Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (6)

3.

Той знаеше, че там да се възправи

ще е задача непосилна

невъзвратима жертва

ненарушима кръвна клетва

и знаеше, че трябва да е сам

пред кипналия зной на яростта

където мечове се сплитат

и от доскоро смъртните

остават само сънища за дом

и за отварящи се

двери позлатени.

Опита ли да търси мир

или реши да се извърне на мига

със задоволство

и да наложи наказание?

 

(И вижте го, застанал там

пред вашата неумолимост

поетът ви проклина

артистът в мен ридае

ридаещият лицето си извръща

умът ви е задръстен с изброяване

на списък несъществени неща

и със присъдите над онова

което нищичко не означава

за никого.

 

И той поема всеки гняв

и всеки грях от вас…

Не пита ви дали това

ви носи радост, или не…

Не търси жертви

нито кръвни клетви

той сам стои

защото ни един от вас

не дръзва да застане редом с него.)

Предизвикателството на Фишер към неговите слушатели, прекъснали рецитирането на „Гривата на хаоса“

В тази утрин, тъй ясна и свежа с топлия ветрец, лъхащ откъм езерото, имаше много пристигащи. Беше ли един град живо същество? Имаше ли очи? Можеха ли сетивата му да се разбудят грейнали от допира на стъпки? В тази прекрасна утрин гледаше ли и Даруджистан онези, които вперваха поглед към него? Пристигащи, знатни и скромни, стъпки по-тихи от шепот, докато други тръпнеха до самите кости на Спящата богиня. Бяха ли тези неща туптежът на сърцето на града?

Но не, градовете нямат нито очи, нито други някакви сетива. Дялан камък и втвърден гипс, греди и фасади с корнизи, градини зад високи зидове и лениви езерца под ромолящи фонтани — всичко оставаше безчувствено за разхитителното оживление на обитателите на града. Един град не може да изпита глад, не може да се вдигне от сън, нито дори да се обърне неспокойно в гроба си.

Оставете тези неща тогава на един дребен закръглен мъж, седнал на маса в дъното на хана „Феникс“ в разгара на щедра закуска — да спре за миг с уста, пълна с лепкав ябълков сладкиш, да се задави. Оцъклил очи, с почервеняло лице, след това да избълва пая през масата направо в лицето на покрусената след снощното пиянство Мийзи, която, вече оплескана с въпросния пай, който беше изпекла предния ден, просто вдигна помътен поглед и изгледа хъхрещия мъж срещу себе си с очи на влечуго.

Ако в този момент бяха нужни думи, то тя, разбира се, щеше да ги използва.

Мъжът продължаваше да кашля и от очите му се лееха сълзи.

Сълти дойде с парцал и започна да бърше мръсотията от вцепенената почти като статуя Мийзи. Много внимателно.

 

 

В тясната стръмна улица вдясно от входа на кръчмата на Куип внезапно се изви вихрушка и вдигна сметта от предната нощ. Там, където допреди миг нямаше нищо, сега цвилеха плувнали в пяна коне, копитата кънтяха като железни млатила по неравния камък. Коне — два, четири, шест — а зад тях на верев, с оглушителен тропот занесе огромна каляска, задницата й се натресе във фасадата на една сграда сред взрив от мазилка. Чудовищната каляска се люшна на обратно и се изправи с грохот на рухваща къща.

Конете продължиха бясно напред, влачеха невъобразимия впряг, от който се ръсеха натрошени парчетии, буци гипс и други, още по-грозни неща. Накрая успяха да забавят, подпомогнати в немалка степен от внезапно ударените дървени спирачки на всичките шест колелета — колелета, високи човешки бой.

Кацналият на високата капра кочияш бе отхвърлен напред, излетя във въздуха високо над мятащите се глави на конете и падна в една двуколка за смет, почти погребан под остатъците от празненството. Този боклук навярно спаси живота му, макар че след като всичко стихна, се виждаха само подметките му — неподвижни, както се полага на изпаднал в несвяст.

По дирята на впряга се бяха пръснали човешки останки в различни степени на разлагане — някои подпухнали, с изгнила плът, други само кожа, изпъната над костите. Някои от тях все още мърдаха или дращеха безцелно по каменната настилка като откъснати крайници на насекоми. От срутената отчасти стена на дюкяна, която бе закачила десният заден ъгъл на каляската, стърчеше глава на труп, забита толкова дълбоко, че се виждаше само едно око, буза и едната страна на челюстта. Окото се завъртя уморено. Устата помръдна, сякаш от нея се мъчеха да се изтръгнат думи, след това се изви в чудата усмивка.

По-цялостните фигури, които бяха изхвърлени в различни посоки, вече бавно се съвземаха или, в случая с две от тях, изобщо не се движеха — от изкривените им крайници и вратове личеше, че нещастните им притежатели никога повече няма да могат да се движат както на тях им се ще, та дори само за да си поемат дъх.

От един прозорец на втория етаж на близката жилищна сграда се показа старица, за да види какво става, но бързо се прибра и захлопна кепенците.

От полусрутения дюкян се чу трополене, последвано от приглушен писък, но никой не се отзова. Само някъде на съседната улица зави псе.

Вратата на каляската се отвори със скърцане, люшна се на пантите, откърти се и падна с дрънчене на камъните.

На четири крака, на петнайсет крачки по-назад, акционер Фейнт надигна ударената си глава и боязливо я извърна към впряга и точно в този момент майстор Квел изникна пред очите й. Затъркаля се по улицата като кукла риви и след него се разлетя пушек.

По-наблизо, Реканто Илк се изправи, олюля се и примига глупаво, после видя очуканата табела над вратата на кръчмата на Куип и очите му светнаха. Тръгна натам. Залиташе.

Фейнт също се надигна, изтупа прахта от зацапаните си с парчета месо дрехи и се намръщи, щом люспите от бронята задрънчаха по камъните като монети. От една такава дупка на ризницата си издърпа ноктест пръст, зяпна го за миг, после го захвърли и тръгна след Реканто.

Преди да стигне до вратата, до нея се озова нисичката дебела Суитист Сафърънс. Олюляваше се, но двете й малки ръце много решително посегнаха към вратата на гостилницата.

Глано Тарп вече се измъкваше от колата с боклука.

Майстор Квел се надигна на четири крака, погледна и заяви:

— Това не е нашата улица.

Фейнт нахълта в потъналата в сумрак кръчма на Куип, спря и чу шумотевицата в другия край, където Реканто се беше срутил в един стол и замиташе с ръка отпадъците по масата. Суитист Сафърънс се тръшна тежко на него.

Тримата пияни — останалите посетители — я огледаха, докато минаваше, и тя им се намръщи заканително.

Куип-младши — чийто баща беше отворил заведението в пристъп на амбициозност и оптимизъм, продължил едва седмица — се измъкна тромаво иззад тезгяха, също като стария някога, и се дотътри до масата също както старият го правеше навремето, едновременно с Фейнт.

Никой не проговори.

Кръчмарят се намръщи, обърна се и се повлече обратно към тезгяха.

Майстор Квел също се появи, а след него Глано Тарп, който вонеше на смет.

Скоро около масата седяха четиримата акционери и един Върховен маг навигатор на Търговска гилдия Тригали. Не се поглеждаха. Не проговаряха.

Куип-младши — който преди време се беше влюбил във Фейнт, много преди някой да е чул за Търговска гилдия Тригали и много преди тя да се прикачи към тази луда пасмина — донесе пет халби и първата кана ейл.

Пет треперещи ръце посегнаха към халбите и ги стиснаха здраво.

Куип се поколеба. После завъртя очи и започна да налива киселото евтино пиво.

 

 

Круппе удари глътка от тъмнопурпурното вино — цял консул бутилката, не по-малко, — изжабурка се, та всички късчета пай да се изтръгнат от многобройните дупки между и в зъбите му, след което се наведе настрани и изплю.

Усмихна се на Мийзи.

— Това е по-добро.

— Ще ми платиш бутилката веднага — заяви тя. — Така ще мога да си ида, преди да съм чула и видяла още едно оскърбление към тази великолепна реколта.

— Я, че толкова бързо ли се стопи кредитът на Круппе? Само за една злощастна закуска точно тази сутрин?

— За обидите, тлъста свиня такава, дето ги трупаш една след друга, все едно ме засипваш с боклук — изръмжа тя.

— Вай, жесток удар. Круппе е пронизан в сърцето… и — той отново посегна към прашната бутилка — и няма друг избор, освен да разхлаби ижеспоменатото душевно притеснение с нова уханна глътка.

Мийзи се надвеси над масата.

— Ако и тази я изплюеш, Круппе, ще ти извия врата.

Той преглътна набързо и изпъшка.

— Круппе за малко да се задави отново. Каква сутрин! Поличби и пай, врясъци и вино!

По стъпалата от горния етаж отекнаха тежки стъпки.

— А, ей го и малазанския спасител. Малът, приятелю драг на Круппе, дали Мурильо — милият Принц на разочарованието — ще се възстанови изцяло? Хайде, ела да споделиш с мен този нетраен фермент. Мийзи, мило момиче, защо не намериш бокал за Малът? Кристален, ако може.

Очите й се присвиха на цепки.

— Какво ще кажеш за един и за теб, Круппе?

— Възхитително предложение. — Круппе избърса гърлото на бутилката с опакото на мръсния си ръкав и я дари със сияйна усмивка.

Тя се обърна и закрачи наперено към тезгяха.

Малазанският лечител се отпусна в стола с тежка въздишка, затвори очи и затърка енергично кръглото си пребледняло лице, после огледа кръчмата.

— Къде са другите?

— Твоя спътник от току-що изтеклата нощ Круппе го изпрати у дома с уверението, че ваша милост е в безопасност и с нищо незастрашен. Зазоряване е, приятелю, или по-скоро утрото тежко пристъпва по златните пети на зората. Кораби пристават по кейове, дървени мостчета скърцат и тупват, за да оформят мимолетни мостове от един свят към друг. Пътища взимат внезапни обрати и с грохот по тях се търкалят зловещи механизми, разпръсващи късове плът като тъмни зърна на ориста! Забулени очи оглеждат странници, свраки грачат над димящи езерни простори, псета се чешат енергично зад ушите — а, Мийзи ни е донесла своите превеликолепни бокали! Момент, само Круппе да забърше паяжините, разни черупки от насекоми и други всевъзможни доказателства за ценната стойност на ижеспоменатите бокали — тъй, нека сега се отпуснем блажено и да съзерцаваме с доволни очи как Мийзи пълни чашите ни с тази кипнала прелест. Ами че…

— В името на Гуглата — прекъсна го Малът, — прекалено рано е за компанията ти, Круппе. Нека си изпия това вино и да бягам, преди да съм си загубил разсъдъка, моля те.

