Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (23)

20.

В кух овраг и в островърха кула

отдръпва се лозата, свива се мъхът

във пустото, отгдето е дошъл;

във плитък гроб и в гробница порутена

потракват кости, бягат сенки

във междините между два поети дъха;

в наклонената кула, в оплетения с паяжина вход

застива ехото и шепотът замира;

мъже със маски с ашици трополят в стените;

в долапи тъмни и под дъските на кревати

потропват кукли и се блещят с боядисани очи

на песента от хълмовете идваща

и сепват се души от глухия й барабанен ритъм

и пъкления ужас;

туй е на звяра музиката,

отчаяният зов на този свят

започва дивия си щурм.

О, да, ловът започва веч, приятели,

и Хрътките са тук сред нас.

Прелюдия

Дан на Хрътките

Фишер

Лица от камък, и нито едно не ще се извърне след Нимандър. Скръбта му бе твърде студена за тях, твърде странна. Не бе показал достатъчно покруса, ужас, отчаяние. Беше приел вестта за смъртта й като командир, чул за загубата на войник, и само Аранта — в един-единствен кратък миг, докато не мислеше и не забелязваше никого и нищо — бе кимнала след него сякаш с мрачно одобрение.

Чертите на Скинтик се бяха изопнали пред лицето на измяната, след като стъписващото неверие отшумя и близостта, която винаги бе изпитвал към Нимандър, сега сякаш изведнъж се разшири до пропаст, която никой мост не може да прехвърли. Ненанда бе стигнал дотам, че почти извади меча си, но беше раздвоен кой от двамата най е заслужил захапката на острието му: Клип или Нимандър. Клип, заради бездушното му свиване на рамене, след като им показа откъртения ръб на скалата, където тя бе пропаднала. Или Нимандър, който стоеше със сухи очи и мълчеше. Десра, пресметливата, егоистична Десра заплака първа.

Скинтик предложи да се спусне в цепнатината, но това бе сантиментален жест, усвоен от времето, което бе преживял сред човешките същества — необходимостта да бъде огледан мъртвият, може би дори да се погребе тялото на Кедевис под канарите — и предложението му бе посрещнато с мълчание. Тайст Андий не почитаха труповете. В края на краищата връщане при Майката Тъма нямаше да има. Душата беше захвърлена, осъдена да се скита вечно изгубена.

Скоро след това потеглиха, с Клип начело, пак през суровия проход. Облаците се смъкваха по хълбоците на върховете все едно планините събличаха белите си мантии и скоро въздухът стана студен и влажен, тънък в дробовете им, и изведнъж облаците погълнаха света.

Нимандър залиташе по хлъзгавия заледен камък и се тътреше след Клип — въпреки че воинът вече дори не се виждаше, имаше само една възможна пътека. Усещаше суровата преценка зад себе си в погледите, впити в гърба му, пластове, които се трупаха един върху друг — от Десра, от Ненанда и най-болезненият — от Скинтик, и това бреме сякаш никога нямаше да олекне. Копнееше Аранта най-сетне да проговори, да прошепне истината на всички, но тя оставаше безмълвна като призрак.

Сега всички бяха в огромна опасност. Трябваше да бъдат предупредени, но Нимандър не можеше да предвиди последствията от едно такова разкритие. Щеше да се пролее кръв, а не можеше да е сигурен, че тя ще е на Клип. Не и сега, не и след като Клип бе в състояние да развихри яростта на бог — или на онова, което го беше обсебило.

Кедевис му бе споделила подозренията си в селото край езерното корито. Дала беше ясни очертания на онова, което той самият вече бе започнал да вярва. Клип се беше съживил, но някак отдалечен, като зад някакво було. О, той винаги бе показвал презрението си към Нимандър и останалите, но това беше друго. Нещо основно се бе променило. Новото презрение вече намекваше за глад, за алчност, сякаш Клип не виждаше в тях нищо повече от сурова плът, чакаща да бъде хвърлена в пламъците, за да утоли неговата потребност.

Все пак Нимандър разбираше, че Клип ще се нахвърли срещу тях само ако бъде притиснат, ако му се опълчи някой. Така, както бе постъпила Кедевис — въпреки че Нимандър я беше предупредил какво може да стане. Не, Клип все още имаше нужда от тях. Те бяха неговият достъп. Колкото до онова, което щеше да последва, дори боговете не можеха да го предвидят. Аномандър Рейк не страдаше от задръжки. Никога не беше го задържала нерешителност, а във въздаването на милост дори и най-жестокият скъперник не можеше да се сравни с него по сдържаност. Колкото до претенцията на Клип, че бил едва ли не посланик от Майката Тъма — е, това беше станало почти без значение, освен ако богът, обсебил воина, не се стремеше да узурпира властта на самата Майка Тъма.

Тази мисъл безпокоеше Нимандър. Богинята се беше отвърнала, нали? Оттеглянето й беше оставило празнина. Можеше ли нещо толкова чуждо като Умиращия бог да присвои Невидимата корона? Кой щеше да коленичи пред такова божество?

Трудно му беше да си представи, че Аномандър Рейк би го направил, или пък който и да е от останалите Тайст Андий, които Нимандър и близките му бяха познавали. Покорството никога не беше смятано за чиста добродетел сред Тайст Андий. Преклонението трябваше да е съзнателен акт, породен от хладнокръвно, неопровержимо признаване, че онзи, когото следваш, е заслужил тази привилегия. В края на краищата толкова често формалните йерархични структури заместваха личните качества и преценката за тях. Титлата или рангът не придаваха автоматично стойност на този, който ги носеше, нито тежест на претенциите му.

Нимандър сам беше видял недостатъците, присъщи на тази йерархичност. При малазанците, в изменническата войскова част, известна като Подпалвачите на мостове, беше имало офицери, които Нимандър нямаше да следва при никакви обстоятелства. Некадърни командири, мъже и жени — о, да, беше виждал как изскубваха като плевели такива глупаци чрез неформалната правосъдна система, упражнявана от простия войник, процедура, често прилагана с ножа в гърба, което според него бе крайно опасен навик. Но това бяха човешки практики, неприсъщи за Тайст Андий.

Ако Клип и Умиращия бог, който го беше обсебил, наистина вярваха, че могат да узурпират властта на Майката Тъма и всъщност — властта на нейния син, Аномандър Рейк, като господар на Тайст Андий, тази самонадеяност беше обречена. Но все пак не можеше да забрави опасната съблазън на саеманкелик. Можеше да се намерят други пътища към доброволното подчинение.

„Точно затова не мога да кажа нищо. Точно затова Аранта е права. Трябва да приспим Клип дотолкова, че напълно да ни пренебрегне, да продължи да вярва, че сме глупаци. Защото така остава шансът, когато дойде мигът, само аз да остана достатъчно близо до него. Да нанеса удара. Да го хвана — да ги хвана — изненадващо.“

„Възможно е Аномандър Рейк и другите в Черен Корал да нямат никаква причина да се боят от Клип, от Умиращия бог. Възможно е да ги смажат с лекота.“

„Но не можем да сме сигурни в това.“

„Всъщност страх ме е.“

— Виждам вода.

Сепнат, Нимандър се обърна към Скинтик, но братовчед му не пожела да го погледне в очите.

— Там, където долината се спуска надолу, на изток — мисля, че това е Прореза, който описа Клип. А по северния му бряг ще намерим Черен Корал.

