Моят най-добър ученик ли? Младеж, физически съвършен. Като го погледнеш, ще видиш пред себе си дуелист във всяко отношение. Дисциплината му беше източник на възхита; формата му беше въплътено изящество. Можеше да угаси дузина свещи с последователни удари, всеки замах — неразличим от предхождащия го. Можеше да разцепи бръмчаща муха. След две години не можех вече нищо повече да направя за него, защото беше надминал собственото ми умение.

Уви, не бях там, за да видя първия му дуел, но ми беше описан в подробности. Въпреки всичкия си талант, съвършената си форма, въпреки цялата си прецизност и мускулната си памет той разкри само една-единствена слабост.

Беше неспособен да се бие с реална личност. Един враг с посредствени умения може да се окаже изключително опасен с това, че непохватността може да поднесе изненада, лошата подготовка може да надвие брилянтните умения в отбраната. Самата непредсказуемост на един реален противник в борба на живот и смърт бе последният урок за моя най-добър ученик.

Казват, че дуелът продължил едва десетина удара на сърцето. От този ден моята философия на обучение се промени. Формата е нещо чудесно, повторението винаги е съществено, но същинската практика с пускането на кръв трябва да започне още в първата седмица на обучението. За да бъде дуелист, човек трябва да води двубои. Най-трудното за преподаване е умението да оцелееш.

Треван Олт

Втори век, Даруджистан

Моля, съберете се, и нека да си поговорим за някои дребни и гадни неща. О, хайде, за никой от нас не са чужди коварните демони, скрити зад тъй кротките маски, тъй невинно ококорените очи, тъй скритите тъмни умове. Съществува ли злото? Сила ли е то, някакво гибелно обсебване, което потайно се вмъква в непредпазливата душа? Дали е нещо отделено и с това — обект на укори и обвинения, различно от онзи, когото е използвало? Дали прехвърча от душа на душа, като заплита сатанинските си коварства във всякакви невидими места, затяга на възли тръпнещи страхове и изумителни възможности, смразяващи ужаси и жестока лична изгода?

Или тази противна дума не е нищо повече от старомодно и — ах, колко удобно капсулиране на всички онези черти, очебийно лишени от морален контекст, дума, която в щедро обобщение побира всичко покварено и стъписващо жестоко, дума, придаваща смисъл на онзи блясък в очите — на блясъка в очите на зрителя, съзерцаващ как самият той предизвиква ужас, болка и страдание, и неописуема скръб?

Дайте на демона яркочервени люспи и остри нокти. Пипала и капеща отрова. Три очи и шест гърчещи се езика. Присвит е там, в душата, последното му обиталище от вечния низ обиталища — и всички богове ще паднат на колене.

Но не. Наистина. Злото не е нищо повече от дума, обективизиране там, където не е нужно никакво обективизиране. Нека оставим идеята за някаква външна сила като източник на невъобразима нечовечност — тъжната истина е в нашата вътрешна склонност към безразличие, към съзнателния отказ на милост, към изключването на всичко, което е морално в нас.

Но ако всичко това е толкова страшно, то нека да го наречем зло. И да го боядисаме в огън и злъч.

В поведението съществуват крайности, които в даден момент изглеждат съвсем естествени, дори разумни и обосновани. До тях се стига внезапно, или поне така би могло да изглежда, но ако човек се вгледа, то последователността се разкрива стъпка по стъпка, и това е най-тъжната истина…

Мурильо вървеше по улиците. Рапирата се люшкаше до бедрото му, ръкавиците му бяха затъкнати в колана. Ако беше минал покрай хора, които го познаваха, навярно щяха да бъдат извинени затова, че не са го разпознали, предвид изражението му. Чертите му бяха изопнати, челото намръщено, все едно умът зад него е подложен на изтезание, че му е гадно от самия него. Изглеждаше по-стар, по-суров. Приличаше на човек, уплашен от собствените си мисли, човек обсебен от неочаквано отражение в мътен прозорец, в посребрено огледало, човек, който потръпва от собствения си лик, от очите, които са срещнали себе си с упорито непокорство.

Само глупак може да излезе на пътя на този човек.

Един млад ученик се поколеба. Беше се канил да извика за поздрав на своя наставник; но беше видял изражението на Мурильо, а макар и млад, ученикът не беше глупак. Затова, вместо да извика, тръгна след него.

Белам Ном нямаше да седне в скута на никой бог. Забележете това. Запомнете го добре.

Имало беше пламенно, страстно обсъждане. Сакатото тате беше като прероден човек, намираше в себе си неочаквани резерви на сила, за да се надигне в разнебитената количка, докато Мирла с блеснали очи се суетеше над него, а накрая дори плесна ръцете й да го остави на мира.

Дребосъците Мю и Хинти зяпаха ококорени, лицата им като гъби попиваха всичко, без нищичко да разбират. Колкото до Снел — о, за него цялата тази възбуда беше нелепа. Знаеше много добре, че мама и тате са пълни идиоти. Твърде тъпи бяха, за да успеят в живота, твърде задръстени, за да го схванат.

Бяха се изтезавали, себе си и един друг, заради загубилия се Харло. С взаимния си провал, с общата си некадърност, която ги караше да се мразят, докато затъваха в безкрайното си самосъжаление. Нелепо. Жалко. Колкото по-скоро Снел се отървеше от тях, толкова по-добре, и при тази мисъл той изгледа наново сестрите си. Ако мама и тате просто изчезнеха — какво пък, можеше да ги продаде тия двете и да вземе добри пари за тях. За друго почти не ставаха. Нека някой друг да им бърше миризливите дупета и да тика храна в устите им — проклетите същества или се задавяха, или я повръщаха, и се скъсваха да реват и при най-лекото сръгване.

Но отвращението му към всички тях се оказваше тънка кора, разпукваше се от къкрещия отдолу страх, от ужаса, породен от някои, макар и нищожни, възможности. Тате и мама отиваха в един храм, нов храм, посветен на бог точно толкова безполезен като самия Бедек. Върховният жрец, който наричаше себе си и пророк, беше дори още по-сакат. От раменете надолу нищо не действаше като хората, а половината му лице беше хлътнало навътре и окото просто беше засъхнало, клепките не можеха да се затворят и той приличаше на изгнила киселица — Снел лично го беше видял, докато стоеше на улицата и гледаше как Пророка го носят хромите му поклонници до другия площад, където той започваше да грачи поредната си проповед, предсказваща края на света и как щели да оцелеят само болните и глупавите.

Нищо чудно, че тате беше толкова нетърпелив. Най-после беше намерил своя бог, онзи от собственото му въображение, както става обикновено, нали? Хората не се променят, за да угодят на своя бог — те променят своя бог, за да угоди на тях.

Тате и мама отиваха към храма на Сакатия бог. Надяваха се да поговорят със самия Пророк. Надяваха се да измолят благословията на бога. Надяваха се да открият какво се е случило с Харло.

Снел не вярваше, че от това ще излезе нещо. Но пък и не можеше да е сигурен, нали? И точно това го плашеше. Ами ако Сакатия бог знаеше какво бе направил той? Ако Пророка му се помолеше и му се кажеше истината, а после той я кажеше на мама и тате?

Снел можеше да избяга. Но трябваше да вземе Хинти и Мю, за да ги продаде за малко пари, които му трябваха, при това ужасно му трябваха. Нека някой друг да им бърше миризливите…

„Да, мамо. Ще се грижа за тях. Вие двамата идете, вижте какво може да се разбере.“

Виж ги само, толкова изпълнени с надежда, с тази тъпа идея, че някой друг ще реши всичките им проблеми, ще заличи всичките им нещастия. Сакатия бог. Каква полза от бог, който е сакат? Щом не може себе си да изцери? Тоя Пророк събираше големи тълпи. Нищо чудно, при толкова негодни за нищо хора на света. И всички те искаха съчувствие. Е, семейството на Снел заслужаваше съчувствие — и може би малко пари също. И нова къща, толкова храна, колкото могат да изядат, и толкова бира, колкото могат да изпият. Всъщност те заслужаваха слугини и слуги, и хора, които да мислят за тях и да вършат всичко, което трябва да се върши.

Снел излезе навън да погледа, докато мама подкарваше тате по задната уличка — такър-такър.

Зад него Хинти вече подсмърчаше, сигурно се канеше да се разреве, след като мама я нямаше — това не се случваше често. Е, трябваше просто да накара тая досадна сополанка да млъкне. Щеше да й затисне хубаво гръдния кош, та да припадне, и всичко отново щеше да стане тихо. Още по-добре да го направи и с двете. По-лесно щеше да може да ги стегне в нещо по-лесно за носене в случай, че реши да избяга.

Хинти започна да плаче.

Снел се обърна рязко, тя го видя и плачът й премина в писъци.

— Да, Хинти — каза ухилено Снел. — Идвам, миличка. Идвам ей сега.

Белам Ном беше разбрал, че нещо не е наред, при това ужасно. Атмосферата в училището беше станала неприятна, отровна почти. Съвсем неподходяща за обучение във всичко, което трябва да знае човек, за да остане жив в двубой.

На лично, съвсем егоистично ниво, всичко това беше обезсърчаващо, но човек трябва да е пълен кучи син, за да се поддаде на подобно мислене. Проблемът беше, че нещо бе прекършило Стони Менакис. Прекършило я беше изцяло. А това на свой ред беше съсипало Мурильо, защото той я обичаше — в това нямаше никакво съмнение, иначе нямаше изобщо да се задържа тук, не и след като тя се държеше с него толкова гадно. Както и с всички останали де, но особено с него.

Не беше никак лесно да се разбере какво точно не е наред, след като никой не говореше много, но той нарочно се беше задържал, застанал в сенките уж за да се поразхлади след цяла камбана време упражнения. А Белам Ном имаше остър слух. Освен това притежаваше естествена дарба, имаше я като че ли по рождение: можеше да чете по устните. Това си беше полезно, разбира се — на хората им беше доста трудно да пазят тайни от Белам.

Учителят Мурильо беше стигнал до някакво решение: вече крачеше като човек, тласкан от ясна цел и мотиви, и Белам бързо разбра, че няма нужда да се прикрива, докато го следва — цял легион от Пурпурната гвардия можеше да марширува зад него и той нямаше да го усети.

Белам не беше сигурен за каква роля може да се окаже подходящ в това, което предстоеше. Единственото, което бе важно за него, беше да е там, когато дойде моментът.

Добре го забележете. Това са мислите за храброст, неоспорими и безкомпромисни, и така някои стават герои. Малки. Големи. Всякакви. Когато дойде драмата, те са там. Вгледайте се. Вижте сами.

Изглеждаше съвсем безвреден и в скромния му кабинет нямаше нищо, което да издава амбициите му, нито кръвожадното му желание да се домогва до услугите на Себа Крафар и неговата Гилдия на убийците.

Безвреден, но все пак Себа усети, че се поти под невзрачните си дрехи. Вярно, не обичаше да се показва на открито, особено посред бял ден, но тази тревога едва се долавяше в присъствието на майстор железаря.

„Просто е. Този човек не ми харесва. А изненадващо ли е това? Въпреки че предложи най-големия договор, който съм виждал някога, поне като старши на Гилдията. Може би малазанската оферта, която пое Воркан, беше по-голяма, но само защото изпълнението бе невъзможно дори за онази кучка.“

Неприязънта на Себа може би беше плод на подозрителност, дори за самия него, след като се бе появила при ужасния провал на договора с Хъмбъл Межър. Трудно бе да отдели този човек от десетките професионални убийци, унищожени при опита (неуспешен) да ликвидират онези проклети малазанци. А точно сега го бе обзела още по-силно въпреки небрежното махване на домакина му.

— Провалът, разбира се, е временен — каза Себа Крафар. — Нямаше ли да е най-добре да го приключим, за наше взаимно удовлетворение, преди да поемем този ваш нов договор?

— Преоцених случая с храма на К’рул, поне засега, — отвърна Хъмбъл Межър. — Не се бойте, ще добавя с удоволствие известна сума към първоначалния си депозит, пропорционално на премахването на двама от субектите, а в случай, че и другите паднат междувременно, разбира се, ще бъдете възнаградени незабавно. Засега обаче бих се радвал, ако се съсредоточите върху новия договор.

Себа Крафар така и не беше в състояние да издържи много дълго на погледа му. Знаеше, че повечето щяха да приемат това за слабост или за доказателство, че на Себа не може да се разчита, но той винаги се беше старал да убеждава, че това, което има да каже, съвсем не е уклончиво. Тази груба откровеност, съчетана с боязливия му поглед, определено изкарваше хората от равновесие, а това напълно го устройваше. Стига само да можеше да подейства и с този тип.

— Това новото е… политическо — подхвърли той колебливо.

— Вашата специалност, доколкото разбирам — отвърна Хъмбъл Межър.

— Да, но става все по-проблематично. Благородната класа се научи да се пази. Политическите убийства не са толкова лесни, колкото бяха.

Веждите на търговеца на желязо се вдигнаха.

— Повече пари ли искате?

— Всъщност не. Работата е следната: Гилдията пострада. Наложи ми се да повиша десетина негодници месеци преди да им е дошло времето. Не са готови… о, могат да убиват ефикасно като всеки друг, но повечето от тях не са нищо повече от амбициозни улични главорези. При нормални условия щях да ги шкартирам безскрупулно, но в момента не мога да си го позволя.

— Това ще наложи някои промени в обичайната ви тактика, предполагам.

— Вече ги наложи. Петнайсет от мъртвите ми в кръчмата „При К’рул“ бяха последните ми повишения. Останалите са стъписани. А един неуверен убиец е негоден почти за нищо.

Хъмбъл Межър кимна.

— Планирайте добре и действайте прецизно, майстор Крафар, и увереността ще се върне.

— Дори това няма да е достатъчно, ако не постигнем успех.

— Съгласен.

Себа помълча, все още плувнал в пот и притеснен.

— Преди да приема този най-нов договор, редно е да се опитам да ви разубедя. Има други, не толкова кървави начини да бъдете избран в Съвета. Явно парите не са проблем, а при това положение… — Замълча, щом мъжът срещу него вдигна меката си ръка.

Изведнъж в очите на Хъмбъл Межър се бе появило нещо ново, нещо, което Себа не беше виждал досега, и то го смрази.

— Ако желанието ми беше да си купя пътя в Съвета, майстор Крафар, нямаше да ви поканя тук. Това би трябвало да е очевидно.

— Да, предполагам…

— Но ви извиках, нали? Следователно, логично е да се предположи, че желанията ми са доста по-сложни от това просто да си спечеля място в Съвета.

— Искате точно тази особа мъртва.

