Той е незрим, един от тълпата безименна.

Не се домогвай до невзрачното лице,

не пропълзявай вътре да намериш бликналия ручей,

потекъл в тъмен ужас от сърце в сърце.

Той общ за всички е, неотличим е с нищо,

не пуска никого по стъпалата стръмни, до очите,

в които дави се самотната звезда на дръзко

споделяна човещина във дълбините.

Не е твой брат, не е на никого спасител.

Над теб щом се надвеси, за да търси с упование,

избутай хилавата длан встрани и откажи му

намокрения мъртъв цвят на състрадание.

Градината си той оскубал е до кокал,

обрал е всеки сетен къс от топла плът.

От самота уплашен, нокти и зъби,

върви по пустия от въглени и пепел път.

И виждам в ужас как възнася се на трона ни,

за да положи наметалото от срам като саван

и да ни призове в заблудата за топъл дом,

презряното от него свято място.

Намира силата си в нашто безразличие,

разкъсва общото у нас, раздира го на дрипи,

и няма обща воля, за да се опълчим,

и той убива ни, поред — един в тълпата.

„Един крал взима трона“

(изсечено на Стената на поета, Кралските тъмници, Унта)

Шан изръмжа и се хвърли към Лок. Огромният звяр с бялата козина нито трепна, нито побягна уплашено, а само отскочи, изплезил език като на смях. Недалече от тях Палид наблюдаваше. Все още озъбена, Шан отново се шмугна във високата трева.

Барън, Блайнд, Руд и Джиър не се спряха по време на краткия спор — беше се случвало много пъти в края на краищата, — а просто продължиха напред в леко сърповиден строй, с Руд и Джиър на фланговете. Антилопи ги следяха от едно възвишение на югозапад — съвсем леко кривване на главата на някоя от Хрътките и щяха да побегнат толкова бързо, колкото можеха да издържат тънките им крака, с разтуптени в чист ужас сърца.

Но този ден Хрътките на Сянка не бяха излезли на лов. Нито за антилопи, нито за бедерин, нито за муле или ленивец. Безчет диви зверове, които живееха в състояние или на блажена забрава, или на страх, нямаше нужда да преминават от едното в другото — не и заради чудовищните Хрътки. Колкото до равнините вълци, тромавите чипоноси мечки и рижите степни котки, от тях нямаше на десет левги околовръст — дори съвсем смътният повей на миризмата на Хрътките ги бе накарал да се разбягат.

Високо над Хрътките се рееха Велики гарвани, черни точици в синия свод.

Шан изпитваше неприязън към двамата нови спътници, тези валма от мръсно бяло с безжизнени очи. Лок особено я дразнеше, защото като че ли държеше да върви точно като нея, близо от едната й страна, да се плъзга невидим, призрачно и безшумно. А най-дразнещото бе, че успяваше да уподоби Шан в това умение.

Ала тя нямаше никакво намерение да отстъпи самотата си. Засадата и убийството ставаха най-добре, когато си сам, ако питаха нея. Лок усложняваше нещата, а Шан мразеше усложненията.

Някъде далече зад тях по дирите им вървяха зверове. В безкрайно дългата си история Хрътките на Сянка бяха преследвани много пъти. Най-често преследвачите накрая съжаляваха за решението си, все едно дали е било мигновен импулс, или инстинктивна потребност; все едно дали по повеля на някой господар, или заради омраза в душите им, желанието им обикновено се оказваше фатално.

Понякога обаче да те гонят се оказваше такова изключително удоволствие, че Хрътките изобщо не обръщаха играта. Нека гонитбата продължи, още и още. Играй по пътя на този гняв, с цялата тази сляпа потребност за убийство.

Всички неща хвърлят сянка. Ако светлината е пъклено жестока, една сянка може да се вплътни, да се очертае рязко, вътре в нея да заиграе движение. Сянката е отражение, но не всички отражения са истински. Някои сенки лъжат. Заблуда, породена от въображение, и въображение, породено от страх, или навярно е обратното и страхът разпалва въображението — все едно, сенките избуяват.

В мрачните видения на един чувствителен ум всичко, което умът си е въобразил, може да се превърне в реалност. Звярът и сянката, която той хвърля. Сянката на звяра и светлината, от която е породена тя. Всяко едно — откъснато от другото, отделено и превърнато в нещо кошмарно.

Философи и глупци биха могли да твърдят, че светлината е без форма, че тя намира съществуването си в очертаването на формата на други неща, изменчиво като отварянето на око. Че в отсъствието на такива неща тя се плъзва, неуловена от погледа и всъщност невидима. Без другите неща, които да порази, тя не лудува, не подскача, не рисува и не се отразява. По-скоро тече и изтича вечно. Ако това е така, то светлината е уникална във всемира.

Но всемирът се придържа към един-единствен закон, над всички останали: нищо не е уникално.

Философите и глупците, уви, не са видели светлината.

Сътворете формите на зверове, на Хрътки и чудовища, на демони и кошмари. От светлина, от мрак и от сянка. Шепа глина, подарен животворен дъх — и ще закипят сили в конфликтите, всечени в душите им.

Дерагот са тъмното и в своята свирепа плътност ще предявят претенция за собственост над сенките, които хвърлят. Лок и Палид обаче са светлината, която е придала форма на Дерагот, без която не биха съществували нито Дерагот, нито Хрътките на Сянката. Ако го пожелаят, и гонители, и гонени, един ден зверовете ще се съберат заедно, ще се гледат убийствено, изгаряйки може би от желание да се унищожат взаимно, а след това, в един-единствен миг на стъписано изумление, ще изчезнат до един. Ха-ха.

Не всички инстинкти водят до поведения за оцеляване. Животът е размътен от глупост в края на краищата и колкото по-хитър е животът, толкова по-глупав може да е. Хрътките на Сянката не бяха нито хитри, нито безмозъчни. Те всъщност бяха по-скоро умни.

Поздравления за този трипартиен всемир, тъй настоятелен взаимно. А и защо не? Та той дори не съществува, освен в затворения ум, който толкова се нуждае от опростяване.

„Ум като моя“, разсъди Котильон.

След което погледна спътника си. „Но не неговия. Застанеш ли в центъра на неговата игра, не възникват никакви въпроси. Какво е да си окото на бурята? Какво става, скъпи ми Сенкотрон, когато мигнеш?“

— Това беше неочаквано — промърмори Сенкотрон.

— Проклето усложнение — съгласи се Котильон. — Тук Хрътките ни трябват само за да сме сигурни, че нищо няма да се обърка.

— Винаги се обърква — изсумтя Сенкотрон. — Богове на бездната, отново ми се наложи да прибягна до онзи луд Върховен жрец.

— Искарал Пъст. — Котильон се усмихна, но бързо скри усмивката, защото ако Сенкотрон го видеше, като нищо щеше да започне да се оправдава. — Колкото и симпатична да е, Сордико Куалм не е достатъчна осигуровка. Не и за това във всеки случай.

— Нито Пъст! — отсече Сенкотрон.

Хрътките се приближиха и двамата усетиха общото любопитство на зверовете към тази непредвидена подкрепа. Задачата им вече бе проста в края на краищата. Праволинейна дори.

Котильон хвърли поглед през рамо и присви очи към крачещата след тях мършава фигура. Е, не съвсем праволинейна — странникът бе тръгнал към една проклета среща, а какво щеше да произтече от това?

— Твърде много истории, полуистини и откровени лъжи — изръмжа Сенкотрон. — Палета на Тайст Андий — всяко от тях ще свърши работа, изглежда, стига да знаят старите команди. Но сега…

— Според моето, ммм, проучване името му е Тулас Шорн. И не, не знам пола му, а това, което е останало от него, като че ли не предлага достатъчно детайли, за да решим едното или другото.

— Поне е въплътен… о, колко мразя дракони! — изсумтя Сенкотрон. — Ако мършоядите имаха трон, те щяха да са на него.

— Където има бъркотия, те са вътре, ясно. Елейнт, соултейкън — няма разлика, стане ли дума за неприятност.

— Хаосът е в кръвта им, Котильон. Представи си колко скучно щеше да е без тях… а толкова обичам скуката.

„Щом казваш.“

— Е — продължи Сенкотрон, — как се вмества това в твоите нелепо заплетени теории?

— Заплетени са само защото са без съдържание, ако благоволиш да ме извиниш за неволния каламбур. Светлина, Мрак, Сянка. Хрътки на това, на онова, на трето. Тези зверове може да съществуват само заради семантиката.

— Не се налага да чистиш след тях — единственото извинение за тази идиотска хипотеза — изсумтя Сенкотрон. — Те душат, лигавят се, дращят и лижат, Котильон. А, и разкъсват разни неща. Когато ги устройва.

— Защото ние очакваме да го правят.

— Виж ти!

— Слушай — каква беше онази бъркотия зад възникването на Дерагот? Диви зверове от прашасалите еони на отминали векове, седем, останали в целия свят, и Първият император — не кой да е — ги избира за хранилища на раздробената си душа. Всичко това — добре, но след това имаме Хрътките на Сянката и, вероятно, Хрътките на Светлината…

— Те са просто едни проклети албиноси, Котильон, детайл, който най-вероятно е без значение, а освен това са само две…

— Доколкото знаем ние, а ние знаем за тях само защото влязоха в нашето владение — но защо? Кой или какво ги е призовало?

— Аз, разбира се.

— Как?

Сенкотрон сви рамене.

— Разсъдих на глас за нуждата от… заместници.

— И това е призоваване? Мисля, че чух също така да разсъждаваш за „нуждата“ от изумително красива Кралица на Сянката, робиня на всяко твое желание…

— Криеше се зад завесата! Знаех си!

— Въпросът е къде е тя?

Въпросът си остана без отговор — Тулас Шорн вече бе спрял на десет крачки от тях.

— Моите Хрътки май са си намерили нови… домашни любимци.

— Отсечи му главата, Котильон — изсумтя Сенкотрон. — Вече го мразя.

Шан се плъзна безшумно до Котильон, приковала очи в Тулас Шорн. След миг се появиха Барън, Руд, Блайнд и Джиър, застъпваха дебнешком покрай двамата владетели на селението на Сянка и обкръжиха Тайст Едур.

А той само протегна ръце напред, сякаш подканяше зверовете да се приближат.

Те не помръднаха.

— Предпочитат те жив, струва ми се — каза Котильон. — Мъртвите губят толкова много.

— Де да бяха мъртви и чувствата ми — въздъхна Тулас Шорн и отпусна ръце. — Все пак, радвам се, че ги виждам отново. Но две липсват.

При тези думи Котильон се огледа.

— Е, да, прав си.

— Убити?

— Убити, да — каза Сенкотрон.

— Кой?

— Аномандър Рейк.

Тулас Шорн се сепна.

— Още се навърта насам, да — каза Сенкотрон. — Убиецът на Хрътки. Хе-хе.

— И никой от двама ви не е достатъчно силен, за да отмъсти за убийството им, явно. Изумен съм, че моите Хрътки са приели толкова хилави господари.

— Не бяхме ли домашни любимци? Все едно. Ганрод и Доън загинаха, защото бяха много припрени. Лоша дресировка. Вината е твоя.

— Решил съм да ви изпитам — каза след малко Тулас Шорн.

— Искаш Трона на Сянката, нали?

— Първото ми царуване бе прекъснато. Оттогава научих някои неща.

— Едва ли. Ти умря. — Сенкотрон махна небрежно с призрачната си длан. — Каквото и да си научил, не си го научил достатъчно добре. Очевидно.

— Изглеждаш убеден в това.

— Убеден е — каза Котильон.

— Значи мегаломанията го е засегнала чак толкова?

— Е, да, но не това е важното.

— А кое е важното?

— Че ти явно не си научил нищо ценно.

— И защо казваш това?

— Защото ти току-що каза, че си решил да ни изпиташ.

Тулас Шорн кривна глава.

— Въобразявате си, че Хрътките ще ви защитят?

— Тези ли? Вероятно не.

— Тогава… — Но изречението остана недовършено, щом се появиха Лок и Палид, навели ниско глави, с настръхнали като бодли косми, и застанаха от двете страни на Сенкотрон и Котильон. Тулас Шорн отстъпи боязливо назад. — В името на Бездната — прошепна, — полудели ли сте двамата? Те не може да са тук — не трябва да бъдат сред вас…

— Защо? — попита Котильон и се наведе напред, обзет от любопитство.

Но Тайст Едур само поклати глава.

Двете костено бели Хрътки сякаш едва се удържаха, готови всеки миг да се втурнат в смъртоносна атака. Омразата грееше нажежена в очите им.

— Защо? — попита отново Котильон.

— Неумолимите сили… Мислим, че опитомяваме, но дивото остава. Властта над тях е заблуда в умовете на самопровъзгласилите се господари. — Последната дума бе изпълнена с презрение. — Каишката, глупци, е протрита — нима изобщо не го разбирате?

— Може би…

Тулас Шорн отново вдигна ръце, но този път — в предпазен жест.

— Ние си мислехме същото някога. Самозаблуждавахме се, че сме господарите, че всяка сила се прекланя пред нашата власт. И какво стана? Те унищожиха всичко!

— Не те…

— Не разбираш? Виждам! Те са привидения — проявления. Съществуват, за да ви предупредят. Те са доказателството, че всичко, което си мислите да заробите, ще се обърне против вас. — И отново отстъпи назад. — Краят започва отново, започва отново.

Котильон пристъпи към него.