Клип беше спрял на една скална издатина и се взираше надолу в загърнатата в мъгла долина. Повечето тежки облаци бяха останали зад тях, зад билото. Почти целият хребет вече беше вляво от тях, на запад, най-близкият рид беше сиво-черен с бели петънца от малко стадо планински овце.

— Дълго изглежда за плуване, Клип — извика Скинтик.

Клип се обърна към тях, пръстените се въртяха на верижката.

— Ще намерим път. Трябва да продължим, докато не е станало съвсем тъмно.

— Защо е това бързане? — попита Скинтик. — Слизането е опасно, особено в този полумрак. Какъв е смисълът да се спънеш и да…

„И да си счупиш врата.“

В последвалото неловко мълчание се чуваше само потракването на пръстените — все едно някой дъвчеше камъни.

След миг Клип отново пое надолу по пътеката.

Нимандър понечи да го последва, но Скинтик го сграбчи за ръката и го спря.

— Стига — изръмжа му, а Ненанда пристъпи до него, Десра също. — Искаме да знаем какво става, Нимандър.

Ненанда се намеси:

— Тя не е паднала просто така — за глупаци ли ни смяташ, Нимандър?

— Не — отвърна той и се поколеба за миг. — Но трябва да се правите на глупаци… още малко.

— Той я е убил, нали? — каза Скинтик.

Нимандър погледна братовчед си в очите, но не каза нищо. Ненанда изсъска, обърна се рязко и изгледа с яд Аранта.

— Ти не може да не си усетила нещо!

Тя повдигна вежди.

— Така ли мислиш?

Той сякаш щеше да се нахвърли върху нея, даже вдигна ръка, но тя не трепна. Лицето на Ненанда се изкриви в пълна безпомощност и той им обърна гръб.

— Той не е това, което беше — промълви Десра. — Усетих го. Станал е… безразличен.

Говореше за Клип, разбира се. Наистина не бяха глупаци, нито един от тях. Нимандър мълчеше. Продължаваше да чака. Скинтик не можа да издържи повече на погледа му.

— Глупаци, казваш. Трябва да се правим на глупаци.

Ненанда отново се обърна към тях.

— Какво иска той от нас? Какво изобщо искаше досега? Да ни мъкне със себе все едно сме му паленца. — Погледът му прониза Десра. — Да те тръшка по гръб от време на време, колкото да разсее скуката си — а какво ни казваш сега? Че е само още по-отегчен. Добре.

Тя не показа с нищо, че думите му са я уязвили.

— Откакто се събуди. Не мисля, че скуката вече е проблем за него. А това е необяснимо.

— Защото продължава да ни презира — добави Скинтик. — Да, разбирам те, Десра.

— Тогава какво иска от нас? — запита отново Ненанда. — Защо изобщо му трябваме още?

— Може би не му трябваме — отвърна Скинтик.

Мълчание.

Най-сетне Нимандър проговори:

— Тя допусна грешка.

— Противопостави му се.

— Да. — Нимандър погледна пътеката надолу. — Авторитетът ми не тежи. Казах й да стои настрана — да не се намесва.

— Да остави всичко на Аномандър Рейк, искаш да кажеш — изсумтя Скинтик.

— Не. Твърде много неизвестни има тук. Ние… не знаем какво е положението в Черен Корал. Дали са… уязвими. Нищо не знаем. Би било опасно да допускаме, че някой друг ще оправи всичко това.

Вече го гледаха. И четиримата.

— Нищо не се е променило — продължи той. — При най-малкия намек, че се досеща… ние трябва да действаме първи. Ние избираме мястото, подходящия момент. Нищо не се е променило — разбирате ли ме всички?

Скинтик примига изненадано.

— Съвършено ясен си, Нимандър. Май трябва да тръгнем, не мислиш ли?

„Какво… какво се случи тук току-що?“ Но отговори нямаше. Притеснен, той закрачи надолу.

Останалите го последваха.

 

 

Ненанда дръпна Скинтик да изостанат и изсъска:

— Как стана това, Скин? Как го направи той? Канехме се да… не знам… а после изведнъж той… той просто…

— Взе ни в ръцете си отново, да.

— Как?

Скинтик само поклати глава. Не мислеше, че е в състояние да намери подходящите думи — нито за Ненанда, нито за другите. „Той е водачът. В начините на водене, начините, които никой от нас, останалите, не може — и никога няма да може — да разбере.“

„Гледах го в очите и видях такава решителност, че онемях.“

„Липса на съмнение? Не, нищо толкова егоистично. Нимандър има множество съмнения, толкова много, че е изгубил страха си от тях. Приема ги толкова леко, колкото всичко друго. Това ли е тайната? Това ли е самото определение за величието?“

„Той води. Ние го следваме — взе ни в ръцете си, отново, и всеки от нас стоеше смълчан, и намирахме в себе си онова, което току-що ни беше дал — решимостта, волята да продължим — и това ни направи смирени.“

„О, дали не преувеличавам? Дали всички ние не сме нищо повече от деца и дали това не са глупавите, безсмислени детски игри?“

— Той уби Кедевис — промълви Ненанда.

— Да.

— А Нимандър ще даде отговор на това.

„Да.“

 

 

Монкрат клечеше в калта и гледаше колоната нови поклонници, която бавно се точеше към лагера. Вниманието на повечето, поне в началото, бе приковано в самата могила — в онзи императорски откуп похабено богатство, — но сега, с навлизането им сред жалките руини, виждаше как се поколебаваха, сякаш усетили смътно, че тук нещо не е както трябва. Всички бяха подгизнали от дъжда, с притъпени от дългото окаяно пътуване сетива. Щеше да е нужно много повече, за да ги обземе истинска тревога.

Виждаше как се изостря вниманието им от откроили се подробности в сумрака, мъглата и пушека. Изоставеното трупче на дете в крайпътната канавка, гниещите купища дрипи, счупената бебешка люлка с накацалите по нея четири врани, надвиснали над неподвижното, замръзнало вътре вързопче пелени. Тревите, вече израснали на пътеката към могилата. Нещата не бяха такива, каквито трябваше да са.

Някой можеше да ги призове за бързо отстъпление. Онези със здравословния страх от покварата. Но толкова много поклонници идваха с отчаяната жажда на духовната потребност — нали точно това ги правеше поклонници преди всичко. Бяха изгубени и искаха да бъдат намерени. Колко от тях щяха да се възпротивят на първата чаша келик, питието, което ги посрещаше радушно, нектара, който отнемаше… всичко?

Може би повече, отколкото бяха между дошлите преди — след като видеха трупащите се все повече белези на човешко падение, на изоставяне на всички онези качества, които почиташе самият Избавител. Монкрат гледаше как се поколебават, докато най-малко пострадалите от келика шетаха между тях и им поднасяха делви с мръсната отрова.

— Избавителя пи дълбоко! — мълвяха непрестанно.

Е, все още не. Но този момент идваше, Монкрат не хранеше съмнение в това. А тогава… той се извърна и погледът му се вдигна към високата тясна кула в тъмните мъгли над града. Не, не можеше да я открои оттук, не и в това мрачно навъсено време, но можеше да усети очите й — вечно отворени. О, той добре познаваше проклетия стар дракон, добре помнеше ужаса, когато съществото се понесе над короните на дърветата в Черния пес и Леса на Мот, опустошителните му атаки. Ако Избавителя паднеше, тя щеше да връхлети над лагера и могилата, над всичко и над всеки. Щеше да има огън, огън, на който нямаше да му трябва гориво, но който щеше да погълне всичко.

И тогава щеше да дойде самият Аномандър Рейк, да закрачи през отломките с черен меч в ръцете и да отнеме живота на един бог — колкото живот щеше да е останал.

