Къде ще съм застанал

щом рухнат всичките стени

на изток ли към изгрев-слънце

или на север към лика на зимата

на юг ли гдето раждат се звездите

на запад ли към пътя на смъртта.

Къде ще съм застанал

щом ветровете поведат война

подгонили зората

завили с ледения дъх

настръхнали с пустинната усмивка

на гробници прахта понесли.

Къде ще съм застанал

щом срути се светът

и се окажа беззащитен

отвсякъде

за остриетата неизброими

на яростното войнство.

Къде ще съм застанал

срещу стихиите неистови

залитайки под всеки удар

от бурите на болка заслепен

докато всичко ми отнемат

така жестоко ми отнемат.

Да не говорим за куража

ни за стоманената твърдост

до бяло нажежени са

на мъдростта облагите

и жаждата за мир

сърце разбива.

Къде ще съм застанал

в прахта на свършилия път житейски

за жалости лице оголил

размазано от злите им пестници

докато само непознати

виждат падането ми.

Само непознати

Фишер кел Тат

Величествените дървета с черните си стволове и мастиленочерните си листа очертаваха груб пръстен, обкръжил свещения Сурут Комон. От центъра на просторната поляна човек можеше да види, ако се обърне на север, кулите на Цитаделата, чиито стройни линии напомняха за тези свещени дървеса. Есента бе дошла и въздухът се бе изпълнил с реещите се влакънца на черната акация.

Големите ковачници на запад огряваха в пурпур мръсните надвиснали облаци, тъй че едната страна на Карканас изглеждаше лумнала в пожар. Несекващ дъжд от пепел засипваше огромните фактории, далеч не толкова сладък като кълбестите власинки, белязали идването на студения сезон.

От убежището на Сурут Комон огненото царство на работилниците изглеждаше на светове разстояние. Дебели пластове мъх загръщаха каменните плочи на свещената поляна и стъпките на Ендест Силан глъхнеха, докато крачеше към хлътналия каменен олтар в самия център. Никого нямаше наоколо — не беше сезонът на празненствата. Не беше време за каквито и да било празненства. Чудеше се дали дърветата го усещат, дали са в състояние да съсредоточат нещо като внимание върху него, да го доловят с полъха във въздуха, с издиханието на топлия дъх.

Веднъж бе прочел трактат на някой си учен, който описваше химическата връзка между растения и животни. Езикът бе сух и безпристрастен, нещо обичайно за подобни академични трудове, но Ендест все пак помнеше как бе затворил книгата и се беше отпуснал в стола си. Идеята, че би могъл да пристъпи до някое растение, дърво, дори акация, и да го благослови със собствения си дъх — дар на излетелия от дробовете въздух, който може да съживи дървото, да му донесе всъщност здраве и сила, да му поднесе самия живот… ах, това бе истинско чудо, което за малко бе утешило кипящата буря, каквато бе душата на един млад мъж.

Толкова отдавна беше. Понякога вече чувстваше, че е приключил с поднасянето на всякакви дарове.

Стоеше сам пред древния олтар. Лекият привечерен дъжд бе оставил плитка локва в базалтовата купа. Казваха, че Андиите дошли от горите и поляните, родени, за да дарят с дъха си свещеното дърво, и че първото падение на неговия народ било, когато излезли, за да положат първите дялани камъни на този град.

Колко провали бяха последвали оттогава? Сурут Комон бе последният къс от старата гора, останал в цял Карканас. Самото черно дърво на акацията бе захранвало големите ковачници.

Не изпитваше никакво желание да гледа на запад. Притесняваше го не само огненото сияние. Трескавият кипеж в онези ковачници… там правеха оръжие. Броня. Подготвяха се за война.

Тук го беше изпратила Върховната жрица. „Гледай“, беше му казала. И той щеше да гледа. Очите на Храма, на жречеството, трябваше да останат отворени, будни, да не пропуснат нищо в тези напрегнати времена. Това, че го бе избрала над другите — над самата себе си дори, — не беше израз на уважение. Присъствието му тук бе политическо, скромният му ранг — съзнателен израз на храмовото презрение.

„Гледай, Ендест Силан. Но остани безмълвен. Ти си присъствие, разбираш ли?“

Разбираше.