— Светлина, Мрак и Сянка — тези трите — казваш, че…

— Три ли? — Тулас Шорн се изсмя горчиво. — Ами Живот? А Огън, Камък и Вятър? А Хрътките на Смърт, глупци такива? Проявления, казах. Те ще се обърнат — казват ви го! Затова съществуват! Зъбите, яростта — всичко, което е неумолимо по природа — всеки аспект е само разновидност, оттенък във вихъра на унищожението!

Тулас Шорн вече беше отстъпил достатъчно назад и започна да се преобразява в дракон.

Като една, седемте Хрътки полетяха напред… но бяха закъснели много, огромното крилато същество се понесе нагоре, извиси се над вълна от страховита сила, която принуди Котильон да залитне назад, която издуха Сенкотрон и сякаш го разсипа на сиви дрипи.

Драконът соултейкън се извиси още нагоре, яхнал издигащ се устремно в небесата стълб от паника или ужас. Или отчаяние. Високо горе в синия купол Великите гарвани се разпръснаха.

Котильон се обърна към Сенкотрон.

— В беда ли сме?

Владетелят на Върховен дом Сянка бавно се събра в смътно човешка фигура.

— Не мога да съм сигурен.

— Защо?

— Ами, защото мигнах.

Далече напред Хрътките отново бяха поели по пътя си. С един скок Лок се доближи до Шан и тя му изръмжа да го прогони.

Езикът се изплези, челюстта увисна в безмълвен смях.

Толкова с високомерието.

Имаше моменти, в които Каллор презираше собствената си компания. Денят ликуваше в своето безразличие, слънцето грееше ослепително над подпухналия от леност пейзаж. Тревите се бяха вкопчили в коравата земя както винаги, семена се носеха на вятъра като на въздишки надежда. Жълто-кафяви гризачи бдяха на пост над дупките на подземните си лабиринти и джафкаха заканително подире му. Сенките на кръжащите високо ястреби пресичаха тук-там пътя му.

Колкото и да беше странно, самопрезрението бе утешаващо чувство, защото той знаеше, че съвсем не е сам в омразата си. Можеше да си спомни времена, в които седи на трон, неподвижен и ненакърним като някоя от статуите — негови подобия — извън двореца (всеки от неизброимите му дворци), и усеща океанския прилив на омразата. Поданиците му, десетки, стотици хиляди, всички до един копнееха да го видят мъртъв, свален, разкъсан на парчета. И все пак не беше ли той нищо друго освен съвършения, изключителен представител на всичко, което те презираха в самите себе си? Кой сред тях не жадуваше да заеме мястото му? Да гнети с жестоките си присъди всичко, което оскърбява със самото си съществуване?

Беше, в края на краищата, самото олицетворение на користта. Успяваше да сграбчи онова, към което други можеха само да посягат, да събере във властта си оръжейния арсенал на цял един свят и да пресътвори този свят със сурови удари, да го направи такъв, какъвто той го желае — никой не би отказал да заеме мястото му. Да, можеха да го мразят; всъщност трябваше да го мразят, защото той въплъщаваше съвършенството на успеха, самото му съществуване бе подигравка над техните собствени провали. А насилието, което налагаше? Добре, вижте как то се разиграва навсякъде, в по-малките сцени — съпругът, който не може да задоволи жена си, затова я пребива до смърт с юмруци. Уличният гамен, приковал жертвата си в каменната настилка и извива ръката на нещастника. Благородникът, подминаващ умиращия от глад просяк. Крадецът с алчния му поглед — не, нито един от тях не е по-различен, не и в дълбоката си същност.

Тъй че мразете Каллор точно така, както той мрази себе си. Дори в това той ще ви надвие. Вътрешно превъзходство, изразено по всички възможни начини. Вижте как скърца със зъби светът — а той му отвръща с най-разбираща усмивка.

Вървеше, а мястото, откъдето бе тръгнал, бе вече далече зад него, а мястото, към което отиваше, ставаше все по-близо, стъпка по стъпка, неумолимо като този лениво пълзящ пейзаж. Нека ръмжат стражите, нека ястребите размишляват, бдително взрени надолу. Семена са яхнали нозете му, търсят нови светове. Вървеше, а в ума му се разгръщаха спомени като протрити страници пергамент, залепнали и оръфани; измъкнати като мишки от дъното на някоя стара торба пукат и пращят, докато ги разгъваш, сред дъжд от сплескани молци и изсъхнали насекоми.

Вървеше пребледнял и оплискан с кръв по осеян със скъпоценни камъни коридор, теглеше за глезена тялото на жена си — само една от безкрайната поредица жени, — а ръцете й се влачеха зад нея отпуснати и мъртви като змии с прерязани гърла. Нямаше никакво предупреждение, никаква патина от прах, покрила очите й, когато се впиха в него онази сутрин, с редицата свещи на масата между тях. А той я канеше в един живот на безкрайна леност, с обещание да поглъщат вечно — очакваше ги безкраен пир, без никаква нужда от сдържане. Щяха да живеят в безметежното излишество. Щяха да разчертават картите на безконечно разширение, да извайват амбиции, които вече можеха да утолят. Нищо не можеше да ги спре, нито дори самата смърт.

Някаква лудост я бе поразила, като избликнала кръв от прерязана вена. Не можеше да е било друго. Лудост беше. Безумие — да отхвърлиш толкова много. От онова, което й бе предложил. Толкова много, да, от него. Или поне така си беше казвал тогава, а и през десетилетията след това. Така беше по-лесно.

Ала сега знаеше защо бе отнела живота си. Да й предложат всичко означаваше да й се покаже на какво е способна самата тя — бездънното пространство на възможната й лична поквара, ужасите, които щеше да изпита, отскубването на всяка сетна нишка чувствителност, а съвестта й щеше да остане гладка, хладна на допир, нещо може би живо, а може би не, нещо, което и най-острото ужилване нямаше да може повече да пробуди. Беше разбрала, да, точно колко далече може да я отведе това… и беше казала „не“.

Друг един мил вързоп от спомени, разгръща се с мириса на цветя. Той, коленичил до Вадерон, бойния си кон, докато кръвта на животното се изцежда на червена пяна, едното му око е приковано в него, сякаш иска да разбере: струваше ли си всичко това? Какво ти откупи моят живот, моята кръв, краят на моите дни?

Наоколо се простираше бойно поле. Купищата мъртви и умиращи, хора и зверове, Джхек и Тартено Тоблакай, разпръснати по равнината Форкрул Ассаил, всеки обкръжен от стотици паднали, онези, които са бранили своите бойни главатари, онези, които не са успели да поразят демоните. И нямаше сухо петно земя, кръвта бе плитко море, сгъстяващо се в горещината, и повече очи се взираха в нищото от тези, които обхождаха кошмара и търсеха приятели и близки.

Крещяха гласове, но изглеждаха далечни — на левги разстояние от Каллор, коленичил до своя Вадерон, неспособен да откъсне погледа си от прикованото в него око. Обещания за братство, запокитени в пурпурната кал. Мълчаливи клетви за чест, за храброст, за служба и отплата, всичко това — изтекло по прекършената дръжка на копието, стърчаща от широките гърди на коня. И да, Вадерон се беше изправил на задните си крака, за да поеме това забиване, прицелено в самия Каллор, защото този кон бе твърде глупав, за да разбере каквото и да било.

Да разбере, че тъкмо Каллор бе започнал тази война, беше приел на драго сърце касапницата и погрома.

Да разбере, че Каллор, този господар, коленичил сега до него, е всъщност един жесток, жалък човек, торба кожа, пълна с отрова и жлъч, със завист и детинска злост от това, че като губи, отнема същото и от всеки друг.

Вадерон, който умираше. Каллор — със сухи очи, който се проклинаше заради неспособността си да плаче. Да изпита съжаление, да се самонакаже, да даде обещания следващия път да е по-добър.

Аз съм като човечеството, често пъти си казваше той. Неподатлив на никакви уроци. Жалък в загуба и поражение, отмъстителен в победа. С всяка възможна добродетел — уязвима на експлоатиране и злоупотреба от други, стига да могат да наложат господството си, докато тези добродетели не се превърнат в кухи съдове с избили по тях капки отрова. Поднасям добрина и виждам как я превръщат в безчестие, и нищо не правя, не роптая, не възразявам. Света, който правя, го правя за една и само една цел — да ме сдъвче, мен и всеки друг. Не вярвайте на това смутено изражение. Объркан съм единствено от глупост, но умните в мен знаят, о, да, знаят, докато лъжат през моите зъби, лъжат вас и лъжат себе си.

Каллор вървеше с торба на рамо, десет хиляди левги дълга и издута от навити вързопи. Толкова различен от всеки друг. Призрачни коне бягаха покрай него. Посечени през кръста жени му показваха безкръвни усмивки, заиграли на безжизнени устни. А там, където ридаеха умиращи — вижте как се плъзга сянката му и отминава.

— Искам нещата да са прости — заяви Ненанда. — Не желая да ми се отваря работа. — А след това вдигна очи и ги изгледа войнствено, готов да срещне всяко оскърбление.

Скинтик огъваше клонки, за да направи фигурка от пръчки.

— Но нещата не са прости, Ненанда. Никога не са били прости.

— Знам. Просто го казвай направо, нищо повече.

— Не искаш отново да си объркан, имаш предвид.

Нимандър се надигна.

— Виж, Скин…

Но Ненанда беше захапал стръвта — а наистина си беше стръв, защото колкото и да си даваше вид Скинтик, че се е залисал над пръчките си, крадешком беше забелязал колебанието на Ненанда.

— Лъжците обичат объркването. Лъжците и крадците, защото могат да се шмугнат вътре и да се измъкнат, когато има объркване. Искат ти да си несигурен, но няма нищо несигурно в това, което те искат, нали? Точно така те използват — ти самият си такъв понякога, Скинтик, с твоите умни думи.

— Чакай, как могат да ме използват, щом аз съм като тях?

Десра изсумтя.

Лицето на Ненанда почервеня от гняв и той щеше да скочи, ако не беше нежната длан на Аранта, която се отпусна на рамото му и разсея като по чудо яростта му.

Скинтик изви ръцете на фигурката, докато не се оказаха над чворестата главичка със зелено листо, и я протегна над огъня с лице към Ненанда.

— Виж, той се предава.

— Не ми се подигравай, Скинтик.

— Напротив, аплодирам желанието ти да направиш нещата прости. В края на краищата или можеш да я посечеш с меча си, или не можеш.

— Ето, че започваш пак.

Препирнята можеше да продължи така половината нощ, знаеше Нимандър. И докато продължаваше, щеше да се разнищва, и Скинтик все повече щеше да изкарва Ненанда задръстен глупак, макар той изобщо да не беше глупак. Но думите наистина бяха ефимерни, можеха да се промъкват през всякаква защита, готови да посекат и жадни да пускат кръв. Те бяха съвършеното оръжие на заблудата, но можеха също така да бъдат, знаеше го много добре, здраво наместените камъни по пътя, водещ към разбирането — или към онова, което минаваше за разбиране в този мътен, невъзможен свят.

Съществуваха толкова много начини да се живее, по един за всяко едно разумно същество — а може би и за неразумните също, — че беше истинско чудо всеки път, когато успяваха да се срещнат във взаимно разбиране или дори в пасивно приемане. Доказателство на изключителната гъвкавост на живота, казал беше веднъж Скинтик. „Но пък проклятието ни е да сме социални същества — добавил бе след това, — тъй че нямаме голям избор, освен да се опитваме да се разберем.“

Бяха вдигнали бивака си на една широка тераса над последните руини. Изкачването беше дълго, прашно и изнурително. Буквално всяко камъче в грубия чакъл, запълнил древните дренажни канали, се оказваше някаква вкаменена антика — парчета кост, дърво, зъб — всичко на фрагменти. Целият планински склон като че ли беше някакво древно сметище, отпреди безброй столетия, и представата за толкова много отишъл си живот, нужен за да се създаде тази огромна могила, объркваше и будеше изумление. Дали и височините нататък бяха като тази? Възможно ли беше изобщо такова нещо?

„Не можеш ли да разбереш, Ненанда, как нищо не е просто? Дори земята, по която вървим? Как се е създало това? С какво е по-различно това, от което идваме, от онова, към което отиваме? Не, това беше лошо казано. Нека да го опростим. Какво е това съществуване?“

Както може би щеше да отговори Ненанда, никаква работа не върши на един воин да задава такива въпроси. Оставете ни този главоломен скок, оставете ни на мига, в който правим следващата стъпка, та дори тя да ни води в бездната. Няма смисъл от всички тези въпроси.

А как можеше Скинтик да отговори на това? „Уплаши един бедерин и гледай как се хвърля от стръмнината. Кое го уби? Разядените скали долу или ужасът, който го направи и сляп, и глупав?“ А Ненанда щеше да свие рамене. „Кой го интересува? Дай просто да го изядем.“

Това не беше големият конфликт между видовете чувствителност всъщност. „Просто две глави на една и съща монета, едната обърната надясно от едната страна, другата — наляво от другата страна. И двете намигат.“

А Десра щеше да изсумти и да каже: „Дръжте си тъпите думи в устата. Винаги ще предпочета да държа кур вместо думи.“

„Дръж го и стискай здраво“, щеше да измърмори Скинтик, а усмивката на Десра в отговор нямаше да заблуди никого. Нимандър добре помнеше всеки разговор между своите следовници, своите братя и сестри, своето семейство, и помнеше също как можеха да се повтарят, с нищожни различия, щом всички реплики се включеха в подходящата последователност.

