Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Toll the Hounds, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 42 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Ериксън. Дан на Хрътките
Серия Малазанска книга на мъртвите, №8
Steven Erikson
Toll the Hounds, 2008
A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.
ИК „Бард“ ООД, 2009 г.
ISBN: 978-954-655-011-8
История
- — Добавяне
8.
Когато той не може сам да устои
където в тъмното не падат сенки,
чиито драгоценни същини отричат трона
докато нищо живо няма да се задържи ни миг
по-дълго, отколкото е врязано в самите кости,
но точно там ти ще застанеш, мястото му
ще заемеш и ще видиш, мрачен и настръхнал,
редиците от мечове, ковани до един
за ярост.
Когато той не може сам да устои
където мракът се цеди във бездна необятна,
чиито зовове намират новия си дом,
докато с всяка битка силният надвива слабия
и се разпръсват падналите като голи камъни;
ала живота този ти ще вземеш за ръка,
за да го преведеш по пътя тъй накъсан
като студеното оръжие на волята, насочено
за смъртоносен удар.
Когато той не може сам да устои
където в мрака сенките се губят,
чиито уморени същини ще се откъснат и заскитат,
докато нищо друго не остане, само странникът зад щита,
застанал срещу стенещия вечно вятър;
но този твой герой ще устои, ще брани
тъй дрипавия флаг на твоите желания,
изправил се над бастиона, за да види твойта злоба,
пречистена в мълчанието му.
Силно отъпканата трева можеше да е диря от преминало стадо бедерини, ако не бяха невероятно широките коловози, останали зад огромните, обковани с желязо колела на фургон, боклуците и изпражненията по някой съсухрен труп от двете страни. Лешояди и врани щъкаха сред отломките.
Пътника седеше присвит на гърба на пъстрия кон. Недалече, на минималното разстояние, което допускаше конят му, Сеймар Дев беше кацнала като малко детенце върху дългокракия мършав свиреп джагски кон, чието име според нея беше Хавок. Истинският му собственик бе някъде напред, може би зад скатандите и чудовищния екипаж на Капитана — или пък пред тях. Тъй или иначе, тя бе убедена, че сблъсъкът е неминуем.
— Той не обича търговците на роби — бе заявила малко по-рано, сякаш това обясняваше всичко.
Никакъв демон значи, а чистокръвен Тоблакай — подробност, която жегваше Пътника със съжаление и болка по причини, които предпочиташе да затаи за себе си. И макар тя да беше видяла донякъде тази болка на лицето му, като че ли бе готова да уважи усамотението му. А може би се боеше той да не се откаже от него. Защото, както подозираше Пътника, Сеймар Дев бе жена, склонна да се гмурка в необятни дълбини на чувството.
Беше пътувала през лабиринти, в края на краищата, за да намери дирята на онзи пред тях в равнината, а подобно начинание не се предприема по случайно хрумване. „Само за да върне един кон.“ Беше достатъчно благоразумен, за да не рови повече, колкото и слабо да изглеждаше обяснението й като оправдание за такава крайност. Киндару го бяха приели с мъдри кимания, нищо необичайно не виждаха в него — конят беше свещено животно в края на краищата, джаг, събрат на техните драгоценни скални коне. Имаха безчет легенди на подобни теми и всъщност бяха прекарали половината нощ в изреждането на много от тях — а сега си бяха намерили нова. Господарят на Вълците-Псета беше срещнал жена, толкова неудържима, че сякаш бе отражение на самия него, и сега двамата яздеха на север, изпънали бяха нишките си през последния стан на киндару и те вече се бяха сплели една с друга, и двете, със съдбата на киндару. И макар тази история все още да не беше свършила, тя все пак щеше да продължи да живее, докато съществуваха самите киндару.
Забелязал бе скръбта на умореното лице на Сеймар Дев, докато многобройните рани, нанасяни (съвсем невинно) от киндару, бавно потъваха все по-дълбоко и пронизваха сърцето й; сега съчувствието напираше мрачно и сурово в очите й, макар киндару вече да бяха далече зад тях. Беше жестоко ясно, че тя и Пътника са събрали нова нишка, за да я сплетат в живота си.
— Колко далече е? — попита тя.
— Два дни, най-много.
— Тогава трябва да ги е намерил вече, или те него.
— Да, възможно е. Ако този така наречен Капитан има войска… дори и един тоблакай може да умре.
— Знам — отвърна тя. И добави: — Може би.
— А ние сме само двама, Сеймар Дев.
— Ако предпочетеш да се отклониш от тази диря, Пътнико, няма да оспорвам решението ти. Но аз трябва да го намеря.
Той извърна поглед.
— Конят, да.
— И други неща.
Пътника се замисли. Огледа широката разровена диря. Хиляда или пет хиляди — когато хората се движат в колона, винаги е трудно да се определи. Самият впряг трябваше да е гледка, която си заслужава да се види обаче, а посоката просто случайно бе точно тази, която трябваше да следва и той. Перспективата да се отклони бе неприемлива.
— Ако приятелят ти е умен, няма да прави нищо открито. Ще се крие колкото може из тези равнини, докато не види някое предимство. Макар че какво предимство може да има срещу толкова много, не мога да си представя.
— Значи ще останеш с мен още малко?
Той кимна.
— Тогава май трябва да ти кажа някои неща.
Подкараха в тръс по дирята.
Пътника я чакаше да продължи.
Слънчевият пек му напомняше за родния край, саваните на Дал Хон, макар че в тези околности мухите бяха по-малко, а от огромните стада от безброй видове диви зверове — и тези, които ги ловяха — не се виждаше почти нищо. Тук, в Ламатат, имаше бедерини, един-единствен вид антилопа, зайци, вълци, койоти, мечки и почти нищо друго. Много ястреби и соколи кръжаха високо горе, но все пак тук не гъмжеше от живот, както можеше да се очаква, и той се зачуди на това.
Да не би пожарът при Морн да беше помел всичко? Да е оставил изпепелен пейзаж, който бавно ще се възстанови, в който само няколко вида да се спускат от север? Или бяха бесните ловци К’Чаин Че’Малле, опиянени от пировете с клане, които не свършвали, докато не изчезнали и те самите?
— Какво знаеш за Императора на хилядата смърти?
Той я погледна.
— Не много. Само че не може да бъде убит.
— Правилно.
Той продължи да чака.
Скакалци пълзяха из прашната диря сред отъпканите стръкове трева, учудени сякаш какво ги е съборило. Някъде високо горе ястреб нададе пронизителен зов, от тези, които трябва да подплашат птица в полет.
— Мечът му е изкован от силата на Сакатия бог. Притежава нива на чародейство, до които владелецът му може да достигне само като умира, като се бие и умира с оръжието в ръцете си. Императорът, едно нещастно, опустошено същество, Тайст Едур, знаеше, че смъртта е само илюзия. Знаеше, че е прокълнат, сигурна съм. Ужасно прокълнат. Този меч го бе подлудил.
Пътника вярваше, че такова оръжие наистина може да отнеме разсъдъка на онзи, който го владее. Усети потта по дланите си, премести юздите в дясната ръка и отпусна лявата на бедрото си. Устата му беше неописуемо пресъхнала.
— Трябваха му поборници. Противници. Понякога го убиваха. Понякога — неведнъж. Но след като той отново оживяваше, всеки път по-силен, накрая противникът падаше. И така продължаваше.
— Ужасна история — промълви Пътника.
— И един ден дойдоха кораби. На борда им — още поборници от далечни земи. Сред тях — Карса Орлонг, тоблакаят. Случи се да съм с него тогава.
— Бих искал да чуя предисторията на това партньорство.
— Може би по-късно. Имаше още един, друг поборник. Икариум.
Пътника бавно се изви в седлото си и я изгледа. Някакво несъзнателно послание подсказа на коня му да спре.
Джагският кон на Сеймар продължи още няколко крачки напред, след което тя дръпна юздите, обърна се и срещна погледа му.
— Убедена съм, че ако Икариум бе срещнал императора, умирането все още щеше да продължава. Цял континент… изпепелен. Кой знае, може би целият свят.
Той кимна мълчаливо.
— Но вместо това повикаха Карса пръв — каза Сеймар Дев.
— Какво се случи?
Отвърна му с тъжна усмивка:
— Биха се.
— Сеймар Дев, това е нелогично. Нали тоблакаят е жив?
— Карса уби императора. Безвъзвратно.
— Как?
— Имам някои подозрения. Вярвам, че някъде, някак, Карса Орлонг е поговорил със Сакатия бог. Не е било учтив разговор, сигурна съм. Карса не си пада по учтивостите.
— Но тогава Императорът на хилядата смърти…
— Изчезна. Нанесоха му окончателна смърт. Иска ми се да вярвам, че Рулад е благодарил на Карса със сетния си дъх.
Щом имаше нужда от такава мисъл, можеше да си я позволи.
— А мечът? Тоблакаят като свой ли го носи сега?
Тя подръпна юздите и подкара напред.
— Не знам. Още една причина да се налага да го намеря.
„Не си само ти, жено.“
— Договорил се е със Сакатия бог. Заместил е императора.
— Нима?
Пътника сръга коня си и се изравни с нея.
— Каква друга възможност има?
А тя се усмихна широко.
— О, ето нещо, което аз зная, а ти не, Пътнико. Защото познавам Карса Орлонг.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е любимата му игра, разбираш ли? Да се преструва, че е толкова… елементарен. Груб, без никакво притворство, никакво благоприличие. Просто един дивак. Единствената възможност е очевидната, нали? Точно затова не вярвам, че го е направил.
— Не искаш да мислиш, че го е направил, имаш предвид. Ще го кажа ясно, Сеймар Дев. Ако твоят тоблакай владее меча на Сакатия бог, трябва или да го отстъпи, или да го извади срещу мен. Това оръжие трябва да се унищожи.
— Определил си се за враг на Сакатия бог ли? Е, не си единственият.
Той се намръщи.
— Не го направих тогава. Нито имам желание да го правя сега. Но той прекалява.
— Кой си ти, Пътнико?
— Играх някога играта на цивилизованост, Сеймар Дев. Но в крайна сметка си оставам това, което съм — дивак.
— Твърде много хора са заставали на пътя на Карса Орлонг — рече тя. — Не се задържат дълго. — Помълча. — Цивилизован или варварин — това са само думи. Жестокият убиец може да носи каквито одеяния поиска, може да претендира за велики каузи или сурови необходимости. Богове на бездната, призлява ми, като ви гледам как се държите всички вие, глупаци. По целия проклет свят е едно и също.
На тези гръмки думи той отвърна с мълчание. Вярваше, че наистина е едно и също и че никога няма да се промени. Животните си оставаха просто животни, разумни или не, биеха се, убиваха и умираха. Животът се изстрадваше, докато свърши, а след това… след това какво?
Край. Това трябваше да е. Задължително.
Продължиха да яздят, без приказки вече. Оставили бяха зад гърба си разказите за минали истории, изреждането на приключения. Единственото, което бе важно за всеки от двамата, бе онова, което предстоеше.
С тоблакая Карса Орлонг.
Някъде в своето минало мъжът, когото наричаха Капитана, беше нечий затворник. В някакъв момент бе надживял своята полезност и го бяха набучили сред равнината, с дървени колове, забити през дланите му, стъпалата, прикован към коравата пръст да храни мравките, да храни всички ловци на мърша в Ламатат. Но точно тогава не бе готов да умре. Беше издърпал дланите си през коловете, беше освободил краката си и бе пълзял половин левга до една долина, където буйна някога река се бе смалила до поток, обрасъл с тополи.
Ръцете му бяха съсипани. Ходилата не можеха да понесат тежестта му. А както се увери, мравките, пропълзели в ушите му, така и не си отидоха, затворени в тунелите на черепа му, от което мозъкът му се бе превърнал в истинско гнездо — вкусваше киселите им феромони на езика си.
Ако легендата беше вярна, а тя беше, древни, отдавна забравени речни духове бяха излезли с гърч от калта изпод напуканата кожа на голия бряг и се бяха добрали до мястото, където лежеше свит на кълбо, пламнал от треска и треперещ. Да дадат живот не беше щедрост за тези създания. Не, да дадат на свой ред означаваше да вземат. Тъй както кралят подхранва своя наследник с всичко, което му е нужно, за да оцелее, така и наследникът на свой ред подхранва краля с илюзията за безсмъртие. И ръката посяга между решетките на една килия към ръката, протегната между решетките на другата килия. Разменят много повече от едно докосване.
Духовете го захраниха с живот. А той ги пое в душата си и им даде нов дом. Но те, уви, се оказаха неспокойни, неблагодарни и груби гости.
Пътуването и превъплъщението в номадски тиран на равнините Ламатат бе дълго, трудно и удивително за всеки, който можеше да е видял окаяното осакатено същество, каквото бе някога. Безброй истории за него кръжаха като прашни дяволи, много от тях — измислени, други — почти докосващи се до истината.
Съсипаните му ходила превръщаха вървенето в изтезание. Пръстите на ръцете му се бяха закривили като куки, костите под кожата се бяха калцирали в грозни възли и издутини. Ръцете му приличаха на краката на лешояд, вкопчени в смъртта.
Возеше се на трон, поставен на челния балкон на второто ниво на впряга, заслонен от обедното слънце с избелял червеникав платнен сенник. Пред него крачеха четиристотин-петстотин роби, запрегнати, всичките наклонени напред, теглеха огромния палат на колелета по грубата пръст. Още толкова отдъхваха във фургоните на свитата, помагаха на готвачи, тъкачи и дърводелци, докато не дойдеше техният ред да се впрегнат в хамутите.
Капитанът не вярваше в спиранията. Лагери не се вдигаха. Движението бе всичко. Движението бе вечно. Двете крила на конницата му, всяко от по двеста рицари, яздеха на фланговете, облечени с дълги плетени ризници и абаносовочерни наметала, с шлемове, въоръжени с островърхи пики — остриетата лъщяха на слънчевата светлина. Зад палата следваше подвижен краал с триста коня, неговата най-голяма гордост, тъй като чистокръвните животни бяха силни и голяма част от богатството му (онази, която не произтичаше от набези) идеше от тях. Конетърговци от далечния юг го търсеха в тази пустиня и плащаха с чисто злато за конете му.
Трети отряд конни воини, по-леко снаряжени, се придвижваше в широк обхват от всички страни на кервана му, за да пазят от всякаква вражеска заплаха и да търсят възможни жертви. Това бе сезонът, в края на краищата, тъй че се срещаха (макар и по-рядко напоследък, вярно) диваци, водещи жалко съществуване сред степите, сред тях — и гледачите на онези жалки подобия на коне с широки задници и рунтави гриви, които ако не за нещо друго, ставаха поне за ядене. Тази войска включваше нападателни групи от по трийсет или повече бойци и по всяко време Капитана разполагаше с четири или пет такива групи, които да опустошават равнините.
Търговци бяха започнали да наемат отряди и да ги пращат да го унищожат. Но онези, които не можеше да купи, той избиваше. Рицарите му всяваха ужас в боя.
Кралството на Капитана беше в движение вече от седем години и обикаляше в широк кръг, обхващащ повечето от Ламатат. Тази територия той бе обявил за своя и до този момент бе изпратил емисари до всички съседни градове — Даруджистан, Кърл и Салтоан на север, Нов Калоуз на югозапад, Бастион и Сарн — на североизток… Елингарт на юг бе в разгара на гражданска война, тъй че с него можеше да почака.
Общо взето, Капитана беше доволен от кралството си. Робите му се плодяха, осигуряваха онова, което щеше да е следващото поколение да тегли двореца му. Ловните му групи носеха бедерини и антилопи, добавка към по-фините храни, плячкосвани от минаващите кервани. Съпрузите и жените на войниците му донасяха със себе си всички необходими умения, за да поддържа двора си и своя народ, които също процъфтяваха.
Като река, лъкатушеща по земята, бе това негово кралство. Древните полубезумни духове също бяха съвсем доволни.
Въпреки че никога не се замисляше особено над това, естеството на тиранията му, ако питаха него, бе сравнително благонамерено. Не и по отношение на чужденците, разбира се, но пък кой дава и пет пари за тях? Не бяха от неговата кръв, не бяха негови осиновени родственици, не бяха негова отговорност. И ако не можеха да устоят срещу апетитите на неговото кралство, то по чия вина бе това? Не по негова.
Сътворението изисква разрушаване. Оцеляването изисква някой друг да не успее да оцелее. Никое съществуване не е истински благонамерено.
Все пак Капитана често мечтаеше да намери онези, които го бяха приковали към земята преди толкова години — спомените му за онова време бяха влудяващо смътни. Не можеше да си припомни лицата им, нито облеклото им. Не можеше да си спомни подробности за техния стан, а колкото до това кой и какъв бе самият той преди — виж, за това изобщо нямаше спомен. Прероден в едно речно корито. Често, щом се напиеше, се смееше и заявяваше, че е само единайсетгодишен, единайсет от онзи ден на прераждане, деня на новото начало.
Забеляза самотния ездач, идващ от югозапад. Мъжът пришпорваше коня си безмилостно и Капитана се намръщи — дано да имаше сериозно основание да изтезава животното така. Не одобряваше позьорството сред войниците си и стремежа да се правят на храбреци пред очите му. Реши, че ако причината е неоснователна, ще трябва да заповяда да го екзекутират по обичайния начин — стъпкан на кървава купчина от конете.
