Готов ли си да ни упрекнеш в слабост?

Страх шепне в изкривената уста.

И всеки ред във списъка ти е атака,

която жилото обръща против теб самия,

издава ужас, който покварява

възможността за чудото.

Изреждаш доводи с привидността,

че казваш само очевидното,

но то не е, което мислиш,

и жалка е оскъдната ти мъдрост,

прикривана зад проста реч

от кулата на твоето благоразумие.

И сякаш мускулът издава само сила.

И сякаш ръстът мярка е за волята.

Детето не сече ли с пръчка бурени?

Един-единствен въглен не изгаря ли леса?

И не изтича ли куражът вечно

в потоци мъртва кръв?

Кой, прочее, все още се съмнява?

Аз, жрец на култ лъжлив във разцепление,

бях там в деня на бунта и тълпи

заляха храма на треперещи полумъже.

А ти стоеше зяпнал там зад тях,

забравил проповедите си лъжливи.

Свий се сега пред тази ярост гневна.

Избягай, ако можеш, от мъстта.

Гневът срещу натрапени от тебе оправдания

е моята войнишка дисциплина,

уверена и неотстъпна и целта —

целта й е главата ти набучена на копие.

Последният ден на Мъжката секта

Севелената от Дженабарис

(цитат в „Трактат върху несъстоятелни възгледи сред култовете“, Генорту Стулк)

Много деца в най-ранните си години обикват места, където не са били никога. Често тази възхита рухва окончателно в пълзежа през кишата на мрачно и объркано юношество към плоската напукана котловина на зрелостта с нейните безветрени гледки, спотаени отвъд хоризонта. Е, добре, понякога подобни дарования на любопитство, възхита и жажда за приключение наистина оцеляват след тягостното пътуване, въпросните жертви свършват като творци, учени, изобретатели и други престъпници, склонни да се противопоставят на изтърканата баналност на мирния живот. Но тях нека засега оставим настрана, след като въпреки цялото тяхно безразсъдно подривно поведение нищо всъщност не се променя, освен в служба на удобството.

В закътаната сърцевина на своето същество Байниск все още беше дете. Тромав в израстването си, да, непохватен в тяло, до чиито възможности все още не се беше домогнал, но все още не беше предал любовта си към непознатото. И поради това трябваше да е съвсем разбираемо, че двамата с Харло ще споделят общата искра на възторг и удивление, която здраво ще се заплете между тях, така че дори неприязненото ръмжене понякога да не може да прекъсне връзката.

През седмицата след онова съдбовно разстройване на доверието помежду им Харло беше започнал да вярва, че отново се е оказал истински сам на света. Раните се покриваха с корички, коричките се белеха и оголваха леко подути белези, които скоро спадаха, за да изчезнат почти напълно, а момчето продължаваше да се труди, пълзеше в цепнатините, промъкваше се в задушните грапави пукнатини дълбоко в скалата. Задушаваше се понякога от лошия въздух, щипеха го слепи стоножки и го хапеха прозрачни паяци. Натъртен от къртещи се камъни, ококорен в тъмното търсеше блясъка на рудната жила по тесните наклонени стени.

Към края на седмицата обаче Байниск отново беше с него, подаваше му делвата с мътна езерна вода, щом излезеше от някоя цепнатина и седнеше на топлия сух камък на пода на тунела, и в този кратък споделен миг разкъсаното бавно започваше да зараства, да се зашива отново в колебливостта на погледите им, които все още отбягваха да се задържат на реалността, че седят един до друг — далече под повърхността на света, две туптящи сърца, отекващи единствено едно в друго — и по този начин двете момчета поправяха стореното. Без думи, с пестеливи жестове, които със своята рядкост придобиваха цялата необходима значимост.

— Веназ вече не ме оставя на мира — каза Байниск. — Опитах с него. Отново, искам да кажа. Но не е същото. И двамата вече сме твърде големи за онова, което беше преди помежду ни. Всичко, за което говори, вече ми е досадно.

— Той просто обича да наранява хората.

Байниск кимна.

— Мисля, че иска да ми отнеме работата. Оспорва всичко, което му възложа.

— Такива като него винаги искат да отнемат — каза Харло. — И повечето пъти другите, когато го разберат, отстъпват и им го позволяват. Ето това не мога да разбера, Байниск. Това е най-плашещото.

Последното признание беше необичайно между двете момчета. Идеята да си уплашен. Но и техният свят не беше нормален и да се преструват, че нищо не ги плаши, не попадаше в списъка на малкото привилегии, на които можеха да се радват. Тук на някои хора не им трябваха основания, за да наранят някого. Не им трябваха основания, за да направят каквото и да било.

— Разкажи ми отново за града, Къртица.

— Има една призрачна кула. Чичо ми веднъж ме заведе да я видя. Той има големи ръце, толкова големи, че когато държи твоите, все едно дланите ти изчезват и нищо на света не може да ви откъсне един от друг. Но както и да е, в онази кула има призрак. Казва се Хинтър.

Байниск го погледна ококорен.

— Видя ли го? Видя ли го призрака?

— Не, беше през деня. Трудно се виждат през деня.

— Тук е достатъчно тъмно — каза Байниск и се озърна. — Но аз никога не съм виждал призрак.

Тогава Харло си помисли дали да не му каже. Нали това бе причината да подхване разказа си преди всичко. Но се улови, че отново предпочита да го премълчи засега. Не беше сигурен защо. Може би защото скелетът не беше истински призрак.

— Понякога мъртвите не си отиват — каза той. — Имам предвид, понякога умират, но душата им, ммм, не напуска тялото. Остава си там, където е, където е била винаги.

— Този Хинтър такъв ли беше?

— Не, той беше истински призрак. Дух без тяло.

— Добре де, какво прави от някои хора призраци, а от други — не?

Харло сви рамене.

— Не знам, Байниск. Може би духовете, които имат причина да останат, са тези, които се превръщат в призраци. Може би богът на Смъртта не ги иска или пък ги оставя на мира, за да могат да довършат онова, което трябва да довършат. Или може би не разбират, че са умрели. — Сви отново рамене. — Така каза чичо ми. Той също не знаеше, а това, че не знаеше, го ядосваше — разбрах го по това как стисна ръката ми.

— Ядосвал го е един призрак?

— Сигурно. Така поне предполагам. Не казах, че нищо не може да го ядоса, тъй че може да е бил призракът. Това, че не знаеше какво иска или нещо такова.

Харло добре си спомняше този момент. Също като Байниск беше задавал много въпроси, удивен, че такова нещо като призрак може да съществува, може да се крие там, да ги наблюдава и да мисли всичките си там призрачни мисли. А Грънтъл се беше опитвал да му отговори, макар това очевидно да му бе трудно. А когато Харло го попита дали баща му — който беше умрял — не би могъл да е призрак, там далече някъде, чичо му не отвърна нищо. А когато го попита дали не е възможно баща му призрак все още да обикаля наоколо и да търси своя син, огромната длан на Грънтъл беше стиснала силно и още по-силно, не чак толкова, че Харло да го заболи, но почти. А след това ръката му отново омекна и Грънтъл го заведе да му купи сладки.

Навярно беше виждал Хинтър, надничащ иззад някой от сумрачните прозорци на кулата. Навярно беше искал да каже на Хинтър да се махне и никога да не се връща. Както правеха лошите бащи. Защото може би бащата на Харло изобщо не беше умрял, щом истинската му майка веднъж бе казала нещо за „изгонване на копелето“, а макар Харло да не знаеше какво точно означава „копеле“, беше чувал думата достатъчно често, за да предположи, че се използва за хора, които никой не иска да вижда край себе си.

Но мисълта за Грънтъл го натъжи, затова той отново посегна за делвата с вода и отпи дълбоко.

Байниск го погледа мълчаливо, после стана.

— Разчистили са една нова шахта. Дали можеш да се спуснеш в нея, ако си отпочинал достатъчно?

— Да, Байниск. Готов съм.

Тръгнаха мълчаливо. Но този път мълчанието не беше неловко и Харло го заля такава вълна на облекчение, когато го осъзна, че за момент очите му се напълниха със сълзи. Глупаво всъщност, и опасно освен това. Издебна един миг, докато Байниск гледаше настрани, бързо изтри зацапаните си бузи и избърса ръцете си в ризата.

Дори да беше обърнат към Харло, Байниск вероятно нямаше да забележи. Умът му крадешком пристъпваше по изтърканите камъни на пътеката, водеща към кулата на Хинтър, тъй че да може сам да види призрака. Какво ли щеше да е! Да види със собствените си очи нещо, което не е виждал никога!

Там, в онзи удивителен град, толкова далече. Където всевъзможни чудеса се бутаха с лакти из тълпите по всичките онези бляскави улици. Където призраци спореха с хазяите за наема. Където някои хора имаха толкова много храна, че дебелееха и трябваше да ги носят на носилки. И хората не нараняваха други хора без причина, а хора като Веназ получаваха точно каквото са заслужили.

О, да, той наистина обичаше този град, това място, където никога не беше ходил.

Не бъдете глупави. Възпълничкият мъж с червената жилетка не е толкова тъп, че да се домогва до плача на тълпата, като описва този момент, нито ще посинее в непохватен напън. Повярвайте на Круппе, вие, които толкова припряно хвърляте клевети като въдици в пълното езерце (хванахте нещо, нали? Не, скъпи приятелю, не се перчи с голямата си сръчност, просто този шаран бързаше да излезе навън).

Водното отражение не е тъй гладко; о, не, не е тъй гладко.

Прелестен ли е този град на Байниск, може би мил и топлосърдечен дори, и някак нежно трагичен? Не това е въпросът!

Някои от нас, виждате ли (или не), все пак мечтаят за този град. Където никой от нас никога не е бил.

Това, скъпи мои, е въпросът!

Упреците, след като нещо вече е станало, са убийство. Или, в зависимост от гледната точка, самоубийство. Бленд бе имала достатъчно възможност да обмисли тези неща, докато лежеше плувнала в кръв на пода на кръчмата „При К’рул“. Беше се озовала на ръба, а без Малът нищожният шанс за пълно изцеряване на раните й бе нещо, с което просто трябваше да се примири. Съветникът Кол бе изпратил един местен резач със скромни умения в простия Денъл и той бе успял донякъде да закърпи разкъсаната плът и да спре изтичането на кръв, а след това беше хванал иглата и сушеното черво, за да зашие раните. Всичко това я остави просната на леглото, едва способна да се движи.

Кръчмата „При К’рул“ си оставаше затворена. Някогашният храм се беше превърнал в крипта. Според това, което й беше разказала Пикър, в мазетата не бе останало парче пръст, която да не е мека и рохкава под краката. Древният бог никога не се беше справял толкова добре.

Блупърл и Малът, и двамата мъртви. Самата мисъл за това оставяше дълбоки рани, които се отваряха при всеки спомен, при всяко чувство, което се процеждаше под мрачната броня на вътрешния й контрол. Кучите синове бяха преживели десетилетия във война, битка след битка, само за да ги накълца тълпа наемни убийци.

Ужасът витаеше в глухия ек на опразнени стаи, в безмълвието, процеждащо се от грешни места, в горчивите спорове, които избухваха между Анци и Пикър в кабинета или по коридорите. Дюйкър пък — когато наминаваше — мълчеше, наблюдаваше безпристрастно, като всеки историк, обуздал всякаква своя преценка. И като че ли дълбоко незаинтересуван дали тя — или който и да било от тях — е жива, или умряла.

Слънчевата светлина, процеждаща се през затворените кепенци, й подсказваше, че е ден, вероятно късно следобед, и тя беше гладна, а може би, просто може би, всички я бяха забравили. Беше чула думкане долу от главния етаж и няколко тихи разговора, и тъкмо си мислеше да намери нещо, с което да потропа по пода, когато чу приближаващи се по коридора стъпки. Миг по-късно вратата се отвори и влезе Сцилара с поднос в ръце.

Нещо апетитно и сладко се сви дълбоко във вътрешностите на Бленд и се загърчи в низ от апетитни мисли.

— Богове! Толкова малко оставаше да ида право в косматата прегръдка на Гуглата, че…

— Имаш основание да живееш и прочие, да. Това е тапу — надявам се, че нямаш нищо против, но единствената кухня, която познавам, с на Седемте града, и то съвсем малко от нея.

— Да не те карат да готвиш?

— С това си плащам стаята и леглото. Поне никой не настоява да си изчистя сметката — отвърна Сцилара и нагласи подноса до Бленд.

Бленд погледна шишчетата с парчета месо, зеленчуци и плодове. Пикантната миризма на хойхера навлажни очите й.

— Парите да ходят да се шибат — измърмори тя.

Сцилара се ококори.

Бленд сви рамене и взе първото шишче.

— Изобщо не влязохме в това, за да забогатеем, скъпа. Беше просто… нещо за правене, място, където да сме. А и стане ли дума за теб, Баратол и Чаур, не бихме и помислили да ви пъдим. Богове на бездната, ако не беше ти да измъкнеш Дюйкър на любовна среща, старият глупак нямаше да е жив. А Баратол и Чаур се появиха като железен юмрук — според това, което чух, тъкмо навреме при това. Може да сме идиоти, Сцилара, но сме лоялни идиоти.

— Предполагам — каза Сцилара и седна на един стол, — че Гилдията на убийците не ви смята за идиоти. По-скоро за гнездо на стършели, което съжаляват, че са сритали. Съжаляват ли? — Тя изсумтя. — Думата е твърде мека. Ако си мислиш, че ти е кофти, представи си как се чувства Майсторът на гилдията.

— Той ще се оправи — отвърна Бленд. — Виж, за нас не съм толкова сигурна. Не и този път.