Зачуди се къде е отишъл Клип — някъде извън кръга от светлината на огъня, може би слушаше, а може би не. Щеше ли да чуе нещо, което не беше чувал преди? Щеше ли нещо казано тази нощ да промени мнението му за тях? Едва ли. Дърлеха се, жилеха се едни други, избухваха в смях или от гняв. Мушкане, изплъзване встрани, вечно търсене къде кожата над всичките стари рани е най-тънка. Вечна битка без мечове, но пък никой не умираше от нея, нали?

Кедевис — бе необичайно кротка тази вечер — стана, придърпа наметалото около раменете си и се отдалечи в тъмното.

Някъде далече завиха вълци.

Нещо огромно надвисна точно извън кръга треперлива оранжева светлина и Сеймар Дев видя как Карса и Пътника се извърнаха рязко срещу нея, изправиха се и посегнаха към оръжията си. Фигурата се раздвижи, като че ли се полюшна на място, след което — на височината на очите на вещицата, ако беше станала — лъсна изкривена муцуна, обкръжена от сплъстена козина, и пламъците заиграха в малките тъмни очи.

Сеймар Дев едва си пое дъх. Никога не беше виждала такава огромна мечка. Изправеше ли се на задните си крака, щеше да се извиси дори над Карса Орлонг. Гледаше онемяла плоския нос, който душеше във въздуха. Съществото, осъзна тя, явно разчиташе повече на нюха си, отколкото на зрението. „Мислех, че огънят плаши такива същества — не ги привлича.“

Нападнеше ли, нещата щяха да се случат… бързо. Два меча блясват, оглушителен рев, ноктите посичат, за да пометат двамата дребни нападатели — а след това тръгва право към нея. Усещаше го, сигурна беше в това. Мечката беше дошла за нея.

„Де нек окрал.“ Думите избликнаха като нещо избълвано от мътните дълбини на инстинкта й.

— Де нек окрал — прошепна тя.

Ноздрите потръпнаха, влажни.

А след това, с гъгниво сумтене, звярът се отдръпна от светлия кръг. Изхрущяха камъни и земята потрепери, докато животното се отдалечаваше с тежки стъпки в нощта.

Карса и Пътника пуснаха оръжията си, след това седнаха на местата си, с лица към огъня.

Воинът тоблакай намери суха клонка и я хвърли в пламъците. Искрите се завихриха нагоре, ликуващи в свободата си — и угаснаха. Изглеждаше умислен.

Сеймар Дев погледна разтрепераните си ръце и ги пъхна под вълненото одеяло, в което се беше загърнала.

— Честно казано — заговори Пътника, — не е точно „окрал“. Де нек… — Вдигна вежди към нея. — „Чипонос“?

— Откъде да знам? — сопна се Сеймар Дев.

Веждите му подскочиха още по-високо.

— Не знам откъде дойдоха тези думи. Просто… дойдоха.

— Те са на Имасс, Сеймар Дев.

— О?

— Окрал е думата за степна мечка, но това не беше степна — много голяма беше, краката прекалено дълги…

— Не бих си пожелал да ме подгони такъв звяр — каза Карса. — Дори на гърба на коня ми. Това животно е устроено да догонва плячката си.

— Но не беше на лов — отвърна Пътника.

— Не знам какво правеше. — Карса сви рамене. — Но се радвам, че се отказа.

— От вас двамата едва ли е усетило страх — каза Сеймар. — Това само по себе си трябва да го е разколебало. — Гласът й беше груб, рязък. Не знаеше защо е толкова ядосана. Може би беше просто заради ужаса — ужас, който никой от двамата й спътници не бе намерил приличие да сподели с нея. Караха я да се чувства… дребна.

Пътника продължаваше да я гледа и й се дощя да му изръмжи. Но когато заговори, тонът му бе спокоен.

— Старите богове на войната се връщат.

— Но войната? Боговете на войната? Имаше Финир, нали? Глигана.

— Финир, Тогг, Фандърей, Трийч и… — Той сви рамене. — Де нек Окрал. Кой може да каже колко са съществували някога? Възниквали са, предполагам, според средата на поклонниците си — който звяр е бил най-големият хищник, най-дивият…

— Но никой не е бил — прекъсна го Карса Орлонг. — Най-големият. Тази титла е била винаги за нас, двукраките ловци, яснооките убийци.

Пътника продължаваше да се взира в Сеймар Дев.

— Дивачеството на зверовете е отразявало дивачеството в душите на поклонниците. Във война това е било общото между тях. Глигани, тигри, вълци, големите мечки, които не познават страх.

— До това ли доведе падането на Финир? — попита Сеймар Дев. — Всички онези страховити, забравени, пъплят обратно, за да се сбият над плячката? И какво общо има това с мечката, впрочем?

— Тази мечка беше бог — каза Пътника.

Карса се изплю в огъня.

— Нищо чудно, че не бях виждал досега такъв звяр.

— Някога са съществували — каза Пътника. — Някога са властвали в тези равнини, докато всичко, което са улавяли за храна, не им е било отнето, тъй че са изчезнали, също като много други горди същества.

— Богът е трябвало да си иде с тях — подхвърли Карса. — Войната бездруго има твърде много лица.

— Много забавно звучи, особено от твоята уста — изсумтя Сеймар Дев.

Карса я изгледа над пламъците, после се ухили, безумните татуировки по лицето му заподскачаха.

— Трябва да има само едно.

„Твоето. Да. Много добре те разбирам, Тоблакай.“

— Аз имам един сериозен страх — заговори тя. — И той е, че когато най-сетне приключиш с цивилизацията, ще се окаже, че ти, като господар на всичко, няма да си с нищо по-добър от онези, които си съборил. Ще намериш последния оцелял трон и ще се пльоснеш на него, и ще ти се стори точно по мярка.

— Този страх е напразен, вещице — отвърна Карса Орлонг. — Няма да оставя нито един трон, на който да сядам — ще ги разбия всичките. И ако, когато приключа, се окажа последният, който стои прав — в целия свят, — тогава ще съм доволен.

— А твоят народ?

— Твърде дълго слушах шепненето на Байрот Гилд и Делъм Торд. Нашите нрави са само по-тромава версия на всички неща, с които живеят хората — прахосничеството им, алчността им да избиват всяко живо същество все едно, че го притежават, все едно, че за да докажат собствеността си над него, трябва да го унищожат. — Тоблакаят се озъби. — Не мислим по-различно, само по-бавно. По-малко… продуктивно. Ти ми приказваш за прогрес, Сеймар Дев, но прогресът не е това, което си мислиш, че е. Не е сечиво, насочвано от нашите ръце — нито твоите, нито моите, нито на Пътника. Не е нещо, за което с право можем да претендираме, че е нашата съдба. Защо ли? Защото всъщност ние нямаме власт над него. Нито вашите машини, вещице, нито стоте хиляди роби, оковани към тях — докато ние стоим с бичовете в ръка.

Пътника вече се беше извърнал и гледаше тоблакая със същото учудено любопитство, каквото Сеймар бе забелязала у него и преди.

— Какво тогава е прогресът, Карса Орлонг?

Тоблакаят посочи към нощното небе.

— Пълзенето на звездите, потапянето и изплуването на луната. Ден, нощ, раждане, смърт — прогресът е преходът на реалността. Ние сме яхнали този кон, но той е звяр, който никога няма да опитомим, и той ще препуска вечно — ще се състарим, ще се съсухрим и ще паднем от гърба му, но за него е все едно. Някой друг ще скочи на седлото, а за него е все едно. Може да препуска сам и му е все едно. Надбягал е Джагътите и К’Чаин Че’Малле. И продължава да тича, а за него ние сме нищо.

— Защо ни позволява тогава да го пояздим? — попита навъсено Сеймар Дев. — Защо ни оставя тази проклета илюзия?

— Защото го яхаме за лов, за да убиваме, да унищожаваме. Яздим го все едно, че е и наше право, и наше оправдание.

— И все пак това не е ли точно каквото възнамеряваш ти, Карса Орлонг? — попита Пътника.

— Аз ще унищожа всичко, което мога, но никога няма да претендирам, че притежавам това, което унищожавам. Ще бъде въплъщението на прогреса, но лишен от алчността. Ще бъда като юмрук на природата: сляп. И ще докажа, че притежаването е лъжа. Земята, моретата, животът в тях. Планините, равнините, градовете, селските поля. Водата, въздухът. Нищо от това не е наше. Това ще докажа и като го докажа, ще направя да е така.

Наведе се, загреба пръст с шепи и я хвърли в огъня да го загаси. Тъмнината погълна и тримата, чакала сякаш точно този миг. „Или винаги е била тук — помисли Сеймар Дев смразена. — Светлината ме заслепи, иначе щях да съм я видяла.“

„Боже на войната, какво искаше от мен?“

С пронизващ ушите писък, енкар’алът връхлетя върху Перла, нокти посякоха в плътта, дълги като ками зъби се забиха във врата на демона. Той изпъшка, пресегна се нагоре и едната му ръка стисна гърлото на крилатото същество, другата се завря под горната челюст на енкар’ала — пръстите раздраха ивици месо, докато изпъваше ръката си още и още напред, чак в гърлото. Чудовищните зъби на долната челюст затънаха още по-дълбоко в мускулите на врата на Перла и той натисна още по-силно. Ноктите не спираха свирепото си дращене, мъчеха се да докопат гръбнака му и да го изтръгнат… но веригите и прангите им пречеха.

Най-сетне челюстите се отпуснаха. Нещо изпращя и Перла успя да смъкне звяра от врата си. Впи ръце в люспестото му гърло… и още кости изпращяха в съкрушителното стискане.

Енкар’алът се замята и заблъска, краката заритаха диво, ноктите раздраха бразди по бедрата на Перла. Той успя да го смъкне на земята. Ритането се забави, след това с последен спазъм съществото се отпусна безжизнено.

Перла бавно се надигна и захвърли трупа настрани, сред дрънченето на вериги. След това погледна крачещия до него и попита:

— Дали не го ядосах някак?

Драконъс примижа и намести веригата на рамото си, преди да отвърне:

— Не, Перла. Лудостта го хвана, нищо повече. Ти просто се случи наблизо.

— О. — Демонът въздъхна. — Добре тогава, че поне бях аз, а не нещо… по-дребно.

— Можеш ли да продължиш, Перла?

— Мога, да. Благодаря, че попита.

— Не остава много, мисля.

— Да, не остава много — съгласи се Перла. — А след това?

— Ще видим, нали?

— Да, ще видим… Драконъс?

— Да?

— Мисля, че ще посрещна с радост края — ужасно ли е, че го казвам?

Мъжът поклати глава, но лицето му издаваше болка.

— Не, приятелю. Не е.

Вече половината небе беше обхванато от кипящото сребристобяло на бурята. Гърмът прииждаше от хоризонта зад тях и самата земя се раздираше и пропадаше — светът им пълзеше към своя ръб, и този ръб се приближаваше, огромни късове се откъртваха и пропадаха, и разбушувалата се бездна ги поглъщаше.

И тогава на Драконъс му хрумна, че всички те, привидно сами, всеки със своите пранги, всеки със своята верига, най-сетне са се превърнали в едно цяло.

„Ние сме армия. Но армия в отстъпление. Виж сметта, която оставяме по дирята си, нашите изоставени другари. Виж глечта в очите ни, това було на изтръпнало безсилие — когато най-сетне го дръпнем настрани, ще открием отчаянието, което сме таили толкова дълго, като черен отровен плод под листа — всичко ще се оголи, щом се погледнем един друг в очите.“

Щеше ли да струва нещо утешението, намерено във взаимното признание? Тук, най-сетне? Когато общата опора е падението? „Като поле от трупове след битка. Като море от черепи, подети от прилива. Не е ли братството твърде горчиво, за да се понесе?“

И той вече искаше да… какво? „Да кипна от гняв, но първо нека да затворя очи. Само за миг. Нека отново намеря сили и воля…“

— Драконъс?

— Да, Перла?

— Чуваш ли барабани? Аз чувам барабани.

— Гръмотевиците са… — А след това замълча и се обърна назад към изпълнения с грохот полудял хоризонт. — Богове на бездната!

Хаосът бе намерил нов начин да им се надсмее. С легиони в боен ред, с блеснали оръжия и броня, с пряпорци, бълващи мълнии към небесата. Появиха се в безкрайна редица, армия от нещо смътно човешко, оформено само от воля, неизброима чет — не толкова маршируваха напред, колкото се изливаха, като кипнал прилив, който поглъщаше земята — и вече само на левга от тях. Блеснали копия. Барабани като тропот на кости, втурнали се напред като разгневени оси.

„Толкова близо… гладът ли е уловил миризмата ни — гладът ли вече се е втурнал към нас, по-бърз от всякога?“

„Има ли нещо в тази буря… нещо, което знае какво иска?“

— Не разбирам — каза Перла. — Как може хаосът да придобие форма?

— Може би, приятелю, това, което виждаме, е проявата на злото, което го има във всички нас. Тайната ни любов към разрушението, удоволствието от разрухата, най-мрачното ни ликуване. Може би, когато най-сетне стигнат до нас, ще разберем, че те са ние и ние сме те. — „Ще разберем, че Драгнипур само ни е разсякъл на две, а хаосът иска да ни събере отново в цялост.“

„Стига вече, Драконъс, ума ли си изгуби?“

— Ако те са злото в нашите души, Перла, тогава не може да има съмнение какво желаят.

— Може би не само нашите души — разсъди Перла и изтри кръвта от очите си. — Може би всяка душа, от самото начало на сътворението. Може би, Драконъс, когато всеки от нас умре, злото в нас се откъсва на воля и се втурва в селението на Хаоса. Или пък злото е онова, което оцелява най-дълго…

Драконъс не отвърна. Предположенията на демона го ужасиха и той си помисли — о, да, той мислеше отново — че Перла е открил ужасна истина. Някъде между тези възможности…

„Някъде между тях… мисля… се крие тайна. Важна тайна.“

„Някъде…“

— Не искам да срещна своето зло „аз“ — промълви Перла.

