Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (24)

21.

Не е тук мястото, приятелю.

Отрязани, лежат разпръснати

цветята на пътеката

и светлината лунна

проблясва в сълзите на стръка.

 

В деня завинаги изгубен

видях осата черна

как в паяжината се стрелна

и падащият паяк

насмалко да й се изплъзне.

 

Но диря не оставят стъпките

след яростта на звяра гладен

и можеш само да лежиш

и да бленуваш

за лекия й допир по земята

 

преди да си отиде като дъх

и да се скрие под листата.

Кръжи ловецът и се вслушва

моли се

да не открие нищо.

 

Не е това лицето, мой приятелю,

тъй бледо и застинало, то няма

да се усмихне вече

щом светлината лунна падне и се спре

като сребро студена сред поляната.

 

В деня завинаги изгубен вгледай се,

в нощта, когато в смут е всичко

и паяжината е празна, празна,

и свири вятърът във нишките

на неизпети песни.

(Песен за) Стария приятел

Фишер

Неизразима почуда и сдържана горест. Представете си секача, застанал пред гората, с брадвата в ръка. След миг ще закрачи напред. Сега си представете първата линия дървета — вкоренени дълбоко в пръстта, безпомощни пред това, което иде.

Водата, процеждаща се през корените, не забързва. Ласкавата топлина на слънчевата светлина по листата не лумва в настойчив пламък. Светът и неговият ход не може да се променят. Какво може да се направи? Е, нищо не може да се направи. Секачът размахва брадвата с ослепителна бързина и изумително безразличие и не чува хора от писъци.

Жалка ли е тази представа? За някои може би, за мнозина — да, би трябвало. Но знайте това: съпричастието не е игра.

Нека върнем времето назад. Сумракът се сгъстява, но все още е рано. Самотен ездач дръпва юздите на билото над минен лагер. Там, горе, слънчевата светлина все още не си е отишла. Прахта струи златна и всичко е в смут. Потъналата в сенки падина гъмжи от човешки фигури.

Най-после са го видели. Един старец крета нагоре по пътеката. Един бегач тича към главната постройка, кацнала на подравнената купчина шлака.

Започва се.

 

 

— Още един? За същото момче? Какво толкова му е специалното на това проклето момче?

Но Горлас Видикас не държеше особено да чуе каквито и да било отговори на тези въпроси, особено след като бегачът не беше в състояние да обясни нищо. Стана, загърна се в наметалото си, взе ръкавиците си от еленова кожа и излезе. Щеше ли да има удоволствието да убие още един глупак? Горещо се надяваше.

Дали не беше онзи надут стар кучи син, Кол? Виж, това щеше да е идеално. Пък и кой знае, може би призракът на лейди Симтал щеше да се разбуди с последния му дъх и да нададе радостен вой при това най-съвършено отмъщение, този дълго чакан отговор на злото коварство в последното й празненство. Разбира се, това беше работа най-вече на Ханут Орр и може би на Шардан Лим също, но Горлас бе готов да приеме с охота неочакваната щедра отплата, че е убил поне двама от старите заговорници.

Смъртта на Кол също така щеше да остави едно свободно място в Съвета. Горлас се усмихна при тази мисъл, докато се изкачваше по дъсчените стъпала, извиващи се нагоре зад главната сграда. Хъмбъл Межър също щеше да предложи награда за такова нещо, а спрямо нея благодарността на Ханут и Шардан щеше да изглежда жалка, подаяние, подхвърлено на жалък бедняк. И го споходи неочакван, странен образ с половин дузина такива жалки бедняци — просяци, събрани в порутена сграда, клечат на влажната земя и си подават жалък комат клисав хляб и плесенясала буца сирене. И докато гледаше отстрани, като невидим призрак тази картина, му се стори, че кръгът е някак… непълен.

„Някой липсва. Кой липсва?“

Тръсна глава, за да прогони сцената от ума си, и осъзна, че се е спрял точно под площадката, с ръка на перилото. В този последен миг, докато образът се разпадаше, му се стори, че зърна нещо… труп, сгърчен под един дебел клон; лицето се люшна, извърна се срещу него — и изчезна.

Устата му пресъхна. Някой бог или дух ли му бе изпратил това видение? Все едно. И да го беше направил някой или нещо — беше глупаво послание. Нищо не му говореше, нищичко.

Сложи си ръкавиците и продължи нагоре. Излезе на блажената слънчева светлина, където всичко беше обагрено в злато. Богатството на света бе на ръка разстояние, да. Никога не беше разбирал бедните, тяхната глупост, липсата на амбиция, мързела им. Толкова много неща бяха просто на ръка разстояние — нима не го разбираха? Как смееха да злобеят, да се оплакват и да му хвърлят мрачни погледи, след като той просто взимаше всичко, което може? Нека падат край пътя, нека се гърчат в нозете му. Горлас отиваше там, където искаше да стигне, и ако това означаваше да ги избутва от пътя си или да ги убива — така да бъде.

Какво пък, можеше да се е родил в някоя проклета канавка и пак щеше да е стигнал там, където беше днес. В природата му беше да успява, да побеждава. Глупаците можеха да злобеят и да завиждат колкото искат. Упорит труд, дисциплина и куражът да сграбчиш всяка възможност, когато ти се предложи — това бяха всичките неща, които липсваха на повечето хора. Това, което не им липсваше в ни най-малка степен, беше безграничната енергия да се оплакват. А горчивината беше загуба на енергия и като киселина разяждаше съда, който я държи.

Щом излезе горе, веднага видя, че мъжът, който го очаква, не е Кол. Нито беше непознат, осъзна Горлас. „Богове на бездната, възможно ли е това? Опонн, толкова ли си благосклонен към мен? Дръпни ме напред, Господарке. Бутни ме още, Господарю.“

Младият мъж (всъщност бяха на една възраст, но не и в очите на Горлас) бавно се смъкна от коня, заобиколи го и застана в средата на пътеката срещу Горлас.

— Не те изпрати тя тук, нали? Не е чак толкова глупава.

— Познаваш ме значи.

Горлас се усмихна.

— Наблюдавах те веднъж. Само преди няколко дни, от другата страна на улицата. Изглеждаше гузен, знаеш ли? Приличаше на страхливец. Как се казваш? Искам да знам името ти, за да съм точен, когато й разкажа какво съм направил с теб… и с трупа ти.

Мъжът стоеше съвсем неподвижен, отпуснал ръце.

— Не съм тук заради Чалис.

— Щом искаш да вярваш, че всичко това е твоя идея, добре. Но трябва да ти кажа, познавам я добре — много по-добре от тебе. Работила е над тебе. Убедила те е — все едно, че те е довела тук за ръка, макар да си толкова тъп, че не го съзнаваш. Тя, разбира се, не е искала да хване някой твърде умен, защото един умен мъж щеше бързо да схване убийствения й план. Един умен мъж щеше да се отдръпне. Или да избяга.

Мъжът килна леко глава.

— Каква е ползата от всичко това, Горлас Видикас?

Горлас въздъхна. Погледна през рамо към надзирателя, който стоеше отзад. Гледаше и слушаше. Да, трябваше да се направи нещо по въпроса. После отново се обърна към мъжа.

— След като явно си твърде страхлив, за да си кажеш името, ще трябва просто да отрежа лицето ти, за да й го занеса за доказателство. Виж се. Дори не носиш оръжие. Надзирател! Рапирата на Мурильо още ли е тук? Забравих, върнахме ли я с него?

— Не съм сигурен, сър… искате ли да ида да потърся?

— Ами… намери някакво оръжие на този просяк. Каквото и да е — той и без това не знае как се използва. И побързай, да не изгубим светлината и на тълпата долу да й омръзне да чака. — Усмихна се на мъжа. — Кръвожадни са станали напоследък. По моя вина…

— Да, за Мурильо…

— А, затова ли си дошъл? Дуелът беше съвсем честен. Той просто ми отстъпваше.

— Къде е момчето?

— Значи то е поводът да дойдеш тук? Става ми трудно да го повярвам. Това не е някой осиротял принц, нали? По-скоро не беше.

— Не беше?

— Да. Мъртво е, опасявам се.

— Разбирам.

— Е, още ли те интересува? — попита Горлас. — Всъщност това вече е без значение, защото искам да останеш. Предполагам, че би могъл да опиташ да избягаш, но те уверявам, ще бъдеш посечен, преди да си успял да яхнеш този хубав кон — кон, който с радост бих прибрал в конюшнята си. Кажи ми, по-добър дуелист ли си, отколкото беше Мурильо? Трябва да си. Много по-добър.

Надзирателят беше слязъл до средата на стръмната пътека, откъдето изрева няколко заповеди и някакво хлапе забърза нагоре със сабя — не на Мурильо, а намерена някъде из мините, ако се съдеше по вида й. Тънка, с остър извит връх, нащърбена. Дръжката дори не беше увита с кожа, забеляза Горлас, когато задъханият надзирател му я донесе.

— Съжалявам, че не струва. Но наистина трябваше да дойдеш подготвен.

— Какво беше усещането? — попита мъжът. — Да убиеш един старец?

— Дуелът беше честен.

— Договорен до смърт? Съмнявам се, Видикас.

— Не ми харесва липсата на уважение с това използване на фамилното ми име — особено след като ти дори не искаш да ми кажеш своето.

— Е, жена ти те нарича „некадърник“, тъй че ако предпочиташ това…

Горлас хвърли оръжието в краката му и то тупна на земята сред облак златен прах.

— В гард! — изхриптя той. — До смърт.

Мъжът не помръдна, за да вземе оръжието. Стоеше както преди, леко килнал глава на една страна.

— Наистина си страхливец — изръмжа Горлас, докато вадеше рапирата си. — Страхливците не заслужават уважение, така че да забравим условностите…

— Чаках да кажеш точно това.

 

 

Надзирателят, който стоеше встрани, превит от болката в гърдите от изтощеното си сърце, тъкмо облизваше изпръхналите си устни. И още преди да ги оближе, сцената пред очите му невъзвратимо се промени.

Горлас Видикас залитна напред и падна тежко в прахта. Рапирата излетя от ръката му и кацна в тревата край пътеката. Прахта се вдигна на облак и бавно започна да уляга.

Непознатият — беше ли се задвижил изобщо? Надзирателят не беше сигурен — се извърна към него и рече:

— Чу го, че отхвърли правилата на дуела, нали?

Надзирателят кимна.

— И като си помислиш добре, чу ли ме поне веднъж да изрека официално предизвикателство?

— Ами, бях долу за малко…

— Но не толкова далече, че да не можеш да ни чуеш, убеден съм.

— А, не, освен ако не сте шепнали и…

— Припомни си. Горлас дърдореше и дърдореше — бих ли могъл да кажа нещо дори да съм искал?

— Прав сте, като си помисли човек.

— Значи нямаме проблем, нали?

— Не съм аз този, който може да каже — отвърна надзирателят. — Работех за този човек.

— Който, след като вече го няма, ще трябва да разчита единствено на твоето свидетелство.

— Ммм, да, всъщност.

Мъжът сви рамене.

— Направи както намериш за добре, тогава. — Погледна надолу към ямата. — Като че ли всеки момент ще се развикат от радост.

— Не са решили още.

— Тъй ли?

— Не са решили дали този, който ще замести Видикас, ще е по-добър, искам да кажа?

— Защото опитът им показва, че всички са еднакви.

Надзирателят кимна и каза:

— Видях аз, че не сте благородник.

— Прав си, не съм.

— Да, не сте. Вие сте също като тях, долу. Като мен дори.

— Предполагам.

Надзирателят отиде до тялото на Горлас Видикас, наведе се да го обърне по гръб и видя дръжките на два ножа, стърчащи от гърдите му.

Отново облиза устните си и този път вкусът на прахта изведнъж му се стори по-сладък.

— Да знаете случайно нещо за закона за собствеността?

— Моля? За какво?

— Например, ако изплащам заем на този човек, да речем…

— Не, представа нямам. Предполагам обаче, че ако просто си седиш и чакаш, може да се появи някой да прибере сумата. Едва ли се смята за незаконно, нали?

— Не, съвсем редно ми се струва — съгласи се надзирателят.

Мъжът извади ножовете и ги избърса в зацапаното омачкано наметало.

— Истината ли каза той за Харло?

— Какво? О. Да. Момчето се опита да избяга и са го убили.

Мъжът се изправи и въздъхна:

— Мамка му, Мурильо! Съжалявам.

— Почакайте… този Харло… толкова важен ли беше? В смисъл… — И надзирателят махна с ръка, като обхвана с жеста не само тялото, лежащо в прахта на пътя, но и онова, което бе тук предния ден. — Всички тези убийства. Кой все пак беше Харло?

Мъжът отиде при коня си и се метна на седлото. Хвана юздите. Помълча дълго, преди да отвърне:

— Не знам. Както започна, като че ли… — Поколеба се и отрони: — Като че ли е бил момче, което никой не е обичал.

Колкото и вгорчен и измъчен да беше животът на надзирателя, дори той потръпна от думите му.

— Повечето са така. И свършват тук. Повечето са така.

Мъжът го изгледа мълчаливо от седлото.

Надзирателят се зачуди — не виждаше никакъв триумф или задоволство на лицето на непознатия. Не беше сигурен какво вижда всъщност. Каквото и да беше, някак си не съвпадаше.

Странникът обърна коня и подкара по пътя към града.

Надзирателят изкашля цяла шепа храчка, тръсна я на земята, после пристъпи и се изплю, много точно, в лицето на Горлас Видикас. След това се обърна.

— Искам трима пазачи и най-бързите коне, които имаме!

Бегачът се затича.

От ямата долу се разнесе груб смях. Надзирателят го разбра много добре и кимна.

— Проклети да са. Все едно — ще им дам едно буре ейл.

 

 

Сумракът отстъпи на нощната тъмнина. Конят първи долови загубата на воля, щом ездачът на гърба му се отказа от всякакви опити да му наложи скорост, мина от галоп в тръс, след това ходом, а накрая спря край пътя, наведе глава и почна да пасе.

Кътър гледаше ръцете си. После заплака. За Мурильо, за едно момче, което изобщо не беше срещал. Но най-вече плачеше за себе си.

„Ела при мен, моя обич. Ела при мен, сега.“

Скоро след това трима вестоносци изтрополиха покрай него — без да го погледнат дори. Тропотът на копитата бавно заглъхна и облаците прах зад тях увиснаха във въздуха, огрени само от звездната светлина.

 

 

Веназ героят. Веназ, който изпълняваше заповеди и ако те означаваха да направи нещо зло, нещо убийствено дори, значи просто така трябваше да бъде. Никакви въпроси, никакви угризения. Върнал се беше горе, изпълнен с мрачен триумф. Поредното бягство — осуетено. Посланието — поднесено мило. Все пак обичаше да е точен. Искаше да се увери всъщност.

И така, в пълно съгласие с привилегиите си на старши на къртиците, когато взе навързаното на възли въже и отново навлезе в тунелите, никой не се опита да го спре. Вече можеше да прави каквото си поиска, нали? А щом се върнеше с доказателството за смъртта на Байниск и Харло, Горлас Видикас щеше да разбере колко е ценен и Веназ щеше да заживее нов живот.

Добрата работа води до добра отплата. Съвсем проста истина.

Наводнението, запълнило частично тунела, почти се беше оттекло и това улесни спускането му до цепнатината. Щом се добра до нея, се наведе и наостри слух — да се увери, че никой не е останал жив долу да шумоли в катранения мрак. Удовлетворен, смъкна въжето на Байниск от каменната издатина и го смени със своето, после хвърли през ръба останалото от намотката.