Очите на Сцилара с тежките мигли се задържаха дълго на Бленд. После тя каза:

— Пикър го преживя много тежко. Още е потресена всъщност. Непрекъснато току пребледнява, коленете й се подкосяват и посяга да се вкопчи в нещо. Посред нощ става и ходи по коридорите — държи се все едно носи Гуглата на раменете си…

— Но е точно така, нали? Преди няколко години щеше да стяга бронята си и да си брои стрелите на арбалета — щеше да се наложи да я връзваме долу, та да не се втурне да напада…

— Не го разбираш, Бленд, нали?

— Кое?

— Преди години, както казваш, тя е била войник — и ти също. Един войник живее с определени възможности. Трябва да не забравя какво може да се случи във всеки момент. Но вие вече сте пенсионирани. Време е да изоставите всичко това. Време е най-после да мирнете.

— Добре. Ще отнеме време, докато върнем всичко…

— Бленд, Пикър е такава, каквато е сега, защото едва не те загуби.

В последвалото мълчание умът на Бленд се замая.

— Но тогава…

— Тя не може да понесе да дойде тук и да те види, както си сега. Толкова пребледняла. Толкова слаба.

— И това ли я задържа да тръгне да лови убийците? Това е нелепо. Кажи й, от мен, Сцилара, че цялото това говно с „кротко и полека“ е, хм, непривлекателно. Кажи й, ако не е готова да почне да говори за възмездие, че може да забрави за мен. Никога не сме бягали от нищо в живота си и веднага щом се изправя на крака, смятам да почна такъв лов на плъхове, какъвто Гилдията изобщо не е виждала.

— Добре.

— За това ли спорят? С Анци?

Сцилара кимна.

— Ще ми намериш Висш Денъл, нали? Ще платя каквото и да струва.

— Добре. Сега яж.

Трупът още миришеше на ферментирали праскови. Положен на дълга маса в една от задните стаи, Сегюле все едно беше заспал и Пикър очакваше кротко затворените очи на страховития воин всеки момент да трепнат и да се отворят. От тази мисъл я полазиха тръпки и тя за пореден път се обърна към Дюйкър.

— Е, историко, доста мислене хвърли над това, доста си чесахте езика с барда и онзи твой приятел, алхимика. Кажи ни, какво, в името на Гуглата, търсят тези мариновани Сегюле в мазето?

Дюйкър се намръщи, почеса се по врата и не пожела да срещне твърдия й поглед.

— Барук не прие новината добре. Изглеждаше… притеснен. Колко бурета огледахте?

— Дванайсет са кучите му синове, с този. Три са жени.

Дюйкър кимна.

— Те могат да избират. Воини или не. Ако не, не могат да бъдат укорени. Изглежда, е свързано с бебешката смъртност.

Пикър се намръщи.

— С кое?

— Денъл и акушерството. Ако повечето деца оцеляват, майките не са длъжни да раждат осем или десет с надеждата, че едно-две от тях ще се задържат…

— Е, но така е навсякъде.

— Разбира се — продължи Дюйкър все едно не беше чул думите й, — някои култури изпитват непреодолима нужда да увеличават базата на населението си. А това може да наложи ограничения над жените. Сред Сегюле има висока степен на похабяване. Едно общество, в което дуелите са обичайна практика, по самото си естество снижава нормата на оцеляване, след като се достигне пълнолетие. Млади воини в разцвета на силите си — може би е по-гибелно от война, само че това е война, която не свършва никога. Все пак трябва да има периоди — цикли навярно, — когато младите жени са свободни да изберат сами пътя си.

Очите на Пикър се спряха на трупа на масата. Опита се да си представи такова общество, в което като кравите бедерини всички жени стоят и стенат, докато ги ръчкат с остена на една страна веднага щом поредното теле се изтърси и измучи на земята. Беше безумие. Беше нечестно.

— Добре, че дори жените Сегюле носят маски — промърмори тя.

— Извинявай, какво?

Тя го изгледа навъсено.

— Скрива целия гняв.

— О, не знам какво правят жените, които не са воини — никога не ми е хрумвало да питам. Но те разбирам.

— Но достатъчно ли е това? Толкова ли много воини се избиват, че е необходимо да се иска това от жените?

Дюйкър я погледна и отново извърна лице.

„Кучият син крие някои подозрения.“

— Не знам, Пикър. Би могло. Тяхното дивачество е отвратително.

— От колко време са долу според теб? В мазето имам предвид, в онези бурета?

— Печатите са храмови. Барук допуска, че култът е устоял, в някаква утаечна форма, дълго след предполагаемото му изчезване.

— Десетилетия? Столетия?

Той сви рамене.

— Но какво търсят в Даруджистан все пак? Онези острови са някъде чак на южния край на проклетия континент. Почти хиляда левги ги делят от този град.

— Не знам.

Тя въздъхна и се обърна към вратата.

— Да си виждал Анци?

— При тезгяха.

— Типично. Опразва ни запасите.

— Нерешителността ти го е обезсърчила.

— Запуши го това, Дюйкър — сопна се тя на излизане и го остави сам с проклетия труп. Все едно, беше си надпревара кой от тях ще е най-малко откровен, а й беше омръзнало да увърта и отбива ударите. И все пак нещо в цялата работа бе отключило в нея подозрението, че договорът на Гилдията срещу тях е свързан по някакъв начин с този стар храм и всичките му зловещи тайни. „Намирам връзката и може би ще открия говното, поръчало удара по нас. Откривам го и му мятам една проклетия.“

Анци — беше се подпрял на тезгяха и гледаше сърдито — намери в лицето на току-що влязлата Пикър идеалната жертва.

— Много внимавай — изръмжа й. — Не съм в настроение.

— Не си в настроение за какво?

— За нищо.

— Освен за едно.

— За всичко, което може да се опиташ да ми извъртиш. Виж, за другото вече съм решил сам да го почна, ако трябва.

Тя се облегна на тезгяха до него.

— Ами какво чакаш тогава?

— Чакам Бленд. Щом се вдигне на крака, ще е жадна да тръгне да се бие с тях. Виж, теб не мога да те разбера.

— Анци — въздъхна Пикър, — колкото и да ми се иска да изколя всеки проклет убиец в града воглаве с Майстора на гилдията, не това е източникът на проблема. Някой ги е наел, само че не знаем кой е и не знаем защо. Това вече сме го преживявали. Върнахме се откъдето започнахме, само че този път сме с двама по-малко. — Усети се, че трепери и не може да го погледне в очите. — Знаеш ли, хващам се понякога, че ми се иска Гъноуз Паран да беше тук — ако някой би могъл да разгадае какво става, това е капитанът.

— Господарят на Колодата, да — изсумтя Анци, допи си чашата и се изправи. — Добре, дай да идем в къщата Финнест тогава — може да е там, може и да не е. Все едно, поне ще правим нещо.

— И да оставим Бленд тук сама?

— Не е сама. Тук са Дюйкър и Сцилара. Да не говорим за барда. Никой няма да дойде да ни довърши, не и през деня поне. Можем да се върнем преди свечеряване, Пик.

Тя все пак се поколеба.

Анци пристъпи към нея.

— Виж какво, не съм толкова глупав. Знам какво става в главата ти. Но това наше седене тук е все едно, че чакаме следващия им ход. Знаеш доктрината на морската пехота, ефрейтор. Нашата работа не е да реагираме — работата ни е да удряме първи и да ги караме те да реагират. Вече ни удариха два пъти. Още веднъж — и е свършено с нас.

Въпреки алкохолните пари, които лъхаха от него, сините му очи бяха чисти и гледаха твърдо и Пикър знаеше, че е прав, но все пак… беше я страх. И знаеше, че той го вижда, че се бори с това — отчаяно, — защото страхът беше последното, което очакваше от нея. „Богове. Ставаш стара, Пик. Слаба и страхлива. Те убиха проклетите ти приятели. Едва не убиха най-скъпата ти любов.“

— Съмнявам се, че е там. Иначе щеше да се появи. Заминал е някъде, Анци. Може би няма да се върне никога, а и защо? Където и да е отишъл, сигурно е зает — той е от този тип хора. Винаги се замесва в нещо гадно.

— Добре — отстъпи Анци. — Но все пак може би има някакъв начин да му, ммм, пратим съобщение.

Тя повдигна вежди.

— Виж, това е идея, Анци. Добре, че поне един от нас разсъждава.

— Аха. Ами да идем тогава?

Излязоха през една от страничните слугински врати. Бяха с наметала, скрили под тях бронята и мечовете. Анци освен това носеше и две „острилки“, всяка в платнената й торбичка, едната вързана за оръжейния ремък, другата на колана. Можеше да измъкне граната и да я метне с торбата като камък с прашка. Това беше новото му изобретение и го бе упражнявал с камък в торбичката, докато го усвои прилично. Не беше чак сапьор, но се учеше.

Нищо не можеше да го разгневи повече от загубването на битка. Вярно, бяха прескочили трапа, докато доста от убийците бяха загинали, тъй че не беше поражение всъщност, но той така го чувстваше. Откакто се оттеглиха от армията, шепата малазански приятели бяха започнали да се чувстват като семейство. Не както в отделение, защото отделенията съществуваха, за да се бият, да убиват, да водят война, а това правеше войнишката сплотеност някак странна. Зацапана от грубостта, с крайностите в поведението, които те карат да чувстваш всеки миг живот като едно проклето чудо. Не, това семейство не беше същото. Всички се бяха успокоили донякъде. Отпуснали се бяха, оставили бяха гадното далече назад. Или поне така си мислеха.

Докато вървяха към имението на Кол и порутената къща зад него, Анци се опита да се върне назад към онова време, когато нямаше нищо общо с този живот, когато беше само един мършав кривокрак дребосък във Фалар. Странно, вътрешният му образ за онова десетгодишно хлапе запазваше проклетия мустак, а беше адски сигурен, че все още не му беше пораснал, но спомените бяха объркана работа. Гмеж от образи, пришити един към друг с измислен боклук, тъй че онова, което всъщност си беше точно толкова хаотично време, колкото сегашното, изведнъж започваше да прилича на разказ, на история.

Умът в настоящето жадуваше да разказва собственото си минало, всеки ум — историк на самия себе си, а откога можеше да се разчита на историците за каквото и да било? „Да, виж Дюйкър. Завърта разказа чудесно, онзи за Колтейн и Кучешката верига. Сърцераздирателно, но тия истории винаги са най-хубавите, защото карат човек да го чувства — след като толкова много в живеенето означава да избягваш да чувстваш каквото и да било. Но истинско ли беше всичко това? Да, Колтейн беше убит наистина. Армията беше разбита точно както го казва той. Но всичко останало? Всичките подробности?“

„Няма начин да се разбере. Но пък това всъщност е без значение в края на краищата, нали?“

„Точно като личните ни истории. Кои бяхме, какво правехме. Разказът продължава, докато не спре. Внезапно, като поет дъх, който повече не издишваш.“

„Край на историята.“

Детето с мустака го гледаше — там, вътре в главата му. Навъсено, подозрително, недоверчиво може би.

„Мислиш си, че ме познаваш ли, старче? Нищо не знаеш ти, а това, което си мислиш, че помниш, няма нищо общо с мен. С това как аз мисля. С това, което аз чувствам. По-далече си от мен дори от тате, онзи нещастен, сърдит на живота тиран, когото никой от нас не можеше да разбере, нито ти, нито аз, нито дори той самият. Може би той не е нас двамата, но и ти не си той.“

„Старче, объркан си също като мен и не се преструвай, че не е така. Изгубил си се в живота… докато смъртта не те намери.“

Е, точно затова обикновено избягваше да мисли за миналото си. По-добре да си остане непипано, скрито, заключено в някой сандък и избутано през борда, за да потъне в дълбините. Проблемът беше, че се налагаше непрекъснато да изгребе някои неща обратно. Войнишкото мислене например. Да намери отново гадния остър ръб, трудния поглед към нещата. Липсата на колебание.

Галоните ейл не помагаха. Само подхранваха унинието му, усещането му, че е твърде стар вече, твърде стар за всичко онова.

— Богове на бездната, Анци, чувам те как скърцаш със зъби от три крачки. Каквото и да е, вкусът му май е ужасен.

Той примижа и я изгледа кръвнишки.

— Да подскачам от радост по тая проклета улица ли очакваш? Белята, в която сме се набутали, е адски гадна, Пик.

— Имало е и по-лошо…

— Не. Щото когато се изправяхме пред по-лошо, бяхме готови за него. Бяхме тренирани да се справяме с него. Спипаш го за гърлото и му изтръгнеш животеца. — Замълча, изплю се на паважа и продължи: — Почвам да разбирам какво значи „пенсия“ всъщност. Зарязахме всичко и сега драпаме да си го върнем, само че е шибано далече. Шибано далече!

Тя не отвърна, а това му подсказа, че знае, че е прав; че изпитва същото.

Жалка утеха.

Стигнаха до имението на Кол и завиха към задната стена. Пътят от кръчмата „При К’рул“ вече беше като мъгла в ума му, толкова без значение, че не си струваше да мисли за него. Не беше различил нито една фигура сред тълпите по улиците. Бяха ли ги проследили? Наблюдавали? Може би.

— Дъх на Гуглата, Пик, не гледах дали събрахме псета да душат по нас. Разбираш ли ме?

— Има — отвърна тя. — Двама. Дребни бяха, не истински убийци, само псетата им, както каза. Държат се на разстояние — вероятно са ги предупредили да се пазят от нас. Съмнявам се, че ще ни последват в гората.

— Няма — съгласи се Анци. — Ще надушат засада.

— Точно. Тъй че забрави за тях.

Поведе го през гъсто обраслата горичка зад имението. Неравният терен под дърветата беше затрупан с боклук, но боклукът бързо изчезна, щом влязоха в сенчестия шубрак. Явно малко хора държаха да се заглеждат в къщата Финнест и да усетят ледения й поглед върху себе си. Вниманието от страна на нещо толкова ужасно като тази тъмна сграда не беше никак желано.