Хъмбъл Межър го потвърди с кратко примижаване, което някак си изразяваше кимване, без да раздвижи главата си.

— Не обсъждаме моите причини, тъй като те не са ваша работа и нямат никакво отношение към самата задача. Значи вие ще нападнете точно това имение и ще убиете въпросната особа и всички останали, до последната слугиня и териера, обучен да избива плъхове.

Себа Крафар извърна поглед (но пък той го правеше непрекъснато, още откакто бе седнал).

— Както кажете. Би трябвало да е просто, но пък тези неща никога не са прости.

— Казвате ми, че не сте годен за това?

— Не. Казвам, че съм се научил да приемам, че нищо не е просто, и че колкото по-просто изглежда, толкова по-сложно ще се окаже навярно. Ето защо ще трябва грижливо планиране. Надявам се, че не сте под някакъв натиск да влезете много бързо в Съвета? Във всеки случай има всевъзможни стъпки, които са нужни, попечителства или родословни претенции, оценка на финанси и прочие… — Замълча, погледна бързо мъжа срещу себе си и видя безизразната му физиономия. Покашля се и добави: — Десет дни минимум. Приемливо ли е?

— Приемливо е.

— Значи се разбрахме.

— Да.

— Декларацията, представена ни от малазанското посолство, е неприемлива.

Съветник Кол прикова погледа си в гладко обръснатото лице на Ханут Орр и не видя в него нищо освен онова, което бе виждал винаги. Страх, презрение, коварство и откровена лъжа, сбраните ведно сили на омраза и злост.

— Така заявихте вие. Но както разбирате, заседанието приключи. Старая се да оставям проблемите на Съвета в залата. Политиканството е навик, на който се поддавате прекалено бързо, съветник.

— Не помня да съм искал съвета ви.

— Не, само моята преданост. От двете избрахте погрешното, съветник.

— Едва ли, след като е единственото важно.

— Да — усмихна се Кол, — напълно ви разбирам. Е, сега ще ме извините, но…

— Обяснението им защо имат нужда от разширяване на посолството е неубедително — толкова ли сте лековерен, съветник Кол? Или е въпрос само да ви се напълни кесията, за да ви купят гласа?

— Или ми предлагате да ме подкупите, съветник Орр, или намеквате, че съм подкупен. Първото изглежда крайно невероятно. Следователно трябва да е второто, а тъй като случайно стоим тук в коридора, с други наоколо — достатъчно близо, за да ви чуят — не ми оставяте никакъв избор, освен да потърся порицание.

Ханут Орр се изсмя презрително.

— Порицание? Това ли е начинът на страхливеца да избегне истински дуел?

— Приемам, че казусът е толкова рядък, че вероятно знаете малко за него. Много добре, заради защитата ви, позволете ми да обясня.

Около тях вече се бяха събрали десетина съветници и слушаха, с подобаващо мрачни изражения.

Кол продължи:

— С настоящото приемам вашето обвинение за официално. Процедурата оттук насетне е да се назначи независима комисия, която да започне разследване. Разбира се, въпросното разследване е изключително задълбочено и ще включи подробна ревизия на финансовите дела и на двама ни — да, на обвинител и на обвиняем. Тези проучвания неизбежно ще се… разпространят, така че на светло ще излезе всевъзможна информация от личен характер. След като се събере цялата изискуема информация, моите адвокати ще прегледат вашето досие, за да решат дали е уместно да се предяви контраобвинение. В този момент процедурата се поема от съдебните органи.

Ханут Орр беше пребледнял.

Кол го изгледа учудено.

— Е, да търся ли порицание, съветник?

— Не намеквах, че взимате подкупи, съветник Кол. И се извинявам, ако невниманието ми е довело до такава интерпретация.

— Разбирам. А да ми предлагате друга?

— Ами…

— В такъв случай, приключихме ли с политиканстването?

Ханут Орр кимна сковано, след което рязко се обърна и се отдалечи, последван след миг от Шардан Лим, а след това, с добре усвоена небрежност — и от младия Горлас Видикас.

Кол се загледа след тях.

Истрайсиън Д’Арл се доближи до него, хвана го под ръка и го поведе към една усамотена ниша — от предназначените точно за политиканстване извън залата. Двама слуги им поднесоха охладено бяло вино и бързо се отдалечиха.

— За малко беше — измърмори Истрайсиън.

— Той е млад. И глупав. Фамилна черта? Възможно е.

— Никакъв подкуп няма, нали?

Кол се намръщи.

— Не като такъв. Официалната изтъкната причина беше точно както каза Орр. Неубедителна.

— Да. А той не е запознат с неофициалните.

— Не е. Погрешната комисия.

— Едва ли е случайно. На тази амбициозна тройка им дават места във всяка безсмислена комисия, за която можем да се сетим — но това не ги ангажира достатъчно, както изглежда. Още намират време да ни се изпречат на пътя.

— Някой ден — каза Кол — те наистина ще станат точно толкова опасни, колкото си мислят, че са.

Извън сградата, застанали на яркото слънце, тримата амбициозни млади съветници оформяха нещо като остров сред море от накацали гълъби. Никой не забелязваше гукането от всички страни.

— Ще имам главата на тоя кучи син някой ден — изръмжа Ханут Орр. — Набучена на пика пред портата ми.

— Беше доста непредпазлив — рече Шардан Лим, без да се старае особено да прикрие презрението си.

Ръката на Орр посегна към дръжката на рапирата.

— Вече започва да ми идва до гуша от теб, приятелю. Явно си наследил цялата слабохарактерност и хленчене на предшественика си. Признавам, че се надявах на нещо по-добро.

— Чуйте се само — каза Горлас Видикас. — Захапа ви едно голямо псе и сега се зъбите един на друг, и защо? Защото голямото псе е прекалено голямо. Да можеше да ви види сега.

— Казва го мъж, който не може да държи жена си на каишка — изсумтя Ханут Орр.

Беше ли съзнателно съвършеното продължение на метафората? Кой може да каже? Във всеки случай, за изумление и на Орр, както и на Лим, Горлас Видикас само се усмихна, все едно оценява контраудара. Забърса показно прахта от маншетите си.

— Е, добре, оставям ви двамата на… както и да е, имам работа, която ще ме задържи извън града до края на деня.

— Онзи железар никога няма да се добере до Съвета, Видикас — рече Шардан Лим. — Няма свободно място и това положение едва ли ще се промени скоро. Това твое партньорство няма да те доведе доникъде и няма да ти спечели нищо.

— Напротив, Шардан. Аз забогатявам. Имаш ли представа колко важно е желязото за този град? А, виждам, че тези неща са твърде дребни за такива като вас. Така да бъде. Като бонус, скоро ще получа имот и в самия град. Беше и ще продължи да бъде крайно изгодно партньорство. Лек ден и на двама ви, господа.

Не можеше да се отрече вродената бруталност, която излъчваше Себа Крафар. Беше едър като мечка и макар буквално никой от хората, които избутваше от пътя си, докато прекосяваше пазарния площад, да не знаеше, че е Майстор на Гилдията на убийците, всички все пак се отдръпваха припряно и отбягваха всякакъв сблъсък с него. А и да помислеше някой от по-войнствените да предизвика този грубиян, то само един по-внимателен поглед набързо го отказваше от подобни идеи.

Себа Крафар минаваше през гъстата човешка гмеж като нажежен нож през свинска мас, прилика крайно подходяща за собственото му мнение за човечеството и за мястото му в него. Едно от последствията от това му поведение обаче беше презрителният му поглед, който го водеше до арогантна небрежност. Поради това той изобщо не забеляза невзрачната фигура, която вървеше след него.

Най-близкото мазе, отвеждащо надолу в тунелите, се намираше в края на права тясна задънена уличка. Стъпалата до мазето минаваха покрай задната стена на последната сграда отляво. Мазето някога беше служило като склад за въглища, във времената преди улавянето на газта, още когато тровенето на въздуха заради някакво безмозъчно удобство бе изглеждало разумно (или поне хората бяха изразявали мързеливата си глупост със самодоволна гордост). Сега помещението с ниския таван клечеше празно и бавно пропадаше под трите етажа порутени жилищни стаи в символично тържество на модерността.

От прозорците без кепенци врещяха бебета под съпровода на дрънчене на готварски съдове и размазани от алкохол сърдити гласове, звуци толкова познати на Себа Крафар, колкото и мръсният въздух на самата уличка. Умът му беше достатъчно претрупан с мисли, за да оправдае разсеяността му. Страхът се бореше с алчността във взаимна нескончаема размяна на маски, които бяха всъщност буквално еднакви, но все едно: играта в края на краищата беше достатъчно повсеместна. Тъй или иначе, скоро двамата воюващи щяха да свършат, проснати възнак от изтощение. Алчността обикновено печелеше, но изнасяше страха на гърба си.

Толкова с грижите на Себа Крафар. Но дори и без тях той едва ли щеше да е чул онзи, който вървеше по дирята му, защото въпросният онзи притежаваше необикновени дарби, от такова естество, че можеше да се движи точно зад майстора убиец и да посегне с лошо намерение.

Една ръка сграбчи Себа за врата, пръстите се свиха като железни нокти, натиснаха нервите и спряха целия двигателен контрол, но преди убиецът да е успял да рухне (както искаше да направи тялото му), го лашнаха във въздуха и след това го притиснаха с лице в мръсната каменна стена. И го задържаха там, с полюшващи се над земята крака.

Усети дъх на едната си буза и чу как му зашепнаха:

— Разкарай си наблюдателите от кръчмата „При К’рул“. Когато те оставя тук, ще намериш в краката си малка кесия. Пет консула. Договорът е приключен — аз го изкупувам. — Върхът на нож опря под дясното око на Себа. — Вярвам, че пет консула стигат. Освен ако не възразяваш.

— А, не, ни най-малко — изпъшка Себа. — Малазанците са в безопасност — поне от Гилдията. Разбира се, това само означава, че клиентът ще потърси, ъъъ, други средства.

— Колкото до твоя клиент…

— Не мога да…

— Няма нужда, Себа Крафар. Напълно съм в течение за особената мания на майстор железаря.

— Късмет имаш — изръмжа Себа… богове, непознатият още го държеше над земята и хватката му не трепваше. — Защото — добави той, тъй като все пак беше смел мъж, — аз не съм.

— Ако беше, нямаше да бързаш толкова да му взимаш парите, колкото и да ти е предложил — каза непознатият.

— Ако е така, може би въпросните пет консула ще му купят някоя злополука.

— Щедро предложение. Но самоубийствено от твоя страна. Не, не наемам хора да ми вършат мръсната работа.

През стиснати зъби — усещанията бавно се връщаха в крайниците му, пареха като огън — Себа изсъска:

— Това го схванах.

— Значи приключихме.

— Освен ако нямаш други въпроси — измърмори Себа и усети, че хватката се поотпусна, а смътно под стъпалата си — хлъзгавите камъни на паважа.

— Добре — рече гласът. — Ти всъщност успя да ме впечатлиш, Себа Крафар. Сега се хвани горе за онази стара кука за фенер, ей там, отляво — дръж се за нея, докато силата се върне в краката ти. Няма да помогне на вече уроненото ти достойнство да те оставя да паднеш сега. Стой с лице към стената десет здрави дъха, със затворени очи. Не искам да се принуждавам да променям намеренията си за теб.

— Никога не е лесно да се примириш с първите впечатления — отвърна Себа, — но ще се постарая.

Ръката го пусна, след което се върна и го потупа по рамото.

Той стоеше, опрял чело в стената, със затворени очи. Започна да отброява десет бавни дъха. Някъде на третия усети воня — о, не само мускулите под врата му се бяха разхлабили и чак сега схвана подхвърленото от непознатия за достойнство. „Да, да се пльосна по задник би било крайно неприятно.“

По лицето му потече пот. Погледна право надолу и видя кесийката с жалките пет монети.

— Мамка му. Забравих да му напиша разписка.

Фишер изчака, докато не видя как майсторът убиец внимателно се навежда да вземе кесията.

Споразумението бе постигнато.

Старшията на убийците, сигурен беше вече, нямаше да ги притеснява повече. Колкото до Хъмбъл Межър — виж, справянето с него щеше да изисква нещо доста по-сложно. Но имаше време.

А това е поуката тук, скъпи приятели. Дори човек като Фишер кел Тат, с всичките му страхотни тайнствени качества, бе способен на груби грешки в преценката.

И тъй, време беше да се връща в кръчмата „При К’рул“. Пикър може би беше намерила вече пътя си обратно в студената плът, която едва дишаше. Ако не, какво пък, на Фишер може би щеше да му се наложи да направи нещо и по този въпрос. Изгубените души имаха навика да се въвличат в неприятности.

Беше ли това достатъчна причина за невниманието му? Може би. След като остави зад гърба си площада с неговите тълпи, той навлезе в тясната сенчеста улица „Бичетата“ и тръгна между малцината минувачи. Нощем тази улица беше прословута с грабежи и убийства — всъщност не беше ли Градската стража намерила само преди два дни поредния премазан от бой труп точно тук? Ей там всъщност, пред онези стъпала, водещи към дюкяна, в който се продаваха клинци, нитове и дървени рамки, на които може да се окачат разни одрани неща и други работи, които си струва да се излагат на показ. Дори през деня този път беше рискован. Главно заради сенките, видите ли…

А от една от тях пристъпи дребно, подобно на жаба привидение, широко ухилено, с тъмно и някак пъпчиво лице. На главата на съществото се поклащаше, готов всеки момент да падне, наръч жили за тетива — или не, чакайте, май е коса? — и в тази коса гнездяха най-малкото три паяка.

— Ти — изсъска съществото и очите му блеснаха, зашариха по улицата и отново блеснаха.

— И никой друг — отвърна с лека въздишка Фишер.

— Разбира се, че не. — Главата се кривна, но косата, кой знае защо, не се смъкна надолу. — Още един идиот — този град е пълен с идиоти! „Никой друг.“ Що за изказване е това? Ако беше някой друг, ами, нямаше да изскоча на пътя ти, нали? Да го караме по-просто. — Главата се изправи и паяците отново се закрепиха по местата си. — Нося ти вест от моя гениално безумен господар. — Продължи шепнешком: — Гениален, да, дума, използвана съвсем на място; но ей на, използваш я веднъж — и край с нея. — Отново повиши глас: — Щом всичко това свърши…

— Извинявай — прекъсна го Фишер. — Кое всичко това?