Нагласи фенера на най-ниско и върза за дръжката дълга половин човешки бой връв, а другия й край — за глезена си. Спусна фенера надолу, а след това и краката си. Стисна стъпала около въжето и изпъна крака, докато не стъпи на възел. Вече всичко щеше да е наред, стига връвта да не се усучеше около въжето.

Започна да се спуска много предпазливо.

Някъде долу имаше плувнали в кръв тела. Убити от камъните — не от Веназ, след като той дори не беше срязал въжето. Байниск го беше направил, глупакът му с глупак. Все пак Веназ можеше да си го припише — нищо лошо нямаше в това.

От бавното спускане ръцете и раменете го заболяха. Всъщност изобщо не беше длъжен да прави това. Но може би пък точно това щеше да го издигне в очите на Горлас Видикас. Благородниците търсеха определени неща, загадъчни неща. Родени бяха с умения и дарби. Трябваше да покаже своите дарби на Видикас.

Фенерът под него изтропа, той погледна надолу и видя смътната светлина, играеща по сухите нащърбени камъни. След още няколко мига вече стоеше, малко притеснено, тъй като камъните се поклащаха под краката му. Отвърза фенера и прибра връвта, след това увеличи фитила. Кръгът светлина се разшири.

Видя стъпалата на Байниск, изтърканите подметки, зацапаните в черно пищялки, и двете счупени и щръкнали през кожата. Не течеше кръв. Байниск беше толкова умрял, колкото можеше да е.

Промъкна се по-близо, взря се в премазаното лице и изведнъж се стъписа, понеже видя, че е замръзнало сякаш в усмивка.

Наведе се. Щеше да прибере кесийката на Байниск, където той държеше всичките си ценности — малкото ножче с костена дръжка, за което Веназ толкова му беше завиждал; няколкото медни петака, спечелени като награда за специални задачи; една сребърна монета, която Байниск най-много обичаше, на лицевата страна с очертанията на град под някаква дъга от огромна, запълнила небето луна — монета от Даруджистан, беше казал някой, но отпреди много време, от времето на Тираните. Съкровища, които вече бяха на Веназ.

Но не намери кесийката. Превъртя тялото, огледа зацапаните с кръв камъни около него. Никаква кесийка. Парчета от връвта нямаше дори.

Сигурно я беше дал на Харло. Или навярно я беше изгубил някъде назад в прохода — ако Веназ не я намереше тук, щеше да потърси грижливо обратно нагоре.

Вече беше време да намери и другото тяло — на онзи, когото беше намразил почти от самото начало. Винаги се държеше все едно, че е по-умен от всички. И онзи поглед в очите му — все едно знаеше, че е по-добър. Толкова по-добър, че му е лесно да е мил с всички по-глупави. Лесно да се усмихва и да казва мили неща. Лесно да помага и да е щедър.

Обиколи трупа на Байниск. Нещо липсваше тук — и не само тялото на Харло. А после, след миг, осъзна какво. Останалото от проклетото въже, което трябваше да е паднало близо до подножието на стръмнината, близо до Байниск. Проклетото въже го нямаше… а също и Харло!

Запромъква се през цепнатината и след двайсетина крачки стигна до ръб. Пукнатината пропадаше на неизвестна дълбочина и въздухът, който се издигаше отдолу, беше горещ и сух. Уплашен от мисълта, че стои на нещо, което може всеки момент да се откърти и да пропадне, Веназ забърза назад.

Харло най-вероятно беше тежко ранен. Така трябваше да е. Освен ако… Може би вече беше там долу, стоеше с проклетото въже и просто чакаше Байниск да слезе при него. Изведнъж усети, че устата му е пресъхнала. Беше проявил разсеяност. Това нямаше да се приеме добре, нали? Нещата щяха да свършат както трябва само ако догонеше дребосъка и го довършеше. Студени тръпки го полазиха при тази мисъл — всъщност той никога не беше убивал. Можеше ли изобщо да го направи? Трябваше да го направи обаче, та всичко да е наред.

Намери дупката от другата страна на тялото на Байниск, след двайсетина крачки и ново срутване. Вдигна високо фенера. Пролуката бе тясна, едва колкото една ръка до лакътя — и възвиваше рязко нагоре в нещо като шахта.

Байниск изобщо нямаше да може да се промуши през тази цепнатина. Но Харло можеше и го беше направил — това бе единственият изход от запушването.

Веназ върза отново фенера, след това се провря в дупката. Тясно. Едва можеше да вдиша, преди гръдният му кош да се опре в твърдия камък. Изскимтя и се навря още по-навътре, но не толкова дълбоко, че да се заклещи — за да се изкатери, поне едната му ръка трябваше да е свободна. Заопипва встрани с единия крак, изви тялото си и успя да се намести така, че да може да се избутва нагоре на тласъци. Сухият горещ допир на камъка в началото беше избавление. Ако се беше оказал мокър, щеше непрекъснато да се хлъзга надолу. Но преди да се изкатери и два боя, беше плувнал в пот и напипа същото над себе си — свидетелство за усилията на Харло. И откри, че единственият начин да се задържа на място между два поредни тласъка е да вдишва възможно най-дълбоко, да превръща гърдите си в клин, в тапа. Грубият изтъркан плат на туниката жулеше кожата му.

Колко време изтече? Колко продължаваше вече този вертикален проход? Веназ изгуби всякакъв усет за такива подробности. Беше на тъмно, в свят от каменни стени, сух полъх на въздух по едната страна, дясната ръка пищи от умора. От лицето му капеше пот. Целият беше ожулен и издран. Но след това пролуката се разшири на стъпаловидни ломове, където най-сетне можеше да отпусне разтрепераните си мускули. Разшири се и се превърна в лесна за изкачване шахта. Вече можеше да вдишва дълбоко и болката в ребрата му бавно заглъхна. Продължи напред и скоро стигна до нова дупка, този път цепеща право през скалата, перпендикулярно на шахтата.

Поколеба се, след това се провря в нея, за да види докъде стига — и надуши едва доловима спарена миризма, а малко по-нататък стигна до дупка, в която се беше струпала гнила шума. Зад замайващата миризма имаше още нещо — нещо лютиво, прясно. Вдигна фенера. Покрай прохода се издигаше стръмен сипей и още докато оглеждаше, чу трополенето на камъни, затъркаляли се надолу, за да тупнат в сухата шума и мъха.

Притича до подножието на сипея и погледна нагоре.

И видя Харло — на не повече от два човешки боя над него, пълзеше по сипея едва-едва.

Беше го надушил, да.

Усмихна се и бързо затвори фенера. Ако Харло разбереше, че все още го преследват, можеше да се опита да откърти с крака камъни и те да полетят убийствено надолу. Разбира се, щеше да полети и той с тях, ако го опиташе. Харло не беше глупав — един погрешен ход по този сипей и щяха да умрат и двамата. Истинският риск беше като стигне горе и се издърпа на равното. Тогава Веназ щеше да е в беда.

Но тази миризма на лъхащия надолу въздух — свеж въздух, чист. Миризма на тръстика и кал. Там беше брегът на езерото.

Веназ помисли за това-онова. Помисли отново. И се спря на един план. Отчаян, рискован план. Но всъщност нямаше друг избор. Каквото и да направеше, Харло щеше да го чуе. Ами да го чуе тогава!

Изсмя се — нисък гърлен смях, за който знаеше, че ще се запълзи нагоре между камъните като съсък на сто змии и ще се увие с ледената си отрова около сърцето на Харло. Засмя се и провлече тихо:

— Харррлло! Намерих тееее!

И чу вика на момчето. Писък като от премазано пале, изпълнено с ужас скимтене. И всичко това беше добре.

Паника искаше. Не тази, която щеше да накара момчето да задраска отчаяно нагоре — защото можеше да се отскубне и да полети надолу, — а тази, която щеше да го накара, щом се добере до равното, да побегне с ужас в нощта и да бяга, да бяга, да бяга.

Остави фенера и започна да се катери.

Гонитбата беше мъчителна. Гърчеха се и пълзяха по шистите като два червея. Отчаян беглец и преследвач, и двамата затворени в бясното туптене на сърцата, в свиването и издуването на зажаднелите за въздух дробове. Всичко — затворено вътре в тях, след като ръцете и краката им можеха да се движат само много бавно, убийствено предпазливо. Замръзваха на място при всяко хлъзгане, разперваха широко ръце при всяко изместване на камък и задържаха дъх, стиснали очи.

Веназ трябваше да го убие. Заради всичко това Харло трябваше да умре. Вече нямаше друг избор и Веназ изведнъж усети, че никак не е трудно да си помисли как изтръгва живота от гърлото на момчето. Дланите му на врата на Харло, лицето над тях посинява, след това посивява. Изплезеният език, облещените очи — да, изобщо нямаше да е трудно.

Бързо шумолене горе, тропот на откъртени камъни и Веназ разбра, че вече е сам на сипея. Харло беше стигнал на равното и слава на боговете — бягаше.

„Единствената ти грешка, Харло. Вече си в ръцете ми. Гърлото ти е в ръцете ми.“

„Спипах те!“

 

 

Тихият шепот на идващи се пробужда отново, раздвижват се фигури. От скривалища, от убежища, от схлупени гнезда. Сенки се хлъзгат невидими в потоците мрак.

Торди видя как убиецът, нейният съпруг, излезе в нощта от кафеза с лъжи, който с нелепа ирония наричаха свой дом. Щом отсечените му стъпки заглъхнаха, тя отиде в градината и застана до каменния кръг. Погледна нагоре към небето, но все още нямаше луна. Никакво ярко петно, което да размъти синкавия блясък на светлините на града.

Един глас заговори в главата й. Тежък, отмерен глас. И това, което й каза, накара сърцето й да забави туптенето си, донесе покой в мислите й. Смири я, докато й шепнеше с отмерен тон за един ужасен завет на смъртта.

Тя извади единствения свестен кухненски нож, който имаха, и притисна до китката си студеното острие. И зачака в тази странна и злокобна поза.

В същия момент Газ влезе в една задна уличка. Искаше да намери някого. Който и да е. Да го убие, да го превърне в развалина, да троши кости, да пръска очи и да къса отпуснати устни над зъбатите пънчета от счупени зъби. Очакването е толкова сладка игра, нали?

 

 

В друг дом, отчасти жилище, а отчасти — ателие, Тисера избърса току-що измитите си ръце. Всичките й сетива изведнъж се бяха изострили, надраскани сякаш с натрошено стъкло. Тя се поколеба, заслуша се. Не чу нищо освен собствения си дъх, този крехък хрип на живота, който сега й се стори тъй плашещо уязвим. Нещо беше започнало. Усети, че я обзема ужас.

Притича бързо до едно място в къщата. Затърси в паника. Намери тайното скривалище, където мъжът й беше крил скъпоценните си дарове от Сините моранти.

Празно.

Да, каза си тя: мъжът й не беше глупав. Беше оцеляващ — това бе най-голямата му дарба. Трудно спечелена при това — винаги далече от онази измамна арена, където Опонн си играеха на бутане и дърпане. Взел беше каквото му трябваше. Направил беше каквото можеше.

Стоеше замръзнала, безпомощна. Точно това чувство не беше приятно, изобщо не беше приятно. Обещаваше, че предстоящата нощ ще се проточи във вечност.

 

 

Бленд слезе на долния етаж и спря. Бардът седеше на края на сцената и настройваше лирата си. Дюйкър беше седнал на обичайната си маса и се мръщеше над халбата с ейл, стиснал я между дланите си, все едно че души някаква упорита, неподатлива съдба.

Анци… Анци беше в тъмницата. Сцилара беше излязла преди няколко камбани и не се беше върнала. Баратол си излежаваше присъдата.

Пикър лежеше в леглото си горе и едва дишаше. Всъщност беше си отишла. И може би никога нямаше да се върне.

Бленд се загърна в наметалото си. Никой от двамата не й обърна внимание.

Тя излезе.

 

 

Откакто онази хубава страшна жена си бе отишла — преди колко? Дни, седмици, години? Нямаше никаква представа — Чаур седеше сам, стиснал лепкавото от пот копие, получено от един мъртвец с маска, и се поклащаше напред-назад. След това изведнъж му се дощя да си тръгне. Защо? Защото чайките навън така и не спираха да говорят, а корабът цвърчеше като плъх в юмрук, а от този плясък на водата му се пишкаше.

Освен това трябваше да намери Барал. Единственото лице, което винаги беше добро и заради това се запомняше лесно. Лицето, което бе и на тате, и на мама, просто едно лице, за да е по-лесно да го помниш. Без Барал светът ставаше студен. И зъл, и нищо не стоеше закрепено на място, а да се опитваш да останеш цял, да не се разпилееш, докато всичко друго се разсипва, бе ужасно трудно.

Така че той пусна копието, стана и излезе.

Да намери Барал. И да, знаеше къде да го намери. Как знаеше това — никой не можеше да каже. Как мислеше — никой не можеше да си представи. Колко дълбока и необятна бе обичта му — никой не можеше да проумее.

 

 

Спайт стоеше на улицата срещу проклетото имение, временното жилище на проклетата й сестра, и обмисляше следващия си ход. Всяка мисъл бе придружена от разсъдливо потупване с пръст по пълните й сладки начервени устни.

Изведнъж потупващият пръст замръзна във въздуха и тя бавно кривна глава.

— О — промълви. И още веднъж: — О.

Вятърът виеше в далечината.

Но, разбира се, нямаше никакъв вятър, нали?

— О.

А как щеше да промени това нещата?

 

 

Един градски страж, пренебрегнал тъпата болка в гърдите и жегванията в лявата си ръка, излезе от стражевата пристройка, за да започне обиколките си. Пое към Крайезерния квартал и стената, която го отделяше от квартал Дару — нощните убийства бяха започнали да се трупат от двете страни на тази стена. Може би този път щеше да извади късмет и да види нещо — някой — и всичко щеше да си дойде на мястото. Може би.

Беше поръчал наемане на маг, на некромант всъщност, но уви, тежките колела на бюрокрацията едва зацепваха за такива неща. Сигурно щеше да трябва да убият някоя важна особа, преди нещата да се задвижат. Наистина не можеше да чака за това. Да намери убиеца се бе превърнало в негова лична кауза.

Нощта беше странно тиха, при положение че трябваше да е кулминацията на празненствата Джедероун. Повечето хора все още са по пивниците и кръчмите, каза си той, докато се бореше да потисне свръхестественото безпокойство, което го беше обзело, и гледаше напрегнатите физиономии на малкото хора, покрай които минаваше, и как сякаш притичват забързани покрай него. Къде беше празничното настроение? Къде бяха буйните танци? „Още е рано“, каза си. Но тези две думи и всичко зад тях изглеждаха някак плоски.

Слухът му долавяше далечната буря в равнините на юг от града. Гръмове, екнещ вятър. Усещаше приближаването на бурята. Нищо повече освен обичайния съсък във въздуха, предшестващ подобни събития.

Забърза се и се намръщи от болката в гърдите. Още усещаше прощалната целувка на жена си на устните си, прегръдките на децата на кръста си.

Беше мъж, който никога нямаше да моли за съчувствие. Беше човек, който се стремеше само да прави онова, което е редно. Такива хора се появяват на света, на всеки свят, от време на време, като самотен рефрен от някоя благословена песен.

Представете си свят без такива души.

Трудно би било, да.