Трийсетина колебливи крачки — и зърнаха черните стени от камък и дърво, набръчканата олющена фасада, кепенците, потъмнели като изгнила тръстика. Никаква светлина. Увивни растения навсякъде, изпълзели по неравния, обграден с нисък зид двор. Малкото дървета вътре бяха криви и усукани, без листа и с оголени като кости корени.

— Повече буци, отколкото предния път, когато бях тук — подхвърли Пикър, докато вървяха към портата.

— Явно не липсват тъпаци, които се опитват да влязат — изсумтя Анци. — Мислят, че ще намерят имане…

— Тайни пътечки към силата — добави тя. — Магически вещи и прочие боклук.

— И вместо това — гроб. — Анци се поколеба при портата, погледна Пикър. — Може и ние да свършим така.

— Стой на пътеката, това е номерът. Върви след мен.

Той тръгна след нея по тясната лъкатушеща пътечка с разкривени каменни плочи. Толкова близо, че неволно я настъпи по петата и тя за малко да залитне. Пикър го изгледа злобно през рамо и продължи напред.

Това, че не забеляза нищо опасно, само натегна още повече нервите на Анци. Пикър вдигна облечената си в ръкавица ръка, сви я в юмрук и след кратко колебание удари силно по черното дърво. Звукът отекна, сякаш от другата страна ги очакваше бездна.

Зачакаха. Всички градски шумове бяха заглъхнали, все едно че нормалният свят е престанал да съществува. А може би неспирният устрем на живота там, извън тази гора, нямаше никаква връзка с гротескното натрапване от друго селение, надвиснало над тях.

Изтекоха десетина мига. Пикър вдигна ръка да почука отново.

Щракването на резе глухо отекна през дебелото дърво и след миг вратата изскърца и се открехна.

Паран беше говорил за обитателя на къщата Финнест, ужасното немъртво същество, някогашния Джагът, но Анци го виждаше за първи път. Висок (богове, колко мразеше високи неща!), мършав, но все пак с едър кокал, облечен в дълга раздрана черна ризница. Главата беше гола, с безцветна коса, провиснала на парцали от късовете оцеляла кожа — видимото от скалпа беше покрито с белези, а на едно място нещо беше пробило черепа и в дупката се виждаше тъмно петно, сякаш мозъкът на привидението просто се беше стопил и бе изсъхнал. От ужасното лице стърчаха бивни, очите тънеха в дълбоки сенки. Анци не беше никак убеден, че тази злокобна среща ще протече по някакъв що-годе благоразумен начин.

— Господарю Раест — каза Пикър и се поклони. — Аз съм приятелка на Гъноуз Паран. Ако си спомняте, срещнахме се…

— Знам коя си, ефрейтор Пикър — отвърна съществото с дълбок отекващ глас.

— Това е сержант Анци…

— Какво искате?

— Трябва да намерим Гъноуз Паран…

— Няма го тук.

— Трябва да му изпратим съобщение.

— Защо?

Пикър погледна Анци.

— Ами, малко е сложно за разказване… Може ли да влезем?

Мъртвите очи на Раест се задържаха върху нея. После той попита:

— Очаквате ли да ви сервирам и нещо освежително?

— Ъъъ, не, не е необходимо.

Джагътът отстъпи назад.

Пикър се промъкна покрай него и след няколко стъпки спря. Анци се закова зад нея. Стояха в сводесто преддверие с под от груб черен камък. Срещу входа имаше двукрила врата и тесен коридор надясно и наляво. Въздухът беше сух и топъл, миришеше на прясно обърната пръст — това напомни на Анци за мазето под кръчмата „При К’рул.“

— Гробове ли копаете? — попита той и веднага се изруга наум; помъчи се да не обръща внимание на бесния поглед на Пикър.

Раест тръшна вратата и се обърна към тях.

— Какви видове освежителни очаквахте, сержант Анци? Боя се, че нямам нищо заровено в къщата. Стига да желаете обаче…

— Не, не, всичко е наред — прекъсна го припряно Пикър.

Анци можа само да кимне в съгласие. Устата му беше пресъхнала, езикът му беше залепнал за небцето като парче щавена кожа. И имаше нужда да си опразни мехура, но идеята да пита за тоалетна изведнъж му се стори толкова уместна, колкото да заплаши Раест да му даде всичките си пари.

Раест ги огледа мълчаливо, после рече:

— Заповядайте след мен, щом се налага.

Мокасините му застъргаха по грапавия под, когато закрачи към двукрилата врата, ризницата му подрънкваше. Той бутна вратата и я отвори.

Влязоха в помещение с каменно огнище точно срещу входа, в което уютно трепкаха пламъчета, с два стола с високи гърбове от двете страни, върху дебела тъкана черга със загадъчни геометрични шарки, едва видими в царящия сумрак. Стените от двете страни бяха покрити с големи гоблени, единия явно с малазански произход — унтски може би, предвид сюжета (някакво древно дворцово събитие с отдавна забравен смисъл, но несъмнено свързано с дома Паран); другият беше местен и изобразяваше сцена от Лунната нощ — когато Лунният къс се бе спуснал и бе забърсал най-високите сгради в града; когато дракони се бяха сражавали в нощното небе, а самият Раест се бе опитал да щурмува Даруджистан. Фокусът на изображението бяха драконите: единият черен със сребриста грива, а другият — тъмен бронз или кафяво. Биеха се във въздуха, впили нокти и челюсти един в друг, на фона на основата на Лунния къс и силуетите на покриви и кули, всичко в изящна рамка с Велики гарвани в полет.

— Не е зле — промърмори Пикър, щом хвърли око на творбата.

Анци изсумтя. Нямаше навик да се захласва по произведения на изкуството, освен колкото да разпознае какво изобразяват. Лично той не можеше да си представи по-безполезен талант и беше благодарен на боговете, че не е прокълнат с нещастието на творчеството. Повечето му спомени за велики събития, на които се бе оказвал свидетел, включваха вцепенени хора и студени трупове и за него това бе напълно достатъчно. Изобщо не му беше хрумвало, че може да е толкова необикновено.

Раест махна към двата стола.

— Седнете. — В тона му почти не се долавяше покана. Двамата седнаха, като извъртяха столовете си срещу него, а той продължи: — Обяснете ми, ако обичате, как точно смятате да изпратите съобщение на Гъноуз Паран.

— Представа нямаме — отвърна му с мазна усмивка Пикър. — Надявахме се, че вие може да имате някои предложения.

— Имам много предложения — каза Раест. — Но нито едно не е свързано с молбата ви.

Анци бавно присви очи, но си замълча.

Пикър отвори уста няколко пъти, прекъсвайки низ от възможни отговори. Това няколкократно зяпване напомни на Анци за риба в мрежа на дъното на лодката на татко му. „Освен ако не съм си го измислил току-що. Може да съм виждал риба в друга лодка. Как може да съм сигурен? Как може да…“

— Хрумва ми една възможност — каза Раест. — Подозирам обаче, че ще е необходимо някой от вас да борави с Драконовата колода. Или поне да притежава потенциал за това.

— Разбирам — отвърна Пикър. — Е, забърсвала съм няколко пъти Колодата.

— Вие сте илюстратор на колоди?

— Какво? О, не, не това забърсване, с четката. Искам да кажа, попадали са ми няколко пъти в ръцете.

— А този контакт да ви е нанасял увреждания, ефрейтор Пикър?

— В какъв смисъл увреждания?

— В смисъл, да не би да сте луда в момента?

Тя скочи от стола.

— Чакай малко. Как, в името на Гуглата, мога да знам дали съм луда, или не съм?

— Точно — каза Раест и зачака.

Анци изръмжа:

— Пик!

Тя се извърна към него и викна ядосано:

— Сега пък какво, Анци?

— Този кучи син се будалка с нас.

Тя се облещи, после отново се обърна към джагъта.

Той само сви рамене.

— Всеки иска да се позабавлява от време на време, при подходящ повод. Компанията е рядкост напоследък.

— И затова се отнасяш с нея като с парцал ли? — сопна се Анци. — Мислиш ли, че може да има връзка между двете, дъртак такъв?

— Като с парцал? Не мисля. По-скоро с… дружелюбно презрение.

— Ще трябва да понаучиш някои неща за хората, джагът.

— Несъмнено, сержант Анци. Уви, не съм склонен да полагам някакво усилие в тази посока.

— О? А в коя посока полагаш усилия?

— Като открия такава, ще ви уведомя, стига да се окаже от интерес — било за мен, било за вас, разбира се. Междувременно, нямам представа дали е възможна комуникация с Гъноуз Паран. Може би, ако ме осведомите за настоящата ви криза, бих могъл да се окажа способен да ви съдействам по някакъв начин, който не включва прибързани отчаяни действия, които в крайна сметка биха ми причинили неудобства.

— Гуглата да не дава да го правим — изръмжа Анци.

— Гуглата не е този, който ще ми забрани каквото и да било — изтъкна Раест.

— Не мога да си представя, че той харесва много тези къщи Азат — каза Пикър, вече съвзела се от шока, раздразнението и може би възмущението си. — Всички тези затваряния на души и същества като теб, Раест.

— Едва ли стоя на челно място в списъка с желанията на Качулатия — отвърна немрящият.

Анци се изсмя горчиво.

— Добре, схванах най-после как действа чувството ти за хумор. А си мислех, че малазанските войници са сухи, Бездната да ме вземе дано! Чудесно, Раест. Дай да я изиграем тази игра сериозно. Ако ти можеш да ни помогнеш с проблема ни, ние в замяна ще направим нещо за теб. Стига да е във възможностите ни, в смисъл без разните „измъкнете ме оттук“ или нещо такова. Нещо друго, нали.

— Молбата ми всъщност е проста. Добре. Приемам взаимния ангажимент.

Анци се ухили на Пикър, след което отново се обърна към Раест.

— Работата е следната. Някой е подписал договор срещу нас. Не знаем защо. Мислим, че може би Паран ще разбере кои са и какво толкова ги е вбесило.

Джагътът го зяпна.

Пикър се покашля.

— Възможни причини. Първо, ние сме малазанци. Ветерани. Създали сме си немалко врагове на този континент. Второ, собственици сме на кръчмата „При К’рул“. Която е била Кулата на К’рул, която пък е била храмът на К’рул. В мазето намерихме дванайсет мариновани Сегюле, стари, може би от столетия, но все още изглеждат пресни. Тъй като са, ъъъ, мариновани. — Замълча, пое си дъх и продължи: — Трето, хм, до трето още не съм стигнала. Както си го обяснявам, всичко май е свързано с К’рул — може би някои от култа искат да си върнат храма. Може би някой си е поръчал мариновани Сегюле и иска да си ги получи.

Анци я зяпна.

— Някой… какво? Пик, това е най-тъпата идея, която съм чувал.

— Няма да споря за това — отвърна тя. — Просто съм отчаяна и освен това имам някакво предчувствие, че Сегюле са част от проблема.

Анци погледна Раест.

— Ами, това е. Имаш ли някакви предложения, или просто ще стоиш така вечно?

— Ще стоя, да — отвърна Раест. — Но тази подробност е без значение. Колкото до предложения, предлагам да избиете всички убийци в града.

— Тогава онзи, който ни иска мъртви, просто започва да наема други — каза Пикър.

— Избивате и другите.

Анци си подръпна мустака.

— Не е практично. Останахме само трима. Ще ни отнеме години.

— Отвличате Майстора на гилдията и го изтезавате — или я изтезавате, — докато не разкрие клиента. После убивате клиента.

— Убиването на клиента звучи разумно — съгласи се Пикър. — Това с отвличането обаче не звучи много реалистично — ще трябва да се промъкнем между няколкостотин убийци, за да го направим. Освен това не знаем къде е скривалището на Майстора на гилдията. Бихме могли да пленим и изтезаваме някой убиец, за да разберем това, но те вероятно действат на клетки, което означава, че пленникът ни може да не знае нищо. Цялата работа е, че не знаем кой е клиентът. Трябва да го открием.

— Подозрението ви, че храмът на К’рул е централен в този проблем, може би е точно — каза Раест. — Уточняването на спецификата обаче би се постигнало най-добре, ако се включи съдействието на Господаря на Колодата.

— Нали точно затова дойдохме! — изрева Анци.

— Удивително, нали?

Анци го изгледа с яд и преглътна няколко язвителни отговора, които може би щяха да се окажат неразумни. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и се опита да каже вежливо и кротко:

— Да видим тогава дали можем да му пратим съобщение, а?

— Моля, последвайте ме — каза Раест.

Обратно в коридора, завой надясно, пет крачки до тясна врата отляво, която извеждаше към тромава кръгла кула, после по вито стълбище и се озоваха на горния етаж — кръгло помещение с огромни изрисувани копия на картите от Драконовата колода по стените. Нещо в тази зала изкривяваше погледа и Пикър се олюля.

— Богове на Бездната — промърмори Анци. — Това място е омагьосано — стомахът ми се обръща.

Образите кръжаха, замъгляваха се, преливаха един в друг на вълни, които кръстосваха във всички възможни посоки, сблъсък от сливания, който предизвикваше световъртеж, накъдето и да се обърнеше окото. Пикър се задъха, стисна очи и чу как Анци изруга, докато отстъпваше навън.

Сухият глас на Раест се понесе смътно в главата й:

— Потокът се е усилил. Изглежда, има някакво… покваряване. И все пак, ефрейтор Пикър, ако фокусирате ума си и го съсредоточите върху Гъноуз Паран, силата на волята ви може да се окаже достатъчна, за да задържи на място картата на самия Господар, което вероятно ще събуди вниманието му. Освен ако не е зает с друго, разбира се. В случай, че волята ви се окаже безсилна пред задачата, боя се, че онова, което е останало от разсъдъка ви, ще бъде откъснато. Самият ви ум ще бъде попилян от въртопа и от вас ще остане една нещастна олигавена развалина. — След миг мълчание добави: — Такова съществуване може би е нежелано. Разбира се, в случай, че го постигнете, за вас бездруго ще е все едно, тъй че може да го приемете за благодат.