Драконъс го погледна през рамо и отвърна:

— Че кой го иска?

Дич сънуваше, защото сънуването бе неговият сетен път към свободата. Можеше да крачи, да протяга ръце настрани, да пресътворява всичко. Можеше да прави света такъв, какъвто го искаше, какъвто трябваше да бъде, място на справедливост, място, където той можеше да е бог и да гледа човечеството отгоре, и да го вижда такова, каквото то наистина беше: тълпа от непослушни и малко глупави деца. Да гледа как грабят неща, докато си мислят, че никой не ги вижда. Да гледа как чупят неща, нараняват неща, крадат. Да слуша уверенията им в невинност, отнемащия дъха списък от извинения, да ги слуша как се разкайват и се разкайват, и се разкайват, а след това тръгват и правят същите проклети неща отново и отново. Деца.

С всичките си божествени сили той щеше да ги учи за последствията, този най-ужасен урок, урокът, който устоява най-дълго. Щеше да ги научи, защото самият той го бе научил по единствения възможен начин — с белезите от рани и потрошените кости, с болестта във вкусилата страха душа, с цялата непоправима щета, причинена от осъзнатите твърде късно неразумни решения.

Сред децата също тъй щеше да има възхита и радост. Твърде лесно бе да виждат само мрак, нали? Възхита и радост. Наивни творения на красотата. Не беше сляп за такива неща и като всеки бог разбираше, че такива дарове са оправдания за милост. Подкана да опрости цялото осъдително множество недостатъци. Изкуство и гений, състрадание и страст, това бяха острови, обсадени от всички страни. Но никой остров не преживява вечно. Черните гърчави пълни с червеи морета се надигаха все по-високо. И рано или късно гладните бури се наяждаха до насита.

Природата се бореше за равновесие. И може би колосалното неравновесие, което Дич мислеше, че долавя в своята раса, бе само илюзия и поправянето чакаше, готово да отвърне на крайността. Пропадане, толкова внезапно и устремно, колкото издигането.

В това състояние на сън не му хрумна, че сънищата му не са негови, че тази тирада за строг съд принадлежи на тиран или дори на бог, или на някой като него, обзет от лудостта. Но той не беше луд, нито беше тиран, и въпреки цялата си естествена наклонност (естествена почти за всекиго) да копнее за истинска справедливост, той в края на краищата бе достатъчно мъдър, за да знае колко уязвими са моралните възгледи, с каква лекота се покваряват. Сънищата на бог ли сънуваше тогава?

Колкото и сляп да беше Кадаспала, можеше да долови твърде много от виденията на Дич — можеше да усети нажежената ярост в трепването на клепачите му, зноя на дъха му, стягането на мускулите по лицето му. О, този изпаднал в несвяст чародей беше навлязъл в един невидим свят, изпълнен с негодувание и гняв, с жаждата за възмездие.

Толкова много пътища имаше към божествеността. Кадаспала бе сигурен в това. Толкова много пътища, толкова много. Отказваш да умреш, отказваш да се предадеш, отказваш да умреш и отказваш да се предадеш, и това беше път, по който залиташ без истинска цел, без да я искаш дори, а боговете бяха объркани богове, богове, станали такива без охота. Най-добре беше да ги оставиш на мира, защото да бъдат сръгани и разбудени означаваше риск от апокалипсис. Неохотната сила е най-гибелната от всички, защото гневът зад нея е трупан дълго. Трупан дълго и трупан дълго и дълго, тъй че остави ги на мира и ги остави на мира, остави ги на мира.

Други богове биваха призовавани да се появят, а естеството на този призив можеше да приеме неизброими форми. Сътресение на естествени сили, докато не се пробуди за живот самата изначална киша. Всеки път, щом се сблъскат противоречиви елементи, се поражда възможност. Живот. Намерение. Страст и потребност. Но тези неща също са случайни, доколкото нещо може да е случайно, след като всички частици, нужни за сътворението, изобилстват, а те изобилстват със сигурност. Има и други начини да се призове към съществуване един бог.

Събери гмеж от думи, гмеж от думи. Събери гмеж от думи. Направи ги, направи ги, направи ги какво? Телесни, да, направи ги телесни, от празния етер до врязването в глината, петното на камъка, мастилото в кожата. Телесни, защото телесното създава — по самата си природа пред окото (или вътрешното око) — създава и създава шаблони. А с тях може да се играе и да се играе, и да се играе. В числа и знаци, в астрални пропорции. Може да се кодират в кодове и в кодове, докато нещо се предаде, нещо едновременно красиво и абсолютно. Красиво в своята абсолютност. В своята абсолютност, в своята освободена същност, нещо красиво.

Разбираш, нали, истината на шаблоните, как шаблонът намира истина в напрежението на съпоставките, в играта на значение, значещо играта, която е съвършеният шаблон на езика под маската на несъвършенство — но каква стойност има всичко това и всичко това, и всичко това?

Цената е тялото на текста (ха, тялото — телата), което в своята абсолютност става свято, а в своята святост става всичко, което изобразява във веселата си подредба на безсмисленото по същество. Шаблоните не са съществували преди. Сътворение от нищо. Пробуждане от липсата на „аз“. А коя е думата, красивата дума, скъпоценната дума и съвършената дума, която започва играта, започва всичко, всичко, всичко?

Ами, думата е раждане.

Тела на текст, всичките тези тела, всичката тази плът и мастилото и думите, и думите, и думите, ох думите. Тела и тела, шаблони в шаблони, животи и животи, и животи, и всички в сън… всички сънуват един сън.

Един сън. Един сън и един сън, и един, един, един сън. Един.

Сън за справедливост.

— Нека всемирът се тресе — шепнеше Кадаспала, докато изписваше с иглата знак в знак, и в знак, докато изтъкаваше език и значение, докато мастилото се стичаше в пробода и се вливаше под кожата, гънка след гънка. — Да се тресе и трепери, да скимти и трепери. Бог, о, бог, да, бог, вече бог, скоро бог, бог се пробужда. Животи и животи посечени до един, посечени, да, от острия резец на присъда — заслужихме ли я? Заслужихме ли си наказанието? Има ли някой невинен сред нас, изобщо някой невинен? Едва ли, едва ли, едва ли. Тъй че животи, животи, животи и никой, никой, никой от нас не получи точно каквото сме заслужили.

Боц.

— Разбираш ли? Боженце, на теб говоря. Чуй, чуй, чуй добре. Ние сме това, от което ти идваш. Наказаните, наказаните, жертвите на справедливост, жертвите на собствената си глупост, да, и кой би могъл да каже, че никой от нас не е научил урока си? Кой може да каже това? Виж, о, виж, о, виж къде сме! Боженце, тук в твоята душа, изписани в плът, в плът, изписани тук от Кадаспала, който някога беше сляп, макар да можеше да вижда, а сега може да вижда, макар да е сляп. И не съм ли аз самото определение на разумността? Сляп в живота, а мога да виждам в смъртта — определението за моралност, скъпо мое дете, вслушай се и се вслушай, идва мигът, в който трябва да действаш и да решаваш и да стоиш, и да седиш, и да съдиш. Вслушай се и се вслушай, боженце, в тази вечна слабост.

Боц.

— А какво, ще се зачудиш ти, е изписано върху душата ти? Какво е изписано тук? Тук, върху плътта на душата ти? А, но това е странстването на твоя живот, боженце, да учиш езика на душата си, да го учиш, да го учиш докато го живееш.

Боц.

— Скоро, раждане иде. Скоро, живот се пробужда.

Боц.

— Скоро, аз правя бог.

А богът вече сънува справедливост. Защото, за разлика от Дич, Кадаспала наистина е луд. Неговият код, впечатан в плът, е код на закони. Закони, от които богът ще бъде роден. Помислете за това, помислете и за това.

В контекста, да речем, на милостта…

Тя беше там, в падината. На колене, с клюмнала глава, тялото й се извива под някакъв вътрешен ритъм. След като отново се вгледа в нея, сиърдоминът изохка едва чуто и откъсна погледа си — нещо, с което се справяше все по-трудно, защото беше хипнотизираща, тази жена дете, този извор на поквара, а мисълта, че падението на една жена може да е толкова изкусително, толкова съвършено сексуално, го ужасяваше. Ужасяваше го този език на подканата. Ужасяваше го мракът в собствената му душа.

Зад него Избавителя промълви:

— Силата й нараства. Силата й над теб, Сегда Травос.

— Не искам да съм там, където е тя.

— Не искаш ли?

Сиърдоминът се обърна и погледна бога.

— Самосъзнанието може да е проклятие.

— Необходимо.

— Предполагам — отстъпи той.

— Все пак ще се бориш ли с нея, Сегда Травос?

— Така мисля, да.

— Защо?

Сиърдоминът изръмжа.

— Не започвай пак, Избавителю. Врагът никога не оспорва мотивите. — Изпъна палец назад към коленичилата в падината жена. — Тя няма въпроси. Няма съмнения. Това, което има, е сила. Власт.

— Вярно е — рече Избавителя. — Всичко това е вярно. Точно затова обсебените от колебание трябва винаги да отстъпват. Не могат да се изправят пред уверените в своята праведност. Затова трябва да се отдръпват, трябва да се крият, трябва да се промъкват зад редиците на врага…

— Където всеки от тях ще бъде заловен и принуден да замълчи завинаги — не, Избавителю, забравяш, аз живях в тирания. Ритах врати и ги избивах. Извличах хора навън. Наистина ли вярваш, че неверниците ще бъдат търпени? Скептицизмът е престъпен акт. Развей знамето на нечия чужда воля и те ще се надигнат срещу теб. Избавителю, гледал съм в очите на своя враг и те са сурови, студени, опразнени от всичко освен от омраза. Виждал съм собственото си отражение, да — и то все още ме обсебва.

Не си казаха нищо повече. Сиърдоминът отново загледа онази жена, Върховната жрица, някогашната Салинд. Не беше нищо повече от инструмент вече, оръжие на волята на някаква по-голяма сила, на нейния глад. Същата сила, подозираше той, която тласкаше народите към война, която подтикваше мъже да убиват съпругите си и съпруги да убиват мъжете си. Която можеше да вземе дори душата на един бог и да я прекърши, за да я направи подвластна.

„Кога ще се изправиш, Салинд? Кога ще дойдеш за мен?“

Това не беше животът след смъртта, който си бе представял. „Моята борба трябваше да свърши. Всяка моя потребност да е безсмислена, болката на мислите ми — завинаги усмирена.“

„Най-големият дар на смъртта не е ли безразличието? Блаженото, съвършено безразличие?“

Тя се поклащаше напред-назад, събираше сила така, както могат да го правят само предалите се.

Монкрат вървеше през лагера на поклонниците. И преди беше разхвърлян, но сега изглеждаше все едно, че торнадо е преминало през него. Съборени шатри, опасно наклонени и готови да рухнат колиби. Боклук навсякъде. Малкото все още живи деца го следяха, докато минаваше, с измъчени очи, вторачени от покритите с мръсотия личица. Коремчетата им бяха подути под дрипите. Изпитите им устни бяха напукани. Нищо вече не можеше да се направи за тях, а и да можеше, Монкрат не беше човекът, който щеше да го направи. В ума си той отдавна бе изоставил всичко човешко. Никакво чувство за близост не можеше да жегне сърцето му. Всеки глупак по света бе сам за себе си — или беше роб. Това бяха единствените две състояние на битието — всяко друго беше лъжа. А Монкрат нямаше никакво желание да се превръща в роб, колкото и да искаха Градитан или саеманкеликът това.

Не, щеше да остане сам за себе си. В свой собствен свят. Така беше по-лесно. Лесното е важно. Лесното е единственото важно.

Скоро, знаеше той, щеше да се наложи да избяга от тази лудост. Амбициите на Градитан бяха загубили всякаква перспектива — проклятието на келика. Той вече говореше безконечно за идването на Умиращия бог, за неизбежния край на всички неща и последващото славно прераждане. Хората, които говореха така, отвращаваха Монкрат. Повтаряха се толкова често, че скоро ставаше прозрачно ясно, че думите им са пожелания, а пожеланието е думите им да се окажат истина. Непрекъснато въртене в порочен кръг беше цялото това прахосване на дъх. Умът толкова обича да се върти в кръг, толкова обича този познат път, обича самата му познатост. Непрекъснато въртене и след всеки кръг умът става само много по-глупав. Стъпка по стъпка, обхватът на мислите става все по-тесен, пътеката под нозете — по-дълбоко изровена, беше забелязал дори как речникът се смалява, тревожните понятия се отхвърлят, а и всички думи, свързани с тях. Кръговото движение се превръщаше в мантра, мантрата — в проглашение на глупави желания, че нещата може да са такива, каквито ги искаш да са, че всъщност са такива, каквито ги искаш да са.

Фанатизмът бе толкова популярен. Трябваше да има някаква причина за това, нали? Някаква височайша отплата в края на мисленето, някакво огромно блаженство в благословения идиотизъм. Е, Монкрат изобщо не можеше да се довери на това. Знаеше как да мисли за себе си и това бе единственото, което знаеше, тъй че защо да се предава? Все още не беше чул нито един аргумент, който да го убеди — но, разбира се, фанатиците не прилагат аргументи, нали? Не, само те гледат и те заплашват с очи.

