Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (4)

1.

О, крехък град!

Където странници дохождат

и в дупките се свират,

та там да обитават.

 

О, град лазурен!

Приятелите стари тук въздишки сбират

в подножия на кейове

след прилива.

 

Некоронован град!

Врабци където кацат

по дирята на паяк

високо на первази.

 

Обречен град!

Нощта се приближава

пробужда се история

да обитава тук.

Крехък век

Фишер кел Тат

Стоеше сама на терасата сред града от син пламък. Небесният мрак бе изтласкан, нежелан гост на тази първа нощ от Празненството Джедероун. Тълпи изпълваха улиците на Даруджистан, щастливо разбунени, добродушни в бедствието на свършека на една година и начеването на друга. Нощният въздух бе влажен и остро наситен с безброй миризми.

Имало беше пиршества. Имало беше разбулвания на свободни, приемливи за женитба млади мъже и девици. Трапези, отрупани с екзотични блюда, дами, загърнати в скъпи коприни, мъже и жени в нелепи униформи, всички в бляскава позлата — този град без постоянна армия хранеше множество частни гвардии и хаотично обилие от висши рангове, държани повече или по-малко изключително от благородната класа.

На празненствата, на които бе присъствала тази вечер, облегната на ръката на своя съпруг, нито веднъж не бе видяла истински офицер от Градската стража на Даруджистан, нито един истински войник в прашносиво наметало, с лъснати ботуши и белези от рани по лицето, с дръжка на меча, увита в проста кожа, и очукан, потъмнял от носене ефес. Но беше видяла окачени самохвално на изнежени охранени мишци торкви като онези, които красяха някои войници на малазанската армия — войници от една империя, които неотдавна бяха осигурили за даруджистанските майки смразяващи заплахи към непослушните деца. „Малазанци, чедо! Промъкват се в нощта да крадат глупави деца! Да ви направят роби за тяхната ужасна императрица — да! Тук, в нашия град!“

Но торквите, които бе видяла тази нощ, не бяха от простия бронз или с грубо ецваното сребро на истинските малазански знаци и отличия за ранг, каквито се появяваха като реликви от някакъв отдавна мъртъв култ по пазарните сергии на града. Не, тези бяха златни, отрупани с драгоценни камъни, синьото на сапфира бе най-обичайният цвят дори при цветното стъкло, синьо като синия пламък, с който беше прочут градът, синьото, възвестяващо някаква величава и храбра служба на самия Даруджистан.

Пръстите й се бяха притискали в една такава торква, на ръката на съпруга й, и в твърдия мускул под нея, твърдост досущ като презрителния поглед в очите му, докато оглеждаше струпаните тук-там благородници в просторната бръмнала зала, с властната осанка, която бе придобил, откакто влезе в Съвета. Презрението го имаше в погледа му много преди това и ако не друго, беше нараснало след последната му и най-триумфална победа.

Даруджистанските жестове за поздрав и уважение се бяха завихрили около тях в достолепното им преминаване през тълпите и с всяка проява на уважение и почит лицето на съпруга й ставаше все по-кораво, ръката му под пръстите й се стягаше все повече, кокалчетата на ръцете му побеляваха над оръжейния му колан, бе затъкнал палците си в плетените халки по последната мода сред дуелистите. О, сега той се наслаждаваше да е сред тях. Всъщност — да е над мнозина от тях. Но за Горлас Видикас това не означаваше, че е длъжен да харесва някого от тях. Колкото повече го ласкаеха, толкова по-дълбоко беше презрението му и това, че щеше да бъде оскърбен без тяхното сервилничене, беше противоречие, подозираше тя, каквото мъж като нейния съпруг едва ли щеше да понесе.

Благородниците бяха яли и пили, стояли бяха надуто, обикаляли бяха и парадирали, натанцували се бяха до капване, и сега залите за пиршества и светските холове екнеха само от безцелната шетня на слугите. Извън пищните зали на именията обаче простолюдието все още се веселеше по улиците. Маскирани и полуголи танцуваха по уличните калдъръми — с необузданите вихрени стъпки на Дрането на Фандър — все едно че зората никога нямаше да дойде, все едно че самата мъглива луна щеше да си остане неподвижна сред бездната, смаяна свидетелка на лудешкото им веселие. Градските стражи просто стояха отзад и наблюдаваха, придърпали прашносивите наметала около телата си; металните ръкавици стържеха, отпуснати върху палки и дръжки на мечове.

Точно под балкона, на който стоеше, фонтанът в неосветената градина тихо бълбукаше и ромолеше, защитен с високите здрави стени на имението от буйните улични празненства, на които бяха станали свидетели по време на изнурителното си връщане към дома с каляската. Мъглива лунна светлина пълзеше в кипналата от пръските вода на басейна.

Синият огън бе твърде силен тази нощ, твърде силен дори за скръбната луна. Самият Даруджистан беше като сапфир, блеснал в торквата на света.

И все пак красотата му и цялото това възторжено хилядогласно ликуване не можеше да я достигне тази нощ.

Тази нощ лейди Видикас бе видяла своето бъдеще. Всяка отделна година от него. Там, опряна на твърдата ръка на своя съпруг. А луната… е, тя приличаше на нещо от миналото, замъглен от времето спомен, ала все пак я беше отвела назад.

Към един балкон също като този, във време, което сега изглеждаше много отдавна.

Лейди Видикас, някогашната Чалис Истрайсиън, току-що бе видяла своето бъдеще. И откриваше, тук, в тази нощ и опряна на това перило, че миналото е по-добро място за съществуване.

 

 

Тъпо! Точно тази нощ да свършат питките риви! Като ругаеше под нос, Пикър се провираше през гъстото множество на Крайречния пазар, през шумни тълпи и пияни гуляйджии, блъскаше с лакти, когато се наложеше, изпепеляваше с поглед всяка лъстива усмивка, която я забърсваше по пътя, и най-сетне стигна до входа на мръсна задна уличка, затънала в смет до глезените. Някъде южно от парка Бортън. Не точно маршрутът обратно до кръчмата, който би предпочела, но празненството се беше развихрило до пълно безумие.

С увитите в кърпа питки под лявата мишница, тя спря, за да оправи усуканото си тежко наметало, намръщи се, като видя прясното леке от някакъв разсеян минувач — леке от някакъв тъп джадроубски сладкиш, — опита се да го забърше, от което стана още по-зле, а после, в още по-вкиснато настроение, загази през боклуците.

Ако Богинята беше дръпнала, Блупърл и Анци несъмнено щяха да са се справили по-добре с намирането на салтоанско вино и вероятно вече се бяха върнали в кръчмата на К’рул. А ето я нея тук, на цели дванадесет преки и два прехода през две стени, с двайсет или трийсет хиляди побъркани глупаци дотам. Щяха ли да я чакат приятелите й? Забрави. Проклетата Бленд с нейните питки риви! И навехнатият й глезен отгоре на това, заради който Пикър бе принудена да се озове тук, в първата нощ на празненствата — стига глезенът наистина да беше навехнат, а тя си имаше някои съмнения, след като Малът просто бе примижал към отока и беше свил рамене.

Впрочем, човек едва ли можеше да очаква нещо друго от Малът. Съвсем се беше скапал след пенсионирането и шансът слънцето изобщо да изгрее в бъдещето на лечителя бе почти толкова възможен, колкото Гуглата да забрави да донесе сметката. А и не беше сам в нещастието си, нали?

Но каква полза имаше да подхранва мрачното си настроение с тези добре предъвкани мисли?

Ами такава, че я караше да се чувства по-добре, това беше.