Конникът спря до подвижния дворец, един слуга на страничната платформа пое юздите на коня и мъжът се качи по стръмните стъпала до площадката около балкона. Поклони се, свел глава до коленете на Капитана.
— Ваше величество, Четвърти ескадрон. Преценен за най-годният ездач да донесе това съобщение.
— Докладвай — каза Капитана.
— Нова нападателна група беше открита, господарю, всички избити като първата. Близо до лагер на киндару.
— Киндару? Тях не ги бива за нищо. Срещу трийсет от моите войници? Не може да бъде.
— Ескадронен водач Улудан е съгласен, господарю. Близостта на киндару е била съвпадение — или пък нападателната група е подготвяла удар в засада.
Да, това беше вероятно. Проклетите киндару и техните вкусни коне все по-рядко се намираха напоследък.
— Улудан проследи ли вече убийците?
— Трудно е, ваше величество. Изглежда, са изключително опитни и способни напълно да скрият следите си. Възможно е да са подпомогнати от магия.
— Твоя ли е тази мисъл, или на Улудан?
Мъжът се изчерви.
— Моя, господарю.
— Не съм искал мнението ти, войник.
— Моля за извинение, ваше величество.
Магия. Духовете в него трябваше да са усетили такова нещо по цялата му територия. Кои племена можеше да са събрали такива опитни и несъмнено многобройни воини? Единият възможен отговор бяха баргастите — но те не минаваха през Ламатат. Обитаваха далече на север, по краищата на равнината Риви всъщност, и северно от Капустан. Не трябваше да има никакви баргасти толкова далече на юг. А ако все пак по някакъв начин имаше… Капитана се намръщи.
— Двайсет рицари ще те придружат до лобното място. След това ще ги отведеш до ескадрона на Улудан. Да се намери дирята, на всяка цена.
— Слушам, ваше величество.
— И се постарай Улудан да го разбере.
— Да, господарю.
И щеше да го разбере. Рицарите бяха не само за да осигурят по-тежка помощ за ескадрона. Бяха, за да наложат каквото наказание сержантът намери за необходимо в случай, че Улудан се провали.
Капитана бе загубил шестдесет войници. Почти една пета от цялата си лека конница.
— Върви — каза той на конника, — намери сержант Тевен и го прати веднага при мен.
— Да, господарю.
Докато мъжът слизаше, Капитана се отпусна в трона си и се загледа в прашните гърбове на впрегнатите роби. Киндару най-вече, да. И синбарли, и последните седем-осем от гандару, високочелите братовчеди на киндару, които скоро щяха напълно да се стопят. Жалко. Бяха силни кучите му синове, издръжливи на тежък труд, никога не се оплакваха. Беше заделил двете оцелели жени и сега те се возеха в един фургон с издути от бременност кореми, хранеха се с тлъсти червеи, жълтък от змийски яйца и други странни храни, каквито гандару бяха склонни да ядат. Дали бъдещите деца щяха да са чистокръвни гандару? Едва ли. Жените им бяха готови да се въргалят с всичко, което е с трети крак, при това далеч не толкова кротко, колкото той смяташе за благоприлично. Все пак едното или и двете деца като нищо можеше да са негови.
Не като наследници, разбира се. Децата му копелета нямаха никакви особени права. Той дори не ги признаваше. Не. Щеше да си осинови наследник, когато дойдеше времето. А ако нашепваните от духовете обещания бяха верни, това време все още отстоеше на столетия.
Усети се, че умът му се е отклонил от пътеката.
Шестдесет избити войници. Във война ли беше кралство Скатанди? Може би.
И все пак враговете му явно не смееха да се изправят срещу него тук, срещу неговите рицари и цялото множество на армията му.
Отпред проехтяха викове.
Капитана присви очи.
От високата си позиция видя, че от северозапад се приближава самотен мъж. Снежнобяла кожа плющеше на вятъра като криле на призрачна пеперуда, разперени над широки рамене. Над гърба стърчеше дръжката на огромен меч.
Мъжът се приближи, без да забавя крачка, все едно очакваше струпаните роби просто да му отворят път. Усетът на Капитана за мащаб се обърка. Воинът беше огромен, почти с половин ръст по-висок от най-високия скатанди — по-висок дори от баргаст. Лице, което като че ли беше с маска… не, татуирано, като натрошено стъкло или разкъсана паяжина. Торсът беше покрит с нещо като броня от раковини, красива, но безполезна навярно.
Все едно. Глупакът, огромен или не, скоро щеше да бъде стъпкан, премазан. Движението беше вечно. Движението беше… Внезапен спазъм стисна ума на Капитана, заби пръсти в мозъка му… Духовете се мятаха в ужас, врещяха…
Вкус на киселина на езика му…
Капитана изохка, махна с ръка.
Един слуга, който седеше зад него в изправен сандък с форма на ковчег и наблюдаваше през процепа в дъските, видя сигнала и дръпна силно усуканото въже. Проехтя рог, след него — още три.
И за първи път от седем години кралство Скатанди спря.
Великанът закрачи към челото на робската колона. Извади меча си — меч със странно нагънати ръбове, самото лезвие — с цвят, несравним с нито един метал. Замахна с ужасното си оръжие и робите се разпищяха.
От двата фланга земята се разтресе — рицарите се понесоха към непознатия.
Капитана отново замаха в паника. Отново заехтяха рогове. Рицарите спряха.
Мечът бе съсякъл централния ок, свързващ хомотите — дългия двайсет човешки боя дебел като дънер ок. Разлетяха се болтове, вериги се заизнизваха през железните халки и западаха като гърчещи се змии по земята.
Капитана — беше успял да се изправи — залитна и се вкопчи в перилото на балкона. Рицарите му го гледаха, до един, очакваха команда. Но той не можеше да помръдне. Болка пронизваше натрошените кости на стъпалата му. Той стискаше с немощните си ръце резбованите пилони на перилото. Мравки пъплеха в черепа му.
Духовете си бяха отишли.
Бяха избягали.
Беше сам. Беше празен.
Залитна назад и падна в трона си.
Един от сержантите му подкара напред към великана, който стоеше, опрян на меча си. Писъците на робите заглъхваха. Така ненадейно освободените от оковите си хора залитаха настрани, някои падаха на колене, сякаш за да се покорят на нов властелин, нов узурпатор. Сержантът спря, погледна великана в очите и заговори нещо.
Капитана бе твърде далече. Не можеше да чуе, а трябваше… Пот се изливаше от него и мокреше фините копринени одежди. Той потрепери от надигналата се треска. Погледна дланите си и видя кръвта, напираща от старите рани — разтворили се отново, — и от стъпалата също така, пълнеше меките чехли. Изведнъж си спомни какво е да мислиш, че умираш, че свършваш, че се предаваш. Там, да, под сянката на тополите…
Сержантът обърна коня и подкара в лек галоп към палата.
Спря, слезе от седлото с дрънчене на броня и се изкачи по стъпалата.
— Капитане. Този глупак твърди, че робите вече са свободни.
Капитана се взря в сините очи на войника, в посивялото му лице, разкривено от неверие, от пълно удивление. И го жегна жалост.
— Той е онзи, нали?
— Господарю?
— Врагът. Който избива поданиците ми. Чувствам я. Истината. Чувствам я. Вкусвам я!
Сержантът не отвърна нищо.
— Той иска моя трон — прошепна Капитана, стиснал кървавите си длани. — Затова ли беше всичко според теб? Всичко, което постигнах? Само за него?
— Капитане — изръмжа сержантът. — Той ви е омагьосал. Ще го посечем.
— Не. Ти не разбираш. Те си отидоха!
— Сър…
— Вдигнете стан, сержант. Кажете му… кажете му, че ще е мой гост, на вечерния пир. Мой гост. Кажете му… кажете… Мой гост. Да, само това.
Сержантът, образцов войник, мълчаливо отдаде чест и тръгна.
Последва ново махване със зацапаната, капеща, осакатена длан. Две слугини пристъпиха да му помогнат да се вдигне на крака. Той погледна едната. Киндару. Закръглена, пълничка, с остро лисиче лице… видя как се спряха очите й на кървящата му ръка и как облиза устни.
„Умирам.“
„Не столетия. Преди да изтече този ден. Преди да изтече този ден, ще съм мъртъв.“
— Направете ме… представителен — изпъшка той. — В негова чест. Не искам съжаление. Той е моят наследник. Дойде. Най-после дойде.
Слугините, ококорени от страх, му помогнаха да влезе вътре.
А мравките все така гъмжаха.
Конете стояха в кръг, с глави навътре, пъдеха с опашки мухите и скубеха тревата. Воловете стояха наблизо, все още в хамутите, и ги гледаха. Кедевис — беше се облегнала на едно от колелата на фургона, скръстила ръце, като че ли наблюдаваше сивокосия чужденец със същия спокоен празен поглед.
Нимандър знаеше колко измамен може да е този поглед. От всички тях — жалките малцина оцелели — тя виждаше най-ясно, с толкова рязка острота, че притесняваше всеки, в когото се взреше. Празнотата — ако наблюдаваният най-сетне се обърнеше, за да срещне тези очи — бавно се стопяваше и на нейно място се надигаше нещо по-твърдо, непреклонно и неподатливо на смут. Нетрепващ поглед, все по изострящ се, докато най-сетне не прониже жертвата като гвоздеи, забиващи се в дърво. А след това тя небрежно се извръщаше, без да я е грижа за разтуптяното сърце, за пребледнялото лице с капките пот, избили по челото, и на така съкрушения оставаха само две възможности: или да се страхува от тази жена, или да я обикне с толкова дива, настойчива страст, че можеше да му разбие сърцето.
Нимандър се страхуваше от Кедевис. И също така я обичаше. Изобщо не го биваше в избора.
И да долавяше този поглед — а Нимандър беше сигурен, че го долавя, — Каллор оставаше безразличен към него, предпочел да раздвои вниманието си между пустото небе и пустия пейзаж. Когато не спеше или не ядеше. Неприятен гост, деспотичен и властен. Не се включваше в готвенето, дори не си вдигаше приборите и чинията след ядене. Човек, свикнал да му слугуват.
Ненанда казваше да го изгонят тоя старец, с камъни и фъшкии, но Нимандър намираше в това нещо неуместно, толкова нелепо и неуместно, че май нямаше място дори във въображението му.
— Отслабва — каза Десра до него.
— Скоро ще стигнем — отвърна Нимандър.
Бяха малко на юг от Сарн, внушителен някога град. Покрай пътя, който водеше до него, имаше ферми, дюкяни и пивници. Всичките запуснати. Малкото останали обитатели бяха обеднели хора, плашливи като пребити псета, копаеха коравата пръст… поне докато не видеха пътниците на главния път, когато захвърляха мотиките и се разбягваха.
Оставените на кръстопътя провизии бяха грижливо опаковани в дървени сандъци, цялата купчина — покрита с насмолено платно и вдигната на колове над земята. Плодове, кристални бучки захар и сол, тежки самуни черен хляб, филета от змиорка, разредено с вода вино и три вида сирене — откъде беше дошло всичко това, като се имаше предвид окаяното състояние на фермите, покрай които минаваха, си оставаше загадка.
— По-скоро е готов да ни убие, отколкото да ни погледне — промълви Десра, беше присвила очи към Каллор.
— Скинтик казва същото.
— Що за човек е той?
Нимандър сви рамене.
— Нещастен. Трябва да тръгваме.
— Почакай — каза Десра. — Мисля, че трябва да накараме Аранта да прегледа Клип.
— Аранта ли? — Той се огледа. Аранта беше клекнала на склона край пътя и береше цветя. — Защо? Какво може да направи тя?
Десра поклати глава, все едно че не може да му обясни причините. Или че не иска.
Нимандър въздъхна.
— Добре, помоли я тогава.
— Ти трябва да я помолиш.
„Защо?“
— Добре.
Отиде при Аранта. Когато сянката му се плъзна над нея, тя вдигна очи и му се усмихна.
Усмивките, толкова лишени от предпазливост, от сдържаност и неохота, винаги му се струваха проява на лудост. Но очите й този път изобщо не бяха безизразни.
— Чувстваш ли ме, Нимандър?
— Не знам какво искаш да кажеш с това, Аранта. Десра иска да видиш Клип. Не знам защо. Не си спомням да имаш някакви особени дарби в лечителството.
— Може би иска компания — отвърна Аранта и се изправи изящно.
И той бе поразен, ударен сякаш през лицето от красотата й. Застанала сега тъй близо до него, с дъха й, толкова горещ и тъй странно тъмен. „Какво става с мен? Кедевис, а сега и Аранта.“
— Какво ти е, Нимандър?
— Нищо ми няма. — „Какво се пробужда в мен? Че ми носи и терзание, и възбуда?“
Тя тикна в ръката му няколкото бели цветчета, усмихна се и тръгна към фургона. Тихият смях на Скинтик го накара да се обърне.
— Все по-често става това напоследък — каза братовчед му, загледан след Аранта. — Щом сме несъвместими, а изглежда, че сме, следва, че ще се притесняваме един друг непрекъснато.
— Говориш глупости, Скинтик.
— Това ми е задачата, нали? Представа нямам накъде отиваме. Не, нямам предвид Бастион, нито дори сблъсъка, който мисля, че предстои. Имам предвид нас, Нимандър. Особено теб. Колкото по-малко власт имаш, толкова по-голям сякаш става талантът ти да бъдеш водач, качествата, нужни за такъв — като разтварящите се цветчета в ръката ти.
Нимандър направи гримаса при думите му и погледна намръщено цветята.
— Скоро ще са мъртви.
— Ние всички — също, може би — отвърна Скинтик. — Но… хубаво е, докато трае.
Докато се подготвяха да продължат, дойде Каллор. Обруленото му лице бе странно безцветно, изцедено сякаш от кръвта от несекващ вятър. Или от спомените, които го терзаеха. Безизразността в очите му намекваше на Нимандър, че е лишен от всякакъв хумор, че самата представа за веселие му е толкова чужда, колкото и да закърпи скъсаното по дрехите си.
— Свършихте ли най-после с почивката? — попита Каллор и се подсмихна презрително, забелязал цветята в ръката на Нимандър.
— Конете имат нужда от почивка — отвърна му той. — Бързаш ли? Ако бързаш, можеш да тръгнеш пред нас. Като спреш за нощувка, или ще те настигнем, или — не.
— И кой ще ме храни тогава?
— Все ще намериш какво да ядеш — рече Скинтик. — Като гледам, случвало ти се е да го правиш.
Каллор сви рамене и каза само:
— Ще се возя във фургона. — И се махна.
Ненанда доведе конете и каза:
— Трябва да се подковат. Всичките. Тоя каменист път…
Внезапен шум откъм фургона накара и тримата да се обърнат. Каллор изхвърча оттам и падна тежко на пътя. На лицето му се бе изписало пълно изумление. Аранта го гледаше отгоре, нещо тъмно и свирепо пламтеше в очите й.
Десра стоеше до нея, зяпнала.
Каллор се разсмя. Хриплив задъхан смях.
Нимандър тръгна към фургона, изпратен от обърканите погледи на Скинтик и Ненанда.
Аранта вече беше клекнала до лежащия в несвяст Клип и му даваше вода. Нимандър затъкна цветята в колана си, качи се във фургона и погледна Десра.
— Какво стана?
— Посегна й — отвърна Десра и кимна към Аранта. — И тя, ммм, го бутна… просто го… отпрати.
Старецът — смехът му заглъхваше — бавно се изправи.
— Проклети Тайст Андий. Никакво чувство за хумор.
Но Нимандър забеляза, че въпреки привидната си веселост старият воин е стъписан. Вдиша дълбоко, потръпна от някаква болка в ребрата, след което заобиколи до задницата на фургона и се качи, този път по-далечко от Аранта.
Нимандър се опря на перилото до нея.
— Добре ли си?
Тя вдигна очи. И го дари отново с една от смущаващо невинните си усмивки.
— Можеш ли вече да ме почувстваш, Нимандър?
Достатъчна ли беше представата за вода, за да създаде толкова съвършена илюзия, че всички сетива да се излъжат? Змийската извивка на Единствената река, известна като Дорсан Рил, обкръжаваше половината от Първия град Карканас. Преди да дойде светлината, не съществуваше никакво отражение от черната й повърхност и да натопиш длан в несекващия поток означаваше да усетиш само един по-хладен дъх по кожата, докато течението въздиша около нея. „Вода в тъмата, сънища в съня“, нещо такова бе написал един от Лудите поети на деветдесет и трети век, по време на стилистичната мода в поезията, характерна със своята краткост, стил, рухнал в следващия век, в периода на изкуство и красноречие, известен като „Цветисто яркия“.
Вода в съвършена илюзия… беше ли това фундаментално не по-различно от реалната вода? Ако сетивата осигуряват всичко, което определя света, не са ли тогава те единствените арбитри на реалността? Като млад послушник, възпламенен от всевъзможни страсти, Ендест Силан беше спорил камбана след камбана със своите колеги за такива неща. Всички онези теми „Есенцията на истината, сетивата лъжат“, които изглеждаха толкова важни тогава, преди всички вселени да избухнат в пожара на сътворението, да запокитят през ръба на масата всички онези ярки, лумнали свещи във вихрещото се море от восък, където всеки възглед, всяка идея се стапя в едно и в нищо, във врящата киша, която удавя всекиго, колкото и да е умен, мъдър, поетичен.
