Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (3)

Пролог

Говори истината, стой неподвижно, докато водата помежду ни се избистри.

Размисли на Тайст Андий

— Нямам име за това градче — рече дрипавият мъж и подръпна опърпаните поли на пищното си някога наметало. В плетения му колан беше затъкната навита каишка, прогнила и накъсана. — Трябва му име, струва ми се — продължи той по-високо, та гласът му да надмогне злобното дърлене на псетата, — но нещо ми липсва въображение, а и като че ли никой не се интересува много.

Жената, която бе застанала до него и към която той добродушно отправяше съжденията си, беше току-що пристигнала. Твърде малко бе останало от предишния й живот. Никакво куче не беше имала, а изведнъж се озова тук, залитаща по главната улица на това западнало непознато градче, стиснала каишка, в другия край на която някакво зло побесняло псе дърпаше и налиташе по всеки минувач. Прогнилата каишка най-сетне се беше откъснала и освободен, звярът се беше втурнал напред, за да нападне кучето на този човек.

В момента двете животни се опитваха да се избият едно друго насред улицата пред очите единствено на предполагаемите им собственици. Прахта бе отстъпила пред кръв и кичури кучешка козина.

— Имаше гарнизон някога, трима войници, които не се познаваха помежду си — рече мъжът. — Но си отидоха, един по един.

— Изобщо не съм имала куче преди — отвърна тя и се сепна, щом осъзна, че това са първите думи, които беше изрекла от… ами, оттогава.

— Аз също — призна мъжът. — А и до този момент моето куче беше единственото в градчето. Много странно, никога не съм ги обичал тия жалки твари.

— Откога сте… м-м, тук?

— Нямам представа. Просто ми се струва, че е било винаги.

Тя се огледа и кимна.

— И на мен.

— Уви, струва ми се, че любимчето ви умря.

— О! Вярно. — Тя намръщено погледна скъсаната каишка в ръката си. — Е, предполагам, че няма да ми трябва нова.

— Не бъдете много сигурна — каза мъжът. — Тук като че ли повтаряме нещата. Ден след ден. Но вижте, може да вземете моята — аз изобщо не я използвам, както виждате.

Тя взе навитата каишка.

— Благодаря ви. — Погледна лежащото в прахта мъртво псе, беше разкъсано на парчета общо взето. Победителят лазеше към господаря си, оставяше след себе си диря кръв.

Всичко изглеждаше някак странно изчанчено, включително собствените й пориви, осъзна тя. Наведе се и нежно вдигна изпохапаната глава на кучето си, нахлузи клупа около прегризания врат. После пусна кървясалата, покрита с пяна глава на земята и се изправи, стиснала здраво опърпаната каишка в дясната си ръка.

— М-да, всичко е някак доста объркващо, нали? — каза мъжът.

— Да.

— А си мислехме, че животът е объркващ.

Тя го погледна накриво.

— Значи сме мъртви все пак?

— Така мисля.

— В такъв случай не разбирам. Трябваше уж да ме положат в гробница. Чудесна солидна гробница — лично я видях. Предназначена за богати покойници и защитена от крадци, с бурета вино и пушени меса и плодове за пътуването… — Посочи дрипите, в които бе облечена. — Трябваше да съм облечена в най-фините си дрехи, да нося всичките си накити.

Той я гледаше мълчаливо.

— Богаташи сме значи.

— Да. — Тя отново извърна поглед към умрялото куче.

— Е, вече не.

Тя го погледна с яд, но бързо осъзна, че ядът е… ами, безсмислен.

— Никога не съм виждала това градче. Изглежда, сякаш ще се разпадне.

— Да, цялото се разпада. За това сте права.

— Не знам къде живея… о, странно звучи това, нали? — Отново се огледа. — Всичко е прах и гнило, а и това не е ли настъпваща буря? — Посочи по главната улица към хоризонта, където над голите хълмове се сбираха тежки, странно искрящи облаци.