 

 

След дълго проточилия се миг пред една запечатана вече гробница четирима скърбящи закрачиха бавно назад към хана „Феникс“, където Мийзи щеше да направи едно мрачно откритие — макар че то нямаше да я стъписа толкова, колкото можеше да се очаква.

Преди да са изминали и петстотин крачки обаче Ралик Ном изведнъж спря и каза:

— Сега трябва да ви оставя.

— Круппе разбира.

А убиецът присви очи към ниския мъж със строгото лице.

— Докъде ще стигне това, Круппе?

— Бъдещето, приятелю, е вечно извърнало гръб, дори когато е с лице към нас.

При тази странна, нелепа баналност Кол изсумтя:

— Богове на бездната, Круппе…

Но Ралик вече беше приключил със своето обръщане на гръб и се отдалечаваше.

— Нещо ми призлява — каза Мийзи.

— Ами да вървим — изсумтя отново Кол. — Трябва ми друга бутилка — този път с нещо истинско вътре.

Круппе го дари с херувимска усмивка. Лукавост? Да бе!

 

 

Себа Крафар, Майстор на Гилдията на убийците, огледа малката си армия. Трийсет и един. Абсурдно надмощие, вярно, но въпреки това не се чувстваше толкова уютно — или уверено, — колкото трябваше да е при такъв брой.

— Това е нелепо — въздъхна той. И махна с ръка.

Тълпата се раздели на три групи и всяка забърза в различна посока, за да обградят жертвата в указания момент.

На заранта в Съвета щеше да има едно освободено място. Опръскано с кръв, да. Но едва ли щеше да е за първи път, нали?

 

 

Шардан Лим виждаше пред себе си съвършено бъдеще. Ако всичко свършеше добре, най-сетне щеше да излезе от сянката на Ханут Орр. А в собствената си сянка щеше да завлече Горлас Видикас. Щяха да си споделят жена в края на краищата, а в тази ситуация нямаше да има никакъв такт и баланс, след като Горлас бе почти негоден да задоволява Чалис. Тъй че Горлас щеше да разбере, че щастието на жена му зависи не от него, а от другия мъж, споделящ удоволствието й — Шардан Лим, — и щом се появеше първото дете, щеше ли да има съмнение кой е бащата? Наследник на доказуема родословна линия, съвършеното узурпиране на дома Видикас.

Тази нощ беше тръгнал сам и небрежно към имението на Видикас, а сега стоеше срещу входната врата и оглеждаше скромната, но добре построена сграда. Имаше намеци за джадроубския стил. Четвъртитата ъглова кула, която всъщност бе по-висока, отколкото изглеждаше, със стаите й, запуснати и оставени на прахта и паяците — буквално същите постройки все още можеше да се намерят тук-там в квартал Джадроуби и по хълмовете на изток от града. Увивни растения покриваха три от четирите стени. Ако кулата беше дърво, щеше да е изсъхнало, мъртво отпреди столетия. Прогнило и кухо — и първият силен вятър щеше да го събори с трясък. Това съзнателно отхвърляне не беше случайно. Джадроубската кръв сред благородниците смущаваше. Открай време беше така и винаги щеше да е така.

Когато Шардан станеше собственик на имението, щеше да се погрижи да я съборят. Кръвта му беше на чист дару. Също като на Чалис.

Чу приближаващи се в опасно бърз галоп коне и след няколко мига видя трима конници. Дръпнаха рязко юздите пред портата на имението.

Намръщен, Шардан Лим излезе от сянката и бързо се приближи. Приличаха на частна охрана. Сториха му се малко смутени. Конете бяха плувнали в пяна, тръскаха глави и пръхтяха.

— Вие, тримата — извика Шардан и те се обърнаха. — Аз съм съветник Шардан Лим и съм дошъл на визита в имението на Видикас. Ако носите съобщение за лейди Чалис, позволете ми аз да го доставя. — Приближи се още и удостои тримата със сърдечна усмивка. — Тя е деликатна жена — да й се струпат трима запотени мъже няма да е добре. Сигурен съм, че разбирате…

— Извинете, съветник — каза единият. — Но новината, която носим, е лоша.

— О? И каква е?

— Горлас Видикас е мъртъв, съветник. Убит в дуел днес. Наредиха ни първо да препуснем до вдовицата, а след това да идем до леярни „Елдра“. Това означава да се върнем по целия път, но надзирателят така нареди. Като уважение, както се полага.

Шардан Лим го зяпна онемял. Умът му заработи трескаво.

— Не беше дуел — изръмжа друг от мъжете.

— Какво, какво? — попита намръщено Шардан. — Какво каза?

Мъжът изведнъж се уплаши, но пристъпи напред, поклони се и отвърна:

— Беше си убийство, сър. Надзирателят все повтаряше, че било законно, но ние го видяхме, сър, с очите си. Два ножа…

— Два ножа ли? Два ножа? Сигурен ли си?

— Заради другия дуел, разбирате ли, сър. Беше отмъщение. Убийство. Съветник Видикас уби друг мъж, после дойде този. После блеснаха двата ножа — толкова бързо, че не можеш да ги видиш, сър, и съветник Видикас падна, мъртъв като труп, сър. Мъртъв… а бе като труп.

— Всичко това ми изглежда познато — каза Шардан Лим. — Слушайте ме, тримата. Един от вас препуска до имението Орр и уведомява съветник Ханут Орр. Другите двама, идете до Елдра, ако искате. Аз ще уведомя лейди Чалис. После, тримата, намерете си приличен хан за нощта и кажете на ханджията да ви настани добре, сметката да пише на дома Лим. Хайде, вървете.

Последва кратък спор кой накъде да тръгне и къде да се срещнат, след като изпълнят задачите, и тримата препуснаха.

Някъде откъм юг се разнесе гръм. Бурята приближаваше. Вятърът шумеше, но все още не беше дошъл. Шардан Лим отиде до портата и дръпна въжето на камбанката в нишата. Докато чакаше вратарят да дойде, помисли как да поднесе скръбната вест. По-печално изражение трябваше, по-подходящо от мрачната усмивка, която вече се бореше да надвие.

Сега тя беше вдовица. Уязвима. Нямаше наследник. Братовчеди и далечни роднини като нищо щяха да изпълзят от дървенията, посредствени, но алчно домогващи се, внезапно изпълнени с амбиция. Щяха да изтъкват родословната си връзка с Видикас и да настояват за новопридобитите си права да се разпореждат с богатството на целия род. Без силни съюзници на нейна страна щяха да я изхвърлят още преди да е изтекла и седмица.

Щом Ханут Орр чуеше съобщението и се докопаше до каквото може от подробностите, умът му щеше да се изпълни с желание за мъст — и със страх също, сигурен беше Шардан. И нямаше дори да помисли за Чалис, не и в началото, и за новите открили се възможности. Следващите един-два дни щяха да са съдбоносни и Шардан трябваше да действа уверено и бързо, за да застане на нейна страна и да не остави място за Ханут Орр, след като и неговите амбиции се разбудеха.

Вратата се отвори.

— Домът Видикас поздравява съветник Лим с добре дошъл — заяви вратарят, както се беше навел в нисък поклон, все едно че говореше на ботушите на Шардан. — Господарката е уведомена за пристигането ви. Последвайте ме, ако благоволите.

 

 

Колебаеше се, застанала пред гардероба си. Оглеждаше многобройните тоалети, за да избере какво може да облече върху почти голото си тяло. Повечето бяха за намятане върху други дрехи, както се полагаше на една скромна благородница, заела се да позабавлява гостите си, но истината беше, че тъкмо се канеше да си легне и да потъне в сън — или най-малкото в онова, което минаваше за сън напоследък, излегната неподвижно в леглото и взряна в тавана.

Сама, все едно дали съпругът й си беше у дома, или не. Зяпнала в прашния мрак. Единствените неща, които можеха да я размърдат и да я накарат да стане, бяха още някой бокал вино, още една лула или призрачна разходка в тихата градина.

Тези разходки като че ли винаги включваха търсене на нещо, нещо неизвестно всъщност. И тя щеше да следва дирята на желанието си, макар да знаеше, че онова, което търси, не може да се намери в никоя градина. Каквото и да беше то, мястото му не беше в нощта. Нито можеше да се намери в кръгчетата дим или в паренето на силното питие по изтръпналия й език.

Избра си свободно падаща прозирна рокля с лавандулов цвят, на дипли като струи благоуханен дим, спускащи се по тялото от голото рамо. Широка ивица от същия плат се стягаше плътно под гърдите, а надолу роклята подчертаваше корема и бедрата й. Тънкият пласт, покрил гърдите, не криеше почти нищо.

Шардан Лим издаваше нетърпението си. Глупостта си. Седеше в дневната потен, с блеснали от дребнава алчност очи. Изобщо не беше това, което се преструваше, че е, щом се смъкнеше фасадата на обигран развратник. Чарът, лукавите намигвания, привидната вежливост.

Целият свят беше фалшив, знаеше тя, покрит с тънко лустро. Илюзията за красота не можеше да оцелее дори след един небрежен втори поглед. Евтино и пошло, това бе истината за нещата. Можеш да се разкрасяваш колкото си искаш — петната по чаршафите си остават.

Тръгна боса да се срещне с него. Представи си шепненето на слугите, мъже и жени — никога толкова близо, че да ги чуе, разбира се. Това не вървеше. Благоприличието трябваше да се поддържа на всяка цена. Щяха да изчакват, докато не ги подмине и не се скрие от погледите им. Беше тяхно право в края на краищата, наградата им за цял живот слугуване, за всички тези раболепни поклони и реверанси, за всичките жестове, чиято цел бе да убеждават нея и хора като нея, че господарите всъщност стоят над тях. Благородната кръв, богатите търговци, прочутите фамилии и така нататък.

А истината беше, че късметът и лошият шанс са единствените играчи в играта на успех. Рождена привилегия, внезапно съчетаване на сили, внезапен и необясним баланс, видян по-късно като стечение на благоприятна съдба. О, можеха да се перчат — всички можем — и да твърдят, че талантът, умението и умът са истинските играчи. Но Чалис се придържаше към убеждението, че дори и бедните, бедстващите, злочестите и измъчените могат да притежават дарби и ум, само че така и не намират благоприятното стечение, а полагащата им се отплата така и си остава недостижима.

Слугите се кланяха и потребността им да правят това бе поредното доказателство колко крехка е заблудата за превъзходство.

Отвори вратата и влезе със сдържано достойнство в дневната.

— Съветник Лим, сам ли ви оставиха тук? Никой ли не ви предложи нещо освежително? Това е неприемливо…

— Аз ги освободих — прекъсна я той и тя забеляза колко странно е изражението му, отразило някакъв съвсем необясним вътрешен конфликт.

— Дори не сте си налели вино. Позволете ми…

— Не, благодаря ви, лейди Чалис. Макар че може би аз би трябвало да ви налея. Да.

Отиде до бюфета и взе гарафа и бокал. Кехлибарената течност плисна в кристала и преля, преди да изправи гарафата. Той се взря за миг в бокала, после се обърна към нея.

— Лейди Чалис. Нося ви ужасна вест.

„Защо тогава се мъчиш да пребориш усмивката си?“

— Ах! Каква, съветник?

Той пристъпи към нея.

— Чалис…

Изведнъж тя усети, чу тук има нещо дълбоко сбъркано. Прекалено възбуден беше от вестта. Жадуваше да види въздействието й върху нея. Тялото й тази нощ не го интересуваше. А тя бе дошла тук като разглезена курва.

— Извинете — промълви тя, отдръпна се и опита да придърпа по-скромно роклята около себе си.

Той едва забеляза жеста.

— Чалис. Горлас е убит. Съпругът ти е мъртъв.

— Убит? Но той е в минния лагер. Той… — И замълча, стъписана от това как неверието може толкова бързо да се превърне в убеденост.

— Убит, до лагера — каза Шардан Лим. — Дали е било договор? Не мога да си представя кой би… — И също млъкна, а погледът, който впи в нея, беше остър, пронизващ.

Не можеше да понесе въпроса, който той изглеждаше готов да зададе. Отиде до масата, взе бокала, без да обръща внимание на плисналото се по ръката й вино, и отпи дълбоко.

Той се беше изместил встрани и все още не казваше нищо, само я гледаше.

Чалис се почувства замаяна. Олюля се. Чувства и убеждения, кое трябваше да е първо? Истини и страхове… усети, че й е трудно да вдиша.

— Чалис — прошепна Шардан Лим, озовал се изведнъж близо до нея. — Имаше други начини. Можеше да дойдеш при мен. Ако това се разкрие, ще увиснеш — разбираш ли ме? Това ще унищожи баща ти — целия дом Д’Арл. Целият Съвет ще бъде разтърсен до основи. Дъх на Гуглата, Чалис — ако някой разкрие истината…

Тя се обърна към него. Тонът й беше хладен, дори леден.

— Каква истина? За какво говорите, съветник? Съпругът ми е убит. Очаквам вие и Съветът да проведете разследване. Убиецът трябва да бъде открит и наказан. Благодаря ви, че сте поели тежката задача да ме уведомите. Сега моля да ме оставите сама.

Гледаше я, все едно никога не я беше виждал. А след това отстъпи назад и поклати глава.

— Представа нямах, Чалис. Че си била такава…

— Че съм била каква, съветник?

— Ами… А, да, имаш правото да претендираш за мястото в Съвета. Или да уредиш някого по свой избор…

— Съветник Лим, тези неща трябва да изчакат. Държите се безчувствено. Моля, няма ли да ме оставите сама с мъката ми?

— Разбира се, лейди Чалис.

Той излезе, а тя остана на мястото си, все още с бокала в ръка, разлятото вино лепнеше под пръстите й.

Официално разследване. И да, щеше да е задълбочено. Щяха да разпитат домашния персонал. Щяха да се разкрият някои непристойни неща. Самият Шардан Лим… да, точно това щеше да си мисли сега, докато вървеше по улицата, и като нищо можеше да смени посоката — не обратно към дома си, а към имението на Орр. За да се опита да уговори, с нарастващо отчаяние, прикриването на собствените си следи.

Но всичко това не я засягаше. Съдбата на Шардан Лим не я интересуваше.

Беше успяла. Беше постигнала точно това, което искаше, същото, което го бе умолявала да направи. За нея. За тях. Но не. За нея.

Беше убил съпруга й. Защото тя го бе помолила. И вече бе почти сигурно, че щяха да го обесят за това. Шардан щеше да говори, щеше да обвинява, да сочи с пръст така, че всички очи да се отместят от него, и обвинението му щеше да е огън, изпепеляващ с убийствените си подробности. А колкото до нея, е, щяха да я опишат като една глупава млада жена. Поиграла си с някой от низшите, но в пълно неведение колко зли може да са такива същества, когато някой застане на пътя им. Особено след като е замесена внезапно пламнала любов. О, беше си поиграла, но онзи ужасен млад главорез от низшето съсловие го беше видял другояче. И сега трябваше да живее с факта, че небрежната игра я е довела до убийството на съпруга й. Горкото дете.

Баща й щеше да дойде, защото беше от бащите, които правеха точно това. Щеше да вдигне непроницаеми стени около нея и лично да брани всеки портик и всеки бастион. Щеше да излезе на пътя на всички злостни нападки. Щеше да отмъщава безпощадно и много скоро лукавите скептици щяха да се научат да държат устата си затворени, ако ценят главите си.

Чалис щеше да е окото на бурята, без да усети нито една капка дъжд, нито една въздишка на вятъра.