„Какво мисля за онези дни? Нищо — освен за глупостта на пропиляната ми младост. «Сигурността промива, свят без чудо.» Ех, а може би онези поети със стегнатите си фрази са се натъкнали на нещо в края на краищата. Това ли ме обсебва сега? Подозрение, че всички истини, които са важни, лежат някъде в младостта на душата, в онези шеметни дни, когато думите и мислите все още може да блестят — породени сякаш единствено за лично назидание.“
„Поколение след поколение това не се променя. Или така ни е удобно да вярваме. Все пак сега се чудя дали промеждутъкът на възторга се скъсява? Дали се стяга, прокълнат в някаква нова краткост, онази с предхождащото я невежество и следващия я цинизъм, всяко от които задушава драгоценния миг?“
„А следващото поколение? Лишено от чудото, безразлично за реалността или нереалността на изтичащата вода, загрижено единствено дали могат да се носят по нея, или ще се удавят. И губейки така, уви, усета за разликата между двете.“
Нямаше никой тук, в скромната му стая, който да чуе мислите му. Никой, който изобщо да се интересува всъщност. Делата трябваше да се търкалят напред, за да не се отегчат и да не станат неспокойни очевидците. А и да обитаваха тайни в лишения от светлина въртоп на някоя невидима, невъобразима река, какво значение имаше, след като усилието да се загребе надълбоко бе просто твърде голямо? „Не, по-добре да се… носиш по течението.“
Но грижите за жалките двайсетина млади Тайст Андий, които сега отрастваха в Черен Корал, бяха чисто хабене на енергия. Нямаше каква мъдрост да им предложи, дори и някой от тях да беше склонен да го слуша, а те не бяха. Старите не притежаваха нищо освен ценността на оцеляването, а щом нищо не се променяше, то тази ценност беше празна.
Помнеше великата река, дълбоката загадка на съществуването й. Дорсан Рил, в която каналите изливаха съсирващата се, разредена от дъжда кръв на мъртвите и издъхващите. Реката, прогласяща с рев своята реалност, докато дъждът се изливаше на порой, докато стенещите облаци падаха на колене като зверове, за да рухнат в кипналите течения и да потънат в черните дълбини. Всичко това — погълнато от една илюзия.
Имало беше една жена, някога, и да, той може би я беше обичал. Като дланта, потопена в хладната вода, може би се беше докоснал до това опияняващо чувство, това шепнещо в кръвта обсебване, заради което умираха поетите и заради което хората убиваха най-скъпите си същества. И помнеше последния път, когато погледът му се спря на нея, там край Дорсан Рил, обезумяла от изоставянето на Майката (много от тях бяха), без нищо да може да разпознае в очите й. Видя само ужасяващо отсъствие там, в лицето, което бе познавал, което бе обожавал. Беше си отишла — и никога нямаше да се върне.
„Тъй че взех главата й в скута си, гледах как стават все по-широки тези втренчени, неразбиращи очи, как се изпълват с паника… и ето! В последния миг, нима не видях… внезапна светлина, внезапно…“
О, това беше кошмар. Нищо не бе направил, прекалено голям страхливец беше. И беше я гледал как си отива, и всички други, тъй поразени от загубата, докато се отправяха на безнадеждно поклонение, на фаталното търсене, за да я намерят отново. Какво пътуване трябваше да е било! Преди последният обезумял да падне за последно, оставил дълга левги диря от трупове. Поход на безумните, странстващи в пустошта.
Карканас беше буквално пуст град, след като си бяха отишли. Първото владичество на Аномандър Рейк над ехтящи зали и празни домове. Щеше да има много повече.
И тъй — спокойствие. Като вейка в потока, все още неподета от бързеите, все още не толкова подгизнала, че да потъне, да легне като откъсната луна на калното дъно. Разбира се, това не можеше да продължи вечно. Още една измяна трябваше, за да разбие света веднъж и завинаги.
В току-що отминалата нощ Ендест Силан, докато вървеше към едно хранилище в дъното на горния етаж, се натъкна в коридора на Сина на Тъмата. Някой човек, решил, че е достойно деяние, бе окачил древни андийски пана по двете стени. Сцени от Карканас, една от които всъщност показваше Дорсан Рил — макар че никой нямаше да го разбере, ако не му беше позната точно тази гледна точка, тъй като реката представляваше само една тъмна ивица, като нокът, извит около сърцето на града. Всичко бе подредено с невежество и да вървиш по коридора означаваше да бъдеш поразен от колаж от образи, отчетливи като спомени, които никой не може да свърже със следващия.
Аномандър Рейк стоеше пред едно от паната, очите му бяха като тъмен кехлибар. Хищни, приковани в него като на лъв преди убийствен скок. На избелялото пано, сред касапница, се виждаше изправена висока фигура. Телата, рухнали пред нея, кървяха от раните в гърба. Нищо деликатно нямаше тук, гневът на тъкача бликаше от всяка нишка. Белокож, с очи като оникс, с лъснала от пот черна коса, сплетена като провиснали въжета. С два кървави меча в ръцете. Гледаше срещу зрителя предизвикателно и хладно. В раздраното небе над него кръжаха Локуи Вайвал с женски глави, устата им бяха отворени в писъци, почти осезаеми.
— Той не го искаше — промълви Аномандър Рейк.
„Но го искаше.“
— Способността ви да прощавате далеч надминава моята, господарю.
— Тялото следва главата, но понякога е обратното. Имаше заговор. Те го използваха, Ендест. Използваха го лошо.
— Заплатиха за това, нали?
— Всички платихме, стари приятелю.
Ендест Силан извърна очи.
— Толкова го мразя това място, господарю. Когато минавам оттук, не гледам нито наляво, нито надясно.
— От срам или като обвинение? — изсумтя Рейк.
— Като напомняне за факта, че някои неща никога не се променят, господарю.
— Трябва да се разведриш, Ендест. Това униние може да… опустоши душата.
— Чух, че имало една река, която се влива в залив Корал. Ерин или Маврик. Изглежда бездънна.
Аномандър Рейк, все още загледан в паното, кимна.
— Спинок Дурав я е видял, минал е по бреговете й. Казва, че му напомня за Дорсан Рил… за детството му.
— Да, има някои прилики.
— Мислех си, ако мога да бъда освободен за…
Господарят му го погледна през рамо и се усмихна.
— Поклонение? Разбира се, Ендест. В смисъл, стига да се върнеш, преди да е изтекъл месецът.
„А, толкова скоро е значи?“
— Няма да се бавя, господарю. Само да видя, със собствените си очи, нищо повече.
Погледът на Аномандър бе по-съсредоточен, кехлибареният блясък бе помръкнал до нещо като… кал.
— Боя се, че може да се разочароваш. Това е просто една дълбока река. Не можем да докоснем миналото, приятелю. — Обърна се отново към паното. — А ехото, което си въобразяваме, че чуваме — то мами. Не се изненадвай, Ендест, ако не намериш нищо от онова, което търсиш. И всичко, от което те е страх.
„И какво е това, което мислиш, че търся, господарю? Няма да питам от какво мислиш, че ме е страх, защото знаеш отговора на това.“
— Помислих си, че разходката би могла да ми помогне.
— И си прав.
Сега, на следващия ден, той седеше в стаята си. До вратата бе оставена малка кожена торба с провизии. И мисълта за дългото ходене по планинските зъбери под суровата слънчева светлина вече не изглеждаше толкова привлекателна. Старостта ги правеше тези неща: първо подхрани желанието, а после изтощи волята. И какво щеше да донесе виждането на реката в края на краищата?
Напомняне за илюзии навярно. Напомняне, че в един свят, вече завинаги недостижим, се издигат руините на древен някога град, а течащата около него Дорсан Рил продължава да живее, несекваща в съвършеното си отсъствие, в своята игра на съществуване. Река от най-чист мрак, животворната вода на Тайст Андий, а ако децата са си отишли — е, какво значение има това?
Децата си отиват и ще си отиват. Децата изоставят старите порядки, а старите глупци с всичките си безсмислени съвети могат да мърморят и ръмжат на празните пространства и да кимат на отвръщащия ек. Камъкът и тухлата са съвършени слушатели.
Не, той щеше да отиде. Щеше да отрече безумията на старостта, неизмерени и неосмени под погледа на младите. Самотно поклонничество.
И всички тези мисли, тъй своенравни и изменчиви, може би щяха да разкрият ценността си, да тласнат злокобното си ехо напред към онзи бъдещ миг на прозрение. Ха! Вярваше ли в такива неща? Имаше ли нужната вяра?
„Не задавай въпрос, реката ще отговори.“
„Попитай реката, намери отговора.“
Лудите поети цял живот бяха водили войни в лаконичните си произведения. За да постигнат какво? Какво бяха постигнали? Нищо. Събери това в две фрази.
— Трябваш ми за едно пътуване.
Спинок Дурав се усмихна вяло.
— Кога, господарю?
Аномандър Рейк изпъна крака, носовете на ботушите му стигнаха почти до пламъците на камината.
— Скоро, мисля. Как върви играта?
Дурав примижа към огъня.
— Не добре. О, печеля всеки път. Просто най-добрият ми противник се справя зле напоследък. Умът му е зает с други неща, за жалост. Не ме притиска, а това отнема много от удоволствието.
— Сиърдоминът.
Спинок за миг се изненада. Но само за миг. „Но разбира се, той е Синът на Тъмата в края на краищата. Може да го наричат Призрачния крал, но се съмнявам да има и една подробност в Черен Корал, която да не знае. Няма да се вслушат в това, докато не направят фатална грешка, а тогава ще е много късно.“
— Сиърдоминът, да. Помръкващия.
Аномандър отвърна с нещо като усмивка:
— Итковиан беше изключително необикновен човек. Този нов култ ме интересува, но не съм сигурен, че щеше да го зарадва. Виждаше себе си като войник, провалил се при това — падането на Капустан го опустоши. — Замълча за миг, явно потънал в спомените си. После продължи: — Те бяха само един наемнически отряд, скромен състав и въоръжение — нищо общо с Пурпурната гвардия. Смея да кажа, че дори Пурпурната гвардия нямаше да може да удържи Капустан.
Спинок Дурав мълчеше, напрегнат. По онова време беше далече. Поредното пътуване в името на своя владетел. „Лов на дракон при това.“ Разговори като онзи, в който се бе озовал в края на онази мисия, не си заслужаваше да се повтарят.
— Той можеше да прости на всеки освен на себе си.
„Нищо чудно, че ти е харесвал.“
Аномандър Рейк въздъхна.
— Не мога да кажа колко време ще ти трябва, Спинок. Толкова, за колкото успееш, навярно.
Когато осъзна смисъла на тези думи, Спинок Дурав за миг изпита неприсъща му тревога. Ядосан на себе си, бавно отпусна ръце на облегалките на стола. Надяваше се да не е издал нищо с изражението си. „Това правя и ще правя винаги. До своя край. Тя е млада, толкова млада… о, няма смисъл да мисля за… Никакъв смисъл няма да мисля. За нея.“ Можеше ли да затаи болката от очите си? Какви мисли — съмнения — витаеха сега в ума на господаря му, докато наблюдаваше стария си приятел? Победен, Спинок Дурав погледна Аномандър Рейк.
Владетелят на Черен Корал седеше и гледаше намръщено димящите си до пламъците ботуши.
„От колко време ли е така?“
— Винаги съм се… справял, господарю.
— Да. Любопитен съм. Какво толкова терзае сиърдомина?
— Криза на вярата, мисля. — „Живот като Кеф Танар е това прескачане от пътека на пътека. Той го прави толкова добре, този мъж, когото никога не съм надвивал в нашите войни на масата, от десет хиляди години. Но мога да остана с теб, господарю, поне до това.“ — Престанал е да прави ежедневните си поклонничества. Сред тези, които живеят там, на открито, са се появили… очаквания. На които той, изглежда, не може да отвърне.
— Станал си предпазлив, Спинок Дурав. Не ти е присъщо.
— Не разполагам с всички подробности.
— Но ще разполагаш.
— Рано или късно, да.
— А после?
Спинок го погледна.
— Ще направя каквото е нужно.
— По-добре побързай.
„А, да. Вече разбирам.“
— Избавителя е един напълно безпомощен бог — каза след малко Аномандър Рейк. — Неспособен да откаже, неспособен да даде. Морски сюнгер, който поглъща цяло море. После следващото и още по-следващото. Може ли това да продължи вечно? Но за Итковиан… не бих казал.
— Някакъв вид вяра ли е това, господарю?
— Може би. Наистина ли е безкрайна способността му да прощава? Да поема болката и вината на други цяла вечност? Признавам, имам някои сериозни трудности около коренните догми на този култ — о, както вече казах, възхищавах се много на Итковиан, Щита-наковалня на Сивите мечове. Дори разбирам донякъде неговия жест с Крон Т’лан Имасс. Като Избавителя обаче… мога само да се чудя на един бог, така готов да поеме престъпленията и пороците на своите следовници, докато в замяна не иска нищо — никакво очакване за промяна в поведението, никаква заплаха за наказание в случай, че продължат да грешат. Опрощение — да, схващам идеята, но опрощение и избавление не са едно и също, нали? Първото е пасивно. Второто изисква усилие, такова, което предполага жертва и трудности, такова, което изисква по-висшите качества на онова, което наричаме добродетели.
— И все пак го наричат Избавителя.
— Защото се наема със задачата да даде избавление на всички, които идват при него и които му се молят. И да, това е акт на дълбок кураж. Но той не очаква същото от своите хора — изглежда, няма никакви очаквания изобщо.
Беше доста словоохотливо за господаря му, доказателство за дълго, грижливо съсредоточаване на мисълта, на значителна енергия, посветена на естеството на култа, закрепил се на самия ръб на Черен Корал и Нощта, в който всичко изглеждаше… необичайно.
— Води ги с примера си значи.
В очите на Аномандър Рейк проблесна любопитство и той изгледа напрегнато Спинок Дурав.
— Някой следовник натъкнал ли се е на тази възможност, Спинок Дурав?
— Не знам. М-м… не мисля. Но, господарю, твърде далече съм от всичко това.
— Ако Избавителя не може да откаже, значи е пленен в състояние на неравновесие. Чудя се, какво ли ще трябва, за да се възстанови равновесието.
Спинок Дурав усети, че устата му е пресъхнала. И да беше градил горди замъци на разбиране, и да беше вдигал здрави укрепления, които да бранят допусканията му, и да беше строявал в боен ред огромни войски, които да отстояват позицията му, да се местят, престрояват и маневрират, за да защитят скъпите му възгледи — и да беше направил всичко това, за да седи след това удобно и уверено на мястото си в този разговор — и да беше всичко това игра на Кеф Танар, то с един-единствен въпрос противникът му бе разрушил цялата му империя.
Какво ли ще трябва, за да се възстанови равновесието?
„Човек, който отказва.“
„Казваш ми, че времето е кратко, господарю. Насочваш ме да проясня това, което ме безпокои — защото можеш да видиш, че нещо ме безпокои — а след това, сред високите облаци на религиозната дискусия, мяташ мълнията си и ме удряш право в сърцето.“
„Ако ще правя нещо, трябва да го направя скоро.“
„Мой господарю, възхитата ми към теб е безгранична. Обичта ми към теб и състраданието, което така деликатно разбулваш, ме води към тази готовност, да щурмувам без колебание това, което искаш да щурмувам, да устоявам толкова дълго, колкото трябва. Защото това ти е нужно.“
— Хубаво е, че съм неуязвим за топлината — каза Аномандър Рейк. — Защото опърлих жестоко ботушите си.
„Така и огънят около теб се усилва, но ти не трепваш. Няма да те проваля, господарю мой.“
— Ендест Силан вече е на планинския път — каза Аномандър Рейк и стана. — А Старицата се върна, но скоро трябва да полети отново. Ще я помоля да изпрати няколко внука, да го пазят по пътя. Освен ако не смяташ, разбира се, че Ендест Силан може да се обиди, като ги види да кръжат горе?
— Би могъл, господарю. Но това не трябва да променя решението ти.
Отвърна му бегла усмивка.
— Съгласен съм. Предай моите поздрави на жрицата, Спинок.
До този момент не беше знаел, че му предстои да посети Върховната жрица — която бе заличила самото си име в служба на ролята в Храма на Тъмата, за да направи от вечно разтворените си крака безличен акт, акт, който превръщаше тялото й в съсъд и нищо повече — но сега разбра, че трябва да направи точно това. Точно сега Куралд Галайн бе изключително неспокоен. Бури кипяха из него и всички нишки на сила тръпнеха. Пращяха енергии. „И я правят неутолима. Тъй че тя ще ме иска… но не това занимава Аномандър Рейк. Тук има нещо друго. Трябва да отида при нея, а не знам защо.“
„Но той знае.“
Спинок Дурав се усети, че седи сам в малката стая. Огънят беше изтлял. Въздухът миришеше на изгоряла кожа.
Върховната жрица на Храма на Тъмата беше отрязала косата си още по-късо и това й придаваше вид на момче, докато го буташе на гръб и го възсядаше с обичайната си пламенна страст. Обикновено сега той щеше да започне да я забавя, да окаже съпротивление срещу нетърпението й и с това да извлече наслаждението й. Този път обаче се остави да бъде както тя иска. Всичко това бе несъществено. Откакто тази неведома сила бе започнала да разтърсва Куралд Галайн, всички жрици бяха обзети от неистова страст и вкарваха силом мъжете Тайст Андий в храма и в стаите с плюшените легла. Ако слуховете не лъжеха, понякога и човеци биваха довличани тук заради същия тъй нужен разпит.