Зяпнаха мълчаливо натам. От облаците сякаш валеше дъжд от нефрит.

— Някога бях жрец — каза мъжът, а кучето му докрета до крака му и се отпусна там, задъхано и с капеща от устата кръв. — Всеки път, щом видех да идва буря, затварях очи и запявах още по-силно.

Тя го изгледа продължително, с немалка изненада.

— Били сте жрец? Но тогава… защо не сте със своя бог?

Мъжът сви рамене.

— Ако знаех отговора на това, заблудата, която ме беше обсебила някога — за просветление — щеше наистина да си е моя. — Изведнъж се изправи. — Я, имаме посетител.

Към тях с куцукане се приближаваше висок мъж, толкова съсухрен, че крайниците му приличаха на корени, лицето му беше направо изгнило, сбръчканата кожа — изпъната над костите. Дълга сива коса се вееше свободно от белия олющен череп.

— Май трябва да свиквам с подобни гледки — отрони жената.

Събеседникът й не отвърна нищо. Двамата гледаха как мършавият куцащ мъж ги подмина, а когато се обърнаха, за да го проследят с очи, видяха друг странник, загърнат в опърпано тъмносиво, с дръпната над главата качулка, висок колкото първия.

Никой от двамата като че ли не ги забеляза.

Закачуленият проговори:

— Ходещ по ръба.

— Повикал си ме — отзова се тъй нареченият Ходещ по ръба — за… облекчение.

— Да.

— Отдавна не съм идвал.

— Би могъл и така да си мислиш, Ходещи по ръба.

Сивокосият — който явно беше умрял отдавна — кривна глава и попита:

— Сега защо?

Качулатата фигура леко се извърна — на жената й се стори, че като че ли погледна към мъртвото псе — и каза:

— Отврат.

Ходещия по ръба се изсмя — тихо и хрипливо.

— Що за отвратително място е това? — изсъска нов глас и жената видя силует — не повече от мъгливо петно сред сенките, — зашепнал от страничната уличка, макар да креташе като че ли, подпрян на тояжка, и изведнъж огромни зверове — два, четири, пет — пристъпваха около новодошлия.

Жрецът до жената изсумтя.

— Хрътките на Сянката. Да можеше моят бог да види това!

— Може би го вижда, през твоите очи.

— О, съмнявам се.

Ходещия по ръба и събеседникът му се загледаха към приближаващата се загърната в сенки фигура. Ниска. Треперлива. След това бавно започна да се вплътнява. Черната чвореста тояга затупа по черната улица, вдигаше облачета прах. Хрътките се разпръснаха, навели ниско глави, душеха по земята. Никоя не се доближи до трупа на кучето й, нито до задъхания звяр в краката на новия й приятел.

Закачуленият рече:

— Отвратително значи? Май си прав. Някакъв некропол, Сенкотрон. Село на отхвърлените. Извън времето и да, безполезно. Такива места — продължи той — се срещат повсеместно.

— Говори за себе си — рече Сенкотрон. — Виж ни само, чакаме. Чакаме. О, ако държах на възпитанието и благоприличието! — Изведнъж се изкиска. — Ако някой от нас държеше!

Изведнъж Хрътките се върнаха, настръхнали, вперили острия си поглед към нещо далече по главната улица.

— Още един — прошепна жрецът. — Още един и последният, да.

— Всичко това ще се случи ли отново? — попита го жената, обзе я внезапен страх. „Някой идва. О, богове, някой идва.“ — Утре? Кажи ми!

— Допускам, че не — каза след малко жрецът. Очите му се изместиха към кучешкия труп на земята. — Не. Допускам, че не.

Откъм хълмовете отекна гръм и нефритеният дъжд заплющя като стрели от десет хиляди битки. Някъде надолу по улицата изтрополяха колелета на впряг.

Тя се обърна натам и се усмихна.

— О — въздъхна облекчено, — ето, возилото ми идва.