Остави бокала на масата. Излезе в коридора и тръгна, без да бърза, към спалнята си, а там взе стъкленото кълбо с пленената в него луна. После отново излезе и този път тръгна към четвъртитата кула, със стаите й, затрупани с древни джадроубски мебели, които бавно гниеха и се разпадаха, с вмирисаните на мухъл течения, хлъзгащи се по стълбището.

„Убих го. Убих го.“

„Убих го.“

 

 

Ханут Орр затегна оръжейния си колан и още веднъж провери рапирата си. За малко щеше да пребие нещастния минен пазач, за да измъкне и последната подробност за събитията около убийството на Горлас Видикас. Вече вярваше, че има добра представа за ужасната история зад случая. Имаше нещо лично, с горчив вкус. Веднага щом научи къде е откарано тялото на първия мъж, разбра къде ще го отведе тази нощ.

Взе четиримата най-опитни от личната си охрана и потеглиха през града.

Два ножа в гърдите. Да, миналото никога не си отива окончателно, нали? Е, най-после щеше да нанесе отдавна отлаганото възмездие. А след като приключеше там, щеше да намери човека, който бе в центъра на всичко това. Съветник Кол нямаше да дочака утрото.

Изпрати двама от хората си до имението на Кол. „Наблюдавайте. Появят ли се непознати, да не стигнат до проклетата порта. Тази нощ сме във война. Бъдете готови да убивате, ясен ли съм?“

Ясен беше, разбира се. Тези корави мъже не бяха глупави.

Познаваше проклетата сган в хана „Феникс“. Познаваше всичките скапани приятели на Кол и беше решил да ги избие до един.

Надолу, от Квартала на именията и в квартал Дару. Не беше далече.

На две улици от хана „Феникс“ спря и каза на хората си:

— Ти ще пазиш предния вход, Хавет. Куст, искам да влезеш и да вдигнеш скандал. Аз поемам задната улица, ако някой изхвърчи навън. Двамата, отваряйте си очите за един нисък дебелак с червена жилетка. При първа възможност, Хавет, го насичаш на парчета — не би трябвало да е трудно. Има две яки на вид жени, които въртят хана — те също са добра цел, ако се появят навън. Не съм сигурен кой още ще е в това мръсно гнездо — скоро ще го разберем. Хайде, действайте.

Двамата тръгнаха в едната посока. Той — в другата.

 

 

Торвалд Ном се издърпа с пъшкане на покрива на имението. Седенето зад писалището го влудяваше. Трябваше да е навън, да обикаля, да държи под око всичко. Всичко. Тази нощ беше ужасна, а все още нищо не се беше случило. Искаше му се да е при жена си. Искаше му се да е у дома, а с идващата буря щеше да е прогизнал целият, докато стигне в онова блажено топло убежище. Стига изобщо да успееше.

Промъкна се до ръба, за да може да погледне надолу в предния двор. Бяха там, Мадрун и Лазан Дор, хвърляха ашиците в стената вляво от главната порта. Чу как вратата на къщата точно под него се отвори и видя пътеката от светлина, плъзнала по стъпалата и каменните плочи, и изведнъж разпозна силуета на мъжа, застанал на прага. Стъдлок. Стъдиус Лок. Замръзнал. Само наблюдаваше. Но какво наблюдаваше?

Изтрополяха ашици, заподскачаха по камъка, после замряха и двамата дворни пазачи се изгърбиха над тях, за да видят хвърленото.

„Това наблюдава. Наблюдава хвърлянията.“

И Торвалд Ном видя как двамата бавно се изправиха и едновременно се обърнаха към мъжа на прага.

Който май вече тихо затваряше вратата.

Мамка му!

Някъде зад него се чу шумолене и Торвалд Ном се обърна. Беше адски тъмно — къде се беше дянала луната? Скрила се беше някъде зад бурните облаци, разбира се, и той погледна нагоре. И видя ярка звездна шир. „Какви облаци? Няма никакви облаци. А ако онова беше гръм, къде е мълнията тогава? И ако онова беше вой на вятъра, защо всичко е така съвършено затихнало?“ Не беше сигурен дали изобщо е чул нещо — нищо не се виждаше на покрива, а и нямаше никакви места за криене по него. Беше съвсем сам тук.

„Като гръмоотвод.“

Опита се да вдиша няколко пъти дълбоко, за да забави бясното тупане на сърцето си. Поне се беше подготвил. Всичките му инстинкти звънтяха като изпънати струни, беше направил всичко, което можеше.

„И не е достатъчно. Богове на бездната, не е достатъчно!“

 

 

Скорч изглеждаше стъписан. Но пък той винаги изглеждаше стъписан.

— Спокойно — изсъска му Леф. — Разсейваш ме така.

— Ей, чуваш ли нещо?

— Не.

— И аз.

— Какво трябва да значи това? Не чуваме нищо. Добре. Значи няма нищо за чуване.

— Те спряха.

— Кой е спрял?

— Те. Ония зад портата. Спряха.

— Е, слава на Гуглата — рече Леф. — Тия ашици ме побъркваха. Всяка проклета нощ, непрекъснато. Трак-трак, троп-троп. Богове на бездната! Не знаех, че Сегюле са такива комарджии — това е болест, знаеш ли, пристрастеност. Нищо чудно, че са загубили маските си — в облог най-вероятно. Представи си го. „Хм, нищо нямаш освен тая маска и ако късметът ми се обърне… Тъй, печеля. Хубава маска! Хм.“

— Това би било грешка — каза Скорч. — Ако не искаш да разберат, че блъфираш, какъв по-добър начин от това да носиш маска? Загубили са ги и оттогава им върви все на карък. М-да, има логика тук, но ме кара да се замисля, Леф.

— За какво?

— Ами за Сегюле. Ей, може би те всички блъфират!

Леф кимна. Така беше по-добре. Беше разсеял плашливия тъпак. Е, нещата може би наистина не бяха съвсем наред. Може би наистина имаше някаква воня във въздуха, воня, която нямаше нищо общо с миризма, и може би той наистина беше плувнал в пот под бронята и държеше ръката си близо до меча на колана, и поглеждаше накриво към арбалета, подпрян на портата. Беше ли зареден? Да, беше.

„Трак-трак, троп-троп. Хайде, момчета, почнете го пак, преди да сте започнали да ме изнервяте.“

 

 

Кътър спря коня и остана на седлото, наведен напред и загледан към кораба. Не се виждаха светлини. Беше ли си легнала Спайт толкова рано? Едва ли. Поколеба се. Не беше много сигурен защо е дошъл тук. Да не би за да потърси Сцилара?

Вероятно. Но ако беше така, желанието беше нелепо, издаваше грозна черта от характера му, за която изобщо не държеше да разсъждава. Съвсем я беше изоставил. Тя беше чужденка в Даруджистан и той можеше да постъпи по-добре. Трябваше да постъпи като приятел.

Живота на колко още хора можеше да съсипе? Ако съществуваше справедливост, редно беше да съсипе и себе си. Колкото по-скоро, толкова по-добре всъщност. Скръбта и самосъжалението бяха само смътни варианти на замайващото питие, наречено самооправдание — наистина ли бе пожелал да удави Сцилара в жалките си сълзи?

Не, със Спайт щеше да е по-добре — само три думи щеше да каже, и тя щеше да го скъса от бой. „Преодолей го, Кътър. Хората умират. Не беше честно и ти го поправи. А сега се чувстваш като езика на Гуглата след цяла нощ клане. Преживей го. Тъй че вземи си избърши носа и се разкарай оттук. Прави нещо, бъди някой.“

Да, точно от това имаше нужда сега. От студен властен поглед, от мъдрата й нетърпимост. Всъщност дори не беше нужно тя да му каже нещо. Само да я видеше щеше да е достатъчно.

Смъкна се от седлото, върза юздите за една халка и се качи по мостчето на палубата. На мачтата бяха набодени всевъзможни пристанищни предупреждения. Такси за пристан и закани за неизбежни глоби. Кътър се усмихна кисело, щом си представи сцената на предстоящия сблъсък. Забавно за гледане, макар и малко стряскащо — стига да останеш настрана.

Тръгна надолу.

— Спайт? Тук ли си?

Никакъв отговор. Той посегна към бравата на главната каюта. Беше отключено. Виж, това беше странно. Извади нож, пристъпи вътре предпазливо и изчака очите му да привикнат със сумрака. Нищо не изглеждаше нередно, никакви следи от разхвърляне. Никакъв крадец не обикаляше из кораба. Той облекчено пое дъх. Пристъпи към окачения на куката фенер, кракът му се удари в нещо и то леко се хлъзна по пода. Кътър погледна надолу.

Копието му. Онова, което мъртвият конник Сегюле му беше дал в онова поразено от напаст укрепление в Седемте града. Спомни си, че го беше видял по-късно, вързано отгоре на един плаващ денк сред корабните отломки във вълните. Спомни си как Спайт го спаси. Оттогава го беше държал под нара си в каютата. Какво търсеше тук?

А след това забеляза капките, лъснали по желязното острие като пот.

Наведе се и вдигна копието.

Медният обков на дръжката беше топъл, почти горещ. И оръжието трепереше!

— Беру да пази — прошепна Кътър. — Какво става тук?

След миг беше отново на палубата. Зяпна коня си. Животното дърпаше юздите, копитата биеха дебелите напоени с катран дъски на кея. Присвило беше уши и изглеждаше готово всеки момент да изтръгне халката от стълба — макар да беше невъзможно, разбира се. Кътър неволно погледна надолу и видя, че все още държи копието. Зачуди се на това, но не задълго, щом чу внезапния оглушителен вой, понесъл се над града. По целия бряг птиците изригнаха от гнездата си с писъци и се разлетяха в нощта.

Кътър замръзна. „Хрътките.“

„Те са тук.“

 

 

Грисп Фалаунт беше човек с огромни амбиции. Господар на най-голямото поземлено владение на континента, собственик на овощни градини, пасища, гори и житни поля, простиращи се до самия хоризонт. Какво пък, никой друг не бе изявил претенции за равнината Дуелинг, нали? Тъй че можеше да я владее — без никакви пречки и забрани.

След четиридесет и една години владеене една сутрин той се събуди, озарен от прозрение. Никой нямаше претенции за равнината Дуелинг, защото тя беше… негодна. Безжизнена. Безсмислена. Беше прахосал по-голямата част от живота си в завладяването на нещо, което бе не само неподатливо на завладяване, но и способно да унищожи всеки завоевател със самото си безразличие.

Беше изгубил първата си жена. Децата му бяха слушали обещанията за славно наследство, след което просто си бяха отишли, всички — напълно равнодушни. Беше изгубил втората си жена. Беше изгубил трима партньори и седем вложители. Беше изгубил капитала си, гарантите си и ризата на гърба си — последното унижение благодарение на една гарга, която се мотаеше около простора за пране по най-подозрителен начин.

Идва време, когато човек трябва да свие амбициите си, да ги съкрати не до това, което е възможно, а до това, което е управляемо. А като остарее и повехне още, управляемото се превръща в представа, сливаща се с минималното, например как човек би могъл да съществува с минимално усилие? Колко малко е достатъчно добре?

Сега живееше в една съборетина на самия край на равнината Дуелинг, с удобен изглед към южните пустини, където всички негови мечти се вихреха на лениви прашни вихрушки през хълмове, дерета и какво ли още не. И в компанията на един двукрак пес, толкова негоден, че трябваше да го храни с ръка с плъховете, които уж трябваше да лови самият пес; грижеше се за три лехи с кореноплодни, всяка дълга само двайсет крачки. Едната страдаше от червена плесен; другата беше нападната от червей земеров; а тази между двете имаше по малко и от едното, и от другото.

В тази ужасна вечер, с непрестанните гръмове, невидимите мълнии и призрачния вятър, Грисп Фалаунт седеше и се поклащаше на скърцащия си стол на задната веранда, с делва кактусова плюнка в скута си, с топка ръждивец, издула едната му буза, и топка дъранг, издула другата. Едната си ръка беше пъхнал под ризата си, като всеки самотен мъж само с едно двукрако куче, което да го гледа — но мастията бездруго не му обръщаше никакво внимание, което, общо взето, бе рядко облекчение, след като напоследък животното предимно го зяпаше със странно жадните си очи. Не, този път Скемпър беше извърнал очи към нещо на юг, там сред тъмната равнина.

Грисп надигна делвата и удари глътка от гъстата лютива течност. Джадроубските старици все още сдъвкваха бодливите стръкове, след като втвърдят устата си с ядене на огън, и изплюваха кашата в купи с вода, подсладена с девича пикня. Сместа след това ферментираше в овчи шкембета, заровени в торищата. И там, в деликатния порой от миризми, ако стиснеше насълзените си очи, човек можеше да вкуси букета, съхранил всеки проклет етап от процеса на приготовление. Който водеше до пристъп на опасна раздираща кашлица, последвана от отчаяно усилие да си поемеш дъх, а след това…

Скемпър обаче беше настръхнал, толкова, колкото може да е настръхнало едно двукрако псе. Изпънал назад уши, които сякаш се раздвояваха… но не, тук говореше плюнката — космите на врата му настръхнаха свирепо и ей на, сивата му проскубана опашка отчаяно увисна надолу, прибра се между бутовете и… проклети богове, Скемпър заскимтя и запълзя, набута се право под верандата — гледай я ти къде се навря проклетата твар! Само с два крака при това! Буря някаква трябваше да идва…

А после Грисп вдигна глава и видя някакви странни, ужасни пламъци, които бързо се приближаваха. На чифтове, вдигаха се нагоре и се снишаваха на вълни, после отново нагоре. Колко чифта бяха? Не можеше да брои. Някога, преди много време, можеше да стигне до двайсет, но лошото с кактусовата плюнка бе в това, че все едно си си стъпкал всичките части на мозъка. Броенето и смятането май бяха между тях.

Огнени кълба! Летяха право към него!

Грисп изкрещя. Или се опита, по-скоро, защото двете топки — ръждивецът и дърангът — се смъкнаха в гърлото му и изведнъж той вече не можеше да диша, можеше само да гледа облещен връхлитащата в гръмовен щурм орда гигантски псета, право през трите му увехнали лехи — оставяха след себе си изкоренени грудки и разровена пръст. Два от зверовете се понесоха към него със зейнали челюсти. Грисп беше залитнал на двата задни крака на стола при внезапното си краткотрайно ахване и сега, изведнъж загубил равновесие, изхвърча право назад с краката нагоре точно когато огромни челюсти изтрещяха там, където само допреди миг се намираше главата му.

Колибата му се взриви, сиви парчета дърво и очукани съдове се разлетяха във всички посоки.

Тежкият удар, когато тупна на верандата, изхвърли двете топки от устата му. Тежестта на делвата, която все още държеше с два пръста за единственото ухо, го дръпна от преобърнатия стол и той падна по корем, вдигна глава и видя, че съборетината му просто вече я няма… а зверовете бързо се смаляваха, втурнали се бясно към града.

Изпъшка, отпусна глава и опря чело в дъските. През цепнатината мънистените очи на песа го зяпнаха отдолу злобно и обвинително.

— Прав си — прошепна му Грисп. — Дойде ни времето, Скемпър, да стягаме багажа и да се махаме. Нови пасища, ей! Цял свят пред нас, само ни чака с разтворени обятия, само…

В този момент избухна най-близката порта на града, ударната вълна се изтъркаля назад и отново притисна Грисп към дъските на пода. Верандата изскърца и хлътна и през ума на Грисп мина една съчувствена мисъл за горкия Скемпър — който лазеше навън толкова бързо, колкото можеше с двата си крака, — преди верандата да рухне.