Но никакви отговори не можеше да се намерят в капризите на плътта, а това навярно бе някакъв вид метафорично откровение за суровата истина, простираща се далече извън храма и предписанията на жриците. Все пак не търсеше ли и той отговори от Салинд? От онази млада жена от човешката раса, която не можеше да е на повече от двайсет години? От друга Върховна жрица?
Твърде много беше видял, твърде дълго беше живял. Всичко, което й предстоеше тепърва, и всички изпитания, които я очакваха — те бяха за нейната възраст и всъщност трябваше да се споделят — ако изобщо бъдеха споделени — от някой на годините й. Не изпитваше никакво желание да бъде наставник, защото ученикът скоро надраства нуждата от такъв (стига наставникът да си е свършил работата добре), а после наставникът е този, който негодува срещу възгледа за равенство или защото е надминат. Но невъзможността на възгледа отиваше по-далече. Тя никога нямаше да го надмине. Щеше просто много бързо да остарее и усещанията й за живота, един толкова кратък живот, никога нямаше да може да се сравнят с неговите.
Корлат не се беше поколебала с малазанския сержант Уискиджак — Спинок беше чул трагичната история, свързана със завоюването на Черен Корал и падането на Панион Домин. И за дългото отсъствие на Корлат и нейния брат, Орфантал. При все това Уискиджак тогава беше мъж, прехвърлящ четиридесетте — преживял беше по-голямата част от живота си. А кой можеше да каже дали връзката е могла да продължи? Когато, след един ужасно къс отрязък от време, Корлат щеше да види как грохва любимият й, прегърбен, с треперещи ръце и гаснеща памет.
Спинок почти можеше да си представи края на това, когато Корлат, с разбито сърце, в един момент щеше да се окаже с нож в ръцете и да размисля дали да прояви милост, като сложи край на живота на съпруга си. Струваше ли си да очаква човек това? „Не сме ли бездруго достатъчно обременени?“
— Ако не беше страстта, която усетих в лоното си — каза жената, която вече лежеше под него, — щях да помисля, че си безразличен, Спинок Дурав. Като че ли не беше тук с мен и макар да казват, че мъжкият меч никога не лъже, вече наистина се чудя дали е така.
Той примига и погледна лицето й. Изключително привлекателно лице. Подхождаше напълно на естеството на нейната отдаденост и в същото време изглеждаше напълно невинно — твърде открито — за този живот на невъздържана страст.
— Извинявай — промълви той. — Чаках да… угаснеш.
Тя се надигна и приглади косата си с дългопръстите си ръце.
— Не успяваме в това напоследък.
„Ах. Това значи е причината за отчаянието ти. Ненаситността.“
— Но ще се върне — каза тя. — Трябва да се върне. Нещо… се променя, Спин.
Той се взря в гладкия й гръб, в изящната извивка на гръбнака, в леката закръгленост на бедрата й, меки и хладни на допир. Отпуснатите рамене говореха или за временна заситеност, или — за по-продължителна умора.
— Нашият господар ти изпраща поздравите си.
Тя се извърна и го погледна, вдигнала вежди от изненада.
— Нима? Не го е правил досега.
Спинок се намръщи. „Да. Не бях помислил за това.“
— Скоро ще напускам.
Погледът й се втвърди.
— Защо се държи така с теб? Все едно, че те притежава. Да правиш каквото той пожелае.
— Стоя на неговото място.
— Но ти не си Синът на Тъмата.
— Така е. Не съм.
— Един ден ще умреш вместо него.
— Да.
— И тогава ще трябва да намери друг глупак.
— Да.
Тя го изгледа с гняв. След това се обърна и бързо стана. Черна кожа, лъскава на светлината на фенерите — нищо момчешко нямаше вече в нея, изящно тяло, цялото в извивки, меко и гладко. Спинок се усмихна.
— Ти също ще ми липсваш.
Тя въздъхна с нещо като примирение. А когато се обърна към него, погледът й беше съвсем открит.
— Правим каквото можем.
— Да.
— Не. Не разбираш. Храмът… моите жрици. Опитваме се, също както се опитва Аномандър Рейк. И той, и ние. Стремим се да се придържаме към някакъв смисъл, към някаква цел. Той си въобразява, че може да се намери в борбите на по-низшите — на човешките същества и жалките им вражди. Греши. Ние знаем това и той също го знае. Храмът, Спин, избира друг път. Възраждането на нашия Портал, завръщането на Майката Тъма в нашия живот, в душите ни.
— Да. И?
Лицето й посърна.
— Проваляме се, също като него. Ние го знаем, той също. Синът на Тъмата не ми изпраща поздравите си.
„Но… но той каза «жрица».“
„Значи нямаше предвид тази.“
Спинок се изправи, посегна към пода за дрехите си.
— Върховна жрице. Какво можеш да ми кажеш за култа към Избавителя?
— Какво?
Погледна я. Тревогата в очите й го удиви.
— Не ме интересува опрощението. Приемането на Т’лан Имасс уби този човек… какво щеше да причини на душата му, ако беше приел нас?
— Предпочитам да не мисля, Спин. О, той беше възхитителен, по свой начин — въпреки всичката кръв, която ненужно бе пролята заради това — все пак… прекрасен. Ако не говориш за нашето бреме, то не разбирам въпроса ти.
— Този култ е новороден. Каква форма ще приеме?
Тя отново въздъхна — съвсем необичайно и ново доказателство за умората й.
— Прав си. Много млад е, наистина. И като при всички религии формата му — бъдещето му — ще се намери в това, което става сега, в тези първи мигове. А това е повод за безпокойство, защото макар да се събират поклонници, да поднасят дарове и да се молят, не съществува никаква организация. Нищо не е формулирано — никаква доктрина, — а всички религии се нуждаят от такива неща.
Той потърка замислено брадичка и кимна.
— Защо те интересува това? — попита тя.
— Не съм сигурен, но благодаря за вещото ти мнение. — Замълча, загледан в дрехите в ръцете си. Беше забравил нещо, нещо важно… какво ли можеше да е?
— Не сбърках — отбеляза тя, без да откъсва поглед от него. — Не си на себе си, Спин. Да не би най-сетне да си започнал да негодуваш от исканията на твоя господар?
— Не. — „Може би, но не си заслужава да мисля за това — грешката би била само моя в края на краищата.“ — Всичко ми е наред, Върховна жрице.
В отговор тя изсумтя и му обърна гръб.
— С никого от нас не е наред, Спин.
Той сведе очи и погледът му се спря на меча и колана, лежащи на пода. Разбира се. Беше забравил своя ритуал. Взе оръжието си и докато Върховната жрица замяташе халата си, го отнесе до масата и го сложи на нея. От коравата кожена кесия на колана извади малка гъба, метален флакон с масло от змиорка и зацапан тампон от кожа на акула.
— О — отрони Върховната жрица от прага. — Всичко със света отново е наред. До нова среща, Спин.
— До нова, Върховна жрице — отвърна той, предпочел да пренебрегне сарказма й. И нуждата от това, тъй зле прикрита.
Откъм морето беше дошъл дъжд и бе превърнал равнините в реки от кал. Салинд седеше под временния си заслон, свила крака под себе си, и трепереше. Водата капеше през дупките в покрива. Още хора бяха дошли да дращят на вратата й, но тя бе отпъдила всички.
До гуша й бе дошло да е Върховна жрица. Всичките й усилени сетива за прищевките на Избавителя се оказваха само проклятие. Какво значение имаха всички тези смътни чувства, които долавяше от бога? Нищо не можеше да направи за него.
Това не трябваше да я изненадва и тя си казваше, че изпитва не болка, а нещо друго, нещо по-безлично. Може би беше терзанието й заради набъбващия списък от жертви, докато Градитан и садистичната му тълпа продължаваха да тероризират лагера — дотолкова, че някои вече се канеха да напуснат веднага щом пътят изсъхне. Или провалът й с Помръкващия. Очакванията, с които бе натоварена, в очите на толкова много хора, бяха твърде големи и смазващи. Не можеше да се надява да отвърне на всички. И всъщност вече откриваше, че не може да отговори на нито едно.
Думите бяха празни пред лицето на жестоката воля. Безпомощни бяха да защитят каквато и да било претенция за святост, за личното аз, за свободата им да избират как да живеят и с кого. Съпричастието я обсебваше. Състраданието отваряше рани, които само втвърдяването на душата можеше да предотврати в бъдеще, а тя не искаше това — твърде много лица беше видяла, вглеждала се беше в твърде много очи и се беше присвивала в ужас от тяхната студенина, от насладата в злобната им присъда.
„Праведните ще наложат своята власт да бъдат съдници. Праведните са първите, които свиват ръце в юмруци, първите, които заглушават гласа на несъгласните, първите, които насилват другите към покорство.“
„Живея в село на слабите и съм най-слабата от всички. Нищо славно няма в това да си безпомощен. Нито има надежда.“
Дъждът плющеше, тътнеше по плочестия скосен покрив на колибата, грохотът на пороя изпълваше черепа й. „Това, че Избавителят ще прегърне, не е нито справедливо, нито несправедливо. Никой смъртен не може да съди поведението им в името на Избавителя. Как смеят да си го въобразят?“ Окаяни лица подминаваха едно след друго, надничаха през цепнатините на вратата й. Искаше й се да ги наругае всички. „Проклети глупци. Опрощението не е достатъчно!“ Но те щяха да се вторачат в нея с помръкнали очи и горестни, отчаяно вкопчени във вярата, че всеки въпрос носи отговор, вкопчени в представата, че човек страда заслужено и че знанието за причината би облекчило страданието.
Знанието, казваше си Салинд, не облекчава нищо. То само запълва пространства, които иначе ще са удавени в отчаяние.
„Можете ли да живеете без отговори? Всички вие, запитайте се сами това. Можете ли да живеете без отговори? Защото ако не можете, съвсем сигурно е, че ще измислите свои отговори и те ще ви утешат. А всички онези, които не споделят възгледа ви, по силата на самото си съществуване ще вселят страх и омраза в сърцето ви. Кой бог благославя това?“
— Не съм никаква Върховна жрица — изграчи тя, водата се стичаше по лицето й.
Навън в калта изшляпаха тежки ботуши. Вратата се отвори и една тъмна фигура затули бледосивата светлина.
— Салинд.
Тя примига, мъчеше се да различи кой й говори с такова… такова състрадание.
— Не ме питай нищо. Още по-малко ми казвай.
Мъжът пристъпи напред, вратата се затвори с влажно проскърцване и в колибата отново се възцари сумрак. Той спря, от дългото му кожено наметало капеше вода.
— Няма да стане така.
— Който и да си — рече Салинд, — не те каня. Това е моят дом.
— Моите извинения, Върховна жрице.
— Миришеш на секс.
— Да, предполагам.
— Не ме докосвай. Отрова съм.
— Аз… никакво желание нямам… да те докосвам, Върховна жрице. Минах през това село — условията са отчайващи. Синът на Тъмата, знам много добре, няма дълго да търпи такава нищета.
Тя примижа към него.
— Ти си приятелят на Помръкващия. Единственият Тайст Андий, когото хората благоволяват да забележат.
— Това ли мислите наистина за нас? Би било… жалко.
— Болна съм. Моля те, върви си.
— Името ми е Спинок Дурав. Може да съм ти го казал, когато се видяхме последния път — не си спомням, а явно и ти. Ти ме… предизвика, Върховна жрице…
— Не. Отхвърлих те, Спинок Дурав.
Имаше като че ли някаква кисела насмешка в тона му, когато отвърна:
— Може би двамата сме едни и същи.
— О, не, вечен оптимист — изсумтя тя.
Той изведнъж се наведе и сложи топлата си длан на челото й. Тя се дръпна. Спинок се изправи.
— Гориш от треска.
— Просто си иди.
— Ще си ида, но смятам да те взема с мен…
— А всички други болни в лагера? Всички ли ще изнесеш? Или само мен, само тази, към която си изпитал жал? Освен ако те подтиква не жалост.
— Ще пратя лечители да се погрижат за лагера…
— Направи това, да. Мога да почакам с другите.
— Салинд…
— Това не е името ми.
— Не е ли? Но аз…
— Просто го избрах. Нямах име. Не и като дете, не и допреди няколко месеца. Нямах изобщо никакво име, Спинок Дурав. Знаеш ли защо все още не съм изнасилена? Повечето други жени са. Повечето деца — също. Но не и аз. Толкова ли съм грозна? Не, не в плът — дори и аз знам това. Защото бях дете на Мъртвото семе — знаеш ли какво означава това, Тайст Андий? Майка ми е пълзяла обезумяла на едно бойно поле, бъркала е в гащите на мъртви войници, докато намери здрав и твърд член. После го поемала в себе си и ако се окажела благословена, той се изливал в нея. Семе на мъртъв мъж. Имах много братя и сестри, семейство от лели и майка, тя накрая изгни от някаква ужасна болест, която прояде плътта й — мозъкът й вече отдавна си бе отишъл. Не съм изнасилена, защото съм недосегаема.
Беше я зяпнал, явно стъписан и онемял от ужас.
Тя закашля и съжали, че й призлява толкова често — но винаги ставаше така.
— Сега можеш да си вървиш, Спинок Дурав.
— Това място е гнило.
И той пристъпи напред, за да я вдигне.
Тя се присви.
— Не разбираш ли? Болна съм, защото той е болен!
Той спря и тя най-сетне можа да открои очите му: гористо зелени и леко дръпнати. И толкова много състрадание струеше в погледа му.
— Избавителя? Да, предполагам. Хайде.
И я вдигна. Без усилие. А тя трябваше да се бори, трябваше да има свободата на избор, но беше твърде слаба. Посегна да го избута с ръце, ала вместо това се вкопчи безпомощно в наметалото му. Като дете.
Дете.
— Когато спре дъждът — промълви той, а дъхът му опари пламналата й от треската буза. — Когато спре дъждът, ще пресъградим. Ще направим всичко това отново. Сухо, топло.
— Не ме изнасилвай.
— Никакви приказки повече за това. Треската ще събуди много ужаси. Спи сега.
„Няма да съдя. Дори този свой живот. Няма да… слабост има на света. Всякаква. Слабост всякаква…“
Спинок Дурав пристъпи навън с изпадналата в несвяст жена в ръце и се огледа. Обкръжаваха го фигури, закачулени и гологлави, водата се стичаше от дрипите им.
— Тя е болна — каза им. — Трябва й лек.
Никой не проговори.
Той се поколеба.
— Синът на Тъмата ще бъде уведомен за вашите… трудности.
Започнаха да се обръщат, да се стапят в сивите пелени на дъжда. След няколко мига Спинок се оказа съвсем сам. Пое към града.
„Синът на Тъмата ще бъде уведомен… но той вече знае, нали? Знае, но оставя всичко на… на кого? На мен? На сиърдомина? На самия Избавител?“
„Предай поздравите ми на жрицата.“
„На нея значи. На това крехко същество в прегръдката ми. Ще се погрижа за нея, защото в нея е отговорът.“
„Богове, отговорът на какво?“
Колебливо и несигурно закрачи обратно в кишата и калта. Нощ чакаше.
А някъде от дълбините на паметта му изплува фрагментът от стара поема. „Луната не вали, но плаче.“ Уви, не можеше да си спомни останалото и трябваше да се задоволи само с тази фраза… макар да не звучеше никак утешително всъщност.
„Бих могъл да попитам Ендест… ах, не, няма да е с нас известно време. Върховната жрица може би. Тя знае всяка писана някога поема на Тайст Андий, макар и само за да се надсмива над всички. Все пак.“
Думите го измъчваха. Подиграваха се със своето двусмислие. Предпочиташе нещата да са прости и праволинейни. Стабилни като героична скулптура — онези паметници от мрамор и алабастър на някоя велика личност, която, честно казано, изобщо не е била толкова велика, колкото се вярва и проглася, и всъщност изобщо не е приличала на бялото лъскаво лице над богоподобното тяло… „О, Бездната да ме вземе, стига с това!“
В лагера, след като Тайст Андий си тръгна с полумъртвата Върховна жрица в ръце, плешивият жрец, нисък, кривокрак и мокър под прогизналия от дъжда вълнен халат, изкуцука до Градитан.
— Видя ли?
Бившият войник изсумтя.
— Изкусен бях, знаеш ли. Върхът на меча, право в черепа на тоя кучи син. В името на Гуглата, как смее да идва тука?
Жрецът — жрец на някакъв неизвестен бог някъде на юг, Бастион може би — изцъка с език.
— Работата, Урдо, е, че…
— Затвори я тая твоя уста. Вонята ти никой няма да я търпи повече, ясно? Нищо, че задникът си въобразява, че е единственият тука и че може да го използва като проклетото си име. Нищо, ще си плати той много скоро.
— Най-покорни извинения. Исках да кажа, че тя си отиде вече.
— Какво от това?
— Тя беше очите на Избавителя — ушите му, всичко негово в смъртния свят — а сега онзи Тайст Андий я отнесе. Което значи, че можем да правим, ъъ, каквото ни хареса.