— Това, разбира се! Тъпият Искарал! Карай го просто! По-просто даже! Слушай, драги ми посредствений барде, щом свърши всичко това, издири змиорката… не, чакай малко… ъъъ, издири змиорката. Махорката? Проклятие, бях го запомнил цялото наизуст! Измери… ъъъ… изяж змиорка — издири, издери, избели и… изпуши махорката… избуши осморката… избий чепа… о, Качулатия да ме вземе дано! Трябваше да прати Сордико Куалм, да, аз можех да си ходя след онази възхитителна поклащаща се ладия със сладките й бедра… — Заклати глава, оцъклил очи. — Шльоп-шльоп, шльоп, ох!

— Благодаря — рече Фишер, щом дребният мъж пред него започна да си мърмори под нос и да облизва устни, — за, ъъъ, съобщението. Разбирам, уверявам те.

— Разбира се, че разбираш — мъж си, нали? Богове, как една такава простичка, дори небрежна походка може да ни накара да се видиотим от възхищение — ами че на кой изобщо са му дотрябвали разните богове и богини, щом имаме задници като оня?

— На кой, наистина? Е, след като успешно донесе съобщението от господаря си, сега може ли да си продължа по пътя?

— Какво? Естествено. Върви си. Проклета досада, това си ти.

Тълпата пред новоосветения храм на Падналия — или Сакатия — бог, или всъщност името, под което го знаеха повечето — Храма на Веригите — беше гъста и ужасно смрадлива. Свръхестествената пот, която можеше да изстиска предобедният слънчев пек, тази наистина странна воня беше човешкото отделяне на отчаяние, станало още по-непоносимо от раболепното очакване.

Но вратата на храма с тесния фронтон оставаше плътно затворена, явно залостена. Пред нея бяха струпани посветителни дарове — медни и калаени монети, както и брънки от вериги, токи и евтини накити.

Бедек в количката си и стоящата пред него Мирла, стиснала дръжките, се озоваха в гъстата гмеж от разтреперани алкохолици и безчет пъпчиви, хроми и гърбави нещастници. Вторачени млечни очи, сякаш пердето е наказание за това, че са видели твърде много — всички други очи бяха изпълнени с настоятелна нужда, с жаждата за благослов, дори само за мимолетно докосване на крива съсухрена длан, стига тя да е на Пророка. Изтерзани лица се вдигаха и се взираха във вратата. Вонята ставаше непоносима. Дъх на гниещи зъби и всепоглъщаща развала. Отдолу, от количката, Бедек не можеше да види нищо освен рамене и тилове. Изскимтя и задърпа жена си за ризата.

— Мирла. Мирла!

Погледът и към него беше едновременно гневен и… жалък, и изведнъж стъписан, Бедек я видя — и себе си също: малки, незначителни, нищожни. Осъзна, че с нищо не са по-различни от другите наоколо. Всеки от тях жадуваше да го отличат, да го изведат напред, да го извисят над всички други. Всеки копнееше да се превърне в бляскав фокус в очите на бога — очи насълзени от жал и дълбоко познание, очи, които разбират цялата несправедливост и нечестност на съществуванието. Бог, който щеше да ги изправи, да. „Да изцери всички ни, до един. Да ни вдъхне цялост.“

Но Бедек не мислеше за такива неща. Двамата не бяха тук заради това. Той и Мирла бяха различни от всички тези хора. Те, виждате ли, бяха изгубили едно дете.

Вече бяха чули, че вратата оставала затворена поне до обед. Понякога и до по-късно. А дори и тогава Пророкът можело и да не се покаже. Влезел ли в общение със собствената си болка, така им казаха, можело да не го видят дни наред.

Да, но благославяше ли той хора? Помагаше ли на хора?

О, да. Ами че, аз видях един с ужасно страдание, а той му го отне напълно.

Изцерил го е?

Не, удуши го. Поднесе духа му — вече в мир — в ръцете на Падналия. Ако те мъчи болка, там можеш да свършиш живота си — само там, разбираш ли, можеш да си сигурен, че душата ти ще си намери дом. Там, в любящото сърце на Падналия. Не искаш ли отново да намериш краката си? Отвъд живота — там ще ги намериш.

Тъй че Бедек бе разбрал, че навярно този Сакат бог не би могъл да им помогне. Не и с намирането на Харло. И изведнъж му се дощя да се върнат у дома.

Но Мирла не искаше и да чуе. Копнежът в очите й си оставаше неутешим, но се беше преобразил и това, което търсеше тя сега, нямаше нищо общо с Харло. Бедек не знаеше какво би могло да е това ново нещо, но беше изплашен до дъното на душата си.

Снел се мъчеше да овърже няколко каиша, за да вземе дребосъците — и двете лежаха безчувствени на пода. Беше проверил да се увери, че дишат, тъй като беше чувал, че като ги „приспиш“, това може да ги убие — ако си ги стискал прекалено дълго, — но пък той беше внимавал. Винаги внимаваше, когато го правеше това, макар че ако умреше едно от тях, какво толкова, щеше да каже, че е заспало и не се е събудило, това се случваше с малките деца, нали? След това щеше да заплаче, защото това се очакваше.

Горкичкото, но пък то все си беше слабичко, нали? Толкова много деца бяха слаби. Само силните, умните оцеляваха. Такъв беше светът в края на краищата, а светът не може да се промени, да, не може.

Във Високия пазар в Даур имаше един човек, който винаги се обличаше добре и имаше много пари, и се знаеше, че взима малки дечица. Десет, двайсет сребърни консула, момченце или момиченце, нямаше значение какво. Познаваше хора, богати хора — той беше само посредник, но се спазаряваш с него, ако искаш никой нищо да не разбере, а и да си оставил някои малки телца, е, те повече не се появяваха, така че никой не задаваше въпроси.

Доста път беше дотам, особено с Мю и Хинти, и точно затова трябваше да си направи някаква сбруя от тези каишки, като онези, дето ги използваха майките риви. Само че как го правеха те?

Вратата зад него се отвори и Снел рязко се обърна, обзет от ужас.

Мъжът на прага беше познат — беше със Стони Менакис, когато ги посети последния път — и Снел усети веднага, че скъпият Снел е в беда. Изстина от страх, устата му пресъхна, сърцето му се разтуптя.

— Те… спинкат!

— Какво си им направил, Снел?

— Нищо! Върви си. Тате и мама ги няма. Отидоха до Храма на Веригите. Ела после.

Но вместо да си тръгне, мъжът влезе. Едната му облечена в ръкавица ръка небрежно блъсна Снел встрани от застиналите на пода момиченца. Ударът разтърси Снел и страхът се изля в него като от отпушена делва. Мъжът коленичи, смъкна ръкавицата си и допря длан до челцето на Мю, а Снел се дръпна до задната стена.

— Ще извикам стражата… ще пищя…

— Затвори си проклетата уста, да не ти я затворя аз. — Мъжът го изгледа лошо. — Още не съм започнал с теб, Снел. Всичко се връща до теб. В деня, в който изчезна Харло, в същия ден, Снел… — Изправи се. — Дрогирани ли са? Кажи ми как го направи това.

Беше се канил да лъже, но изведнъж си помисли, че ако каже истината, мъжът може да повярва на лъжите, които ще използва след това, за другото.

— Само ги стискам, когато плачат много, нищо повече. Не им правя нищо лошо, честна дума.

Мъжът беше видял парчето зебло и каишките до Мю. Може би се досещаше, но нищо не можеше да се докаже, нали? Всичко щеше да е наред. Щеше да…

Две бързи крачки и ръцете — едната в ръкавица, другата без — и покрита с белези — докопаха предницата на ризата на Снел. Вдигнаха го във въздуха, докато очите му не се изравниха с тези на мъжа. И Снел видя в тези убийствени очи нещо тъмно, безжизнен шепот, който можеше да изригне всеки миг, и всякакви мисли за лъжене се разбягаха с хленч.

— В онзи ден ти си се върнал с торба изсъхнала на слънце тор — каза мъжът. — Нещо, което не си правил никога преди и никога не си правил оттогава. Майка ти каза, че Харло е носил тор. Харло, който само на пет шибани годинки правеше повече в помощ на това семейство, отколкото ти изобщо си правил. Кой събра торта, Снел?

Очите на Снел се бяха облещили. Брадичката му затрепери.

— Харло — прошепна той. — Но аз… нищо не му направих — заклевам се!

О, не искаше да лъже. Лъжата сама си излезе от устата му.

— Извън Белята или при портата Двата вола?

— При портата. Двата вола.

— С него ли отиде, или го проследи? Казвай, Снел!

И тогава очите на Снел го издадоха. Пробягаха — твърде инстинктивно, за да може да ги спре навреме — към Мю и Хинти. Очите на мъжа се присвиха точно както Снел се беше боял.

— Не го убих! Дишаше си, когато го оставих! Ако ме убиеш и разберат — ще те арестуват — ще отидеш на бесилките — не може да ме убиеш — недей!

— Ударил си го, припаднал е, оставил си го там и си откраднал торта, която е събрал. В хълмовете извън портата Двата вола.

— И после се върнах, след два дни — на другия ден де — и него го нямаше! Избягал е…

— Едно петгодишно момче прави всичко, което може, за да помага на това семейство, и просто бяга, така ли? Къде го хвърли, Снел?

— Не съм… просто изчезна — не съм виновен аз, нали? Някой може да го е намерил, може да го е осиновил дори.

— Ще кажеш всичко на родителите си, Снел — отсече мъжът. — Ще дойда пак довечера. Може да е късно, но ще дойда. Не си и помисляй да бягаш…

— Няма да си помисли — чу се глас откъм вратата.

Мъжът се обърна.

— Белам… какво…

— Учителю Мурильо, аз ще остана тук и ще го държа тоя шибаняк под око. А когато родителите му се върнат, ще си каже всичко. Вървете, учителю, няма нужда да се притеснявате за нищо тук.

Мъжът — Мурильо — помълча, загледан замислено в дългурестото момче, което стоеше скръстило ръце и подпряно на рамката на вратата.

После пусна Снел да стъпи на земята.

— Няма да забравя това, Белам.

— Всичко ще е наред, учителю. Няма да му строша кокалите, колкото и да ми се иска и колкото и да го заслужава, явно. Не, той ще си седи и ще си играе със сестричките си — веднага щом се съвземат…

— Едно плисване с вода би трябвало да ги оправи.

— Значи вода. А Снел не само ще си играе с тях, но ще се старае да губи всяка игра, всеки спор. Ако поискат да стои на главата си, докато те го щипят по задника, ами, това ще прави Снел. Нали, Снел?

Снел беше срещал други момчета като този. Момчета със спокойни очи, но това бе само за да те предразположат, та да не очакваш нищо лошо. От този Белам го беше страх повече, отколкото от Мурильо.

— Посегнеш ли ми, ще кажа на приятелите си — изсъска Снел. — Приятелите ми от улицата…

— А щом те чуят името Белам Ном, ще те скъсат от бой преди да си мигнал.

Мурильо беше намерил една глинена чаша и я пълнеше с вода.

— Учителю, оставете това на мен — каза Белам. — Получихте от него каквото ви трябваше — поне е някаква следа, начало.

— Добре. Тогава до довечера, Белам. И ти благодаря.

След като Мурильо излезе, Белам затръшна вратата и пристъпи към Снел, който пак се беше присвил до стената.

— Нали каза, че няма…

— Излъгах. Ти също лъжеш, нали?

— Не ме пипай!

— Сега сме самички, Снел — какво обичаш ти да правиш, когато си самичък и големите ги няма? О, да, правилно. Обичаш да измъчваш всички, които са по-малки от тебе. Доста забавна игра. Мисля да поиграя на нея — нали си по-малък от мен. Е, с кое мъчение да започнем?

Нека ги оставим временно и спокойно да се освободим от всякакви притеснения за нещо прекомерно жестоко. Белам Ном, тъй като е твърде умен младеж, знае, че истинският ужас не е в това, което става, а в това, което може да стане. Ще се задоволи само да разпали въображението на самия Снел за безброй възможности, което си е всъщност деликатна и префинена форма на изтезание. Особено полезна с това, че не оставя никакви външни белези.

Побойниците не научават нищо, когато на свой ред ги скъсат от бой, никаква коренна промяна няма в жалкия им нрав. Принципът за заслужено правосъдие е една особена област, където правилността и мъстта се смесват, стават почти неразличими. На бития побойник се показва само другата страна на същия този страх, с който той е живял през целия си живот. Промяната става там, отвън, не отвътре. Отвътре побойникът и всичко, което обсебва душата му, си остават непроменени.

Жалка истина е, но съвестта не може да бъде натикана в гърлото с юмруци.

Де да можеше.

Нощни пеперуди бяха накацали по стените на тесния проход в очакване на нещо, може би — на нощта. Тъй като това беше малко използван маршрут към и от имението Видикас, два пъти дневно в определено време за кухненските доставки, Чалис беше свикнала да прибягва до него с цялото лукаво изящество на палава прелюбодейка, в каквато се бе превърнала. Последното, което очакваше, бе почти да се блъсне в съпруга си ей там, в сенките по средата на уличката.

Още по-смущаващото беше, че той явно я чакаше. С едната ръка стиснала дуелистките му ръкавици, готова сякаш да я зашлеви по бузата, но въпреки това на лицето му се бе изписала странна усмивка.

— Скъпа.

Тя спря пред него и в първия миг изтръпна. Едно беше да си изиграе играта на закуска, с масата между тях, отрупана с всички фалшиви символи на един съвършен и съвършено нормален брак. Изискани реплики, с толкова изкусно лавиране около всички гибелно опасни плитчини, че настоящето сякаш бе само модел на бъдещето, години и години с това; нито една разчоплена рана, нито едно трагично влизане в плитчините, никакви давещи се в пяната моряци.

А сега той стоеше пред нея, висок, вдъхващ страх, изсечена от хиляда ръба фигура, изцяло преградил пътя й, очите му грееха като факли на мародери.

— Толкова се радвам, че те намерих — каза й мило. — Налага се да отида в минния лагер — не се съмнявам, че чуваш как подготвят каляската зад теб.

Небрежни думи, но тя все пак се стресна, като птица запърхала в паника с крилца в сумрака. Чу пръхтенето на конете в двора зад нея.

— Ох — успя да промълви и отново се обърна към него. Разтуптяното й сърце започна да се успокоява.

— Дори тук бузите ти са толкова сладко зачервени, скъпа. Много ти отива.

Почти усети лекото докосване на пръстите му по бузата си, допълнение към изречения комплимент. Една пеперуда, стресната от сблъсъка на течения във въздуха, изпърха пред лицето й със сухите си като талк крилца. Тя трепна и отстъпи назад.

— Благодаря.

Беше просто поредната игра, разбира се. Той не искаше нещата да се объркат, не и тук, не и скоро. Чалис си каза това убедено и се надяваше, че е истина. Но пък защо да не разбият всичко с трясък? Да го освободи, а той да освободи нея — нямаше ли да е по-здравословно в края на краищата? „Освен ако неговата идея да се освободи е да ме убие. Такива неща се случват, нали?“

— Не очаквам да се върна поне в следващите три дни. Две нощи.