Появиха се почти едновременно, един от север, един от изток и един от юг. Трима братя. Трима синове. Това щеше да е събиране на кръв и да, щяха да възнегодуват, че го заварват тук, защото не му беше мястото тук. Всъщност самият Храм нямаше място тук. Щяха ли да го прогонят?

Дърветата плачеха обещанието си за нов сезон на живот — сезон, който никога нямаше да дойде, защото нямаше къде да пуснат корен влакънцата — нямаше място за тях на десетки и десетки левги околовръст. Реката щеше да поеме милиони от тях, но дори и тези леки черни нишки не можеха да плуват над водите й, тъй че каквото реката вземеше, го задържаше погребано в мъртвата тиня на Дорсан Рил. „Дъхът ни е трябвало да дари живот, а не да го отнема. Дъхът ни е бил дар, а в този дар акацията е намерила измяна.“

„Това е било и това е нашето престъпление. Било е и е непростимо.“

— Добра вечер, жрецо — промълви Андарист и добави: — Аномандър, ти май беше прав.

— Не беше трудно предсказание — отвърна Аномандър. — Храмът ме наблюдава като рояк гладни роути издъхващ жинаф.

Ендест примига. Последният див жинаф бе изчезнал преди век и стадата със сребристи гърбове вече не тътнеха през южните равнини; а в днешно време рояците роути кръжаха над бойни полета и никъде другаде — и не, не гладуваха. „Последният ли си, господарю? Това ли казваш? Майката да ме благослови, никога не знам какво казваш. Никой не знае. Разменяме слова, но не и смисъл.“

Третият брат мълчеше. Червените му очи се бяха приковали в ковачниците под небето на запад.

— Сблъсъкът между Дретденан и Ванут Дегала е към края си — промълви Андарист. — Може би е време…

— Редно ли е да говорим за това? — прекъсна го Силхас Руин и най-сетне се обърна към Ендест Силан. — Това изобщо не е за Храма. Особено за този жалък третостепенен послушник.

Аномандър извърна погледа си към Ендест Силан с привидно безразличие. Сви рамене пред войнствеността на брат си.

— Така, Силхас, навярно ще можем да гарантираме, че Храмът ще остане… неутрален.

— Като разкрием всичко, което замисляме? Защо трябва Храмът да вярва точно в нас? Какво ни прави нас тримата по-благонадеждни, отколкото, да речем, Манале, или Хиш Тула?

— Има очевиден отговор за това — рече Андарист. — Жрецо?

Можеше да откаже отговор. Можеше да изиграе невежество. Нали не беше нищо повече от третостепенен послушник в края на краищата. Но вместо това отвърна:

— Вие тримата не сте дошли тук в опит да се избиете.

Андарист се усмихна на Силхас Руин.

А той се намръщи и отново извърна очи.

— Имаме да обсъдим някои неща — каза Аномандър. — Андарист?

— Вече изпратих представители в двата лагера. И предложение за посредничество. Смътни намеци за възможни съюзи срещу останалите от вас. Ключът ще е в това да съберем Дретденан и Ванут на едно място, с оръжията в ножниците.

— Силхас?

— Хиш и Манале се съгласиха с условията ни за договор. Манале все още ме притеснява, братя. Не е глупава…

— А Хиш да не би да е? — изсмя се Андарист. Влудяващо небрежен смях, като се имаше предвид коварството, което обсъждаха.

— Хиш Тула не е потайна. Стремежите й са ясни. Всички знаят, че тя не лъже. Манале обаче е подозрителна. В края на краищата говоря за най-голямото престъпление от всички, проливането на родна кръв. — Замълча, после се обърна към Аномандър и изведнъж изражението му се промени. Безпокойство, обърканост някаква, обагрена с ужас. — Аномандър — прошепна той. — Какво правим?

Лицето на Аномандър се вцепени.

— Достатъчно силни сме, за да преживеем това. Ще видим. — Погледна към Андарист. — Този, който ще разбие сърцата ни, стои пред нас. Андарист, който избира да се отвърне.

— Какъв избор, а? — В настъпилото тягостно мълчание той отново се изсмя. — Избор беше, да. Един от нас… Трябва да е поне един от нас, а нямам никакво желание да тръгна по твоя път. Нямам куража за такова нещо. Куража и… жестокото безумие. Не, братя, моята задача е най-леката — аз няма да направя нищо.