При тези думи Градитан бавно се усмихна. И отвърна с тих и съвсем спокоен глас:
— Каквото правехме досега ли, Монкрат?
— Докато тя беше тук, оставаше възможност Помръкващия да се събуди за святата си роля. Вече не се налага да се притесняваме и от двамата.
— Аз никога не съм се притеснявал, първо — изръмжа някогашният урдоман. — Върви се сври в дупката си и вземи със себе си която ти харесва — както каза, нищо не ни спира вече.
След като ужасното същество се отдалечи, Градитан махна с ръка на един от помощниците си.
— Проследи онази тайстандийска свиня в Нощ. Но стой на разстояние. После извести приятелите ни в града. Всичко е под контрол при Могилата — това им предай, ясно? Върви и се върни преди разсъмване, и можеш да си вземеш от жените — някоя, която искаш да позадържиш, ако щеш, или да я удушиш под себе си — все ми е тая. Върви!
Стоеше под дъжда, изпълнен с доволство. Всичко изглеждаше все по-добре и по-добре. А щом се загледаше примижал към далечния град, почти можеше да различи онази прокълната кула с отвратителната статуя на дракон… Да, скоро всичко онова щеше да рухне. Хубаво и кърваво.
И макар да не го съзнаваше — не достатъчно, за да схване причината за внезапния трепет, който го обзе — обърна гръб на онзи невиждащ поглед. Без да знае, прекъсна връзката със сънените студени очи на влечуго, които можеха да виждат много надалече — през дъжд, през дим, през каменни стени, ако поискат.
А Силана не беше изваяна от камък статуя. Неспящ, всевиждащ закрилник и страж, възлюблена на Сина на Тъмата, с остър като обсидиан разум и безпогрешна преценка — тя съвсем сигурно бе всичко това. И ужасна в своя гняв. Малцина смъртни изобщо можеха да си представят на какво е способна неумолимо справедливата.
И толкова по-добре.
„Милост в състрадание никой дракон не търпи.“
Когато не можеш да се осланяш на умението с меча, е необходимо нещо друго. Гняв. Проклятието е в това, че гневът натрошава своя съсъд, нанася пукнатини в крехката глина, намира всички слаби места в сместа, слюдестите зрънца, които се оголват по ръбовете на натрошените чирепи. Никакво възстановяване не е възможно, никакво лепило, процеждащо се навън, щом фрагментите се притиснат един в друг, за да бъде загладено с върха на пръста.
Нимандър мислеше за глина. Провесените в мрежи амфори, които подрънкваха от двете страни на фургона, с ужасния нектар вътре, пораждаха гняв може би не по-различен от онзи, който кипваше във вените му, когато се биеше. Казваха, че гневът в боя е дар от боговете. Той самият го беше чул от устата на онзи малазански морски пехотинец, Детсмел, в трюма на флагманския кораб на адюнктата по време на една от многото нощи, когато мъжът слизаше долу в тъмния търбух с кана ром.
Отначало Нимандър бе отхвърлял компанията му — както и събратята му. Но малазанецът се оказа настойчив като сапьор, подравящ крепостни стени. Ромът прокапваше в гърлата, разхлабваше пантите на езиците и след време всички укрепления и бастиони разтвориха врати и портали.
Ромът беше разпалил огън в мозъка на Нимандър, огън, който мяташе треперлива червена светлина над гъмжило от спомени, сбрани призрачно около изстинало огнище. Имало беше някаква цитадела, някъде, място от детството, укрепено и защитено от онзи, когото всичките наричаха Татко. Заснежени хребети, обкръжили каменен път, водещ към портата с амбразури, вятър, който вие от сивите планини — временно убежище, из което десетки деца щъкаха подивели като плъхове, а високият Аномандър Рейк обикаляше по коридорите с богоподобно безразличие.
Кой бе обитавал там преди това? Къде бяха всичките майки? Този спомен беше изгубен, изгубен напълно.
Имало беше и някакъв жрец, древен спътник на Сина на Тъмата, чиято задача бе да поддържа котилото нахранено, облечено и здраво. Гледал беше на всички тях с очи, изпълнени с ужас и отчаяние, разбирайки, несъмнено — много преди някой от тях да го е разбрал — бъдещето, което ги чака. Разбирал го беше достатъчно добре, за да затаи топлината си… о, той беше страшилище за всички тях, но въпреки цялата си ярост никога нямаше да им навреди.
И понеже знаеха това, те често злоупотребяваха със свободата си. Неведнъж се бяха подигравали с горкия старец. Търкаляли бяха стакани в краката му, докато минаваше, и пищяха от възторг, когато краката му ги подритваха, за да се разхвърчат, да заподскачат по пода и да се пръснат, или — още по-добре — когато загубеше равновесие и паднеше на гръб, примижал от болка.
Какъв жесток огън, как разпалваше всички тези грозни спомени. Детсмел, вечно дремещ и привидно разсеян, беше извлякъл историята им от устите им. От онази цитадела, скрита в недрата на някаква далечна планинска верига, до внезапното, стъписващо идване на един странник — състарения изгърбен Тайст Андий, който се оказа, за изумление на всички тях, брат на самия Аномандър. И споровете, отекващи от личните покои на бащата, докато братята се караха за неведоми тям неща — взимани решения, решения предстоящи, безпощадното разгръщане на греховете на духа, което водеше до сурови обвинения и хладни, дори ледени мълчания.
Дни по-късно, в мрака на нощта, незнайно как бе сключен мир. Тогава баща им дойде при тях, за да им каже как Андарист ще ги отведе всички. На някакъв остров, място с топлина, с ивици мек пясък и кристалночисти води, с дървета, отрупани с плод. А там, застанал в дъното при това възвестяване на новото бъдеще, беше старият Ендест Силан, с лице, опустошено от някакво неудържимо чувство — нямаше да има никакви чаши в краката му вече, никакви насмешки и малки пакостници, разтичали се, за да избягат от въображаемото гонене (никога не гонеше, никога не посягаше да сграбчи някого от тях, никога не вдигаше ръка, гласа си не повишаваше дори; беше само фокусът на тяхната непочтителност — непочтителност, която така и нямаше да се осмелят да проявят към своя баща). Имал беше своето предназначение и го беше изпълнил, а сега плачеше със сълзи, докато събираха децата и се отвори лабиринтът, порталът към неизвестен, загадъчен нов свят, където всичко бе възможно.
Андарист ги преведе.
Щяха да научат нови неща. Оръжията ги очакваха.
Оказа се суров учител. Не за подигравка, о, не, това бързо стана ясно от едно небрежно перване по главата — и Скинтик отхвърча; перване в отговор на някоя измърморена насмешка, несъмнено.
Игрите свършиха. Светът изведнъж стана сериозен.
Заобичаха стареца. Обикнаха го твърде много, както се оказа, защото докато Аномандър се бе оказал годен да изтласка от тях ужасите на зрелостта и на ужасния външен свят, то Андарист беше различен.
От децата ставаха съвършени войници, съвършени убийци. Те нямаха усет за тленност. Не се бояха от смъртта. Извличаха възхитително удоволствие от унищожаването дори когато това унищожаване включваше отнемане на живот. Играеха си с жестокостта и гледаха резултатите. Разбираха простотата на силата, скрита в оръжието в ръката.
„Виж детето с пръчката в ръка — и виж как всяка твар наоколо бяга, разбрала добре какво е възможно и какво най-вероятно предстои. Виж детето, което оглежда земята и замахва с пръчката, за да избива насекоми, да мачка цветя, да води война на погром. А сега смени пръчката с меч. Обясни как не е нужно да се мисли за вина, когато тези, които трябва да умрат, са врагът.“
„И ги пусни да се развихрят, тези деца с пламнали от възбуда очи.“
Добри войници. Андарист ги беше направил добри войници. Кое дете, в края на краищата, не познава гнева?
Но съдът се троши.
Съдът се троши.
Сакатия бог беше дете. Нимандър вече бе убеден в това. Лудите жреци го пълнеха догоре — знаеха, че съдът тече — и след това пиеха от изтичащото. А тъй като Сакатия бог беше дете, жаждата му беше безкрайна, вечно неутолима.
Пътуваха все на запад между засадените ниви. Тук плашилата бяха съвсем мъртви, изразходени. Съсухрени, заплетени в ивиците черни дрипи, поклащаха се вкочанени под поривите на вятъра. Изтекли бяха тези животи и Нимандър вече гледаше на полята като на чудати гробища, където някакво местно отклонение във вярата налага мъртвите да бъдат набучени на колове прави и вечно да стоят така, готови за всичко, което може да дойде.
Надзиратели на този път и на всички глупци, които пътуваха по него.
Веднъж, на Дрифт Авалий, почти година преди първите атаки, двама полумъртви далхонийци бяха изхвърлени от вълните на скалистия бряг. Гребали бяха по така и необяснени причини към остров Джени в стара лодка еднодръвка. Бяха голи, тъй като бяха използвали всяко парче плат от дрехите си, за да запушват пукнатините по корпуса — твърде много пукнатини, както се оказа, и лодката най-сетне беше потънала и двамата бяха плували.
Дръпването на бога ги беше довело до Дрифт Авалий и по някакъв начин бяха избегнали убийствените рифове и скали, опасващи острова.
Обитатели на тъмните джунгли в отечеството си, те бяха от племе, което не погребваше мъртвите си. Мъртвите се взиждаха в кирпичените стени на селските им колиби. Когато някой в семейството умреше, започваха да зидат нова стая, отначало само една стена, изпъваща се навън. И в тази стена беше трупът, със запушени с глина очни кухини, нос, уши и уста. Глина като нова кожа на лицето, крайниците и торса. Изправени, в подскачащи пози, като замръзнали в танц. Още двама роднини трябваше да умрат, преди стаята да се довърши и да е готова за покрива с палмови клони и така нататък.
Някои къщи бяха големи като замъци, разпрострели се по равния терен в лабиринт от стаи, стотици от тях — тъмни и душни. По този начин мъртвите никога не напускаха. Оставаха свидетели на всичко, вечни в своя съд — този натиск, бяха казали двамата бегълци, можел да подлуди човек и често ставало точно това.
Джунглата се съпротивлявала на култивиране. Почвата й не понасяла копаене. Огромните дървета били неподатливи на огън и можели да изкривят острието на желязната брадва. Селата се разраствали все по-големи, поглъщали земя, а после всяко разчистено пространство около тях се изтощавало. Съперничещите племена страдали от същото и скоро се развихрили войни. Мъртвите предци искали мъст за нарушенията. Убити близки — чиито тела били откраднати и нямало как да се погрижат за тях — оставяли отворена рана, престъпление, на което трябвало да се отвърне.
Кръв, напред и назад, бяха казали двамата бежанци. „Кръв напред и назад, нищо друго. А когато врагът започна да унищожава села, да ги изгаря до основи…“
Никакъв отговор на лудостта — освен бягство.
Нимандър мислеше за всичко това, докато водеше кобилата си за юздите по прашния път. Нямаше си предци, които да го обсебват, нямаше предци, които да настояват да прави това и онова, да се държи така или по друг начин. Навярно това беше свобода, но го караше да се чувства някак… отчаян.
Двамата далхонийци си бяха издълбали нова лодка и бяха поели отново — не обратно към дома, но към някое незнайно място, място без немигащите призраци, зяпнали от всяка стена.
Откъм фургона се чу тропот. Той се обърна и видя Каллор, който се метна от страницата, спря се да оправи дългия халат-ризница и закрачи към тях. Стигна до Нимандър и каза:
— Интересно приложение на труповете.
— Що за приложение е това? — попита Скинтик, като ги погледна през рамо.
— Да плашат врани? Не че някоя врана с малко разум ще обърне изобщо внимание на тези мръсни растения — тях дори ги няма в този свят в края на краищата.
Нимандър видя как Скинтик повдигна вежди.
— Тъй ли?
Каллор се почеса по брадата, явно не бързаше да отвърне, а Скинтик отново се обърна напред.
— Саеманкелик — каза Нимандър. — Умиращия бог… когото ще намерим в Бастион.
Сивокосият воин изсумтя.
— Нищо не се променя.
— Разбира се, че се променя — подхвърли Скинтик, без да се обръща. — Непрекъснато става все по-лошо.
— Това е илюзия — отвърна Каллор. — Вие Тайст Андий би трябвало да знаете това. Това, че усетът ви за нещата се влошава, идва от стареенето. Виждаш повече и това, което виждаш, воюва със спомените ти как са били нещата някога.
— Глупости. Стари пръдни като теб казват това, защото им изнася. Надяваш се да ни накараш да спрем пътя си и да не правим нищо, което значи, че драгоценното ти статукво ще се задържи по-дълго — достатъчно, за да доживееш живота си в удобството, което мислиш, че си заслужил. Не искаш да приемеш, че си виновен за каквото и да било, затова ни казваш, че нищо не се променя.
— Ах, пламът на младостта. Може би един ден, паленце, ще си стар — стига глупостта ти да не те убие дотогава — и аз ще те намеря, някъде. Ще седиш на каменните стъпала на някой изоставен храм или — още по-лошо — под величествения паметник на някой мъртъв крал. Загледан как младите бързат насам-натам. Ще седна до теб и ще попитам: „Е, старче, какво се промени?“ А ти ще примижиш, ще подъвчеш беззъби венци, ще се изплюеш и ще поклатиш глава.
— Вечно ли се каниш да живееш, Каллор?
— Да.
— А ако глупостта ти те убие?
Каллор се ухили дивашки.
— Все още не е.
Скинтик погледна през рамо с грейнали очи и изведнъж се разсмя.
— Променям мнението си за тебе.
— Умиращия бог открадна душата на Клип — каза Нимандър. — Отиваме, за да я върнем.
— Желая ви късмет.
— Ще ни трябва, предполагам.
— Не съм от тези, които помагат, Нимандър — рече Каллор. — Дори на близки на Рейк. — И добави: — Особено на близки на Рейк.
— Какво те кара да мислиш, че…
Мъжът го прекъсна със сумтене.
— Виждам него във всички вас, освен в празния, когото наричате Клип. Запътили сте се към Корал. Или поне сте се били запътили натам, преди да ви се наложи това отклонение. Кажете ми, какво си представяте, че ще се случи, когато намерите своя славен баща? Ще протегне ли съвършената си длан, за да погали челата ви, да ви благослови с дара на съществуването? Ще му благодарите ли за привилегията, че сте живи?
— Какво знаеш ти за това? — попита Нимандър настръхнал и усети горещината, зачервила лицето му.
— Аномандър Рейк е гений в започването на нещата. Проблемът му е в довършването им.
„Ах, това пари като истина. Каллор, ти току-що жегна душата ми. Черта, която съм наследил от него значи? Логично е.“
— А когато му заговоря за теб, Каллор, той ще знае ли името ти?
— Дали сме се познавали? Да, познавахме се. Дали харесваше компанията ни? Ще трябва да попиташ него за това. Каладън Бруд беше по-прост, по-лесно можеше да се оправи човек с него. Само пръст и камък. Колкото до К’азз… е, ще науча повече, когато най-сетне го срещна тоя кучи син.
— Не знам тези имена — каза Нимандър. — Каладън Бруд. К’азз.
— Не е особено важно. Бяхме съюзници в две-три войни, нищо повече. А може би някой ден отново ще сме съюзници, кой би могъл да каже? Когато някой могъщ враг ни принуди отново да се съберем в един лагер, на една и съща страна. — Сякаш се замисли за миг за това, след което отрони: — Нищо не се променя.
— В Корал ли се връщаш тогава? Където е нашият баща?
— Не. Допускам, че на прахта, която вдигнах тогава, ще й трябват няколко века, докато улегне. — Канеше се да добави още нещо, но вниманието му се отвлече и той мина пред Нимандър, с което го принуди да спре, и отиде до северната страна на пътя.
— И аз го забелязах това — измърмори Скинтик и също спря.
На петдесетина крачки от пътя, малко зад ивицата отвратителни растения и увитите в парцали фигури, се открояваше руина. Само една от стените на четвъртитата, подобна на кула постройка все още се издигаше на височина човешки бой. Камъните бяха огромни, наместени без хоросан. Дървета от някакъв вид, какъвто Нимандър не беше виждал никога, бяха пуснали корени на стените и дългите им дебели въжета бяха пропълзели като змии надолу до земята. Клоните, голи като скелети, се протягаха хоризонтално във всички посоки, стиснали по шепа черни, жилави като кожа листа.
Ненанда беше спрял фургона и сега всички оглеждаха развалината, която толкова бе привлякла вниманието на Каллор.
— Старо изглежда — промълви Скинтик, улови погледа на Нимандър и намигна.
— Джагът — заяви Каллор. И тръгна натам. Нимандър и Скинтик го последваха.
Браздите в нивата бяха избелели, мъртви, както и противните растения. Дори ужасните облаци насекоми ги нямаше.
Каллор пристъпи между два от труповете, но нямаше достатъчно празнина, така че се пресегна с двете ръце и бутна коловете. От основата блъвна прах, двете плашила се смъкнаха, откачиха се и рухнаха на земята. Воинът продължи напред.
— Можем да се надяваме — промълви Скинтик, когато двамата с Нимандър закрачиха след него.
— На какво?
— Да реши, че Умиращия бог не му харесва. Да премисли и да направи нещо по въпроса.
— Смяташ, че е чак толкова могъщ?
Скинтик го погледна накриво.