 

 

Дестер Трин, плътно загърнат в черното наметало и с вдигната качулка, наблюдаваше жената с големия задник, която газеше през сметта в другия край на уличката. Беше я засякъл да излиза през задната врата на кръчмата на К’рул, кулминацията от четири нощи на пост в грижливо избраното и загърнато от мрака местенце, от което можеше да следи тясната вратичка.

Старшията на клана го беше предупредил, че всичките им обекти са бивши войници, но Дестер Трин не бе забелязал почти нищо, което да намеква, че се поддържат стегнати и в добра форма. Бяха стари, отпуснати, рядко трезвени, а точно тази, е, тя носеше това огромно дебело вълнено наметало, защото вече натежаваше и това явно я притесняваше.

Да я проследи през тълпите беше сравнително лесно — тя беше с цяла глава по-висока от средния джадроуби, а маршрутът, който бе избрала до оня мизерен пазар в Крайезерния, като че ли съзнателно отбягваше улиците на дару — странен избор, който много скоро щеше да се окаже фатален.

Дару потеклото на Дестер му позволяваше да вижда добре обекта си, докато си пробиваше целеустремено път през гъстата гмеж празнуващи.

Тръгна веднага щом целта му стигна другия край на уличката. С бързи крачки на ловец стигна до края й и надникна навън тъкмо в момента, в който жената влезе в прохода на Втора околовръстна стена, с тунела през Трета точно зад нея.

Войните за наследство в Гилдията, последвали изчезването на Воркан, най-после бяха потушени със съвсем минимално количество пролята кръв. И Дестер беше повече или по-малко доволен от новия Велик майстор, който беше едновременно зъл и умен, докато повечето останали кандидати бяха просто зли. Най-сетне един убиец от Гилдията нямаше нужда да е глупак, за да изпитва известен оптимизъм за бъдещето.

Този договор беше добър пример. Ясен и прост, но със сигурност щеше да спечели за Дестер и другите от клана му значителен престиж при окончателното му изпълнение.

Облечените му в ръкавици ръце забърсаха дръжките на окачените под мишниците му ками. Винаги вдъхваха увереност тези две остриета даруджистанска стомана, особено жлебовете им, пълни с гъстата лепкава отрова от морантски тралб.

Отровата в днешно време бе предпочитаната осигуровка за повечето улични убийци на Гилдията и всъщност за немалко от онези, които щъкаха нощем по Пътя на крадците, тоест по градските покриви. Имало беше един убиец, близък на самата Воркан, който, в една нощ на измяна срещу собствения си клан, бе демонстрирал колко смъртоносно може да е да се биеш без магия. Като бе използвал отрова, убиецът беше доказал превъзходството на такива прости вещества в една-единствена, станала вече легендарна нощ на кръвопролитие.

Дестер беше чувал, че някои посветени в някои кланове са вдигнали тайни олтари в чест на Ралик Ном, че са създали нещо като култ, чиито поклонници прилагат тайнствени жестове на взаимно признаване в Гилдията. Разбира се, Себа Крафар, новият Велик майстор, в едно от най-първите си изявления бе обявил този култ извън закона и бе последвала един вид чистка, с петима заподозрени водачи на култа, посрещнали утрото с усмихнати гърла.

При все това оттогава Дестер беше чул достатъчно намеци, за да реши, че култът съвсем не е умрял. Просто се беше спотаил.

Всъщност никой не знаеше какви отрови бе използвал Ралик Ном, но Дестер беше убеден, че е било морантски тралб, след като и най-малкото количество от тази отрова в кръвоносната система водеше до безсъзнание, а след това — до по-дълбока кома, която пък обикновено водеше до смърт. По-големи количества просто ускоряваха процеса и бяха сигурен път през Портата на Гуглата.

Жената с големия задник вървеше пред него.

На четири улици от кръчмата на К’рул — стига да хванеше маршрута, който той бе убеден, че ще хване — трябваше да изкачи дълга тясна уличка; вътрешната фасада на Оръжейната на Трета околовръстна стена се падаше вляво, а отдясно беше високата стена на Банята, дебела и здрава, само с няколко раздалечени малки прозорчета на горните етажи, с което неосветеният проход оставаше тъмен.

Щеше да я убие там.

 

 

Кацнал на орнамента на върха на ъгловата колона в края на високата стена, Чилбаис се взираше с каменни очи към дивата пустош отвъд. Зад него имаше буренясала градина с плитко езерце, наскоро възстановено, но вече занемарено, и пръснати по земята рухнали колони, обрасли с мъх. Пред него стърчаха криви дървета с оплетени клони, със съсухрени тъмни листа, провиснали като трупчета на насекоми, земята под тях бе разровена и обрасла с гъст лишей и туфи трева; лъкатушеща като змия пътека от разкъртени каменни плочи водеше към тромава, потънала в мрачно униние къща без никаква архитектурна прилика с която и да било друга сграда в целия Даруджистан.

Светлината едва се процеждаше през цепнатините на грубите капаци и когато все пак успееше да проникне, беше убита и смътна. Вратата не се отваряше никога.

Сред своите ближни Чилбаис беше гигант. Тежък като борсук, с изваяни мускули под настръхналата козина. Сгънатите му криле бяха доста малки и почти не стигаха, за да го извисят към небето: всеки замах с тези кожени ветрила изтръгваше стон от гърлото на демона.

Този път щеше да е по-лошо от всякога. Месеци бяха минали, откакто за последен път се беше задвижил: беше се крил от любопитни погледи в сумрака на един надвиснал клон на ясена в градината на имението зад гърба му. Но когато зърна онова движение пред себе си, онова тихо, плавно придвижване от черната къща и по пътеката, и как самата земя изригна след него, за да разтвори зейнали гладни ями, как самите корени се загърчиха, за да уловят в клопката си този беглец, Чилбаис разбра, че бдението му е към края си.

Сянката се плъзна и се присви до ниската стена на Дома Азат, загледа се като че ли продължително в гърчещите се към нея корени, а след това се надигна и се изля като втечнена нощ над каменната стена — и изчезна.

Чилбаис изпъшка, разтърси омачканите гънки по мембраната между ребърчатите си пръсти и скочи напред изпод клона, вкопчи се колкото можа във въздуха, след това запляска бясно — пъшканията му се усилиха до изнемога — и най-сетне рухна върху покритата със слама земя.

Изплю сухи вейки и мъртви листа и заситни назад към стената на имението, чул зад себе си как корените се раздвижват и посягат да го докопат. Задраска с нокти по зида и се изкатери на одевешното си място. Нямаше никакъв реален повод за страх, разбира се. Корените никога не достигаха извън стената на Азата и едно озъртане назад го увери…

Чилбаис изпищя и скочи отново във въздуха, този път нагоре и извън градината на имението.

О, защо никой никога не обичаше демони!

Прелетя над обраслия с бурени фонтан, след това, с биещи с все сила криле, се понесе нагоре и все по-нагоре в нощта.

Вест за неговия господар, да. Най-необичайна вест. Тъй неочаквана, тъй изпълнена с пламенно отчаяние!

Плющеше с криле колкото имаше сила, огромен въздебел демон в мрака над синия, синия град.

 

 

Зечан Троу и Гидин Бързия бяха намерили идеално място за засадата. На двайсет крачки надолу по тясната улица два хлътнали входа зееха един срещу друг. Четирима пияни бяха минали залитайки оттук само преди няколко мига и никой от тях не бе видял убийците, застанали неподвижно в мастиления мрак. А сега, след като бяха подминали и пътят бе чист… само една стъпка напред и кръв щеше да потече.

Двете жертви се приближаваха. И двамата носеха глинени делви и леко залитаха. Като че ли спореха за нещо, но на език, който Зечан не разбираше. Малазански навярно. Бързо озъртане наляво. Четиримата пияни тъкмо излизаха в другия край, гмурваха се в пъстрата гмеж гуляйджии.