— Докато аз не те предам — рече Силхас и Ендест се стъписа, като видя сълзите в очите на белокожия Господар.

— Никакъв друг изход няма — рече Андарист.

Столетия и хилядолетия след това Ендест Силан щеше да се чуди — без така и да разбере — дали всичко, което последва, бе така, както го бяха замислили тримата. Кураж, беше го нарекъл Андарист. И… жестоко безумие — в името на Майката, да — това унищожение, чистата дързост на измяната — възможно ли беше наистина да са замислили всичко това?

Следващия път Ендест Силан срещна Аномандър на моста в подножието на Цитаделата и от думите му ясно разбра, че не го е разпознал като мъжа, който бе станал свидетел на онази среща с братята му. Странна разсеяност. Макар че, безспорно, в този момент Аномандър имаше други неща наум.

Ендест Силан бе донесъл на Върховната жрица описанието си за онази тъмна среща. И докато описваше подробностите на предателския заговор, които можеше да се изтръгнат от чутото — и всички възможни последици, — очакваше да види на лицето й гняв. Вместо това, и със символична далновидност, щеше да си помисли той по-късно, тя просто му бе обърнала гръб.

Никакви бури не беше имало в небето тогава. Нищо, което да намекне за предстоящото. Черните дървета на Сурут Комон бяха живели две хиляди години, може би по-дълго, и всеки сезон отдаваха на вятъра тънките си семена. Но когато отново обърнеше очи към тези величествени дървета, те щяха да са отишли в огъня.

— Много се смълча, приятелю.

Ендест Силан вдигна очи от гаснещите пламъци. Утрото настъпваше бързо.

— Спомнях си… как дървото рухва и се разпада.

— Освобождаване на енергия. Може би това е по-добрият начин да го погледнеш.

— Такова освобождаване винаги е фатално.

— При растенията, да — отрони Каладън Бруд.

„При растенията…“

— Мисля за дъха, който им даваме — нашия дар.

— И дъха, който те ни връщат — каза бойният главатар. — Който изгаря, щом го докоснеш. Мисля, че имам късмет — продължи той. — С това, че не обичам иронията.

— Лъжлив е този дар, защото с него налагаме претенцията си за собственост. Като хитри търговци, всеки от нас. Даваме, за да можем след това оправдано да вземем. Стигнал съм до убеждението, че тази размяна е основният принцип в отношенията ни… с всичко на света. На всеки свят. Човешки, на Андий, на Едур, на Лиосан. Имасс, Баргаст, Джагът…

— Джагът не — прекъсна го Каладън Бруд.

— Малко знам за тях, всъщност. Каква е била тяхната сделка тогава?

— Между тях и света ли? Не знам дори дали е възможно обяснение, или най-малкото в границите на жалкия ми ум. Дори в сътворяването на леда — за да се защитят срещу Имасс — Джагът дадоха много повече, отколкото взеха. Освен тираните, разбира се, което прави такава тирания още по-осъдима в очите на другите джагъти.

— Значи са били домакини?

— Не. Идеята за домакинска грижа предполага превъзходство. Известна арогантност.

— Заслужена, явно, след като силата да унищожаваш съществува.

— Е, по-скоро илюзията за сила, бих казал, Ендест. В края на краищата, ако унищожаваш всичко около себе си, рано или късно унищожаваш и себе си. Арогантността е това, което утвърждава някакъв вид отделяне и от него — представата, че можем да оформяме и преоформяме света така, че да съответства на целите ни, и че можем да го използваме, все едно че не е нищо повече от един жив инструмент, съставен от милион части. — Замълча и поклати глава. — Видя ли? Чак черепът ме заболя.

— От истината, мисля — каза Ендест Силан. — И тъй, Джагът не са мислели за себе си като за домакини. Нито като за паразити. Не са били арогантни? Струва ми се необичайно, главатарю. Невъобразимо всъщност.

— Делели са този свят с Форкрул Ассаил, които са били тяхната противоположност. Били са свидетели на най-чистата проява на арогантност и отделяне.

— Имало ли е война?

Каладън Бруд мълча толкова дълго, че Ендест започна да вярва, че няма да последва отговор, а после погледна нагоре със зверските си очи, блеснали на гаснещата жарава в огнището.

— „Имало“?

Ендест Силан зяпна стария си приятел и дъхът излезе на съсък от устата му.