— Ами че, приятелю Малът, чакаме преценката ти за физическото състояние на Мурильо.

— Ще живее. Но няма да танцува седмица-две. — Смълча се и погледна намръщено бокала си, сякаш изненадан, че изведнъж отново го вижда празен. — Стига да излезе от паниката си де. Обърканият ум може да забави телесното възстановяване. Може даже да го провали всъщност.

— Не се коси за малкия, но точен ум на Мурильо, приятелю — рече Круппе. — Такива проблеми винаги намират решение посредством мъдрото съдействие на Круппе. Кол остава ли до леглото?

Малът кимна, остави бокала и стана.

— Отивам си вкъщи. — Погледна Круппе навъсено. — С късмета на Опонн може дори и да стигна.

— Престъпните безобразия виреят най-добре сред шумния нощен хаос, драги ми лечителю. Круппе уверено обезпечава най-безметежно завръщане в атипичното ви обиталище.

— И как смяташ да ми обезпечиш това? — изсумтя Малът.

— Ами че, с достоен ескорт, разбира се! — Наля си останалото вино и погледна с усмивка малазанеца. — Виждаш ли ей онази врата и необятното туловище на Ирилта пред нея? Подли контракти, целящи вашата смърт, наистина не може да се позволят. Круппе простира могъщите си ресурси, за да гарантира живота ви!

Лечителят продължи да го гледа зяпнал.

— Круппе, знаеш ли кой е предложил този контракт?

— Кънтящи разкрития предстоят, драгоценни приятелю. Круппе обещава.

Малът отново изсумтя. После се обърна и закрачи към вратата и ескорта си, който стоеше усмихнат, скръстил мускулести ръце.

Круппе ги погледа, докато излязоха — не бяха ли чудесна двойка?

Мийзи се смъкна на освободения от Малът стол и измърмори:

— Контракт на Гилдията. Би могло да е просто някаква имперска чистка, знаеш ли. Ново посолство имат в края на краищата. Може някой да е чул за малазански дезертьори, които въртят кръчма тук. Дезертирането се наказва със смърт, нали така?

— Твърде голям риск, мила Мийзи — отвърна Круппе, извади копринената си кърпа и попи потта по челото си. — Малазанската империя, уви, си има своите убийци, от които двама са в наличност в ижеспоменатото посолство. При все това по всичко е видно, че снощният опит за покушение е направен от Ръка на гилдията на Крафар. — Вдигна дебел показалец. — Мистерия е този, които иска смъртта на безобидни малазански дезертьори, но не задълго мистерия, о, не! Круппе ще открие всичко, което трябва да се открие!

— Чудесно — рече Мийзи. — Сега открий консула, Круппе. За бутилката.

Круппе въздъхна, хвана малката вързана на колана му кесийка, порови вътре, после вдигна вежди втрещен.

— Прескъпа Мийзи, още едно откритие…

 

 

Скорч навъсено гледаше оживеното пристанище.

— Рибарските лодки са, връщат се. Няма ник’ъв смисъл да се мотаме тука, Леф.

— Който бяга, идва тук рано — изтъкна Леф, докато огребваше с ножа си пресноводната мида, която си бе купил преди малко. Лапна късче бяло лъскаво месо. — Ще чакат първите кораби от Гредфалан. Преди обед, нали? Новите шлюзове в Давран я направиха редовна цялата тая работа, предсказуема един вид. Ден да мине през тях, с едно свиване до Гредфалан, през нощта там и на заранта е тука. Отчаяните хора се редят първи, Скорч, щото са отчаяни.

— Мразя да седя някъде, където краката ми трябва да висят — оплака се Скорч и помръдна неловко върху камарата щайги.

— Гледката е добра. Ей сега ще се кача при тебе.

— Не знам как го ядеш т’ва. Месото трябва да има кръв в него. Месо без кръв не е месо.

— Месце си е то.

— Има очи на краищата на пипалата и те гледа как му късаш тялото — виж как се въртят, следи ти устата, всяка глътка ти следи! Гледа те как го ядеш!

— Е, и к’во?

Облаци чайки се разпищяха над ниските кейове, където рибарите трупаха кошове със сребруша по хлъзгавия камък, разшетаха се деца, с надеждата, че ще ги наемат да нижат гърчещата се риба на връзки за продавачите, преди да е почнал сутрешният пазар. Сивогърби джадроубски котки, подивели от хиляди поколения, заскачаха от засада да трепят чайки. Завихриха се яростни битки, разхвърчаха се пера, разлетяха се туфи котешка козина.

Под вътрешните кейове старици газеха в тъмното и събираха с дълги криви куки малката, дълга колкото длан сребруша, успяла да се провре през кошовете и да се изсипе на искрящ дъжд, докато рибарите носеха улова на брега. Където жътвата беше слаба, дъртите вещици прилагаха зъбатите железа една спрямо друга.

Скорч ги виждаше от мястото, където седеше, мъгляви фигури, които щъкаха насам-натам и мушкаха с куките във вечния сумрак.

— Заклех се никога повече да не ям нищо от това, дето бълва езерото — замърмори той. — Бабичко небесна — добави шепнешком, — помня ги ония белези и дупки по мършавите ти ръце. Помня ги, затуй се заклех.

— Какво каза? — попита Леф отдолу.

— Нищо. Само че си губим времето…

— Търпение, Скорч. Списък ни дадоха. Набутахме се в беля. Не чухме ли, че Брокул може да се опита да духне?

— Тука е адско гъмжило, Леф.

— Трябва само да гледаме опашките, дето се заформят.

— Никакви опашки няма, Леф.

Леф захвърли раковината зад ъгъла на езерната стена и тя издрънча долу върху десетте хиляди други.

— Още няма. Скоро ще има.

 

 

Точно след кръстопътя при Урс останките от кервана поеха към Южна Скръб. Пастири и каменоделци, запътили се към Гарваново, се отдръпваха встрани от пътя, спираха и зяпваха четирите овъглени и димящи търговски фургона, които изтрополяваха покрай тях. По един кон в стъкмен от каквото попадне хомот се напъваше пред всеки.

От обичайната група охранници, които можеше да се очакват дори за толкова малък керван, какъвто беше този, се виждаше само един, отпуснат в джадроубско седло и почти напълно скрит под прашното наметало с вдигната качулка. От прорезите в избелелия кафяв плат над раменете му стърчаха изтърканите дръжки на два меча. Кожените ръкавици, покриващи отпуснатите му на високия рог на седлото ръце, бяха зацапани и опърпани и оголваха за този, който можеше да погледне по-отблизо, кожа, татуирана почти до плътно черно.

От сянката под качулката две странно котешки очи се бяха приковали в пътя напред.

Първите съборетини на Южна Скръб се появиха в утринната мъгла като раздърпани гнезда на някакви огромни лешояди от двете страни на черния път. От цепнатини и дупки в наклонените зидове надничаха влажни очи и зяпваха трополящия покрай тях керван.

Скоро навлязоха сред гъмжилото от улички и тълпите бежанци по тях. Вдигаха се като призраци от сенките и извисяваха немощни гласове да изпросят някоя монета или храна. Малко кервани, идващи от юг, избираха този маршрут към Даруджистан, тъй като пътят през бедняшките квартали на града беше тесен и лъкатушещ. А тези, които се окажеха недостатъчно защитени, можеха да станат жертва на жестоката и отчаяна нужда, която напираше от всички страни.

На стотина крачки все още на юг от главния път, наречен Скръбта на Джатем, такава съдба като че ли щеше да сполети и този окаян керван с неговата еднолична охрана.

Когато няколко чифта мръсни ръце се запротягаха, за да се вкопчат в спиците на колелетата на фургона, а други докопаха ремъците на конете, закачуленият мъж погледна назад към усилващата се дързост на гладната тълпа и дръпна юздите. И сякаш наедря, когато се изправи в седлото.

Десетина чифта очи се впиха в него — крадливи, хитри и все по-дръзки. Един дрипльо се метна на капрата до водача на първия фургон. Когато стисна коларя за рамото и го обърна рязко, качулката се смъкна назад.

И откри съсухреното лице на мъртвец. Почти оплешивялата посивяла глава се завъртя, очните кухини се спряха върху дрипльото.

Той изпищя и скочи от фургона, а самотният пазач на кервана посегна над раменете си и извади два криви меча с широки железни остриета, нашарени на снопове черни и оранжеви нишки. Качулката му се смъкна и оголи широко лице, татуирано по същия начин, устата зейна и оголи дълги кучешки зъби — пазачът се усмихваше. Нищо весело нямаше в тази усмивка, само закана.

Това се оказа достатъчно за тълпата. Разпръснаха се с вой и писъци.

Четирите фургона и самотният им пазач продължиха по пътя си.

Стигнаха Скръбта на Джатем, вляха се в гъстия поток, който се влачеше към градската порта, и охранникът прибра мечовете си в ножниците.

Трупът, който караше предния фургон, сякаш не беше склонен да покрие отново главата си и много скоро се сдоби с ескорт от три свадливи, пляскащи с криле и грачещи врани, които се сбиха за място върху посивялото му теме. Докато керванът стигне до портата, коларят вече се бе накичил с една врана на главата и по една на всяко рамо; и трите късаха ивици съсухрена плът от лицето му.

Стражът на портата пристъпи напред и примижа към пазача, щом той дръпна юзди под арката.

— Грънтъл? От битка ли идваш, човече? Това керванът на Сирик ли е… Богове подземни! — Последният вик издаде, че стражът е открил що за същество кара първия фургон.

— Просто ни пусни — изхриптя Грънтъл. — Нямам настроение за повече от един разговор, а той е за Сирик. Вече се е преместил в новото имение, нали?