— Разбирам. Приятно пътуване, Горлас.

— Благодаря, скъпа. — А след това, най-ненадейно, пристъпи към нея и стисна силно дясната й гърда. — Не ми харесва мисълта някой непознат да прави това — каза тихо, странната усмивка още беше на лицето му. — Имам нужда да си представя лицето, някой, когото познавам добре. Трябва да усетя кучия син зад това.

Тя се взря в очите му и видя някакъв непознат: пресметлив, спокоен и хладнокръвен като погребален агент — като онзи, който бе дошъл, за да направи каквото трябваше да се направи с трупа на майка й, след като тънкото було на съчувствие бе захвърлено като мокър парцал и човекът се залови за работа.

— Когато се върна — продължи той, — ще си поговорим. Подробно. Искам да зная всичко за него, Чалис.

И тя разбра, че това, което ще каже точно в този момент, ще отеква в ума на съпруга й буквално във всеки свободен миг през следващите три дни и две нощи и че докато той се върне, думите й ще са си свършили работата и ще са го преобразили — или в унил нещастник, или в чудовище. Можеше да каже: „Добре“, все едно са я принудили, притиснали, и мигновеното удовлетворение, което той щеше да изпита, скоро щеше да се изкриви в нещо мрачно, неприятно, и след три дни тя щеше да се озове срещу изпълнено с жажда за мъст същество. Можеше да каже: „Щом искаш“ и той щеше да го чуе като предизвикателство и жестоко безразличие — все едно, че за нея потребностите му са маловажни и че е готова да се подчини от съжаление и нищо друго. Не, всъщност тя нямаше много голям избор какво да изрече в този момент. И докато той очакваше отговора й, тя бързо направи избора и отговорът излезе от устата й спокойно и уверено (но не прекалено):

— До вдругиден, съпруже.

Той кимна и Чалис видя как се разшириха зениците му. Долови учестения му дъх и разбра, че изборът й е бил верният. Сега, през следващите три дни и две нощи, Горлас щеше да е като в треска. В очакване. Въображението му щеше да се развихря и да отиграва сценарии, всеки един — вариация на една и съща тема.

„Да, Горлас, все още не сме свършили един с друг.“

Ръката му пусна гърдата й и с вежлив поклон, той отстъпи встрани, за да й позволи да мине.

И тя мина покрай него.

Мурильо си нае кон за целия ден; със сбруята наемът възлезе на три сребърни консула, с двайсет консула залог. Конят едва ли струваше повече от пет. Крантав, поне на десет години; мъката в очите му до такава степен събуди жалост у Мурильо, че той беше почти готов да зареже залога и да остави животното в ръцете на някой добър селяк с много свободна земя за паша.

Караше в бавен тръс по пълните с хора улици към портата Двата вола. Щом мина през сянката на свода, продължи в лек галоп по чакълестия път; подминаваше натоварени фургони и коли, селяци, превити под тежки кошове, пълни с осолена риба, делви със зехтин, свещи и каквото още правеха, за да си докарат поносим поминък.

След като подмина колонията на прокажените, започна да оглежда земите от двете страни на пътя, търсеше най-близкото пасище. Зърна стадо овце и двайсетина кози, пръснати по склона вдясно. Самотният овчар куцукаше на билото и махаше с камшик да пропъди мухите. Мурильо отби от пътя и подкара нагоре към него.

Старецът го забеляза и спря.

Беше облечен в дрипи, но гегата, която носеше, изглеждаше нова. Очите му гледаха замъглено от пердетата след толкова много години на яркото слънце и той примижа боязливо, щом Мурильо дръпна юздите.

— Добра стига, овчарю.

Онзи отвърна със сдържано кимване.

— Търся тука…

— Никой няма тук освен мен — отвърна старецът и плесна с камшика пред лицето си.

— Преди няколко седмици беше. Малко момче. Дошло е тук да събира тор.

— Мяркат се тъдява, от града идат. Не ги знам.

Зле прикрито лукавство имаше тук. Старецът облизваше устни, пъдеше мухи, а мухи изобщо нямаше. Този човек криеше нещо, реши Мурильо. Слезе от коня.

— Точно за това дете знаеш. Петгодишно. Пребито, вероятно до безсъзнание.

Овчарят отстъпи назад, надигна гегата. Мурильо направи крачка към него.

— А какво трябваше да направя? — сопна се старецът. — Тия, дето идат тук, си нямат нищо. Живеят на улиците. Продават торта за някой петак. Никаква помощ нямам тука, само се бъхтим за някой грош. Гладуваме. Какво трябваше да направя?

— Просто ми разкажи какво стана — рече Мурильо. — Разказваш ми и може би просто си отивам, оставям те на мира. Но си лош лъжец, старче, и ако отново се опиташ да пъшкаш, може да се ядосам.

— Не бях сигурен дали ще оживее — беше пребито почти до смърт. Щеше да умре, ако не бяхме го намерили. Погрижихме се за него и…

— И?

— Продадох го. И тъй ни е тежко да се изхраним…

— На кого? Къде е?

— В железните мини. Рудниците на Елдра, на запад оттук.

Сърцето на Мурильо се смрази.

— Петгодишно момче…

— Къртици, тъй им викат. Или… така съм чувал де.

Мурильо препусна обратно към пътя.

След хиляда крачки конят загуби една подкова.

Волът се тътреше тежко, със скоростта на животно, за което времето е нещо безсмислено, и може би в това беше мъдър. Мъжът, който крачеше до него, го плясваше от време на време по хълбока с камшика, но това беше по-скоро по навик, отколкото от бързане. Товарът с плетена кожа не беше особено тежко бреме и ако коларят преценеше времето си добре, е, можеше да си изкрънка едно ядене в лагера преди дългия път обратно до града. Дотогава денят щеше да преваля и въздухът щеше да се поохлади. В тази жега нито мъжът, нито животното бързаха много.

Едва ли беше изненадващо тогава, че самотният пътник скоро го настигна и след кратък разговор — по няколко думи от всяка страна за звъна на монетите — товарът на колата стана по-тежък, макар и все още недостатъчно, за да изкара стон от вола. Това в края на краищата беше задачата на живота му, самото определение на съществуването му. Всъщност той нямаше много спомени да е бил свободен някога, да се е тътрил някога без нещо да се влачи зад него, а колелетата да трополят по камъните и да подскачат по изровените коловози.

Мързеливи примигвания, рояк полудели мухи, затанцували в горещината, мърдаща опашка и петна кръв по бутовете — и дърпа нещо от едно място на друго. А до него, с червени кръгове около очите, с рояк полудели мухи, затанцували в горещината, с петна кръв тук-там от комари и какво ли още не, коларят и той кара нещо от едно място на друго. Вол и колар, два успоредни живота през безсмислените години. Изключително разнообразие обаче този път: мъж, седнал с провиснали от колата крака, с протрити ботуши и кървящи мазоли, и тъмна буря в очите му, която не е за никой от тях двамата, а и не им е работа освен това.

Богато украсената лека каляска, която изтрополи покрай тях на една левга от лагера, беше със затворени прозорци против жегата и прахта.

Мъжът отзад на колата я беше гледал как приближава. Коларят видя подминаването й. Волът я видя, когато мина пред него и продължи на бърз ход, с какъвто той никога нямаше да се справи, дори и да искаше, а не искаше.

Снел изобщо не беше глупак и когато топката шарени конци се изтъркаля до вратата и Хинти я зяпна, очаквайки чудодейното й връщане в малките й пухкави мръсни ръчички, какво пък, Снел се подчини… и щом се озова при вратата, драсна навън и изчезна.

Чу вика на Белам зад себе си, но вече имаше добра преднина, а и тоя тъп идиот нямаше да зареже дребосъците сами, нали? О, Снел беше направил бягството си много добре, толкова лесно, защото беше умен и бунаците можеше да го заплашват колкото си искат, но накрая той винаги печелеше, винаги печелеше — което си беше доказателство колко е умен.

Бегом нагоре по улицата, после се шмугна в задния проход, през тесния двор — по пътя му се разбягаха пилци — и в зайчарника, през следващата ограда и Кривата улица, двайсет крачки нагоре и после наляво, в калния изкоп, където се оттичаше каналната тръба. Никой нямаше да слезе в този проход, при цялата воня, но той слезе, пикня се просмука в изтърканите му мокасини, а след това — Улицата на кесиите и най-сетне на свобода.

По-добре щеше да е, ако беше откраднал дребосъците, та да ги продаде. Още по-добре, ако си имаше все още закопаните пари. Имаше едни по-големи момчета с връзки в бандата, която действаше в Беля, свиваха каквото могат от търговските фургони, които трополяха през градчето. Ако успееше да стигне дотам, щеше да е извън града, нали? Можеха да душат за него цял живот и пак да не го намерят.

И можеше да забогатее. Можеше да се издигне и да стане водач на банда. Хората щеше да ги е страх от него, да ги ужасява дори. Търговци щяха да му плащат само и само да не ги граби. И щеше да си купи имение, и да наеме убийци да убият Белам Ном, и Стони Менакис, и Мурильо. Щеше да изкупи дълговете на родителите си и да ги накара да плащат на него всеки месец — нямаше ли да е страхотно? Идеално щеше да е. Е, сестрите си можеше да даде по улиците за парса, и след време щеше да събере толкова пари, че да си купи някоя титла, да влезе в Съвета и да се обяви за крал на Даруджистан, и щеше да заповяда да вдигнат нови бесилки и да избесят всички, които му бяха правили лошо.

Тичаше, мислите му се бяха отнесли на цял свят оттук, в бъдеще далечно и в същото време — почти на ръка разстояние.

Нещо го дръпна рязко за краката и той падна тежко — болката го прониза в едното рамо и бедрото. Белам Ном стоеше над него, задъхан, но ухилен.

— На мене ще ми бягаш, а?

— Мю и Хинти! Ти си ги оставил…

— Заключени, да. Това ме забави. — Сграбчи Снел под мишницата и рязко го дръпна на крака, изви толкова силно, че той изскимтя.

Повлече го назад.

— Ще те убия някой ден — каза Снел и изохка, щом Белам му изви ръката още повече.

— На това разчитат тия като теб, нали?

— Какво?

— Че никой от нас не е толкова гаден като теб. Че ще имаме задръжки да те одерем жив например. Или да ти счупим капачките на коленете. Да ти извадим очите. Искаш да ме убиеш? Чудесно. Обаче не се изненадвай, ако аз го направя първи, Снел.

— Ти не можеш да убиеш…

— Не мога ли? Защо не? Ти май смяташ, че можеш, когато поискаш. Е, аз не съм Стони Менакис. Не съм и Мурильо. Те са… цивилизовани хора. Не, Снел, аз съм по-скоро като теб, само че съм по-голям и по-силен.

— Ако ми направиш нещо, Мурильо ще те подгони. Сам каза, че той не е като нас. Или Стони. Тя ще те насече на парчета. Да, Стони ще е, щом тате я помоли. Той ще й каже.

— Много си въобразяваш, Снел.

— Какво?

— Че изобщо ще разберат, че съм аз.

— Аз ще им кажа. Щом се върнат, веднага ще им кажа…

— Преди или след като си признаеш? Онова, което си направил на Харло?

— То е друго! Нищо не съм направил нарочно…

— Ударил си го, може би си го убил, и си го зарязал. Знаеш ли, татко ти може просто да те даде на мен, та да се отърве от тебе.

Снел замълча. Вече се беше уплашил не на шега. Толкова ужас го беше изпълнил, че се изливаше през порите му, дори между краката. Този Белам беше чудовище. Нямаше никаква милост. Чудовище. Зъл демон, да, демон!

— Вече ще съм добър — захленчи Снел. — Обещавам…

Но това бяха лъжи, и двамата го знаеха. Снел беше това, което си беше, и никакви гушкания и глезотии нямаше да го променят. Снел беше това, което беше, да. И Белам Ном — също.

Белам го вмъкна през тясната врата на един невзрачен дюкян в отсамния край на Тясната улица и Снел се втрещи от страх — познаваше това място. Знаеше…

— Какво си ми довел, Белам?

— Нов е, Горус, и ще ти го дам евтино.

— Чакай! — изпищя Снел, обаче една тежка длан се лепна върху устата му и го дръпнаха навътре в сумрака. Замириса му на вкиснала пот и усети на бузата си тежък дъх, когато гигантът Горус се надвеси над него.

— От ревльовците е, а?

— Гадно малко лайно всъщност.

— Това ще му го избием.

— Не и от този. Майка си би намушкал само за да види как й изтича кръвта. Сигурно е оставил десет левги пътека удушени животинчета зад себе си, заровени в дупки във всеки заден двор из квартала. Този е от тях, Горус.

— Осемнайсет сребърника?

— Става.

Снел риташе и се дърпаше отчаяно, докато го носеха към задната стая, после надолу по стълбището и в тъмното мазе, вмирисано на кал и пикня. Запушиха му устата, вързаха го и го бутнаха в една желязна клетка. След това Горус го остави сам.

В горната стая великанът седна срещу Белам.

— Бира, племеннико?

— Малко ми е рано, чичо.

— Колко дълго да го задържа?

— Колкото трябва. Докато не изтръскаш цялата гадост от него.

— Една нощ тогава. Колкото да превърти всичките си страхове в главата си, но без да се побърка. Мамка му, племенник, не се занимавам с хлапета, ммм, под петнайсет, правим разпита много внимателно и само най-безнадеждните ги пращаме на галерите. А дори тогава им плащат, хранят ги и ги изписват след пет години — и повечето стават свестни след това.

— Снел едва ли знае всичко това, чичо. Знае само, че тук се мъкнат деца и повече не се връщат.

— Така трябва да изглежда.

Белам се усмихна.

— Точно така изглежда, чичо. Точно така.

— Не съм го виждала от дни.

Баратол само кимна и отиде до кацата с вода да си измие ръцете. Чаур седеше наблизо на един сандък, захапал някакъв местен плод с жълта кора и розова месеста вътрешност. Сокът капеше по обраслата му с четина брадичка.

Сцилара му се усмихна ведро. Миризмата беше кисела и пареща, като във всяка ковачница, и тя си помисли, че тази миризма вече ще придружава всяка нейна мисъл за Баратол, този грамаден мъж с кротките очи.

— Имаше ли си нови неприятности с гилдията?

Баратол си избърса ръцете и хвърли парцала.

— Затрудняват ни, но го очаквах. Оправям се.

— Личи си. — Тя бутна с крак купчина железни пръти. — Нова поръчка?