 

 

Някога той беше жрец на Пейл, тласнат от отчаянието към измяна. Но Аномандър Рейк не го интересуваше отчаянието, нито каквото и да било друго извинение, което можеше да му предложат Дич и приятелите му. Изменниците на Сина на Тъмата целуваха меча Драгнипур и някъде сред този легион от тътрещи се през вечния сумрак имаше лица, които той можеше да разпознае, очи, готови да срещнат неговите. А какво щеше да види в тях?

Само това, което и той щеше да им върне с погледа си. Отчаянието не беше достатъчно.

Тези мисли бяха редки, не повече или по-малко нежелани от всички други, надсмиваха му се, зареяни свободно навътре и навън; а когато не бяха наблизо, какво пък, може би се рееха сред чужди небеса, яхнали топли ветрове и затаени като смях. Това, което не можеше да избяга, беше самият Дич и всичко, което виждаше наоколо си. Тази мазна кал и острите й черни камъни, които се врязваха в изгнилите подметки на ботушите му; гибелно влажният въздух, който полепваше на пластове кир по кожата, все едно самият свят е изпаднал в треска и плувнал в пот. Смътните викове — вечно някак странно далечни за ушите на Дич — и много по-близо, стонът и скърцането на огромния механизъм от дърво и бронз, приглушеният хрип на веригите.

Напред, напред, докато бурята отзад се приближава, облак след трупащ се облак, кипнало сребро, прорязано с усуканите лъчове желязо. Пепел бе започнала да вали върху тях, вече непрестанно, всяка прашинка беше студена като сняг, но това бе лапавица, която не се стапяше, а само кипваше в калта, докато вече сякаш газеха през поле от шлака и сгур.

Макар и чародей, Дич не беше нито дребен, нито крехък. Нещо грубовато имаше в него, което напомняше на другите за улични разбойници и катили — там някъде, в живота, който бе имал преди. Чертите му бяха груби, ръбати, скотски. Силен мъж беше някога, ала това не бе привилегия, не и тук, не и окован към Бремето. Не и в тъмната душа на Драгнипур.

Напрежението беше непоносимо, но той го понасяше, и още как. Пътят напред беше безкраен, пищеше от безумие, но той се беше вкопчил в здравия си разум, както удавник би се вкопчил в опърпано въже, и се влачеше напред, стъпка по стъпка. От железните пранги крайниците му плачеха кръв, без надежда за облекчение. Фигури, плувнали в кал, оряха напред от двете му страни, а пред тях, смътни в сумрака — безброй други.

Носеше ли утеха тази споделена съдба? Самият въпрос предизвикваше истеричен смях, гмуркане в драгоценната забрава на лудостта. Не, със сигурност нямаше такава утеха извън взаимното признаване на безразсъдство, лош късмет и твърдоглава глупост, а такива черти не можеха да подхранят приятелство. Освен това спътниците ти от двете страни имаха навика да се сменят миг след миг, един окаян глупак заместваше друг в зърнистата кипнала гмеж.

Изпънал веригите, за да тегли Бремето; този кошмарен труд не оставяше никаква енергия, никакво време за разговор. Тъй че Дич пренебрегна ръката, блъснала го по рамото първия път, втория път. Третия път обаче бе толкова силно, че чародеят залитна. Изруга, извърна се и погледна с яд този, който сега крачеше редом с него.

Някога, преди много време, може би щеше да потръпне, ако видеше такова привидение. Сърцето му щеше да подскочи от ужас.

Демонът беше огромен, тромав и изгърбен. Царственото му някога потекло не беше никаква привилегия тук, в Драгнипур. Дич видя, че създанието носи падналите, провалилите се, сбира към себе си десетки или повече тела — и веригите, затегнати към тях, също. Мускули се изпъваха, издути и усукани, докато демонът теглеше. Измършавели отпуснати тела висяха като наръчи дърва под двете му мишници. Една, все още в съзнание, макар главата й да се полюшваше, беше яхнала широкия му гръб като маймунче; оцъклените й очи се плъзнаха по лицето на чародея.