Стражът кимна, беше пребледнял. Отстъпи назад и Грънтъл подкара отново.

Пътят до имението на Сирик се оказа благословено кратък. Покрай Деспотския барбикан, после наляво, покрай хълма Високи бесилки и до прясно варосания зид и широката сводеста порта, водеща в двора на търговеца.

Сигурно вече бяха чули за пристигането им, защото самият Сирик бе излязъл да ги посрещне, защитен от утринното слънце под слънчобрана в ръцете на един слуга. Около него се бяха събрали няколко мъже от личната му охрана. Лицето на търговеца посърна, като видя само четири фургона да влизат с трополене в двора. Проклятия се разнесоха из прашния въздух от устите на стражите, щом видяха първия колар, чиято врана в средата реши да размаха криле, за да се закрепи в мига, в който той дръпна юздите и спря фургона.

Грънтъл спря коня си и бавно се смъкна от седлото.

Сирик безпомощно размаха ръце.

— Но… но…

Грънтъл разтвори наметалото, за да видят ризницата му; черните железни брънки бяха осеяни с дупки и петна засъхнала кръв.

— Разбойници от Дуелл — избоботи и се ухили.

— Но…

— Разплатихме се добре — продължи Грънтъл и изгледа с присвити очи стражите зад търговеца. — Ако беше пуснал още няколко от фукльовците си тука, щеше да е още по-добре. Бандата беше голяма, стотина вресливи диваци. Подпалиха другите фургони още докато ги плячкосваха. Тъпаци.

Нашареният с белези капитан на охраната на Сирик пристъпи напред и огледа навъсено фургоните.

— Стотина, викаш? Срещу какво, осем стражи под твоята команда, а, Грънтъл? Ти за идиоти ли ни взимаш? Сто разбойници от Дуелл и нямаше да си тук.

— Не, Кест, не си идиот — призна Грънтъл. — Задръстеняк си, но не си идиот.

Капитанът и хората му се наежиха, но Сирик вдигна трепереща ръка и посочи.

— Грънтъл, Гисп кара тоя фургон, но е мъртъв.

— Да. И другите трима също.

— Но… но как?

Грънтъл разкърши заплашително огромните си рамене.

— Не знам. Но все едно, изпълниха заповедите ми. Вярно, бях се отчаял и ревях разни неща, които обикновено не казвам, но пък тогава бях останал само аз, а с четири фургона и толкова коне… — Сви отново рамене и добави: — Ще си поискам заплащането веднага, Сирик. Получи си половината бастионски келик, който искаше, а това е по-добре от нищо.

— А какво да правя с четирима немрящи колари?! — вресна Сирик.

Грънтъл се обърна, погледна ядосано Гисп и викна:

— Вървете при Гуглата, и четиримата. Веднага!

Коларите тутакси се подчиниха. Смъкнаха се или се катурнаха от каприте на земята. Трите врани, които кълвяха раздраното лице на Гисп, заграчиха възмутено, после, щом тялото се отпусна в прахоляка на двора, накацаха отново да продължат пира си.

Сирик се беше съвзел достатъчно, за да покаже раздразнение.

— Колкото до плащането…

— Пълно — прекъсна го Грънтъл. — Предупредих те, че нямаме достатъчно хора. Кест може да не е идиот, но ти си, Сирик. И шестнайсет души умряха заради това, да не говорим за стоте от Дуелл. Ще посетя Гилдията, както се полага. Получавам си пълната заплата и си запазвам мнението за себе си. Иначе… — Грънтъл поклати глава. — Иначе няма да наемаш повече керванна охрана. Изобщо.

Няколко физиономии се смениха по лицето на Сирик, преди да въздъхне примирено.

— Капитан Кест, плати на човека.

 

 

Скоро след това Грънтъл излезе на улицата. Спря, погледна към утринното слънце и пое към дома. Въпреки жегата облече наметалото си и дръпна отново качулката. Проклетите дамги по кожата му бяха почервенели от битката и щяха да минат седмици, преди отново да избледнеят до сивкаво. Междувременно колкото по-незабележим се направеше, толкова по-добре. Подозираше, че в коптора, който наричаше свой дом, вече го чака убиец от храмовите прислужници. Жената с тигрова кожа, провъзгласила се за Върховна жрица на местния храм, нямаше как да не е чула свирепия боен вик на Смъртния меч на Трейк дори от трийсет левги в равнината на Дуелл. И щеше да е бясна… отново зажадняла отчаяно за вниманието му.

Но Грънтъл пет пари не даваше за нея, както и за окаяниците, които беше събрала в храма си. Избиването на онези разбойници не беше работа, която бе приел присърце. Никакво удоволствие нямаше в леенето на кръв, никаква радост в свирепата ярост. Него ден беше загубил приятели, сред тях и последните двама, които бяха с него след Капустан. Тези рани бяха по-дълбоки от другите, в плътта, и щеше да мине много повече време, докато зарастат.

В това мрачно настроение, въпреки издутата с консули кесия на колана, не беше склонен да изтърпи обичайната блъсканица по главните улици. Само едно бутване или озъбване в повече и сигурно щеше да извади мечовете, а след това нямаше да му остане избор, освен да бяга от Даруджистан или да рискува да увисне на хълма Високи бесилки. Затова, след като мина през Портата на именията южно от парка Бортън и по рампата към Крайезерния квартал, хвана обиколен маршрут, по тесни криви улички и пълни със смет проходи между сградите.

Малцината, които срещаше, се отдръпваха бързо, обзети сякаш от плах инстинкт за самосъхранение.

Сви към една малко по-широка уличка, но тя се оказа запушена от висока каляска, жертва като че ли на уличен метеж. Гледката му напомни за празненството, което все още беше в ход… макар че когато се приближи, се усети, че стъпва върху съсухрени човешки крайници и вадички съсирена кръв. А когато видя зейналата дупка на мястото на вратата, с потъналата в неподвижен сумрак вътрешност и конете, покрити със засъхнала пот и пяна, всичко — занемарено и сякаш неподатливо на плячкосване, разбра, че това е един от поредните впрягове на проклетата Гилдия Тригали, отвратително скандални с неизменните си бесни пристигания.

Също толкова дразнещо беше, че Тригали с безпрецедентната й акционерна система явно бе съперник на градската гилдия Кервансарай. Нещо, за което Кервансарай отдавна трябваше да се сети. Макар че ако това, което Грънтъл беше чувал, бе близо до истината, степента на похабяване сред акционерите на Тригали беше ужасно висока — по-висока, отколкото би приел всеки благоразумен пазач на керван.

Но пък ето го и него, единствения оцелял от кервана на Сирик, и въпреки консулите, които носеше, финансовата му отплата не беше буквално нищо в сравнение с печалбата, която Сирик щеше да пожъне от келика, особено след като вече не му се налагаше да плаща на коларите си. Разбира се, щеше да му се наложи да купи нови фургони и да ремонтира тези, които Грънтъл му бе докарал, но застраховката щеше донякъде да покрие разходите.

Докато заобикаляше каляската, й хвърли още един поглед. И с яд заключи, че Тригали строят тия проклетници така, че да издържат буквално на всичко. Опърлена, раздрана като от мечешки нокти, раздрънкана и с ожулена като от киселина боя. Очукана като боен фургон.

Мина покрай конете. След пет крачки се обърна изненадан. Толкова близо животните трябваше да изпаднат в паника — винаги се паникьосваха. Дори тези, които успяваше да принуди да свикнат с миризмата му, трепереха неудържимо под него, докато чисто нервното изтощение не притъпеше страха им. Но тук… взря се в очите на един от предните коне и не видя в тях нищо освен уморено безразличие.

Поклати глава и продължи по пътя си.

Адски любопитно. Но пък нямаше да е зле да си има един такъв кон.

„А още по-добре някой мъртъв? Мъртъв като Гисп?“

Тази мисъл го върна към някои определено гадни неща, за които никак не държеше да разсъждава в момента. „Като това, че мога да командвам мъртъвци.“

Смяташе, че вече е твърде стар, за да открива в себе си нови таланти.

 

 

Обшитата с моржова кожа лодка опасно се поклащаше над вълните между две търговски баржи. С риск да бъде премазан от тях, самотният лодкар припряно загреба с веслото и след няколко мига се добра до разкаляния бряг. Измъкна се от лодката, мокър до бедрата, торбата, която метна на рамо, изпляска и от нея закапа. Закрачи по кея към изтърканите каменни стъпала.

Беше раздърпан, небръснат от два-три дни. Кожените му дрехи бяха странна смесица от обличаното под броня и дрехите на натийски рибар по време на шквал. Широката му шапка от тюленова кожа беше безформена, избеляла от слънцето и с петна спечена сол. Освен торбата носеше странен закривен меч в разцепена ножница, стегната с оръфани ивици кожа. Ефесът с форма на змийска глава беше с празни дупки на мястото на скъпоценните камъни за очи и зъби. Висок и жилав, мъжът тръгна с леко крадлива походка към една от пресечките от другата страна на Крайезерна улица.

Долу на брега някой ревеше кой е запречил с пълната си с вода тръстикова лодка кафезите му с раци.

Щом стигна уличката, мъжът спря в сянката на високите складове, смъкна широкополата шапка и забърса мръсотията от челото си. Черната му коса, оредяла отпред, беше вързана на дълга опашка, която, затъкната допреди малко под шапката, сега се смъкна на гърба му. Челото и лицето му бяха нашарени с белези, а едното му ухо почти липсваше, посечено преди много време. Почеса се по брадата, сложи отново шапката и тръгна пак.

Не беше изминал и десетина крачки, когато двама души излязоха от двете му страни. Онзи отляво натисна върха на кама в ребрата му, а другият размаха пред очите му къс меч и му посочи с него да опре гръб в мръсната стена.

Онемял, мъжът се подчини. Примижа в сумрака към този с меча и се намръщи.

— Леф?

— Появи се, а, приятел? Да не повярва човек.

Другият с ножа изсумтя.

— Мислеше, че няма да те познаем с тая тъпа шапка, нали?