— Богове на Бездната, Каладън! Никоя война не може да продължи толкова дълго.

— Може.

Това откровение беше… чудовищно. Безумно.

— Къде?

Усмивката на бойния главатар беше мрачна.

— Далеч оттук, приятелю, което е добре. Представи си какво щеше да реши да направи твоят господар, ако не беше така.

„Щеше да се намеси. Нямаше да може да се спре.“

— Имаме си компания — каза Каладън Бруд.

След миг тежко тупане на криле отекна над тях в заглъхващия мрак. Ендест Силан погледна нагоре и видя Старицата, присвила вече криле и понесена от подвижните течения на въздуха. Спусна се и кацна сред пръсналите се камъчета точно на ръба на светлия кръг.

— Мирише ми на риба!

— Не знаех, че твоят вид изобщо има нюх — каза Каладън Бруд.

— Смешен тъпак. Макар че трябва да се признае, очите ни са истински дар на съвършенство — наред с много други неща, разбира се. Да, ние, Великите гарвани, сме наказани със съвършенство… а дали виждам оглозгани кости? Да, с неоспорима сигурност… Невъзпитани същества, не сте ми оставили нищо!

Подскочи, кацна по-близо и изгледа двамата мъже първо с едното си око, а после — с другото.

— Мрачен разговор, нали? Радвам се, че го прекъснах. Ендест Силан, господарят ти те призовава. Каладън Бруд, ти не. Ето, донесох съобщенията! Сега искам ядене!

Харак бягаше през Нощ. Стари изтърбушени улици, отломките разчистени, освен разбитите блокове дялан камък; тесни криви улички, където сметта се беше натрупала до коленете; през рухнали сгради; пъплеше напред като паяк. Знаеше, че Тоув е мъртъв. Знаеше, че Бъкч е мъртъв, и още половин дузина други заговорници. Всички мъртви. Бяха ги връхлетели убийци. Тайст Андий, подозираше той, някаква тайна полиция, проникнали бяха в клетките и вече избиваха всеки освободител, до когото можеха да се доберат.

Винаги беше знаел, че тези нечовешки, демонски изчадия съвсем не са невинните потайни благодушни окупатори, за каквито се представяха, че са, о, да, гибелни и потайни. Планове за робство и потисничество, за тирания, не само над Черен Корал, но и отвъд него, до близките градове, където можеше да се намерят човеци — Тайст Андий хвърляха алчния си поглед и натам. И вече имаше доказателство.

Някой вървеше по дирите му, следеше го с цялата преднамерена злост на тръгнала на лов дива котка… все още не беше зърнал шпионина, но в свят като света на Нощ това не бе изненадващо. Опитни бяха Тайст Андий в своето царство на Мрака, смъртоносни като змии.

Трябваше да се добере до могилата. Трябваше да стигне до Градитан. Стигнеше ли там, щеше да е в безопасност. Трябваше да предупреди другите, трябваше да се съставят нови планове. Знаеше, че като нищо може да е последният, останал в Черен Корал.

Вървеше през най-порутените зони на града, искаше да заобиколи, а не успееше ли в това, щеше да пробяга към портата, водеща към гористите хълмове… където проклетите Подпалвачи на мостове бяха избили хиляди с мръсната си магия и морантските си муниции — целият склон все още бе осеян с овъглени дървета, късове разпрана броня, тук-там — по някой кожен ботуш и щръкнали от мъртвата пръст кости. Успееше ли да стигне там, можеше да намери пътека към Дневния зрак и тогава, най-сетне, щеше да е спасен.

Втората възможност ставаше все по-примамлива — не беше много далече от портата, а тези адски сенки и безкрайният сумрак тук не му помагаха с нищо — Тайст Андий можеха да виждат в този мрак в края на краищата, докато той се луташе слепешком.

Чу как изстърга камък в руините зад него, на по-малко от трийсет крачки. Спря и прикова очи в портата. Беше разбита при обсадата, но през нея беше прочистено нещо като пътека, водеща към издигнатия главен път, обкръжаващ частта на града откъм сушата. Примижа и се вгледа. Не зърна никакви фигури да обикалят край портата.

Само двайсет крачки още. Закрачи още по-бързо, а щом излезе на главната улица, затича бясно към отвора в стената.

Стъпки ли бяха това зад него? Не посмя да се обърне.