Той потрепери, надигна се и се загърна плътно в дрипавата пелерина. Градитан сигурно го търсеше, щеше да иска да разбере какво са видели в града безбройните очи на Монкрат — не че имаше много за съобщаване. Тайст Андий не предприемаха нищо особено, но пък те никога не бяха особено дейни, докато не ги раздвижи крайната необходимост. Освен това се беше събудил с главоболие, тъпо пулсиране точно зад очите — от мокрото време беше, носът му беше запушен. Дори плъховете в лагера се бяха оказали неподатливи, странно изнервени, измъкваха се от опитите му да ги впримчи и подчини на волята си.

Никак не държеше да се вижда с Градитан. Този човек се беше превърнал обезпокоително бързо от безскрупулен опортюнист във фанатик и макар Монкрат да разбираше първото без проблем, второто го стъписваше. И плашеше.

Най-добрият начин да избегне Градитан бе да повърви до Черен Корал. Блаженството на тъмнината бе твърде тежко за вярващите в саеманкелик.

Нагази в дълбоката до глезените река от кал, в която се бе превърнала пътеката към Нощ.

Някъде наблизо измяука котка и Монкрат се сепна, усетил вълната от паника, обзела всеки плъх наоколо. Тръсна глава и продължи по пътя си.

Миг по-късно осъзна, че някой върви след него — поклонник навярно, достатъчно умен, за да предпочете да избегне лагера, някой, тръгнал да си потърси хан с всякакви там мисли за спасение — отмити от вълната на отвращението.

„Никой вярващ не бива да идва драговолно.“ Тъй беше казала онази Върховна жрица, Салинд, преди Градитан да я унищожи. Монкрат си спомни колко беше объркан тогава от твърдението й. Но вече не беше. Вече разбираше съвсем точно какво бе имала предвид. Вярата, породена от нуждата, е подозрителна, след като е възникнала от егоистични мотиви. „Който иска мехурът му да е пълен, ще приеме всичко, което излеят в него.“ Не, прозрението не можеше да бъде търсено, не и чрез доброволно лишение или съзерцание. То трябваше да се появи неочаквано, дори нежелано. „Не се доверявай на лесно повярвалия.“ Да, странна Върховна жрица беше тя, нямаше спор.

Помнеше една нощ, когато…

Хладно острие на нож се опря в гърлото му.

— Да не си мръднал — изсъска глас зад него и едва след миг Монкрат осъзна, че думите са изречени на малазански.

— Мислеше, че няма да те позная ли, войник?

Студена пот проряза топлината под вълнените му дрехи. Дъхът му излезе накъсан.

— Дъх на Гуглата, ако ще ме убиваш, просто го направи и да се свършва!

— Адски съм изкушен, да.

— Направи го тогава. Имам готово проклятие за тебе…

Малазанецът изсумтя. Някъде наблизо излаяха псета.

— Виж, това би било грешка.

Главоболието на Монкрат се беше удвоило. Усети, че нещо капе от ноздрите му. Въздухът вонеше на нещо, което трудно можа да определи. Нещо зверско, като прогизнала животинска козина.

— Богове на бездната! — простена той. — Спиндъл.

— Да, славата ме изпреварва. Съжалявам, не мога да си спомня името ти, нито отделението ти. Но беше Подпалвач на мостове — това поне помня. Изчезна някъде на север, писаха те умрял — но не, дезертирал си, избягал си от своите в отделението.

— Какви свои? Всички бяха убити. Приятелите ми, всички убити. Беше ми дошло до гуша, Спиндъл. Бяха ни накълцали в онова блато. Махнах се, да. По-добре ли щеше да е, ако бях останал, само за да умра тук, в Черен Корал?

— Не всички умряха тук, войник…

— Аз чух друго. С Подпалвачите на мостове е свършено.

Ножът се отдръпна.

Монкрат се обърна рязко и зяпна ниския плешив мъж, все така облечен в онази отвратителна риза от плетена коса — и дъх на Гуглата, тя вонеше.

— Което ме кара да се чудя: а ти какво правиш тук? Жив? Без униформа?

— Дужек ни погледна — шепа оцелели — и просто отиде и добави имената ни в списъка. И ни отпрати.

— И ти…

— Реших да стана поклонник. Избавителя… лично видях Итковиан, разбираш ли. И видях Капустан. Бях тук, когато се вдигна и могилата — в тоя куп има една моя граната всъщност. Острилка.

— Острилка?!

Спиндъл се намръщи.

— Трябва да си бил там, войник.

— Монкрат. Това ми е името сега.

— Изтрий кръвта от носа си, Монкрат.

— Слушай, Спиндъл — чуй ме добре, — не ти трябва да имаш нищо общо с Избавителя. Вече не. Не ме уби, тъй че ще ти благодаря с това — с предупреждението ми. Бягай. Бягай бързо. Колкото можеш по-бързо. — Замълча. — Откъде дойде, между другото?

— От Даруджистан. Там отседнахме. Аз и Анци, Блупърл, Пикър, Бленд, капитан Паран. О, и Дюйкър.

— Дюйкър?

— Имперският историк…

— Знам кой е… беше… Все едно. Просто не съвпада някак си. Той да е тук, имам предвид.

— Изобщо не съвпада, да. Той беше в Кучешката верига.

Монкрат направи жест с ръка: благословията на Финир.

Спиндъл се ококори. После прибра ножа в канията.

— Ожаднях, Монкрат.

— Не за келик, надявам се.

— Онзи боклук, дето ми го тикаха там ли? Мирише на бълвоч. Не, искам бира. И вино.

— Това можем да го намерим в Черен Корал.

— И ти ще ми разкажеш какво се случи с… с Избавителя.

Монкрат потърка четината по брадичката си.

— Ще ти разкажа, да. Ей, помниш ли червения дракон? От Черния пес?

— М-хм.

— Тя е тук — и когато с Избавителя наистина стане много лошо, хм, отново ще разпери криле.

— Нищо чудно защо се изнервих толкова, когато дойдох. Къде се крие?

Монкрат изкриви лице.

— Пред очите на всички. Ела, сам ще я видиш.

Двамата бивши войници тръгнаха към Черен Корал.

Облаците се сгъстиха — тежки, като завеси от мокър пясък. В лагера нови танцьори се въртяха в безумен танц сред отломките, а шепа изпаднали в ужас поклонници бягаха обратно по калния път.

Дъждът дойде на порой, водата потече буйна по хълбоците на могилата и тя засия, готова сякаш всеки миг да се раздвижи. Затрепери, готова да се разцепи на две и да се разтвори. Гърмът изтрещя от облаците като залп от железни копия, странен, стряскащ звук, който изкара на улиците жителите на Черен Корал и ги накара да зяпнат към небесата в почуда.

 

 

Водата в черните купели около Върховната жрица потрепери. Трепетът я заля като вълна и тя се намръщи. Моментът идваше. Не беше готова, но пък за някои неща никога не можеш да си готов. Умът й превърташе възможности, безброй варианти, процесия, която не носеше нищо, освен да отмери времето, похабено в чакане. И да я изтощи, да я остави още по-неподготвена, отколкото ако бе преживяла този отрязък от време в оргия на сластна забрава.

Е, твърде късно беше за съжаления. Тя поклати глава. „О, никога не е твърде късно за съжаления. Точно затова са всички съжаления, глупава жено.“ Надигна се от възглавничките и заоправя гънките на халата си. Дали не трябваше да проследи Ендест Силан?