— Мечове. Идването на гарнизона на малазанското посолство докара нова мода сред благородниците. Имперски дълги мечове. Това затруднява повечето местни ковачи. — Баратол сви рамене. — Не и мен, разбира се.

Сцилара се настани на единствения стол и започна да чисти лулата си.

— Какво им е толкова специалното на малазанските дълги мечове?

— Точно обратното всъщност. Местните майстори още не са се сетили, че трябва да обърнат техниката, за да ги направят както трябва.

— Да обърнат техниката ли?

— Основното в модела и изработката на малазанския дълъг меч идва от Унта, от имперския континент. От три столетия е, ако не и повече. Империята все още използва унтските леярни, а те са консервативна работа.

— Е, щом тия проклети неща правят каквото трябва, защо да се променят?

— Такава май е идеята, да. Местните се побъркват да огъват и преогъват, мъчат се да постигнат якост. Само че ковачите в Унта обработват желязото недостатъчно горещо. Освен това използват червено желязо — хълмовете на Унта са червиви от него, макар че е рядко по други места. — Замълча и я загледа как разпалва лулата. — Но всичко това едва ли толкова те интересува, Сцилара.

— Не, но ми харесва да ти слушам гласа. — И вдигна премрежените си очи към него, през дима.

— Все едно, мога да правя прилични оръжия и мълвата се разнесе. Рано или късно някой ковач ще се сети как точно става, но дотогава вече ще имам доволни клиенти и дори подбиването на цената няма да ме ощети много.

— Това е добре.

Той я погледа за миг и попита:

— Значи Кътър е зачезнал, а?

— Не знам. Знам само, че не съм го виждала от няколко дни.

— Притеснена ли си?

Тя помисли малко. После отново помисли.

— Баратол, не това е причината да те посетя. Не за да търся някой да се намеси, все едно че Кътър са го отвлекли или нещо такова. Тук съм, защото исках да видя теб. Самотна съм… о, не искам да кажа, че е все едно с кого. Просто исках да те видя.

След кратко мълчание той сви рамене и вдигна ръце.

— Ами… ето ме.

Тя въздъхна.

— Няма да го направиш по-лесно, нали?

— Сцилара, погледни ме. Моля те, погледни. Внимателно. Прекалено бърза си за мен. Кътър, историкът, дори онази Подпалвачка на мостове, оставяш ги замаяни след себе си. Ако имам избор, бих предпочел да си изкарам живота, без никой да ме забелязва. Не ме интересува драмата, нито тръпката на възбуда дори.

Тя изпъна крака.

— А мислиш ли, че мен ме интересува?

— Ти си пълна, ммм, с живот. — Баратол се намръщи, после поклати глава. — Не ме бива много да казвам каквото искам да кажа, нали?

— Пробвай пак.

— Можеш да… съкрушиш човек.

— Типично. Сложи и малко тлъстини, и изведнъж се оказва, че съм твърде тежка за всички.

— Не си дебела и го знаеш. Ти имаш… — Баратол се поколеба — форми.

Сцилара помисли да се изсмее, но реши, че ще изглежда обидена и той ще се почувства още по-зле. Освен това думите й не бяха нищо повече от отчаяно подвеждане — беше отслабнала доста, след раждането.

— Баратол. Не ти ли е хрумвало, че съм това, което съм, защото зад него няма почти нищо?

Той се намръщи.

Чаур се смъкна от сандъка, приближи се до нея, потупа я по главата с лепкава длан и излезе на двора.

— Но си преживяла много.

— А ти не си ли? Богове на бездната, ти беше офицер в Червените мечове. Онова, което направихте в Ейрън…

— Просто избягвах бъркотията, Сцилара. Както обикновено.

— За какво ми говориш?

Той извърна очи.

— Ами… след като Кътър те остави…

— А Дюйкър е твърде стар, а Пикър е жена и е забавно, но не е сериозно — за мен поне — и се оказа, че имам нужда от друг мъж. Чаур е дете, в главата имам предвид. Оставаш… ти.

Грубият сарказъм в гласа й го уязви и той я изгледа, стъписано. После каза:

— Аз съм си тук.

— Ох — въздъхна тя. — Май точно това заслужавам. Малко му бях… отпуснала края. Търсех, опитвах, не намирах, пак търсех. И пак. Тук си, да. Това мога да го разбера.

— Не че е толкова важно — каза Баратол. — Само че не искам да съм поредният мъж, останал по пътя ти.

— Нищо чудно, че си посветил живота си на правенето на оръжие и броня. Проблемът е, че ги правиш за други.

Той не отвърна. Просто я гледаше и тя осъзна, че вече я гледа от доста време. Изведнъж се почувства неловко и дръпна от лулата.

— Баратол, май трябва да направиш броня и за себе си.

Той кимна.

— Разбирам.

— Няма да давам обещания, които не мога да спазя. Все пак непостоянството ми като че ли е на свършване. Хора като нас, които прекарват целия си живот в търсене, хм, дори когато го намерим, обикновено не го разбираме… докато не се окаже твърде късно.

— Кътър.

Тя примижа.

— Не е останало място в сърцето му, Баратол. Нито за мен, нито за никого.

— Значи сега просто се крие?

— Така мисля.

— Но той е разбил сърцето ти, Сцилара.

— Нима? — Тя се замисли. — Може би. Може би аз съм тази, на която й трябва броня. Хм, върна ми го, нали? — И стана.

Баратол се сепна.

— Къде отиваш?

— Какво? Не знам. Някъде. Има ли значение?

— Чакай. — Той пристъпи към нея. — Чуй ме, Сцилара. — И замълча, чувствата се бореха на лицето му, търсеха думи. Баратол се намръщи. — Вчера, ако Кътър просто беше наминал тук, за да си кажем „здрасти“, щях да го хвана за гърлото. Да ме вземе Гуглата, сигурно щях да го скъсам от бой и да го вържа за тоя стол. Та да седи… докато дойдеш.

— Вчера.

— Вчера си мислех, че нямам шанс.

Този път тя май се затрудни с думите.

— А днес?

— Мисля, че… Току-що си навлякох броня.

— Войникът… се връща в строя.

— Е, аз съм мъж. Мъжете са войници.

Тя се усмихна.

— Съвсем вярно.

А след това се наведе и той бавно вдигна ръце, за да я вземе в прегръдката си, и тя почти притвори очи — цялото това облекчение, цялото това очакване за наслада, за радост дори… а вместо това той я хвана под раменете и рязко я избута настрани. Стъписана, тя се обърна и видя цяло отделение на Градската стража на водата.

Офицерът им поне намери благоприличието да се изчерви от смущение.

— Баратол Мекхар? По заповед на градската управа тази ковачница временно е затворена. Ще се наложи да ви отведа в ареста.

— Обвинението?

— Представено от Гилдията на ковачите. Нарушение на реда за изхвърляне на отпадъци. Обвинението е сериозно. Може да загубите работата си.

— Не разбирам — отвърна Баратол. — Използвам градския канал…

— Но трябва да използвате промишления, които минава успоредно на градския.

— За пръв път чувам за такова нещо.

— Е — намеси се глас зад стражите, — ако бяхте член на Гилдията, щяхте да знаете тези неща, нали?

Гласът беше женски, но Сцилара не успя да види жената зад мъжете на входа.

Баратол вдигна ръце.

— Ами добре, ще се подчиня с удоволствие. Ще прокарам тръби и…

— Можете да го направите — прекъсна го офицерът, — след като обвиненията ви бъдат предявени в съда, платите си глобите и прочие. Междувременно тази работилница трябва да се затвори. Газовите клапи трябва да се запечатат. Материалите и инструментите ще бъдат конфискувани.

— Ясно. В такъв случай, позволете ми да уредя някои неща за помощника си — къде да отседне и…

— Съжалявам, но обвинението е срещу двама ви — вас и чирака ви.

— Не съвсем — намеси се жената отзад. — Ковачът не може да има чирак, ако не е член на Гилдията. Двамата заговорничат против интересите на Гилдията.

Офицерът се намръщи и отвърна:

— Щом казвате. Не ги разбирам тия работи. Аз си ги арестувам тия двамата и оставям един от хората си да надзирава конфискацията на работилницата.

— Момент! Арестувате Чаур? — обади се Баратол.

— Така ли се казва чиракът ви?

— Той не ми е чирак. Умствено недоразвит е…

— Почти като роб значи — отряза скритата зад стражите служителка на Гилдията. — Това според мен ще се окаже много по-сериозно нарушение на закона.

Двама мъже доведоха скимтящия ококорен Чаур. Баратол понечи да го утеши, но стражите застанаха между двамата, а офицерът предупреди, че макар да не иска да използва белезници, ще го направи, ако се наложи. И че ако никой не създавал проблеми, всичко щяло да мине кротко. Баратол попита има ли право да си наеме защитник, а офицерът отвърна, че макар да няма, все пак нямало да му откажат, стига да можел да си го позволи.

В този момент се намеси Сцилара:

— Аз ще ти намеря, Баратол.

В очите му проблесна облекчение и благодарност, сменени бързо от отчаянието му за съдбата на Чаур, който вече ревеше и се дърпаше от ръцете на стражите.

— Оставете го на мира — каза Баратол. — Ще тръгне съвсем кротко след нас — само не го дърпайте.

А после цялото отделение, освен един, излязоха с арестантите. Сцилара тръгна след тях и най-сетне видя служителката на Гилдията — доста внушителна жена. Самодоволно презрителната й усмивка обаче подронваше достолепието й.

Щом се озова зад нея, Сцилара я хвана за плитката и я дръпна силно.

— Ох! — Жената се обърна, побесняла.

— Съжалявам — каза Сцилара. — Май ви закачих с гривната си.

И продължи по улицата. Мъжът зад нея каза:

— Тая няма гривна.

Жената от Гилдията изсъска:

— Ще я…

Сцилара зави зад ъгъла. Не мислеше, че ще я гонят. Стражата си вършеше работата и нямаше интерес да се усложняват нещата.

— А тъкмо се канех да заплета един толкова добър човек в паяжината си — измърмори Сцилара. — За да разплете живота ми. Проклетият ми късмет!

От вмирисани суеверия до учени трактати, безброй поколения са се опитвали да разберат онези, чиито умове остават недоразвити, детински или просто затворени сякаш в някакъв друг свят. Обсебени от бог или от демон, откраднати души, безброй химични нарушения и неприятни течности, наранявания, понесени при раждането или дори преди него; удари по главата като дете; треска и какво ли още не. Онова, което изобщо не може да се постигне, разбира се (освен някои сложни и опасни ритуали на сънебродничество), е да се влезе в ума на поразения.

Би било лесно да се допусне съществуването на един вътрешен свят на прости чувства, плашещи неизвестни и безкрайна объркваща мъгла. Или някакъв безтелесен демон, присвит зад всяка мисъл, който я унищожава, отнема живота от нея, задушава всякакъв възможен преход към съзнателност. Подобни допускания, естествено, са само хипотези, основани на външно наблюдение: предпазливото вглеждане в привидно безизразни очи и глупави усмивки, шаблонно поведение и неоснователни страхове.

И тъй, дръжте здраво тази ръка в това мигновено пътешествие в ума на Чаур.

Светът, който виждаше той, бе място на предмети — някои подвижни, други съвсем неподвижни, а някои си стояха спокойно, но можеше да се задвижат, ако човек го поиска. Тези три вида не бяха непременно фиксирани и той добре знаеше, че неща, които изглеждат обречени на неподвижност, могат изведнъж да се разбудят, да оживеят в буйно движение. Чаур притежаваше усет за всичките три, във вечно променливата им форма. Имаше обич, предмет, вкоренен дълбоко, от който идваше топлина и радост, и усещане за съвършено добруване. Тя понякога можеше да се пресегне и да поеме друго — някого или нещо, което е отвън, — но в крайна сметка това не беше необходимо. Обичта беше вътре в него, в собствения му свят, и той можеше да отиде там по всяко време, щом пожелаеше. Това се изразяваше в една доста сънена усмивка, изражение, откъснато от всичко, което беше отвън.

Колкото и да беше силна, обичта беше уязвима. Можеше да бъде наранена, пронизана и да се свие от болка. Когато това се случеше, се разбуждаше друг предмет. Той можеше да се нарече омраза, ала повърхността му беше зацапана от страх и гняв. Този предмет бе закрепен толкова дълбоко в душата му, колкото и обичта, и двата се нуждаеха един от друг, ако връзката им бъдеше опетнена, накърнена. Разбудена за живот от болката на обичта, омразата отваряше очи, които можеха да гледат само навън — никога към себе си, нито дори към същността, която можеше да е Чаур. Омразата лумваше в една и само в една посока — към външния свят с неговите предмети, някои подвижни, други неподвижни, трети, които можеха да правят и едното, и другото, да се отместват от едното към другото и обратно.

Омразата можеше, ако потрябва, да използва тялото на Чаур. В замаха навън, в трескавото преподреждане на света. За да го върне в правилната му форма, да наложи край на онова, което причиняваше болка на обичта.

Всичко това зависеше от наблюдение, но това наблюдение не разчиташе особено на онова, което той виждаше или чуваше, помирисваше, докосваше или вкусваше. Тайният поглед на омразата беше много по-остър — тя виждаше цветове, които не съществуваха за другите, а тези цветове, на инстинктивно ниво, бяха енциклопедични. Видеше ли тях, омразата знаеше всичко. Знаеше всъщност много над онова, което може да постигне един нормален ум.

Дали това е нещо повече от особена чувствителност към безсловесното общуване? Не питайте Чаур. Той, в края на краищата, е в собствения си свят.

Омразата му имаше някакво отношение към кръвта. Към цвета й, към това как тя изтича, как мирише и какъв е вкусът й, и това бе странна истина: неговата омраза обичаше кръв. Да я вижда, да се потопи в нея, означаваше да изпитва радост, топлина и доволство.

Стражите от двете страни на Чаур крачеха спокойни и заети със собствените си скромни мисли и нямаха никаква представа какво се вихри в привидно простия ум на пленника им. Чаур вървеше кротко, отпуснат, ръцете му леко се полюшваха, след като естественото напрежение в якия му врат и огромните му рамене беше преминало — тъпакът явно беше забравил за голямата неприятност, в която се намираше, забравил беше, че отиват в тъмницата, където скоро щеше да се озове в клетка от здрави железни пръти. Всичките дебели стени, които зазиждаха глупавия му мозък, явно се бяха върнали на местата си.

Не си заслужаваше изобщо да го поглеждат.