 

 

Като бронзови камбани, ударени с такава сила, че се откъсват и докато падат, повличат и камбанариите, мощта на седемте Хрътки заличи портата, недовършените укрепления от двете й страни, стражевата кабина, крайпътната конюшня и две близки сгради. Срутващи се каменни блокове, греди, тухли и плочи, разбити мебели и премазани тела. Облаци прах, пламъкът съска от изкъртените газови тръби, злокобен подземен рев на още по-убийствени взривове…

Такъв звук! Такова колосално възвестяване! Хрътките са дошли, скъпи приятели. Дошли, да, дошли са да нанесат погром, да пожънат най-безумната дан. Насилието може да дойде сляпо, без цел, като юмрука на природата. Жестоко в своята безогледност, брутално в безумната си разрушителност. Като потоп, като торнадо, като гигантска вихрушка, земетръс — толкова сляпо, така безсмислено, тъй безцелно!

Тези Хрътки… те съвсем не бяха това.

 

 

Мигове преди този взрив Спайт, все още извърната с лице към имението на оная продажна кучка — сестра си, взе решение. Тъй че вдигна ръцете си с изящния маникюр и ги сви в юмруци. Над имението, в нощния мрак, се оформи по-тъмно петно и започна да се издува, все по-голямо и по-голямо, а после в огромната кипяща безформена маса се появиха кървавочервени пукнатини.

В ума й изплува сцена отпреди хилядолетия, опустошен от взрив пейзаж с огромни кратери — падането на Сакатия бог, заличило някогашна процъфтяваща цивилизация, оставило след себе си само пепелища и онези кратери, в които кипеше магма и храчеше зловонни газове.

Древната сцена бе толкова жива в ума й, че можеше да загребе от един от онези кратери тежка колкото половин планина магма, да я сплеска на гигантско кълбо и да го вдигне над заспалото имение, в което, излегната доволно, дремеше сънената й, нищо не подозираща сестра. А после можеше просто да го… пусне.

Огнената грамада се спусна надолу като мълния. Имението изчезна — както и всички около него — и когато вълната изпепеляващ зной изригна над Спайт, последвана от стена от лава, която потече през улицата право към нея, тя осъзна, с лек писък, че е застанала твърде близо.

Древните магии бяха опасни, трудни за преценка и още по-трудни за удържане. Беше допуснала склонността, заложена в името й^[1], да повлияе на преценката й. Отново.

Недостойното бягство бе единственият й шанс да оцелее. Тя се втурна нагоре по уличката… и видя на трийсет крачки напред…

 

 

Лейди Енви^[2] наблюдаваше сътворената магия отначало с любопитство, след това — с възхищение, после — с благоговение, а накрая — с кипнала завист. Онази лигава крава винаги правеше нещата по-добре! При все това, докато гледаше как близначката й врещи и дращи само на няколко стъпки пред връхлитащия с грохот поток лава, си позволи най-безжалостна усмивка.

След което хвърли кипяща вълна от магия право в малко по-красивото личице на сестра си.

Спайт изобщо не си даваше сметка — вечният й проблем, вечният й недостатък, — че това, че не се беше убила още преди много време, се дължеше единствено на показното, макар и привидно небрежно безразличие на Енви. Но сега, щом тая крава наистина искаше да я премахне, нещата трябваше да се променят.

 

 

Докато гадната магия на сестра й я поглъщаше, Спайт направи единственото, което можеше предвид обстоятелствата. Хвърли всичко, което имаше, в контраатака. Силата изригна от нея, блъсна се и се вкопчи в безмилостна битка със силата на Енви.

Стояха на по-малко от двайсет крачки една от друга. Пространството между тях закипя като изригващ вулкан. Каменните плочи се нажежиха до червено и започнаха да се стапят. Камък и тухли се разлюляха и западаха. Отекнаха писъци. Плочи западаха в огнения вихър, щом покривите от двете страни почнаха да се срутват.

Не е нужно да казваме, че никоя от тях не чу взрива от далечната порта, нито видя последвалото го огнено кълбо — как се изду и полетя високо в нощта. Дори не усетиха вълните от трусове под улиците, дошли от избухващите една след друга пълни с газ кухини.

 

 

Просто няма начин човек да не забележи внезапния щурм на имение от дванадесет облечени в черно убийци. Петима души изскочиха в уличката точно срещу Скорч и Леф, други трима, кацнали на покрива на обществената сграда вдясно от уличката, пуснаха металните стрели и те със съсък се понесоха към двамата пазачи.

Фронталната атака изпревари с миг стрелите и Скорч и Леф успяха да отскочат. Тази липса на координация може да се приеме за неизбежна предвид слабата тренировка на убийците, тъй като групата им всъщност не беше нищо повече от отвличаща и затова бе съставена от най-неподготвените.

Една стрела се отплесна от шлема на Леф. Друга само забърса ризницата на Скорч, въпреки че ударът в лявото рамо го накара да залитне.

Третата стрела се натресе в камък. Небето на запад за миг просветна и каменните плочи се разтърсиха в мига, когато Леф докопа арбалета си, успя да се превърти и пусна стрелата срещу връхлитащите убийци.

Последва болезнен рев и един от тях се преви и рухна.

Скорч също вече посягаше към арбалета си, но на Леф му се стори, че няма да успее навреме, затова изкрещя, издърпа от ножницата късия си меч и скочи на пътя на нападателите.

Скорч го изненада обаче — стрелата му профуча покрай него и се заби в нечия гръд, отхвърли улучения назад и той препъна убиеца зад себе си. Леф смени посоката и се вряза от същата страна, посече препъналия се — яка мускулеста жена — и усети как острието се вряза в плът и кост.

Вляво от него налетяха още… но Скорч изведнъж се озова до рамото му.

И тогава вече играта загрубя.

 

 

Торвалд Ном тъкмо търсеше откъде да слезе, когато плочите под краката му затрепериха от тропота на тичащи крака. Обърна се рязко и видя втурналите се право към него четирима души. Явно не бяха очаквали да заварят някого тук, понеже никой не носеше арбалет. Видя в ръцете им ножове, тояги и боздугани.

Най-близкият изведнъж се олюля — метална стрела се беше забила дълбоко в дясното му слепоочие — и рухна по очи.

Торвалд се хвърли настрани и се претърколи — право през ръба на покрива. Не беше точно каквото беше намислил и той отчаяно се заизвива, докато падаше, макар да знаеше, че това изобщо няма да помогне.

Беше затъкнал в колана си две от гранатите на Сините моранти. Успя само да стисне очи, когато тупна тежко върху камъните на двора. Ударът го отхвърли нагоре върху надигналата се вълна от зашеметяваща болка, но движението му се стори странно забавено и той ги отвори отново — удивен, че все още е жив — и откри, че светът се е превърнал в завихрени зелени и сини облаци, гъсти и мокри.

Не, не бяха облаци. Намираше се в издуващо се, плискащо водно кълбо. Висеше в него с разперени ръце и крака, а то се затъркаля, понесе го някъде нагоре и надалече.

Видя един от убийците замръзнал на ръба на покрива сред пръски черна кръв… а след това вече гледаше Мадрун и Лазан Дор как вадеха кривите си мечове и как засякоха нападателите, които вече се пръскаха в паника.

В този момент блесна мълния и освети двора, затъркаля се на кипяща вълна, която помете предните стъпала на сградата, блъсна се във входната врата, пръсна я и отнесе и трегера. Отвътре блъвнаха облаци прах и три смътни фигури влетяха и изчезнаха в къщата. Четвърта се закова на място на стълбището и вдигна високо ръце. От тях изригна магия и с пронизителен писък се понесе към двамата Сегюле без маски и неколцината все още държащи се на крака убийци около тях. Разхвърчаха се тела.

Торвалд Ном, видял всичко това през размътената вода и изпитал внезапна нужда да вдиша, изведнъж се намери легнал по очи на двора, мокър и задъхан. Превъртя се на гръб и зърна осветения от искри страховит черен облак, който се срутваше от небето точно над него… о, това вече беше любопитно, нали?

В имението изригнаха взривове. Последва рязък писък, прекъснат адски бързо. Той погледна натам, където допреди малко бяха Лазан Дори и Мадрун. До вътрешната стена лежаха струпани тела, като шепа черни ашици, чийто път с подскачане и хлъзгане беше свършил, всеки ашик — неподвижен.

Някой се приближаваше. Бавни, отмерени стъпки. Спряха до него.

Торвалд Ном примига и погледна нагоре.

— Братовчед! Слушай! Съжалявам, нали? Изобщо не го мислех, честно!

— Какви ги дрънкаш, Тор? — Ралик Ном бършеше кръвта от двата си ножа джалук. — Готов съм да се закълна, че се уплаши от мен, или нещо такова.

— Не исках да я открадна, Ралик. Честно!

— Тисера ли?

Торвалд зяпна ококорен братовчед си. Сърцето му туптеше като на антилопа със сто прегладнели вълка по дирята й.

Ралик се намръщи.

— Тор, идиот такъв! Бяхме на… колко, седем години? Вярно, мислех я за хубавичка, но богове на бездната, човече, момче и момиче, които са се държали за ръце на седем и все още са побъркани от обич един към друг след двайсет и пет години — това е идиотщина…

— Но аз виждах как ни гледаше, година след година — не можех да го понеса, не можех да спя, знаех, че ще дойдеш да ми отмъстиш рано или късно, знаех…

Ралик го изгледа отгоре, намръщен.

— Торвалд, онова, което си виждал на лицето ми, беше завист. Да, такова нещо може да стане гадно, но не и с мен. Гледах ви с възхищение. Проклятие, обичах ви и двамата. И все още ви обичам. — Прибра ножовете и му подаде оцапаната си с кръв ръка. — Радвам се, че те виждам, братовчед. Най-после.

Торвалд хвана ръката му и изведнъж — след като бе изхвърлил от сърцето си толкова години на угризения и страх — целият свят стана добър и хубав.

— Почакай — каза, щом стана. — Какво правиш ти тук?

— Помагам, естествено.

— Погрижил си се за мен?

— А, това беше случайно всъщност. Видях те преди малко на покрива. Няколко от тях щяха да опитат оттам. Все едно, ти свърши добра работа, като им задържа вниманието.

— Стрелата в главата на оня твоя ли беше?

— От такова разстояние не пропускам никога.

Двамата се обърнаха, понеже Стъдиус Лок излезе от развалините на главния вход. Зад него крачеше господарката. Носеше кожени ръкавици до лактите, на които бяха пришити кании за ками. Обичайните й бухнали поли и фусти бяха заменени с плътно прилепнали панталони. Торвалд я погледна и примижа замислено.

Стъдиус Лок тръгна с накуцване към купчината тела.

Лейди Варада видя Ралик и Торвалд и се приближи.

Ралик я удостои с поклон.

— Магът затрудни ли ви, господарке?

— Не. Покривът чист ли е?

— Разбира се.

— А Себа?

— Вероятно тича към лабиринта си колкото му държат краката. — Ралик помълча. — Господарке, бихте могла да се върнете в…

— А кой е останал в Гилдията ми, Ралик? Някой годен за работа, искам да кажа.

— Крут може би. Аз. Дори Себа става, стига да отговаря за не повече от една клетка.

Торвалд не беше глупак и докато следеше този разговор, някои неща си дойдоха на мястото.

— Лейди Варада — заговори той. — Ъъъ, майстор Воркан, искам да кажа. Знаехте, че това предстои, нали? И вероятно наехте мен, Скорч и Леф, защото сте била убедена, че сме безполезни и, ъъъ, заменими. Искали сте те да проникнат — искали сте ги всички тук, за да можете да ги довършите веднъж и завинаги.

Тя го изгледа за миг, вдигнала едната си вежда, след това се обърна и тръгна към къщата.

Торвалд понечи да я последва, но Ралик го спря и заговори тихо:

— Братовчед. Тя беше Господарката на Гилдията на убийците. Мислиш ли, че е като нас? Наистина ли си мислиш, че й пука дали ще живеем, или ще умрем?

Торвалд го погледна.

— Е, кой е глупакът сега, братовчед? Да, прав си. За мен, за Скорч и Леф… и за ония, падналите Сегюле там — не й пука. Но ти, Ралик, с теб е друго. Сляп ли си? Веднага щом излезе, очите й се спряха на теб, изведнъж се отпусна, а след това дойде да се увери, че не си ранен.

— Не говориш сериозно.

— А ти може да си толкова глупав, така ли?

В този момент крилата на портата се разтвориха с трясък и две плувнали в кръв фигури залитнаха вътре.

— Нападнаха ни! — извика гневно Скорч.

— Избихме ги всичките — добави Леф и се заозърта свирепо. — Но може да има още!

Торвалд забеляза смайването на братовчед си и се засмя.

— Имам вино в кабинета. Дай да седнем и да отпуснем и мога да ти кажа някои неща за Скорч и Леф…

— Тази нощ не е за това, Тор — глух ли си?

Торвалд се намръщи, след това се потупа с ръка по едното ухо. После по другото.

— Съжалявам, ушите ми са пълни с вода. Заглъхнали са.

Тупането свърши работа поне за едното ухо и той вече можа да чуе онова, което чуваха всички.

Писъци из целия град. Рухваха сгради. Вой. Спомни си за огненото кълбо, което беше видял, и погледна към небето. Никакви звезди не се виждаха — небето беше изпълнено с дим, огромни валма, осветени от пожарите из града.

— Богове на бездната!

 

 

Харло тичаше по пътя. Коленете му бяха ожулени от катеренето по сипея, по пищялите му се стичаше кръв. Под ребрата отляво го пробождаше болка. А Веназ бе толкова близо зад него, че чуваше хрипливия му дъх — но Веназ беше по-голям, краката му бяха по-дълги и скоро щеше да го догони.

Да успее да се измъкне от тунелите и да се провали накрая… но не, нямаше да заплаче. Нямаше да захленчи и да се моли за пощада. Веназ щеше да го пребие, да. Нямаше го Байниск, който да го спре, нямаше ги правилата на лагера. Харло вече не беше къртица; не беше нужен на никого.

Хора като него, малки и големи, умираха непрекъснато. Убити с това, че са изоставени, убити, защото никой не се интересува какво е станало с тях. Достатъчно често бе обикалял по улиците на Даруджистан, за да го види сам, да види, че единственото, което го различава от онези свити покрай стените телца, е едно семейство, което дори не го искаше, колкото и упорито да се трудеше. Бяха родителите на Снел, двамата си бяха направили Снел — и нищо не можеше да скъса тези вериги.

Точно затова позволяваха на Снел да си играе с Харло, а ако си играеше с юмруци и ритници и станеше нещо лошо — какво пък, такива неща се случват непрекъснато, нали? Точно затова никога не идваха да го вземат. Правеше го само Грънтъл, който винаги го гледаше с тъжни очи и който сега също беше мъртъв и точно този факт освобождаваше ума на Харло. Радваше се, че ще отиде там, където бе отишъл Грънтъл. Щеше да се вкопчи в грамадната му мазолеста ръка и да знае, най-сетне, че е в безопасност.

— Хванах те! Хванах те!

Една ръка го сграбчи за ризата, изтърва го.

Харло се хвърли напред — последният напън може би — напред, колкото може по-бързо…

Ръката обаче го настигна и Харло залитна. Потни пръсти го стиснаха за врата и го вдигнаха от земята.

Не можеше да вдиша. И изведнъж осъзна, че не иска да умре.

Замята се, за да се отскубне, но Веназ беше много голям, много силен.