Зечан и Гидин бяха проследили двамата от кръчмата на К’рул, гледаха ги, когато намериха винарката, попазариха се за цената, която жената бе поискала за виното, разбраха се и след това поеха обратно.

Някъде по пътя трябваше да са дръпнали запушалките на делвите, защото сега спореха шумно, малко по-високият, който стъпваше като патрав и беше синекож — Зечан едва успяваше да го различи от мястото си, — току спираше, за да се подпре на някоя стена, готов сякаш всеки момент да избълва вечерята си.

Но бързо се изправи и спорът като че ли секна. По-високият се присъедини към другия и ако се съдеше по шляпането на ботушите им в сметта, двамата продължиха един до друг.

Просто идеално.

Чисто. Съвсем, съвсем чистичко. Зечан живееше заради нощи като тази.

 

 

Дестер се задвижи бързо, мокасините му заситниха безшумно по калдъръма, втурна се към жената, която крачеше нехайно пред него. Двайсет крачки, осем, четири…

Тя се обърна рязко, наметалото се завихри.

Сребриста резка синя стомана блесна в посичаща дъга. Дестер замръзна, опита се да се дръпне от пътя на оръжието — дълъг меч, Беру да е на помощ! — и нещо го стисна за гърлото. Изви се и се сниши наляво, двете ками изхвърчаха навън да я спрат, ако се опита да се приближи.

Дълъг меч!

Зной се изсипа по врата му, по гърдите и под ризницата му от сърнешка кожа. Уличката сякаш се разми пред очите му, загърна я мрак. Дестер Трин се олюля, замаха отчаяно с двете ками. Ботуш, а може би облечен в стомана юмрук се стовари в слепоочието му и още нещо изшляпа в каменната настилка. Не можеше вече да стиска камите. Чу ги как издрънчаха на камъните.

Заслепен и замаян, той се просна върху коравия калдъръм. Студено.

Някаква странна умора изпълни мислите му, надигна се на вълна, разля се и го отнесе.

 

 

Пикър се наведе над трупа. Червеното петно на върха на меча й лъщеше, привлече погледа й, напомни й, колко странно, за божури след дъжд. Изпъшка уморено. Бърз беше кучият му син, почти толкова бърз, че за малко да избегне удара й. Ако беше успял, сигурно доста щеше да я затрудни. Все пак, освен ако глупакът не беше опитен в мятането на жалките си ками, рано или късно щеше да го посече.

Да си пробива път през тълпите джадроуби не криеше кой знае какъв риск, освен може би с уличните джебчии. Като хора бяха изключително любезни. Във всеки случай беше много по-лесно да засече някой, който я следи — стига този някой да не беше джадроуби, разбира се.

Мъртвият в нозете й беше дару. Все едно беше носил фенер на закачулената си глава, както стърчеше над тълпата след нея.

И все пак… Тя го изгледа намръщено. „Не е обикновен катил. Не и с ками като тези.“

„Дъх на Хрътката!“

Прибра меча в ножницата, придърпа отново наметалото около себе си, като се постара да скрие добре оръжието. Ако Градската стража го откриеше, това щеше да й докара килия и зверски голяма глоба. Стисна вързопа с питките под мишница и тръгна.

Бленд я чакаха големи неприятности.

 

 

Зечан и Гидин изскочиха от нишите в съвършен синхрон, камите се вдигнаха и забиха надолу.

По-високият малазанец изскимтя, щом двата ножа на Гидин се врязаха дълбоко. Коленете му се огънаха и от устата му плисна бълвоч, докато се смъкваше на земята, делвата се пръсна и виното се разля.

Двете оръжия на Зечан пробиха през кожена ризница и остриетата заораха между ребрата. По едно във всеки дроб. Убиецът ги издърпа и отстъпи назад, докато рижият падаше пред очите му.

Нечий къс меч се вряза във врата му.

Зечан издъхна още преди да рухне на калдъръма.

Гидин, изгърбен над коленичилия малазанец, погледна нагоре.

Две ръце го стиснаха за главата. Едната се стегна на устата му и изведнъж дробовете му се напълниха с вода. Давеше се. Ръката стисна, пръстите запушиха ноздрите му. Тъмнината изригна в него и светът си отиде.

 

 

Анци изсумтя и издърпа меча си, после изрита убиеца в лицето, колкото да подсили замръзналата на него физиономия на изненада.

Блупърл се обърна към него ухилен.

— Видя ли как направих оня бълвоч да се плисне? Това ако не беше гениално, не знам какво…

— Млъкни — сряза го Анци. — Тия не търсеха безплатна пиячка, ако не си забелязал.

Блупърл изгледа намръщено трупа пред себе си — от устата и носа му се изливаше вода — и се почеса по бръснатото теме.

— М-да. Но все едно, бяха лаици. Гуглата да ме вземе, видяхме дъха им от средата на улицата. Спря, като минаха онези пияници, което ни подсказа, че не дебнат тях. Което значи…

— Че дебнеха нас. Нали това ги казвам.

— Я дай да се връщаме — подкани Блупърл, изведнъж притеснен.

Анци подръпна мустак и кимна.

— Направи я пак оная илюзия, Блупърл. Нас, на десет крачки напред.

— Спокойно, сержант…

— Не съм вече сержант.

— Тъй ли? Защо още джавкаш заповеди тогава?

 

 

Докато се върне при кръчмата на К’рул, Пикър вече кипеше от яд. Спря и огледа района. Някакъв тип се беше облегнал на стената в сянката срещу вратата на кръчмата. С вдигната качулка, ръцете скрити.

Закрачи право към него.

Оня я забеляза от десетина крачки и тя видя как се изправи, издаде напрежението си с помръдване на ръцете, наметалото се размърда. Неколцина гуляйджии се заклатушкаха между двамата и щом подминаха, тя направи последната крачка към мъжа.

Каквото и да беше очаквал — може би, че ще го нахока, — явно не беше подготвен за жестокия ритник, който стовари между краката му. Докато падаше, тя пристъпи още по-близо и го перна с дясната си ръка по врата, колкото да му даде инерция. Челото му се натресе в калдъръма, изпращя болезнено и той се загърчи в краката й.

Някакъв минувач спря и ги зяпна.

— Какво искаш пък ти бе? — изръмжа Пикър.

Мъжът я погледна стъписано, после сви рамене.

— Нищо, миличко. Ми, заслужи си го. Да стои така… Виж, би ли се оженила за мен?

— Разкарай се.

Непознатият се затътри по пътя си, наскърбен от несподелена любов, а Пикър се огледа да види дали още някой няма да драсне от някое скривалище наоколо. И да се беше случило, беше го пропуснала. По-вероятно невидимите очи, които гледаха всичко това, щяха да са някъде горе по покривите.

Мъжът в краката й спря да се гърчи.

Тя се обърна рязко и тръгна към входа на кръчмата.

— Пик!

На две крачки от разнебитената врата се обърна и видя Анци и Блупърл — с делви с вино — да бързат към нея. Анци също изглеждаше кипнал от яд. Блупърл се задържа половин крачка и погледна неподвижното тяло от другата страна на улицата; някакво джадроубско хлапе вече пребъркваше джобовете му.

— Пазаруването взе да става опасно — каза Анци. — Блупърл ни правеше илюзия по повечето път, след като надушихме една засада.

Пикър хвърли един последен ядосан поглед по улицата, награби двамата под мишниците и ги задърпа към вратата.

— Вътре, тъпанари.