Нов разтърсващ грохот.

Разбира се, че и той го усещаше, старият жрец: гибелния, все по-усилващ се напор. Нямаше нужда от нея, за да му го напомни, щом кипнеше на истерична пяна около глезените на горкия старец. Нелепият образ я накара да се усмихне, но усмивката беше кисела, почти горчива. Беше се трудила много, докато постигне хладната самоувереност, така съществена за ролята й на Върховна жрица, самоувереност, която толкова лесно можеше да се сбърка с мъдрост. Но как можеше жена в нейното положение наистина да притежава мъдрост, след като самата богиня, на която служеше, бе отхвърлила и нея, и всичко, на което държеше? Не мъдрост, а безсилие. Настойчиво, упорито безсилие. Ако изобщо олицетворяваше нещо, то беше провалът на интелекта, и то много по-тежък от този на духа. Богослужението й се основаваше на отрицание и при отсъствието на истинска връзка с богинята тя — като всички преди нея — бе свободна да съчинява всяка подробност от тази пародия на връзка.

Лъжата за мъдрост най-добре се прикрива в монолог. Диалогът я издава. Повечето хора, претендиращи за мъдрост, не се замесват в диалог, за да не проличи нищожността на твърденията им и уязвимостта на убежденията им. По-добре да не казваш нищо, да кимаш и да изглеждаш разсъдлив.

Дали тази мисъл заслужаваше анализ? Поредната самооправдателна разходка до залата с ръкописите? Колко мисли може да изследва една личност? Да ги обсъжда, претегля, отхвърля и признава? „Глезотии. Жената, загрижена за следващото ядене на детето си, няма време за такива мисли. Воините, рамо до рамо в строя срещу врага, могат само да проклинат така наречената мъдрост, която ги е довела на това място. Суетнята на кралете и техните свидливи страхове. Бруталността на обидите и оскърбленията, жалбите и споровете. Не се ли свежда всичко до това кой ще яде и кой — няма? Или се свежда до това кой ще контролира тази възможност? Кралската привилегия да решаваш кой да яде и кой да мре от глад, привилегията, която е вкусът на властта, самата й същност?“

„С какво по-различни са боговете и богините?“

Знаеше, че на този въпрос Аномандър Рейк щеше само да се усмихне. Щеше да говори за Майката Тъма и за необходимостта на всяко решение, което е взела — чак до последното, отвръщането й от своите деца. И нямаше дори да мигне, когато заяви, че собствената му измяна й е наложила тази последна необходимост.

Тогава тя щеше да се отдалечи, притеснена, до някой по-сетнешен отрязък време, когато в самотата на мислите си щеше да осъзнае, че като описва необходимостите, обвързали Майката Тъма, той също така описва собствените си необходимости — всичко, което го беше обвързвало към собствения му избор.

Измяната му спрямо Майката Тъма, щеше да осъзнае тя — с убийствен студ в сърцето — е била необходимост.

Поне за Рейк. А всичко по-късно беше последвало от това — неизбежно, неумолимо.

Чуваше грохота на дъжда по куполния покрив на храма, жесток като стрели по вдигнати щитове. Небето се гърчеше в конвулсии, сливане на враждебни стихии. Една тясна врата вляво се отвори и една от жриците й пристъпи вътре забързана, спря и се поклони.

— Върховна жрице.

— Такава припряност е необичайна за храмовия историк — отвърна тя.

Жената вдигна глава. Очите й бяха впечатляващо спокойни.

— Един въпрос, ако позволите.

— Разбира се.

— Върховна жрице, във война ли сме сега?

— Миличка — стара приятелко, — представа нямам.

Очите леко се разшириха, след това жената отново се поклони.

— Ще призовете ли Ферал?

— Онова мрачно същество? Не, убийцата нека остане в кулата си. Да дебне или каквото там прави, за да си убива времето.

— Спинок Дурав…

— Не е тук, знам. Знам. — Върховната жрица се поколеба. — Във война сме, както предположи. На безброй фронтове, само един от които — този тук — ни засяга, поне засега. Но не мисля, че е нужно да се вадят оръжия.

— А ще надвием ли, Върховна жрице?

— Как бих могла да знам? — Думите прозвучаха рязко и тя изведнъж съжали, щом видя как погледът на старата й приятелка се втвърди. Заговори по-сдържано: — Рискът е най-големият от всичко, срещу което сме се изправяли след… да, след Карканас.

— Тогава трябва да вляза в ролята си, Върховна жрице. Кажете ми каквото трябва да се каже. Всичко.

— За бъдещите поколения?

— Не е ли това моята отговорност?

— А ако няма бъдещи поколения? Нищо, за което да се мисли, нищо освен пепел в настоящето и забвение вместо бъдеще? Ще седнеш ли да драскаш с перото до последния миг на съществуването си?

Този път събеседничката й наистина беше потресена.

— Какво друго бихте поискали от мен?

— Не знам. Иди намери някой мъж. Люби го с цялата си страст.

— Трябва да знам какво ни е сполетяло. Трябва да знам защо нашият Господар е отпратил най-великия ни воин, а след това и самият той ни остави.

— Безброй фронтове има тази война. Както казах. Мога да ти кажа намерението — както го разбирам аз, но нека да сме наясно, възможно е изобщо да не го разбирам, — обаче не и резултата, защото всеки един отделен изход е неизвестен. А всеки трябва да е успешен.

— Няма място за провал?

— Никакво.

— А ако някой се провали?

— Тогава всичко ще се провали.

— А ако това стане… пепел, забрава — това ще е нашата съдба.

Върховната жрица й обърна гръб и отвърна през рамо:

— Не само нашата, уви.

Жрицата историк зяпна зад нея.

От всички страни водата в купелите потръпваше и времето за ленив размисъл над възможности бързо изтичаше. Може би така бе по-добре.

 

 

— Кажи ми за избавлението.

— Много малко имам за казване, Сегда Травос.

Сиърдоминът изсумтя.

— Богът, когото знаят като Избавителя, не може да каже нищо за избавлението. — Посочи към далечната притихнала фигура, коленичила в падината. — Тя събира сила. Надушвам го. Като гнилото от десет хиляди души. Що за бог е този, на който служи сега? Падналия ли е това? Сакатия бог?

— Не, макар че някои теми са преплетени. За поклонниците на Падналия бог недостатъкът е добродетел. Не съществува никакво усъвършенстване на духа, към което да се стремиш, никаква истинска благословия, която да спечелиш като награда за вярата.

— А този?

— Мрачен като самия келик. Благословията е поражение, отхвърлянето на всякаква мисъл. Самосъзнанието изчезва в танца. Сънят е споделен от всички, които са се причестили към нектара на болката, но това е сън на забравата. В известен смисъл вярата е антиживот. Не в смисъл на смърт обаче. Ако човек гледа на живота като на борба, обречена на провал, то тъкмо този провал е същината на култа. Той е Умиращия бог в края на краищата.

— Почитат акта на умиране?

— В известен смисъл да, стига да можеш да го наречеш почитане. По-скоро поробване. Култът е самоунищожение може би, в което всякакъв избор е изгубен.

— А как може такова нещо да изцери смъртната душа, Избавителю?

— На това не мога да отговоря. Но може би скоро ще го открием.

— Не вярваш, че мога да те защитя — в това поне двамата сме съгласни. Значи, когато падна — когато се проваля, — Умиращия бог ще ме прегърне, както ще прегърне и теб. — Сиърдоминът поклати глава. — Не съм чак толкова притеснен за себе си. Повече ме плаши мисълта какво може вечното умиране да причини на избавлението — този съюз изглежда ужасно нечестив.