— Глупак такъв — изръмжа Дич. — Хвърли ги в колата!

— Няма място — изгука демонът с тънък детски гласец.

Но чародеят все пак се беше възползвал от състраданието му. За самия демон щеше да е по-добре да изостави падналите, но пък тогава, разбира се, всички щяха да усетят допълнителната тежест, жалкото влачене на веригите. Но все пак, ако този паднеше? Ако тази необичайна сила и воля поддадеше?

— Проклет глупак! — изръмжа Дич. — Защо не убие още няколко дракона, проклет да е!

— Проваляме се — каза демонът.

На Дич му се дощя да завие от това. Не беше ли очевидно за всички? Но този треперлив гласец, едновременно объркан и отчаян, го прониза право в сърцето.

— Зная, приятелю. Скоро ще е.

— И тогава?

Дич поклати глава.

— Не знам.

— Кой знае?

Чародеят отново нямаше отговор.

Демонът настоя:

— Трябва да намерим някой, който знае. Сега отивам. Но ще се върна. Не ме съжалявай, моля те.

Внезапен вихър, сив и черен, и ето че до него вече крачеше някакъв подобен на мечка звяр, твърде уморен и обезумял, че да може дори да се хвърли към него — както правеха някои същества.

— Явно отдавна си тук, приятел.

Кой знае?

Интересен въпрос. Знаеше ли наистина някой какво щеше да се случи, щом хаосът ги хванеше? Някой тук, в Драгнипур?

В първите си мигове след като целуна меча, посред отчаяните си опити да избяга, посред отчаяните си писъци, той беше замервал всички с въпросите си — че то дори към Хрътка се беше обърнал, но тя бе твърде заета да дърпа веригите си, пяна капеше от чудовищната й уста и за малко щеше да го стъпче, а повече изобщо не я видя.

Но някой беше отвърнал, някой му бе проговорил. За нещо… о, нищо повече не можеше да си спомни освен едно име. Едно-единствено име.

Драконъс.

 

 

Много неща беше видяла в този безкраен антракт в своята кариера, но нищо не беше по-обезкуражаващо от бягството на двете Хрътки на Сянката. Не беше за човек като Апсал’ара, Богинята на крадците, да петни съществуванието си с изнурителното унижение с тегленето на верига цяла вечност. От пранги трябваше да се бяга, всякакво бреме ловко трябваше да се избягва.

От мига на дотътрянето си тук си бе поставила задачата да счупи веригите, които я държаха вързана в това ужасно селение, но тази задача беше буквално неосъществима, ако си прокълнат вечно да теглиш проклетия фургон. А тя нямаше желание да гледа повече ужасяващия впряг в самия край на веригите, ожулените буци жива все още плът, влачещи се по разровената кална земя, проблясването на отворено око, жвакането на останал само жили крак, изпъващ се към нея, страховитата армия на падналите, вече предалите си и онези, чиято сила вече поддаваше.

Не, Апсал’ара вече се беше добрала по-близо до огромния фургон, най-сетне газеше вече до едно от грамадните дървени колелета. След това беше забавила крачка, докато не се намести точно зад колелото. Оттам се измести навътре, шмугна се под скърцащото дъно с несекващия дъжд от кафява вода, кръвта и изпражненията, изтичащи от гниещата, но все още жива плът. Повлече веригата след себе си и се добра до една издатина под впряга, точно над предната ос, завря се там, със свити крака и гръб, опрян в хлъзгавото дърво.

Огънят беше дарът, откраднатият дар, но никакъв огън не можеше да има в този подгизнал долен свят. След като това го нямаше, тогава имаше… триене. Започнала беше да трие една в друга брънките на веригата.

Колко години бяха изтекли? Никаква представа нямаше. Не съществуваше никакъв глад, нито жажда. Веригата стържеше. Появи се смътен намек за топлина, закатери се брънка по брънка нагоре и в ръцете й. Омекнало ли беше желязото? Проял ли се беше металът на нови сребристи жлебове? Отдавна беше спряла да проверява. Усилието само по себе си бе достатъчно. От толкова дълго време беше достатъчно.