— Хм. Направо страхотно. Минутка само, може ли?

Извлече от паметта си миловидното лице на капитана и се помъчи да го закрепи пред вътрешния си взор. „Гъноуз Паран, обърни ми внимание. Капитане, където и да си. Аз съм ефрейтор Пикър, в Даруджистан. Гъноуз, трябва да говоря с теб.“

И ето, че го видя — ограден в рамка, като в карта от Драконовата колода. Видя, че е в униформата на малазански войник, какъвто беше някога — споменът й ли беше това, слят с образа от последната им среща? Но не, изглеждаше по-стар. Изглеждаше пребит и мръсен. По кожения му елек имаше петна засъхнала кръв. Пушеци и разруха се виждаха зад него, изпепелени останки от хълмиста орна земя, пространства, очертани от ниски каменни зидове, но без никаква зеленина. Стори й се, че вижда и трупове по тази мъртва земя.

Погледът на Паран сякаш се изостри и се втренчи в нея. Устата му замърда, но до ушите й не стигаше никакъв звук.

Гъноуз! Капитане… слушай, просто се съсредоточи върху мен.

— … не е времето, ефрейтор. Дебаркирахме в ужасна бъркотия. Но чуй, ако можеш да ги известиш, опитай се. Предупреди ги, Пикър. Предупреди ги да внимават. Двама убийци…

Капитане… Някой се домогва към храма — храма на К’рул. Някой се опитва да ни убие…

— … джистан може да се погрижи за себе си, Пик. Барук знае какво да направи — доверете му се. Трябва да откриете кой го иска. Говори с Круппе, говори със Змиорката. Но чуй — предай предупреждението ми, моля те.

Да го предам на кого? За кого говориш, капитане? И защо Круппе?

Образът се разпадна и тя усети, че нещо като нокти се впива в ума й. Изпищя и понечи да се дръпне, да се изтръгне. Ноктите потънаха още по-надълбоко и Пикър изведнъж осъзна, че в тях има воля, има злост. Нещо беше дошло и я искаше.

Тя изпищя и се понесе напред, завличаха я навътре в някакъв въртоп от лудост, в зейналата паст на нещо огромно и гладно, нещо, което искаше да се храни с нея. Да се храни дълго и дълго, докато душата й не свърши погълната, докато нищо не остане от нея.

Натиск и тъмнина отвсякъде, разкъсваха я.

Сред целия този безумен хаос усети и долови със слуха си появата на трето същество, сила, която заплува като звяр към нея… усети студения поглед над себе си и някакъв глас зашепна наблизо: „Не тук. Не сега. Имаше торкви някога, които носеше. Имаше дълг, все още неизплатен. Не сега. Не тук.“

Звярът връхлетя.

Онова, което държеше Пикър, онова, което вече бе започнало да се храни с нея, изведнъж изрева от болка и ноктите се изтръгнаха, и замахнаха срещу новия нападател.

Въздухът затрепери и се разнесе грохот, щом двата левиатана се счепкаха в безмилостната си битка.

Нищожна, забравена, мъничка като мравка, Пикър запълзя надалече, изцеждащият се от съществото й живот заоставя след нея пурпурна диря. Плачеше и трепереше, обезумяла от ужас. Съществото, в чиято храна се беше превърнала, бе толкова… упорито, така ужасно… безразлично. Към онова, което беше тя, към правото й над собствения й живот. „Душата ми… душата ми беше… храна. Нищо повече. Бездната да ме вземе…“

Трябваше да намери изход. Хаосът около нея кипеше и тръпнеше в сблъсъка на двете необятни сили там зад нея. Трябваше да каже на Анци неща, важни неща. Круппе. Барук. И може би най-важната подробност от всички. Когато бяха влезли в Къщата, беше видяла, че двете тела, които лежаха на пода при последното й посещение, ги нямаше. „Изчезнали. Двама убийци, каза Паран.“

„А едната беше Воркан.“

„Тя е в града. В града е, Анци…“

„Съсредоточи се! Стаята. В кулата… намери стаята…“

Пълзеше и плачеше.

Изгубена.

Раест издърпа на стълбището изпадналата в несвяст Пикър и Анци кресна:

— Какво й направи?!

— Уви — въздъхна джагътът и се отдръпна, докато Анци коленичеше до нея. — Предупрежденията ми за рисковете се оказаха недостатъчни.

Анци пипна челото на Пикър и изръмжа:

— Тя е леденостудена!

— Но сърцето й още се бори — отвърна Раест.

— Ще се върне ли? Раест, проклет да си, ще се върне ли?

— Не знам. Говореше. Преди ситуацията да се… промени. Предполагам, че говореше с Гъноуз Паран.

— Какво каза?

— Въпроси най-вече. Успях обаче да доловя едно име. Круппе.

Анци изръмжа. Пак пипна челото й. Малко по-топло? Може би: или пък този път просто го очакваше и не беше толкова стъписващо.

— Помогни ми да я свалим по стълбите.

— Разбира се. А сега, в замяна на помощта ми, ще ти кажа какво искам от теб.

Анци го погледна вбесен.

— Не може да го казваш сериозно.

— Съвсем съм сериозен, сержант Анци. Искам котка.

„Котка?“

— За ядене?

— Не, за домашен любимец. Ще трябва да е умряла котка, разбира се. Е, позволи ми да хвана краката й, а ти я хвани за ръцете. Може би ако полежи малко пред огнището, ще се съживи.

— Мислиш ли?

— Не.

Всичко това беше негова идея, а виж сега какво стана.

— Пикър — зашепна Анци. — Съжалявам. Толкова съжалявам…

— Бяла — каза Раест.

— Какво?

— Бяла котка. Умряла бяла котка, сержант.

„О, да, Раест. Натъпкана с проклетии, проклет кучи сине. Мамка му, вече сме двама. Вече сме само двама…“

— Никога не се пазари с мъртвите. Те искат това, което имаш, и ще ти дадат каквото имат, за да го получат. Твоят живот срещу тяхната смърт. Но понеже са мъртви, разбира се, животът, който сграбчат, накрая просто се изплъзва между костеливите им пръсти. Тъй че и двамата губите.

— Твърде щедро от твоя страна, Хинтър — отвърна Барук. — Всъщност не помня да беше толкова разговорлив, когато говорихме последния път.

Привидението стоеше в рамката на вратата на кулата.

— Борбата, пред която съм изправен, е между желанието ми да стегна призрачните си пръсти около гърлото ти, Висши алхимико, и да предложа услугите си на този хубав град. Трябва също така да се отбележи, че завръщането на Тирана също би сложило край на ограничената свобода, която притежавам, защото бързо ще бъда поробен. И тъй, личният интерес и алтруизмът може и да не са добри съюзници, но все пак са достатъчно, за да надмогнат естествените ми убийствени подтици.

— Дебатът е теоретичен — отвърна Барук, сплел пръсти и отпуснал длани на корема си, — тъй като нямам никакво намерение да се доближавам в смъртоносния ти обсег. Не, ще си остана тук, в двора.

— Толкова по-добре — отвърна Хинтър. — Не съм си отупвал прахта от столетия.

— В града има сили — каза след кратко мълчание Барук. — Страховити, непредсказуеми сили. Тази заплаха…

— Стига с това — прекъсна го Хинтър. — Много добре знаеш, че всички тези същности са в града, защото ти ги покани, Висши алхимико. А колкото до другите, които са на път, малко от тях ще те изненадат. Те са… необходими. Тъй че край на твоето лицемерие.

— Не всичко, което иде насам, е мое дело — възрази Барук. — Знаеше ли, че лейди Енви и сестра Спайт са тук в момента? Дъщерите на Драконъс не бяха канени, не и от мен поне. Не стига едната, но двете… — Той поклати глава. — Боя се, че ще превърнат целия град в димяща купчина пепел, ако им се даде шанс.

— Тогава направи нещо, за да не се случи това — подхвърли Хинтър небрежно.

— Някакви предложения?

— Никакви.

— Някоя от тях да те е посетила?

— Злоупотребяваш с алтруизма ми, Висши алхимико. Е, добре, лейди Енви ме посети, естествено, и то неведнъж.

— Тя знае ли, че сестра й е тук?

— Вероятно.

— Какво иска Енви, Хинтър?

— Това, което е искала винаги, Висши алхимико.

Барук изсумтя ядосано:

— Не може да го има.

— Тогава те съветвам да посетиш сестра й. Тя пребивава на борда…

— Знам къде е, благодаря. А да си чул за онзи самозван Върховен жрец на Сакатия бог, който сега клечи в един изоставен храм на Финир? И ръководи паство, което се разраства с всеки ден?

— Не съм. Но изненадан ли си?

— Падналия бог е крайно нежелано усложнение.

— Наследство от замесване с неща, които все още не са напълно разбрани — разбира се, всички онези самонадеяни чародеи заплатиха с живота си, което попречи на всички други да наложат наказанието, което наистина заслужаваха. Подобни неща са крайно обезсърчителни, не мислиш ли?

Барук присви очи към призрака на прага.

След миг Хинтър махна с безплътната си ръка.

— Толкова много… наследства.

— Разбрах, некроманте. Както виждаш обаче, не се измъквам от отговорност.

— Вярно, иначе отдавна щеше да си в обсега ми. Или щеше да си избрал по-ловко измъкване, като твоите колеги… магове в Кабала, в нощта, когато Воркан закрачи в сенките.

Барук го зяпна изненадано, след това въздъхна.

— Винаги съм се чудил на неочакваната некадърност, проявена от приятелите ми в онази нощ. Вярно, уменията на Воркан бяха… са… впечатляващи. — Замълча за миг. — Хинтър, а Воркан посещавала ли те е?

— Не. Защо да го прави?

Барук изведнъж се смрази.

— Тя не направи никакъв опит да… обсъди с мен каквото и да било в онази нощ.

— Може би е знаела как ще реагираш.

— Както трябва да е знаела и за Дерудан.

— Несъмнено.

— Но другите…

Хинтър не отвърна.

Барук усети, че му призлява. Нещата в този град ставаха твърде сложни. О, давал си беше сметка, че вървят по много тесен мост, със зейнала бездна долу, шепнеща тихи подкани за поражение. Но отсрещният край сякаш все се смаляваше, отдалечаваше се и почти се губеше в мъглите. И всяка стъпка, която той правеше, изглеждаше все по-слаба от предишната, сякаш педята здрава опора под него всеки момент щеше просто да рухне в прахта.

Можеше да разбере другите в Кабала и тяхното внезапно, съвършено измъкване, което представляваше Воркан. И помнеше хладната закана в очите й в онази нощ преди толкова време — все още го терзаеше лекотата, с която бе извършила предателството си, все едно договорът, предложен от Малазанската империя, просто й предлагаше оправдание да извърши нещо, което винаги е искала: да избие всички други магове в Кабала.

Можеше да я попита защо, но Воркан не обсъждаше действията си с никого. Нищо не му дължеше и това не беше се променило.

— По-добре да си ходиш вече — каза Хинтър.

Барук примига.

— Защо?

— Защото мълчанието ти ме отегчава.

— Моите извинения, Хинтър — отвърна Барук. — Само още едно последно нещо и после наистина ще си ида. Рискът да бъдеш поробен е много реален и не зависи от действителното завръщане на Тирана — в края на краищата в града има агенти, които вече работят за това тъмно възкресение. Могат като нищо да решат…

— А ти допускаш ли, че може да успеят, Висши алхимико?

— Това е възможност, Хинтър.

Призракът помълча малко, после попита:

— Твоето решение?

— Бих изпратил един от своите наблюдатели, Хинтър. Да вдигне тревога, ако се посегне на теб.

— Предлагаш да се намесиш в моя полза ли?

— Да.

— Приемам, но при условие, че това не ме задължава към теб.

— Разбира се.

— Предпочиташ по-скоро да останеш… неутрален и това го разбирам. По-добре това, отколкото мен като враг.

— Ти някога беше изключително могъщ чародей…

— Глупости. Бях посредствен и фатално непредпазлив. Все пак никой от двама ни не би предпочел да служа на крайно жалка кауза. Изпрати наблюдателя си, тогава, но ми дай името му, за да не приема неподходящия слуга.

— Чилбаис.

— О. Него ли?

На връщане към имението си Барук си припомни самотната си среща с Воркан няколко нощи след пробуждането й. Беше влязла в стаята с обичайната си котешка пъргавина. Раните, които бе понесла, отдавна се бяха изцерили и тя си беше намерила нови дрехи, широки и изящни, които изглеждаха в пълно противоречие с избраната й професия.

Беше застанал до камината й я удостои с лек поклон, за да прикрие внезапно обзелия го трепет.

— Воркан.

— Не се извинявам — заяви тя.

— Не съм ти искал извинения.

— Имаме проблем, Барук. — Тя се приближи, наля си вино и се обърна отново към него. — Не е въпросът да се опитваме да го предотвратим — не можем да спрем това, което предстои. Проблемът е в каква позиция ще сме в този момент.

— Искаш да кажеш, да си осигурим дълго оцеляване.

Изгледа го с бегла усмивка.

— Оцеляването ни не е под въпрос. Тримата, останали в Кабала, ще сме необходими. Както бяхме някога и както ще бъдем отново. Говоря по-скоро за нашето, да го наречем, ниво на удобство.

В Барук припламна гняв.

— Удобство? Колко струва то, ако не сме свободни?