„Невероятно! Такава нощ, и да се ядосам толкова, че да отхвърля първото предложение, което получавам от двайсет години!“

Бленд седеше там, където седеше винаги, щом надушеше неприятност — на масичката в сянката точно до вратата, — и си правеше сливането, само дето беше изпружила крака, та който влезе, да се спъне.

Пикър срита с яд двата черни ботуша.

— Оу, глезенът ми!

Пикър хвърли вързопа с питките в скута й.

— Уф!

Анци и Блупърл нахълтаха след нея и бившият сержант изсумтя:

— Ей го и страшния ни пазач до вратата. „Оу, уф“, вика.

Но Бленд вече се беше окопитила и развиваше питките.

— Знаеш ли, Бленд — заговори Пикър, след като се настани до тезгяха. — Бабичките риви, дето ги правят тия, плюят в тигана, преди да плеснат тестото. Благославяне на някакъв древен дух…

— Не е това — прекъсна я Бленд, докато отново загъваше питките. — Съскането им казва, че тиганът е достатъчно нагорещен.

— Виж ти — изсумтя Блупърл.

Пикър се намръщи, после каза:

— Я да идем в кабинета, всички… Бленд, иди да намериш и Малът.

— Лош момент — отбеляза Бленд.

— Какво?

— Спиндъл е тръгнал на онова поклонничество.

— Радвам се за него.

Бленд се надигна мързеливо и попита с пълна уста:

— Дюйкър?

Пикър се поколеба.

— Покани го. Ако иска де.

Бленд примига бавно.

— Ще убиваш ли някой тая нощ, Пик?

Мълчанието беше повече от красноречиво. Пикър огледа подозрително малката тълпа в кръчмата — всичките твърде пияни, за да залитат по улицата в дванайсетата камбана. Редовни клиенти до един. „Така бива.“ Махна с ръка на останалите и тръгна към стълбите.

В другия край на гостилницата проклетият бард ломотеше някои от най-мъглявите стихове на „Аномандарис“, но никой не го слушаше.

 

 

Тримата се изживяваха като новата порода в Съвета на Даруджистан. Шардан Лим беше най-тънкият и най-високият, със сухо лице и бездушни сини очи. Клюнест нос, тънка уста почти без устни, вечно извита надолу, все едно не може да сдържа презрението си към света. Мускулите на лявата му ръка бяха два пъти по-големи от тези на дясната, нашарени с гордо показвани белези. Срещна очите на Чалис като мъж, който се кани да пита мъжа й дали се кани да я оправи скоро, и тя усети погледа му като хладна собственическа ръка на гърлото си. Миг след това безцветните му очи се плъзнаха настрани и на лицето се изписа полуусмивка, докато се пресягаше към бокала си на лавицата над камината.

Срещу Шардан Лим, от другата страна на почти изтлелия огън, стоеше Ханут Орр, дългите му пръсти галеха древните каменни чукове, взидани в камината. Любимец на половината благородни жени в града, стига да са женени или поне с отнета девственост, той наистина представляваше онова тъй възбуждащо съчетание от опасен чар и властна арогантност — черти, които съблазняваха иначе интелигентни жени — и беше добре известен с това колко обича да гледа как любовниците му пълзят на колене към него и го молят за трошица внимание.

Съпругът на Чалис се беше отпуснал в любимия си стол вляво от Ханут Орр, изпружил крака и загледан замислено в бокала си; виното с цвета на синя кръв бавно кръжеше, щом завъртеше ръка в лениви кръгове.

— Мила ми съпруго — провлече той, — освежи ли ви въздухът на терасата?

— Вино? — попита Шардан Лим, вдигнал вежди, все едно че да я обслужи е копнежът на живота му.

Не трябваше ли един съпруг да се оскърби от тази едва прикрита похотливост от страна на тъй наречените му приятели? Горлас изглеждаше безразличен.

— Не, благодаря, съветник Лим. Дойдох само да пожелая на всички ви лека нощ. Горлас, много ли ще се задържиш?

Той не вдигна поглед от виното, въпреки че устата му се задвижи, все едно отново вкусва поредната глътка и намира остатъка леко кисел за небцето.

— Не е нужно да ме чакаш, съпруго.

Неволният поглед към Шардан й разкри и насмешката му, и ясния намек, че той никога не би се отнесъл с такова пренебрежение към нея.

И на свой ред, с обзела я внезапна, мрачна извратеност, тя отвърна на погледа му с усмивка.

Ако можеше без колебание да се твърди, че Горлас Видикас не забеляза безмълвната размяна, то Ханут Орр я видя. Само че насмешката му беше от по-жестокия, презрителен вид.

Почувствала се омърсена, Чалис се обърна.

Слугинята заситни зад вкочанения й гръб нагоре по стълбището и към спалнята.

Щом вратата се затвори, Чалис хвърли пелерината си и нареди:

— Извади ми бижутата.

— Господарке?

Тя се обърна рязко и изгледа ядосано старицата.

— Желая да видя бижутата си!

Жената покорно се поклони и побърза да изпълни заповедта.

— Старите само — подвикна след нея Чалис.

От времето преди всичко това. Когато все още беше почти дете и ахкаше над подаръците на своите ухажори, все подкупи за любовта й, още лепкави от потните длани. О, колко много възможности имаше тогава!

Присви очи, застанала пред тоалетката си.

Какво пък, може би не само тогава. Имаше ли значение? Имаше ли изобщо вече значение?

Съпругът й вече беше получил каквото искаше. Трима дуелисти, трима корави мъже с твърдите им гласове в съвета. Един от тримата вече, да, всичко, което искаше.

Добре, а това, което тя искаше?

„Но… какво точно искам аз?“

Не знаеше.

— Господарке.

Чалис се обърна.

Подредено върху изтъркания плот на тоалетката, съкровището на девствеността й изглеждаше… евтино. Пошло. Призляваше й от самата гледка на тези дрънкулки.

— Прибери ги в кутия — каза на слугинята. — Утре ги продаваме.

 

 

Изобщо не трябваше да се задържа в градината. Любвеобилната му домакиня, вдовицата Сефлара, беше изпаднала в пиянски сън на мраморната пейка, едната й ръка все още стискаше бокала, главата й се беше килнала назад със зяпнала уста, от която в душния нощен въздух изригваше силно хъркане. Проваленото начинание беше развеселило Мурильо и сега той стоеше, отпиваше от виното и вдишваше уханията на цветята. Тихо шумолене го предупреди, че е дошъл още някой.

Обърна се и се озова срещу дъщерята на вдовицата.

Това също изобщо не биваше да го прави.

Беше два пъти по-малка от него. Но разликата вече изобщо не изглеждаше неприлична. Беше с три или четири години над ритуала на прехода, тъкмо наближаваше онази възраст при жените, когато е невъзможно да отгатнеш на двайсет ли е, или на трийсет. А от тази гледна точка всякакви подобни преценки бяха породени от самозаблуда и едва ли означаваха нещо.

Пил беше твърде много, навярно. Достатъчно, за да отслаби решимостта, онази, която имаше нещо общо с признаването на собствената му възраст, на ордата години зад гърба му, за която непрестанно му напомняше смаляващият се брой жадни погледи, хвърляни към него. Вярно, можеше да се нарече опит, да се спреш на онези жени, които разбират достатъчно, за да харесват подобни черти. Но човешкият ум все пърха от това как са нещата към онова, което иска да са, или още по-лошо — каквито са били някога. Нали казват, че всеки мъж е дуелист, плувнал в кръвта на десет хиляди пробождания.