Избавителя само кимна и на сиърдомина му хрумна, че богът навярно не мисли за нищо друго. Бъдеще, което изглежда предопределено. Край на това, което е, и нищо славно в онова, което ще последва.

Той потърка лицето си, изумен от умората, която изпитваше. Тук, откъснат от тялото си, от всякаква истинска плът и кости, изтощен беше духът му, пребит и смазан. И все пак… „И все пак, ще устоя. И ще направя всичко, което мога. Да защитя един бог, когото съм избрал не за да му се преклоня, срещу жена, която някога бленуваше за прегръдката му, а сега бленува за същото — с далеч по-гибелно намерение.“ Примижа към нея: почти неразличима фигура в усилващия се сумрак под тежките оловни облаци.

След миг дъждовните капки заплющяха по шлема му, зацапаха мишците и дланите му. Вдигна ръка и видя, че дъждът е черен, гъст и се стича като тиня.

От небето валеше келик.

Тя вдигна глава и разстоянието между тях сякаш се стопи. Очите й грееха пламнали, ужасяващи.

„Богове на бездната…“

 

 

Хълмовете Джадроуби се издигаха пред погледа като огладен ръб на беззъба челюст, захапала хоризонта на север. Каллор спря и ги загледа. Край на тази проклета равнина, на тази безсмислена тревна шир. А там, на северозапад, където хълмовете отново се смаляваха, имаше град.

Все още не можеше да го види. Но скоро.

Храмът щеше да е невзрачен, тронът вътре — нищожно бездарно изделие, образец на безвкусица и пошлост. Едно прекършено сечиво, наричано някога Мунуг, щеше да се гърчи пред него в покорство; Висшият жрец на Нищетата, Пророкът на Провала — предостатъчно тематично единство всъщност, за да стъписа всеки крал. Каллор си позволи насмешлива усмивка. Да, беше достоен за такава почит и ако я изтръгнеше накрая телом и духом от Сакатия бог, така да бъде.

Храмът — неговото владение, десетките изгърбени осакатени жреци и жрици — неговият двор, струпаната отвън тълпа, обединена единствено от хроничния лош късмет — неговите поданици. Всичко това носеше белезите на една безсмъртна империя, реши той.

Търпение — нямаше да е добре, съзнаваше той, да се опита да заграби поклонниците на Падналия. Нямаше истинска нужда от това. Боговете вече се събираха, за да съкрушат Сакатия глупак веднъж и завинаги. Каллор не смяташе, че този път ще се провалят. Макар Падналия несъмнено да криеше още няколко хитрини в прогнилия си ръкав, в немалка степен присъщата сила на самия култ, който се подхранваше от злочестината и страданието — две състояния на човечеството, които щяха да устоят, докато съществуваха самите хора.

— Мамка му на търпението — изсумтя Каллор. — Върховният крал ще вземе този трон. Тогава можем да започнем… преговорите.

Не беше дипломат и изобщо не държеше да придобива дипломатически умения, дори когато се наложеше да се изправи срещу един бог. Щеше да има условия, някои от които неприятни на вкус, достатъчно неприятни, за да накарат ужасния кучи син да се задави в собствения си дим. Какво пък — толкова по-зле.

Още един трон. Последният, който му беше дотрябвал.

Закрачи отново. Старите износени ботуши заскърцаха. С прахта, набита от вятъра във всяка гънка по лицето му, в порите на носа и челото му, с присвити като цепки очи. Светът дращеше към него, но той го избутваше настрани. Както го беше правил винаги. Както щеше да го прави вовеки веков.

Още един трон. Даруджистан.

 

 

Преди много време, в една отдавна забравена епоха, се бяха събрали хора на този обрулен от ветровете хребет над равното дъно на долината и бяха издигнали огромни каменни стълбове, които сега стояха наклонени в неравна редица на протежение от над хиляда разтега. Няколко от тях бяха нападали, но у другите Сеймар Дев долавяше войнствена жизненост. Сякаш камъните бяха решени да стоят вечно на стража, въпреки че костите на онези, които ги бяха издигнали, вече се бяха разсипали на зрънца в прахта, която стържеше страните им.

Тя спря да забърше потта от челото си, загледана в Пътника, който тъкмо достигаше билото, а след това се премести в сянката на най-близкия камък, масивен висок фалически менхир, облегна се на него и скръсти ръце. За да я изчака, разбира се — тя явно ги бавеше и тази подробност я дразнеше. Разбираше, че й липсва маниакалната обсебеност, онова, което тласкаше напред двамата й спътници и им придаваше енергията, свойствена за безумците. А те бяха точно това, отдавна бе решила тя.

Липсваше й конят, единственото същество в това пътуване, към което бе започнала да изпитва привързаност. Най-обикновено невзрачно животно, нормално, смъртно, с трогателно помръкнали очи и доволно от всеки жест на грижа и обич.

Продължи катеренето си по изгърбения склон, тътреше крака между бодливите храсти. Твърде уморена беше, за да се притесни от задрямалите змии и скорпиони, или от косматите паяци между извитите им клони.

Тътенът на копитата на Хавок отекна в земята и спря точно над нея на билото. Тя се намръщи и вдигна глава.

Погледът на Карса беше неразгадаем както винаги, татуировката бе като паяжина, изпъната над ръбатото лице. Той се наведе над шията на коня и каза:

— Защо не искаш да споделиш с мен гърба на Хавок, вещице?

След като той не показа с нищо, че ще се отдръпне, тя се принуди да го заобиколи. Спря задъхана на билото. Хрумнаха й множество отговори, един от друг по-злобни. Но вместо да изрече някой от тях, въздъхна, обърна се и намери своя изправен камък, на който да се облегне — забелязала мимоходом, че Пътника е навел глава и като че ли мърмори нещо на себе си.

Толкова отблизо видя, че в повърхността на сивата шиста са врязани шарки, кръжаха около млечнобели пъпки кварц. С всяко разсъмване, осъзна Сеймар, тази страна на камъка щеше да изглежда все едно, че се гърчи, докато слънцето се катери нагоре, пъпките щяха да лъсват. Каква бе целта на цялото това усилие? Дори боговете не знаеха, подозираше тя.

Повечето история се губеше в небитието. Колкото и усърдни да бяха хроникьорите, свидетелите, изследователите, повечето минало просто вече не съществуваше. Нямаше никога да бъде научено. Мисълта за това остави сякаш някаква дълбока празнота в нея, сякаш самото осъзнаване за загубата освободи унищожителен порой в собствените й спомени — отнесени от въртопа мигове, които никога нямаше да се върнат. Вкара пръст в един от жлебовете в камъка, проследи зигзаговидната диря надолу, след това — отново нагоре. Първият човек, който го правеше от толкова дълго?

„Повтаряш старите шарки — незнанието е без значение — просто ги повтаряш и доказваш приемствеността.“

„Която на свой ред доказва какво?“

„Че живеейки, преповтаряш живота на всички онези, които отдавна са си отишли, отдавна са мъртви, дори забравени. Преповтаряш всички потребности — да ядеш, да спиш, да любиш, да боледуваш, да гаснеш в смъртта — и подтиците на благословеното чудо — пръст, проследил змийската диря, дъх срещу камъка. Тежест и присъствие, и съблазънта на смисъла и на шарките.“

„С това ние доказваме съществуването на своите предци. Че са били някога и че един ден ние ще сме като тях. Аз, Сеймар Дев, бях някога. И вече не съм.“

„Бъди търпелив, камъко, друго връхче на пръст ще дойде, за да проследи дирята. Ние те бележим и ти бележиш нас. Камък и плът, камък и плът…“

 

 

Карса се смъкна от Хавок и разкърши гръб. Много беше мислил напоследък, най-вече за своя народ, гордите наивни Теблор. Вечно затягащата се обсада на останалия свят, място на цинизъм, място, където буквално всяка сянка беше зацапана в жестокост — една и съща сивота. Наистина ли бе искал да поведе народа си в такъв свят? Дори да нанесе най-поетична присъда над делата на цивилизацията?