— Свободата е най-шумно изразяваната претенция сред безделниците — изсумтя тя. — И нека да си го признаем, Барук, ние сме безделници. А сега изведнъж — край на безделието. Трагедия! — Погледът й стана по-твърд. — Смятам да остана в привилегированото си положение…

— Като Майстор на Гилдията на убийците? Воркан, няма да има нужда от такава гилдия, няма място за нея.

— Остави Гилдията. Не ме интересува Гилдията. Тя изпълняваше функция на града, бюрократичен механизъм. Дните й на живот бързо се смаляват.

— Затова ли отпрати дъщеря си?

В очите й припламна раздразнение и тя извърна поглед.

— Личните ми причини не са твоя грижа, Висши алхимико. — Тонът й добави: „И това изобщо не е твоя работа, старче.“

— Каква роля тогава предвиждаш за себе си в този нов Даруджистан? — попита Барук.

— Тиха — отвърна тя.

„Да, тиха като усойница в тревата.“

— До момента, в който видиш възможност, предполагам.

Тя изпи виното и остави бокала.

— Значи се разбрахме.

— Да, предполагам.

— На всяка цена предупреди Дерудан.

— Ще го предупредя.

И тя напусна.

Споменът остави горчив вкус в устата на Барук. Знаеше ли тя за другите сливания, които бързо се приближаваха към Даруджистан? Интересуваше ли я изобщо? Е, не само тя можеше да е пестелива с думите. Едно обаче бе успял да долови в онази нощ на убийство преди години: Воркан по някакъв начин беше предвидила какво предстои. Още тогава бе започнала да се подготвя… за да осигури собственото си ниво на удобство. Изпрати дъщеря си извън града, извади я от Гилдията. „И наложи своята версия на милост над другите в Кабала. Ако бе успяла да се наложи, сега щеше да е единствената останала жива.“

„Помисли здраво над това, Барук, в светлината на професионалните й намерения. Желанието й да си осигури позиция.“

„Би ли могла да се опита отново?“

Осъзна, че вече никак не е убеден в обратното.

Това е време за огледала и трябва, разбира се, вече да се е разбрало. Гладки, със съвсем леки неравности, които да изкривят отражението, да направят онова, което е срещу теб, едновременно познато и смътно променено. Очите се вкопчват, разпознаването идва, тихият ужас избуява. Онова, което те гледа тук, сега, не се шегува, отхвърля увереното намигване, готово е да те поведе със суха и хладна ръка по студената глина на душата.

Хора ще скърбят. За мъртвите, за живите. За загуба на невинност и за отказ от невинност, които са две напълно различни неща. Ще скърбим за избор, направен и ненаправен, за грешките на сърцето, които никога не може да бъдат поправени, за умъртвената болка от стари рани и рани, които предстоят.

Един сивокос мъж върви през Квартала на именията. Никакви подробни описания не са необходими. Кръвта по дланите му е само спомен, но някои спомени оставят петна, които е трудно да отмиеш. Нравът му е такъв, да наблюдава. Света, неговото множество от лица, неговото набраздено от вълни, кипящо море от чувства. Той хвърля мрежи, той дърпа кордите на въдици. Той говори в ритъма на поезията, в звучния звън на песента. Той разбира, че в душата има рани, които не бива да се докосват; но има и други, които се стоплят от нежния допир. Разбира, с други думи, необходимостта от трагичната тема. Душата, знае той, понякога не ще окаже съпротива на разказа, който пуска кръв.

Разтворете старите засъхнали рани. Те напомнят на човек какво е да скърбиш. Напомнят на човек какво е да си жив.

Време за огледала и време за маски. Двете винаги се сговарят да изиграят нашия разказ. Отново и отново, приятели.

Ето, вземете ръката ми.

Той върви към едно имение. Следобедът гасне, привечерта пропълзява през улягащата се прах на деня. Всеки ден има един момент, в който светът току-що е отминал, оставил е след себе си зной, който виси натежал, нераздвижен все още от пробуждането на нощта. Тайст Едур почитат това мигновение. Тайст Андий са смълчани, вцепенени в очакването на мрака. Тайст Лиосан са свели глави и са извърнали очи в скръб по умиращото слънце. В домовете на хората живват огнищата. Хората се прибират в убежищата си и мислят за идващата нощ.

Пред очите на човек стабилността изглежда висяща на косъм, всеки момент ще рухне и ще се разсипе. Несигурността става закон, издига се и властва над всичко друго. За един бард това време е ключ минор, деликатен интервал, изпълнена с мечтание интерлюдия. Тъга се носи из въздуха, а мислите му са изпълнени с кончини.

Стига до имението, придружават го бързо и безмълвно до главната къща, след това по централния й коридор и навън, в градина с високи зидове, където по стените се сипят цветя, влажни цветове се разтварят, за да пият в сгъстяващия се сумрак. Маскираният телохранител го оставя, сам засега в градината, и бардът стои неподвижен, въздухът е сладък и дъхав, ромонът на капещата вода изпълва затвореното пространство.

Спомня си нежните песни, които е пял тук, без съпровода на никакъв инструмент. Песни, извлечени от стотици култури от различни светове. Гласът му втъкава фрагментите за идването на Сянката, събрала току-що отминалия ден и нощта, жадна да дойде.

В музиката и поезията има тайни. Тайни, които малцина знаят и още по-малко разбират. Тяхната сила често се прокрадва в слушателя, неуловимо като мирис при поет дъх, по-малко и от шепот, и все пак способна да преобрази дарения с това, инстинктивен екстаз, който кара грижите да изчезнат, който прави всякаква възвишеност възможна — на ръка разстояние всъщност.

Един опитен бард, един мъдър бард знае, че в определени моменти в хода на цикъла от ден и нощ пътят в душата на слушателя е гладък, безпрепятствен, низ от тежки врати, които се разтварят при допира на перце. Това е най-скъпата тайна от всички. Привечер, нощ и онзи странен период на будност, известен като „бдението“ — да, нощта и тайнственото й приближаване принадлежат на сърцето.

Чува стъпки зад себе си и се обръща.

Тя стои там, дългата й коса искри, лицето й е недокоснато от слънце и вятър, очите й са съвършено отражение на виолетовите цветове, украсили стените. Той вижда през белия лен на роклята й, погледът му достига до тялото й, закръглеността, извивките и гънките на естетично съвършенство — онези форми и линии, които шепнат своя таен език, за да пробудят страст у един мъж.

Всяко сетиво, знае той, е път към сърцето.

Лейди Енви го наблюдава и той с наслада се оставя да го прави, докато и той самият на свой ред я обгръща с поглед.

Могат да обсъдят Сегюле — мъртвите в буретата, живите, служещи в това имение. Могат да разсъдят за всичко, което долавят, че бързо се приближава. Може да й заговори за своя гняв, за притаеното му гибелно желязо, толкова студено, че може да те изгори при допир — и тя може да види истината за това в очите му. Тя може да се зарее из тази скромна градина, връхчетата на пръстите й да погалват тръпнещи цветчета и да говори за страсти, така дълго сдържани, че е станала почти безчувствена за хилядите корени и пипала, заплели се из тялото и душата й, а той навярно ще я предупреди за опасностите, които представляват те, за риска от провал, пред който е длъжна да се изправи и всъщност да приеме — а тя ще въздъхне, ще кимне и ще разбере много добре, че й е заговорил с благоразумие.

Закачливият флирт, зяпналата самообсебеност, всички начини, по които тя се забавлява, щом се увлече със смъртните на този свят, не придружават лейди Енви в тази градина. Не и с този мъж, който я очаква. Фишер кел Тат не е млад — а имало е времена, когато тя се е чудила дали изобщо е смъртен, макар че никога не би ровила в търсене на истината — а той съвсем не е богоподобен с физическо съвършенство. Дарбите му, ако тя може да ги изреди така бездушно, включват гласа му, гения му с лирата и с още десетина други странни инструменти, и ума зад очите му, ум, който вижда всичко, който разбира твърде много от онова, което вижда, който също така съзнава значимостта на всичко, което остава и завинаги ще остане скрито — да, ума зад очите и всеки смътен намек, който той издава, за да разкрие нещо от този ум, неговата наблюдателност, неговата смайваща способност за състрадание, която само озлобени глупци биха нарекли слабост.

Не, с този мъж тя няма да се подиграе — не може всъщност.

Могат да обсъдят много неща. Но вместо това стоят, очите им се срещат, а сумракът наоколо се сгъстява, с всички свои мириси и тайни.

Щурмувай бездната и захвърли в нея с един замах гмежта от слисани богове! Небето с пукот се разтваря от ден в нощ, а сетне се пропуква отново, оголва плътта на пространството и кръвта на времето — виж как се раздира и виж как плиска лъскави червени капчици умиращи звезди! Моретата врят, а земята дими и се стапя.

Лейди Енви е намерила любовник.

Поезия и страст, гръм и мълнии, и — о, това ако не е тайна, която да накара главорези и безмозъчни тъпаци да вият в нощта.

Намерила е любовник.

Любовник.

— Сънувах, че съм бременна.

Торвалд спря на вратата и се поколеба съвсем малко по-дълго от допустимото, преди да каже:

— Ами, страхотно!

Тисера го погледна озадачено иззад масата, отрупана с последната керамика за деня.

— Нима?

— Абсолютно, скъпа. Можеш да преживееш цялата му мизерия, без да е истинско. Мога да си представя въздишката ти на облекчение, когато си се събудила и си разбрала, че е само сън.

— Е, със сигурност си представих твоята, скъпи.

Той влезе, седна и изпружи крака.

— Става нещо странно.

— Беше просто мимолетна лудост — каза тя. — Няма нужда да се притесняваш, Тор.

— Имах предвид имението. — Той се потърка по челото. — Кастеланът прекарва цялото си време в смесване на отвари за болести, каквито никой няма, а и да ги имаха, лековете му най-вероятно щяха да ги убият първи. Двамата пазачи на двора не правят друго, освен да хвърлят кокалчета, а това едва ли е нещо, което човек би си помислил, че ще правят ренегати Сегюле, нали? И сякаш това не е достатъчно шантаво, ами Скорч и Леф всъщност поемат отговорностите си сериозно.

Тук вече тя изсумтя.

— Не, наистина — настоя Торвалд. — И мисля, че знам защо. Те я надушват, Тис. Странността. Господарката отива в Съвета и си иска мястото и никой не гъква дори — поне така го чух от Кол, — и човек би си помислил, че вече ще има посетители от различните фракции в Съвета, всеки ще се опитва да откупи съюза й. Но… нищо. Никой. Това нормално ли е?

Тисера го гледаше съсредоточено.

— Не обръщай внимание, Тор. На всичко това. Задачата ти е проста — остави го така.

Той вдигна очи към нея.

— Бих го направил, повярвай ми. Само че всичките ми инстинкти са пламнали — сякаш някоя проклета нажежена до бяло кама е надвиснала зад гърба ми. И не съм само аз. Скорч и Леф също. — Стана и закрачи нервно из стаята.

— Не съм почнала вечерята още — каза Тисера. — Ще се забавя. Защо не прескочиш до хана „Феникс“ за халба-две? Да поздравиш Круппе, ако го видиш.

— Какво? О. Добра идея.

Той излезе. Тя изчака минута да се увери, че не е намерил повод да се откаже, после отиде до един от малките капаци на пода, дръпна резето, бръкна вътре и извади Драконовата колода. Седна до масата и грижливо издърпа покривката от еленова кожа.

Беше нещо, което правеше рядко напоследък. Имаше достатъчно усет, за да разбере, че в Даруджистан се събират могъщи сили, които могат да подложат на риск всяко поле, което опита. И все пак Тисера, въпреки съвета си към Торвалд просто да не обръща внимание на тези неща, знаеше много добре, че инстинктите на съпруга й са твърде остри, за да ги пренебрегне с лека ръка.

— Ренегати Сегюле — промърмори, поклати глава и взе Колодата. Версията й беше на Барук, с няколко карти, добавени от нея самата, сред които и една за Града — в този случай Даруджистан — и друга… но не, за нея не искаше да мисли. Освен ако не се наложеше.

Обзе я трепет. Дървените карти бяха студени. Изобщо не се изненада, когато постави първата карта на спиралното поле и видя, че е Градът — познатите очертания привечер, с блясъка на сини огньове, издигащи се отдолу, всеки — като потънала звезда. Загледа се в картата, докато пламъците сякаш не заплуваха пред очите й, докато полумракът, който изобразяваше картата, не започна да се влива в света около нея, докато мигът не застина; времето се закова като забит в масата нож. Не търсеше бъдещето — прорицаването бе твърде опасно с всичките тези сливащи се сили — а настоящето. Същия този миг, всяка свързана нишка от паяжината, която обгръщаше сега Даруджистан.

Постави следващата карта. Върховен дом Сянка, Въжето, Покровителя на Убийците. Е, това не беше особено изненадващо предвид последните слухове. Все пак усети, че връзката е по-сложна, отколкото изглеждаше — да, Гилдията беше активна, беше се заплела в нещо по-кърваво, отколкото бе предвиждала. Лошо за Гилдията. Но пък Въжето никога не играеше една-единствена игра. Имаше други, под повърхността. Явното беше само було.

Третата карта изтрака на масата и ръката й не пожела да спре, метна следващата и още една след нея. Три тясно свързани значи. Три карти, които образуваха свое здраво изплетено гнездо. Обелиск, Войник на Смърт и Корона. Трябваше им рамка. Постави долу шестата карта и изпъшка. Рицарят на Мрак — смътен тропот на дървени колелета, хор от стонове, разнасящ се като дим от меча в ръцете на Рицаря.

И тъй: Въжето от една страна, Рицарят — от другата. Ръцете й трепереха. Бързо последваха нови три карти — друго гнездо. Крал на Върховен дом Смърт, Крал във Вериги и Десемврий, Господарят на Трагедията. Рицарят на Смърт като вътрешна рамка. Тя положи другия край и ахна. Картата, която й се искаше изобщо да не беше правила. Тиранът.