Събори го на каменната настилка и го възседна, пръстите му се стегнаха около гърлото му.

Лицето на Веназ беше пламнало от триумф. Пот се стичаше по него на кални вадички; нещо беше порязало едната буза и около раната се бяха струпали тънките бели камшичета на пещерните червеи — щяха да снесат яйца и срезът щеше да се превърне в огромен оток, после щеше да се пръсне и ларвите щяха да изпълзят, и белегът никога нямаше да се махне, и Веназ щеше да е грозен до края на живота си.

— Хванах те хванах те хванах те — зашепна с грейнали очи Веназ. — И сега ще умреш. Ще умреш. Хванах те и сега ще умреш.

Ръцете му стиснаха с дивашка сила.

Харло се бореше, дращеше, риташе, но беше безнадеждно. Мракът почервеня.

Нещо изпука силно и Веназ залитна назад, хватката му се отпусна. Нечии ръце награбиха Харло под мишниците и го издърпаха встрани. Задъхан, той зяпна нечие непознато лице — друго момче, — което вече го пускаше и тръгна към Веназ.

Веназ беше успял да се изправи, от носа му шуртеше кръв.

— Кой си ти, мамицата му…

Другото момче се хвърли върху него и двамата паднаха.

Закашлян, плувнал в сълзи, Харло се надигна на четири крака. Двете момчета бяха почти еднакви на ръст и на възраст, възраст, в която един истински бой може да стигне до смърт. Биеха се като побеснели псета. Деряха лицата си, мъчеха се да се докопат до очите или да бръкнат в устата и да откъснат цяла буза. Хапеха се, мушкаха, блъскаха се с лакти и колене.

Нещо изпращя като младо дръвче и някой изрева от ужасна болка.

Харло се изправи. Видя, че държи голям кръгъл камък.

Веназ беше счупил лявата ръка на непознатия и сега го възсядаше, блъскаше го с юмруци в лицето — а другото момче се мъчеше да се защити със здравата си ръка.

Харло пристъпи зад Веназ, погледна надолу и го видя така, както непознатото момче трябваше да е видяло самия него, легнал в пръстта, докато го убиваха. Вдигна камъка и го стовари върху темето на Веназ.

Веназ изкрещя, почти нечовешки хрип изригна от гърлото му. Пусна другото момче и се надигна. Обърна се и зяпна Харло. Усмихваше се. Зъбите му лъщяха като нащърбени късове бяла глина между вадичките кръв, стичащи се от носа му. Очите му се бяха издули и бяха станали мътни. А после краката му се огънаха, той залитна и се строполи в обраслия с трева изкоп край пътя.

Харло пристъпи и се взря в него. Веназ все още се усмихваше. Беше се изтървал и вонята принуди Харло да се дръпне назад, надалеч. Спря и коленичи до другото момче.

То седеше в прахта, притиснало до гърдите си счупената си ръка, косата му беше провиснала над лицето му.

— Здравей — каза Харло. — Ти кой си?

 

 

Ханут Орр стоеше в сенките зад хана „Феникс“ и чакаше първия от страхливата сган, който ще изхвърчи навън през кухненската врата. Човекът му трябваше вече да е вътре, да вдига врявата. Скоро значи.

Присви се на място при дивашкия рев, който отекна из града, последван от оглушителен гръм някъде откъм юг — но близо, — и пристъпи от средата на уличката. Някаква тътреща се фигура, която мина покрай него, трябваше бързо да се отдръпне встрани, за да не се блъснат.

— Внимавай, тъпако — сопна се Ханут, а след това погледна нагоре към ивицата мрак между сградите, която изведнъж лумна в червено и оранжево.

Беше последното, което видя.

 

 

Веднага щом се озова зад глупака, Газ се извъртя рязко, дясната ръка без пръсти замахна и се натресе с пукот в тила на жертвата му. Кост в кост, и не кокалчетата се натрошиха — твърде разбити бяха вече, много втвърдени, за да могат да се строшат. Не, това, което изпращя, беше вратът на Ханут Орр.

Газ вече замахваше с другата си ръка, докато тялото се смъкваше, лявата биеше в челото на мъжа, отхвърли главата назад като изсъхнала шушулка от прекършен стрък. Тялото шльопна долу, главата се люшна и клюмна на една страна.

Газ зяпна жертвата си и простена. Това не беше пиян, подпрял се на стената зад хана. Трябваше да се усети по тона на мъжа, когато му извика сърдито.

Беше благородник.

Сърцето му затупа бясно, заля го гореща вълна. Кокалчетата на ръцете му запулсираха.

— Торди — прошепна той. — Загазих, Торди…

Огледа уличката, не видя никого и тръгна, със сковани крака, свил безпръстите си ръце под брадичката си. У дома. Да, трябваше да се върне у дома и да е там цялата нощ, да, бил си е там цялата нощ…

„Загазих, загазих, ооо! Магове и некроманти, стражи навсякъде — чуй алармите — вече са го намерили! Ох, ох, ох, загазих, Торди, много загазих…“

 

 

Съветник Кол го беше затиснал на грапавия надраскан плот на тезгяха. Още малко и щеше да му счупи кръста. Главорезът на Ханут Орр изпъшка от болка.

— Чака значи? — изръмжа Кол. — Говняният ти шеф чака отвън, нали?

Главорезът разбираше от лоялност. Разбираше и жестоката необходимост да се оцелее. И, разбира се, нямаше никакъв спор между двете. Успя да кимне и изохка.

— Отзад. Той е отзад. Има още един отпред.

— И кого търсите?

— Всеки… ъъъ… всички вас. Не, чакай. Убиеца, онзи с двата ножа — онзи, дето е убил Горлас Видикас.

Видя как широкото и някак странно подпухнало лице на Кол се намръщи, а след това тежестта, притиснала гърдите му на тезгяха, се вдигна.

— Мийзи, този ако мръдне, го убий.

Жената с нелепия боздуган в ръцете пристъпи и студените й безжизнени очи се приковаха в него.

— Мръдни де — изсъска му.

Главорезът не посмя дори да мигне.

Видя как Кол се дотътри до ниския закръглен мъж с червената жилетка. Казаха си нещо, но толкова тихо, че не можа да чуе какво. А след това Кол мина зад тезгяха и след миг отново се появи с древен широк меч, който обаче изглеждаше съвсем на място в грамадните му ръце. Тръгна към вратата на кухнята, а дебелият тръгна след него — сигурно към задния вход.

Какво пък толкова. Ханут Орр беше нагъл тиранин. Щеше да си получи заслуженото, че и отгоре. Случват се такива неща.

Мъжът изведнъж се сети, че не беше издал нищо за двамата мъже, които чакаха пред имението на Кол. Какво пък, всичко това можеше да свърши съвсем добре, стига да успееше да се измъкне от този проклет хан, преди Кол да се набута в засадата пред имението си.

Адски шумно беше в града тази нощ — ах, да, беше последната нощ на празника Джедероун все пак. Разбира се, че щеше да е шумно, и по дяволите, искаше му се и той да е навън, да се весели, да танцува, да стисне мека плът, да се сбие с един-двама може би — но с някои, които да може да надвие, разбира се. Не като тези боклуци тука…

Кол и дебелият изведнъж отново се озоваха вътре. Изглеждаха объркани.

— Сълти, скъпа — сладко изгука дебелият и една от слугините се обърна към него — всички те се бяха превърнали в притихнала наплашена публика като неколцината клиенти, тъй че много очи я проследиха, когато тръгна към двамата. Дебелият продължи: — Изглежда, Ханут Орр го е сполетяла преждевременна кончина — още преди да излезем с Кол, уви. Я вземи да повикаш стражата…

Тя направи физиономия.

— Какво? Да изляза навън? На проклетите улици? Че там все едно са се разбеснели десет хиляди вълци, Круппе!

— Мила Сълти, Круппе уверява, нищо лошо няма да те сполети! Круппе уверява, да, и най-топло ще те утеши при триумфалното ти завръщане!

— О, колко поощрително. — Тя се обърна и тръгна към вратата. И измърмори: — Толкова, че да се хвърля в устата на първия вълк, който видя…

Но все пак излезе навън.

 

 

Стражът с обичното семейство и болните гърди беше на пресечката точно отсам градската стена, на една улица от хана „Феникс“ — и бързаше искрено разтревожен към шума от разрушения на юг (другият забушувал пожар в Квартала на именията не беше в пълномощията му) — когато чу, че някой го извика, и затова се обърна и вдигна високо фенера.

Някаква млада жена му махаше отчаяно.

Той се поколеба, а след това потрепери от някакъв вой, толкова силен и толкова близо, че очакваше да види демон. Затича към жената.

— В името на Гуглата! — извика й отдалече. — Прибирайте се вътре!

Видя я как се обърна и хукна към хана „Феникс“. Мярна някакво движение в уличката отсреща, но като се взря натам, не видя нищо. Задъхан изкачи стъпалата и нахълта вътре.

Няколко набързо избълвани думи и той последва съветник Кол и Круппе в задната уличка, където се струпаха около трупа на друг съветник. Ханут Орр, явно.

Стражът потрепери от болката, стягаща се като менгеме около гърдите му, и бавно клекна, за да огледа раните. Само два удара — което не приличаше на неговия човек, — но пък видът на раните…

— Мисля, че е убил и друг — промърмори той. — Неотдавна при това. — Вдигна глава. — И вие двамата не сте видели нищо?

Кол поклати глава.

Круппе — човек, когото стражът винаги беше гледал накриво, с голяма доза подозрителност всъщност — се поколеба.

— Какво? Говори, проклет крадец.

— Крадец? Вай, каква обида! Круппе просто оглеждаше с най-остро око естеството на ижеспоменатите рани по чело и тил.

— По това разбрах, че е същият, който уби десетки хора през последните няколко месеца. Някакво чуждоземно оръжие сигурно…

— Чуждоземно? Ни най-малко, предполага Круппе. Ни най-малко.

— Сериозно? Хайде, казвай.

— Круппе предполага, о, най-бдителний и доблестний стражю, че самите ръце са нанесли тези удари. Кокалчетата, ни повече, ни по-малко.

— Е, не, тук грешиш. Знам ги аз раните, които оставят юмруците.

— Но Круппе не казва „юмруци“. Круппе се изразява по-точно. Кокалчета каза, нали? Само кокалчета, без пръстите да им пречат…

Стражът се намръщи, след това отново погледна странната вдлъбнатина в челото на Ханут Орр. И изведнъж се изправи.

— Кокалчета… но без пръсти. Но… аз го познавам този човек!

— Нима? — Лицето на Круппе засия. — О, тогава е по-добре да побързаш, приятелю. И се пази, точно в тази нощ от всички нощи, наистина се пази.

— Какво? От какво да се пазя? За какво говориш?

— Ами, от Данъка се пази. От Данъка. Данта, сиреч. Хайде, побързай — ние ще приберем вътре горкия труп до заранта, когато се приготвят подходящите, ъъъ, приготовления. Колко много скърби в тази нощ! Върви, приятелю, и носи своето възмездие! Тази нощ е най-подходящата за това!

Всичко запулсира пред очите на стража, болката бе пропълзяла от гърдите до мозъка му. Усети, че му е трудно да мисли дори. Но… да, познаваше този човек. Богове, как се казваше?

Щеше да се сети, но засега само забърза по уличката и след това по друга, през странно запустелия град. Името щеше да се върне в ума му, но знаеше къде живее този кучи син, това го знаеше, а не беше ли достатъчно засега? Беше.

Мозъкът му запулсира. Засвяткаха оранжеви светлини, сух изпепеляващ зной го лъхна в лицето — богове, не беше добре, изобщо не беше добре. Имаше един стар знахар на улицата, на която живееше — утре щеше да го навести. Ужасната болка пронизваше крайниците му, но нямаше да се спре дори за да отдъхне.

Хванал беше убиеца. Най-сетне. Нищо нямаше да го спре.

Така че той продължи. Залиташе. Фенерът се люлееше в ръката му.

 

 

Газ бутна вратата, спря и се огледа. Тая тъпа жена дори не беше разпалила огнището — къде беше бе, мамицата й? Мина през единствената им стаичка, само три крачки на дължина до задната врата — и я отвори с ритник.

Там беше, разбира се, застанала с гръб към него, точно пред онзи тъп кръг от плоски камъни, който дни и нощи редеше и преподреждаше. Сякаш си беше загубила ума, а и този неин поглед напоследък… все едно, сега бяха в голяма беда.

— Торди!

Тя дори не се обърна. Каза само:

— Ела тук, мъжо.

— Торди, в беда сме. Загазих. Загазихме я, двамата — трябва да помислим — трябва да се махаме оттук… трябва да бягаме…

— Не.

Той пристъпи до нея.

— Слушай, глупава жено…

Тя вдигна небрежно ръка и нещо студено се хлъзна и се вряза през гърлото му. Газ зяпна, вдигна осакатените си ръце и напипа горещата кръв, потекла по шията му.

— Торди? — Думата изклокочи от гърлото му.

И се смъкна на колене, а тя пристъпи зад него и с леко бутване го събори по очи върху кръга от плоски камъни.

— Ти беше добър войник — промълви. — Пожъна толкова много животи.

Той изстиваше, вледеняваше се. Понечи да се надигне, но никаква сила не му беше останала, никаква.

— И аз — продължи тя. — Аз също бях добра. Сънищата… той направи всичко толкова просто, толкова ясно. Бях добър зидар, съпруже, подготвих всичко… за теб. За него.

Ледът, който изпълваше Газ, изведнъж бръкна навътре, толкова дълбоко навътре в него, колкото беше възможно да стигне, и той усети как нещо — нещо, което беше негово и само негово, нещо, което се наричаше „аз“ — се сгърчи, а след това запищя в ужас и болка, докато студът го поглъщаше, късаше и гълташе и къс след къс от живота му просто изчезваха, къс след къс, след…

 

 

Торди пусна ножа и отстъпи назад, когато Качулатият бог, Гуглата, Господарят на смъртта, Върховният крал на Дома на убитите, Прегръщащият падналите, започна да се въплъщава физически на каменния подиум пред нея. Висок, загърнат в мръсен изгнил халат в зелено, кафяво и черно. Лицето бе скрито, ала очите бяха като две едва видими цепки, смътно светещи в непрогледния мрак, както и жълтите зацапани бивни.

Гуглата стоеше на оплисканите с кръв камъни в една жалка градина в заден двор в квартала Джадроуби в град Даруджистан. Не призрачно видение, не скрит зад було на засланяща сила, не дори като духовно послание.

Не. Това беше Гуглата.

Богът.

Тук. Сега.

А из града, във всички посоки, воят на Хрътките се надигаше в пронизващо ушите, разкъсващо душите кресчендо.

Господарят на смъртта бе дошъл. За да закрачи по улиците на града на Синия пламък.

 

 

Стражът излезе на бедняшката улица срещу съборетината на серийния убиец, но едва успя да я види през пулсиращите вълни от тъмнина, които прииждаха от всички страни, все по-бързо и по-бързо, все едно ставаше свидетел на някакво дивашко, кошмарно свиване на времето, когато денят се превръща в нощ и нощта в ден, и така до безкрай. И сякаш по някакъв начин връхлиташе в собствената си старост, право към сетния си смъртен миг. Грохот изпълваше главата му, разкъсваща болка гореше гърдите му, и ръцете му също, и врата. Челюстите му бяха стиснати толкова силно, че трошеше зъбите си, и всяко вдишване беше агония.