Беше видял в края на краищата отровата на едно такова поглъщане, докато наблюдаваше Тайст Едур в град Ледерас. Беше видял завоевателите, замаяни и объркани, станали негодни за нищо от собствения си успех. Беше видял императора, негоден да властва дори над самия себе си. А Сакатия бог бе поискал Карса да вземе онзи меч. С такова оръжие в ръцете можеше да поведе воините си надолу от планините, да сложи край на всички неща. Да се превърне в живото въплъщение на страданието, което Падналия толкова ценеше.

Дори не се беше изкусил. В онази тяхна безсмислена среща Сакатия бог многократно беше издал липсата си на разбиране за Карса Орлонг. Всеки негов дар към Карса беше покана да се предаде по някакъв начин. „Но аз не мога да се предам.“ Истината, толкова проста, толкова пряма, като че ли представляваше някаква невидима сила за Сакатия бог и всеки път щом се сблъскаше с нея, той беше изненадан, объркан. Всеки път залиташе безпомощно назад.

Естествено, Карса разбираше много добре какво е да си упорит. Знаеше също, че тази черта може да бъде превърната в ценна броня, докато в други моменти не постига нищо, освен да издаде пълна глупост. Сега той искаше да пресътвори този свят и знаеше, че светът ще му се съпротивлява, но все пак щеше да държи на желанието си. Сеймар Дев щеше да нарече това „упоритост“ и тази дума в нейната уста щеше да означава „глупост“. Също като Сакатия бог, вещицата не разбираше истински Карса.

От друга страна, той я разбираше много добре.

— Не искаш да яздиш с мен — каза й, след като тя се отпусна на един камък, — защото гледаш на това като на поражение. Ако трябва да скочиш в този бързей, сама ще решиш как, по най-добрия начин.

— Така ли е? — попита тя.

— А не е ли така?

— Не знам — отвърна тя. — Нищо не знам. Някакъв отдавна забравен бог на войната ме беше подгонил. Защо? Какъв смисъл би трябвало да извлека от това?

— Ти си вещица. Разбуждаш духове. Те те надушват толкова лесно, колкото ти тях.

— Какво от това?

— Защо?

— Какво защо?

— Защо избра да станеш вещица, Сеймар Дев?

— Това… О, има ли изобщо значение?

Той изчака.

— Бях… любопитна. Освен това, щом веднъж видиш, че светът е изпълнен със сили — повечето от които малко хора изобщо виждат и дори не си помислят за тях, — как би могъл да не поискаш да ги изучиш? Да проследиш всички шарки, да откриеш мрежите на съществуването… удоволствието да разгадаваш нещата не е по-различно от това да изобретиш механизъм.

— Значи, била си любопитна — изсумтя той. — Кажи ми, когато говориш с духове, когато ги призоваваш и те идват при теб без принуждение — защо го правят според теб? Защото също като теб и те са любопитни.

Тя скръсти ръце.

— Твърдиш, че се опитвам да намеря значимост в нещо, което всъщност е съвсем незначително. Мечката просто ме подуши и дойде, за да ме огледа отблизо.

Той сви рамене.

— Случват се такива неща.

— Не съм убедена.

— Да. — Той се ухили. — Ти наистина си от този свят, Сеймар Дев.

— Какво означава пък това?

Той се обърна към Хавок и го потупа по прашната шия.

— Тайст Едур се провалиха. Не бяха достатъчно прозорливи. Оставиха цинизма и си въобразиха, че могат да го надвият със силата на доблестта си. Но цинизмът превърна доблестта им в нещо кухо. — Погледна я през рамо. — Онова, което беше сила, се превърна в преструвка.

Тя поклати глава объркано.

Пътника се приближи до тях. Нещо измъчено имаше в лицето му. Забелязал това странно, необяснимо преображение, Карса го изгледа за миг с присвити очи. След това извърна небрежно поглед и каза на Сеймар Дев:

— Може би мечката дойде, за да те предупреди.

— За какво?

— За какво друго? Война.

— Каква война?!

Викът й накара Хавок да трепне под ръката на Карса и той вкопчи пръсти в гъстата му грива, укроти го, след това се метна на гърба му.

— Ами тази, която идва.

Тя погледна накриво към Пътника и като че ли едва сега забеляза промяната. Пристъпи към него.

— Какво има? Какво се е случило? За каква война говори Карса?

— Трябва да тръгваме — отвърна той, обърна се и закрачи.

Сеймар можеше да заплаче. Можеше да запищи. Не направи нито едното, нито другото. Карса кимна мълчаливо и й протегна ръка.

— Този бързей е негов, не наш. Ела да яздиш с мен, вещице — нищо ценно не предаваш.

— Така ли?

— Да.

Тя се поколеба. После пристъпи и се вкопчи в ръката му.

Щом се настани зад него, Карса изви глава и се усмихна широко.

— Не ме лъжи. Вече е по-добре, нали?

— Карса… какво стана с Пътника?

Той смуши Хавок и отново се обърна напред.

— Сенките са жестоки — каза само.

 

 

Дич отвори с усилие онова, което сякаш трябваше да е око. Негово око. Драконъс стоеше над слепия Тайст Андий и дърпаше нагоре скимтящото същество, стиснал го с две ръце за мършавия врат.

— Проклет глупак! Няма да стане така, не разбираш ли?

Кадаспала успя само да изскимти задавено в отговор.

Драконъс го изгледа с гняв, след което го захвърли долу върху купа тела.

Дич се изсмя хрипливо.

Драконъс се извърна към него, прониза го с поглед и изръмжа:

— Искаше да сътвори един проклет бог тука!

— И той ще говори — изхриптя Дич. — С моя глас.

— Не, няма. Не падай в този капан, магьоснико. Нищо не трябва да се сътворява тук…

— Има ли значение? Всички скоро ще умрем. Нека богът отвори очи. Да примига веднъж-дваж, а след това да огласи… — Засмя се отново. — Първия си вик и последния. Раждане и смърт, и нищо помежду им. Има ли нещо по-трагично, Драконъс? Изобщо?

— Драгнипур не е ничия утроба — изръмжа Драконъс. — Кадаспала, това трябваше да е клетка. Да пази Мрака вътре и Хаоса вън. Една последна, отчаяна преграда — единственият дар, който можем да предложим. Един портал, лишен от свободата да странства, трябва да намери дом, убежище — крепост, макар и съградена от плът и кости. Шарката, Кадаспала, трябваше да се опълчи на Хаоса — две противоположни сили, както обсъдихме…

— Това ще се провали! — Слепият Тайст Андий се гърчеше в краката на Драконъс като прободен червей. — Ще се провали, Драконъс — бяхме глупци, идиоти. Луди бяхме да мислим луди да мислим луди да мислим… дай ми това дете, това великолепно творение… дай ми…

— Кадаспала! Шарката — нищо повече! Само шарката, проклет да си!