Всичко това изобщо не мина през ума на Мурильо в момента, в който сплете поглед с Делиш, неомъжената дъщеря на вдовицата Сефлара. Виното, щеше да заключи той по-късно. Зноят и кипежът на празника, уханният аромат на цветята във влажния топъл въздух. Фактът, че тя беше всъщност гола, само по ризка от тънка коприна. Светлокестенявата й коса беше подстригана невероятно късо по последната мода сред девиците. Бяло като сметана лице, пълни устни и толкова нежно носле. Кафявите й очи бяха големи като на просяче, но не стискаше очуканата паничка за милостиня. В друга паничка беше нуждата на просячето.

Успокоен от хъркането откъм мраморната пейка — и ужасен от собственото си спокойствие, — Мурильо я удостои с изискан поклон.

— Тъкмо навреме, скъпа — промълви той и се изправи. — Тъкмо обмислях как да помогна на майка ти до спалнята. Някакви предложения?

Съвършено изваяната главица се поклати леко.

— Тя спи тук повечето нощи. Точно като сега.

Гласът беше млад, но нито носов, нито тънък, каквато май беше модата сред девиците напоследък, тъй че не му напомни за огромната пропаст на годините помежду им.

Ох, като си помислиш, колко много съжаления в тази нощ!

— Тя изобщо не мислеше, че ще приемеш поканата й — продължи Делиш, навела очи към едното си събуто сандалче, побутваше го леко с деликатното си краче. — Какъвто си желан. Търсен, искам да кажа, особено тази нощ.

Доста умно, безспорно — това погалване на покрусеното му, почти увехнало его.

— Но, скъпа, ти защо си тук? Твоят списък от ухажори трябва да е легион и между тях…

— Между тях няма нито един, който заслужава да го наречеш мъж.

Разбиха ли се десет хиляди подгизнали от хормони сърца от това презрително твърдение? Подскочиха ли легла в нощта, изритаха ли голи стъпала от потни чаршафи? Почти можеше да го повярва.

— И това включва Прелик?

— Извини ме, кой?

— Пияният безполезен тъпак, дето припадна във фоайето. Препъваше се в меча си цяла вечер. Отвратително.

„Отвратително. Да, сега разбирам.“

— Младите са склонни към прекален ентусиазъм — отбеляза Мурильо. — Не се съмнявам, че горкият Прелик е очаквал тази нощ от седмици, ако не от месеци. Естествено, поддал се е на нервна възбуда, породена от близостта му до прелестната ти особа. Съжалявай такива младежи, Делиш; поне това заслужават, най-малко.

— Не ме интересуват съжаленията, Мурильо.

Изобщо не биваше да казва името му по този начин. А той изобщо не биваше да я слуша.

— Делиш, би ли приела един съвет тази нощ? От такъв като мен?

На лицето й се бе изписало едва сдържано търпение, но тя кимна.

— Търси кротките. Не онези, които се перчат или показват необоснована арогантност. Кротките, Делиш, склонните към наблюдателност.

— Не познавам такива.

— О, има ги. Трябва просто да се поогледаш и ще ги забележиш.

Беше свалила вече и двата сандала. Отхвърли с презрение думите му, с едно махване на нежната си ръка, с което странно как се озова още стъпка по-близо до него. Вдигна очи, обзета сякаш от свян, но задържа погледа си върху неговите така дълго, че си беше истинска дързост.

— Не кротки. Не заслужаващи съжаление. Не… деца! Не тази нощ, Мурильо. Не под тази луна.

И той се озова в прегръдката й, меко тяло, тъй жадно, с нищо друго освен тънката коприна отгоре, и сякаш се плъзна по него, ефирен дух, и той помисли: „Под тази луна?“

Беше последният й жест на поезия, уви, защото вече късаше дрехите му, пълните й устни бяха влажни, отвориха се и езикът й заигра, докато зъбките й хапеха устните му. И той се усети, че едната му длан е на гръдта й, а другата се плъзга по задничето й, повдига я, а тя разтвори крака и се отпусна върху бедрата му, и той чу как издрънча токата на колана му върху плочите между ботушите му.

Изобщо не беше тежка, но бе удивително атлетична и го яздеше така несдържано, че той усещаше как гръбнакът му изпуква при всяко страстно проникване. Потъна в обичайния си за такива моменти унес, онзи, който гарантираше впечатляваща издръжливост, и дори отдели миг да се увери, че хъркането зад него продължава. Изведнъж този плътен звук го порази с усещането, че вещае разпад, огъване след годините борба; той чу хора на самия живот — и тъй ще свършим всички дните си — моментно жегване, което, ако му бе позволил да се задържи, щеше напълно да го лиши от мъжество. Междувременно Делиш вече се изчерпваше, стоновете й ставаха все по-хрипливи, по-бързи, тялото й тръпнеше и той се поддаде — нито миг по-рано — на страстта. И простена с нея в последния безпомощен стон.

Тя го задържа в себе си; той усещаше туптенето на сърцето й. После нежно я свали на земята и се надигна.

Беше общо взето най-лошият момент да види блесналото пред очите му острие. Последва пареща болка, щом мечът се заби в гърдите му, прониза го и накара пияния глупак, който го държеше, да залитне напред, почти в ръцете на Мурильо.

Който вече падаше назад; мечът се изтръгна с нещо като изпльокване.

Делиш изпищя. На лицето на Прелик се бе изписал триумф.

— Ха! Изнасилвачът умира!

Нови стъпки откъм къщата, викове. Объркан, Мурильо се изправи, дръпна панталоните нагоре, затегна здраво колана. Бледозелената му риза вече ставаше на пурпурни петна. Кръв течеше по брадичката му, бликаше кипнала на тихи хрипливи тласъци. Някакви ръце го задърпаха, но той ги отблъсна и тръгна залитайки към портата.

Съжаления, да, докато изпадналите в забрава тълпи по улицата го блъскаха. Мигове на яснота, незнайни периоди на смътна червеникава мъгла, докато стоеше подпрян с ръка на някоя стена и бълваше потоци кръв. О, колко съжаления!

За щастие не мислеше, че ще го терзаят много дълго.

 

 

Навик ли беше, или пък някакъв странен обрат на семейни черти придаваше на Скорч изражението му на вечна изненада? Нямаше как да се разбере, тъй като всяка дума, която изричаше, се поднасяше с тон на изумено неверие, сякаш Скорч не можеше никога да е сигурен какво точно казват сетивата му за външния свят, а още по-малко сигурен беше за мислите, които трополяха в главата му. Сега гледаше Леф, ококорил очи и зяпнал между нервните облизвания на устните, докато Леф на свой ред го поглеждаше накриво, все едно че изпитва хронична подозрителност за явния идиотизъм на приятеля си.

— Те няма да чакат вечно, Леф! Изобщо не трябваше да го подписваме т’ва. Викам да се качваме на следващия търговски и да ни няма. До Давран, да речем, или пък по цялото крайбрежие надолу. Ти нямаше ли братовчед в Менгал?

Леф бавно примига.

— Да бе, Скорч. Оставили са го сам да си обзаведе килията, толкова е вътре. Искаш да идем там и да се забъркаме и в неговата каша ли? Освен това тогава ние влизаме в списъка.

Изумление и ужас се изписаха на лицето на Скорч и той извърна поглед и прошепна:

— Списъкът ни довърши нас. Списъкът…

— Знаехме, че няма да е лесно — прекъсна го Леф, може би в опит да го успокои. — Такива неща никога не са лесни.

— Но не стигнахме доникъде!

— Само една седмица мина, Скорч.

Дошъл бе моментът за скромно покашляне, попиване с копринената кърпа по мазно чело, замислено подръпване на брадата от миши опашки.