— Скорч! Не мога да ви опиша колко се радвам, че ви виждам и двамата. Богове подземни, щях да си помисля, че отдавна ви е споходил гадният край. Малко пари само да имах… ех, щях да ви черпя едно пиене…

— Хайде, стига — изръмжа Скорч и размаха меча пред лицето му. — В списъка ни си, Торвалд Ном. Да, много надолу, щото повечето хора мислеха, че си се отвял отдавна, което си е все едно си умрял. Но избяга от дълг — голям и вече още по-голям, да. Да не говорим, че избяга от мен и Скорч…

— А, не! Нали официално прекратихте партньорството ни след оная нощ, когато…

Скорч изсъска:

— Млъкни, проклет да си. Никой нищо не знае за онова!

— Исках да кажа, че изобщо не съм бягал от вас двамата — обясни припряно Торвалд.

— Все едно — рече Леф. — Не си в списъка заради това, нали?

— Двамата май яко сте я закъсали. Да се хванете на тия…

— Може и да сме — прекъсна го Скорч. — А може и да не сме. Виж, това дето казваш, че нямаш пари, е лоша новина, Торвалд. Повече за теб, отколкото за нас, щото ние сега ще те заведем. И богове, лихварят Гареб няма да е доволен.

— Чакай! Ония пари мога да ги намеря — мога да си изчистя оня дълг. Но ми трябва време…

— Никакво време не можем да ти дадем. — Леф поклати глава. — Жалко, приятелю.

— Една нощ, само това искам.

— Една нощ, та да избягаш колкото може по-далече.

— Не, заклевам се. Богове, та аз току-що се върнах! За да уредя всичките си дългове!

— Виж ти. И как смяташ да го направиш това?

— Оставете подробностите на мен, Скорч. Просто за да си останете невинни с Леф. Значи аз съм много в края на онзи списък. Би трябвало да съм, защото минаха години. Това означава, че никой не очаква да ме види, нали? Дайте ми една нощ, само една, само това искам. Може да се срещнем пак тука, по същото време утре. Няма да бягам от вас двамата, обещавам.

— Май ни мислиш за идиоти — каза Леф.

— Чуйте ме. Щом си изчистя дълга към Гареб, мога да ви помогна. С оня списък. Кой е по-добър от мене в такива работи?

Лицето на невярващия Скорч се изопна, очите му се опулиха. Той облиза устни и се спогледа с Леф.

Торвалд Ном забеляза това и кимна.

— М-да, вие двамата сте в беда, ясно. Тия списъци съсипват всички, които се захващат с тях. Трябва да ви кажа, удивен съм, и да, дълбоко разочарован, че ви заварвам затънали така дълбоко, след като ви оставих. Богове, ако знаех, щях да помисля дали да не остана…

Леф изсумтя:

— Е, тука вече лъжеш.

— Може и да преувеличавам малко. Та какво вика Гареб, че дължа сега?

— Хиляда сребърни консула.

Торвалд Ном зяпна.

— В името на Гуглата, той само ме черпи вечеря и една-две кани! И си помислих, че просто е щедър. Искаше да му свърша някаква работа. Бях оскърбен, когато ми прати сметката за вечерята…

— Лихва, Торвалд — каза Леф. — Знаеш как е.

— Освен това ти просто взе, че избяга — добави Скорч. — Къде беше през цялото това време?

— Изобщо няма да повярвате.

— Тия белези на китките ти от пранги ли са?

— Аха. Че и по-лошо. Натийските робски кошари. Малазански търговци на роби — чак до Седемте града. Беру да пази, приятели, хич не беше хубаво нито едното, нито другото. Колкото за пътуването обратно, хм, ако бях бард, що пари щях да натрупам, като я завъртя тая история!

Мечът, който почти беше опрял лицето му, се беше снишил и сега се махна, а ножът се отдръпна от ребрата му. Торвалд бързо погледна двете лица пред себе си и рече:

— Една нощ, приятели, и всичко ще бъде изчистено. И мога да започна да ви помагам с тоя списък.

— Вече си имаме помощ — отвърна Леф, макар да не изглеждаше доволен от това признание.

— О? Кой?

— Круппе. Помниш ли го?

— Оня мазен тлъст търгаш на крадени вещи, дето все виси в хана „Феникс“? Вие да не сте луди?

— Това е новото ни кръчме, Торвалд — рече Скорч. — Откакто Бормен ни изхвърли за…

— Не му казвай тия неща, Скорч!

— Една нощ — повтори Торвалд. — Разбрахме ли се? Добре. Няма да съжалявате.

Леф отстъпи и прибра меча си.

— Аз вече съжалявам. Слушай, Торвалд. А си побягнал, а сме те подгонили, където и да идеш. Може да скочиш обратно в натийските робски кошари, и ние ще сме при теб. Разбираш ли ме?

Торвалд го погледна намръщено и кимна.

— Разбирам те. Но се върнах и никъде няма да ходя. Никога вече.

— Една нощ.

— Да. А вие да вземете да се върнете да наблюдавате пристанището — кой знае кой може да се готви да избяга на следващия кораб.

Двамата се спогледаха нервно. Леф избута Торвалд настрана и закрачи, Скорч тръгна по петите му. Излязоха от уличката и се вляха в тълпата.

Торвалд въздъхна и измърмори:

— Как става така, че такива пълни идиоти продължават да живеят и да живеят?

Опипа морантската си пелерина да се увери, че всички неща, които беше изпокрил по вътрешните джобове, са си на мястото, нищо не стърчи или, боговете да не дават, не се е счупило. Нищо не капеше. Никакво парене или хлъзгане на… все едно. „Добре.“ Намести широката шапка на главата си и тръгна.

Това с Гареб беше адски дразнещо. Какво пък, трябваше да направи нещо по въпроса, нали? „Една нощ. Добре. Така да бъде. Другото може да почака.“

„Надявам се.“

 

 

Роден в град Едноока котка преди двайсет и седем години, Хъмбъл Межър беше със смесена кръв. Една жена риви, продадена на местен търговец срещу дузина пръчки желязо, година след това роди син — копеле. Осиновено осем години по-късно в домакинството на баща си, момчето бе дадено да чиракува железарство и щеше да наследи занаята, ако не беше една ужасна нощ, в която защитеният му стабилен свят рухна.

Беше пристигнала чужда армия и бе подложила града на обсада. Дни и нощи на върховна възбуда за младия мъж: улиците гъмжаха от слухове за обещания блясък от включването във великата и богата Малазанска империя, стига само глупаците в двореца да се съгласят да капитулират. Очите на баща му блестяха от това въображаемо обещание и несъмнено понесен на гребена на тази вълна от видения, старият търговец се наговори с агенти на империята да отвори една нощ градските порти — опит, завършил с катастрофален провал, като търговецът си изкара арест и след това екзекуция, а в имението му нахлуха войници от градския гарнизон с извадени мечове.

Онова нападение бе оставило кошмарни спомени, които никога нямаше да оставят Хъмбъл Межър. Беше видял с очите си изнасилването и убийството на майка си и сестрите си. Писъци, пушек и кръв, навсякъде кръв, като горчивия дар на някой тъмен бог — о, щеше да помни тази кръв. Пребиха го, оковаха го, повлякоха го по улицата — и щеше да го сполети същата съдба като останалите, ако не беше един наемнически отряд, съюзен с града. Командирът му, висок свиреп воин, казваше се Джорик Шарпланс, прибра шепата оцелели пленници.

Този отряд след това бе прогонен от Еднооката котка от параноичните градски управители. Отплаваха на кораби през Старото кралско езеро малко преди друг акт на измяна да се окаже по-успешен от първия. Нова нощ на клане, този път от кървавите ръце на убийците на Нокътя, и Еднооката котка падна пред Малазанската империя.

Джорик Шарпланс пусна пленниците на свобода на дивия южен бряг на езерото, при самото подножие на Еднооките планини, с достатъчно припаси, за да прехвърлят планинските проходи до Старото кралско плато. Оттам Хъмбъл Межър поведе оцелелите от домакинството, роби, както и свободни граждани, по търговските пътеки до град Мечка. Кратък престой там, а после на юг до Кръпка и Пътя на ривите.

В Пейл се заседяха малко, а след това побягнаха от нова малазанска обсада към Даруджистан с окаяната колона бежанци.

Там Хъмбъл Межър пое последната оцеляла кантора от дейността на баща си, започна дълъг, пресметлив процес на преустройване, който закали тактическите му умения и силата на духа му.

Дългото тежко пътуване му бе осигурило верността на хората му. Робите бяха възнаградени с освобождение и никой не отказа предложението му за работа. Търговията му с желязо процъфтя. По едно време изглеждаше, че проклятието, каквото бе Малазанската империя, може като нищо да го разори отново. Но беше имало дар, кръвен дар, който той вече разбираше добре, и животът на града бе пощаден.

За колко дълго? Хъмбъл Межър беше добре запознат с начина, по който действаше империята. Проникване, хитри дестабилизиращи ходове, убийства, разпалване на паника и разпадане на реда. Това, че вече имаха посолство, не беше нищо друго освен средство да вкарват гибелно опасните си агенти в Даруджистан. Е, той беше приключил с бягането.

Бащините му предци бяха търгували с желязо дванайсет поколения. Тук, в кантората си в квартал Джадроуби на Даруджистан, в складовете много над уличното ниво, беше намерил дневници, стигащи шестстотин години назад. И сред най-древните от тези свитъци Хъмбъл Межър бе направил откритие.

Даруджистан нямаше да падне под властта на Малазанската империя — той беше намерил средството, за да осигури това. Да гарантира всъщност вражеска сила никога да не застраши града, който той вече наричаше свой дом, никога повече да не бъде заплашено семейството му, хората, които обичаше.

Хъмбъл Межър добре съзнаваше, че за да постигне това, ще му е нужна цялата прозорливост в довеждане на някои планове до изпълнение. Щяха да са му нужни огромни суми, с които той вече разполагаше. И, уви, трябваше да бъде безскрупулен.

Неприятно, да, но необходима жертва.

Централната служба на Железарите Елдра представляваше гмеж от постройки, складове и работилници северно от портата Два вола. Целият комплекс беше заграден с висока стена и напълно самостоятелен. Пред дългата едноетажна леярна срещу западната стена се нижеха три реда ковачници. Под нея минаваше подземен поток, който осигуряваше отток в река Майтън, а отпадъците, изливащи се в него, даваха името на близкия залив Кафяв поток. През повечето дни петното се разпростираше далече навътре в Лазурното езеро, неприятна последица от обработката на желязо, както често казваше той пред градските власти, щом оплакванията на джадроубските рибари станеха прекалено остри, за да се пренебрегнат. Предложенията за компенсация обикновено се оказваха достатъчни, за да усмирят подобни възражения. А и желязото наистина беше нужно на всички.