Тъй че нямаше кой да види изпълнените с омраза очи, които надничаха през всяка пукнатина, през всяка амбразура — хиляди, десетки хиляди блеснали очи, които виждаха всичко, преценяваха и отхвърляха; докато други неща се оценяваха като такива, които могат да се окажат полезни, и че макар и да са неподвижни, можеш да ги накараш да се задвижат. Виждаха всичко, да, поглъщаха и обработваха на скорост, която щеше да изуми всеки нормален ум — защото това бе нещо различно, нещо чуждо, нещо почти съвършено по свой начин, със собствените си правила, с всичките онези сили, които можеше да събере, да затаи и след това, щом дойдеше подходящият момент, да изригне върху един нищо неподозиращ свят.

Простите същества не са прости. Те са различни. Те са преустроени. За по-добро, за по-лошо? Подобни преценки са без стойност. В края на краищата, представете си един свят, в който буквално всеки ум е по-прост, отколкото си въобразява, че е, или е толкова осакатен, че сам не съзнава своята огромна и ужасна увреденост. В един такъв свят животът продължава, а лудостта процъфтява. Глупостта се повтаря. Постъпки и действия унищожават и унищожават, и унищожават, и при все това остават непроницаеми за просветлението. Грехове против човечността виреят и нито един престъпник изобщо не проумява, че един ден може той самият да се окаже жертвата; нито една престъпна душа не осъзнава, че нанесената жестокост предизвиква десетократно по-голяма жестокост. Богатството вечно обещава защита срещу ограниченията на един жесток, алчен свят, а все не успява да изпълни обещанието си, все едно дали убиецът е болест, предателство или яростните бунтовни тълпи. Богатството не може да схване, че алчността, от която се бои, е негово собствено творение, че е отровният отпадък на собственото му бляскаво възвеличаване. Представете си такъв един свят и… о, не си правете този труд. По-добре съжалете горкия тъп Чаур.

Изригна без предупреждение. Кротките мисли в черепите на двамата му пазачи от двете му страни изчезнаха в забрава, щом двата му огромни юмрука се натресоха в тях и ги попиляха. Смътното усещане, че нещо не е наред, прониза притъпените сетива на най-близкия от останалите стражи в мига, в който Чаур го сграбчи за колана и врата и го запокити в щастливо неподвижната стена вдясно. Офицерът и последният страж вече започваха да се обръщат, за да се справят с все още неосъзнатата заплаха, но Чаур, усмихнат, бе готов да ги посрещне. Държеше в лявата си ръка тежка амфора, беше я награбил от една сергия; завъртя я и я натресе в офицера. Дъжд от чирепи, зърно и сред тях — рухващо тяло на калдъръма. Последният страж, докато едната му ръка се мъчеше да издърпа меча, отвори уста да извика подкрепление, но в последния си съзнателен миг видя Чаур, по-точно широката му усмивка. Глупакът стовари юмрук в скулата му, отпра шлема от главата му и той отхвърча във въздуха. Стражът рухна на земята с швирнала от ухото и слепоочието кръв, още жив, но не и готов да го признае.

А Чаур вече стоеше срещу Баратол с толкова доволни и изпълнени с възбуда очи, че ковачът можа само да го зяпне, онемял и сащисан.

Горлас Видикас излезе от каляската и спря, за да оправи гънките на гамашите си, забелязал с неприязън колко са омачкани от седенето в тесния задушен впряг, след което погледна идващия прегърбен от болестта и задъхан надзирател.

— Благородни сър — изпъшка мъжът, — за плащането на лихвата… бях болен, както знаете…

— Ти умираш, глупако — прекъсна го Горлас. — Не съм дошъл, за да обсъждам проблемите ти. И двамата знаем какво ще стане, ако просрочиш заема. И двамата знаем — надявам се, — че няма да се задържиш дълго на тоя свят, с което проблемът става несъществен. Единственият въпрос е дали ще издъхнеш в леглото си, или захвърлен в някоя канавка. — Потупа го небрежно по гърба. — Държиш си бараката тук в лагера, нали? Хайде, имаме да обсъдим други неща.

Надзирателят примига с цялата окаяна жалостивост, усъвършенствана от всички неудачници по целия свят. Беше по-добре от мрачния блясък на злобата, разбира се — глупавите бързо се поддават на омразата, щом осъзнаят как са изиграни, така че хленчещите физиономии „помогнете ми, моля“ са много по за предпочитане.

Горлас се усмихна.

— Можеш да останеш в хубавия си дом, приятел. Ще забравя плащанията по лихвата, за да можеш да си идеш от този свят в мир и удобство. — И това ако не беше изключителна щедрост! Тази отстъпка, тази огромна жертва — съвсем уместно щеше да е, ако идиотът паднеше на колене в унизителна благодарност, но все едно. Ново потупване по гърба, което предизвика пристъп на кашлица у стареца.

Горлас пристъпи до ръба на огромната яма и огледа оживената дейност долу.

— Всичко наред ли е?

Надзирателят изкашля шепа жълтеникава слуз, изтри длан в мръсния си крачол и каза:

— Съвсем наред, благородни сър, да, съвсем наред си е.

Ха, как се подобри настроението му! Грижите сто на сто бяха глождили цяла сутрин тоя кучи син, несъмнено. Какво пък, светът се нуждаеше от такива същества, нали? Да вършат цялата мръсна тежка работа, а след това да благодарят на хора като Горлас за привилегията. „Представа нямаш колко си ценен, тъпако. А виждаш ли опрощаващата ми усмивка? Потопи се в нея и ликувай — тя е единственото, което давам наистина безплатно.“

— Колко са загубите днес?

— Три. Средното, сър, най-средното възможно. Една къртица, заклещена в каверна от срутване, други две умряха от „сивото лице“. Извличаме вече от новата жила. Няма да повярвате! Червено желязо!

Горлас вдигна вежди.

— Червено желязо?

Старецът кимна енергично.

— Двойна цена на половин тегло. Търсенето му май расте…

— Да, малазанските дълги мечове, за които всички ламтят напоследък. Е, така поне ще ми е по-лесно да си поръчам. Засега само един ковач може да ги прави тия проклети оръжия. — Горлас поклати глава. — Грозни са, мен ако питаш. Любопитното е, че тук нямахме червено желязо — досега, имам предвид — тъй че е много интересно как ги прави тоя глупак?

— Ами, благородни сър, има една стара легенда, как всъщност обикновено желязо можело да се превърне в червено, и много евтино при това. Но де да знам, може пък да е само легенда…

Горлас изсумтя. Наистина интересно. Представи си само: да можеш да вземеш най-обикновено желязо, да хвърлиш в него нещо буквално без никаква стойност и хоп — ето ти червено желязо, четири пъти по-скъпо.

— Току-що ми даде идея — промърмори той. — Макар да се съмнявам, че ковачът ще издаде тайната си. Ще трябва да му платя. Много.

— Партньорство може би? — подхвърли надзирателят.

Горлас се намръщи. Не беше искал съвет. Но все пак — да, едно партньорство можеше и да свърши работа. Беше чувал нещо за този ковач… някакви неприятности с Гилдията. Какво пък, би могъл да изглади нещата. Струваше си да помисли.

— Все едно — заговори той, малко по-високо, отколкото бе нужно. — Беше само идея. Отхвърлих я — много е сложно. Да забравим, че изобщо сме го обсъждали.

— Да, сър.

Но не му ли се стори надзирателят някак странно замислен? Може би щеше да се наложи да ускори кончината на този глупак.

По пътя горе зад тях идваше волска кола.

Глупаво всъщност. Беше решил да си обуе ботушите за езда, а те бяха стари, протрити и ходилата му като че ли бяха станали по-плоски, откакто ги беше обувал последния път. Бяха му направили огромни мехури, адски болезнени при това. Тъй че въпреки всичките му планове за гръмовно и впечатляващо пристигане в лагера, изпълнен с най-мрачни намерения и на ръба да развихри гнева си, а след това да заглади нещата с помощта на шепа сребърни консули и облекченият надзирател да прати бегач, който да доведе палавото хлапе, Мурильо накрая се оказа седнал на задницата на една разнебитена волска кола, потънал в прах, потен и обкръжен от гъмжащ рояк мухи.

Е, просто трябваше да се постарае да го направи по възможно най-добрия начин, нали? Щом волът спря и старецът тръгна бавно като охлюв към стоящия недалече надзирател и пищно облечения благородник до него — и двамата вече гледаха към тях, — Мурильо се смъкна на земята и присви очи, жегнат от болката в краката. Помисли си със страх за обратния път до дома, стиснал в ръка малката ръчичка на Харло, с тъмнината, запълзяла от крайпътните канавки — дълъг, много дълъг път наистина. Представа си нямаше как ще се оправи.

Войниците обаче знаят всичко за пришките и мазолите, нали? И мъжете и жените, които се трудят тежко, за да преживеят някак. За другите това изглежда дреболия, дребна неприятност — а когато са изтекли години от последния път, когато са те мъчили, е лесно да забравиш, небрежно да пренебрегнеш жестоката слабост, която причиняват всъщност.

Грубата кожа се отри в тях като натрошено стъкло, щом отпусна тежестта си. Все пак нямаше да куца, тъй че впрегна цялата си воля, стисна зъби и закрачи предпазливо, стъпка по стъпка към надзирателя и благородника, които бяха заговорили за нещо коларя. Щом се приближи, присви очи към знатния мъж и в ума му пробяга, че сякаш го познава… но откъде? Откога?

Надзирателят обясни на коларя къде да закара товара и той тръгна, като кимна пътьом на Мурильо.

Старият надзирател в опърпаните дрехи го изгледа с любопитство, а когато Мурильо спря при тях, се изплю и рече:

— Май сте се объркали, господине. Ако имате пари, може да ви пуснем на масата на работниците — яденето е доста постно, но засища, само че нямаме нищо за пиене освен слаб ейл. — Изсмя се хрипливо. — Не сме крайпътен хан все пак.

По пътя Мурильо дълго беше премислял как да подходи. Но не беше очаквал точно в тази сцена някакъв проклет благородник и нещо му нашепна, че уж простото договаряне, което бе очаквал, с плащане на двойната цена за едно петгодишно момче, може да се окаже сложна и доста рискована работа.

— Вие ли сте главният надзирател на лагера, господине? — попита той, след като удостои с хладно вежлив полупоклон знатния мъж. Отвърнаха му с кимване и Мурильо продължи: — Добре. Дошъл съм да потърся едно малко момче, Харло. Продали са го в лагера ви преди няколко седмици. — Бързо вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Не, нямам намерение да оспорвам законността на продажбата. Искам по-скоро да откупя свободата на момчето и да го върна в дома му, при неговите, ммм, ужасно отчаяни родители.

— Тъй ли? — Надзирателят погледна към благородника.

Да, май наистина познаваше отнякъде този младеж, помисли си Мурильо.

— Небезизвестният Мурильо — проговори благородникът, със странен блясък в очите.

— Вие сте доста над мен…

— Не ще и дума. Аз съм главният вложител в това предприятие. Освен това съм съветник. Горлас Видикас от дома Видикас.

Мурильо отново се поклони, колкото от вежливост, толкова и за да скрие притеснението си.

— Съветник Видикас, за мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Така ли? Много се съмнявам в това. Трябваха ми само няколко мига, докато се сетя кой бяхте. Посочиха ви преди няколко години на празненство в едно имение.

— Е, имаше време, когато бях…

— Бяхте в един списък — прекъсна го Горлас.

— Моля?

— Хоби на един мой приятел, макар да се съмнявам, че той би го приел като хоби. Всъщност, ако бях толкова непредпазлив, че да използвам тази дума, сигурно щеше да ме призове на дуел.

— Съжалявам, но се боя, че не знам за какво говорите. Някакъв си списък, казахте?

— Вероятните заговорници — каза с нещо като усмивка Горлас. — За убийството на Търбан Орр. Да не споменавам за Равид Лим — или беше някой друг Лим? Вече не помня, но пък това едва ли е важно. Не, Търбан Орр, и, разбира се, подозрителното самоубийство на лейди Симтал — всичко в една нощ, в нейното имение. Бях там, знаете ли. Видях убития Търбан Орр с очите си. — И вече наистина се усмихваше, сякаш споменът предизвика вълни от носталгия. Но погледът му беше твърд, очите — като върхове на мечове. — Моят приятел, разбира се, е Ханут Орр, а списъкът е негов.

— Наистина си спомням празненството у Симтал — отвърна Мурильо; умът му съживяваше онези мигове, след като бе напуснал спалнята на дамата — и я бе оставил с това, с което щеше да сложи край на живота си — и тогавашните му мисли за всичко, което беше предал и какво ще означава то за бъдещето му. Съвсем редно бе то да се върне сега и да застане пред него, като озъбено бясно псе. — Уви, пропуснах дуела…

— Не беше дуел, Мурильо. Търбан Орр беше провокиран. Беше подведен. Беше убит, открито. Убийство, не дуел — изобщо схващате ли разликата?

Надзирателят местеше поглед от единия към другия, неразбиращ и ням като вол.

— Да, господине. Но както казах, не бях там, за да видя събитието…

— Лъжец ли ме наричате?

— Моля?

Богове на бездната, само преди десет години щеше да се справи с това със съвършено изящество и насмешливо добродушие, цялото вълнение щеше да се уталожи, някои задължения да се приемат, без дори да е нужно изричното уверение, че ще ги уважи. Само преди десет години и…

— Наричате ме лъжец.

— Не, не помня да съм ви нарекъл така, съветник. Щом казвате, че Търбан Орр е убит, така да бъде. Колкото до твърдението, че аз по някакъв начин съм заговорничил в това, е, това само по себе си е много опасно обвинение. — О, знаеше много добре накъде води това. Всъщност беше го разбрал вече от доста време. От очите на Горлас Видикас — и Мурильо вече си спомни къде беше виждал този мъж за последен път, и беше чувал за него. Горлас обичаше дуелите. Забавляваха го. Обичаше да убива противниците си. Да, беше присъствал на един от дуелите на кучия син и беше видял…

— Тук май имаме предизвикателство, което сме длъжни да уважим — заяви Горлас и се изсмя късо. — Когато оттеглихте обвинението си, е, признавам: помислих си, че се каните да си подвиете опашката и да се изнижете. И може би щях да ви оставя при това — манията около всичко това е на Ханут все пак. Не моя.

Мурильо замълча, осъзнал капана, в който бе попаднал. Надзирателят бе свидетел, че споменаването за дуел бе дошло от него, не от Горлас Видикас. Разбираше също така, че няма никакъв шанс, никакъв, Горлас да премълчи и да го остави на мира.