Затваряше полето. Спиралата беше довършена. Градът и Тиранът — в началото и в края.

Изобщо не бе очаквала такова нещо. Не беше търсила пророчество — мислите й се бяха съсредоточили върху съпруга й и върху паяжината, в която се бе оказал заплетен… не, не и пророчество, не и нещо толкова мащабно…

„Виждам края на Даруджистан. Духовете да ни спасят дано, виждам края на своя град. Това, Торвалд, е твоето гнездо.“

— О, скъпи мой — промълви тя. — В голяма беда си…

Очите й отново пробягаха към Въжето. „Ти ли си това, Котильон? Или Воркан се е върнала? Това не е просто Гилдията — Гилдията нищо не означава за нея. Не, зад това було има лица. Предстоят ужасни смърти. Ужасни.“ С рязък замах разпръсна картите, сякаш можеше с това да предотврати всичко, което предстоеше, да разкъса нишките и да освободи света за ново бъдеще. Сякаш бе възможно нещата да са толкова лесни. Сякаш изобщо съществуваше свобода на избор.

Покрай къщата изтрополи волска кола, разнебитените колела заклопаха по неравната настилка. Копитата на вола удряха бавно като траурна песен и до ушите й стигна дрънченето на верига, плясък и скърцане на кожа и дърво.

Зави колодата и я прибра в скривалището й. А после отиде при друго, направено от мъжа й — той навярно си беше мислил да го запази в тайна от нея, но това бе невъзможно. Тя познаваше всяка пукнатина по всяка дъска на пода в края на краищата и беше разкрила личното му скривалище само няколко дни след като го беше направил.

Вътре лежаха предмети, увити в синя коприна — коприната на Сините моранти. Плячка на Тор — зачуди се отново как и къде се е натъкнал на тях. Дори сега, щом коленичи над скривалището, можеше да усети бликащата магия, наситена и гъста като воня на гнило и мокро — магията на Рюз, ни повече, ни по-малко. Но пък можеше и да не е това. „Мисля, че това е Древен. Тази магия идва от Маел.“

„Но пък каква връзка биха могли да имат Сините Моранти с Древния бог?“

Разгъна коприната. Ръкавици от тюленова кожа, лъскави сякаш току-що извадени от дълбините на заледено море. Под тях: закалена във вода метателна брадва, изработена в стил, какъвто никога не беше виждала — не беше морантски, със сигурност. Оръжие на морски разбойник, всечените в синьото желязо шарки кръжаха като въртопи. Дръжката бе от някакъв бивник, невероятно голям за всякакъв звяр, който можеше да си представи. От двете страни на оръжието грижливо бяха скътани увити в парцали гранати, всичко тринайсет, една от тях — вече го беше открила — празна, без избухливото вещество, с което бяха натъпкани другите. Странен морантски навик, но й беше позволил да огледа по-отблизо необикновеното майсторство, вложено в изработката на тези съвършени порцеланови глобуси, без риска да се взриви заедно с цялата къща. Вярно, беше чувала, че повечето морантски муниции са направени от глина, но не и тези, незнайно защо. Боядисани с дебела, почти прозрачна глеч, която при все това изглеждаше смътно синкава, тези гранати представляваха — поне за нея — изделия на изкуството. С което разрушението, вложено в същинското им приложение, изглеждаше почти престъпно.

„А тях защо ги имаш, скъпи ми съпруже? Даде ли ти ги някой, или (по-вероятно) си ги откраднал?“

Знаеше, че ако го притисне, ще й каже истината. Но нямаше да направи такова нещо. Успешният брак приема за свято и неприкосновено притежаването на лични тайни. След като се споделяха толкова много неща, други неща трябваше да се затаяват. Малки тайни, разбира се, но все пак скъпи.

Тисера се замисли дали съпругът й е предвидил бъдеще, в което такива вещи ще потрябват. Или беше просто поредната проява на вродената му склонност да събира, чудатост едновременно симпатична и дразнеща, мила и потенциално гибелна (каквито винаги се оказват най-добрите чудатости).

В безкрайните полувидими шарки по порцелановите кълба течеше магия — друга подробност, за която подозираше, че е необичайна.

„Омагьосани муниции — какво си мислят Сините моранти?“

Какво си мислеха, наистина?

Срещу Круппе стояха два празни стола, обстоятелство крайно странно и пренеприятно. Допреди малко бяха заети. От Скорч и Леф, изгълтали набързо по халба, преди да се запътят към местоработата си, нощното бдение при портите на загадъчното имение и неговата загадъчна господарка. Ужасно притеснена двойка, и още как. Свирепото им мръщене издаваше неприсъща за двамата свръхсъсредоточеност. Бяха изгълтали горчивия ейл като вода, като размениха мрачно обичайните вежливи глупотевини. Докато ги гледаше как излизат припряно, напомниха на Круппе за осъдени, тръгнали към бесилките (или на женитба) — доказателство за дълбоката нечестност на света.

Но честността, макар и удобно понятие, беше уклончиво с навика си да се завихря неудържимо около въртопа на личния егоизъм и ако теченията на един се сблъскаха с тези на друг, то честността неизменно се оказваше едностранна монета. В този безмилостен сблъсък можеше да се намери изворът на всеки конфликт, от грандиозните, обхващащи цял континент войни до съседските вражди за кривината на плета.

Но важни ли са тези философски странствания? Без никакъв ефект са те над изнурителните друмища житейски, несъмнено. Прескок, и продължава танцът към тази, следващата сцена на мрачна прокоба, ето, влязъл е през тесния портал на хана „Феникс“, изгърбен и навъсен като лешояд не кой да е, а Торвалд Ном. Поспира се на прага, отвръща на подхвърления мимоходом от Сълти поздрав с разсеяна усмивка, а после тръгва към тезгяха, където Мийзи вече му е наляла халба. И докато посяга да я вземе, Мийзи сграбчва китката му, придърпва го, за да му прошепне няколко навярно важни слова, а Торвалд отвръща с гримаса и неохотно кимва — достатъчно красноречива реакция, та Мийзи да пусне китката му.

Така освободен, Торвалд Ном тръгна към масата на усмихнатия Круппе, смъкна се на един от столовете и изпъшка:

— Много лошо.

— Круппе е смаян, драги братовчеде на Ралик, от това отчайващо отчаяние, от този песимистичен песимизъм. Ей на, навъсеният Торвалд така е зацапал своя свят, че дори подопечните му са заразени. Виж, дори тук мрачният твой облак мрачно пълзи към Круппе. Жестове са нужни, за да избегнем този лъх горчив! — И махна с ръка, пурпурната кърпа изпърха във въздуха като знаменце. — Ах, тъй е много по-добре. Бъди уверен, Торвалд, друже на Круппе, че „лошото“ никога не е тъй лошо, колкото лошо би могло да е, дори да е лошо наистина.

— Ралик е оставил съобщение за мен. Иска да ме види.

Круппе повдигна вежди и положи усилие да се наведе над масата, но коремът му се изпречи на пътя и той се отпусна отново назад, притеснен за миг от може би поувеличилите му се габарити — но пък всъщност беше въпрос на ъгли, тъй че едно скромно изместване на перспективата и самообладанието му се възвърна, слава на боговете.

— Безусловно Ралик не желае нищо друго, освен да поздрави сърдечно своя отдавна изгубен братовчед. Тук, заявява Круппе, няма никакво място за притеснения.

— Показва колко малко знаеш — отвърна Торвалд. — Веднъж направих нещо ужасно. Ужасно, отвратително и зло. Уплаших го за цял живот. Всъщност, ако ме докопа, очаквам да ме убие. Защо според теб избягах преди всичко?

— Един многогодишен интервал — рече Круппе — отслабва всеки мост, докато рухнат от едно докосване, или ако не докосване, то от бесния удар на чук.

— Ще поговориш ли с него за мен, Круппе?

— Разбира се, ала уви, Ралик е направил нещо ужасно, ужасяващо и отвратително, и зло на бедния Круппе, поради което прошката е невъзможна.

— Какво? Какво ти е направил?

— Круппе ще измисли нещо. Достатъчно, за да вклини здраво лоста на убеждението, докато не му остане нищо, освен да се килне безпомощно и отчаян да потърси утеха в твоя посока. Трябва само да разтвориш широко обятия, скъпи приятелю, когато дойде реченият момент.

— Благодаря, Круппе, ти си истински приятел. — И Торвалд отпи яка глътка.

— По-истински не може и да бъде, няма лъжа, вярно е. Круппе, уви, не те благославя с формално въоръжение, връчено ти от Сините моранти — о, да беше Круппе там, да види тези необикновени, изключителни сиреч, почести! Сълти, мило девойче, не е ли време за вечеря? Круппе се гърчи от глад! О, и може би нова гарафа от реколта…

— Чакай малко — прекъсна го Торвалд Ном, присвил очи. — Какво в името на Гуглата знаеш за това, Круппе? И как? Кой ти го каза — никой не би могъл да ти е казал, защото първо на първо е тайна!

— Спокойно, моля, спокойно, прескъпи друже на Круппе. — Ново люшване на кърпата, приключило с бързо попиване, щом по челото му необяснимо защо изби пот. — Ами, слухове…

— Изключено.

— Тогава, ъъъ, предсмъртна изповед…

— Тепърва предстои да чуем една такава, да.

Круппе припряно пак избърса челото си.

— Източникът ми убягва в момента, Круппе се кълне! Ами че морантите не са ли в промяна…

— Те винаги са в проклета промяна, Круппе!

— Наистина. Тогава, да, вълнение сред Черните, доловили намеци за въпросния катехизъм, или беше инвеститура? Нещо религиозно във всеки случай…

— Беше дар, Круппе.

— Точно, а кой между всички хора повече е заслужил такова нещо от морантите? Ами че, никой, разбира се, и точно това го прави изключително, първо на първо, което повдига екзоскелетните вежди на Черни и несъмнено на Червени, Златни, Сребърни и Зелени, както и Розови — има ли впрочем Розови моранти? Круппе не е сигурен. Толкова много цветове, толкова малко празни кътчета в мозъка на Круппе! О, завърти колелото и да видим как изригва и блясва моравото в ярка увереност, и защо не? М-да, тъкмо Моравите моранти бяха тъй многословни и непредпазливи при това, макар и не чак толкова непредпазливи, че да разкрият каквото и да било на когото и да било, освен на Круппе и единствено на Круппе, Круппе те уверява. Всъщност толкова прецизно предпазливи в моравата си склонност към многословие, че самият спомен на Круппе за специфичния момент се е загубил — за тях и за самия Круппе. И да насиниш от бой някой Синкав — не казват. Круппе също! — И изстиска струя пот от кърпата си, на една страна, разбира се, което за нещастие съвпадна с пристигането на Сълти с платото с вечерята.

Така Круппе откри свойствата на цикличния перспираторен обмен, въпреки че последвалото този феномен наблюдение, че вечерята е леко попресолена, не бе прието никак добре, изобщо не беше прието добре.

Поразително, Торвалд бързо изгуби всякакъв апетит за бирата си и реши да напусне (невежливо при това) насред вечерята на Круппе.

Доказателство, че маниерите не бяха това, което бяха някога. Но пък те никога не са били, нали?

Напускаме припряно след бягството на Торвалд Ном обратно към обятията на жена му, навън в привечерта, когато всички пътеки са безпрепятствени, когато нищо от реалността не се натрапва с непреодолими прегради и възможно гибелни последици. В пристройката на една търговска къща долу на пристанището, в ателието на втория етаж над прашен склад с дървени стърготини на пода, където една благородна млада жена е възседнала някогашен крадец върху самотното тясно легло с тънък опърпан дюшек, а в очите й се разгръща мрак, разкрива се див и гол на мъжа — толкова суров, че го стъписва в миг на страх.

Да. Страх. В първия момент Кътър не можа да проникне през този безплътен мраз, не можа да открие нищо определено — онова, което разкриха очите на Чалис, бе поглъщащо, отчаяно плашещо, може би бездънно и неутолимо в жаждата си.

Беше забравила за него — това успя да види. В този миг той беше станал оръжие, на което тя се нанизваше, обзета от екстаза на забраненото, оживяла от измяната. Нанизваше се и се нанизваше, превърнала се в нещо самотно, безкрайно далече от обсега му и да, без съмнение тези рани бяха самонанесени, намекваха за насочено навътре презрение, навярно — дори отвращение.

Кътър не знаеше какво да мисли, но имаше нещо изкусително в това да си безлик, да си това оръжие — тази истина го прониза, тъмна като онова, което видя в очите й.

„Апсалар, от това ли се уплаши? Ако е то, разбирам те. Разбирам защо избяга. Направи го заради двама ни.“

С тази мисъл той се изви в дъга, простена и се изля в Чалис Видикас. Тя изохка, отпусна се над него. Пот върху пот, обгърнаха ги вълни топлина.

Никой не проговори.

Отвън чайките пищяха на гаснещото слънце. Викове и смях, приглушен от стени, смътният плясък на вълни по мръсния бряг, скърцане на скрипци — корабите товареха и разтоварваха. Светът отвън, какъвто си беше винаги.

Кътър вече мислеше за Сцилара, за това как сегашното тук бе някакъв вид измяна — не по-различна от измяната на самата Чалис. Вярно, Сцилара твърде често беше казвала, че тяхното е любов на взаимната изгода, необвързана от очаквания. Настоявала беше на тази дистанция и ако бяха имали мигове на неудържима страст в правенето на любов, то те бяха от егоистичния вид, бързо свършваха, след като и двамата се изразходят. Подозираше също така, че я е наранил — със спирането им в този град някаква част от него се бе постарала да заличи онова, което бяха имали на борда на кораба, сякаш със затварянето на една глава всяка нишка се прекъсваше и разказът започваше наново.