— Пропада! Разбива се. Разбива се и пропада, разбита в пропада! Пропада, пропада, пропада. Умираме и умираме и умираме, и умираме!

Дич вече чуваше армията, настъпваща в марш към тях, стъпки като накъсан гръм, грохот на копия и плющене на пряпорци, континент от тръстики, а вятърът пищи през тях. Бойни песни изригват от безчет уста, всяка — различна от всяка друга, сливат се разногласни в грохот от страховито безумие. Звукът беше по-ужасен от всичко, което бе чувал — никоя армия от смъртни не можеше да всели толкова ужас в една душа. А над всичко това небето бушуваше, отровнозелено и сребристо, кипнало, разсечено от ослепителни мълнии от някакво бясно спускащо се опустошение, спускащо се все по-близо… а когато най-сетне удареше… „Армията ще връхлети. Ще ни помете.“

Дич завъртя единственото си око… и осъзна, че все още е затворено, здраво залепнало, че може би не му е останало никакво око и че онова, през което вижда, е шарката, врязана с черно мастило в клепача му. „Божието око? Окото на шарката? Как е възможно изобщо да виждам?“

Драконъс стоеше изправен, обърнат назад, забравил за миг гърчещата се в нозете му фигура.

Такава изискана войнственост, такава героична поза, от онези, които би трябвало да се извайват в безсмъртен бронз. Героизъм, на който са нужни зелените петна на патината, доказателството за отминали векове, откакто такива благородни сили са съществували на света — на всеки свят, на който и да е свят; все едно, маловажни подробности. Статуята прославя великия, вече отминал век, вече забравените добродетели.

Цивилизациите държат героите им да са мъртви, преди да ги почетат. Добродетелта е на мъртвите, не на живите. Всички го знаят. Живеят с вечното отстъпление от добродетелта, което е настоящето. Завещаното се пропилява, защото това правят хората с нещата, които не са спечелили самите те.

Загледа се в Драконъс, а той сякаш потъмня, размъти се, стана някак странно замъглен. Дич ахна и в следващия миг Драконъс отново беше онова, което е бил винаги.

Толкова малко бе останало от ума му, толкова малко от онова, което можеше да се нарече „Аз“, а тези мигове на яснота бързо се смаляваха. Дали нямаше да се намери ирония тук, ако хаосът го достигнеше само за да се окаже, че него вече го няма?

Изведнъж осъзна, че Драконъс се е надвесил над него.

— Дич, чуй ме. Той направи от тебе възела — трябваше да станеш очите на бога — не, мозъка му — твоята шарка, тази по кожата ти…

Дич отвърна с насмешка:

— Всяка душа започва с една-единствена дума. Той е написал тази дума — върху мен. Самоличността е само шарка. Началната форма. Светът — животът и опитът — е Кадаспала, той гравира фините детайли. Кълна се в свършека на живота, кой изобщо може да отгадае тази първа дума?

— Имаш го в себе си, Дич — каза Драконъс. — Можеш да разбиеш шарката. Дръж се за тази част от себе си, дръж се здраво… може да ти потрябва…

— Не. На теб може да потрябва, Драконъс.

— Не може да има никакво дете-бог. Не и сътворено от този кошмар — не можеш ли да разбереш това? Би било нещо ужасно, отвратително. Кадаспала е луд…

— Да — съгласи се Дич. — Крайно неприятно. Луд. Не е добро начало, не е.

— Дръж се, Дич.

— Само една дума.

Драконъс се взря в нарисуваното око. След това се изправи, сбра краищата на веригата си и излезе от тесния кръгозор на Дич.

Кадаспала припълзя към него.

— Той иска само да избяга, да избяга, да избяга. Но ти, но ти, но ти си възелът, възелът. Стегни здраво! Никой не се измъква. Никой не се измъква. Стой здраво, здраво, здраво, докато той се събуди, а ще се събуди, ще се събуди. Събуди. Моето дете. Думата, разбираш ли, думата е думата е думата. Думата е убий.

Дич се усмихна. Да, беше го знаел.

— Почакай, миличък възел, почакай, почакай. Всичко ще добие смисъл. Всичко. Обещавам, обещавам и обещавам, аз. Обещавам. Защото съм прогледнал в бъдещето. Знам какво иде. Знам всички планове. Брат й умря, а не трябваше да го направи, не. Не, не трябваше да го направи. Правя това за нея, за нея, за нея. Само за нея. Възел, правя това за нея.

„Убий — помисли Дич и закима. — Убий, да. Разбирам. Да. Убий, за нея. Убий.“ И откри, че самата дума, да, самата дума знае как да се усмихне.

Заваля пепел.

 

 

Прешъс Тимбъл стоеше край пътя под осеяното със звезди нощно небе и гледаше приближаващия се впряг. Дори в тъмното личеше, че ремонтът е направен набързо, цялото возило се тресеше и клатеше. Глано Тарп бе кацнал на високата капра, разкрачен широко, а конете мятаха глави, изпънали назад уши, и въртяха бялото на очите си.

Маппо и Грънтъл вървяха отляво, Реканто Илк, двамата Боул и злочестият картограф — отдясно. Майстор Квел, изглежда, беше вътре.

Фейнт измърмори нещо и стана.

— Събуди се, Суитист, дойдоха най-после.

В село Бряг Неволя, на половин левга назад, не се виждаше нито една светлинка.

Прешъс се приближи до Грънтъл и го попита:

— Какво стана? Той поклати глава.

— По-добре да не знаеш, вещице. Честно.

— Джагътът защо изобщо е направил тая глупост да се жени? — попита Реканто, лицето му беше бледо като луната. — Богове на бездната, както би казал Глано, това беше най-жалкужасната омразнообвилна свада, която съм виждал! Още громолеше, когато изтърчахме оттам.

— Изтърчахте? — учуди се Фейнт. — Каляската едва може да пълзи, Илк.

— Нищо по-натопорчено няма от това да бягаш колкото ти сили държат със скоростта на охлюв, да ти кажа. Ако не беше майсторът да ни „защитне“, щяхме да сме само парчета кожа и месо, като всички там.

Прешъс Тимбъл потрепери и направи с ръка жеста „зло да пази“. Майстор Квел отвори с мъка лошо увисналата на пантата врата, слезе от каляската и изпъшка:

— Що за проклет свят е този!

— Мислех, че сме на някакъв остров — каза Юла.

— Към морето ли се връщаме? — попита Прешъс.

— Няма начин — каляската няма да издържи. Трябва да намерим някое по-цивилизовано място, където да се сврем — отвърна Квел.

Отдалечи се от тях, за да отрони насаме тежка въздишка, докато опразни мехура си — или да се опита поне.

— Трябва ни практикуващ Висш Денъл — подвикна Прешъс след него.

— Щом казваш, вещице…

Картографът си беше намерил една пръчка и драскаше шарки в пръстта на пътя, на десетина крачки напред. Прешъс Тимбъл примижа към него.

— Какво прави онова нещо там?

Май никой нямаше отговор.

След дълго мълчание Суитист Сафърънс се обади:

— Момичета, някоя от вас да изпитва лека кръвожадност?

Виж, това разбуди много бързо останалите, забеляза Прешъс Тимбъл, макар самата тя да се мъчеше да овладее паниката си. Проклетата топка лой още се гърчеше от смях и на Прешъс й се дощя да забие нож в едно от плувналите в сълзи очи. Съмняваше се, че някой ще се опита да я спре.

Майстор Квел се върна.