— Естествено — продължи съветникът, — нямам никакво намерение да оттеглям обвинението си — тъй че или го приемете, или ме предизвикайте, Мурильо. Имам смътни спомени, че някога ви смятаха за приличен дуелист. — Огледа пътя от двете страни. — Мястото изглежда удобно. Е, вярно, с жалка публика, но…

— Извинете — намеси се надзирателят. — Камбаната за края на дневната смяна скоро ще удари. Работниците долу ще имат идеална гледка, с вас двамата тука на билото — ако благоволите.

Горлас смигна на Мурильо и отвърна:

— Разбира се, ще ги изчакаме.

Надзирателят се затътри по пътеката надолу да извести на старшите на групите какво става. Щяха да се позабавляват добре след дългия ден труд из тунелите.

Горлас се усмихна широко.

— Е, има ли още нещо, за което можем да поговорим, докато няма свидетели?

— Благодаря ви за поканата — рече Мурильо, докато затягаше връзките на ръкавицата си. — Търбан Орр не заслужаваше почетна смърт. Ханут ви е приятел, казвате? Кажете ми, харесват ли ви пепелянките в пазвата, или просто сте глупав?

— Ако това беше опит да ме накарате да кипна, беше жалък. Наистина ли мислите, че не знам всички трикове, които водят до дуел? Богове на бездната, старче. Все пак, доволен съм от признанието ви — Ханут ще се зарадва да чуе, че подозренията му са били точни. По-важното е, че ще се окаже мой длъжник. — Кривна глава. — Разбира се, дългът ще е много по-голям, ако ви оставя жив. Дуел до раняване и ви оставям в ръцете на Ханут. Да, това би било идеално. Е, Мурильо, раняване ли да бъде?

— Както желаете.

— Стягат ли ви ботушите?

— Не.

— Като че ли стоите неудобно, Мурильо, или това са просто нерви?

Долу в ямата закънтя камбана. Разнесоха се далечни викове и от тунелите започнаха да излизат мръсни прашни фигури, почти нечовешки от толкова разстояние. Между групите затичаха бегачи. Вестта се разпространяваше.

— Какво ви се пада това момче Харло между другото?

Мурильо го погледна.

— Оженихте се за дъщерята на Истрайсиън Д’Арл, нали? Тя е станала доста… популярна напоследък, доколкото чувам. Уви, започвам да разбирам защо… Вие не сте съвсем мъж, нали, Горлас?

Въпреки цялата доскорошна надменност на съветника, лицето му пребледня на късната следобедна светлина.

— Ужасно е, нали — продължи Мурильо, — как всяка мръсна подробност, колкото и да е лична и интимна, толкова лесно напуска добре защитения свят на благородника и се разнася като семена, подети от вятъра сред простолюдието, сред нас, низшите. Е, къде отиде благоприличието?

Рапирата изсъска от ножницата и върхът й се вдигна към Мурильо.

— Извади оръжието си, старче.

Крут от Талиент влезе. Ралик Ном стоеше до затворения прозорец, все едно стоеше пред стена. Странно изглеждаше, и още как, по-странен от всякога. Цялото това мълчание, цялото това усещане за нещо много… погрешно. В главата му? Може би. Ралик Ном може би вече не беше в ред. Тази мисъл го обезпокои.

— Потвърдено е — каза Крут, докато оставяше торбата с продуктите за вечеря. — Един договор отменен, нов — приет. Намирисва на отчаяние, нали? Богове, Себа дори ме е повикал, а никой с ум главата не би отказал такава покана. — Замълча и изгледа накриво приятеля си. — Тъй че може и да не ме видиш доста време. Доколкото разбрах, това новото е доста просто, но пък ще стресне ония с ценната кръв.

— Така ли? — попита безизразно Ралик.

— Виж какво — заговори Крут, макар да разбираше, че издава нервността си, — не можех да откажа, нали? Преживявам от твоите пари, добре, но това накърнява мъжката ми гордост. Получих отново шанс да се върна в играта. Получих шанс да тръгна отново с Гилдията. Ралик, трябва да приема, не разбираш ли?

— Толкова важно ли е за теб, Крут?

Крут кимна.

— Тогава ще е най-добре да те оставя — каза Ралик.

— Съжалявам. Работата е, че съм… как беше думата?

— Компрометиран.

— Точно. Значи, ако беше направил хода си срещу Себа, нямаше да сме в това положение, нали? Просто чакането беше наистина трудно.

— Няма никакви планове за заместване на Себа Крафар — каза Ралик. — Съжалявам, ако неволно съм те подвел. Което не означава, че не се интересуваме от Гилдията. — Замълча. — Крут, слушай ме внимателно. Мога да ти оставя малко пари — достатъчно за известно време, за половин година, да речем. Просто отклони поканата на Себа — не знаеш в какво се въвличаш…

— А ти знаеш ли? Не, Ралик. Работата е, че ако не знам, то е, защото съм излязъл от нещата.

— Би трябвало да си благодарен за това.

— Нямам нужда от скапаното ти покровителстване, Ралик Ном. Ти вече си целият тайни, нищо друго освен тайни. Но ще живееш тук, с мен, ще ядеш каквото аз сготвя, а аз? О, добре, отново навън, този път с тебе. Е, не мога да живея така, тъй че наистина по-добре си върви. Не мисли лошо за мен — няма да кажа на Себа за теб.

— Не мога ли да откупя оттеглянето ти, Крут?

— Не.

Ралик кимна и пристъпи към вратата.

— Добре се пази, Крут.

— Ти също, Ралик.

Ралик Ном открехна тясната задна врата на жилищната сграда и излезе на вмирисаната, затрупана със смет уличка. Последната му поява на белия свят едва не доведе до убийството му от Крокъс Младата ръка, а от времето, прекарано, докато се възстанови в хана „Феникс“, беше ясно, че никой от хората, които знаеха, че е тук, не е казал нищо — нито Круппе, нито Кол, нито Мурильо, или Мийзи, или Ирилта: Гилдията още не беше надушила за позорното му завръщане. Дори онзи негов вятърничав братовчед, Торвалд, не беше казал нищо — макар да го смущаваше и донякъде нараняваше това, че толкова усърдно го отбягва.

Тъй или иначе, в известен смисъл Ралик оставаше невидим.

Спря сред уличката. Все още беше светло, ивица ярко небе точно над главата му. Странно беше това усещане — да е навън посред бял ден — и той знаеше, че няма да мине много време, преди някой да го зърне и да го познае. Очите щяха да се ококорят смаяни и новината бързо щеше да дотича до ушите на Себа Крафар. А после?

Е, Майсторът на гилдията вероятно щеше да прати някой от помощниците си да го поразпита: какво искаш, Ралик? Какво очакваш от Гилдията? Можеше и покана да има, от тези, които и така, и така са опасни. Приемеш и попаднеш на засада. Отхвърлиш и гонитбата започне. Малко бяха тези, които можеха да го свалят в единичен двубой, но все едно, това нямаше да е предпочетената тактика. Не, щеше да е стрела на арбалет в гърба.

Имаше и други места, където можеше да се скрие. Сигурно можеше да се върне направо в къщата Финнест. Но пък не само Крут бе изгубил търпение. Освен това Ралик никога не си беше падал по хитрувания и увъртания.

Явно беше дошло време да се поразбъркат нещата. А щом увереността на Себа Крафар бе разклатена от шепа озверели малазанци, значи щеше сериозно да се уплаши.

При тази мисъл по устните на Ралик пробяга бегла усмивка.

„Върнах се, да.“

Тръгна към хана „Феникс“.

„Върнах се, тъй че да започваме, нали?“

Виковете за тревога отекваха между Дару и Крайезерния, вече на няколко улици зад тях. Баратол, хванал Чаур за ръката като дете, го дърпаше през гъстата следобедна тълпа. Бяха подминали няколко патрула, но вестта още не беше изпреварила двамата бегълци, макар че най-вероятно това бягство щеше да се окаже всичко друго, но не и скрито — стражите и зяпачите не можеше да не забележат и после да си спомнят двамата грамадни чужденци, единият с черна като оникс кожа, другият — с все едно недощавена, втурнали се покрай тях.

Баратол нямаше друг избор, освен да зареже всякакви опити за потайност. Чаур ревеше с цялото искрено възмущение на несправедливо наказано дете, което с изумление е разбрало, че не всички неща са хубави и приемливи за грижовните близки — че например да бутнеш сестричето си от ръба на пропастта не е съвсем приемливо поведение.

Беше се опитал да го успокои, но колкото и простичък да си беше, Чаур бързо усети неодобрението, а Баратол не мислеше и прояви невнимание, като издаде неодобрението си — е, по-скоро беше твърде слисан, за да внимава — и сега великанът-дете щеше да вие, докато най-сетне не се изтощи. А до изтощението все още беше доста далече.

На две улици от пристанището трима стражи на трийсетина крачки зад тях изведнъж се развикаха и гонитбата вече продължи не на шега.

За изненада на Баратол, Чаур се умълча и ковачът го дръпна към себе си, докато бързаха надолу.

— Чаур, чуй ме. Върни се при кораба — разбираш ли ме? Върни се при кораба, при господарката, ясно? При Спайт — тя ще те скрие. На кораба, Чаур, разбра ли ме?

С набраздено от сълзи лице, с оцапани бузи, с почервенели очи, Чаур кимна.

Баратол го бутна напред.

— Хайде, върви. Върви сам — аз ще те настигна. Върви!

И Чаур тръгна, загази напред, събаряше хора около себе си — и пред него като по чудо започна да се отваря пътека.

Баратол се обърна, за да позатрудни малко стражите. Достатъчно, за да спечели поне времето, нужно на Чаур.

Справи се доста добре, с юмруци и крака, с лакти и колене, и ако не бяха подкрепленията, сигурно щеше да си е чиста победа. Шестима нови стражи обаче се оказаха твърде много, събориха го и го пребиха почти до несвяст.

Една мисъл се просмука немощно през мъглата от болка и объркване, докато го влачеха към най-близката тъмница. Беше лежал зад решетките и преди. Не беше чак толкова лошо, стига тъмничарите да не ги теглеше към изтезания. Да, можеше да си направи тур, от тъмница до тъмница, от страна до страна, от континент до континент. Единственото, което трябваше да прави, бе да отваря ковашка работилница без одобрението на местната гилдия.

Съвсем просто.

После и тези откъслечни мисли се разсеяха и остана само блаженството на забравата.

— Величайшата глупост на нашата раса, драги ми Кътър, е в това да виждаме грешките в деянията си, но да не намираме в себе си годност да направим нещо по тях. Седим, втрещени и отчаяни, и при цялата ни разумност, при цялата ни схватливост, при цялата ни необикновена способност да виждаме истината за нещата, клечим свити като охлюви в порой, лепнали сме се за скъпоценното си камъче и се боим от мига, в който то ще се откърти под нас. До това ужасно бедствие нищо не правим, само сме се лепнали… Би ли могъл изобщо да си представиш свят, в който всички престъпления се наказват, където правосъдието наистина е с вързани очи и не протяга ръце, готово да се поддаде на тежестта на пари и власт? Където човек поема отговорност за своите грешки, за небрежните си действия, за гибелните последствия от безразличието или леността? Не, въртим се и усукваме, плетем крака и се снишаваме, танцуваме и се снишаваме, и се измъкваме като мъгла! Превръщаме се в сенки, които пърхат в безреден хаос. Истински майстори сме на измъкването — безспорно важна за оцеляването черта в началото, поне във физическия смисъл, но да се приложат тази инстинкти към душата е навярно най-тежкото престъпление против моралността. Какво ли не сме готови да направим, за да можем да продължим да живеем със себе си. В това бихме могли да заявим, че една съществена за оцеляването черта в крайна сметка се е оказала антитеза на самата себе си и прекратим ли я, оставаме със същото това гладко, тъпо, празно изражение, което сега Круппе вижда пред себе си.

— Моля? Какво?

— Скъпи Кътър, това е тежък ден, казвам. Ден на неприети и неразбрани, ден на нерадост и несрета. Ден, в който негодуваме срещу непредвиденото, тази зейнала пропаст на твърде късното, която следва грешни решения, а звездите ще падат и ако наистина притежавахме кураж, щяхме да се отпуснем с дръзко безразсъдство в нозете на боговете и видели онова, което виждат те, и познали онова, което са познали те, щяхме най-сетне да схванем безумството на борбата, абсурда на надеждата, и щяхме да рухнем по очи и да заридаем горко в своя път към мрачното бъдеще. Щяхме да плачем, приятелю, щяхме да плачем.

— Може би съм научил всичко за убиването — изломоти Кътър и лъсналите му очи се приковаха в халбата в ръката му. — А може би убийците изобщо не помислят кой какво е заслужил, или дори за мотивите. Пари в ръката или любов в сърцето — отплатата има толкова много… вкусове. Но това ли иска тя наистина? Или беше някаква непредпазливост… избухване, като бутилка, която не е трябвало да бъде отваряна — пръска се, всичко се излива — цапа ръцете ти, цапа… всичко.

— Кътър — каза Круппе с тих, но много решителен тон. — Кътър. Трябва да слушаш Круппе, хайде. Трябва да слушаш — свърши той с пристъпа си на ужасна тъжна безпомощност. Слушай! Кътър, има пътища, по които не трябва да се тръгва. Пътища, откъдето връщането е невъзможно — колкото и дълбоко да го желаеш, колкото и силен да е викът в душата ти. Прескъпи приятелю, ти трябва да…

Кътър тръсна глава и изведнъж се надигна.

— Трябва да се поразходя. Не може да го е мислила. Онова бъдеще, което обрисува… то е измислица, приказка. Разбира се. Това е. Не, и не, и не. Но…

И младежът се шмугна през вратата на хана и изчезна.

— Тъжна истина е — промълви Круппе и безлюдната му публика въздъхна в съгласие, — че склонността към вербален излишък може тъй да надвие прецизността на смисъла. Че намерението може тъй добре да се прикрие под грандиозното излишество в нюанса, в ритъма, сериозен или насмешлив, в това увлечение към грандиозна, самопозоваваща се многозначителност, че неразумните просто да подминат — въобразили си, че им е времето да бъдат тъй драгоценни, въобразили си, че стоят високо над всяко убеждение, освен собственото си духовито съвършенство. Да въздъхнем, и да въздъхнем.

— Вижте как залита Круппе в тези високи обувки — не, дори и неговото равновесие невинаги е съвършено, колкото и основателен да може да е за много неща. Залита, казвам, а падат звездите и горко ридаят боговете, и безпомощността е океан прииждащ, но няма да се давим сами, нали? Не, много голяма компания ще си имаме в тъй ледената му утеха. Виновен и невинен, бърз и муден, мъдрец и глупак, праведник и грешник — потопът всички изравнява, с лица надолу във вълните, леле. — Той наистина въздъхна. — Леле…

Чудо, по-добро от просто преразказано от втора или трета ръка — видяно. Видяно: четиримата носачи щяха да отнесат товара си право напред, но после… виж… една кокалеста трепереща длан се протегна навън, влажните върхове на пръстите докоснаха челото на Мирла.