Но това бе невъзможно. Всички прекъсвания в житейския разказ имат по-скоро нещо общо с границите на онова, което може да се понесе във всеки един момент, с достигането на временно изтощение. Паметта не прекъсва; остава си като мрежа, повлякла се след теб с какви ли не странни неща, оплетени в навързаните й нишки.

Беше се държал нечестно, това я бе наранило и всъщност бе уязвило приятелството им. А сега като че ли бе отишъл твърде далече, твърде далече, за да може да се върне изобщо към онова, което вече разбираше, че е било скъпо, било е по-истинско от всичко, което имаше сега, тук под тази жена.

Казват, че бързо свършилото удоволствие тежи. Тялото на Чалис, проснато върху него, изведнъж му се стори по-тежко.

В своето мълчание Чалис от дома Видикас си мислеше за онази сутрин, за една от онези редки закуски в компанията на съпруга си. В изражението му беше имало лукаво веселие или най-малкото се долавяше лека насмешка, която правеше всеки негов съзнателен жест леко подигравателен, все едно че докато седяха така един до друг на масата, двамата просто играеха клиширани роли на благоприличие. И намираха сякаш някакво удобство в лекотата на взаимната си неискреност.

Подозираше, че задоволството на Горлас е свързано с намеса в интимните й занимания, сякаш го радваше да има някаква заслуга в бързото й пропадане в греха; че невъзмутимото му спокойствие всъщност е подкрепящо, нещо, на което може да се разчита, стабилен остров, на който може да се върне, когато бурята стане твърде яростна, когато гмуркането й в дълбините придобие облика на давене.

А това превръщаше тъй наречените й „интимни занимания“ само в продължения на собственичеството му. С притежаването й той бе свободен да гледа как я употребяват и злоупотребяват с нея другаде. Всъщност тя бе доловила между двамата сексуално напрежение, което го нямаше преди… което никога досега не го беше имало. Осъзна, че става по-желана за него.

Изглежда, беше избрал да върви по много тесен мост. Някаква част от нея в края на краищата си беше нейна — не принадлежеше на никой друг, каквото и да можеше да вярват — тъй че щеше в края на краищата да се води от собствените си решения, изборите, които правеше, щяха да служат на нея и на никой друг. Да, съпругът й играеше крайно опасна игра и като нищо можеше скоро да го разбере.

Беше й споменал, небрежно и мимоходом, за спречкване между Шардан Лим и Ханут Орр, нещо дребно, което скоро щяло да се оправи, разбира се. Но отношенията им напоследък били напрегнати и никой от двамата не искал да говори с него за това. Ханут Орр обаче споменал неволно за някои странни неща в няколкото им разговора насаме — любопитни, неприлични намеци, но все едно. Ясно било, че нещо е уязвило болезнената самоувереност на Орр, а тъкмо в това се криела вечната опасност да притежаваш подобна самоувереност — постоянната необходимост да се подхранва, за да не се спука под жилото на суровата реалност.

Настроението на Шардан Лим също правело резки обрати. Един ден било рязко повишено, а на другия ставал кисел и сприхав.

По-зле от юноши били тези двамата. Човек можело да си помисли, че е замесена жена…

Чалис не издаде особен интерес, а за своя изненада откри, че е доста добра в преструвките, в поддържането на нужното лицемерие. Господарката на дома, най-бляскавият трофей на господаря, винаги гладка на допир, деликатна като порцеланова статуетка. Безразлична към външния свят — сбръчкан, зацапан и грохнал. Това беше привилегията на относителното богатство в края на краищата, поддържаща естествената наклонност да се затвориш в удобен пашкул. Да се изолираш от всички неделикатни неща, от мизерията на баналното ежедневие, от всички груби необходимости, нужди, желания и страсти, от всички напрежения, които така гнетят живота на обикновените хора.

Само за да откриеш в пристъпи на нарастващ ужас, че вътрешният свят не е много по-различен; че всички онези гротескни човешки слабости не може да бъдат избегнати — те само изникват още по-бляскави пред погледа, като лъскави дрънкулки, но също толкова евтини и жалки.

Чалис мислеше за даровете на привилегироваността, а нима не беше тя истински привилегирована? Богат съпруг, който ставаше все по-богат, един любовник между най-близките му съюзници (а това беше примка, която тя можеше да използва отново, ако възникнеше необходимост), а сега и друг — за когото Горлас буквално не знаеше нищо. Поне тя си мислеше, че не знае.

Сърцето й изведнъж изпърха в гърдите. „А ако е пратил някой да ме проследи?“ Възможността бе съвсем реална, но какво можеше да направи против това? И какво можеше да направи съпругът й, когато откриеше, че най-последният й любовник не е играч в неговата игра? Че всъщност е чужденец, някой определено извън обхвата му, извън чувството му за контрол. Щеше ли тогава да осъзнае, че тя също вече е извън контрола му?

Горлас можеше да изпадне в паника. Можеше всъщност да стане смъртно опасен.

— Внимавай, Кро… Кътър. Това, което започнахме, е много опасно.

Той не отвърна нищо. След миг тя стана от него и се изправи до тясното легло.

— Може да те убие — продължи Чалис, гледаше го. Забеляза отново как годините са стегнали тялото му, изваяли са мускули, по които се виждаха белези от стари битки. Очите му, впити в нейните, я гледаха с прикрити, неразгадаеми мисли и чувства.

— Той е дуелист, нали?

Тя кимна.

— Един от най-добрите в града.

— Дуелите не ме плашат.

— Това би било грешка, Кътър. Тъй или иначе, предвид твоето… положение, съмнително е, че той би направил нещо толкова официално. По-скоро би наел улични главорези да се отърве от теб. Или дори убиец.

— И какво трябва аз да направя по въпроса?

Тя се поколеба, след това се обърна да събере дрехите си.

— Не знам. Просто те предупредих, скъпи.

— Допускам, че ти си в по-голям риск.

Тя сви рамене.

— Не мисля. Макар че един ревнив мъж е непредсказуем. — Обърна се и го изгледа отново. — Ти ревнив ли си, Кътър?

— Да те ревнувам от Горлас Видикас? — Въпросът като че ли го изненада и тя видя, че се замисля над него. — Титлата и богатството, да, би било хубаво. Да си роден с нещо не значи, че е заслужено, разбира се, тъй че може би той не си е спечелил всичките си привилегии, но пък може и да е — ти би трябвало да знаеш повече от мен.

— Не това имах предвид. Когато ме има, когато прави любов с мен.

— О. Прави ли?

— Понякога.

— Прави любов? Или просто те използва?

— Доста груб въпрос.

Преди години той щеше да скочи, щеше да започне да сипе припряно оправдания. Сега остана на леглото и само я гледаше с тези спокойни очи. Чалис потръпна вътрешно и си помисли, че може би е страх. Уж беше придобила определен… контрол. Над всичко това. Над него. А вече не беше сигурна.

— Какво искаш от мен, Чалис? — попита той. — Години и години с това? Срещи в прашни изоставени стаи. Нещо, което можеш да притежаваш, а Горлас — не? Не че ще го напуснеш изобщо, нали?

— Ти някога ме покани да избягам с теб.

— Поканих те, да. Но ти ясно ми отказа. Какво се е променило?

— Аз се промених.

Погледът му се впи в нея.

— Значи сега… би го направила? Да оставиш всичко? Имението, богатството? — Махна лениво към стаята. — За живот като това? Чалис, разбери: светът на повечето хора е малък свят. Има повече ограничения, отколкото можеш да си представиш…

— А ти мислиш ли, че при знатните е по-различно?

Той се изсмя.

Обзе я гняв и за да не замахне да го удари, тя започна да се облича.

— Типично — заговори Чалис и остана доволна от спокойния си тон. — Не би трябвало изобщо да се изненадвам. Простолюдието винаги си мисли, че на нас ни е лесно, че можем да правим всичко, да ходим където си поискаме. Че можем да угаждаме на всяка своя прищявка. Не мислят… — Обърна се рязко към него и видя как се разшириха очите му, щом долови гнева й. — Ти не мислиш, че хората като мен може да страдат.

— Изобщо не съм казал това…

— Ти се изсмя.

— Къде отиваш сега, Чалис? Връщаш се в дома си. В своето имение, където слугините ти ще се разтичат да те обгрижат. Където те очакват нови дрехи и накити. След дългата топла баня, разбира се. — Надигна се рязко. — Корабният дърводелец е стоял тук, в тази стая, защото не е имал къде да отиде. Това е било неговото имение. Временно, според прищявката на дома Видикас. И когато необходимостта да е тук се е изчерпала, си е отишъл, за да си намери друго място, където да живее — стига да има късмет. — Пресегна се за ризата си. — А аз къде ще отида сега? О, навън по улиците. В същите дрехи, с които дойдох тук, и това скоро няма да се промени. А довечера? Сигурно ще успея да изкрънкам още една нощ в хана „Феникс“. И ако помогна в кухнята, може да си спечеля храна, а ако Мийзи е в добро настроение — дори баня. Утре — същите предизвикателства на живота, същите въпроси „а по-нататък?“ — Обърна се към нея и видя как насмешливата ирония на лицето й бавно се стопява. — Чалис, не казвам, че си неуязвима на страдание. Ако беше, нямаше да си тук, нали? Говорех за ограничените светове. Те съществуват навсякъде, но това не означава, че са еднакви. Някои са адски по-ограничени от други.

— Ти имаше избор, Кътър. Повече избор, отколкото аз съм имала някога.

— Могла си да откажеш на Горлас, когато е поискал ръката ти.

— Нима? Е, това издава в теб нещо, което не се е променило — наивността ти.

Той сви рамене.

— Щом казваш. А по-нататък какво, Чалис?

Лекотата и безразличието, с които отхвърли аргумента й, я изумиха. „За него е все едно. Нищо не го засяга. Нито какво чувствам, нито как гледам на него.“

— Трябва да помисля — отвърна тя, вътрешно разколебана.

Той кимна, сякаш отговорът й изобщо не го изненада.

— Утре вечер трябва да се срещнем пак.

Той се подсмихна.

— Да си говорим?

— И за други неща.

— Добре, Чалис.

Някои мисли притежават плашещ инстинкт за самосъхранение. Знаят как да се крият дълбоко под други, да се носят невидими по същите течения, където могат да растат безпрепятствено, неоголени от никакво ужасено осъзнаване. Човек винаги може да ги усети, разбира се, но не е същото като да разровиш цялата мътилка, да ги измъкнеш и оголиш на суровата светлина, и да видиш как се разпадат на прах. Умът играе своята игра на „тука има — тука няма“, вечно развеселен от собственото си ловко подвеждане — всъщност точно така човек преживява обикновено, от един миг на друг, с безкрайната размяна на отрицания, самоуважение и бързи намигвания пред огледалото, докато вътрешните декларации и уверения кънтят с фалшивата си самоувереност и позьорска убеденост.

Може ли това да смути човек?

Чалис Видикас бързаше за дома си, макар и по обиколен маршрут, и от време на време параноята се надигаше и зашепваше на повърхността на мислите й.

Мислеше си за Кътър, за този мъж, който някога беше Крокъс. Мислеше си за значението на новото му име, за този нов мъж, когото бе намерила. Мислеше си също така (там, под повърхността) какво да прави с него.

Горлас щеше да разбере, рано или късно. Можеше да се конфронтира с нея, можеше и да премълчи. Чалис можеше да открие, че той го знае, едва след като влезеше някой следобед в ателието в пристройката и намереше посечения безжизнен труп на Кътър да я чака на леглото.

Знаеше, че е в капан — по начин, какъвто свободен човек като Кътър изобщо не можеше да разбере. Знаеше също така, че възможните изходи от този капан са ограничени, че всеки от тях е обвързан с жертви, загуби, изоставяния и нещо… окаяно. Да, това бе единствената дума за тях.

Окаяност. Вкуси отново думата, дълбоко там, в ума й. Замисли се дали всъщност е способна да живее с такова самонаказание. „Но защо? Какво бих могла да направя, че да ме накара да се видя така?“

„Живота на колко хора съм готова да унищожа, за да бъда свободна?“

Самият въпрос беше окаян — стъблото към блажения цвят на свободата. Да го сграбчи означаваше да изпита жилата на безброй бодли.

И все пак тя го държеше сега, попиваше болката, усещаше как хлъзгавата кръв напира и изтича. Държеше го здраво — за да усети, да вкуси, да разбере какво предстои… ако… „ако реша да приема това“.

Можеше да изчака Горлас да се задейства. Или можеше да удари първа.

Труп на леглото. Смачкана роза на пода.

Кътър не беше Крокъс — това можеше да го види много ясно, да. Кътър беше… опасен. Спомни си белезите, старите рани от нож, рани от меч дори навярно. Други, които можеше да са останали от стрели на лъкове и арбалети. Беше се сражавал, беше отнемал живот — Чалис бе сигурна в това.

Не беше някогашното момче. „Но този мъж, който е сега той… може ли да бъде използван? Дали би мигнал изобщо, ако го помоля?“

„Дали да го помоля? Скоро? Утре?“

От така оголени мисли човек наистина може да потръпне в ужас. Но тези мисли бяха подмолни, много под повърхността. Свободни бяха да си текат, свободни да се завихрят там долу, невидими, откъснати сякаш от цялата реалност. Но не бяха, нали? Откъснати от цялата реалност.

О, да, не бяха.

Може ли това да смути човек?

В пристъп на неизмеримо задоволство Баратол Мекхар натресе юмрук в лицето на мъжа и той изхвърча през вратата на ковачницата. Баратол пристъпи след него и тръсна пламналата си от болка ръка.

— Ще си платя годишните такси с удоволствие, когато Гилдията ме приеме за член — рече спокойно. — Колкото до искането на пари, докато ми отказват правото да си върша занаята, е, току-що получи първото ми вложение.