„Бягай! Бягай!“

На пътеката, провираща се през купищата разбита зидария — и извън града!

Напред, нагоре по насипа до пътя, бързо, отчаяно притичване през него и след това надолу, сред изтъркалялите се камъни. Разровена пръст, набързо изкопани гробове, преплетени корени и сухи клони. Заскимтя и залази напред, изподран и ожулен, закашля се.

И ето, там горе, право напред, не беше ли това слънчева светлина? Да! Близо беше до утрото в края на краищата. Слънцето… благословена светлина!

Бързо озъртане през рамо, без да успее да различи нищо — дали не прошумоли нещо там, сред отломките?

Щеше да се справи.

Изпълзя последните няколко крачки, гмурна се в хладния утринен въздух, сред златните лъчи… На пътя му изникна някой. Изсвистя тълвар. На лицето на Харак се бе изписало стъписване, беше замръзнало, когато главата се търкулна от раменете му, подскочи, затъркаля се надолу по склона и спря до купчина избелели натрошени кости. Тялото рухна на колене в самия край на изкопа, изровен от Подпалвачите на мостове. Неподвижно.

Сиърдоминът изтри острието и прибра оръжието в ножницата. Последният ли бе това? Вярваше, че е. Градът… прочистен. Оставаха онези при гробницата. Онези, които щяха да упорстват още малко, без да знаят, че всичко в Черен Корал се е променило.

Беше уморен — гонитбата бе продължила по-дълго, отколкото очакваше. Да, вече можеше да отдъхне. Огледа изкопа, който сапьорите бяха успели да изровят с малките си сгъваеми лопати. Беше впечатлен. Друга порода войници бяха тези малазанци.

Но и това лесът бавно си възвръщаше.

Седна на няколко крачки от коленичилия труп и отпусна глава на облечените си в ръкавици ръце. Миришеше на кожа, пот и засъхнала кръв. Миризмите на миналото му — бяха се върнали. Чуваше сякаш ехото им в ума си, шумоленето на броня, търкането на ножници в бедрата. Урдомани, маршируващи в плътни редици, забралата на големите шлемове спуснати, за да скрият горящите в треска очи. Карета бетаклити, строяващи се извън града, подготвящи се за атака на север. Леката пехота на скаландите и тенесковрите — мрящите от глад орди, отчаяни като оголени зъби. Помнеше безчетното им множество, прииждащо на огромни вълни, връхлитащите порои през равнината, как всяка вълна оставяше след себе си най-слабите, умиращите — и как около тях се оформяха въртопи, най-близките залитаха назад и след това са нахвърляха върху злочестите си другари.

Когато нямаше никой друг, армията се самоизяждаше. А той просто беше гледал, безизразно, защитен от бронята си и вмирисан на желязо, на кожа, пот и кръв.

Войници, сражавали се в справедлива война — война, на която те поне могат да гледат като на справедлива — могат да се вкопчат в някакво чувство на гордост, в това, че всяка саможертва е ценна. И опрени на това, могат да я оставят зад гърба си, да намерят нов живот, различен живот. И колкото и гротескни да са неправдите на света около тях, света на настоящето, ветеранът може да се вкопчи в светостта на онова, което е преживял.

Но да се сражаваш в несправедлива война… това беше съвсем друго. Ако човек изобщо имаше съвест, нямаше бягство от извършените престъпления, от кръвта по ръцете, от пълното безумие на онова време — когато доблестта беше лъжа, дългът — оръжие, което усмирява завинаги, когато самият кураж бе опетнен и омърсен. Внезапно се оказваше, че не съществува никаква защита срещу неправдата, никакво убежище не можеше да се намери в спомените за праведно време. И затова ядът бликваше навън, изпълваше всяка пукнатина, надигаше се в ярост. Нямаше как да му се даде глас, нямаше как да бъде облекчен и натискът се усилваше. Когато най-сетне те смаже съвсем, самоубийството изглеждаше най-лекият избор, единственото истинско спасение.

Сиърдоминът можеше да разбере логиката на това, но логиката не бе достатъчна. Всеки може да намери оправдание, да се свие в ъгъла и да се предаде. Още по-лесно е, когато самият кураж е станал уязвим на обругаване и злостна насмешка. Защото в края на краищата да устоиш, да продължиш да живееш изисква кураж, а това е възможно единствено ако честта остане достойна за уважение.