И носачите — които бяха свикнали с подобни произволни жестове на благоволение — спряха.

Тя се взря в очите на Пророка и видя ужасна болка, злочестина толкова дълбока, че чак пречистваща, и знание над всичко, което нейният безпомощен, изпълнен с мъгла ум можеше да проумее.

— Моят син — изохка Мирла. — Моят син… самата аз… о, сърцето ми…

— Самата ти, да — отрони той, а пръстите притиснаха челото й като железни гвоздеи, приковаха вината й, срама й, слабостта й, за нищо негодната й глупост. — Мога да благословя това. И ще го сторя. Усещаш ли докосването ми, скъпа жено?

А Мирла не можеше да направи нищо, освен да кимне, защото го усещаше, да, и още как го усещаше.

Зад нея се разнесе треперливият глас на Бедек.

— Пресвети… нашият син беше взет. Отвлечен. Не знаем къде. И помислихме… помислихме…

— Вашият син не подлежи на спасение — рече Пророкът. — Той носи злостта на познанието в душата си. Усещам как сте се слели двамата в сътворението му — да, вашата кръв е била отровата на раждането му. Той разбира състраданието, но не го избира. Разбира любовта, но я използва като оръжие. Разбира бъдещето и знае, че то не чака за никого, дори за него. Той е жива паст, вашият син, жива паст, която целият свят трябва да храни.

Дланта се отдръпна и остави ледени точки на челото на Мирла — всеки нерв там вече бе мъртъв, завинаги.

— Дори Сакатия бог трябва да отхвърли такова същество. Но теб, Мирла, и теб, Бедек, вас благославям. Благославям вас двамата във вечната ви слепота, в безчувствения ви допир, в блуждаенията на недохранените ви умове. Благославям ви в смачкването на двата нежни цвята в ръцете ви — вашите две дъщери, — защото сте направили от тях версии не по-различни от вас, не по-добри, навярно много по-лоши. Мирла. Бедек. Благославям ви в името на напразната жалост. Сега си вървете.

И тя се олюля назад, блъсна се в количката, събори и нея, и Бедек. Извика, докато падаше тежко на каменните плочи, а след миг се озова върху него. Лявата й ръка изпука силно след продължилата вече процесия с носачите и Пророка, с понеслата се след тях кипнала гмеж от просещи милост поклонници, които тъпчеха напред, без да съжалят, без да погледнат. Тежък ботуш стъпи върху бедрото й и тя изпищя, щом нещо вътре се счупи, непоносима болка прониза крака й. Друг нечий крак изрита лицето й, нокти одраха бузата й. Пети загазиха по длани, пръсти и глезени.

Бедек за миг успя да погледне нагоре. Видя лице на мъж, напираше отчаяно да прегази през тях, защото бяха на пътя му, а той искаше да стигне до Пророка, и мъжът погледна надолу, и умолителното изражение помръкна в омраза, ботушът му стъпи на гърлото на Бедек и премаза трахеята.

Бедек зяпна с оцъклени очи. Лицето му стана сиво-зелено, мораво. Разумът в погледа му изтля, стопи се и угасна.

Мирла запищя, пропълзя върху тялото на мъжа си, усетила безжизнената му застиналост, но все още неразбираща… провря се през гората от корави, местещи се напред крака… лакти и колене, ритащи в гъстата гмеж ходила — и изведнъж на открито, изведнъж на отворило се малко пространство хлъзгава настилка.

Макар да не беше ги усетила все още, по челото й се разширяваха четири петна гангрена — долови миризмата на нещо мръсно, ужасно мръсно, и си помисли, че някой е хвърлил нещо зад себе си, някъде наблизо; не можеше да го види все още. Болката в счупеното й бедро вече пулсираше, докато теглеше мъртвата тежест зад себе си, заглъхваше все по-далечна в ума й.

Бягаме от мястото на своята злочестина. Не по-различни от всеки друг звяр, бягаме оттам, където са ни ранили. Бягаме, пълзим, пълзим и се влачим, влачим се и протягаме ръце. Мирла осъзна, че и това вече е непосилно за нея. Издъхваше.

„Виждате ли ме? Аз бях благословена. Той ме благослови.“

„Благословени да сте всички.“

Едва можеше да стои на крака, а трябваше да се дуелира. Мурильо отвърза кесията си с монетите и я хвърли към надзирателя, който тъкмо се беше върнал, задъхан и с почервеняло лице. Кесията тупна тежко сред облак прах.

— Дойдох за момчето. Това е повече, отколкото струва — приемаш ли плащането, надзирателю?

— Не — отвърна вместо него Горлас. — Наумил съм си нещо по-специално за малкия Харло.

— Той няма нищо общо с всичко това…

— Ти току-що го въвлече, Мурильо. От твоя клан е, сигурно изтърсак на някой от негодните ти приятели в хана „Феникс“ — любимия ти вертеп, нали? Ханут знае всичко, което има да се знае за теб. Не, момчето е вътре и точно затова няма да го получиш. Аз ще го взема, за да направя с него каквото намеря за добре.

Мурильо извади рапирата си.

— Какво на този свят прави същества като теб, Горлас?

— Бих могъл да попитам същото за теб.

„Е, добре. Цял живот грешки. Тъй че може би си приличаме повече, отколкото всеки от двама ни би признал.“ Видя как надзирателят се наведе, взе кесията, претегли я в ръка и се ухили.

— За плащанията на лихвата, съветник…

Горлас се усмихна.

— Какво пък, май ще можеш да си изчистиш дълга все пак.

Мурильо зае стойка; с върха изпънат напред, дясната ръка леко извита в лакътя, лявото рамо изнесено назад, за да намали повърхността на открития торс. Намести тежестта си предпазливо, в центъра на бедрата.

Все още усмихнат, Горлас Видикас влезе в сходна позиция, макар че се беше привел леко напред. Не и дуелист, готов да отстъпва значи. Мурильо помнеше това от битката, която бе видял в самия й край, как Горлас отказваше да отстъпи, да остави терен, не искаше да приеме, че понякога отдръпването носи предимство. Не, щеше да натиска и натиска, без да отстъпи нищо.

Опря оръжието си в това на Мурильо и леко изви настрани — презрителен жест, колкото да прецени реакцията.

Реакция не последва. Мурильо просто остана на позиция.

Горлас заопитва с върха на рапирата, замушка около камбаната на дръжката, закачаше предпазителя и рискуваше оръжието му да се заклещи, но за да го постигне, Мурильо трябваше да извие и сгъне китката си — не много, но достатъчно, за да даде възможност на Горлас да замахне напред в отворения му гард, тъй че го остави да си поиграе с това. Не бързаше; колкото и да бяха подбити и отекли стъпалата му, колкото и да беше изтощен, подозираше, че ще получи само един добър шанс, рано или късно, за да приключи с това. Върхът във водещото коляно или по-надолу, в ботуша, или перване в сухожилията на китката, за да осакати ръката с оръжието — вероятно завинаги. Или по-високо в рамото, със стопиращо забиване.

Горлас натисна, съкрати дистанцията и Мурильо отстъпи.

А това болеше.

Усети мокро в ботушите си — онази гадна прозрачна течност се изцеждаше от спуканите мехури.

— Май нещо не е наред с краката ти, Мурильо — подхвърли Горлас. — Движиш се като човек, който стои на нокти.

Мурильо сви рамене. Не му беше до разговор; достатъчно трудно му бе да се съсредоточи покрай болезнените жегвания в ходилата.

— Каква старомодна стойка имаш, старче. Толкова… изправена. — Горлас започна отново с бързите трепкащи движения на рапирата, с дребните заплахи отсам и оттам. Беше започнал да се поклаща ритмично на пръсти и пети, опитваше се да въвлече Мурильо в същото движение.

Когато най-сетне почна атаката, движението бе експлозивно, мълниеносно бързо.

Мурильо засече финтовете, улови и отби забиването, и отвърна с рипост… но отстъпваше назад, докато го правеше, и върхът му закачи ръкава на Горлас. По-младият дуелист продължи атаката си със силно париращо отбиване и след него втори напад: стрелна се толкова напред, че отдръпването на Мурильо се оказа недостатъчно, както и парирането.

Болката го прониза в лявото рамо като огън. Той залитна назад и върхът излезе. Мурильо залитна, но се изправи отново.

— Пусната кръв. — Гласът му бе стегнат от болка.

— О, онова ли? — отвърна Горлас и се люшна отново на пръсти и пети. — Промених намерението си.

„Една обида повече е като последната капка. Така и не се научих.“

Усети, че сърцето му се е разтуптяло. Последната, почти фатална рана като че ли пулсираше, готова да се отвори отново. Усещаше кръвта, напираща от пронизания раменен мускул, топлите вадички, които се стичаха по ръката му и мокреха плата и лакътя му.

— Пусната е кръв — повтори Мурильо. — Както предположи, не съм във форма да се дуелирам повече от това, Горлас. Споразумяхме се, пред свидетел.

Горлас хвърли поглед към надзирателя си.

— Спомняш ли си какво точно чу?

Старецът сви рамене.

— Стори ми се, че имаше нещо за раняване…

Горлас се намръщи.

Надзирателят се покашля.

— … но нищо повече. Обсъждане, мисля. Не чух нищо, ммм, потвърдено между вас.

Горлас кимна.

— Каза го свидетелят ни.

Няколкостотин зрители долу в ямата викаха настървено. Мурильо се зачуди дали и Харло е сред тях.

— Приготви се — подкани го Горлас.

Значи трябваше да е така. Преди десет години Мурильо щеше да стои над трупа на този мъж, изпълнен със съжаление, разбира се, затова, че всичко е могло да се уреди мирно. И това бе луксът на предишните дни, онзи по-ясен свят, докато всичко тук, сега, винаги се оказваше толкова… объркано.

„Не дойдох тук, за да умра в този ден. Трябва да се опитам да направя нещо. Да оцелея. Заради Харло.“ Зае стойка. Беше обездвижен, да, достатъчно, за да е ясно, че няма да опита нищо повече от защита, да търси рипости и може би контраатака — да поеме рана, за да нанесе смърт. И всичко това щеше да е в ума на Горлас, щеше да оформи тактиката му. Значи — време беше да изненада тоя кучи син.

Атаката му бе изящна: плавно движение напред, твърде бързо за мъж на неговата възраст. Горлас, засечен в люшването си напред, се принуди да отскочи половин стъпка назад, парира силно и без прецизност. Рипостът му беше дивашки и неточен и Мурильо го засече с високо париране, последвано мигновено от втора атака — същата, на която бе искал да разчита още в самото начало — съвсем изпънато мушкане право в гърдите на противника — сърце или дробове, без значение кое…

Но по някакъв невъзможен начин Горлас отбягна атаката — движението му не беше придружено от никакво изместване на тежестта, просто отместване на горната част на тялото. И този път забиването му съвсем не беше дивашко.

Мурильо успя само да засече с поглед блясъка на стоманата, а след това не можеше да вдиша. Нещо се изливаше по гърдите му и клокочеше в устата му.

Усети как гърлото му се разкъса, когато Горлас изтръгна оръжието си и отстъпи надясно.

Мурильо се изви, за да го проследи, но краката му се огънаха — и след миг той вече лежеше на каменистата земя.

Светът помръкваше.

Чу, че Горлас каза нещо. Може би думи на съжаление, но едва ли.

„О, Харло, толкова съжалявам. Толкова съжалявам…“

И тъмнината се сгъсти.

Събуди се за миг от ритник в лицето, но и тази болка бързо заглъхна, заедно с всичко останало.

Горлас Видикас се изправи над трупа на Мурильо.

— Доведи онзи колар да върне тялото — нареди на надзирателя и се наведе да почисти оръжието си с парче коприна от десния ръкав на жертвата си. — Кажи му да го откара в хана „Феникс“, с рапирата и всичко.

Долу в ямата хората крещяха възбудено и дрънчаха със сечивата си като обезумяла варварска тълпа. Горлас се обърна към тях и вдигна оръжието си за поздрав. Възгласите се удвоиха. Обърна се отново към надзирателя.

— Допълнителна халба ейл за работниците довечера.

— Ще вдигат тостове за вас, съветник!

— А, и нареди някой да ми доведе момчето.

— То е на смяна в тунелите, мисля, но мога да пратя някой да го изведе.

— Добре. И няма нужда да са много нежни с него. Но внимавай — да не прекалят толкова, че да не може да се съвземе. Ако го убият, лично ще ги изкормя до един — постарай се да разберат.

— Слушам, съветник. — Надзирателят се поколеба. — Не бях виждал такова умение… помислих си, че ви хвана…

— Сигурен съм, че и той си го помисли. Хайде, върви намери коларя.

— Веднага, съветник.

— А, и ще взема кесията, тъй че вече сме на чисто.

Надзирателят бързо му я подаде. Горлас премери тежестта й на ръка и вдигна вежди — цяла проклета годишна заплата за този надзирател имаше тук, сигурно всичко, което Мурильо беше имал, събрано до последната монета. Три пъти повече от лихвата, която му дължеше този глупак. Но пък ако надзирателят се беше спрял да отброи точната сума, за да задържи останалото, сега щеше да има два трупа вместо един, тъй че старецът може би изобщо не беше глупав.

Горлас реши, че денят му е завършил добре.

И тъй, волът започна дългото си пътуване обратно към града, копитата заклопаха тежко по каменистия път, а в колата лежеше тялото на един мъж, който сигурно беше припрян, който може би наистина бе твърде стар за подобни рисковани начинания, ала никой не можеше да каже, че сърцето му не е храбро. Никой не можеше да говори за липса на кураж.

Което повдига един много тежък въпрос: щом кураж и сърце не са достатъчни, тогава какво?

Волът надушваше кръв и това никак не му харесваше. Беше миризма, с която идваха хищници, ловци, образи, които разбуждаха най-дълбоките кътчета в мозъка на животното. Надушваше и смърт също така, там зад себе си, и колкото и тежки стъпки да направеше, миризмата не намаляваше, а това той не можеше да разбере, но все едно, беше се примирил.

Нямаше място за скръб в животното. Единствената скръб, която познаваше, бе за самото него. Толкова различно от двукраките му господари.

Бръмчаха мухи, които никога не задаваха въпроси, а светлината на деня гаснеше.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Дан на Хрътките (20)

Метаданни

Данни

Дан на Хрътките

Информация

История

Сваляне / Връзки

17.

Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (20)