— Господа! — А, ето, че им грабна вниманието. — Вижте Бойците на полето и вашата Наемническа монета, блеснала както обикновено блестят всички златни примамки… навсякъде. Но тук специално, а ашиците още са в потната шепа на изумения Скорч, тъй дълго стискани и нехвърлени. Безкрайна стана тази игра, с Круппе, кацнал търпеливо на самия ръб на славната победа!

Леф се намръщи.

— Нищо не печелиш, Круппе! Губиш, и то лошо, Монета или не! А и каква полза все едно — никакъв наемник не виждам никъде по полето, тъй че кой за какво плаща? Никой!

Усмихнат, Круппе се отпусна в стола си.

Тълпата бе шумна тази нощ в хана „Феникс“, след като още и още пияни се връщаха със залитане след веселия си гуляй по прашните и мръсни улици. Круппе, разбира се, изпитваше великодушие към тях, както подобаваше на естествено великодушното му естество.

Скорч хвърли ашиците, после зяпна гравираните кокалчета, все едно предричаха съдбата му.

А те правеха точно това.

Круппе отново се наведе напред.

— Хо, Старият път се разкрива и виж как тия шестима наемници газят по бойното поле! Избиват наляво и дясно! Едно хвърляне на ашиците и вселената се променя! О, вижте мрачния урок, прескъпи другари на Круппе. Когато Монетата се разкрие, колко време ще е, преди една ръка да посегне за нея?

Буквално никакво хвърляне в Ответния кръг не можеше да спаси двама нещастни „крале“ и техните също толкова нещастни играчи, Скорч и Леф. Леф изръмжа, помете с ръка игралното поле и фигурите се разпиляха. Междувременно сложи ръка на Монетата и щеше да я пъхне в пояса си, ако Круппе не бе поклатил глава и не бе протегнал месестата си ръка с дланта нагоре.

Леф изруга под нос и пусна Монетата в шепата му.

— За плячкаджията — победата — каза Круппе усмихнато. — Уви за горките Скорч и Леф, но тази единствена монета е само малка част от всичките богатства, които вече принадлежат на триумфиращия Круппе. По два консула от всеки, нали?

— Това е седмичната заплата за седмица, която още не е дошла — рече Леф. — Налага се да сме ти длъжници, приятел.

— Нечуван прецедент! Круппе обаче разбира как такива обрати могат да сполетят човек ненадейно, което е съвършено логично, след като са обрати. Съответно, предвид необходимостта от седмичен благороден труд, Круппе с радост удължава крайния срок за ижеспоменатото заплащане до една седмица от днес.

Скорч простена и се отпусна в стола си.

— Списъкът, Леф. Пак се връщаме на проклетия списък.

— Мнозина са с просрочени дългове — каза с въздишка Круппе. — И алчни са ония, що търсят компенсиране, дотолкова, че да съставят ужасен списък и при отпадане на имена из него щедро възмездяват готовите да наложат събирането, м-да?

Двамата го зяпнаха. Изражението на Скорч намекваше, че току-що са му нанесли силен удар в главата и ще му трябва време, докато се съвземе. Леф само изсумтя.

— М-да, оня списък, Круппе. Поехме работата, след като нямаше какво да правим, след внезапната… кончина на Бок. Сега, изглежда, и нашите имена ще влязат в него!

— Глупости! Или по-скоро, доуточнява Круппе, не и ако такава заплаха не надвисне в резултат на някоя бъдеща задлъжнялост на пари, притежаеми от Круппе. Списъци от този сорт са всъщност вредни и вероятно контрапродуктивни и Круппе намира самото им съществуване за осъдително. Разумен съвет: малко се отпуснете по този въпрос. Освен, разбира се, ако човек не открие, че срокът наближава твърде бързо, а той няма в кесията си нищо освен мухъл. Друг съвет: постигнете победа на списъка, приемете заслужената отплата, отплатете се незабавно на Круппе и изчистете скромния дълг. Алтернативата, уви, е да действаме чрез съвсем друго решение.

Леф облиза устни.

— Що за решение ще да е то?

— Ами, скромното съдействие на Круппе по въпросния списък, разбира се. Срещу дребен процент.

— Срещу дял си готов да ни помогнеш да изловим ония, дето са в списъка?

— Ами, това би било само в интерес за Круппе, предвид този дълг между него и вас двамата.

— Какъв е процентът?

— Ами, трийсет и три, разбира се.

— И го наричаш скромен?

— Не, нарекох го „дребен“. Мои прескъпи партньори, намерили ли сте когото и да било от хората във въпросния списък?

Отвърна му окаяно мълчание, макар че Скорч още изглеждаше по-скоро объркан.

— Ето — заяви Круппе с мощно издуване на гърдите, което застраши двете здрави копчета на жилетката му, — няма никой в Даруджистан, когото Круппе да не може да намери. — Отпусна се, а дръзките копчета блеснаха победоносно.

Викове и шум при вратата, после Мийзи извика Круппе.

Сепнат, Круппе се надигна, но не можа да види нищо над главите на всички тези странно високи гости — колко досадно, — затова заобиколи масата и с пъшкане и сумтене закрачи към тезгяха, където Ирилта тъкмо слагаше плувналия в кръв Мурильо на плота, като избута настрана халби и стакани.

О, боже! Круппе срещна погледа на Мийзи, видя страха и тревогата й.

— Мийзи, веднага иди при Кол.

Тя кимна. Беше пребледняла.

Тълпата пред нея се раздели. Защото, както казват джадроубите, дори пиян се плаши от глупака, а пияни или не, никой не беше достатъчно глупав да се изпречи на пътя на тази жена.

 

 

Мечът на Пикър лежеше на масата със зацапан с изсъхнала кръв връх. Анци беше оставил своя къс меч до него. Две неми свидетелства на дневния ред на това импровизирано съвещание.

Блупърл седеше в единия край на дългата маса и оправяше главоболието си с халба ейл. Бленд беше до вратата, скръстила ръце и облегната на рамката. Малът седеше в стол вляво от Блупърл, коляното и бедрото му трепереха нервно, а лицето му се беше стегнало в безизразна маска; не искаше да погледне никого в очите. До опърпания гоблен, датиран от времето, когато това място все още било храм, стоеше Дюйкър, някога Имперски историк, сега — грохнал старец.

Всъщност Пикър бе малко изненадана, че бе приел поканата да дойде. Навярно някаква утайка на любопитство тлееше все още в пепелищата на душата му, макар да изглеждаше повече заинтересуван от избелялата сцена на гоблена с въздушната флотилия от дракони, приближаващи се към храм като този, в който бяха.

Никой като че ли не изглеждаше готов да заговори. Типично. Задачата винаги падаше в краката й, като ранен гълъб.

— Убийци от Гилдията са се задействали по договор — заяви тя преднамерено грубо. — Мишени? Поне аз, Анци и Блупърл. По-вероятно всички ние, партньори. — Помълча, изчакваше да чуе възражения. Нищо. — Анци, да сме отхвърляли оферти за това място?

— Пикър — отвърна фалариецът със същия тон, — никой никога не е правил оферта за това място.

— Чудесно — отвърна тя. — Тогава някой да е засякъл слух, че стария култ към К’рул се възражда? Някой Върховен жрец някъде из града да иска да си върне храма?

Блупърл изсумтя.

— Какво би трябвало да ни каже това? — попита го рязко Пикър и го изгледа ядосано.

— Нищо — измърмори напанският маг. — Не съм чувал нищо такова, Пик. А ако Гъноуз Паран се върне изобщо от там, закъдето е заминал, би могъл да ни даде сигурен отговор. Все пак не мисля, че има някакъв култ, който да се опитва да се върне тука.

— А откъде знаеш? — попита троснато Анци. — Да ги надушваш ли можеш, или какво?