Стигна до вратата и падна на колене, преви се на две и се свлече на една страна, а фенерът изтрака в каменните плочи. И изведнъж в главата му се отвори място за хиляди мисли, за цялото време, което можеше да поиска, сега, след като беше поел своя последен дъх. Толкова много неща станаха ясни, прости, придобиха чистота, която го вдигна извън тялото…

И видя, докато се рееше над своя труп, че една фигура се е появила от къщата на убиеца. Преобразеният му взор разкриваше всяка подробност от това древно нечовешко видение, скрито под гуглата, дълбоко врязаните бръчки, опустошената карта на неизброими векове. Бивни, щръкнали от долната челюст, нащърбени и нацепени. И очите — толкова студени, толкова… измъчени — и изведнъж стражът позна това привидение.

Гуглата. Богът на смъртта бе дошъл за него.

И богът впи в него ужасните си очи.

И един глас заговори в главата му, тежък глас, като стържене на гигантски камъни, като сриващи се планини.

— Никога не съм зачитал справедливостта. Никога. Все едно е за мен. Скръбта е безвкусна, тъгата е празна въздишка. Живей цяла вечност сред прах и пепел — и тогава ми говори за справедливост.

На това стражът нямаше какво да отвърне. Спорил беше със смъртта нощ след нощ. Борил се беше дотук чак от хана „Феникс“. Всяка проклета стъпка. Вече бе надмогнал това.

— Тъй че ето ме тук — продължи Качулатия. — А въздухът, който ме обкръжава, въздухът, който бушува в дробовете ми, живее. Не мога да предотвратя онова, което идва с всяка моя стъпка тук, в смъртния свят. Не мога да съм различен от това, което съм.

Стражът беше объркан. Извиняваше ли се Господарят на смъртта?

— Но този път ще бъде по моему. Ще го направя по моему. — И той пристъпи напред, и вдигна едната си съсухрена ръка — ръка, видя стражът, на която липсваха два пръста. — Твоята душа блести. Тя е ярка. Заслепяваща. Толкова доблест, толкова обич. Състрадание. В пещерата на скръбта, която оставяш зад себе си, децата ти ще бъдат по-долу от онова, което са могли да бъдат. Ще се присвиват под белезите и раните, които никога няма напълно да изцерят, и ще се научат да ровят в тези рани, да ближат, да пият дълбоко. Това няма да бъде.

Стражът се сгърчи и някак си влезе в тялото, което лежеше на камъните. Усети как сърцето му подскочи, а след това заби с внезапна лекота, с внезапна, изумителна живост. Пое си дълбоко дъх. Въздухът бе възхитителен, прохладен, пропъди и последната капка болка — отми всичко.

Всичко онова, до което се беше домогнал — искрящо ясният взор, секващото дъха разбиране на всичко — сега потъна под един облак, който улягаше сив и гъст и в който всяко очертание бе само намек; в който беше объркан. Объркан и смутен както винаги, объркан и смутен като всяка смъртна душа, колкото и дръзко да претендира за убеденост, за вяра. И все пак… все пак беше топъл облак, прорязан със скъпи неща; любовта към жена му, към децата му, възхитата му от техния живот, от промените, които ставаха в тях ден след ден.

Стана. Плачеше. Обърна се, за да погледне Господаря на смъртта, без да очаква всъщност, че ще види отново привидението, което със сигурност трябва да идваше само при мъртвите и умиращите. И извика смаяно.

Качулатия бог беше ужасяващо реален. Крачеше по улицата на изток и сякаш паяжините, които ги свързваха, се изпънаха, нишките се разкъсаха, развяха се в нощта и с всяка крачка, с която се отдалечаваше богът, стражът усещаше как се връща животът му, разумът и осезанието му, изумително плътни — точно в този миг и във всички мигове, които щяха да последват.

Обърна се — а дори и това бе лесно — и погледът му се спря на вратата, която зееше отворена, и всичко, което го чакаше вътре, бе тъмно и прогнило от ужас и лудост.

Стражът не се поколеба.

С този скромен и смирен мъж, с този храбър, доблестен мъж, Гуглата прозря вярно. Макар и само веднъж, за един миг, Господарят на смъртта си бе позволил да не остане равнодушен.

Запомнете го, този изключителен миг, този крайно затрогващ жест.

 

 

Торди чу ботушите по прогнилите дъски на задната веранда, обърна се и видя градски страж с фенер в ръка.

— Мъртъв е — каза тя. — Този, за когото сте дошли. Газ, моят мъж. — Посочи със зацапания с кръв нож в ръката си. — Ето там.

Стражът се приближи и вдигна фенера над неподвижното тяло на камъните.

— Той призна — каза тя. — Тъй че го убих, със собствената си ръка. Убих това… чудовище.

Стражът се наведе да огледа трупа. Пресегна се, леко пъхна показалец под маншета на единия ръкав на Газ и вдигна очуканата безпръста ръка. После въздъхна и бавно кимна.

Когато пусна ръката и започна да се изправя, Торди каза:

— Чух, че има награда.

Той я изгледа.

Не беше сигурна какво видя в изражението му. Можеше да е ужасен или развеселен, или пък цинично изцеден от всичко, което да прилича на изненада. Но това не беше важно. Тя просто искаше парите. Трябваха й тези пари.

Да станеш за известно време зидарят на Бога на убитите изискваше ужасна отговорност. Но не беше видяла и пукнат петак за усилията си.

Стражът кимна и каза:

— Да, има.

Тя вдигна кухненския нож.

Той може и да трепна малко, съвсем мъничко, но важното за Торди беше да види, че кимва пак.

 

 

Един бог крачеше по улиците на Даруджистан. Само по себе си това изобщо не беше хубаво. Само глупците щяха с радост, с възторг да посрещнат такъв гост, а подобен ентусиазъм обикновено се оказва краткотраен. Това, че точно този бог беше Жътварят на души, означаваше, хм, не само че пришествието му е нежелано, но че дарът му се свежда до най-безмилостна касапница, до избиване на хиляди и хиляди обитатели в богатите квартали и бордеите на квартал Джадроуби, в Крайезерния квартал — но не, в тези неща не може да се взреш само с едно потръпване.

Гмурни се, тогава, събрал кураж, в гъмжилото човешки съдби. Отвори ума си за размисъл, хладен или горещ, за всевъзможни преценки. Изоставяме всяка условност, захвърляме настрана всяко приличие. Това е окото, което не мигва, но дали един такъв стоманен поглед е подкана към жестоко безразличие? Към сурова, несъстрадателна присъда? Или трошица искрено съчувствие ще си пробие пътя изпод бронята на прекомерната безчувственост?

Когато всичко свърши, намери куража да претеглиш собствената си жътва на чувства и помисли над ето това предизвикателство: ако на всичко е отвърнато само с едно безчувствено свиване на рамене, то тогава, подканя те този закръглен мъж, отмести се встрани от този жесток хладен поглед и хвърли една последна присъда. Над самия себе си.

Но засега… гледай.

 

 

Скилес Навер се канеше да избие семейството си. Вървеше към дома си от кръчмата на Гажет, подут от бира, когато някакъв пес, голям колкото кон, скочи пред него. Оплискана с кръв муцуна, очи, които изгаряха със зверски плам, огромна глава пред — не, над! — неговата.

Той замръзна. Напика се, а след това се насра.

Миг след това високата дървена ограда около някакво опразнено жилище по-нататък по улицата — цялото семейство беше измряло от някаква гадна треска — изведнъж се срути и се появи втори гигантски пес — бял като кост.

Появата му отвлече вниманието на първия звяр и той се хвърли към него.

Сблъскаха се с тътен и Скилес се олюля и залитна. Изскимтя, обърна се и побягна.

Побягна презглава.

И вече си беше у дома, вмирисан като ведро с лайна, а жена му вече беше стегнала наполовина багажа — спипа я насред подлото бягство, искаше и децата да отмъкне. Момчетата му. Малките му работници, дето вършеха всичко, което Скилес им кажеше да свършат (и Беру да пази, ако не го направят или му отвърнат малките говненца), и мисълта за живот без тях — без неговите идеални, лични, съвсем негови си роби — подпали у Скилес ярост, нажежена до бяло.

Жена му разбра какво предстои. Избута момчетата в коридора, а след това се обърна, за да пожертва собствения си живот. Беск, съседът от другата врата, прибираше момчетата, за да избягат при не знам си кого. Е, Скил трябваше само да го спипа, нали? Не че хилавата Суна с мишето лице щеше да го задържи много, нали?

Само ще я награби, ще извие мършавия й врат и ще я захвърли настрани да не му се пречка в краката…

Дори не видя ножа. Единственото, което усети, беше боцването под брадичката, когато тънкото острие мина през устата му, после през небцето и потъна три пръста в мозъка му.

На Суна и момчетата й не им се наложи да бягат.

 

 

Канц беше на девет и обичаше да дразни сестра си, ама тя наистина си беше проклета, както винаги казваше мама, докато събираше чирепите от счупените грънци и парчетата от омразните зеленчуци, пръснати по целия под; най-хубавото беше да ръга сестра си в ребрата, когато тя не гледаше, и тя се обърна рязко, очите й пламнаха от гняв и омраза — и той хукна, а тя по петите му, той излетя навън в коридора и презглава надолу по стълбите колкото може по-бързо, а тя крещеше зад него.

Надолу и надолу и…

… и летеше във въздуха. Беше се спънал, изтървал беше перилото, а площадката далече на долния етаж се втурна нагоре, за да го посрещне.

— Вие двамата ще се утрепете някой ден! — казваше винаги мама. — Бесяващо! — И това го казваше често.

Падна. Край на играта.

Проклетият нрав на сестра му си отиде и никога вече не се върна. А мама никога повече не изрече думата „бесяващо“. На нея, разбира се, не й хрумна, че внезапното й изчезване от ума й е защото малкото и момче я е взело със себе си, последната дума, за която беше помислило. Беше я взело, както се взема играчка или одеялце. За утеха в своя нов тъмен свят.

 

 

Бенук Фил седеше и гледаше майка си — как изтлява. Някаква болест я разяждаше отвътре. Беше спряла да говори, спряла беше да иска каквото и да било; беше като чувал с пръчки, когато я вдигна, за да я отнесе до коритото за къпане, за да измие всичката лигава жълта слуз, която течеше от нея напоследък. Усмивката й, която му беше казвала толкова много за обичта й към него и за срама й от това, в което се бе превърнала, от тази ужасна загуба на достойнство — се бе променила в нещо друго: зяпнала уста, сбръчкани устни, всеки дъх — хрипливо изпъшкване. Ако това бе усмивка, то тя се усмихваше на самата смърт, а това му бе трудно да понесе. Да вижда това. Да разбира какво означава то.

Скоро щеше да е. А Бенук не знаеше какво да прави. Тя му беше дала живота. Беше го хранила, беше го топлила. Беше му дала думи, с които да живее, правила, които да му помогнат да оформи живота си, себе си му беше дала. Не беше умна много, нито беше мъдра. Беше си обикновена жена, трудеше се, за да могат да преживеят, а още повече се трудеше, когато тате отиде да се бие в Пейл, където сигурно беше умрял, макар те така и да не научиха какво е, що е. Просто тате не се върна.

Бенук седеше и кършеше ръце, слушаше дишането й, съжаляваше, че не може да й помогне, че не може да я изпълни със своя дъх, да я изпълни толкова, че да може да си отдъхне, да има един-единствен поне, последен миг, в който да не страда, един последен миг на безболезнен живот, а след това вече да може да си иде…

Но тук, невидима за никого, беше същинската истина. Майка му беше умряла преди осем дни. Той седеше срещу един празен стол, а онова, което се бе прекършило в ума му, го държеше в плена си през тези осем дни и нощи. Гледаше, къпеше, обличаше. Нещата, които правеше за нея, миговете на отчаяна грижа и любов, а след това отново към бдението — и нямаше никаква светлина в очите й, и с нищо не показваше, че чува каквото й говори, думите му за обич, думите му за благодарност.

Пленен. Изгубен. Без да яде, без да прави нищо.

И тогава дланта на Гуглата погали челото му и той клюмна в стола си, а душата на майка му, която се рееше през всичките тези дни изтерзана в онази ужасна стая, се плъзна към него за вечна прегръдка.

Понякога представата за истинско избавление е стъписваща.

 

 

Аваб Тенит си представяше как взима деца в леглото си. Не се беше случило още, но скоро щеше да го направи съвсем реално. Междувременно обичаше да връзва въже около шията си, проклета примка всъщност, докато мастурбираше под одеялата, а нищо неподозиращата му жена търкаше мръсните чинии в кухнята.

Тази нощ възелът се затегна и не се разхлабваше. Всъщност дори се затягаше още по-здраво и по-здраво, колкото повече се бореше с него, и докато се изливаше, животът му също се изля.

Жена му влезе в стаята — изморена, със зачервени и напукани от къщна работа ръце, а на езика й бе готова поредната зла клетва за пройдохата й съпруг — и спря и зяпна. Зяпна подутото синкавосиво лице, едва разпознаваемо — и все едно хиляда пръта олово се смъкнаха от раменете й.

Нека псетата вият цяла нощ вън в нощта. Нека бушуват пожарите. Тя беше свободна и животът й занапред си беше само неин и на никой друг. Завинаги и завинаги.

След седмица една съседка щеше да я види да минава по улицата и щеше да каже на приятелки същата вечер как Нисала изведнъж била станала красива, изумителна всъщност, изпълнена с живот, изглеждала години и години по-млада. Като мъртво цвете, изведнъж преродило се, огнен цвят под ярката и топла слънчева светлина.

А после двете стари клюкарки щяха да замълчат, и двете изпълнени с тъмни помисли, с онези „ами ако“ и „може би“, които правят живота тъй забавен и освен това дават повод за много приказки, нали.

Междувременно десетки деца щяха да останат невинни още за малко, вместо да ги сполети друго.

 

 

Вдовицата Лебил беше общо взето благоразумна жена. Но понякога тази нежна кротост се изкривяваше в нещо зло, нещо толкова изпълнено с ярост, че надмогваше повода за появата си. Едно и също нещо предизвикваше изпепеляващия и гняв. Едно и също, винаги.

Саборган Дебелака живееше над нея и напоследък всяка нощ — когато свестните хора трябваше да спят, макар че честно казано, кой можеше да спи в тези безумни нощи, когато лудото празненство по улиците звучеше неудържимо — беше започнал да тича там горе, назад-напред, тича и тропа, моля ви се!

Кой може да заспи под такъв тътен?

Затова тя се измъкна от леглото, простена от болката в бедрата, взе един от бастуните си, качи се на кекавия стол и затропа по тавана. Гласът й беше твърде тънък и слаб — изобщо нямаше да я чуе, ако му завикаше. Само бастунът можеше да свърши работа. А тя знаеше, че я чува, знаеше го, но нещо да се променяше?

Не! Никога!

Не можеше да продължава така! Не можеше!

Туп-туп, драс, туп, драс, туп-туп — и тя тропаше и тропаше, и тропаше, ръцете й пламнаха, раменете й се схванаха. Тропаше и тропаше.

Саборган наистина бе чул възмутеното тропане на вдовицата, ала уви, беше се изгубил в своя собствен свят и танцуваше с Белокосата императрица, която бе дошла от някой друг свят сигурно, точно в неговата стая, и музиката изпълваше главата му, и беше толкова сладка, така вълшебна, а ръцете й бяха меки като гълъбици и той ги държеше колкото може по-нежно в тромавите си дебели пръсти. А колкото и крехки и меки да бяха дланите й, императрицата водеше, дърпаше го назад-напред така, че той никога не оставаше съвсем в равновесие.