— Когато каза, че е бил съюзник с Аномандър и ония другите, не звучеше като да е бил прост войник или низш офицер в нечия армия, нали?
Нимандър се намръщи и поклати глава.
Скинтик продължи:
— По-скоро говореше… като за равни.
— Да. Но това е без значение, Скин — той няма да ни помогне.
— Не се надявах на това. По-скоро да реши да направи нещо по свои лични причини, но нещо, което в края на краищата да ни реши проблема.
— Не бих заложил и петак на това, Скин.
Приближиха се до развалините и се смълчаха. Колкото и да беше порутена, кулата все пак изглеждаше внушителна. Въпреки свирепия слънчев зной въздухът беше някак щипещ и злокобно студен.
От най-високата стена се издаваше част от таван, малко под най-горния ред камъни, който се протягаше без никаква друга видима опора и хвърляше дълбока сянка върху пръстения под. Срещуположната стена стигаше едва колкото да обхване тесен сводест вход. Пред този вход и леко встрани имаше тумбест глинен съд, в който бяха поникнали няколко рехави растения с клюмнали листа, толкова не на място сред цялата атмосфера на запуснатост, че Нимандър ги зяпна с неверие.
Каллор отиде пред входа, смъкна едната си плетена метална ръкавица и плесна с нея обраслата с корени рамка.
— Ще ни поздравиш ли? — попита високо, с твърд тон.
Отвътре се чу смътно шумолене, последвано от тънък хриплив глас:
— Трябва ли?
— Ледът отдавна си отиде, Джагът. Равнините са сухи и пусти. Дори прахта на Т’лан Имасс е издухана. Не искаш ли да узнаеш нещо за света, който тъй дълго си пренебрегвал?
— Защо? Нищо не се променя.
Каллор хвърли доволна усмивка към Нимандър и Скинтик, след което отново се обърна към тъмния вход.
— Ще ни поканиш ли вътре, Джагът? Аз съм Върховният…
— Зная кой си, о, Господарю на безсилието. Кралю на пепелищата. Владетелю на Мъртвите земи. Роден за слава и прокълнат да я унищожава всеки път. Убиецо на блянове. Рушителю на…
— Добре, добре. Достатъчно. Не съм аз този, който живее в руини.
— Не, но винаги ги оставяш след себе си, Каллор. Хайде, влезте, ти и твоите двама Други. Поздравявам ви като гости, тъй че няма да изтръгна живота ви и да погълна душите ви със звънлив смях. Не, просто ще ви направя чай.
Нимандър и Скинтик пристъпиха след Каллор в мрака.
Въздухът беше студен, камъните — обвити в бял, прошарен с кехлибарени жилки скреж. Там, където трябваше да са другите две стени, се издигаха черни лъскави прегради от някакво неизвестно вещество и да се загледаш в тях дълго означаваше да се замаеш — Нимандър едва не залитна напред, но Скинтик го задържа и му изшепна:
— Не обръщай внимание на леда, братовчеде.
Лед. Да, беше точно това. Изумително прозрачен лед…
Пред малко огнище се беше присвила фигура. Дългопръстите ръце окачаха почерняло котле на куката над жаравата.
— Изядох последните печени сладкиши, за жалост. — Думите се изсипаха монотонно изпод широката черна плъстена шапка. — Повечето просто подминават. Нищо интересно не виждат. Никой не се е доближил да се възхити на градината ми.
— Градината ти? — учуди се Скинтик.
— Да. Малка е, знаеш ли. Скромна.
— Гърнето с двете цветя.
— Точно така. Лесна за оправяне. Всичко по-голямо и плевенето ще те побърка, разбираш ли.
— Отнема цялото време — подхвърли Каллор, докато оглеждаше наоколо.
— Точно така.
Дълъг каменен олтар с грижливо сгънати бели кожи служеше за легло на джагъта. Близо до него имаше писалище, дървото беше почерняло, а столът пред него беше с висок гръб и тапициран с еленова кожа. В една ниша в най-високата стена стоеше триног сребърен свещник, окислен до черно. Свещи от пчелен восък мъждукаха с треперлива жълта светлина. До олтара беше подпрян огромен меч в ножница, с кръстата дръжка, дълга колкото детска ръка. Оръжието бе обвито в гъста паяжина.
— Знаеш името ми — каза Каллор. — Но аз още не съм чул твоето.
— Вярно е.
Нещо опасно се промъкна в гласа на Каллор, когато заяви:
— Държа да знам името на своя домакин.
— Веднъж, преди много време, пред мен дойде един вълчи бог. Кажи ми, Каллор, разбираш ли естеството на зверските богове? Не, разбира се. Ти си само един звяр, в обидния смисъл — обиден за зверовете сиреч. И тъй, защо най-древните богове на този свят са били, всички до един, зверове?
— Въпросът не ме интересува, джагът.
— А отговорът?
— Имаш ли отговор?
Ръцете се пресегнаха, вдигнаха котлето от куката и пара обви дългите пръсти.
— Това трябва да се позапари малко. Необичаен ли съм в склонността си да отбягвам такива преки въпроси? Черта, присъща изключително на джагътите? Едва ли. Знанието може да е безплатно; гласът ми — не. Скъперник съм, уви, макар че невинаги съм бил такъв.
— Тъй като не виждам особена ценност точно в това, няма да се пазаря с теб — каза Каллор.
— А, ами Другите с теб? Те дали няма да се интересуват?
Скинтик се покашля и рече:
— Високопочитаеми, не притежаваме нищо ценно за особа като теб.
— Твърде скромен си, Тайст Андий.
— Нима?
— Всяко същество е възникнало от същество не от своя вид. Истински повод за удивление, чудо, изковано в пламъците на хаоса, защото всъщност хаосът шепне в нашата кръв, какъвто и да е цветът й. Само ако одраскам кожата ти, толкова леко, че да оставя само една мигновена резка, това, което ще взема от теб под нокътя си, съдържа цялата истина за теб, за живота ти, дори за смъртта ти, стига да не пострадаш от насилие. Код, ако предпочиташ, привидно точен и подреден. И все пак хаосът кипи. При всичките ти прилики с твоя баща нито ти, нито тъй назованият Нимандър, нито който и да е от вашите братя и сестри не е идентичен на Аномандър Драгнипурейк. Отричаш ли това?
— Разбира се, че не…
— За всеки вид звяр съществува първи такъв звяр, по-различен от родителите си, отколкото останалите му събратя, от който с времето възниква нова порода. Е ли тогава този първороден бог?
— Ти говореше за вълчи бог — каза Скинтик. — Започна да ни разказваш история.
— Така беше. Но трябва да ви накарам да разберете. Въпрос на същности. За да видиш вълк и да знаеш, че е чист вълк, трябва да притежаваш образа на чист вълк, на съвършен вълк.
— Нелепо — изсумтя Каллор. — Виждаш непознат звяр и някой ти казва, че е вълк — и от този спомен, а може би и няколко други след него, си създал своя образ на вълк. В моите империи философи бълваха такива глупости столетия наред, докато, разбира се, накрая ми омръзнаха и заповядах да ги изтезават и екзекутират.
Откъм изгърбения джагът се чу странен, приглушен звук. Нимандър видя, че раменете му се тресат, и разбра, че древното същество се смее.
— Убил съм и няколко джагъта — каза Каллор. Не като похвала, просто заявление. Предупреждение.
— Чаят е готов — каза домакинът им и наля тъмната течност в четири глинени чаши, които Нимандър не бе забелязал досега. — Може би се чудите какво правех, когато вълчият бог ме намери. Бягах. Предрешен. Бяхме се сбрали, за да затворим един тиран, но съюзниците ни се обърнаха срещу нас и продължиха избиването. Мисля, че може би съм прокълнат винаги да се оказвам на неподходящото място в неподходящия момент.
— Съюзници Т’лан Имасс — каза Каллор. — Толкова по-зле, че така и не са те намерили.
— Крон, кланът Бек’атана Илк, които обитаваха Стръмнините над Гневното море. Четиридесет и трима ловци и Гадател на кости. Те ме намериха.
Скинтик клекна да вземе две от чашите, изправи се и подаде едната на Нимандър. Парата, вдигаща се от чая, беше омайваща, с лека нотка на мента, карамфил и още нещо. Вкусът бе стипчив.
— Моята къде е? — попита сърдито Каллор. — Щом трябва да слушам това същество, ще пия от чая му.
Усмихнат, Скинтик му посочи другите две чаши, чакащи на пода.
Джагътът отново се изсмя тихо.
— Раест беше името на тирана, когото надвихме. Едно от моите по-неприятно арогантни деца. Не оплаках падането му. Във всеки случай, за разлика от Раест, никога не съм бил от перчещите се. Признак на слабост е да блестиш ослепително със силата си. Жалка липса на самочувствие. Нужда, която те подронва. Аз бях много по-… уверен.
Вече бе задържал вниманието на Каллор.
— Убил си четиридесет и трима Т’лан Имасс и един Гадател на кости?
— Избих ги всички. — Джагътът бавно отпи от чашата си. — Само малцина Т’лан Имасс… — Интонацията му уподоби съвършено казаното от самия Каллор преди малко. — Кажете, прочие, харесва ли ви моето жилище? Градината ми?
— Самотата те е побъркала — каза Каллор.
— Иска ти се вече да научиш всичко за това, нали, о, Господарю на провалите? Пий от чая, да не се обидя.
Озъбен, Каллор се наведе да вземе чашата си.
Лявата ръка на джагъта се стрелна и сграбчи Каллор за китката.
— Ти нарани онзи вълчи бог.
Нимандър зяпна, като видя как старецът се заизвива, за да се освободи. Вените изпъкнаха на скулата, мускулите на челюстта се издадоха под брадата. Но пускане нямаше. Сбръчканата зелена ръка дори не трепна.
— Когато разсипваше своето царство — продължи джагътът. — Нарани го ужасно.
— Пусни ме — изхриптя Каллор. И с другата си ръка посегна назад за дръжката на меча си.
Лявата ръка на джагъта изведнъж се отдръпна.
Каллор залитна назад и Нимандър видя белия отпечатък от пръсти, обкръжил китката на стария воин.
— Един домакин не се държи така. Принуждаваш ме да те убия.
— О, я по-кротко, Каллор. Тази кула някога беше Азат. Да я събудя ли за теб?
В почуда, Нимандър видя как Каллор отстъпи назад към входа с оцъклени очи на сбръчканото пребледняло лице, на което бавно се изписа разбиране.
— Готос, какво правиш тук?
— Къде другаде да бъда? А сега остани отвън — тези двама Тайст Андий трябва да заминат за малко.
От стомаха на Нимандър се надигна топлина. Погледна в паника Скинтик. Приятелят му бавно се смъкваше на колене. Празната чаша в ръката му падна, изтъркаля се по влажната земя. Нимандър зяпна джагъта.
— Какво си направил?
— Само необходимото.
Каллор изръмжа, обърна се рязко и закрачи към изхода. Подхвърли през рамо:
— Няма да чакам дълго.
Очите на Нимандър отново бяха привлечени от ледените стени. Черни дълбини, а вътре в тях се движеха смътни фигури. Залитна, протегна ръце напред…
— О, не пристъпвай там…
А след това пропадаше напред, ръцете му пронизваха стената пред него без никаква съпротива.
— Нимандър, недей…
Чернота.
Десра заобиколи фургона и спря до впрегнатия вол. Отпусна ръка на гърба му, усети топлината на животното, вълнистите гънки по кожата при всяко трепване от хапещите мухи. Наведе се да погледне окото му и се смая, като видя колко нежни са миглите му. „Трябва да приемаш света такъв, какъвто е.“ Последните думи на Андарист към нея, преди да го вземе светът.
Не беше трудно. Хората или имаха сила, или нямаха. Слабите будеха в нея отвращение, примесено с мрачно презрение. Ако изобщо избираха, то изборът им винаги се оказваше грешен. Оставяха се светът да ги сломява непрекъснато, а после се чудеха — с помръкнали очи като на този вол — защо е толкова жесток. Но не в света беше проблемът, нали? Проблемът беше в непрекъснатото изпречване на пътя на побеснялата чарда. Проблемът бе, че не учеха нищо от каквото и да било. Нищо.
Слабите хора бяха повече от силните. Слабите бяха легион. Някои просто не бяха достатъчно умни, за да се справят с нещо повече от непосредствените нужди: да засееш нивата, да ожънеш и занесеш ожънатото на гумното, да нахраниш добитъка. Детето да отгледаш, монета да скъташ за следващата делва с ейл, за следващата торбичка д’баянг. Не виждаха оттатък хоризонта. Не виждаха дори съседната долина. Светът отвън бе мястото, откъдето идваха разни неща, неща, които носят неприятности, които разбъркват добре подредения живот. Мисленето не ги интересуваше. Дълбочините бяха плашещи, дългите пътища бяха безцелно пътуване, в което човек може накрая да се изгуби и да умре, свит в крайпътната канавка.
Толкова много слаби бе виждала. Умираха несправедливо с хиляди. С десетки хиляди. Умираха, защото се кланяха на невежеството и вярваха, че този сляп бог би могъл да ги спаси.
Сред силните едва малцина заслужаваха внимание. Повечето бяха насилници. Заплахите им бяха физически или емоционални, но целта — същата: да накарат жертвата да се чувства слаба. И самоналожената задача на тези насилници бе да убедят колкото може повече хора, че те са по рождение слаби и че животът им е нищожен и жалък. А станеше ли това, насилникът заявяваше: „Правете каквото аз кажа и ще ви пазя. Аз ще бъда силата ви… освен ако не ме разгневите. Ако ме разгневите, ще ви тероризирам. Може дори да ви убия.“ Много имаше от тези кучи синове, със свински очички, нагли момченца в големи тела. Или гадни кучки с рибешки очи — макар че тия, след като докажеха на жертвите си колко са слаби, излочваха всичката пролята кръв. Нежни езичета пърхаха навътре-навън. Имаше ги физическите насилници и емоционалните насилници, и едните, и другите се наслаждаваха от унищожаването на живот.
Не, за тях тя нямаше време. Но съществуваха други, чиято сила бе от много по-рядък вид. Не бяха лесни за намиране, защото не разкриваха нищо. Те бяха кротки. Често вярваха, че са много по-слаби, отколкото всъщност бяха. Но притиснеш ли ги твърде силно, се изненадваха от себе си, като откриваха, че не могат да отстъпят нито крачка повече, че в душите им се е издигнала стена, неподатлива преграда, която не може да бъде премината. Да намериш такъв като тях бе най-скъпоценното откритие.
Десра неведнъж си бе играла на насилник, повече от досада, отколкото заради нещо друго. Излочила беше своя дял кръв.
Като нищо можеше да направи същото с този тук, Клип — стига изобщо да се върнеше при тях, а нямаше гаранция за това. Да, щеше да използва него и други като него, които си въобразяваха, че са силни, но всъщност бяха слаби — или поне тя щеше да го докаже, рано или късно. Вкусът на тяхната кръв определено не беше по-чист, нито по-сладък.
Но в края на краищата тя бе направила своето откритие. Открила беше един, чиято сила е абсолютна. Пред него самата тя се чувстваше слаба, но по един крайно приятен, крайно удовлетворителен начин — пред него тя можеше да отстъпи каквото поиска, без страх, че един ден той ще го използва срещу нея. Не и този.
Не и Нимандър Голит.
Десра видя как Каллор излезе от руините. Развълнуван беше и му личеше отдалече. Закрачи между плашилата — дългата ризница шумолеше — и излезе на пътя. Стигна до фургона, стъпи с крак на дървената спица, след което спря и погледна Клип.
— Тоя глупак трябва да го изхвърлите — измърмори на Аранта, която седеше до Клип, изпънала тънко парче плат над лицето му, за да го пази от слънцето.
В отговор тя само се усмихна.
Десра изгледа намръщено стареца.
— Къде са другите?
— Да. Другите — изсумтя Каллор.
— Е?
Той се надигна над ритлите.
— Джагътът реши да ги използва… за тяхно нещастие.
„Да ги използва?“
Ненанда се извърна рязко на капрата.
— Какъв джагът?
Но Десра вече се беше обърнала и тичаше през канавката и изсъхналото поле. Между съборените плашила…
„Та кой е този Умиращ бог?“
Скинтик, който познаваше себе си добре, който знаеше, че въображението му е най-смъртоносното оръжие, което използва срещу себе си, който знаеше, че при всяка ситуация може да се изсмее — да се гмурне в дълбините на абсурдността в отчаян опит да спаси разума си, — усети, че се събужда върху някаква прашна варовикова платформа, не повече от двадесет крачки широка. Беше обкръжена от маслинови дръвчета, горичка от стари изкривени стволове и тъмни набръчкани листа, дърветата — отрупани с плод. Топъл вятър се хлъзгаше по голото му тяло и правеше — поне засега — слънчевата светлина не толкова потискаща. Въздухът миришеше на сол.
Около платформата се издигаха основи на колони. Боядисани бяха в тъмно винено, но боята бе започнала да се лющи, оголвайки грубата жълта скала отдолу.
„Кой е този Умиращ бог?“
Главата го болеше. Скинтик бавно се надигна и заслони очи от яркия блясък, но слънчевата светлина отскачаше от камъка и спасение нямаше. Той простена, изправи се с мъка и залитна. Богове, тази болка в главата! Пулсираше, изригваше на ослепителни мълнии зад очите му.