— Какво толкова му е смешното, Суитист? О, все едно. — Изгледа ги един по един с кисела физиономия. — Нощта вони — някой да го е забелязал? Мислех си за Рашан, но вече не съм толкова сигурен.

— Трябва само да ме заведете до някое пристанище — каза Маппо. — Оттам мога да се оправя сам.

Квел примижа към него.

— Ще те доставим, както се разбрахме, трелл…

— Рисковете…

— Точно заради тях взимаме толкова скъпо. Хайде да не говорим повече за това. И да не си помислил, че просто ще прекратиш договора — ще го приемем за най-тежка обида, уронване на доброто ни име. Ще те отведем там, трелл, дори да е на едно колело зад трикрак кон.

Картографът се върна при тях, залиташе.

— Ако благоволите — рече с усмивка, която се стори на Прешъс толкова вампирска, че човек можеше да полудее, като я види. — Начертах решение.

— Извинявай, пропуснал съм го — отвърна Квел.

— Той го казва буквално. — Прешъс посочи напред по пътя.

Квел ги поведе. Спряха и загледаха смътните драсканици в светлата пръст.

— Какво е това, в името на Качулатия?

— Карта, разбира се.

— Що за карта?

— На предстоящото ни пътуване.

Реканто Илк клекна да огледа драсканиците и поклати глава.

— Не мога дори да различа острова, на който сме. Много тъпа карта, картографе. — Изправи се и каза на другите. — Това получаваш, опиташ ли се да работиш с покойник. Заклевам се, здравият разум е първото, което си отива, щом се превърнеш в ходещ мъртвец — защо ли е така?

Братята Боул изглеждаха замислени — сякаш търсеха възможния отговор. После видяха намръщените си физиономии и се ухилиха един на друг. Емби изсумтя и се наложи да обърше лигата на горната си устна с опакото на ръката.

— Сигурно съм полудяла — измърмори Прешъс.

— Някакъв портал ли си нарисувал тук, картографе? — попита Квел.

— Без инвеститура, но — да. Нямам власт да я дам. Но пък вие имате.

— Може би — разсъди Квел. — Но не мога да разпозная нищо на рисунката ти, а това ме изнервя.

Картографът мина от другата страна и посочи с гърчавия си съсухрен пръст другия край на картата.

— Виждате ли тази права широка бразда? Всичко друго се влива в този път, пътя, който трябва да хванем ние. Най-добрите карти ти показват вярната посока. Най-добрите карти са тези, които те водят до определена крайна цел.

Реканто Илк се почеса по главата и каза объркано:

— Ами нали точно за това са картите? За какво ни бърмоти тоя?

— Не всички карти — поправи го картографът и поклати глава — а нищо не може да е толкова строго като поклащане на глава на мъртвец, реши Прешъс. — Обективното изобразяване е само една форма в изкуството на картографията, и при това изобщо не е най-полезното.

— Щом казваш — съгласи се майстор Квел. — Все пак съм притеснен.

— Нямаш кой знае какъв избор, чародеецо. Каляската е повредена. Брачната свада вече се шири извън границите на селото и скоро ще погълне целия остров в пожар от спорни варианти „кой какво е казал“.

— По-умен е, отколкото беше преди — отбеляза Фейнт.

— Вярно — призна Реканто.

— Съвземам се все повече, да — каза картографът и ги удостои с поредната си ужасна усмивка.

Всички потрепериха.

— Как така не показа таланта си досега? — попита Квел.

Трупът изправи гордо рамене.

— Показах много таланти в това пътуване, всеки подходящ за ситуацията в момента. Забравихте ли кокосовите орехи?

Фейнт завъртя очи.

— Как бихме могли да забравим кокосовите орехи?

— Освен това — продължи картографът, — като неканен гост, изпитвах настойчива потребност да допринеса за начинанието. — Костеливата му ръка се изпъна към драскулките на пътя. — Вложете сила в това, майстор Квел, и можем да тръгнем.

— До някъде, където можем да поспрем ли?

Картографът сви рамене.

— Не бих могъл да предскажа ситуацията, която ни очаква, само това, че като цяло няма нищо особено застрашително.

Квел изглеждаше все едно, че отново има нужда да се изпикае. Но вместо това се обърна към впряга.

— Всички горе. Прешъс, ти си с мен, както обикновено. Ти също, Маппо. Останалите се пригответе.

— За какво? — попита Грънтъл.

— За всичко, разбира се.

Реканто, който все още се перчеше с невероятната си забивка на колене, плесна грамадния воин по гърба.

— Не бой се, приятел, рано или късно ще свикнеш с тая работа. — И добави: — Освен ако преди това не умреш де.

 

 

Нощ се разстила над равнината Дуелл. По огромния небесен свод звездите са смътни, помръкнали, не искат сякаш да блеснат като остриета на ножове сред странно натежалия мрак. Тази нощ койотите приглушават воя си. Вълците побягват в безреден ужас и някои ще бягат, докато сърцата им не се пръснат.

На юг от западната верига на хълмовете Джадроуби една самотна, облечена в метална ризница фигура се спира в своя път, най-сетне видяла смътното синкаво сияние — вечно туптящото сърце на великия легендарен град.

Даруджистан.

На три левги западно от него други трима пътници зяпват същото това сияние и в очите на единия — невидимо за другите — има такъв страх, такова терзание, че би могло да съкруши душата на някой по-нищожен човек. Ръката му в тежката ръкавица посяга към увитата с кожа дръжка на меча му.

Казва си, че въздадената мъст е спечелен мир, но дори и той не вярва много на това. Отвъд чакащия го град бъдещето е необятна празнота, пустош, която е убеден, че никога няма да види, още по-малко да навлезе в нея.

И все пак въпреки целия този буен, кипящ порив на волята у тези трима застанали в редица странници, нито един сред тях не е причината за плътното, осезаемо нощно безмълвие.

На по-малко от левга на север от тях седем Хрътки стоят на билото на един хълм и пълните им с гибел очи са се впили в сиянието на града.

Зверовете притежават способността да улавят ударите на разтуптяно от страх заешко сърчице на половин левга, тъй че чуват зова на дванадесетата камбана, възвестяващ полунощ в град Даруджистан.

И като една, седемте Хрътки вдигат грамадните си глави и надават вой.

 

 

Звездите горе са се пръснали на огнени искри. Върховният крал спира и древната, упорита кръв във вените и артериите му изведнъж потича студена като лед. За първи път в това пътуване Каллор познава миг на страх.

 

 

Дългата глава на Хавок се отмята рязко и звярът отскача встрани. Сеймар Дев се вкопчва отчаяно в Карса, за да не бъде хвърлена на земята, и усеща как изведнъж са се стегнали мускулите на гигантския воин.

Пред тях Пътника е изгърбил рамене, сякаш воят го е шибнал в гърба. После тръсва глава и тръгва напред.

 

 

На един корниз над порта, гледаща към полята на юг, един тромав, подобен на огромна жаба демон вдига глава и острите му уши изведнъж се изопват назад.

После, когато воят бавно заглъхва, демонът отново се отпуска.

Макар че сега, най-сетне, усеща надигащия се от самата земя, надигащия се и тръпнещ в костите му далечен грохот на тежки лапи.

Той иде, все по-близо.

В града зад Чилбаис дванадесетата камбана кънти звучно. Поредното велико празненство е на свършване. Още един ден в името на Джедероун. Още една нощ, която да сложи край на шумното празнично безумие.

Танцувай и танцувай.

Защото, както всеки знае, всичко, което виждаш наоколо, ще трае… вечно!