Писнало му беше, да. Богове на бездната, та той всъщност копнееше за града, в който се беше родил. Там, в сянката на Твърдината на Мок и онзи черен залив на пристанището, в който спеше един демон, полузаровен в кал и пропаднал каменен баласт. А кой знае, може би там не беше останал никой, който да го познае — а и защо да го правят, впрочем? Старото му име беше в списъка на падналите в края на краищата и до него пишеше: „Лесът на Черното псе, 1159 г. от Съня на Бърн.“ Подпалвачите на мостове ги нямаше, мъртви бяха, унищожени в Пейл, жалки останки от тях бяха изхвърлени тук, при Черен Корал. Но той бе в списъка на жертвите много преди тях, а годините след това се бяха оказали адски трудни — не, едва ли някой щеше да го познае.

Да, град Малаз сега звучеше сладко, докато крачеше по главната улица на този окаян лагер и крясъкът на чайки дереше ушите му.

„Градитан, ти загуби.“

„Няма да има никакво възмездие над Тайст Андий. Нито за мен, нито за теб. Беше глупава идея, а вече стигна твърде далече.“

Историята не заслужаваше да се преживява отново. Той вече разбираше това. Но хората така и не го научаваха, шибано не го научаваха, нали? В кръг и в кръг.

Някакъв пропаднал поклонник излезе залитайки на пътя му — зацапана с кафяво брадичка и мътни очи, плувнали в съмнителен екстаз, прикриващ лъжата зад тях. Дощя му се да изрита тоя безмозъчен идиот в чатала. Дощя му се да смачка тъпия му череп и да види как се излива говняната слуз вътре. Дощя му се всяко дете да го види, докато го прави, за да разберат, за да побегнат оттук колкото им сили държат.

Не че го интересуваше.

— Върховна жрице.

Тя вдигна глава, после стана, заобиколи писалището, като замиташе пода с полите на робите си, и се поклони.

— Сине на Тъмата, добре си дошъл. Имаме ли нещо уговорено?

Усмихна й се горчиво.

— Кога сме имали?

— Влез, моля. Ще пратя за вино и…

— За мен не е нужно, Върховна жрице.

Аномандър Рейк пристъпи в малкия кабинет, погледна двата стола и избра този с по-малко украса. Седна, протегна крака, сплете пръсти в скута си и я загледа замислено.

Тя вдигна ръце.

— Да танцувам ли?

— Аз да пея ли?

— Бездната да ме вземе, не. Моля.

— Хайде, седни — подкани я Рейк и кимна към другия стол.

Тя седна и вдигна вежди в мълчалив въпрос.

Той продължи да я гледа.

Тя въздъхна и отпусна рамене.

— Е, добре. Вече се отпуснах. Нали?

— Винаги си била любимата ми — каза той и извърна очи.

— Любимата какво?

— Върховна жрица, разбира се. Какво друго бих могъл да си помисля?

— Е, това е вечният въпрос, нали?

— Този, за който твърде много хора губят твърде много време.

— Не говориш сериозно, Аномандър.

Като че ли оглеждаше писалището й — не нещата, разпилени по него, а самото писалище.

— Твърде малко е за теб — заяви.

Тя погледна натам, накъдето гледаше той.

— Подведен си, уви. Просто безредието ми е твърде голямо. Дай ми писалище колкото площад и пак ще го напълня с боклуци.

— Тогава умът ти трябва да е твърде голям, Върховна жрице.

— Е. Толкова малко има за мислене, а толкова много време. — Махна небрежно с ръка. — Ако мислите ми са нараснали прекомерно, то е само от леност. — Погледът й се изостри. — А сме станали толкова лениви, нали?

— Тя е отвърната от нас от дълго време — каза Аномандър Рейк. — Това, че позволих на всички ви в замяна да се обърнете към мен, бе крайно съмнително начинание.

— Ти не направи никакъв опит да наложиш култ, Сине на Тъмата, и точно това го направи съмнително.

Едната му вежда се вдигна.

— Не явните ми недостатъци?

— А Майката Тъма да не би да е без недостатъци? Не, Тайст Андий никога не са били толкова глупави, че да натрапват на нашите кумири невъзможността на съвършенството.

— Кумири — повтори Аномандър Рейк и се намръщи, продължаваше да оглежда писалището.

— Да не би думата да е погрешна? Не мисля.

— И точно затова отхвърлих идеята за култ.

— Защо?

— Защото рано или късно вярващите разбиват кумирите си.

Тя въздъхна и кимна.

— Стотици паднали и забравени цивилизации, да. А в руините — всички онези статуи… с откъртени лица. Загубата на вяра винаги е жестока, изглежда.

— Нашата беше.

Думите я ужилиха.

— А, значи не сме толкова различни в края на краищата. Доста потискащо откровение.

— Ендест Силан — отрони той.

— Погледът ви кара краката на писалището ми да треперят, господарю Рейк — толкова ли съм неприятна, че не смеете да спрете очите си на мен?

Той бавно извърна глава и погледът му се впи в нея.

И щом видя всичко, което имаше в очите му, тя едва не потръпна и изведнъж разбра милостта, която й беше предложил — с извърнатото си лице, със замъглените си, разсеяни очи. Но след като бе поискала погледа му, колкото от суета, толкова и заради тайното удоволствие от това, че го привлича, вече не можеше да прекъсне тази връзка. Събра цялата си решимост и проговори:

— Ендест Силан, да. Причината за това посещение. Разбирам.

— Той е убеден, че отдавна се е прекършил, Върховна жрице. А двамата с теб знаем, че това не е вярно.

Тя кимна.

— Той го доказа, когато понесе Лунния къс под морето — доказа го на всички други, но не и на себе си.

— Аз му разкривам увереността си — каза Рейк. — А всеки път той се… свива. Не мога да бръкна вътре, изглежда, да укрепя онова, което знам, че е в него.

— Значи вярата му е сломена.

Той замълча, лицето му се изкриви в гримаса.

— Когато дойде времето — каза тя, — ще съм там. За да направя каквото мога. — И добави: — Макар че едва ли ще е много.

— Не е нужно да се задълбочаваш в ползата от присъствието си, жрице. Говорим за вяра, както каза.

— А тя не се измерва в материални стойности. Благодаря ти.

Той отново извърна очи и горчивата усмивка, която бе видяла в началото, отново пробяга по лицето му.

— Винаги си била моята любима.

— Аз или писалището, в което май си влюбен?

Той стана, тя — също.

— Върховна жрице.

— Сине на Тъмата — отвърна тя с поклон.

Той излезе и отсъствието му изведнъж стана осезаемо — почти доловим плясък във въздуха, изместване някакво… но не, това беше само в ума й, смътно усещане за нещо зареяно там, зад спомена й за лицето му, очите му и всичко, което беше видяла в тях.

„Майко Тъма, чуй ме. Вслушай се в мен. Ти не разбра своя син тогава. Не го разбираш сега.“

„Нима не виждаш? Всичко това беше дело на Драконъс.“

— Не е редно! — изпъшка Реканто Илк. — Когато пищят жени, трябва да излизат от кръчмата, не да се опитват да влязат!

Нащърбената дупка, която вряскащите, ръмжащи и щракащи със зъби жени бяха избили във вратата, беше задръстена с протягащи се ръце, сгърчени пръсти, които дращеха навътре в отчаяно усилие да проникнат през преградата. В татуираните рамене на трелла се забиха нокти, докато той пъхтеше навел глава, а демоните блъскаха вратата, дъските се пръскаха — но треллът беше як кучи син и ги задържаше, както ги бе задържал още при първия им щурм, който едва не отпра безценната глава на Реканто.

Слава на всички неведоми богове, въргалящи се в сметта на това проклето село, че демоните бяха толкова глупави. Нито един не се беше опитал да скочи през който и да е от двата прозореца с плътно затворени кепенци от двете страни на входа, макар че с онзи настръхнал мечок, Грънтъл, който ги чакаше с двата си извадени криви меча при единия и с Фейнт и братята Боул при другия, ако някой от демоните все пак опиташе, щяха да го посекат на място. Или поне така се надяваше Реканто, тъй като се беше сврял под една маса, а една маса не е кой знае какво прикритие, или нямаше да е, ако гадните демони се окажеха достатъчно гадни, че да разкъсат Грънтъл, Фейнт и двамата Боул, и трелла, и Суитист Сафърънс покрай тях.

Майстор Квел и оная блатна вещица, Прешъс Тимбъл, се бяха сврели някъде отзад, при залостената врата към мазето, и Гуглата знаеше какво правеха там. Глано Тарп липсваше — заминал беше с конете, когато те продължиха направо, а каляската сви наляво, и Реканто беше повече от сигурен, че идиотът се е пребил лошо. Ако не и още по-лошо.

Колкото до оня труп, картографа, последния път, когато го мярна, все още беше привързан за едно колело и се въртеше бясно, когато то се отскубна от оста и се затъркаля нанякъде в дъждовната нощ. Не можеха ли демоните да хукнат след него? Щеше да е скапано по-лесна битка за тях…

Ударите правеха вратата на трески: една от ръцете се изви надолу и ноктите се забиха дълбоко в гърба на Маппо, което го накара да изохка, а охкането не беше добре, защото означаваше, че Маппо може просто да се предаде, да се откаже да ги задържа, а влезеха ли вътре, щяха да скочат право към този, дето се криеше под масата. Не беше честно. Нищо не беше честно! Какво по дяволите му беше честното на това?

Той измъкна рапирата си и я стисна в разтрепераната си ръка. Замах напред, както беше на колене — възможно ли беше изобщо това? Скоро щеше да го разбере. О, да, поне едно от тия гадни същества щеше да намушка лошо, да! Ако другите две (адски сигурен беше, че са общо три) вземеха, че го разкъсат след това, ами добре, просто страхотно. Повече от това човек не може да направи, нали?

Грънтъл изкрещя нещо на Маппо, а треллът му изрева в отговор, събра краката си и се надигна, сякаш се канеше да скочи на една страна — безкрайно благодаря, огре! — а след това Маппо най-неочаквано направи точно това, надясно, метна се в краката на двамата Боул и Фейнт и ги помете със себе си на пода.

Взрив от дървени парчетии и блъскащи из въздуха ръце, щракащи зъби, мръсна коса и ужасно безумни лица — и трите вряскащи жени нахлуха.

Двете спряха много бързо, когато главите им отхвърчаха сред дъжд от зеленикава пяна, а телата рухнаха на пода и започнаха да се тресат дивашки.

Докато ставаше това, третата връхлетя право към Реканто. Той изкрещя и изпълни удара си от колене, което естествено не беше никакъв удар. „Стрела“ по-скоро, изхвърляне напред на горната част на тялото, с изпъната ръка и връх, и докато залиташе по очи, а главата му се натресе в пода с кършещ костите пукот, върхът на рапирата се блъсна в нещо и оръжието се огъна опасно, тъй че той го пусна и то отскочи нагоре, а после надолу, предпазителят дрънна в тила му не веднъж, а два пъти, като всеки път забиваше лицето му в дъските, носът му изпращя, очите му се напълниха с парещи сълзи, а в мозъка му изригна вонята на миши барабонки и мръсотия… и той се просна в локвата бликнала кръв.

Всичко беше странно затихнало. Реканто изстена и се повдигна на лакът.

И зяпна оцъклените ужасни очи на жената, която го бе нападнала. Върхът на рапирата се беше забил между очите й толкова много, че би трябвало да е излязъл някъде отзад от черепа й — но го нямаше там. Което означаваше, че…

— Тя я счупи! — изрева той побеснял. — Счупи ми проклетата рапира!

Жената демон беше на колене, изпънала напред глава и с все още зейнала уста, горната част на тялото се беше подпряла на съборения стол, послужил като жалка барикада. Другите две, останали без глави, продължаваха да се тресат по пода сред локви зеленикава слуз. Грънтъл се беше вторачил в лепкавата течност, зацапала широките остриета на мечовете му.

Маппо, братята Боул и Фейнт бавно се изправиха.

Суитист Сафърънс, стиснала глинена бутилка, се олюля към Реканто.

— Ж-жалко за рапирата. Но проклета да съм, Илк, ако това не беше най-чистото забиване, което съм виждала.

Реканто примижа, избърса с ръкав кръвта от счупения си нос и раздраните си устни и се ухили.

— Е, да, майсторски синхрон и…

— Имах предвид, как съобрази, че тя ще се спъне в една от главите, дето се изтъркаляха, ще падне на колене и ще се изпързаля така точно в забивката ти?

Спънала? Изпързаляла?

— Ами, майстор дуелист съм, както казах.

— Можех да те целуна — продължи тя и го лъхна с вонята на вкиснало вино, — само че ти взе, че се напика, а все пак си има някакви граници на приличие, ако ме разбираш.

— Не съм се напикавал — виж, че всички сме мокри!

— Но не миришем като теб, Илк.

Реканто изръмжа ядосано. Проклета свръхчувствителна жена!

— Рапирата ми.

— Строшила се е в черепа й, бас слагам — каза Грънтъл. — Не вярвам да се е отразило добре на мозъка й. Браво, Реканто.

Илк реши, че е време да се поперчи малко.

Докато Реканто Илк се въртеше из стаята надут като петел, Прешъс Тимбъл погледна притеснено двамата Боул и въздъхна облекчено, като видя, че явно не са пострадали. Не й обръщаха много внимание напоследък. Не й обърнаха и сега и това леко я притесни.

Майстор Квел блъскаше по вратата за мазето.

— Знам, че ме чувате — подвикна той. — Вие, дето се криете там. Три бяха — има ли още? Три убихме. Има ли още?

Фейнт оглеждаше оръжията си.