Административната сграда се издигаше срещу южната стена на двора — администрация и жилищни помещения. Жилищата на персонала заемаха крилото най-близо до южния край на леярната. Централният блок приютяваше архивите и стаите на чиновниците. Последното крило беше най-старата част на сградата, основите му датираха от век, в който най-използваният метал бил бронзът, а цивилизацията все още била само обещание. Много под наземното ниво на това крило древни стълбища се виеха надолу през пластове варовик и свършваха в низ от грубо всечени куполни зали, използвани за складове от поколения. Хъмбъл Межър подозираше, че преди това светско приложение тези крипти са изпълнявали много по-мрачна функция.

Наскоро беше приспособил една такава зала за свой таен кабинет, в който можеше да работи сам, защитен с гъмжило от древни прегради, и оставаше тук почти всяка нощ, странно неуморим, сякаш самото благородство на каузата му го даряваше с нечовешки резерви — поредното доказателство, че усилията му бяха започнали да жънат плодове, признание един вид, от сили, за които мнозина изобщо не предполагаха, че все още съществуват.

За такива неща си мислеше дори през деня и особено в този ден, когато най-верният му слуга — единственият, който знаеше за тайните крипти и за плана на Хъмбъл Межър — влезе в кабинета му, остави на писалището малка восъчна книжка и излезе.

Внезапно обзелото го радостно предчувствие рухна, щом отвори книжката и прочете надрасканото на восъка съобщение.

Пренеприятно. Четирима убийци, и четиримата — провалили се. Гилдията го уверяваше, че този провал няма да се повтори.

Тъй. Набелязаните бяха доказали, че наистина са толкова опасни, колкото Хъмбъл Межър подозираше. Горчива утеха, уви. Той остави книжката, взе цилиндъра от нагорещената поставка и грижливо стопи съобщението.

Гилдията трябваше да внимава много. Защото той можеше да изгуби доверие и да потърси… други средства.

В дворовете кънтяха снопове железни пръти, докато ги търкаляха от платформите по релсите към склада, като грохот на мечове на бойно поле. Хъмбъл Межър потръпна.

Каквото трябва — трябва.

 

 

Много скоро бавно подхождащият към кея Лоустоун чуждоземски кораб привлече вниманието на пристанищните тълпи дотолкова, че несекващият рев на продавачи, хамали, гадателки, проститутки, колари и рибари секна. Хората зяпнаха. Всякакви разговори замряха и изуменото множество затаи дъх. Отекна смях, последван от още смехове.

На носа на ниския кораб, отпуснала съвършената си бяла ръка на врата на дървената фигура на конска глава, стоеше жена. Ако не беше смайващата й, неземна красота, стойката й бе така царствена, толкова надменна, че щеше да е смешна. Загърната бе в прозирна блуза в смарагдовозелен цвят, която се стичаше по тялото като вода в леден поток. Носеше широк черен кожен колан, в който бяха затъкнати три голи ками, а под това — плътни бричове от щавена кожа до кожените гамаши. Зад нея, на палубата и по такелажа, гъмжеше от бок’арала, а три от тях се боричкаха над щурвала.

По всички пристанища на света може да се чуят приказки за неописуемо странни гости, но нищо не можеше да се мери с това, или така поне щяха да твърдят свидетелите в домове и по кръчми години наред. Докато корабът се плъзгаше към каменния кей, сблъсъкът изглеждаше неизбежен. Бок’арала си бяха маймуни в края на краищата, умни най-много колкото едно псе. Но да карат кораб? Нелепо. Да го подведат до кея за привързване? Невъзможно. И все пак в последния момент трите същества, които се боричкаха кое да държи щурвала, като по чудо спряха кораба. Натъпканите със слама буфери съвсем леко се свиха между корпуса и камъка, щом корабът опря кея. От палубата захвърчаха въжета. Високо на главната мачта горното платно се изви и изплющя, после почна да се сгъва и да се смъква надолу. Беше впримчило един бок’арал и той врещеше и се мяташе, за да се измъкне.

Долу на главната палуба бок’аралите хукнаха във всички посоки и се сборичкаха край дървения мостик — и всички на пристанището видяха как мостикът се вдигна, подскочи и рухна с трясък върху камъните на кея, в резултат на което три-четири от черните крилати зверчета нападаха във водата с жалък грак.

На десетина крачки от кораба вече стоеше чиновник от службата на пристанищния началник. Поколеба се, преди да се приближи, за да поиска таксата за пристан. Мокрите бок’арала се изкатериха на палубата, един с голяма риба в устата, което примами другите да му скочат и да се сбият за плячката.

Вместо да слезе на кея, жената се скри в каютата.

Чиновникът закрачи колебливо напред, но бързо се отдръпна, защото пет-шест бок’арала, струпани на перилото, оголиха зъби и заръмжаха.

Както е обичайно за всички тълпи, изумлението от новостта се оказа краткотрайно. Много скоро, след като не се случи нищо забележително освен напразните опити на чиновника да измъкне таксата за пристан от орда крилати маймуни, които само се зъбеха и му правеха физиономии — една стигна дотам, че го замери с рибешка глава, — вниманието се разсея и всички се върнаха към работите си отпреди пристигането на кораба. Мълвата за красивата жена и нелепия й екипаж се разнесе и порази града, бърза като лястовички, полетели от улица на улица в душния дълъг следобед.

 

 

В капитанската каюта, пред погледа на Сцилара, сестра Спайт, със смътна усмивка на сочните устни, напълни бокали с вино и ги постави пред насядалите около кръглата маса за карти свои гости. Усмивката й бързо се стопи в тъжно мръщене — съвсем леко преувеличено, — когато Кътър се завъртя в стола си и обърна гръб, твърде ядосан, за да приеме мирния жест.

— Е, не — рече Спайт. — Точно сега малко зрялост ще е истинско облекчение. Пътуването ни беше дълго, да. Но все пак, повтарям: отлагането на слизането ни до свечеряване си остава най-разумният ход.

— Никакви врагове нямам тук — войнствено изръмжа Кътър. — Само приятели.

— Това може и да е вярно — отстъпи Спайт. — Но те уверявам, млади ми убиецо, Даруджистан не е градът, който си оставил преди години. Изтръпнал е, стои на самия ръб на голяма опасност…

— Знам това! Чувствам го… чувствах го още преди да дойда на борда на прокълнатия ти кораб! Защо си мислиш, че да си стоя тук и да не правя нищо ми се струва най-лошото възможно решение? Трябва да видя някои хора, трябва да предупредя…

— Олеле. Ти наистина ли вярваш, че никой освен теб не осъзнава опасността? Че всичко виси в равновесие ей там, на пръстите ти? Арогантността на младите!

Сцилара напълни лулата си с ръждивец и я разпали. Тежки, мрачни настроения витаеха в каютата. Нищо ново в това, разбира се. Цялото това пътуване беше объркано и противоречиво от момента, в който тя, Кътър, Баратол и Чаур бяха измъкнати от морските вълни, докато от небето пердашеха гигантски огнени буци. Поклонници бок’арала, окаяно муле, стара вещица, която се разпадаше на куп паяци, стига човек да погледне на верев към нея. Мършав, напълно побъркан Върховен жрец на Сянка и трелл с разбито сърце. А Спайт, макар да се държеше като глезена принцеса, всъщност си беше магьосница соултейкън, ужасно могъща и опасно луда, като някоя Древна богиня. Не, по-пъстър и нелеп товар пътници и екипаж Сцилара не можеше да си представи.

„А ето, че вече сме тук. Горкият Даруджистан!“

— Няма да е задълго — заговори тя на Кътър. — Наистина ще е по-добре да се опитаме да останем колкото може по-незабележими.

Искарал Пъст, седнал на стола си и вдигнал краката си толкова високо, че жабешкото му лице надничаше между коленете, като че ли се задави при този коментар. След това, почервенял и опулен, се намръщи към масата.

— Имаме екипаж от побъркани маймуни! — Кривна глава и зяпна сащисан Сцилара. — Можем да опушим риба с тая — само я накачваме в косата й! Е, да, рибата накрая ще ни изтрови всички, което може би всъщност е планът й! Не посяга на ядене и пиене — о, да, разкрих я аз. Никой Върховен жрец на Сянка не можеш го излъга толкова лесно! О, не. Та за какво говорех? — Смръщи вежди, после изведнъж се надигна застрашително и я изгледа с яд. — Незабележими! Защо просто не се свреш в тоя свой облак дим, жено!

В отговор тя с усмивка му прати облаче дим.

Спайт остави бокала си на масата.

— Може би е редно да обсъдим бъдещите си действия, не мислите ли?

Въпросът, отправен към всички, пожъна само празни погледи.

Спайт въздъхна.

— Маппо Рънт, онзи, когото търсиш, не е на този континент. Въпреки това бих те посъветвала да тръгнеш оттук по суша, може би чак до Ламатат, където би трябвало да можеш да си намериш превоз до злата империя на Ледер.

Треллът я изгледа изпод тежките си вежди и отвърна:

— Тогава няма да се мая.

— О, той няма да се мае — зашепна Искарал Пъст. — Не, не, не. Твърде много гняв, твърде много скръб. Гигантският тъпак не може да се мае, още по-лошо — да мами. Маменето би било ужасно, пък и бездруго сигурно е незаконно. М-да, сигурно бих могъл да му уредя ареста. Заключен и забравен в някой тъмен зандан. О, трябва да поразсъждавам над тази възможност, а през цялото време ще се усмихвам благодушно. — И се усмихна.

Могора изсумтя и рече:

— Съпруже, предрекла съм съдбата ти. В Даруджистан ще е възмездието ти. Катастрофален сблъсък. Опустошение, злочестина за всички, развихрянето на ужасни проклятия и страховити сили. Разруха, такава разруха, че всяка нощ сънувам блажен мир, уверена, че вселената отново е в равновесие.