„Кой е този Умиращ…“
Под дърветата имаше трупове — всъщност предимно Кости и гнили парцали, туфи коса, черепи с изпъната по тях съсухрена кожа. Яркоцветни някога одежди, странни обувки, лъскави копчета и накити, злато по оголените зъби.
Слънцето беше… зло. Сякаш зноят му, светлината му по някакъв начин го убиваше, пронизваше плътта му, разкъсваше мозъка му. Ставаше му все по-зле.
Изведнъж осъзна, че на този свят няма нито един жив. Дори дърветата умираха. Океаните се изпаряваха и смърт цареше навсякъде. Не можеше да се избегне. Слънцето се бе превърнало в убиец.
„Кой е този…“
Можеш да мечтаеш за бъдещето. Можеш да го виждаш като едва разпознаваемо продължение на това, което можеш да видиш наоколо всеки миг. Да го видиш като прогрес, задвижена сила с ослепителен триумф в самия край. Или всеки следващ момент като най-извисения връх, поне до мига, в който се открои следващият връх. Селякът засява, за да подхрани надеждата за благо, за изобилие и за утехата, което идва с предвидимото мироздание, сведено до следващия сезон. Прави възлияния, за да напомни на боговете, че редът съществува.
Можеш да мечтаеш, най-малкото, за място за своя син, за своята дъщеря. Кой би искал да остави детето си в свят на гибел, на неизбежно унищожение? И важно ли беше дали смъртта идва като сила, неподвластна на ничий контрол, или като логично следствие от пожелателна глупост? Не, не беше. След като не бе останал никой, който да разсъждава над такива въпроси.
Гняв и безумие. Някой тук бе изиграл върховната шега. Засял беше с живот един свят, гледал бе избуяването му, след което бе предизвикал гнева на слънцето. В смъртоносна буря, в мигновено изхранване на отровна светлина — и сезонът на живота бе свършил. Просто така.
„Кой е…“
Богът умира, когато умре последният вярващ. Извисява се нагоре, подут и бял, потъва надолу в незрими дълбини. Разпада се на прах. Издухва го поривът на горещия вятър.
Отровни лъчи пронизваха мозъка на Скинтик, разкъсваха и последните въжета, които все още го държаха на пристана. И изведнъж той се освободи, понесе се нагоре към небето. Свободен, да, защото вече нищо нямаше значение. Трупащите богатство, детеубийците, насилниците над невинни, всичко това вече не съществуваше. Заклеймителите на несправедливостта, привикналите към жертвеност, вечно оскърбените — нямаше ги.
Нищо не беше честно. „Нищо. И точно затова умираш, скъпи боже. Точно затова. Как можеш да направиш нещо друго? Слънцето бушува в ярост!“
„Безсмислено!“
„Всички умираме. Безсмислено!“
„Кой…“
Здрава плесница — и той подскочи, и се събуди. Над него бе надвиснало сбръчкано лице с дълги бивни. Вертикални сиви зеници, бялото на очите — едва видимо. „Като проклет козел.“
— Ти беше лош избор за това — каза джагътът. — Да отвръщаш така на отчаянието със смях.
Скинтик зяпна съществото. Не можеше да измисли какво да отвърне.
— Има един последен миг — продължи Готос, — когато всяко живо разумно същество осъзнава, че е свършило, че не е сторено достатъчно, че закъснялото умуване не надживява умирането. Недостатъчно беше сторено — вие Тайст Андий разбрахте това. Аномандър Рейк го разбра. Разбра, че да се обитава само в един свят е лудост. За да оцелееш, трябва да се разпръснеш като насекоми. Рейк откъсна хората си от тяхното самодоволство. И заради това бе прокълнат.
— Видях… видях един умиращ свят.
— Ако това си видял, значи е така. Някъде, някога. На пътищата на Азата един далечен свят пропада в забвение. Угаснал е потенциал. Какво почувства, Скинтик?
— Почувствах се… свободен.
Джагътът се изправи.
— Както казах, лош избор.
— Къде… къде е Нимандър?
Откъм входа — шум…
Десра нахлу в стаята. Видя Скинтик, видя го как бавно се надига от пода. Видя съществото, което трябваше да е Джагът, с дръпнатата назад качулка, оголила зеленикавото нечовешко лице и плешивото теме, с толкова петна по него, че можеше да мине за морска карта на острови с накъсана брегова линия и рифове. Стоеше сред стаята, висок, с вълнен халат.
Но Нимандър го нямаше никъде.
Очите на джагъта се приковаха в нея за миг, след това той се обърна към една от ледените стени.
Тя проследи погледа му.
Залиташе в непрогледния мрак, удрян и блъскан безкрайно. Биеха го юмруци, пръсти деряха дълбоки бразди в кожата му. Ръце се стягаха около крайниците му и дърпаха.
— Този е мой!
— Не, мой!
Изведнъж гласове изреваха от всички посоки и една длан се стегна около кръста на Нимандър, вдигна го високо във въздуха. Гигантската фигура, която го понесе, бягаше, ходилата кънтяха като гръм нагоре по стръмен склон, камъни се затъркаляха, отначало тънък поток, след това — грохот от търкалящи се канари; писъци някъде долу.
Прах го задави и заслепи.
Острото било изхрущя, а след това — още по-стръмно спускане надолу. Сиви облаци се издигаха на валма, лъхна го внезапно искряща топлина, отровни газове защипаха очите, раздраха гърлото му.
Запокитиха го върху гореща пепел.
Гигантското същество надвисна над него.
Нимандър се взря нагоре през сълзите. Видя взряно в него странно детинско лице. Стръмно широко чело зад нагънат челен ръб, от който веждите се сипеха надолу на гъсти валма от светли, почти бели косми. Кръгли гладки бузи, дебели устни, чип нос, бледа издута гуша под закръглената брадичка. Кожата му беше светложълта, очите — смарагдовозелени.
Заговори на езика на Тайст Андий.
— Аз съм като тебе. И моето място не е тук.
Гласът беше тих, детски. Великанът бавно примига, след това се усмихна, лъснаха остри като ками зъби.
Нимандър проговори с усилие:
— Къде… кои… всички онези хора…
— Духове. Пленени като мравки в кехлибар. Но не е кехлибар. Това е кръвта на дракони.
— Дух ли си?
Огромната глава се поклати за „не“.
— Аз съм Древен. И съм изгубен.
— Древен. — Нимандър се намръщи. — Така се наричаш. Защо?
Раменете се свиха, като разтърсени хълмове.
— Духовете ме нарекоха така.
— Как се озова тук?
— Не знам. Бях се изгубил, разбираш ли?
— А преди това?
— Бях другаде. Строях неща. От камък. Но всяка къща, която построявах, след това изчезваше — не знам къде. Беше ужасно… отчайващо.
— Имаш ли име?
— Древен.
— Нищо друго?
— Понякога издялвах камъка. Да го накарам да заприлича на дърво. Или кост. Помня… залези. Различни слънца, всяка нощ, различни слънца. Понякога две. Понякога три, едното жарко и свирепо, другите — като деца. Бих построил друга къща, ако можех. Мисля, че ако можех това, щях да престана да съм изгубен.
Нимандър се надигна. Беше покрит с вулканична прах, толкова ситна, че се изсипваше от него като течна.
— Построй къщата си тогава.
— Всеки път щом започна, духовете ме нападат. Стотици, после хиляди. Твърде много.
— Аз минах през ледена стена. — Споменът изведнъж се върна, силен. — Омтоуз Феллак…
— О, ледът е като кръв и кръвта е като лед. Много пътища има за влизане тук. Нито един — за изход. Твоето място не е тук, защото все още не си мъртъв. Ти си изгубен, като мен. Трябва да сме приятели, мисля.
— Не мога да остана…
— Съжалявам.
Паниката кипна, оживяла в душата на Нимандър. Стоеше, затънал до прасците в горещата пепел.
— Не мога… Готос. Намери ме. Готос!
— Помня Готос. — Веждите на Древния се смръщиха ужасно. — Появяваше се точно преди да положа последния камък. Поглеждаше къщата ми и обявяваше, че е „задоволителна“. Задоволителна! О, как мразех тази дума! Моята пот, моята кръв, а той ги наричаше „задоволителна“! А после влизаше вътре и затваряше вратата, а аз полагах последния камък — и къщата изчезваше! Не обичам Готос.
— Не те обвинявам — каза Нимандър, като премълча подозрението, че идването на Готос и изчезването на къщите всъщност са били свързани; че всъщност джагътът ги е… „Събирал ги е. Този Древен строи Къщите на Азат.“
„И е изгубен.“
— Кажи ми — рече Нимандър, — мислиш ли, че има други като теб? Други, там навън, да строят къщи?
— Не знам.
Нимандър се огледа. Назъбените стени на конуса затваряха пространството. Огромни буци пемза и обсидиан лежаха полузаровени в сивата прах.
— Древен, духовете нападат ли те тук?
— В моята яма? Не, не могат да се спуснат по страните.
— Построй си къщата тук.
— Но…
— Използвай ръба за основа.
— Но къщите имат ъгли!
— Направи я кула.
— Къща… в кръвта на дракони? Но тук няма залези.
„Къща в кръвта на дракони. Какво би могло да се случи? Какво би се променило? Защо духовете му отказват това?“
— Ако ти е омръзнало да си изгубен, построй си къща. Но преди да си я довършил, преди да наместиш последния камък, влез в нея. — Нимандър замълча, огледа се и се изсмя. — Няма да имаш избор. Ще я строиш отвътре навън.
— Но тогава кой ще я довърши?
Нимандър извърна очи. Беше влязъл в капан тук, може би завинаги. Ако направеше като Готос, ако останеше вътре в къщата и да изчака довършването й, навярно щеше да намери изход. Можеше да тръгне по онези скрити пътеки. И така щеше да обрече това същество да остане тук вечно. Това дете, този зидар.
„А това не мога да направя. Не съм като Готос. Не съм чак толкова жесток.“
Чу смях в главата си. Фаед, която врещеше от смях. „Не бъди идиот. Излез. Остави този глупак и неговите тъпи строежи! Той е жалък!“
— Аз ще поставя последния камък — каза Нимандър. — Само гледай да е достатъчно малък, за да мога да го вдигна и да го избутам на мястото му. — Вдигна очи и видя, че великанът се усмихва. И не, вече не приличаше на дете, а в очите му нещо грееше, светлината се изля отгоре и го окъпа.
— Друг ставам — каза с дълбок, топъл глас Древният, — когато строя.
— Измъкни го — каза Десра.
— Не мога.
— Защо?
Джагътът примига като гущер.
— Не знам как. Порталът е Омтоуз Феллак, но селението отвъд него е нещо друго. Нищо общо не искам да имам с него.
— Но ти си направил този портал. А порталите се отварят от двете страни.
— Съмнявам се, че изобщо ще го намери — отвърна джагътът. — Дори да допуснем, че някой ще го пусне толкова близо.
— Някой? Кой е там с него?
— Няколко милиона окаяници.
Десра погледна с гняв Скинтик.
— Как можа да допуснеш това?
Той плачеше. Успя само да поклати глава.
— Не обвинявай тогова — каза джагътът. — Не обвинявай никого. Стават злополуки.
— Ти ни упои — обвини го рязко Скинтик, гласът му бе изпълнен с мъка.
— Да, уви. И имах своите основания да го направя… но май се провалиха. Ето защо трябва да съм по-прям, а, ох, колко не обичам да съм прям. Когато видите следващия път Аномандър, кажете му от мен ето това: той избра мъдро. Всеки път изборът му беше мъдър. И му кажете, че от всички, които съм срещал, има само един, който е спечелил уважението ми, и това е той.
Скинтик изхлипа.
Десра се почувства странно потресена от думите на джагъта.
— И нещо за вас — добави той. — Не се доверявайте на Каллор.
Безпомощна и безсилна, тя пристъпи към ледената стена и се взря примижала в тъмните й дълбини.
— Пази се. Тази кръв привлича силно вас, Тайст.
И да, тя го усети. Но не беше нещо, на което да се довериш, нещо, на което да обърнеш внимание дори. Беше лъжата, която винаги бе познавала, лъжата за нещо по-добре ето там, пред теб, за отговора на всички въпроси, просто пред теб. Още една стъпка, и още една. И още една. Диалогът на времето с живите, а времето беше измамно същество, лъжец. Времето обещаваше всичко и не носеше нищо.
Тя се взря в мрака. И й се стори, че улови движение — дълбоко, дълбоко вътре.
— На Джагът не може да се вярва — заяви Каллор, загледан мрачно към снишаващото се слънце. — Особено на Готос.
Аранта се вгледа в древния воин с нетрепващ поглед и макар той да отбягваше очите на сестра й, за Кедевис беше ясно, че Каллор се чувства като под обсада. Женското внимание, този неумолим бараж от хладна преценка, пред който и воин може да потръпне от страх.
Но това беше мимолетно разсейване, знаеше тя. Нещо се беше случило. Десра се беше втурнала в развалините и не се беше върнала. Ненанда пристъпваше нервно на място, без да откъсва очи от рухналата сграда.
— Някои богове са родени, за да страдат — каза Каллор. — Най-добре ще е да тръгнете право за Корал. Накарайте Аномандър Рейк да отприщи своята мощ срещу Умиращия бог, щом връщането на този ваш Клип ви е толкова важно. Най-малкото ще получите възмездие.
— А защо възмездието е толкова важно? — попита Кедевис.
— Защото често е единственото, което ти остава — отвърна Каллор, присвил очи на запад.
— Затова ли те гонят?
Той се обърна и я изгледа.
— Че кой ще ме гони?
— Някой. Това поне е очевидно. Или греша?
— Не грешиш, сестро — заговори Аранта от фургона. — Но пък него винаги са го гонили. Можеш да го видиш в очите му.
— Радвай се, че все още сте ми полезни донякъде — изръмжа Каллор.
Кедевис забеляза гневния поглед на Ненанда в гърба на воина.
Колко време беше изтекло? Дни, навярно и седмици. Нимандър стоеше и гледаше как зидарят гради своята кула. Оформяше камъка с юмруци, с помощта на кръгли каменни чукове, намерени някъде, с увити в кожа дървени млатила, с които оглаждаше ръбовете на пемзата за цокъл, с който бе решил да „олекоти стените“.
За да побере великана, кулата трябваше да е огромна, с четири или повече етажа до тавана. „Направена с кръвта на дракони, стъклото, което тече, пемзата, която се пени със смъртния дъх. Кула, да, но също и паметник, надгробен знак. Какво ще се получи от това? Не зная. Умен беше с тази идея, Нимандър. Твърде умен, за да останеш тук. Трябва да напуснеш, когато кулата изчезне, трябва да си вътре в нея. Аз ще остана.“
Повтаряха този спор отново и отново и всеки път Нимандър надделяваше, не с гениални аргументи, не позовавайки се на егоистичните желания на Древния (защото се оказа, че той няма такива), а само с отказа си да се предаде.
Нищо важно не го очакваше в края на краищата. Ненанда можеше да преведе останалите — той вече се добираше до някаква своя мъдрост, придобиваше сдържаност и със Скинтик и Кедевис, които да го напътстват, щеше да се справи добре. Поне до Корал.
Нимандър беше изгубил твърде много битки — това сам го виждаше. Усещаше всяка рана все още отворена, все още кървяща. Това място щеше да му даде време да се изцери, стига това изобщо да беше възможно. Колко дълго? „Защо не вечност?“
Обкръжаваше ги хор от ридания, армия от духове се валяше в пепелта и прахта в подножието на вулканичния конус. Оплакваха края на света, сякаш този свят ги устройваше чудесно, след като явно не ги устройваше, щом всеки от тях бленуваше да върне плът и кости, кръв и дъх. Мъчеха се да щурмуват склона, но кой знае защо, се проваляха непрекъснато.
Нимандър помагаше с каквото можеше, носеше сечива, но най-често седеше в меката прах, без нищо да вижда, чуваше само жалните ридания извън издигащата се стена на кулата. Не изпитваше нито жажда, нито глад и бавно го напускаше желание, амбиция — всичко, което можеше да е било важно преди.
Мракът около него се усилваше, докато не остана само светлината от неестественото сияние на пемзата. Светът се стесняваше…
Докато…
— Един камък остава. Този камък. Основата на този нисък прозорец, Нимандър, близо до теб е. Ще ти помогна да се изкатериш и да излезеш навън — после намести камъка, ето така… но ми кажи, моля те, защо не можем да напуснем и двамата? Аз съм вътре в кулата. Ти също. Ако наместя камъка…
— Древен — прекъсна го Нимандър. — Ти почти привърши тук. Къде е Готос?
Изненадан поглед и:
— Не знам.
— Не смее да влезе в този свят според мен.
— Може би е така.
— Дори не знам дали това ще подейства — дали ще ти осигури изход.
— Разбирам, Нимандър. Остани вътре с мен. Все ще наместя камъка някак.
— Не знам къде ще те отнесе кулата — отвърна Нимандър. — Обратно в твоя свят, където и да е той, може би — но не и в моя роден. Нищо не знам. Освен това ти издяла това, за да бъде наместено отвън — ъглите…
— Мога да го преоформя, Нимандър.
„Не мога да замина с теб.“
— С това, че открих къде си ти, Древен, аз се изгубих. Ти си зидарят, създателят на къщите. Това е твоята задача. Мястото ти не е тук.