— Трябва да излезем да намерим Глано. Има ли доброволци?

Грънтъл надникна през входа и каза:

— Дъждът спира — бурята позаглъхна май. Ще дойда с теб, Фейнт.

— Питах за доброволци — не казах, че аз съм доброволка.

— Аз ще ида! — заяви Емби.

— Аз ще ида! — отсече Юла на мига.

А след това се спогледаха сърдито, а после се ухилиха като на някаква тяхна си шега, а след още миг избухнаха в смях.

— Какво му е смешното? — попита ядосано Прешъс Тимбъл, вече сериозно объркана. „Ума ли си изгубиха тия двамата? Ако изобщо са имали ум, имам предвид.“

Строгият й въпрос набързо ги отрезви и двамата наведоха глави.

Вратата към мазето изскърца, отвори се и оттам се показа мустакато лице с опулени очи.

— Тйи ли, ка’иш? Тйи ли, викаш?

Говореше на дженабакъзки, но нещо не беше наред с „р“-то.

— Убили сте тйи? Сеизно?

Квел кимна и попита:

— Защо, има ли още?

Кръчмарят поклати глава, измъкна се боязливо и потрепери, като видя трите заклани тела.

— О, миличките. О, колко съжалявам, гойкичките ми!

— Познаваш ли ги? — попита Квел. — Знаеш ли кои бяха?

Още няколко души се струпаха зад кръчмаря, с пребледнели лица и уплашени погледи. Мустакатият потрепери и изхриптя:

— Пиокълнати. Нашите дъщеи… пиокълнати.

— Прокълнати? Когато пораснаха?

Мъжът кимна и зяпна ококорен магьосника.

— Ти го знаеш? Знаеш пиокятието?

— Откога го имате, кръчмарю? Тука, в това село — откога го имате проклятието?

— Четии години вече. Четии години. — Мъжът боязливо пристъпи навътре. — Ай, гаите им! Отязали сте им гаите!

Прешъс Тимбъл се спогледа с Квел и двамата си кимнаха.

— Още е тук според мен.

— Съгласен. Да идем да потърсим?

Тя се огледа. Маппо влачеше през входа единия гол обезглавен труп. Зеленикавата кръв беше зачернила пода и оставяше лепкава катранена диря.

— Мисля да вземем трелла.

— Добра идея. — Квел се обърна към кръчмаря. — Има ли пристав в това село? Старши някакъв, кмет? Някой, който да управлява тук… и къде в името на Гуглата са се дянали всички всъщност?

Мъжът примига глупаво.

— А-а. На Бияг Невоия сте. Куата видяхте ли я? Е, там живее пиовостът^[1]. Той ще ви тиябва.

Квел потърка очи и отиде при Прешъс.

— Значи проклятието е вещерско?

— Да — каза тя. — Вещица или вещер.

— На бряг Неволя сме. Бряг на морски мародери. Обзалагам се, че появата на чужденци събужда дъщерите — няма да ядат своите все пак.

— Хване ли ги бесът, ядат всичко, което мърда — отвърна Прешъс Тимбъл.

— Затова местните драснаха, ясно. Добре. Вещице, иди да вземеш Маппо — и му кажи, че трябва да е въоръжен. Това може да се окаже гадно.

Треллът тъкмо извличаше последното тяло навън.

— Добре — каза Прешъс.

С братята Боул от двете страни, Юла отдясно и Емби отляво, Грънтъл закрачи по главната улица. Ботушите му зашляпаха в лепкавата кал. Последните плюнки дъжд охладиха челото му. Искало му се беше битката да е по-гадна. Проблемът с безмозъчните нападатели бе тъкмо тяхната безмозъчност, което ги правеше жалки и предсказуеми. И само три от проклетите същества…

— Аз бях първи — заяви Емби.

— Не, аз бях — отвърна Юла.

Грънтъл се намръщи.

— За какво говорите двамата?

— За прозореца — обясни Юла. — В кръчмата. Щом ония момиченца влезеха през вратата, щях да изляза през прозореца — само че не можахме да дръпнем кепенците…

— Ти си виновен — сопна се Емби. — Аз вдигах резето нагоре, а ти все го дърпаше надолу.

— Резето се смъква надолу, за да се отвори, Емби, идиот такъв.

— Не, вдига се — вдига се, видях го…

— И после надолу.

— Нагоре.

— После надолу.

Ръмженето на Грънтъл ги накара да замълчат. Вече вървяха по дирята от копита и бразди от разни неща, които се бяха влачили след животните. В схлупените къщи от двете страни грейваха приглушени светлини. Оттичащата се вода шуртеше от двете им страни, съпроводена от далечен гръм. Въздухът мамеше със свежестта, идваща след бурята.

— Ей ги там — посочи Емби. — Зад онази ниската стена. Видя ли ги, Грънтъл? Видя ли ги?

Двор на конюшня. Отломки от високата капра на каляската се бяха пръснали под каменния зид.

Стигнаха и спряха, огледаха разровената кал и конете, струпани в другия край — поглеждаха ги подозрително, — а там, в средата, бе проснато нещо. Тяло. Малко встрани се виждаше едно от колелата на каляската, здраво затънало в калта.

Прехвърлиха ниската стена и тръгнаха към Глано Тарп.

Когато се приближиха, чуха, че говори нещо.

— … пък и не беше толкова лоша в сравнение с Ниви, ама чак след години подразбрах аз, че не всички жени говорят така, а ако знаех, ами, сигурно изобщо нямаше да се съглася, нали. В смисъл, има някакво приличие в мене все пак, сигурен съм. Ама тя нали все се правеше на деветгодишна, ококорила очи такава, и всичките ония превземки, милички едни такива, като си помислиш, може и да са били милички някога, ама сега… искам да кажа, косата й посивяваше вече, в името на Гуглата… а, намерихте ме. Добре. Не, не ме мърдайте още, краката ми са счупени и май рамото също, и една ръка, китката, а, тоя пръст се е измъкнал. Доведете Квел — няма да ме мърдате без Квел, нали? Благодаря. Та докъде бях стигнал? А, Ниви! Не, онова беше дюкянджийката, Лъфт, виж, тя не живя дълго, по причини, които вече разобясних. Няколко месеца преди да си намеря нова жена — да де, преди Кутра да ме намери, което ще е по-поточно май. Тъкмо й беше окапала косата…

Колелото на каляската се размърда — Грънтъл го засече с крайчеца на окото си. Остави Глано да дърдори на братята Боул, които го гледаха зяпнали, и тръгна натам.

Прибра двата криви меча в ножниците, наведе се и се напъна да измъкне колелото. То се възпротиви, но най-сетне с едно силно шльоп се измъкна от калта и Грънтъл изпъшка и го изправи.

Картографът приличаше на глинена статуя, все още вързан за китките и глезените към дървените спици. Лицето се размърда, езикът избута от устата няколко бучки кал и трупът каза:

— Хъ, това май беше хляб с мармалад, а?

— Леле — рече Квел.

Прешъс Тимбъл направи жеста „зло да пази“, след което се изплю три пъти — нагоре, надолу, право напред — и изсумтя:

— Блатото на Черното псе. Лесът на Мот. Точно затова се махнах оттам, проклятие! Това е проблемът с Джагът — появяват се навсякъде.

Маппо зад тях само изпъшка.

Кулата беше наполовина четвъртита, наполовина кръгла, ръбовете или изронени от много и много столетия вятър, или нарочно огладени, за да смекчат бруленето и воя на същия този вятър. Входът представляваше тясна вдлъбнатина под мъхнат каменен трегер, мъхът висеше на гъсти валма, от които като завеса се стичаше дъждовна вода, безбройните капки бяха изровили дупки в меката варовикова плоча.

— Тъй — отрони с колеблива увереност Квел. — Значи селският провост се е пренесъл в кула на Джагът. Доста смело…

— Тъпо.

— Тъпо смело, да.

— Освен ако… — Тя подуши във въздуха. — Това е другият проблем с Джагът. Когато строят кули, живеят в тях. Вечно.

Квел изпъшка.

— Преструвах се, че не мисля за това, вещице.

— Все едно ще помогне.

— На мен ми помогна!

— Можем да направим две неща — заяви Прешъс Тимбъл. — Можем да се върнем, да зарежем цялата тая работа с проклятието и да се разкараме от това село колкото може по-бързо.

— Или?

— Можем да идем до вратата и да почукаме.

Квел се почеса по брадичката, погледна през рамо към Маппо и отново се обърна към кулата.

— Това вещерство… това проклятие, Прешъс, дето поразява, когато жената е узряла.

— Е, и какво? Адски старо е, и гадно.

— Ти можеш ли да го прекратиш?

— Едва ли. Можем само да се надяваме да накараме вещицата или вещерът, който го е хвърлил, да премисли. Хвърлилият го може да го отмени много по-лесно, отколкото друг да го разбие.

— А ако го убием?

Тя сви рамене.

— Едното или другото, магьоснико. Пуф! Няма го. Или пък… остава. Все едно, отклоняваш се, Квел. Говорехме за този… този провост.

— Не е отклоняване, вещице. Мислех си, хм, за теб, за Суитист Сафърънс и за Фейнт, това е.

Изведнъж тя се почувства все едно, че е глътнала цяла шепа ашици. Гърлото я заболя, стомахът й се сви на топка.

— О, мамка му!

— И тъй като ще ни отнеме поне ден-два — продължи безмилостно Квел, — докато се оправим с ремонта, май…

— Май е по-добре да почукаме — рече тя.

— Добре. Само изчакай първо да си облекча мехура.

И отиде до канавката край плочата на входа. Маппо се премести няколко крачки вдясно и зарови в торбата си. Прешъс Тимбъл примижа към кулата.

— Е — промърмори тя, — ако си Джагът — а мисля, че си, — знаеш, че сме тук. И можеш да надушиш магията в дъха ни. Значи, не сме дошли тук да си търсим белята, но няма начин да не знаеш нищо за онова проклятие — трябва да намерим вещицата или вещера, виждаш ли, защото сме заклещени тук за няколко дни. Разбираш ли? Три жени сме заклещени тук. Аз съм една от тях.

— Каза ли нещо? — попита Квел, щом се върна при нея.

— Да тръгваме — рече тя, след като дойде и Маппо, с грамаден боздуган в ръце.

Тръгнаха към вратата.

А тя се люшна и се отвори сама.

— Женската ми — каза провостът — е погребана в двора долу. — Стоеше до прозореца с изглед към кипналото из плитчините море.

Квел изпъшка.

— Какъв двор? — Наведе се и надникна долу. — Какъв двор?

Провостът въздъхна.

— Там беше, допреди два дни. — Обърна се и погледна накриво чародея, а той едва не потръпна от погледа му.

Бедуск Пал Ковус Агейп, който наричаше себе си Джагът Анап, беше гигантски, много по-тежък от Маппо и поне с една глава по-висок. Кожата му беше синкава, с по-наситен оттенък, отколкото на всички малазански напанци, които Квел бе виждал. Синьото като че ли беше зацапало и бивните със сребристи върхове, които стърчаха от долната му челюст.

Квел се покашля. Пак му се пикаеше, но това трябваше да почака.

— Отдавна ли сте я загубили?

— Коя?

— Ъъъ, женската ви?

Бедуск Агейп избра една от трите кристални гарафи на мраморната маса, подуши съдържанието й и отново напълни бокалите им.

— Имали ли сте някога жена, магьоснико?

— Н-не. Не, доколкото знам.

— Да, може да е така понякога.

— Нима?

Джагътът посочи към прозореца.

— В един момент е там, в следващия… няма я.

— О, скалата.

— Не, не, говорех за жена си.

Квел погледна безпомощно към Прешъс Тимбъл. При витото стълбище Маппо оглеждаше с жив интерес някаква сложна леща, поставена на остър метален връх със странен шарнир, който позволяваше дългият черен метален инструмент да се върти насам-натам и нагоре и надолу. Проклетият трелл винаги се зазяпваше по най-неподходящите неща.

Прешъс Тимбъл отвърна на погледа му с ококорени очи.

— Загубата е… тъжно нещо — изломоти чародеят.

— Е, да, разбира се — отвърна намръщен Бедуск Агейп.

— М-м, но невинаги. Ако например човек загуби, ъъъ, девственост, или любимо лъскаво камъче, да речем…

Очите в червените кръгове гледаха навън, без да мигат.

На Квел му се искаше да стисне крака — не, по-добре да преметне единия върху другия, та да не му закапе змията или още по-лошо — да започне да плюе.

Прешъс Тимбъл заговори със странно писклив глас:

— Джагът Анап, проклятието, което е поразило дъщерите в това село…

— Дванайсет всичко — рече Бедуск Агейп. — Досега.

— О! Какво е станало с другите девет?

Погледът на джагъта пробяга към нея.

— Не сте първата неприятност, дошла тук през последните няколко години. Разбира се — добави той, след като отпи от виното си, — всички млади момичета вече са пратени в следващото село по този бряг — за постоянно, уви, което не вещае добро за бъдещето на това село.

— Мисля, че видях жени долу в мазето на пивницата — каза Прешъс Тимбъл.

— Носенето на дете спира действието на проклятието. Не засяга майките. Ето защо, ако вие или спътничките ви по някое време сте заченали дете, няма защо да се притеснявате.

— Хм — отвърна Прешъс Тимбъл, — не мисля, че някоя от нас отговаря на условието.

— Жалко — каза Бедуск.

— А откога сте избран за провост? — попита Квел. — Просто съм любопитен, нали — от по-нахалните съм, нищо повече. Не искам да кажа нещо…

— Вярвам, че е общо усилие да облекчат скръбта ми, самотата ми. Но вече допускам, че никой няма да отрече — тази покана беше зле разбрана.