— Трудно мога да си представя Сянка да наложи равновесие над каквото и да било — рече Спайт. — Този твой съпруг служи на зъл бог, на пренеприятен бог. Колкото до пророчеството ти, Могора, случайно знам, че не притежаваш подобен талант…

— Но мога да се надявам, нали?

— Този свят не е подходящо място за пожелателно мислене, скъпа.

— Не съм ти „скъпа“! Ти си от най-лошия вид вещици, хубавица такава! Доказателство, че очарованието не е нищо друго освен обаяние…

— О, жено — измрънка Искарал Пъст, — и ти да се беше пообаяла малко. Че да не ми призлява поне…

Могора изръмжа, превъплъти се в кипнала гмеж паяци, те се изсипаха от стола на дъсчения под и се разпълзяха във всички посоки. Искарал Пъст се подсмихна злобно на другите.

— Ей затова седя така, глупаци такива. Ще ви изпохапе всички, при всеки шанс! — Размаха възлест пръст към Сцилара. — Освен теб, разбира се, защото от тебе й става зле!

— Ами хубаво — отвърна тя и погледна Баратол. Грамадният чернокож мъж гледаше мълчаливо останалите, с лека усмивка. Зад него стоеше Чаур, широко ухилен, докато се опитваше да тъпче паяци. — А ти, драги ми ковачо? Жадуваш ли да опознаеш този величествен град на сините пламъци?

Баратол сви рамене.

— Мисля, че да, макар да мина доста време, откакто съм се мешал в тълпите. Допускам, че анонимността дори може да ми хареса. — Погледна отпуснатите си на масата ръце и като че ли забеляза в плетеницата от белези по тях нещо, което го накара да се намръщи. Тъмните му очи почти свенливо се отместиха встрани.

Не си падаше много по величавите изповеди, Сцилара го знаеше много добре. Едно-единствено съжаление може да съкруши хиляда доблестни дела, а у Баратол Мекхар имаше повече съжаления, отколкото можеха да понесат повечето смъртни. А и не беше достатъчно млад, за да прекрачи нагло през тях, стига, разбира се, младостта да е времето за дръзко безстрашие, онова драгоценно пренебрежение към бъдещето, което позволява… ами, почти всичко, стига то да служи на непосредствената нужда.

— Склонна съм да призная — поде Спайт, — че ме обзема известна меланхолия, когато посещавам бликащи от енергия градове, какъвто е този Даруджистан. Дългият живот те учи колко ефимерен е един такъв пищен блясък. Като си помисля, неведнъж съм се връщала в градове, които съм познавала добре в епохата на тяхното величие, за да намеря само порутени зидове, прах и разруха.

Кътър се озъби и рече:

— Даруджистан е устоял две хиляди години и ще устоява още две хиляди — дори и повече.

Спайт кимна.

— Точно така.

— Е, само че ние нямаме търпението да чакаме хилядолетия, Спайт…

— Явно не ме слушаш — прекъсна го тя. — Търпението е неуместно понятие. Помисли си за умората, която често сполетява вашия вид в края на живота. После я умножи безчет пъти. Това е бремето на дългия живот.

— Момент да поплача за теб тогава — отвърна Кътър.

— Каква неблагодарност! Много добре, младежо, моля, наистина ни напусни, и ако това се окаже последният път, в който те виждам, то поне ще се уверя колко ценно е търпеливото поведение.

Кътър потърка лицето си и като че ли беше на ръба да започне да си скубе косите. Пое дълбоко дъх, после бавно издиша и измърмори:

— Ще чакам.

Тънките съвършени вежди на Спайт се вдигнаха.

— О, нима? И може би ще последва извинение?

— Извинявай — изломоти Кътър. — Просто… при това, което ме е страх, че ще се случи на града ми, цялото това губене на време, каквото и да било време… ами, не е лесно. — Сви рамене.

— Извиненията, придружени от възражения, не струват нищо, знаеш ли — заяви Спайт и стана. — Още не е вечер, нали? Не можете ли да се изнижете до койките си за малко? Или да пообиколите из трюма? При все че невъзпитаният Кътър тук се гризе за неща, които не може да контролира, аз самата долавям присъствието на… персонажи, пребиваващи в Даруджистан, от естество, което може да разтревожи дори и мен. Съответно трябва малко да помисля… за предпочитане сама.

Сцилара стана и хвана Кътър под мишницата.

— Хайде да си ходим.

 

 

Последван от Чаур, Баратол тръгна след трелла надолу към трюма. На борда нямаше достатъчно големи каюти да приютят Маппо, затова той си беше приспособил нещо като обиталище сред балите с провизии. Баратол видя, че треллът вече си е приготвил багажа. Постелка, броня и оръжия — всичко беше натикано в една голяма торба, вързана с кожена каишка. Сега той седна на един сандък и вдигна очи към ковача.

— Искаш нещо да ми кажеш ли, Баратол?

— Спайт ми каза, че треллите са прогонени от този народ преди много време.

— Моят народ е бил гонен хиляди години. — Сви равнодушно огромните си рамене. — Може би сме толкова грозни за другите, че самото ни съществуване е неприемливо.

— Дълъг път ти предстои — каза Баратол. — Мисля да…

Но Маппо вдигна ръка.

— Не, приятелю. Това трябва да го направя сам.

— Да прекосиш цял континент, изправен пред цялата тази враждебност от всички страни… Маппо, някой трябва да ти пази гърба.

Тъмните хлътнали очи на трелла го изгледаха продължително.

— Баратол Мекхар, ние с теб се опознахме добре през това пътуване. Не бих могъл и да си представя по-добър пазач на гърба ми от теб. — Поклати глава. — Не се каня да прекосявам континента. Има… други пътища. Може би всъщност по-опасни, но те уверявам, не съм лесен за убиване. Провалът си беше мой и отговорността да се поправи стореното е моя и само моя. Няма, не мога да приема други да рискуват живота си заради мен. Не и ти, приятелю. Не и благословеният Чаур. Моля ви, оставете ме сам в това.

Баратол въздъхна.

— Тласкаш ме към още по-ужасен избор тогава.

— О?

— Да. Какво да правя с живота си.

Маппо се засмя.

— Това не бих го нарекъл ужасно. Поне от моя гледна точка.

— Разбирам какво е да няма за теб покой — каза Баратол. — Мисля, че това е единственото, което разбирам. В Седемте града почти се бях убедил, че каквото намерих там, е единственото, от което се нуждая, но се лъжех. Някои хора, вече съм убеден, просто не могат… да се оттеглят. Твърде много прилича на пораженство.

— Ти беше ковач…

— По необходимост. Бях войник, Маппо. Червен меч.

— Все пак да обработваш желязо е достойна професия. Може да си бил войник някога, но да оставиш оръжията и да намериш друга професия не е пораженство. Но ако така го чувстваш, какво пък, този град несъмнено е пълен с имения, много от които с радост биха приели пазач с твоя опит. А ще има и търговци, кервани със стока. Всъщност градът трябва да си има и гарнизон… никой войник не се бои от липса на работа, защото уменията им винаги се търсят.

— Тъжно признание, Маппо.

Треллът отново сви рамене.

— Баратол, мисля, че ако някой има нужда да му пазят гърба, това е Кътър.

Баратол въздъхна обезсърчено.

— Той почти нищо не казва какво смята да прави. Все едно, това е неговият град. Ще намери онези, които познава достатъчно, за да го защитят. Освен това трябва да призная, че след като видях упражненията на Кътър с онези негови ножове, ами, може би не него трябва да го е страх, а Даруджистан трябва да се страхува от завръщането му.

— Прекалено прибързан е.

— Вярвам, че Сцилара ще го озапти.

— Баратол, хайде сега да се сбогуваме. Смятам скоро да си тръгна.

— А не дойдох ли при теб тук?

— Не ме бива много в сбогуванията. — Извърна свенливо очи.

— Тогава ще ги предам на другите, от твое име. Кътър ще е… разстроен. Защото те познава най-дълго от всички ни.

— Знам. И съжалявам. В толкова много отношения съм страхливец.

Но Баратол разбираше добре. Това не беше страхливост. Беше някакъв срам, изкривен отвъд всякакво разумно основание, всякакво приемливо оправдание. Загубата на Икариум беше рана, толкова сурова, толкова неизлечима, че покварата й помиташе всичко по пътя си. Приятели, вярности, съдби, истории. А Маппо не можеше да се пребори с тази връхлитаща вълна, нито да надвие съдбата, която сам търсеше в самия край. Неописуема скръб щеше да има в този край, подозираше Баратол.

Ако Икариум, Крадеца на живот, все още не се беше развихрил, то скоро щеше да го направи. Маппо щеше да е твърде закъснял, за да предотврати това. Ето защо му беше трудно да остави трелла сам пред всичко, което го очакваше, просто да се отдръпне. Но какво друго можеше да направи, след като желанието на Маппо бе така ясно?

— Тогава… ще те оставя по твоя път, Маппо. И ти желая всичко най-добро: безметежен път и неговия удовлетворителен край.

— Благодаря ти, приятелю. Надявам се Даруджистан да се окаже твой достоен дом. — Треллът стана и стисна ръката на ковача, след това прегърна Чаур, който се засмя от радост и понечи да затанцува с него. Маппо се отдръпна с гримаса. — Довиждане, Чаур. И се грижи за Баратол.

Когато Чаур най-сетне разбереше, че няма да види повече Маппо, щеше да има сълзи. Имаше някаква неподправена прелест в тези открити, детински реакции. „Може би Чаур единствен върви по най-верния житейски път“, помисли Баратол.

Сложи ръка на мускулестото рамо на Чаур и се усмихна на Маппо.

— Той е дар, какъвто не заслужавам.

Треллът кимна.

— Дар, който този свят не заслужава. Сега бих искал да поостана сам, в тези последни мигове.

Баратол кимна и поведе Чаур към стълбата за палубата.

 

 

Искарал Пъст се покачи на нара си, средния от трите един над друг до извития корпус. Ожули главата си в най-горния и изруга под нос, а после отново изруга, понеже трябваше да изрови шепа отвратителни жертвоприношения, оставени под възглавницата му от бок’арала. Гнили рибешки глави, бучки изсъхнали фекалии, дрънкулки, откраднати от Спайт, и една пукната глинена лула, свита от Сцилара. Хвърли ги и те се затъркаляха и затропаха по прохода в самите копита на мулето му, което бе усвоило навика да застава до койката му на случайни интервали — всеки от които се оказваше изключително неподходящ, както всъщност се полагаше за едно такова съвсем безмозъчно, но удивително вярно животно.