До онези проклети Хрътки.

Това, както и неизбежната истина, че фургонът беше забавил, че в него вече лежаха толкова много, колкото и тътрещите се все още напред, дърпащи отчаяно веригите си. Чуваше окаяните стонове, сипещи се от долницата точно над нея, стоновете на затиснатите под тежестта на безброй други.

Хрътките с грохот се бяха хвърлили от двете страни на фургона. Бяха скочили в зейналата паст на мрака, в самия център.

Имало беше някакъв непознат, неокован странник. Беше подразнил Хрътките… Хрътките! Тя помнеше лицето му, о, да, лицето му. Дори и след като бе изчезнал.

По дирите на всичко това Апсал’ара се бе опитала да догони зверовете, но бе издърпана обратно през неизмеримия студ на онзи портал — студ толкова жесток, че унищожаваше плът, по-студен дори от Омтоуз Феллак. Студът на отричането на отказа.

Няма по-голямо проклятие от надеждата. Някое по-нищожно същество щеше да заплаче тогава, щеше да се предаде, да се хвърли под някое от колелетата и да остане да се влачи след фургона, нищо повече от поредната купчина натрошени кости и изтерзана плът, стържещо и подскачащо в каменистата кал. Но тя се беше върнала на своето си местенце, отново бе започнала да търка веригите.

Веднъж бе откраднала луната.

Беше откраднала огъня.

Беше стъпвала безшумно из сводестите зали на града в лоното на Лунния къс.

Тя беше Богинята на крадците.

А един меч бе откраднал живота й.

Не. Не.

 

 

Изтегнато на обичайното си място на плоския камък край потока, краставото псе надигна глава. Движението му размърда рояка насекоми и те се разлетяха с бръмчене. Гърбът му бе покрит с белези, някои — толкова дълбоки, че мускулите отдолу се бяха изкривили. Кучето живееше в селото, но не беше от него. Нито пък беше от селската глутница. Не спеше пред входа на ничия колиба; не позволяваше на никого да го доближи. Дори конете на племето не се доближаваха до него.

Всички бяха съгласни, че има някаква дълбока горчивина в очите му, и още по-дълбока тъга. От бог докоснато, твърдяха старейшините на Урид, а това тяхно твърдение гарантираше, че псето няма да умре от глад, нито ще бъде прогонено. Щяха да го търпят, като всички неща, от бог докоснати.

Изненадващо пъргаво въпреки осакатения си заден крак, псето заподтичва през селото, по главната улица. Щом стигна до южния край, продължи надолу по склона и зави през обраслите с мъх балвани и купища кокали, очертали сметището на уридите.

Минаването му бе забелязано от две момичета, все още на година или повече от своите нощи на преход към пълнолетието. Имаше прилика в чертите им, а на тази възраст съвсем си приличаха, времето на рождението им бе само с няколко дни разлика. За нито едно от двете не можеше да се каже, че е разговорливо. Споделяха си безмълвния език, обичаен сред близнаци, макар да не бяха близначки, и за тях този език като че ли бе достатъчен. И тъй, като видяха, че кучето напуска селото, те се спогледаха, насъбраха каквито провизии и оръжие им паднаха подръка и се отправиха по дирята му.

Заминаването им бе забелязано, но това беше всичко.

На юг, надолу от огромните родни планини, където кондори кръжаха сред върховете и вълци виеха, щом дойдеше зимният вятър.

На юг, към земите на омразните деца на натийците, където обитаваха носителите на война и напасти, убийците и поробителите на Теблор. Където натийците се плодяха като леминги, докато някой ден като че ли никакво място нямаше да остане на света за нищо друго и за никой друг освен за тях.

Като кучето, двете момичета бяха безстрашни и изпълнени с решимост. Макар и да не го знаеха, тези черти бяха наследени от техния баща, когото така и не бяха срещали.