— О? Защо?

— Ами, ако си бях останал в изолация, боя се, че това проклятие нямаше да съществува.

— Проклятието е ваше значи?

— Да.

Последва дълго мълчание. Маппо бавно се обърна към тях.

— Тогава можете да го прекратите — каза Квел.

— Бих могъл, да. Само че няма.

— Защо?

— Защото не сте толкова важни.

Квел кръстоса крака и стисна.

— Мога ли да попитам какво стана с женската ви?

— Спорихме. Аз загубих. Зарових я.

В този отговор сякаш липсваше нещо, поне според чародея. Само че мехурът му го разсейваше. Не можеше да мисли добре.

— Значи — заговори с тънък глас Прешъс Тимбъл, — изгубили сте спор с някого и след това сте го убили?

— О, не казах, че е мъртва.

Маппо се намеси в разговора:

— Но вече е, Джагът.

Бедуск Агейп въздъхна.

— Май така излиза, нали?

— От колко време я държиш така заровена? — попита треллът. — Жена ти.

— Около девет години вече.

— А спорът?

— Някаква войнственост долавям в теб, Трелл.

— Войнственост ли, Джагът? — Маппо оголи зъби в хладна усмивка. — Усетът ти май е позатъпял от дълга неупотреба.

— Разбирам. И си въобразяваш, че можеш да ме надвиеш, така ли?

— Питах за спора.

— Нещо дребно. Забравил съм подробностите.

— Но си се оказал сам, поне докато селяните не са те съжалили и не са те избрали за техен провост. А след това… си се влюбил?

Бедуск Агейп трепна.

Прешъс Тимбъл ахна.

— О! Вече разбирам. О, точно така е. Тя те е отхвърлила. Полудял си отново, само че този път не си могъл да заровиш цялото село…

— Всъщност обмислях го.

— Хм. Добре, значи си се отказал. И вместо това си направил заклинание, на нея и на всички нейни хубави млади приятелки, защото са ти се смели или нещо такова. И си ги превърнал всички в „тралка вонан“. Хранещите се с кръв.

— Не можеш да се надяваш да разбиеш заклинанието ми, вещице — каза Бедуск. — Дори с помощта на чародея няма да успееш. — Джагътът се обърна към Маппо. — А ти, Трелл, дори да успееш да ме убиеш, заклинанието няма да умре. — Напълни за трети път бокала си. — Жените ви ще имат около един ден, преди проклятието да подейства. През това време, предполагам, всички могат да се постараят да забременеят.

При тези думи Квел изведнъж изправи гръб.

Но като видя изражението на Прешъс Тимбъл, зарадваната му усмивка стана някак глупава.

По тясната ивица на доскорошния плаж, в подножието на грубата скална стръмнина, вълните въртяха пенестите си пипала през буците глина, камъните и черните заплетени корени, разравяха дълбоки бразди и се отдръпваха в мътната, тинеста морска вода. Цялата купчина беше в движение, затъваше, разпадаше се, късове рухваха под напора на вълните.

По-надолу по плажа ивицата отново се появи на повърхността, с белия пясък, осеян сякаш с ръждиви кокалчета от хилядите корабни пирони и нитове, разпръснати в изобилие по бреговата ивица. По-нависоко парчета дърво оформяха накъсана преграда, а отвъд нея, врязани в стръмната скала, изтъркани стъпала водеха нагоре към изсечено устие на пещера.

Тази пещера всъщност представляваше тунел, който се издигаше под стръмен ъгъл през недрата на носа и свършваше под пода на най-голямата постройка в селото, склад от камък и дърво, където събирачите на корабни отломки трупаха плячката си след дългото бутане на ръчни колички от подножието на скалите. Доста чист поминък общо взето, който даваше работа на всички хорица в селото — от поддържането на лъжливите огньове на носа до гребането на лодките до рифа, където ставаше обирането на корабните отломки, както и боят с греблата на оцелелите корабокрушенци, докато не се издавят. Местната легенда, съчинена за да предложи някакво жалко оправдание за тези жестоки занимания, се въртеше около някакви отдавнашни пиратски нападения и как някой си (вероятно провостът, който винаги беше живял тук, или пък прочутият местен Гачарч Халдрон — Който чака — но той беше напуснал, тъй че нямаше как да го попиташ), подхвърлил, че след като морето толкова обича да носи убийци до този бряг, защо да не може да носи и смърт на евентуалните убийци? И тъй, след като идеята се набила в главите на местните, земята била опустошена с кирки, кремък и огън и времената на рибарство за поминък покрай опасните плитчини скоро отстъпили на далеч по-доходния занаят.

О, мрежите се хвърляха понякога, особено в тихия сезон, когато плячката от разбитите кораби намаляваше, и никой не можеше да отрече блаженото обилие от риба напоследък, едра и тлъста при това! А доскоро май бяха изловили всичката риба в района.

Плажът беше удобен, отрупан с полуизядени трупове, и гъмжеше от раци и чайки. Плажът помагаше да се съберат костите и след това да се оставят на вълните да ги заровят или отнесат навътре. Но в тази бързо сгъстяваща се нощ на брега изпълзя нещо необичайно. Необичайно с това, че все още беше живо. Раците се разбягаха от пътя му толкова бързо, колкото можеха.

Вода се застича от фигурата, щом тя бавно се надигна и се изправи. Плувналите в червени кръгове очи огледаха сцената и накрая се приковаха в стъпалата и зеещото устие на пещерата. След миг тя се отправи точно натам; оставяше дълбоки отпечатъци, но водата бързо ги заглади.

— Наистина ли си мислиш, че не мога да се сетя какво се върти в черепа ти, Квел? Ей те там, първи на опашката, с нас трите, легнали в редица и разтворили крака. И налиташ като проклето псе на крив колец на ограда. Реканто си чака реда, и Глано, и Юла и Емби, и Маппо тука, Грънтъл, а сигурно и онзи проклет немрящ…

— Чакай малко — изръмжа треллът.

— Да не си посмял — сопна се Прешъс Тимбъл.

Крачеха към пивницата, Прешъс Тимбъл отпред, а двамата подтичваха да не изостанат. Това, че беше дребна и й трябваха две стъпки на всяка тяхна една, изглеждаше без значение.

— Но пък — продължи тя, може и онзи Джагът да скочи да пререди опашката, и до заранта всички ще сме заченали по някое гадно чудовище, половин Трелл, половин Джагът, половин пиклив маг, половин…

— Близнаци? — попита Квел.

Тя го изгледа злобно през рамо.

— О, много смешно!

— Все едно — добави Квел. — Сигурен съм, че нещата не стават точно така…

— Откъде знаеш? Не, ние със Суитист и Фейнт се разкарваме оттук веднага щом си съберем багажа — можете да ни вземете някъде по пътя. Това проклето село може да върви при Гуглата, с Бедуск Пал Ковус Агейп воглаве. Те бездруго са проклети морски мародери и ако някой заслужава да бъде прокълнат, това са те.

— Тук не бих спорил — каза Маппо.

— Престани да се опитваш да се пъхаш под полата ми, Трелл.

— Какво? Но аз не…

Квел го прекъсна:

— Ти не носиш поли, вещице. Макар че ако носеше, щеше да е много по-лесно…

Тя се обърна.

— Кое щеше да е по-лесно, Квел?

Той се спря и отстъпи назад.

— Извинявай, на глас ли мислех?

— Ако си мислиш, че проклятието на това село е лошо, само почакай да видиш аз какво мога да измисля!

— Добре, добре. Разбрах те, Прешъс. Успокой се. Вие трите просто тръгвате, нали? Ние оправяме впряга и ви намираме, точно както каза.

Тя го изгледа сърдито и отново закрачи напред.

Грънтъл ги видя как бързат към входа на пивницата и извика:

— Майстор Квел, коларят ви е купчина кокали ей там отзад, но още диша.

— Ами трябваше да ги пусне тия проклети юзди — изръмжа Квел. — Сега и с лечителство трябва да се занимавам, а то отнема време. Просто страхотно! Как точно се очаква да оправя каляската? Защо някой друг не може да свърши нещо полезно? Ти, вещице — иди изцери Глано…

— Не го мога това! Е, мога да слагам шини и да плюя на раните да прогоня инфекцията, но както чувам, тук ще трябва много повече от това. Така ли е, Грънтъл?

Татуираният воин сви рамене.

— Сигурно.

— Да не си се опитал — изръмжа му тя ядосано и влезе в кръчмата.

Грънтъл зяпна след нея.

— Какво иска да каже? Какво да опитвам?

— Да й бъркаш под полата — каза Квел.

— Но тя не носи…

— Не е в това работата — прекъсна го магьосникът. — Разсъждаваш като мъж. Това ти е грешката. Това е грешката на всички ни всъщност. Ей затова си стоим тука, трима мъже без жени. Ако вземем да й кажем, виж сега, Прешъс, изобщо не сме си го и помисляли, знаеш ли какво ще каже тогава? Че какво ми е на мен? Толкова ли съм грозна или какво? — и пак щяхме да сме в беда.

Грънтъл погледна объркано Маппо, който, доста загадъчно, само кимна.

— Хайде, води ме при него, Грънтъл — каза Квел.

В единия край на двора имаше конюшня, а до нея товарна платформа, построена от стари дъски в края на огромен, здраво построен склад. Юла и Емби бяха помогнали на Глано да седне, а картографът, отвързан от колелото, залиташе в кръг и бършеше и стържеше тор от лицето, врата и гнилите си дрипи.

Глано беше стигнал до единайсетата любов в живота си, някаква си Хербу Наст.

— … и тя значи носеше лисица на врата си — не просто кожата, забележете, самото истинско животно, лапите му вързани с копринени преплитки, замуцунено с кожа, но най-добре помня очите на животинчето — леле какъв поглед! Паника, все едно тъкмо е разбрало, че е хванато в най-ужасния си кокошмар. Не че тя не изглеждаше добре де, с онова нейно козе лице — нали знаете, ония дълги къдрави косъмчета, дето се показват под брадичките им след определена възраст — споменах ли, че обичах жените ми да са с живитейски опит? М-да. Най-определено. Искам да видя десетки и десетки години мизерен живот в очите им, тъй че като се появя аз, ами, все едно свеж пролетен дъжд над повехнала маргаритка. Та за коя разправях? Лисица, коза, паника, вързана… а, да, Хербу Наст…

И млъкна. Толкова изведнъж, че нито Юла, нито Емби забелязаха внезапната злокобна тишина, а просто продължиха с усмивките и киманията, с които бяха съпровождали монолога на Глано, и все още продължаваха да се усмихват и да кимат, когато фигурата, появила се на товарната платформа на склада — същата, чиято поява така дълбоко бе стъписала Глано Тарп, че ломотещият му език замръзна увиснал — пристъпи и спря точно пред тримата, а конете драснаха в паника към най-далечния ъгъл на двора с бясно тропане на копитата.

— Никакви загуби дотук и това е добре — рече Квел.

— Не знаех, че практикуваш Денъл — каза Грънтъл.

— Всъщност не го прилагам. Е, имам разни еликсири, мазила и мехлеми от Висшия Денъл, за спешни случаи.

— Като сега?

— Може би. Ще видим.

— Счупени крака…

— Не му трябват крака, за да кара каляската, нали? Освен това може да откаже услугите ми.

— Че защо?

— Лечебните разходи се приспадат от дяла му. Може да излезе от това с дълг към Гилдията, вместо обратното. — Сви рамене. — Някои отказват.

Стигнаха до ниския каменен зид и спряха.

— Кой в името на Гуглата е онова? — възкликна Грънтъл, взрян във високата дрипава фигура до братята Боул.

Квел изпъшка и отвърна:

— Хм, само предположение, забележи, но бих казал, че е жената на провоста.

— Женен е за джагътка?

— Бил е, допреди да я зарови, но после дворът се е срутил в морето и отнесъл и нея. А сега се е върнала и съм готов да заложа печалбата от цяло пътуване, че не е в най-доброто си настроение. — Ухили се. — Май ще можем да се оправим с всичко това. О, да, вече можем да се оправим с всичко това.

Тази увереност беше разклатена, когато на Юла и Емби изведнъж им хрумна да нападнат джагътката. С дивашки рев, те се хвърлиха към нея и тримата започнаха да се бутат, дърпат, блъскат, докато най-сетне не изпопадаха на кълбо от ръце и крака, което зашляпа тежко в разкаляния тор.

Квел и Грънтъл се прекатериха припряно през зида и затичаха към тях.

Глано Тарп крещеше нещо неразбираемо и се мъчеше да изпълзи по-надалече от свадата.

От джагътката изригна магия — оглушителен взрив, от който целият двор и сградите наоколо подскочиха. Грънтъл примига, внезапно заслепен, и залитна в калта. Чу как Квел пльосна до него. Искрящите мълнии разцепиха въздуха и окъпаха всичко в накъсани зловещи сенки.

Глано Тарп закрещя още по-силно и отчаяно.

Щом зрението му се върна, Грънтъл с изумление видя, че двамата Боул още са живи. Всъщност бяха докопали по една ръка и държаха здраво. Джагътката се мяташе и ръмжеше.

Грънтъл извади двата си криви меча и закрачи към тях.

— Юла! Емби! Какво правите!?

Двете оплескани с кал лица се извърнаха към него, разкривени от гняв.

— Блатна вещица! — изрева Юла. — Тая е от тях, от блатните вещици!

— Не обичаме блатни вещици! — добави Емби. — Убиваме блатните вещици!