От горния нар се разнесе сумтене.

— Отворът е твърде малък, знаеш ли — измърмори Могора. — Много очебийно го правиш, съпруже.

— Може пък да съм си очебиен, не си ли го помислила? Не, разбира се, че не. Че тя никога изобщо не мисли. Тя си има десет хиляди очи и ни едно от тях не може да види отвъд космите в носа й. Чуй ме добре, жено. Всеки знае, че мулетата стоят над конете във всяко отношение. Включително улучването на отвора. Ами че благословеният ми слуга тука предпочита да използва клозети, вместо просто да го тръска на пътя. Има благоприличие у нея, което едва ли може да се каже за тебе, нали?

— Не би ли трябвало да си покажеш носа малко? Поклонниците ти се молят за внимание, знаеш ли.

— Аз поне имам поклонници. А ти просто ги плашиш. Ти плашиш всички.

— Дори теб?

— Разбира се, че не. Богове на бездната, тя ме ужасява! По-добре да не го знае обаче. Това би било зле. Трябва скоро да направя нещо! Да й откъсна краката може би? М-да, това би свършило работа. Да я оставя да лежи на гръб, да дращи във въздуха и да скимти жално. О, въображението е прекрасно нещо, нали?

— Когато имаш само него.

— Когато имам само него? Що за идиотщини ми дърдориш сега? Това беше странно. Почти все едно че може да ми чете мислите. Добре е, че не може обаче.

— Чакай малко — изсъска Могора. — Онова муле беше мъжко! Готова съм да се закълна!

— Проверявала си го, а?

— Още една стъпка в тая посока, съпруже, и ще те убия със собствените си ръце.

— Хи-хи. Какъв ужасен, отвратителен ум имаш, жено.

— Не, този път няма да ме разсееш. Мулето ти току-що си смени пола и след като го знам, може би виждам в него съперница, но знаеш ли какво? Може да те има. С моята благословия може, о, да!

— Популярността е проклятие — разсъди на глас Искарал, изпружен и с ръце под главата, зяпнал стегнатите въжета под горния дюшек. — Не че ще го научи изобщо. Добре ще е да посетя местния храм, да наложа тираничното си господство над местните послушници, факири жреци и жрици. Жрици! Може пък да има една-две хубавици. Като Върховен жрец бих могъл да си ги подбера, както ми се полага по право. Да правя жертвоприношения в сянката между краката й, да…

— Ще го науча, Искарал Пъст — сопна се Могора и се размърда над него. — И щом го науча, ще си взема ножа и някоя нощ, докато спиш, ще направя клъц-клъц, и ще ми запееш като детенце, и ще клякаш да правиш пиш, и какво ще иска тогава от теб жена или муле?

— Махни ми се от главата, жено!

— Не е трудно да разбера какво си мислиш.

— Само така си мислиш! Все по-опасна става, трябва ни развод. Не се ли развалят точно затова повечето бракове? Когато жената стане твърде опасна? Тъй трябва да е. Сигурен съм. Е, тогава пък ще съм свободен, нали? Свободен!

Мулето зарева.

Могора се смя толкова силно, че се подмокри — ако смрадливите капки отгоре бяха онова, което Искарал Пъст предполагаше.

 

 

Сцилара и Кътър бяха заели койките най-близо до кърмата в опит да си осигурят малко интимност и бяха опънали през коридора парче резервно платно. Въпреки това почти безумният смях на Могора стигна до тях и Кътър се намръщи.

— Ако тия двамата просто можеха да схванат колко идеални са един за друг, щяхме най-после да имаме малко спокойствие.

Сцилара се усмихна.

— Сигурна съм, че го разбират. Повечето бракове включват мисли за взаимно избиване от време на време.

Той я изгледа.

— Доста странни представи имаш, Сцилара. За какво ли не.

— Чудех се, като тръгнеш тази нощ, ще поискаш ли да ти правя компания? Или предпочиташ да тръгнеш сам?

Той не можа да издържи погледа й, затова показно разкърши гръб и се изтегна на койката.

— Разбира се, че не. Ханът „Феникс“ ще ти хареса. Мийзи, Ирилта, Мурильо, Кол и Круппе. Е, може би не Круппе, който дразни някои хора, но е съвсем безвреден… предполагам. — Порови в кесийката на колана си и извади една монета. Син морантски сребърен скиптър. Започна ловко да я върти между пръстите си. — Ах, как ще се изненадат, като ме видят.

Тя се усмихна.

— Закъснялото завръщане на Кътър.

— Е, „Кътър“ не е името, под което ме знаят. Тогава бях Крокъс Младата ръка.

— А той къде е сега? Този Крокъс Младата ръка?

Той помълча малко, примижал към монетата в ръката си, после отвърна:

— Мъртъв. Отдавна мъртъв.

— И как ще погледнат приятелите ти на това?

Той се изправи рязко. Беше някак неспокоен и отбягваше да я погледне в очите.

— Не зная. Няма да се зарадват.

— Мисля да те оставя сам в това, Кътър — каза Сцилара. — Ще тръгна с Баратол и Чаур да обикаляме по нощните пазари и разни такива неща… сега тук има празненства, нали? Звучи привлекателно. Колкото до запознанството ми с приятелите ти, най-добре да изчака ден-два.

Той най-после я погледна.

— Сигурна ли си? Ти не…

— Сигурна съм — прекъсна го тя. — Тази нощ трябва да си сам. Ще има достатъчно въпроси, на които да отговаряш, без присъствието ми да обърква нещата още повече.

— Добре. — Облекчението бе осезаемо. — Но ела утре — всички знаят къде е ханът, трябва само да попиташ.

— Разбира се — отвърна тя и стана. — Време е да потърся Баратол, за да не тръгне без мен.

— Сигурно вече се свечерява.

— Да, Кътър. Дръпването на Богинята да е с теб тази нощ.

— Благодаря. — Но отговорът беше вял.

Докато се провираше по тесния коридор, принудена да избута мулето настрани, Сцилара си каза, че болката, която изпитва, е неоправдана. Той бе намерил утеха в прегръдките й, защото нямаше никоя друга. Никаква любов не беше намесена тук. Никога не бе споменавана, нито нашепната в сънените мигове след ласките. Нищо повече от взаимно удовлетворение, утеха и удобство. И това време вече бе отминало, да. Събирането със стари приятели притегляше Кътър като маяк — онзи стар свят, в който той беше знаел своето място. Достатъчно трудно щеше да е да успее отново да се вмести в него. Да обяснява коя е тази надебеляла смучеща лула бивша курва до него щеше само да го затрудни още повече.

Беше я променил, осъзна тя, докато се качваше през отвора. Все едно бе попила от неговата колебливост, от липсата му на увереност. Вече не чувстваше в себе си онази нагла безочливост, която й бе така присъща някога. Не беше вече готова винаги да отвърне с презрение, не беше вече бронирана срещу капризите на този проклет свят. Тук, само на десетина крачки от най-големия град, който бе виждала, не беше нито времето, нито мястото за такава слабост.

Какво пък, стабилността на Баратол можеше да отвърне на нуждата й. Временно поне.

Щом стъпи на главната палуба, видя, че назрява буря. Бок’аралите се бяха струпали на перилото откъм кея и тичаха напред-назад, а в другия край на подвижното мостче стоеше агент на пристанищния началник с няколко градски стражи, които вече вадеха палките и се готвеха да нападнат кораба.

Баратол и Чаур се измъкнаха от трюма и ковачът се запровира напред през врещящите и плюещи маймуни.

Тя много добре разбираше желанието му да предотврати ескалацията. Спайт съвсем не беше от най-уравновесените, които познаваше. Един объркан спор като нищо можеше да доведе до драконска ярост, която да опустоши и пристанището, и половината град. Само заради някакво си неразбирателство за пристанищни такси.

„Толкова с незабелязаното пристигане.“

Забърза напред, като разбутваше бок’арала, и заразвързва кесията си.

 

 

Удар в слепоочието и той се превъртя, изведнъж събудил се, ножовете сами се появиха в ръцете му и остриетата задраскаха в каменните плочи на пода. Рамото му се удари в стена и той примига в сумрака.

Над него стоеше висока фигура в опърпана кожена ризница с метални ленти. През разкъсаната зелена кожа смътно се белееха натрошени ребра. Лице, обгърнато в сянка, тъмни очни кухини, широка резка за уста, от която стърчаха бивни.

Ралик Ном бавно огледа привидението. Ножовете в облечените му в ръкавици ръце му се сториха съвсем безполезни. Главата му кънтеше. Погледът му се спря на коравите носове на полуизгнилите мокасини на демона.

— Ти ме ритна.

— Да — последва хрипливият отговор.

— Защо?

Демонът се поколеба, после отвърна:

— Стори ми се най-подходящо.

Намираха се в някакъв тесен коридор. Вляво от Ралик имаше тежка врата от черно дърво с бронзов обков. Вдясно, точно зад демона, имаше Т-образна пресечка и две двойни врати срещу нея. Светлината от фенера, който съществото държеше в едната си съсухрена дългопръста ръка, изглеждаше едновременно бледа и студена, хвърляше размити равнодушни сенки по каменните стени. Таванът беше сводест, камъните ставаха все по-малки към върха, зидани като че ли без хоросан. Миришеше на прах и гнило, въздухът беше безжизнен и сух.

— Като че ли… Нищо не помня — каза Ралик.

— Има време.

Целият беше изтръпнал. Мускулите му се разтрепериха дори само от усилието да се надигне, за да подпре гръб на стената. Главата го болеше не само от ехото на проклетия ритник.

— Жаден съм. Ако няма да ме пребиваш до смърт, демоне, намери ми нещо за пиене.

— Не съм демон.

— Такива неща никога не е лесно да се отгатнат — отвърна с ръмжене Ралик.

— Аз съм Джагът. Раест, някога тиран, сега затворник. „Онзи, що се въздигне, ще падне. Онзи, що падне, ще бъде забравен.“ Тъй рече Готос, макар че, уви, изглежда, всички трябва да чакаме вечно, преди неговото име да потъне в забрава.