Белокосата императрица си беше съвсем истинска. Беше всъщност мъничък демон, прилъган и пленен в робство в това древно жилище в самия край на квартал Джадроуби. Задачата й, от самото начало, беше една-единствена: проклятие, наложено й от една невротична донякъде вещица, мъртва вече от три столетия.

Белокосата императрица беше обвързана със задачата да избива хлебарките в същата тази стая. Ограниченията на начина, по който го правеше, след десетилетия и столетия бяха отслабнали и бяха оставили на вече съвсем побъркания демон свободата да импровизира.

Този смъртен имаше огромни стъпала — най-привлекателната му черта — и когато танцуваха, той затваряше очи и тихо плачеше, а тя можеше да насочва тези стъпала към всяка проклета хлебарка, пропълзяла по мръсния под. Стъп, хрус, стъп, хрус — там! Голяма — стъпчи я! Хрус и размажи, хрус и размажи!

В тази самотна стая освен насекомите, които живееха в ужас, имаше чиста, неподправена радост, прелестно задоволство и най-сладка любов.

Всичко това рухна заедно с пода. Изгнили греди, дъски и дебел гипс се срутиха върху вдовицата Лебил и я уби колкото тежестта на отломките, толкова и слисването.

Бедният Саборган, изтървал от ръцете си надалата жален вопъл Белокоса императрица, пострада от имплозията на един нанизан в ануса му бастун — о, самото описание на това кара човек да потръпне! — и това нанизване се оказа най-фатално. Колкото до самата Белокоса императрица, е, след миг на неописуем ужас проклятието се разкъса и най-сетне я освободи, за да се върне у дома си, в царството на Кралете хлебарки (о, добре, това последното закръгленият мъж си го поизмисли. Ще простите, нали?). Кой знае къде отиде тя? Единственото сигурно е, че изтанцува всяка стъпка по пътя си.

 

 

Смътният бумтеж от срутил се под в една порутена жилищна сграда горе остана незабелязан за Себа Крафар, Майстора на Гилдията на убийците, докато се олюляваше в подземния коридор, устремен към убежището си.

Никога ли нямаше да свършат всички тези бедствия? Всичко беше започнало с онзи проклет култ към Ралик Ном, а след това, точно преди прахта да улегне над него, първият им голям договор се обърна против най-войнствената и зла сбирщина ханджии, която можеше да си представи човек. А онова, което последва?

Подозираше, че е единственият оцелял. Беше оставил стрелците с арбалети да прикриват отстъплението му и никой от тях не го беше догонил; а сега, с пълните с газ кухини, които гърмяха една след друга, се беше озовал в изоставен лабиринт от тунели, тичаше през сипещата се прах и кашляше.

Всичко беше рухнало. Развалини. Беше унищожил цялата проклета Гилдия.

Щеше да се наложи да започне отново.

Тази мисъл го възбуди. Да, можеше да го пресътвори. Лично. Самият той. Без нищо минало, което да го обременява. Нова структура. Нова философия дори.

Такива… възможности.

Залитна в кабинета си, право към писалището, и се подпря с две ръце на олющения плот. А после огледа намръщено купчината свитъци и видя документи, разпръснати по пода… Какво ставаше, в името на Гуглата?

— Майстор Крафар, нали?

Гласът го накара да се обърне рязко.

И видя жена, опряла гръб на стената до входа. Зареденият арбалет беше отпуснат, върхът на стрелата опираше в отъпкания пръстен под.

Себа Крафар се намръщи.

— Коя си пък ти в името на Гуглата?

— Не ме ли познаваш? Каква небрежност. Аз съм Бленд. Една от собственичките на „При К’рул“.

— Онзи договор е прекратен. Приключихме с вас. Вече не…

— Не ме интересува. Искам името. На онзи, който ви е предложил договора. Значи, можеш да ми го кажеш веднага и ще си изляза оттук и повече не се виждаме, и всичките ти неприятности ще приключат. Гилдията е премахната от уравнението. Сметнете го за подарък, но само сега е моментът да го получите.

Той я огледа, за да прецени шансовете си. Не изглеждаше кои знае колко опасна. Нямаше как да вдигне арбалета навреме — две бързи крачки и щеше да забие два ножа в корема й. А след това щеше да прати бележка на Хъмбъл Межър, че е свален още един — с което оставаха… колко? Двама или трима? Щяха да му платят добре за това, а Гуглата знаеше, парите му трябваха, щом щеше да започва отново.

Затова атакува.

Не беше сигурен какво точно се случи. Нали вече беше извадил ножовете, а тя си стоеше кротко пред него… а после лакътят й се натресе в лицето му, разби му носа и го заслепи от болка. И неясно как двата ножа — единият насочен под гръдния кош, а другият по-надолу, — не улучиха. Единият беше блокиран, а другият мина съвсем встрани и се заби в стената.

Коленете му омекнаха, но само за миг, понеже Себа Крафар беше як като бик. Поражението бе нещо, от което бързо трябва да се отърсиш и след това просто да го понесеш, тъй че той приклекна и опита с косо посичане, с което да изкорми тая кучка.

Нещо кораво се натресе в китката му, ножът изхвърча настрани и костите му изпращяха. Той залитна назад, издърпа другия нож от стената и отчаяно замахна. Тя обаче докопа китката му и палецът й се заби в основата й като железен пирон. Ножът изпадна от изтръпналите му пръсти. А тя изви ръката му силно, избута рамото му надолу, а с него и главата…

Където я посрещна вдигащо се нагоре коляно.

Един счупен нос, ударен отново, ударен здраво при това, не е нещо, от което можеш да се отърсиш. Зашеметен, останал без капка воля, той падна по гръб. Някакъв инстинкт го накара да се надигне отново.

Стрелата го удари ниско отдясно, точно над бедрото, и се вряза в черния дроб.

Себа Крафар се свлече.

Изгледа жената с насълзени очи.

Малазанка, да. Бивш войник. Не, не просто войник. От Подпалвачите на мостове. Беше се присмивал доскоро, щом чуеше това. Подпалвачи на мостове? Е, и какво? Поредната тъпа фукня. Той беше професионален убиец. Кръвен роднина на Тало Крафар, а той, виж, беше мъж страшилище…

Свален от стрела на арбалет. Убит като глиган в гората.

Тя се приближи и застана над него.

— Много глупаво, Себа. Честно казано, учудена съм, че още не си умрял, но пък имаш късмет, че не си. — Наведе се и вдигна пред очите му малка стъкленица. — Ако излея това в раната — след като извадя стрелата тоест и стига да преживееш това — е, има шанс да живееш. Тъй че да го направя ли, Себа? Дали да спася жалкия ти задник?

Той я зяпна. Богове, болеше го. Ужасно.

— Името — каза тя. — Дай ми името и имаш шанс да оцелееш. Обаче побързай все пак. Времето ти изтича.

Гуглата ли витаеше тук? В това място, заровено дълбоко под улиците? Ами да, разбира се.

Себа й даде името. Дори я предупреди — не се забърквай с тоя, проклета пепелянка е. Има нещо там, в очите му, заклевам се…

Бленд остана вярна на думата си.

Тъй че Гуглата си тръгна.

 

 

Лавина от внезапна смърт, необясними злополуки, нещастни свършеци и ужасни убийства изпълваха всяко жилище, всеки ъгъл и всеки бордей като разширяващ се прилив, гибелен потоп, който пълзеше от всички страни през окаяния град. Никоя възраст не бе пощадена, никоя тежест на справедливост не накланяше тези везни. Смъртта взимаше всички: знатно родени и бедняци, болни и здрави, престъпници и жертви, необичани и обожавани.

Толкова много сетни дихания: въздъхнати, изплакани, изревани с гняв, в неверие, в изтръпнала почуда. И ако тези дихания можеше да се слеят в гъста, пареща гмеж на ужас и потрес, то из целия град нямаше да може да се види нито едно кълбо от син пламък.

Имаше оцелели. Много, много оцелели — всъщност повече оцелели, отколкото мъртви — но уви, беше почти наравно — тази мярка, тази безмилостна жътва.

Богът вървеше на изток, извън квартал Джадроуби и в Крайезерния, а оттам — в именията.

Тази нощ не беше свършила. Ох, леле, изобщо не беше свършила.

 

 

Невидима в катраненото черно на тази безлунна, задавена от пушеци нощ, една огромна фигура се понесе ниско над хълмовете Джадроуби, на запад и над търговския път. Щом доближи мъгливите светлини на градчето Беля, се сниши още, ноктестите крака почти забърсаха чакъла на пътя.

Над нея малки същества биеха с криле, кръжаха, гмуркаха се и отново излитаха нагоре. Те също не издаваха никакъв звук в тъмното.

Един койот, който тъкмо се канеше да пресече пътя, замръзна на място.

Тежък упоителен аромат го обля като топла знойна вълна и там, където допреди миг имаше само черни безформени облаци, хлъзгащи се във въздуха, вече имаше нещо — нещо-човек, от онези, с които койотът воюваше в черепа си със страх, любопитство и гибелно коварство — и вървеше по пътя.

Но това нещо-човек беше… различно.

Спря пред койота, извърна глава и го погледна.

Койотът притича. Всеки мускул, всеки инстинкт му крещеше за плахо отстъпление и все пак, сякаш притеглен от огромна сила, койотът вдигна глава, присви уши и пристъпи към нещото.

А то се пресегна и облечените в ръкавица пръсти погалиха валчестото му теме.

И звярът се втурна, затича колкото краката му го държат в нощта, през огромната, необятна равнина на юг.

Освободен, благословен, облагодетелстван от толкова изтерзана любов, че щеше да преживее остатъка от годините си сред тревисто море от радост и възторг.

Преобразен. Без никаква особена причина, без никаква мрачна цел. Не, това докосване бе съвсем случайно и непреднамерено, взаимно празненство на живота. Разберете го или го прекрачете в сляпото си лутане. Ролята на койота е приключила и той тича в нощта със сърце, грейнало като огнена звезда.

Дарове, които да смаят очите.

 

 

Аномандър Рейк, Син на Тъмата, крачеше сред съборетините на градчето Беля. На портата не се виждаха стражи. Огромните крила бяха залостени.

Отвъд, откъм самия град, тук-там бушуваха пламъци, мятаха издути наметала от огрян от искри дим в черната нощ.

Стигна на пет крачки от портата и нещо изтрака и крилата се разтвориха широко. И неспрян, незабелязан, Аномандър Рейк влезе в Даруджистан.

Посрещна го вой, като развихрена лудост.

Синът на Тъмата се пресегна над рамото си и извади от ножницата Драгнипур.

Пара се завихри от черното острие, усука се в безплътни вериги, които се изпъваха, докато той крачеше по широката пуста улица. Изпъваха се и се повличаха зад него, а от всяка намотка изникваха други, а от тях — още и още, цяла гора от железни корени, които запълзяха и зашепнаха по камъните.

Никога не беше призовавал тази поява. Сдържането на тази кървяща мощ бе акт на милост — към всички онези, които можеха да я видят, които можеха да проумеят значимостта й.

Но в тази нощ Аномандър Рейк имаше други неща наум.

Вериги от дим, вериги и вериги, и вериги, толкова много, гърчещи се по дирята му, че запълваха цялата улица, пропълзяваха и се изливаха навън в страничните улици и улички, под портите на имения, под врати и през прозорци. Катереха се по стени.

Дървени прегради се разсипваха — врати и первази, порти и рамки на прозорци. Камъни се пукаха, тухли бълваха хоросан. Стени се огъваха. Сгради простенваха.

Вървеше напред, а веригите се изпъваха.

Не беше нужно все още да се навежда напред на всяка стъпка. Не беше нужно все още да издава и най-малкото, което да издаде силата на волята, която се искаше от него.

Вървеше напред.

 

 

Из целия обсаден град магове, вещици, чародеи и заклинатели стискаха главите си, затворили очи под непоносимия натиск. Падаха на колене. Олюляваха се. Свиваха се на кълбо на пода като бебета в утроба, докато светът наоколо стенеше.

Бушуващи огньове потръпваха, рухваха в себе си и умираха в безмълвно дихание.

Воят на Хрътките секна, сякаш някой ги бе стиснал за гърлата.

 

 

В една покрита със застинала лава яма две сестри близначки замръзнаха насред усилието да си извадят очите. Сред издути облаци зловонна пара, до коленете в магма, която кипеше на въртоп като езеро от разтопена смет, сестрите спряха и бавно вдигнаха глави.

Сякаш за да подушат въздуха.

Драгнипур.

Драгнипур.

 

 

Надолу от Именията, преди издължения клин на Дару, а оттам през друга порта и на главния булевард в Крайезерния, минаващ успоредно на бреговата линия. Щом стигна правата отсечка на този булевард, Синът на Тъмата спря.

 

 

На четири улици от същия този широк път Качулатия бог, Господарят на смъртта, спря погледа си на среброкосата фигура, която сякаш се бе поколебала, но само за миг, преди да продължи приближаването си.

На свой ред Гуглата усети безпокойство, но все пак продължи да крачи напред.

Мощта на меча бе изумителна дори за бог.

Изумителна.

Ужасяваща.

Приближаваха се, с отмерени стъпки. Още и още.

Хрътките бяха млъкнали. Димът от гаснещите огньове бе надвиснал ниско, едва огрян от треперливата синкава светлина на газта. Велики гарвани закръжиха, разкъсваха черните облаци, настъпваха и се отдръпваха; няколко мига преди двамата да застанат един срещу друг, гигантските птици започнаха да кацат по покривите над улицата, в редици и на купчини, десетки и стотици.

Бяха тук.

За да видят.

За да узнаят. За да повярват.

И току-виж — да пируват.

 

 

Вече само три крачки между тях. Гуглата забави стъпките си.

— Сине на Тъмата. Аз премислих…

И мечът изсвистя и посече Господаря на смъртта в шията и се хлъзна през нея.

И главата на Качулатия бог се завъртя в прерязаната си платнена торба, а тялото под нея залитна назад и отхвърли от себе си онова, което бе загубило.

Последва тежък, силен пукот, щом главата на бога се удари в каменната настилка, завъртя се, спря и очите зяпнаха безжизнени.

Срещу мъртвия бог Аномандър Рейк, с изопнато от болка лице, се мъчеше да остане изправен.

Тежестта, която се бе стоварила на плещите му в този момент, бе невидима за смъртно око, невидима остана дори за Великите гарвани, надвесени напред от всички страни, но страховитата й сила бе неоспорима.

Синът на Тъмата, с Драгнипур в едната ръка, се наведе и се преви като грохнал старец. Върхът на меча изстърга и се заби в пролуката между четири каменни плочи. И Аномандър Рейк започна да се отпуска на него с всеки мускул изопнат докрай, а краката му бавно поддаваха — не, не можеше да устои под това бреме.

И той се смъкна долу, с меча пред себе си, с двете ръце на кръстатия предпазител на дръжката, свел глава пред Драгнипур. И само тези подробности бяха единственото, което го отличаваше от бога насреща му.

Бяха един срещу друг на колене — като огледални отражения. Единият подпрян на меч, с чело, притиснато в лъскавото, обвито в дим острие. Другият обезглавен, с ръце отпуснати с дланите нагоре на бедрата.

Единият бе мъртъв.

Другият, в този момент, дълбоко… уязвим.

Нещата забелязаха.

Нещата идеха. И идеха бързо.

 

 

А тази нощ… ами че тя е свършила едва наполовина.