— Майстор Квел каза, че тази може да ни помогне. Или щеше поне, ако не й бяхте скочили така!

— Отсечи й главата! — викна Юла. — Това обикновено върши работа!

— Няма да й сека главата. Пуснете я! Веднага!

— Ще ни нападне!

Грънтъл се наведе.

— Джагът… престани да ръмжиш… чуй ме! Ако те пуснат, ще спреш ли да се биеш?

Очите й изгаряха като огън. Тя продължи да се бори още малко, след това се отпусна. Огненият поглед помръкна и след няколко дълбоки хрипливи дъха тя кимна.

— Добре. Кажи на тези двама глупаци да ме пуснат!

— Юла, Емби — пуснете я…

— Първо й отсечи главата!

— Пуснете я веднага, Боул, или ще отсека вашите глави!

— Първо на Емби!

— Не, първо на Юла!

— Имам два меча, момчета, тъй че ще го направя едновременно. Съгласни?

Двамата Боул се спогледаха сърдито.

— Не — каза Емби.

— Тогава я пуснете.

Двамата пуснаха джагътката и отскочиха, а тя разтърси ръце и се изправи. Пое си дъх и се обърна към двамата братя, които бяха приклекнали в калта и я гледаха като вълци.

Майстор Квел се беше хванал за главата.

— Идиоти такива — изпъшка той. — Джагът, твоят мъж е прокълнал това село. Тралка вонан. Можеш ли да направиш нещо?

Тя се опитваше да избърше калта от изгнилите си дрипи.

— Не сте тукашни. Що за хора сте?

— Само минаваме оттук — отвърна Квел. — Но на каляската й трябва ремонт — а имаме и ранен…

— Каня се да унищожа това село и всички в него — това притеснява ли ви?

Квел облиза окаляните си устни, намръщи се и отвърна:

— Зависи дали включваш и нас в плановете си.

— Пирати ли сте?

— Не.

— Мародери?

— Не.

— Некроманти?

— Не.

— Тогава може и да останете живи — рече тя и изгледа ядосано двамата Боул.

— Мъжът ти казва, че и да умре, проклятието ще остане.

Тя оголи зацапаните си бивни.

— Лъже.

Квел погледна Грънтъл, но той само сви рамене.

— Не ми харесва идеята за безсмислено избиване, но пък мародерите са боклукът на човечеството.

Джагътката закрачи към каменната стена.

— Майстор Квел — подвикна Глано Тарп. — Имаш ли шини?

Квел отново изгледа ядосано Грънтъл.

— Казах ти, свидлив е кучият му син.

Най-сетне слънцето изгря и очерта огнена резка на хоризонта в този последен ден за мародерското село на брега Неволя.

От един прозорец на кулата Бедуск Пал Ковус Агейп гледаше как жена му върви по улицата.

— Ох — промърмори, — сега вече я загазих.

Малко преди разсъмване Кедевис се вдигна от постелята си и тръгна в тъмното. Виждаше го ясно — седеше на един голям балван и гледаше на север. Пръстените се въртяха на верижките, искряха като пленени звезди.

Стъпките й по чакълестия сипей я издадоха и той се извърна и я загледа.

— Вече не спиш — рече тя.

Клип не отвърна.

— Нещо е станало с теб — продължи тя. — Когато се събуди в Бастион, беше… променен. Помислих, че е някаква утайка от обсебването. Сега не съм толкова сигурна.

Той прибра верижката и пръстените и се смъкна от скалата, стъпи леко и грижливо оправи наметалото си.

— От всички тях — тихо заговори Клип — ти, Кедевис, си най-проницателната. Виждаш това, което другите не виждат.

— Старая се да обръщам внимание. Скрил си се добре, Клип — или този, който си вече.

— Не достатъчно добре, изглежда.

— Какво си замислил? — попита тя. — Аномандър Рейк ще го види веднага, още щом очите му се спрат на теб. А несъмнено ще има и други.

— Аз бях Глашатай на Тъмата.

— Съмнявам се.

— Бях Смъртен меч на Чернокрилия господар, на самия Рейк.

— Но не той те избра, нали? Ти почиташе бог, който така и не ти отвърна, на нито една молитва. Бог, който най-вероятно изобщо не е и разбрал, че съществуваш.

— А за това ще отговаря — прошепна Клип.

Тя повдигна вежди.

— Търсене на отмъщение ли е това? Ако знаехме…

— Какво сте знаели и какво не, е несъществено.

— Един Смъртен меч служи.

— Казах, Кедевис, бях Смъртен меч.

— Вече не си значи. Добре, Клип. А какво си сега?

Видя усмивката му на смътната предутринна светлина, видя и нещо тъмно, забулило очите му.

— Един ден в небето над Бастион се разтвори лабиринт. Една машина се изтърколи надолу…

Тя кимна.

— Да, видяхме машината.

— Този, който беше вътре, донесе със себе си едно дете-бог — о, не нарочно. Не, механизмът на небесната му каляска, докато създава портали, докато пътува от свят на свят, по самото си естество хвърля мрежа, мрежа, което плени онова дете-бог. И го довлече тук.

— А този пътник — какво стана с него?

Клип сви рамене.

Тя го загледа, после кривна глава.

— Провалихме се, нали?

Той я погледна като че ли с лека насмешка.

— Мислехме, че ще измъкнем Умиращия бог от теб — но вместо това сме го вкарали още по-дълбоко. Като унищожихме пещерния свят, който обитаваше.

— Вие спряхте болката, Кедевис — каза Клип. — Остана само неговият… глад.

— Рейк ще те унищожи. А ние няма да те придружим до Черен Корал. Върви си сам, богче. Ние сами ще си намерим пътя дотам…

Той се усмихна.

— Преди мен ли? Ще се надбягваме ли, Кедевис — аз със своя глад и вие, с вашето предупреждение? Рейк не ме плаши — Тайст Андий не ме плашат. Когато ме видят, ще ме вземат просто за свой ближен — докато не стане много късно.

— Богче, ако с вливането си в ума на Клип вече ти се струва, че разбираш Тайст Андий, трябва да ти кажа, че грешиш. Клип беше варварин. Невежа. Глупак. Нищо не знаеше.

— Не ме интересуват Тайст Андий — о, Рейк ще го убия, защото това заслужава. Ще се захраня от него и ще взема силата му. Не, онзи, когото търся, не е в Черен Корал, а в една гробна могила извън града. Друг млад бог — толкова млад, толкова безпомощен, толкова наивен. — Усмивката му се върна. — И той знае, че идвам за него.

— Трябва ли ние самите да те спрем тогава?

— Вие? Нимандър, Ненанда, всички вие, паленца? Не говориш сериозно, Кедевис.

— Ако ти…

Атаката му бе като мълния — едната ръка се стегна на гърлото й, другата запуши устата й. Тя усети, че гръклянът й се прекършва, ръката й зашари за ножа на колана.

Той я завъртя рязко и я хвърли на земята толкова силно, че тилът й изпращя в камъните.

Нещо се изливаше от ръката му, покрила устата й, нещо, от което изтръпнаха устните й, челюстите, после то залази надолу през устата й и през гърлото. Гъсто като дървесен сок. Тя зяпна нагоре към него и видя мътния блясък на очите на Умиращия бог — вече не умиращ, вече освободен — и помисли: „Какво направихме!?“

Той шепнеше:

— Бих могъл да спра сега — и щеше да си моя. Изкусително е.

Но онова, което капеше от ръката му, сякаш се издуваше, плъзгаше се като тлъсто хлъзгаво влечуго през гърлото й, увиваше се на кълбо в стомаха й.

— Но би могла да се изтръгнеш — само за миг, но достатъчно да предупредиш другите, а това не мога да допусна.

Там, където докоснеше отровата, следваше миг на екстаз, който я пронизваше, но почти мигновено след това идваше изтръпналост, а след нея нещо още по-… тъмно. Сякаш усещаше собственото си гниене, проникващо в мозъка й като зловонна пара.

„Той ме убива.“ Дори осъзнаването на това не можеше да разбуди силата в нея.

— Останалите ми трябват, разбираш ли — говореше той. — За да можем да влезем, направо, без никой да заподозре нищо. Трябват ми за влизането, нищо повече. Виж Нимандър. — Той изсумтя. — Няма хитрост в него. Никакво притворство. Той ще е моят щит. Моят щит!

Вече не стискаше гърлото й. Вече не беше нужно.

Докато умираше, последната й заглъхваща мисъл беше: „Нимандър… простодушен? О, но ти не…“ А след това дойде нищото.

Нищото, за което никой жрец не смее да говори, което не описва никое свято писание, което никой ясновидец или пророк не изтъква в кънтящата си проповед. Нищото, това нищо, то е душата в очакване.

Дойде ли смъртта, душата чака.

Аранта отвори очи, надигна се, посегна и докосна Нимандър по рамото. Той се събуди и я погледна.

— Той е убил Кедевис. — Думите й бяха тихи, като дъх.

Нимандър пребледня.

— Тя беше права — продължи Аранта. — Трябва да внимаваме. Не казвай нищо на никой друг, или ще умрем всички.

— Кедевис…

— Отнесъл е тялото й до една цепнатина и я е хвърлил вътре, а сега прави дири по земята, да покажат невнимателните й стъпки и как ръбът е поддал и се е сринал. Ще дойде при нас потресен и наскърбен. Нимандър, не трябва да издаваш никакво подозрение, разбираш ли?

И видя, че скръбта му ще помете всичко друго — поне засега, — което беше добре. Беше необходимо. И разбра, че гневът в него, гневът, който трябваше да последва, ще се трупа бавно, а докато се трупаше, тя пак щеше да му говори и щеше да му даде силата, която щеше да му потрябва.

Кедевис първа беше видяла истината — или поне така навярно беше изглеждало. Но Аранта знаеше, че невинността на Нимандър не е вроден недостатък, не е фатална слабост. Не, невинността му беше избор, който бе направил сам. Самият път на живота му. И беше имал причини за това.

Лесно е да видиш такова нещо и да го разбереш погрешно. Лесно е да го видиш като слабост и да повярваш, че той е колеблив.

Клип беше направил тази грешка от самото начало. А с него и този Умиращ бог, който знаеше само онова, в което вярваше Клип, и мислеше, че е истина.

Погледна го и видя затаените сълзи, чакащи Клип внезапно да се появи с трагичната си вест. И Аранта кимна, обърна се и се престори, че спи.

Някъде извън бивака чакаше душа, замръзнала като стреснато зайче. Това беше тъжно. Аранта беше обичала Кедевис много, възхищавала се беше на ума и проницателността й. Ценила беше верността й към Нимандър — въпреки че Кедевис може би бе подозирала странните обстоятелства около смъртта на Фаед и беше видяла как Фаед и тайните й все още измъчват Нимандър.

Когато някой притежава вярност, дори под тежестта на пълното, жестоко разбиране, то този някой разбира всичко, което има за разбиране за състраданието.

„Кедевис, ти беше дар. А сега душата ти чака, както трябва да бъде. Защото това е съдбата на Тайст Андий. Нашата съдба. Ще чакаме.“

„Докато чакането не свърши.“

Ендест Силан стоеше с гръб към изгряващото слънце. И към Черен Корал. Въздухът бе студен, влажен от нощния дъх, пътят, криволичещ от портите по бреговата линия, беше гола безцветна лента, запълзяла като змия между горичките вечнозелени дървета на половин левга на запад. Празен, без пътници.

Наметалото от вечен мрак, загърнало града, спираше косите слънчеви лъчи, макар че западната страна на склона вдясно изглеждаше позлатена по ръбовете; а далече наляво Прореза димеше бял над гладката черна повърхност.

— Ще има… неприятности — каза Аномандър Рейк.

— Знам, господарю.

— Беше непредвидено усложнение.

— Да.

— Ще повървя — каза Рейк. — До дърветата. Извън поглед, поне дотогава.

— Дълго ли чака, господарю?

— Не.

— Е, това е добре.

Аномандър Рейк отпусна ръка на рамото му.

— Винаги си ми бил приятел. Повече, отколкото заслужавам.

Ендест Силан само поклати глава, отхвърляше това.

— Щом живеем — продължи Рейк, — трябва да поемаме рискове. Иначе животът ни се превръща в смърт, освен на думи. Никоя борба не е прекалено голяма, никой риск не е прекалено отчайващ, защото дори да се провалим — дори да паднем, — ще знаем, че сме живели.

Ендест кимна, неспособен да проговори. Сълзи трябваше да се стичат по лицето му, но той бе сух отвътре — черепът му, зад очите, всичко… сухо. Отчаянието е пещ, където всичко е изгоряло, където всичко е станало на пепел, но зноят остава, горещ и тръпнещ.

— Денят започна. — Рейк отдръпна ръката си и нахлузи металните ръкавици. — Това вървене, по тази пътека… Ще извлека удоволствие от това, приятелю. Ще зная, че стоиш тук и виждаш как си отивам.

И Синът на Тъмата тръгна.

Ендест Силан гледаше. Гледаше воина с дългата разпиляна сребриста коса, с коженото наметало. Драгнипур, рана в ножница.

Синева струеше в небето, сенки отстъпваха по склона. Злато къпеше върховете на дърветата, където пътят се скриваше. Там Аномандър Рейк спря, обърна се и вдигна високо ръка.

Ендест Силан направи същото, но толкова немощно, че изпъшка и ръката му се отпусна.

А далечната фигура се обърна отново.

И изчезна сред дърветата.

Бележки

[1] Провост — старши на малко село, кмет. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Дан на Хрътките (21)

Метаданни

Данни

Дан на Хрътките

Информация

История

Сваляне / Връзки

18.

Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (21)