Малко сила сякаш се връщаше в крайниците му.

— Спомням си нещо… нощ на кръв, празника Джедероун. Малазанци в града…

— Злокобни събития, също тъй лишени от смисъл, както тогава. Ти спа доста време, убиецо. Дори отровата на оръжията ти е загубила цялата си сила. Макар че отатаралът във вените ти тече неподвластен на времето — малцина биха направили като теб. Толкова по-добре, предполагам.

Ралик прибра ножовете в каниите и бавно се надигна. Всичко около него закръжи и той затвори очи, докато мине шеметът.

Раест продължи:

— Скитам из тази къща… рядко. Навярно е изтекло доста време, преди да разбера, че тя липсва.

Ралик примижа към високия изгърбен джагът.

— Тя ли? Коя?

— Истинският демон. Воркан я наричат сега, мисля. Ти лежа до нея, неподатлив на хода на времето. Но тя вече се е пробудила. Всъщност избягала е. Би могло да се сметне за… смущаващо. Стига да те интересува, разбира се.

Воркан, Майстор на Гилдията на убийците, спомни си той. Тя беше ранена, умираше и той се мъчеше да я носи, без да знае защо, без да знае с каква цел. До къщата, която бе израсла от самата земя. Домът, който малазанците наричаха Азат. Породен от тиранския Финнест… Ралик погледна намръщено Раест.

— Къщата. Тя е твоят затвор.

В отговор — свиване на рамене, от което изпращяха кости.

— Тежестите от притежаване на недвижимо имущество.

— Значи си бил тук оттогава. Сам. Дори не си обикалял насам-натам. С два полутрупа, задръстили коридора ти. Колко време, Раест?

— Не съм тоя, когото трябва да питаш. Вдига ли се слънцето в небето навън, слиза ли после отново? Кънтят ли камбани да възвестят контрол, когато никой вече не съществува? Още ли мерят тленните глупци отрязъците, водещи до тяхната смърт, залагат ли удоволствия срещу цени, настойчиви ли са все още в заблудата, че делата имат стойност, че светът и всички богове седят и съдят всяко решение, взето или невзето? Още ли…

— Стига — прекъсна го Ралик и се изправи, като се подпря на стената. — Попитах „колко време?“, а не „защо?“ или „какъв е смисълът?“ Ако не знаеш отговора, просто така кажи.

— Не зная отговора. Но трябва да поправя едно от предположенията ти. Аз не обитавах тук сам, макар сега да е така, ако не се броиш ти, разбира се, но не очаквам твоята компания да трае дълго. Онзи легион от безразсъдни глупци, които наричаш свой народ, несъмнено копнее за завръщането ти. Кръв чака камите ти, кесията ти жадува за монетите, които ще я пълнят с всеки живот, който откраднеш. И тъй нататък.

— Щом не си бил сам преди, Раест…

— А, да. Отвлякох се с мисли за човешкото безсмислие. Господарят на Драконовата колода беше, казано на прост език, натрапник квартирант тук в дома за известно време.

— А след това?

— Напусна.

— Не е затворник значи. Този Господар.

— Не е. Като теб е, безразличен към нещастната ми съдба. Сега ще се възползваш ли от привилегията си, убиецо?

— Какво имаш предвид?

— Ще напуснеш ли сега, за да не се върнеш нивга вече? Да ме изоставиш във вечна самота, без нищо освен паяците в леглото ми и празните долапи в кухнята ми, с насмешливия шепот на въздушни течения и смътния тропот на сухи клони по кепенците? И странния писък понякога, щом нещо неприятно бъде погълнато от пръст и корени в двора. Ще ме оставиш ли просто така в този свят, убиецо?

Ралик Ном зяпна джагъта.

— Представа нямах, че моята безсъзнателност толкова е облекчила самотата ти, Раест.

— Такава нечувствителност от твоя страна не ме изненадва.

— Отговорът ми е: да, наистина ще те оставя в твоя свят.

— Липсва ти благодарност.

Ралик придърпа наметалото на раменете си и огледа оръжията си. Имаше засъхнала кръв, но тя само се разсипа на черни снежинки.

— Прости ми. Благодаря ти, Раест, за ритника в главата.

— О, няма защо. Хайде, напускай. Почваш да ми омръзваш.

Вратата се открехна със силно скърцане. Навън бе нощ, но тъмнината бе изтласкана нагоре в небето от дръзките сини пламъци на Даруджистан. Някъде отвъд полезрението му, както бе застанал на прага, улиците вряха и кипяха от пиянство и веселие. Поредното празненство, поредното полубезумно отпразнуване на спасението.

Тази мисъл разбуди друго предчувствие в душата на Ралик Ном, предчувствие, което отмете последната прах от, както подозираше, един дълъг, много дълъг сън. Преди вратата зад него да се затвори, той се обърна и едва успя да различи Раест, който все още стоеше в коридора.

— Защо ме събуди?

В отговор джагътът пристъпи напред и затръшна вратата с гръмовен трясък, който хвърли заспалите птици в паника и ги разпиля в нощта.

Ралик отново се обърна към пътеката, видя корените, гърчещи се като змии в мъха от двете й страни.

Провери още веднъж ножовете си, придърпа по-плътно наметалото и тръгна, за да преоткрие своя град.

 

 

И тъй, гражданите на Даруджистан ставаха все по-буйни, дотолкова, че това придаваше някакъв живот на самия град. Безразсъдни и още как, без никаква мисъл за бъдещето, било то за следващия миг или пък идната година. Газ съскаше на син пламък, акробати и мимове кръжаха из тълпите, сто хиляди музикални инструмента водеха сражения по полята на песента и ако кажеха някои схолари, че този звук сам по себе си е вечен, че се носи по безкрайни течения, несекващи фатално във враждебен бряг, нито в пространство или време, то самият живот можеше да се измери чрез неговия вик. Във времена на свободна, ясна синева и във времена на буреносни облаци, в хора от прогласи, които възвестяваха… завръщания, световете продължаваха да живеят, безсмъртни като сън.

На покрива на една кула в тази нощ стоеше жена, цялата в черно. Очи, студени като на граблива птица, се взираха надолу към покривите и озарените от искри комини по далечните съборетини на квартала Джадроуби. Застанала безмълвно над всичко това, тази жена мислеше дълго — и упорито — за бъдещето.

На една улица близо до имението на Кол загърнат в наметало мъж спря и застина като камък, докато празненството се вихреше около него. И още докато стигаше до извода, че едно публично завръщане, каквото му беше хрумнало отначало, би могло да се окаже неразумно, друг мъж — по-млад, но със същия твърд поглед в очите — продължи по пътя си към хана „Феникс“.

Далече зад втория, откъм пристанището, един ковач, неговият малоумен слуга и една жена, чиито прелестни извивки привличаха възхитени погледи от всички страни, крачеха към нощните пазари на Джадроуби и гледаха всичко с почудата и радостта, каквито биха могли да изпитат само чужденци, когато дойдат за първи път в един от най-великите градове на света. И то на празник.

По-близо до кораба, от който бяха слезли тримата, Върховният жрец на Сянка притича към близките сенки, невидимо последван от облак паяци, понесен от ветреца откъм езерото, а след двамата се разлудува орда бок’арала — много от тях натоварени с нови жертвени дарове и каквито там дрънкулки си бяха присвоили — озъбен шквал, който се вливаше в тълпите, придружен от викове на изненада, ужас и проклятия (колекцията им от вещи нарастваше с всяка кесия, кесийка и накит, достижими за ноктестите им ръце).

Капитанът на кораба бе останал на борда. Сега Спайт бе облечена в широки роби от черни и пурпурни коприни, бялото й като лунна светлина лице бе загледано намръщено към града. Мирис във въздуха, някакъв затаен аромат, навяващ спомени… о, за какви ли не места, но беше ли това наистина случайност? Спайт не вярваше в случайности.

И тъй, тя се поколеба. Знаеше какво ще й разкрие първата й стъпка на здравия камък… така че може би си струваше да изчака малко.

Не много.

Просто достатъчно.

В друга част на Даруджистан един търговец на желязо изпрати поредно послание до Майстора на Гилдията на убийците, а след това се върна в тайната си библиотека, за да чете за кой ли път древни, пълни с тайнствени прокоби свитъци. Не много далече оттам един търговски пазач с избелели татуировки седеше свъсен над чаша греяно вино в огромните си, покрити с белези длани; а откъм съседната стая се носеше детски смях и този смях го караше да потръпва.

Сред новите имения на беззаконни някога лихвари, купили си с времето почит и уважение, Торвалд Ном крадешком приближи един висок каменен покрит с шипове зид. Дългове, така ли? Ами добре, дълговете се плащат. Беше ли загубил уменията си? Разбира се, че не. Ако не друго, дарбите му се бяха изострили в несгодите на дългото пътуване през половината проклет свят. Славното му завръщане в Даруджистан все още предстоеше. На заранта, да. На заранта…

В същия този момент в една стаичка над гостилницата на хана „Феникс“ един мъж лежеше по гръб на леглото, все още изтощен от загубата на кръв. И в мислите си крачеше през гробището на миналото си, пръстите му забърсваха надгробни камъни, виждаше заплетените стръкове трева, изпълзели по прашните урни, а някъде далеч зад него в сянката се простираше младостта му — по-смътна вече, по-дълга и разръфана по краищата. Нямаше все още да вдигне ръка, за да опипа лицето си, да усети бръчките и бръчиците, изписали в уморени глифове възрастта му, чезнещия му живот.

О, плътта можеше да се изцери, да…

Долу, сред гмеж от ревящи замаяни пияници и врясъка на курви и от двата пола, един дребен закръглен мъж, седнал както винаги на личната си маса, се спря с уста, пълна със залък меденик, и като чу десетата камбана да отеква из града, килна глава и мъничките му мънистени очички се спряха на вратата на хана.

Пристигания.

Триумф и прокоба, щастливо събиране и ужасна заплаха, крилато това и крилато онова, бягства и избавления, и неизбежни сблъсъци, и престъпни искания за отплата, и всичко заради една-едничка глътка изплюто вино — о, каква нощ!

Каква нощ!