С разбит нос, с опулени очи и бързо подуващо се лице, агентът на Гилдията успя да кимне вяло в отговор.

— Можеш да дойдеш и другата седмица за следващото — продължи Баратол. — Но непременно доведи и още десетина — предполагам, че тогава ще съм още по-щедър.

Беше се насъбрала тълпа зяпачи, но ковачът не беше склонен да им обръща внимание. По-скоро искаше мълвата да се разнесе, макар че доколкото беше подочул, личната му вражда вече се носеше от уста на уста и току-що изречените му думи несъмнено щяха да се цитират, вярно или погрешно, като напаст, понесена от горещите ветрове.

Обърна се и се прибра в работилницата.

Чаур стоеше до задната врата, облечен в тежката си престилка с дупките изгоряло по нея, под кожата се виждаше дебело оплетената изолация от тревата езгир — единственото известно растение, което не гореше дори ако го хвърлиш в буен огън. Дълги ръкавици със същата изработка покриваха ръцете му до лактите. Държеше маша, стиснала бързо изстиващо извито парче бронз. Очите му бяха блеснали и се усмихваше.

— Я да си продължаваме работата — каза Баратол.

Както се очакваше, търговията вървеше вяло. Беше започнала кампания, подклаждана от Гилдията, която явно включваше заплахата от черен списък, който можеше — и щеше — да се разпространи и по другите гилдии в града. Клиентите на Баратол можеше да се окажат неспособни да си купуват и други неща, които им трябват, а това, разбира се, щеше да се окаже опустошително. Колкото до материалните нужди на самия Баратол, повечето врати вече започваха да се затръшват пред лицето му. Беше принуден да търси алтернативи на черния пазар, което никога не беше добър избор.

Както беше предсказал приятелят му Малът, малазанците, пребиваващи в града, се бяха оказали безразлични към всякакви подобни придумвания и заплахи да не взимат стоката на Баратол. Очевидно в нрава им имаше нещо, което се съпротивляваше на идеята за заплахи, и това, че някой ще им каже какво не може да правят, просто ги караше да настръхват и подклаждаше упорит пламък в очите им. Че такава реакция може да се окаже проклятие се доказа с касапницата в кръчмата „При К’рул“, а последвалата скръб се вгнезди дълбоко у Баратол, превърна се в мрачна студена ярост. За съжаление на последния агент от Гилдията на ковачите, част от тази ярост се беше изляла в реакцията на Баратол, когато нещастният човек дойде да му иска пари.

От друга страна, той не беше дошъл в Даруджистан, за да си създава врагове. Но ето, че вече се беше въвлякъл във война. Дори може би не само една. Нищо чудно, че настроението му беше кисело.

Зноят от двете разпалени огнища го лъхна на жестока вълна. Бойната му брадва се нуждаеше от наточване, а можеше и меч да си изкове — нещо, което да може да носи публично.

Новият живот на Баратол в Даруджистан се оказваше всичко друго, но не и мирен.

Според Мурильо Белам Ном беше единственият ученик, достоен за тази роля. Петнайсетгодишен и все още непревъзмогнал непохватността на бързото юношеско израстване, той подхождаше към обучението си с изумителна решимост и постоянство. Още по-изумителното беше, че младежът всъщност искаше да идва тук.

В проточилото се отсъствие на Стони Менакис на тренировките на Мурильо се беше паднало да поеме повечето отговорности в училището и той откриваше, че този далечен роднина на Ралик (и на Торвалд) е във всяко отношение истински Ном, което пък само по себе си го подтикваше да предложи на младежа ниво на обучение, надскачащо онова на другите. Младокът стоеше сега пред него плувнал в пот, докато последните от класа припряно излизаха през портата и ехото на гласовете им бързо заглъхваше. Мурильо усети, че Белам изобщо не е доволен от мудно проточилия се днешен урок.

— Майсторе — заговори той, — чувал съм за едно упражнение с висящи пръстени. За постигане на съвършен напад, с пронизване на дупката, без да докоснеш самия пръстен…

Мурильо изсумтя.

— Да. Полезно е, ако случайно си в някоя пътуваща трупа или цирк. О, разбира се, Белам, точковият контрол е съществен при фехтовката с рапира — не бих те убеждавал в противното. Но като упражнение, боя се, че ползата му е нищожна.

— Защо?

Мурильо го изгледа и въздъхна.

— Е, добре. Упражнението изисква твърде много ограничения, малко от които изобщо възникват при истински бой. Човек постига точков контрол — полезен точков контрол, имам предвид — когато той е съставна част на другите упражнения. Когато е съчетан с движението на краката, дистанцията, преценката на точния момент, на защитата и атаката, когато се озовеш срещу реален, жив противник. Пронизването на пръстени е страшно впечатляващо, но формата на нужното при него съсредоточаване е фундаментално различна от съсредоточаването, нужно в един дуел. Все едно, можеш да прекараш следващите два месеца в усвояване изкуството да се пронизва пръстен или два месеца в усвояване на изкуството да останеш жив срещу опитен противник, и не просто да останеш жив, но на свой ред да се окажеш сериозна заплаха за този противник. — Мурильо сви рамене. — Изборът си е твой, разбира се.

Белам Ном изведнъж се ухили и Мурильо за пореден път забеляза колко много прилича на своя уж толкова далечен роднина.

— Все пак може да го опитам — в свободното си време, разбира се.

— Знаеш ли какво — каза Мурильо. — Постарай се да усвоиш пронизването на висящ пръстен в края на ненавременен напад, на изправяне след залитане откъм незащитената ти страна, на забиване с върха на ботуша във водещия крак на противника, за да задържиш влизането му, и бърз възпиращ удар при оттегляне. Направи това и ще ти подаря втората си рапира.

— Колко време имам?

— Колкото пожелаеш, Белам.

— Допълнителното време с учител не е безплатно — чу се глас откъм сенчестата колонада встрани.

Мурильо се обърна и удостои с поклон Стони Менакис.

— Госпожо, ние само обсъждахме…

— Даваше му съвет — прекъсна го тя. — И поднесе предизвикателство на този ученик. Първото се квалифицира като урок. Второто е подразбиращо се съгласие за извънучебни усилия от твоя страна в някой бъдещ момент.

Усмивката на Белам се разшири.

— Баща ми, госпожо, няма да се поколебае да покрие всякакви допълнителни разходи, уверявам ви.

Тя изсумтя и излезе от сянката.

— Всякакви?

— В рамките на разумното, да.

Изглеждаше ужасно. Отслабнала, състарена, с провиснали омачкани дрехи. Ако Мурильо не беше в течение, щеше да си помисли, че е с главоболие след препиване, едно от онези редки състояния на трезвеност, предхождащи алкохолното затъване във фатална забрава. Но знаеше, че е измъчена от нещо много по-трагично. Гузна съвест и срам, самоомраза и скръб. Синът, когото тя не искаше, й беше отнет. Да си представи човек, че това може да я остави равнодушна, означаваше да не разбира нищо.

— Време е вече да си ходиш — каза Мурильо на младежа.

— Виж го само — промърмори Стони, когато момчето стигна до портата и излезе. — Целият лакти и колене.

— Това ще отмине.

— Временно е, нали?

— Да.

Позната му беше точно тази игра — да говорят за Харло, без да споменават Харло, за живота, който може би го очакваше, или за бъдещето, което му беше отнето, ограбено от жестокия й отказ. Тя се нараняваше с това непрекъснато, при всеки повод. Привидно невинни наблюдения, но всяко от тях — мазохистично самобичуване. За да действа това, й трябваше някой като Мурильо, който да стои, да слуша и да говори, и да се преструва, че всичко това е нормално — подаването и отвръщането, кръвта, изливаща се на локва около ботушите й. Беше го вкарала в тази роля, възползвайки се от обожанието му, от любовта му към нея — и той вече не беше сигурен дали любовта му може да понесе такова насилие. „Светът е малък. И става все по-малък.“

Беше обикалял бедняшките трапове южно от града, извън стената между двете главни търговски порти. Беше гледал десетки непотърсени мъртъвци. Това всъщност се бе превърнало в нещо като ритуал за него и макар да разполагаше само с описания от втора ръка за Харло, правеше всичко, което му беше по силите, след като никой друг не искаше да го придружи. Нито Стони, нито Мирла или Бедек. Насилваше се да слиза в дупките, за да огледа отблизо някое малко телце, с напрашено от варта лице, със стиснати клепачи, все едно е заспало, или пък лица, сгърчени от предсмъртната болка — и тези неми неподвижни лица се нижеха нощем в сънищата му, толкова тъжна процесия, че се събуждаше с бликнали от очите сълзи.

Нищо не беше казал на Стони. Не й беше казал как неговите и на Круппе разпитвания сред моряци и рибари не бяха успели да намерят каквото и да било доказателство, че някой е отвлякъл насила петгодишно момче. И че всякаква друга възможна следа не е довела до нищо, дори до намек за някаква нищожна възможност, с което накрая оставаше само мрачният вариант за някоя неприятна злополука, останала несъобщена и неразследвана — просто поредното мъртво дете, изоставено много преди да дойде смъртта, известно само в донесенията за намерени трупове.

— Мисля да прехвърля дяловете си в това училище — каза Стони. — На теб.

Той я зяпна изненадано.

— Няма да приема.

— Значи си глупак — не че не го знаем. Ти си по-подходящ. По-добър учител си. Едва успях да спечеля някакви дивиденти от това, от самото начало — винаги важни бяха парите, — а вече откривам, че ми е все едно. За училището, за учениците — дори за обещаващи като този Ном. Нищо не им дължа вече всъщност.

„Дори на теб, Мурильо.“ Да, чул беше неизречената добавка, без да е нужно тя наистина да го казва на глас. Е, тя, разбира се, щеше да иска да го изхвърли от себе си. Колкото и да й трябваше, за да играе с нея тези игри на самонараняване, още повече й трябваше самотата, необходима за пълно самоунищожение. Изолацията е нещо много повече от прост защитен механизъм; тя също тъй служи, за да подготви човек за по-сурови наказания, които може да стигнат до самоубийство. На друго ниво тя щеше да гледа на желанието си да го отблъсне като на акт на милост от нейна страна. Но това бе крайно дразнеща форма на самосъжаление.

Беше отдал сърцето си на неподходяща жена. „Изборът на подходящия момент, Белам Ном, е всичко. С оръжието в ръката.“

„С любов в ръката.“

„О, добре. С рапирата поне съм го разбрал.“

— Не взимай все още това решение — каза той. — Има още нещо, което мога да опитам.

„Няма да е приятно, но не е нужно да знаеш това.“

Стони просто му обърна гръб.

— Е, до утре тогава.

В закоравялата неподвижност на годините много възрастни намразват места, където не са били никога, макар да копнеят за нещо различно от живота им, за нещо ново. Но това ново нещо е свят на фантастичното, безформен е, в отговор на смътни копнежи — и е определен толкова с присъствие, колкото и с отсъствие. Представлява сливане на чувства и пожелателни представи, които може да имат или да нямат конкретна география. Постигането на такова място изисква низ от последователни скъсвания с настоящото положение на човек — занимание, което винаги е мъчително и след чието приключване изведнъж идва страхът.

Някои не избират промените в живота си. Някои промени човек със здрав разсъдък изобщо не би избрал. В пивницата „При К’рул“ една жена, бивш войник на Малазанската империя, стои замаяна над застиналото тяло на своята любима, а зад нея крачи Анци и мърмори под нос самообвинения, прекъсвани от време на време от проклятия на пет-шест езика.

Бленд разбираше всичко, което бе мотивирало Пикър да опита онова, което бе сторила. Това изобщо не смекчаваше гнева й. Същият лечител, който се бе погрижил за нея, беше прегледал основно Пикър веднага щом Анци се върна с подопечната си, лежаща в една наета волска кола, но заяви само, че нищо не може да се направи. Пикър или щяла да се събуди, или — не. Духът й бил откъснат и сега странствал някъде, изгубен.

Лечителят си бе отишъл. В главното помещение долу Дюйкър и Сцилара седяха в компанията на призраци и почти нищо друго.

Макар и още слаба, Бленд тръгна да вземе оръжията и бронята си. Анци я последва в коридора.

— Какво си намислила?

— Още не съм сигурна — отвърна тя, докато разстилаше плетената ризница на леглото, след което смъкна ризата и остана по долнище.

Очите на сержанта леко се облещиха, щом зяпна гърдите й, леко издутото коремче, сладката…

Бленд си навлече подплатената риза, кимна към ризницата и каза:

— Ще трябва да ме увиеш.

— Ъ? А, да. Вярно. Ами аз?

Тя го изгледа за миг.

— Искаш да помогнеш ли?

Той само изръмжа в отговор.

— Ами, добре. Иди намери два арбалета и много стрели. Ще ме прикриваш, докато е възможно. Няма да вървим заедно.

— Ясно, Бленд.

Тя нахлузи ризницата и натика ръцете си в тежките ръкави.

Анци измъкна сандъка изпод леглото и извади няколко ивици черен плат, с които да стегне бронята плътно и безшумно около тялото на Бленд.

— Богове на бездната, жено, за какво са ти всички тия дрехи?

— За банкети и балове, естествено.

— Никога не си била на бал през живота си.

— Възможността винаги съществува, Анци. Тези, да, но виж дали шнуровете са на тях.

— Как очакваш да намериш гнездото?

— Много просто — отвърна тя. — Не знам защо не се сетихме веднага. Името, което Пикър е казала, онова, което е чул джагътът. — Избра два дълги уикски ножа от оръжейната си, стегна колана ниско на бедрата и се усмихна на Анци. — Ще питам Змиорката.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Дан на Хрътките (18)

Метаданни

Данни

Дан на Хрътките

Информация

История

Сваляне / Връзки

15.

Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (18)