— О, не сега — проплака Блупърл. — Никакви въпроси повече тая нощ. Мокра сдъвка всичко в черепа ми на каша. Мразя Мокра.

— Призраците са — заяви Малът със странния си хрисим тон и погледна Блупърл. — Нали? Не шепнат нищо от онова, дето го шепнеха, когато се преместихме тук. Само обичайните стонове и молби за кръв. — Погледът му се измести към мечовете на масата. — Кръв, но пролята тук. Материал, донесен отвън, не се брои. За щастие.

— Тогава гледай да не се порежеш, като се бръснеш, Анци — подхвърли Бленд.

— Онзи странен боклук долу — рече Пикър и се намръщи на Малът. — Да не искаш да кажеш, че е било за храна на проклетите призраци?

Лечителят сви рамене.

— Все не стига, тъй че е без значение.

— Трябва ни некромант — заяви Блупърл.

— Отклоняваме се от въпроса — рече Пикър. — Грижата ни сега е проклетият контракт. Трябва да открием кой стои зад него. Откриваме кой е, хвърляме проклетия през прозореца на спалнята му, и толкова. Тъй — продължи тя и ги огледа един по един. — Трябва ни план за атака. Информация за начало. Да чуем някои идеи.

Ново мълчание.

Бленд отстъпи от вратата.

— Някой идва.

Всички чуха тропот на ботуши по дървените стълби и възмутеното им скърцане.

Анци прибра меча си, а Блупърл бавно се надигна и Пикър — надуши изведнъж съживилата се магия — вдигна ръка и каза:

— Изчакай, в името на Гуглата!

Вратата рязко се отвори.

Влезе добре облечен мъж, задъхан. Светлосините му очи обходиха лицата им и светнаха, щом се спряха на Малът.

— Съветник Кол? Какво има? — попита Малът и се надигна.

— Трябва ми помощта ви — заяви благородникът дару и Пикър долови отчаянието в гласа му. — Висш Денъл. Трябвате ми веднага!

Преди Малът да успее да отговори, Пикър пристъпи напред.

— Съветник Кол, сам ли дойдохте тук?

Мъжът се намръщи, след това махна с ръка зад себе си.

— Скромен ескорт. Двама стражи. — Едва сега забеляза меча на масата. — Какво става тук?

— Пикър, ще взема Блупърл — рече Малът.

— Не е добре да…

Но лечителят я прекъсна:

— Трябва ни информация, нали? Кол може да ни помогне. Освен това едва ли са пратили повече от един клан подир нас за начало, а вие сте се погрижили за него. Гилдията ще трябва да се съвземе, да преоцени нещата — имаме поне един ден.

Пикър погледна съветника — той може и да не беше схванал съвсем какво става, но вече бе получил достатъчно информация, за да се досети, — въздъхна и му каза:

— Изглежда, някой ни иска мъртви. Може би няма да искате да се забърквате с нас точно сега.

Но той поклати глава и погледът му отново се спря на Малът.

— Лечител, моля ви.

Малът кимна на намръщения Блупърл.

— Водете, съветник. С вас сме.

 

 

… се натъкна на Оссерик, верния съюзник, с кръв по лицето, пребит до несвяст. И Аномандър падна на колене и въззова Хилядата бога, а те погледнаха отгоре Оссерик и видяха кръвта на лицето му. С милост го пробудиха и той се възправи.

И Аномандър се възправи, и се взряха лице в лице, Светлината в Мрака и Мракът в Светлината.

И гняв имаше у Аномандър.

— Къде е Драконъс? — попита той верния си съюзник. Че когато Аномандър си бе заминал, злият тиран Драконъс, Убиецът на Елейнт, бе пребит до несвяст от ръката на самия Аномандър, и кръв имаше на лицето му. Оссерик, комуто бе възложено да пази Драконъс, падна на колене и въззова Хилядата бога, търсеше милост пред гнева на Аномандър.

— Надвит бях! — извика в ответ Оссерик. — Изненадан бях от Сестра Спайт! О, Хилядата бога се бяха извърнали и бях пребит до несвяст, и виж кръвта на лицето ми!

— Някой ден — закле се Аномандър и настана тогава мракът на ужасна буря, а Оссерик простена като слънце зад облак, — този наш съюз ще свърши. Враждата ни ще се възобнови, о, Сине на Светлината, Чедо на Светлината. Ще си оспорваме всеки разтег земя, всеки предел небесен, всеки извор със сладка вода. Ще воюваме хиляда пъти и милост не ще има между нас. Отчаяние ще пратя на твоите ближни, на дъщерите ти. Умовете им ще поразя с Незнаещия мрак. Ще ги разпръсна объркани по селения незнайни и милост не ще има в сърцата им, защото между тях и Хилядата бога вечно ще има облак от мрак.

Такъв бе гневът на Аномандър, а макар да стоеше сам, Мрак срещу Светлина, сладост се бе затаила в дланта на едната му ръка от измамното докосване на лейди Енви. Светлина срещу Мрак, Мрак срещу Светлина, двама мъже, владени като оръжия от две сестри, чеда на Драконъс. А те стояха невидими от никого и бяха доволни от това, което виждат и което чуват.

След това бе решено Аномандър отново да се отправи да залови злия тиран. Да унищожи него и прокълнатия му меч, който е мерзост в очите на Хилядата бога и всички, които коленичат пред тях. Оссерик, беше решено, щеше да се отправи, за да залови Спайт и да въздаде справедлива мъст.

Оссерик чу клетвата, изречена от Аномандър, позна гнева, от който бе породена, и в мълчание се закле да отвърне, щом дойде неговото време. Да се сражава, да влиза в двубои, да оспорва всеки разтег земя, всеки предел небесен и всеки извор със сладка вода. Ала такива неща трябва да лежат на спокойна земя, да са семе, чакащо да заживее.

Този спор с Драконъс остана пред тях, в края на краищата, а сега и Спайт. Не искаха ли наказание Чедата на Тиам? Кръв имаше на лицата на твърде много Елейнт, и тъй Аномандър, и тъй Оссерик, бяха поели върху себе си този обречен лов.

Ако Елейнт можеше да знаят всичко, което щеше да произтече от това, то щяха да оттеглят буреносния си дъх и от Аномандър, и от Оссерик. Но тези съдби не бяха знайни тогава и затова Хилядата бога плачеха…

Висшият алхимик Барук се отпусна в стола си и потърка очи. Подозираше, че оригиналната версия на текста не е тази маниерна бъркотия. Тези старомодни, но натруфени фрази идваха от някакъв промеждутъчен век, когато стилът сред историците се бе стремил да възкреси някакво устно наследство в усилие да подсили достоверността на свидетели на описаните събития.

Изобщо не беше чувал за Хилядата богове и този пантеон не можеше да се намери в никой друг компендиум, освен в „Мрак и Светлина“ на Дилат. Барук подозираше, че Дилат просто си го е измислила, което повдигаше въпроса: колко още е измислила?

Наведе се отново, нагласи фитила на лампата и запрелиства трошливите страници, докато друг фрагмент не привлече вниманието му.

Него ден имаше война между драконите. Първородните, с изключение на един, бяха навели вратове пред сделката на К’рул. Техните чеда, лишени от всичко, което трябваше да наследят, изригваха към небесата от кулите на огромна вихрушка, ала и те не бяха повече обединени, освен да отхвърлят Първородните. Фракции възникваха и червен дъжд се лееше над всички Селения. Челюсти се стягаха на вратове. Нокти разпаряха кореми. Дъхът на хаоса стапяше плът от кости.