— И твоето също.
— Нима? Отвън има духове на Тайст Андий. И на Тайст Едур. Дори на Лиосан. На падналите в първите войни, когато са изригнали от всяка порта, за да убиват и да гинат. Чуй ги там, отвън! Сключили са мир помежду си — чудо, и аз с радост бих го споделил.
— Ти не си призрак. Те ще те вземат. Ще се сбият за теб, начало на нова война, Нимандър. Ще те разкъсат на парчета.
— Не, ще се разбера с тях, ще ги вразумя…
— Не можеш.
Отчаяние обзе Нимандър, щом осъзна истината в думите на Древния. Дори тук не беше желан. Дори тук щеше да донесе унищожение. „И все пак, когато ме разкъсат, ще умра. Ще стана точно като тях. Кратка война.“
— Помогни ми да изляза през прозореца. — И той се покатери на грубия перваз.
— Както желаеш. Разбирам, Нимандър.
„Да, може би разбираш.“
— Нимандър?
— Да?
— Благодаря ти. За този дар, че можах да създам.
— Следващия път, когато срещнеш Готос — каза Нимандър, докато приятелят му го избутваше през портала, — го фрасни в муцуната заради мен. Ще го направиш ли?
— Да, още една добра идея. Ще ми липсваш. Ти и твоите добри идеи.
Краката му се хлъзнаха в гъстата вулканична прах. Пресегна се в паника, за да се задържи на ръба на прозореца. Отзад и долу зареваха гласове, обзети от внезапен глад. Усещаше страстта им, кипнала, за да го погълне.
Горе от прозореца се чу тежко скърцане и последният камък се показа, с края напред, и застърга, щом го избутаха навън. Изненада Нимандър. Тежестта затисна пръстите му, където се бе задържал, и той изруга от болка, върховете им бяха премазани, и когато издърпа едната си ръка, ноктите останаха под камъка и закапа кръв. Заопипва в паника да се хване пак, изкрещя и издърпа другата си ръка.
Богове, как щеше да се справи с това? С две осакатени ръце, без здрава опора за краката и с обезумялата тълпа, пъплеща към него?
Камъкът неумолимо се провираше навън. Той го подпря с рамо и усети как огромната тежест се намести. Ръцете му започнаха да треперят.
Камъкът вече се беше показал достатъчно и той се пресегна с една ръка и започна да избутва настрани по-близкия край на хлъзгавия от кръвта блок обсидиан. Виждаше умело издяланите ръбове, плоскостите и как всичко щеше по някакъв начин, колкото и невъзможно да изглеждаше, да се намести съвършено. Избутване… още малко… съвсем малко… почти на място…
Хиляди, стотици хиляди — буря от гласове, писъци на отчаяние, на безсилие, неописуем ужас… „Стига! Спрете, моля ви! Спрете!“
Силите му свършваха. Нямаше да може да се справи. Не можеше да издържи повече… с хлип се пусна от ръба и в последния миг, докато залиташе, натисна с две ръце, намести камъка… и вече пропадаше, погълнат от лавината пепел, камъни и жулещи кожата ръбати блокове пемза. Търкаляше се надолу по склона, заровен под все повече отломки. Пламнал. Полузадушен. Заслепен… и нещо се вкопчи в едната махаща безпомощно ръка, здраво, една, после две ръце — малки, женски ръце.
Рамото му пламна от болка, щом ръцете стиснаха още по-силно и го задърпаха. Рухващият склон го теглеше със себе си, жаден да го отнесе — вече разбираше нуждата му, съчувстваше дори, да, и искаше да се предаде, да се остави, да изчезне под срутващия се мрак.
Ръцете го повлякоха навън. Задърпаха го за едната окървавена ръка. Бурята от гласове се развихри отново, вече по-близо, прииждаше. Хладни пръсти задраскаха в ботушите му, нокти се впиха в глезените му и о, колко му беше все едно, нека го вземат, нека…
А след това се изтърколи върху влажна земя. Сумрак и тишина — и хриплив, изненадан дъх над него.
Превъртя се на гръб, закашля, устата му бе пълна с лепкава пепел. Очите му пареха…
Десра бе коленичила над него, навела глава, с изкривено от болка лице. Държеше ръцете му в скута си, като две прекършени крила. Скинтик притича и се наведе до него.
— Помислих, че… тя…
— Колко дълго? — попита Нимандър. — Как сте могли да чакате толкова дълго? Клип…
— Какво? Беше едва няколко мига, Нимандър. Десра… тя влезе… видя… видя те в леда…
Огън изгаряше пръстите му, мяташе пламъци нагоре по дланите и в китките, съскаше яростно нагоре по костите. Прясна кръв капеше от полепналите с прах рани на мястото на ноктите.
— Десра? — простена той. — Защо?
Тя го погледна твърдо.
— Още не сме свършили с теб, Нимандър. О, не. Още не.
— Проклет глупак — измърмори Готос. — Онзи го пазех за по-късно. А сега е свободен.
Нимандър се извъртя.
— Не можеш просто да си събираш хора! Като лъскави камъчета!
— Че защо не? Искам да кажа, че онзи ми трябваше. Сега има Азат в кръвта на дракони…
— Пролятата кръв… кръвта на мъртви дракони…
— И ти смяташ, че разликата е важна? О, горкият аз, и моето вечно безумие! — С рязък жест той нахлузи качулката си, обърна се и седна на трикракото столче пред огнището в поза досущ като онази, в която Нимандър, Скинтик и Каллор го бяха заварили при влизането си. — Ти си идиот, Нимандър. Драконите не играят игри. Разбираш ли ме? Драконите не играят никакви игри! Ах, отчаян съм. Или щях да съм, ако ме интересуваше чак толкова. Но не, просто ще омеся царевични питки. Но с никого няма да ги деля.
— Време е да си ходим — каза Скинтик.
Да, това поне бе очевидно.
— Идват — каза Каллор.
Кедевис погледна, но не можа да зърне никакво движение в сумрака при входа на развалината.
— Вече е много късно за път — ще трябва да лагеруваме тук. Направи ни хубаво ядене, Аранта. Ненанда, ти наклади огън. Цяла къща от пръчки да пламне — това ще накара Готос да трепне, надявам се. Да, привлечете го тук през нощта, за да мога да го убия.
— Не можеш да го убиеш — заяви Аранта и се изпра ви във фургона.
— О? И защо не?
— Трябва да поговоря с него.
Кедевис видя как сродницата й слезе от фургона, оправи гънките на халата си и закрачи към развалините. А Скинтик вече се бе появил там, крепеше Нимандър, чиито ръце бяха почернели от кръв. Зад тях излезе и Десра.
— Тая кучка, сестра ти, е идиотка — изръмжа Каллор.
Кедевис не сметна за нужно да отвръща.
— Ще говори с Готос — защо? Какво изобщо биха могли да си кажат?
Кедевис сви рамене и се обърна.
— Мисля аз да се заема с готвенето.
Капитана умираше, взрян в гигантския воин. Седяха на вълнени одеяла — това на Капитана вече бе подгизнало от кръв. Кръв, която сякаш изтичаше цяла вечност, все едно че тялото му бе само една черупка, строшена и разтворена, и кръвта бликаше навън, изцеждаше се от раните, които нямаше никога вече да се затворят. Осъзна, че отново е там, откъдето бе започнал. Обкръжен от богатство този път, не от пясък, кал и прах край засъхнало речно корито, но имаше ли всъщност някаква разлика? Явно — не.
Само умиращ може да се изсмее на тази истина. Вече разбираше, че има много неща, на които само умиращият може да реагира с искрена насмешка. Като този воин възмездител, седнал кръстато, изгърбен и навъсен срещу него.
Между двамата тлееше малък трикрак мангал. Върху жаравата бе поставено котле и подправеното вино в него димеше, изпълваше въздуха в стаята със сладостен аромат.
— Ще трябва да избиеш някои от вътрешните стени — каза Капитана. — Накарай робите да ти направят ново легло, достатъчно дълго, а и други мебели също.
— Не слушаш — каза великанът. — Ядосвам се, когато хората не слушат.
— Ти си моят наследник…
— Не. Не съм. Робството е мерзост. Робството е това, което тези, които мразят, причиняват на другите. Те мразят себе си. Мразят, за да се изкарат различни, по-добри. Ти. Казал си си, че имаш правото да притежаваш други хора. Казал си си, че те са по-низши от теб, и си помислил, че оковите могат да го докажат.
— Аз обичах робите си. Грижех се за тях.
— Много място за гузна съвест има в ядрото на омразата — отвърна воинът.
— Това е моят дар…
— Всеки се опитва да ми поднася дарове. Отхвърлям ги всичките. Вярваш, че твоят е великолепен. Щедър. Ти си нищо. Империята ти е жалка. Познавал съм селски псета, които бяха по-големи тирани от теб.
— Защо ме изтезаваш с такива думи? Аз умирам. Ти ме уби. И все пак не те мразя заради това. Не, правя те свой наследник. Давам ти своето кралство. Моята армия ще изпълнява заповедите ти. Всичко вече е твое.
— Не го искам.
— Ако не го вземеш ти, ще го вземе някой от офицерите ми.
— Това кралство не може да съществува без робите. Твоята армия няма да е нищо повече от поредната банда разбойници, тъй че все някой ще ги подгони и ще ги унищожи. И всичко, което си се опитал да съградиш, ще бъде забравено.
— Изтезаваш ме.
— Казвам ти истината. Нека офицерите ти да дойдат да ме убият. Ще ги унищожа всички. И ще разпръсна армията ти. Кръв по тревата.
Капитана се взря в това чудовище и разбра, че не може да направи нищо. Потъваше в меките възглавници и дъхът му ставаше все по-плитък. Бе загърнат в халати и кожи, но по-топло не му ставаше.
— Можеше да излъжеш — прошепна той.
Последните му думи. Карса погледа още за миг мъртвото лице. След това потропа с юмрук по дървената врата вляво.
Тя се открехна.
— Всички да напуснат този впряг — заповяда Карса. — Вземете каквото искате — но нямате много време.
После огледа останките от богатия пир, който бе погълнал — докато Капитана само гледаше, самодоволен като богат баща дори докато умираше. Но Карса не беше неговият син. Нито негов наследник, каквото и да искаше този глупак. Беше тоблакай. Теблор. И далече на север го чакаше неговият народ.
Беше ли готов за тях?
Беше.
Щяха ли те да са готови за него? Навярно не.
Чакаше го дълъг път — в това жалко кралство нямаше и един кон, който да е пригоден за него. Замисли се за младостта си, за онези ярки сурови дни, пълни със знамения, когато всеки стрък трева бе наситен със смисъл… но всички тези неща бе сътворил само младият ум. Все още неповехнал от слънцето, все още необрулен от вятъра. Пространства трябваше да се прекосят. Врагове да бъдат надвити с дрезгавите викове на свиреп триумф и кръвта да се плиска във въздуха.
Някога, вече толкова отдавна сякаш, той беше тръгнал на път, за да намери слава. Ала беше открил, че славата изобщо не е това, което си беше представял. Беше жестока истина, която спътниците му тогава бяха разбрали много по-добре, нищо, че той беше Бойният главатар. И все пак те се бяха оставили да ги притегли след себе си и заради това бяха загинали. Силата на волята на Карса ги беше надвила. Какво можеше да се научи от това?
Следовниците ще следват дори до смъртта си. Някаква слабост имаше в такива хора — готовността да надмогнат собствения си инстинкт за самосъхранение. А тази слабост подканяше експлоатацията, може би дори я изискваше. Объркването и несигурността отстъпваха пред простотата, така удобна и толкова гибелна.
Без последователи този Капитан нямаше да е постигнал нищо. Същото беше в сила по целия свят. Войните трябваше да се разпаднат в хаос от набези, схватки, кланета на невинни, в мъстта на кръвните вражди и нищо повече. Никакви паметници нямаше да се вдигат. Никакви храмове, никакви улици и пътища, никакви градове. Никакви кораби, нито мостове. Всяко парче орна земя трябваше да се свие до малкото, с което могат да се оправят неколцина. Без последователи цивилизацията никога нямаше да се роди.
Щеше да каже на своя народ всичко това. Щеше да ги превърне не в свои следовници, а в свои спътници. И заедно щяха да сринат цивилизацията в руини, когато и където я намереха. Защото въпреки всичкото добро, което тя създаваше, единствената й цел бе да ражда следовници — достатъчно, за да тласне в движение силите на разрухата, да отприщи потоп от кръв по прищявката на малцината цинични тирани, родени, за да водят. Да водят, да, с лъжи, с железни думи — дълг, чест, патриотизъм, свобода, — които утоляват глада на преднамерените глупци за величава цел, с обяснение за живота им в мизерия и за мизерията, която носят на други.
Беше видял лицето на врага, двойствената му маска на жалка самопожертвувателност и студеноока властност. Видял беше как водачите поглъщат плътта на падналите. „А това не е пътят на Теблор. Няма да е моят път.“
Шумът от грабенето из стаите вече бе заглъхнал. Бе се възцарила тишина. Карса се пресегна, вдигна с една кука котлето от въглените и го постави на масичката сред останките от храна, сребърните плата и лъскавите бокали.
После изрита мангала и пръсна въглените по красиво тъканите килими, коприните, вълнените одеяла и кожите. Изчака, докато пламъците се разгорят.
После се надигна, промуши се през вратата и излезе.
Светът отвъд лагерните огньове тънеше в мрак. В небето грееше безумно обилие от звезди. В огромен полукръг пред огромния впряг се бе подредило кралството на Капитана. Карса Орлонг застана пред трона на терасата.
— Робите са свободни — заяви той със силен глас, който се разнесе до ушите на всички. — Офицерите ще поделят плячката, конете и всичко останало — равен дял за всички, роби и свободни, войници и занаятчии. Измамите ли някого, ще ви убия.
От прозорците зад него изригваха пламъци. Черен дим се вдигаше на гъст стълб. Той усещаше зноя, лъхащ в гърба му.
— На разсъмване всички ще си тръгнете — продължи Карса. — За дома. Онези, които си нямат дом — да си намерят. И знайте, че времето, което ви давам сега, е единственото, което изобщо ще имате. Защото следващия път, когато ме видите, когато се изпокриете там, в своите градове, ще дойда като унищожител. Пет години или двайсет — това е, което имате, което ви давам. Използвайте го добре. Всички вие — живейте добре.
А че такова сбогуване трябваше да се приеме не като благослов, а като заплаха, разкриваше добре как тези хора разбраха Карса Орлонг — който бе дошъл от север, неуязвим за всички оръжия. Който бе убил Капитана, без дори да го докосне. Който бе освободил робите и разпръснал рицарите на кралството без нито един сблъсък на мечове.
Богът на Разбитото лице бе дошъл сред тях, както всеки от тях щеше да разправя на другите през годините, които им бяха оставени. И докато го разправяха, с опулени очи и ближейки пресъхнали устни, щяха да посягат припряно към халбата с нейния нектар на забравата.
„Някои не можеш да убиеш. Някои са носители на смърт и на съд. Някои, като ти пожелават пълноценен живот, ти обещават смърт. Няма лъжа в това обещание, защото не идва ли смъртта за всички нас? И все пак, колко рядко ще срещнеш онзи, който ще каже това! Без сладък евфемизъм, без увъртане. Без метафора, без аналогия. Има само един истински поет на света, и той говори истината.“
„Бягайте, приятели мои, но няма къде да се скриете. Няма къде.“
„Вижте съдбата си, там, в неговото Разбито лице.“
„Вижте я добре.“
Конете спряха на билото на нисък хълм. Наоколо невидими шепнеха треви.
— Някога предвождах армии — каза Пътника. — Някога бях волята на императора на Малаз.
Сеймар Дев усети горчивина в устата си. Наведе се настрани и изплю.
Мъжът до нея изсумтя, сякаш приел жеста й като коментар.
— Служех на смъртта, разбира се, във всичко, което вършехме. Въпреки всичките ни твърдения, че е обратното. Налагане на мир, прекратяване на глупави кръвни вражди и племенни съперничества. Отваряне на пътища за търговците, без страх от разбойници. Парите течаха като кръв във вените, това бе дарът на всички онези пътища и на мира, който налагахме. И все пак, зад всичко това, той чакаше.
— Слава на цивилизацията — рече Сеймар Дев. — Тя е маяк в тъмното дивачество.
— Със студена усмивка — продължи Пътника, все едно не я чуваше, — той чака. Там, където всички пътища се сливат, където свършва всяка пътека. Чака.
Десетина мига изтекоха в пълно мълчание.
На север нещо гореше, мяташе ярки оранжеви пламъци в небето, огряваше коремите на кипналите облаци черен дим. „Като маяк…“
— Какво гори там? — учуди се Пътника.
Сеймар Дев се изплю отново. Просто не можеше да се отърве от този гаден вкус в устата си.
— Карса Орлонг — отвърна тя. — Карса Орлонг гори, Пътниче. Защото това прави той.
— Не те разбирам.
— Това е погребална клада. И той не скърби. Скатандите вече не съществуват.
— Когато говориш за Карса Орлонг, се плаша — каза Пътника.
Тя кимна на това признание — отклик, който той навярно дори не можа да види. Мъжът до нея беше честен човек. В много отношения честен колкото Карса Орлонг.
А утре тези двамата щяха да се срещнат.
Сеймар Дев добре разбираше страха на Пътника.