Кучето не се озърна назад, а когато двете момичета го догониха, остана безразлично. Беше, както казваха старейшините, от бог докоснато.

А в селото на една майка и на една дъщеря казаха за бягството на децата им. Дъщерята заплака. Майката — не. Вместо това усети топлина в едно място долу по тялото си и се изгуби в спомени.

 

 

— О, крехък град, където странници дохождат…

Пуста равнина под пусто нощно небе. Самотен огън, тъй слаб, че е почти погълнат от почернелите напукани камъни, които го обкръжават. На един от двата плоски камъка край огнището седеше нисък закръглен мъж с рехава мазна коса. Избеляла червена жилетка върху ленена риза с оцапани, бели някога бухнали ръкави над месестите длани. Закръгленото му лице бе зачервено, отразило примигващите пламъци. От малката брадичка висяха дълги черни косми — недостатъчно за плитка, уви — нов навик, който бе усвоил, да гали и суче космите на брадата си, когато потънеше в дълбок размисъл, или в плитък дори. Всъщност, когато изобщо не мислеше, но искаше да създаде впечатление за човек сериозен и разсъдлив, стига някой да го погледне замислено.

Сега ги галеше и сучеше, загледан намръщено в огъня.

Какво бе изпял онзи сивокос бард? Там, на скромната сцена в кръчмата на К’рул по-рано тази нощ, докато той го гледаше, доволен от мястото си в преславния град, който бе спасил неведнъж?

— О, крехък град, където странници дохождат…

— Трябва да ти кажа нещо, Круппе.

Закръгленият мъж се обърна и видя забулена фигура, седнала на другия плосък камък, да протяга тънки бледи ръце към пламъците. Круппе се покашля леко и рече:

— От дълго време Круппе не се е озовавал чучнат тъй, както го виждаш сега. Следователно отдавна Круппе не е заключавал, че онова, което желаеш да му кажеш, е от такава съдбовна значимост, че никой освен Круппе не е достоен да го чуе.

Смътен блясък му отвърна от мрака изпод качулката.

— Аз не съм в тази война.

Круппе поглади мишите опашки на брадата си и си достави наслаждението да не каже нищо.

— Това изненадва ли те? — попита Древният бог.

— Круппе винаги очаква неочакваното, стари ми приятелю. Че то би ли могъл изобщо да очакваш друго? Круппе е изумен. И все пак го спохожда мисъл, гмурка се в мозъка с едно дръпване на тази чаровна брада. К’рул заявява, че не е във войната. Все пак Круппе подозира, че той е все пак нейната печалба.

— Само ако разбираш това, приятелю — отвърна с въздишка Древният бог. После килна глава. — Не бях забелязал, но изглеждаш тъжен.

— Тъгата има много вкусове, а Круппе като че ли ги е опитал всичките.

— Сега за такива неща ли ще говориш? Вярвам, че съм добър слушател.

— Круппе вижда, че си силно затормозен. Може би сега не е моментът.

— Това не е важно.

— Важно е за Круппе.

К’рул се огледа и видя приближаваща се към тях фигура, сивокоса и мършава.

Круппе припя:

— О, крехък град, където странници дохождат… а останалото?

Новодошлият отвърна с дълбок глас:

— … и в дупките се свират, та там да обитават.

И Древният бог въздъхна.

— Ела при нас, приятелю — рече Круппе. — Седни тук, край този огън: тази сцена рисува историята на нашия вид, както знаеш добре. Нощ, огнище и приказка за запридане. Драги К’рул, прескъпи приятелю на Круппе, виждал ли си някога Круппе да танцува?

Странникът седна. Изпито лице, изражение на скръб и болка.

— Не — отвърна К’рул. — Не мисля. Нито с ръце и крака, нито с думи.

Усмивката на Круппе бе лукава и нещо блесна в очите му.

— Тогаз, приятели, настанете се удобно за тази нощ. И гледайте.