Аномандър, Оссерик и други вече бяха вкусили кръвта на Тиам, а сега идеха още с яростна жажда и много демонски изчадия се родиха от този пурпурен нектар. Докато Портите на Старвалд Демелайн оставаха отворени, непазени и невладени от никого, войната нямаше да свърши, и тъй червеният дъжд се лееше над всички Селения.

Куралд Лиосан бе първото Селение, което запечата портала между себе си и Старвалд Демелайн, а разказът, който следва, описва клането, извършено от Оссерик, за да прочисти своя свят от всички претенденти и съперници, соултейкън и диви чистокръвни, чак дотам, че да прогони най-първите д’айвърс от земята си.

Това започва от времето, когато Оссерик се срази с Аномандър за шестнадесети път и двамата имаха кръв на лицата си, преди Килмандарос, онази, що говори с юмруците си, да се заеме със задачата да ги раздели…

Барук вдигна очи, извъртя се в стола си и погледна гостенката си, която се бе залисала с чистене на перата си на картната маса.

— Старице, несъстоятелностите в този текст са вбесяващи.

Великият гарван кривна глава, клюнът зяпна за миг в беззвучен смях, после тя отвърна:

— И какво? Покажи ми една писана история, която да е смислена, и аз ще ти покажа истинска измислица. Ако искаш само това, потърси другаде! Господарят ми заключи, че от глупостите на Дилат би се получил великолепен подарък за колекцията ти. Ако наистина си разочарован, има много други идиотщини в библиотеката му, онези, които си направи труда да вземе от Лунния къс де. Цели стаи остави натъпкани до тавана с боклука, да ти кажа.

Барук бавно примига, мъчеше се да скрие ужаса си.

— Не знаех това.

Старата не се подведе. Изграчи презрително и рече:

— На господаря ми му беше най-забавно от това как паднал на колене и въззовал към Стоте бога…

— Хилядата. Хилядата бога.

— Все едно. — Наведе глава и крилете й леко се разпериха. — Или дори как се заклел да воюва с Оссерк. Техният съюз се разпадна заради нарастваща взаимна неприязън. Бедствието с Драконъс вероятно нанесе смъртоносния удар. Представи си, да падне заради хитрините на една жена — и дъщеря на Драконъс при това! Не беше ли Оссерк поне малко подозрителен за мотивите й? Ха! Мъжкарите при всички съществуващи видове сте толкова… предсказуеми!

Барук се усмихна.

— Доколкото си спомням „Аномандарис“ на Фишер, лейди Енви успява да направи същото с господаря ти, Старице.

— Нищо, което той да не е усетил веднага — отвърна Великия гарван със странно клопане, накъсало думите. — Моят господар винаги е разбирал необходимостта от някои жертви. — Черните й като оникс пера настръхнаха. — Помисли за изхода в края на краищата!

Барук отвърна само с гримаса.

— Гладна съм! — заяви Старата.

— Не си довърших вечерята — рече Барук. — На онзи поднос…

— Знам, знам! От какво ми дойде апетитът според теб, а? Седи си там и се възхищавай на търпението ми, Висши алхимико! Дори докато четеш непрестанно!

— Хайде, яж, и по-бързо — подкани я Барук. — Да не умреш от недохранване.

— Изобщо не беше толкова небрежен домакин преди — отбеляза Великият гарван, подскочи към блюдото и клъвна резенче месо. — Притеснен си, Висши алхимико.

— От много неща, да. Ривите твърдят, че Бялото лице Баргаст са изчезнали. Напълно.

— Така е — отвърна Старата. — Почти моментално след падането на Корал и влизането във власт на Тайст Андий.

— Старице, ти си Велик гарван. Децата ти яхат ветровете и виждат всичко.

— Може би.

— Защо тогава няма да ми кажеш къде са заминали?

— Ами, Сивите мечове, както знаеш, тръгнаха на юг, към Елингарт — заговори Старицата, докато кръжеше на къси отскоци около блюдото. — И там купиха кораби. — Пауза и кривване на главата. — Могли ли са да видят дирята пред тях? Знаели ли са как да ги последват? Или може би има огромна дупка в световния океан, дупка, която привлича всеки кораб в гибелната си паст?

— Бялото лице са тръгнали по моретата? Необичайно. А Сивите мечове са ги последвали?

— Всичко това няма връзка, Висши алхимико.

— С какво няма връзка?

— С притеснението ти, разбира се. Хвърляш разни въпроси на бедната си окаяна гостенка, за да се разсееш.

Месеци бяха изтекли от предишното гостуване на Старата и Барук бе започнал да вярва, с известно съжаление, че сърдечните му отношения със Сина на Тъмата се приближават към своя край, не заради някакъв спор, просто заради хроничната скука на Тайст Андий. Казваха, че вечният сумрак на Черен Корал добре подхождал на обитателите му — Андий, както и хора.

— Старице, моля, предай на своя господар най-искрените ми благодарности за този подарък. Беше изключително неочакван и щедър. Но бих искал да го попитам, стига да не е прекалено нахално от моя страна, дали обмисля официалната покана на Съвета да открием дипломатически отношения между нашите два града. Делегатите само чакат поканата на твоя господар, а е заделено и удобно място за строителството на посолство — недалече оттук всъщност.

— Имението, съборено от безславното кацане на демон соултейкън — рече Старата, замълча и клъвна още късче храна. — Уф! Зеленчук! Отвратително!

— Да, Старице, същото имение. Както казах, недалече оттук.

— Господарят ми обмисля въпросната покана и ще продължи да я обмисля, подозирам.

— Колко още?

— Нямам представа.

— Има ли си грижи?

Великият гарван, надвесен над блюдото, кривна глава и изгледа Барук толкова продължително, че на него леко му призля и извърна очи.

— Тъй… значи имам причина за… притеснение.

— Господарят пита: кога ще започне?

Висшият алхимик бегло погледна хлабаво подвързания куп пергамент, дара на Аномандър, и кимна. Но не отговори.

— Господарят пита: желаеш ли помощ?

Барук потръпна.

— Господарят пита — продължи Старата неумолимо: — въпросната помощ по-добре ли ще ти послужи, ако е тайна, вместо официална?

„Богове подземни.“

— Господарят пита: трябва ли милата Старица да остане за нощта гостенка на Барук и да изчака отговорите на тези питания?

Трополене на прозореца. Барук бързо стана и отиде до него.

— Демон! — изграчи Старата и разпери наполовина огромните си криле.

— От моите е — отвърна Барук, отвори желязната рамка и отстъпи назад. Чилбаис се пъхна тромаво вътре, запъхтян.

— Господарю Барук! — писна той. — Навън! Навън! Навън!

Преди малко на Барук му бе призляло. Сега изведнъж се смрази до мозъка на костите. Бавно затвори прозореца. И се обърна към Великия гарван.

— Старице. Започнало е.

Демонът я видя, оголи тънки като игли зъби и изсъска:

— Гротескно чудовище!

Старата закълва във въздуха към него:

— Подут жабок!

— Хайде, млъкнете и двамата! — сопна се Барук. — Старице, наистина ще трябва да ми останеш на гости тази нощ. Чилбаис, намери си място някъде. Имам още работа за теб и ще те повикам, като дойде време.

Трътлестият демон се изплези с раздвоения си език на Старата и тръгна към камината. Стъпи на нажежените въглени и изчезна нагоре по комина. Посипаха се черни облаци сажди и блъвнаха от камината.

Старата се закашля.

— Много лошо възпитани слуги имаш, Висши алхимико.

Но Барук не слушаше. Навън.

Навън!

Тази единствена дума кънтеше в ума му по-силно от храмова камбана, удавяше всичко друго, макар да долови бързо глъхнещо ехо…

„… верния съюзник, с кръв по лицето…“