Сиърдоминът вдигна глава и намръщено погледна обезглавения труп.

— Можеш ли да разбереш нещо от това, Харак? Можеш ли да схванеш вече, най-сетне, как самото съществуване на хора като теб ми дава основание да остана жив? Защото вие давате лице на моя гняв, а моят меч, да, той е жаден за лица. — Или това, или яростта в него щеше да погълне душата му. Не, по-добре лицето, което посича, да си остане чуждото, да не е неговото собствено. Да продължи да ги намира, един след друг. Колко слаба е справедливостта. Поквареният печели, чистосърдечният се проваля и пада край пътя. Подлост и алчност грачат триумфално над отговорността и състраданието. Можеше да се бори с това и тази борба нямаше нужда дори да е в негово име. Можеше да се бори за Черен Корал, за Тайст Андий, за самата човечност.

Дори за Избавителя… „Не, това не може. Това, което правя тук, не може да бъде изцерено — не може да има избавление за мен. Никога. Трябва да разберете това. Всички вие трябва да разберете това.“

Изведнъж осъзна, че умолява… но кого? Не знаеше. „Поставени сме в невъзможна ситуация, а поне за нас виновният тиранин е мъртъв — наказан е. Можеше да е по-лошо — можеше да избегне възмездието, да избегне правосъдието.“

Войната носеше травма. Някои хора я преживяваха. Други завинаги оставаха впримчени в нея. За мнозина това обстоятелство не беше тяхна вина. Нито някаква форма на болест или лудост. Беше всъщност следствието от една дълбоко морална лична неспособност да примирят противоречията в душата си. Никой лечител не можеше да изцери това, защото нямаше нищо за изцеряване. Никакъв еликсир не можеше да изчисти заболяването. Никакъв мехлем не можеше да заличи белезите. Единственото възможно примирение бе в това да накараш виновните да си платят, да видиш, че се изправят пред справедливостта. А историята показваше, че такава отплата идва много рядко. Така че раните на ветерана не зарастват никога, белезите не заглъхват никога, гневът никога не затихва.

Ето защо сиърдоминът бе започнал да вярва и знаеше много добре, че това, което върши тук, с оръжието в ръка, изобщо не решава конфликта в него. Беше несъвършен като всеки друг и колкото и нажежен да беше гневът му, колкото и праведна да беше яростта му, не можеше да наложи чисто, неопетнено правосъдие — защото това бе нещо всеобщо, неотделимо от идентичността на цял един народ. Това трябваше да бъде акт на едно общество, на цивилизация. „Не обществото на Тайст Андий — те явно няма да приемат това бреме, няма да се съгласят да раздадат нашето правосъдие заради нас, хората, нито е редно да очакваме, че ще го сторят. И затова… аз съм тук и чувам плача на Избавителя.“

„Не можеш да убиваш в името на справедливостта.“

Непримиримо. Онова, което беше някога, и това, което бе сега. Нещата, които беше вършил тогава, и всичко, което правеше тук, в този момент.

Неуспелият узурпатор стоеше на колене до него. Обезглавен, като в някакъв горчив символизъм. Но символът беше сложен, объркан. И той можеше да намери само една истина за себе си във всичко това.

„Главите се търкалят надолу.“

„Може би във вярата си във възможността за избавление хората съзнателно съгрешават. Избавлението чака като странична врата там, в съда на правдата, в който рано или късно се озоваваме. Дори заплащане на глоба не се иска, само празното договаряне, което оправдава отговорността. Стискане на ръцете и си тръгваш, през онази странична врата, а съдията гледа след теб благодушно. Виновността и последствията — изрядно избегнати.“

О, Салинд беше в криза, и то страшна. Аргументите — сведени дотам, че самата идея за избавление да се окаже оспорима. Избавителя поемаше всичко в и върху себе си. Безрезервно. Даваше освобождение все едно, че то е без стойност, не струва нищо, докато облагата за прегърнатите беше дар по-скъп от богатството на тиранин.

Къде беше справедливостта във всичко това? Къде беше наказанието за извършените престъпления, възмездието за нанесените злини? „Никакъв морален компас няма в това. Не е и нужен, защото всяка пътека води към едно и също място, където благословията се дава, без да се задават въпроси.“

„Култът към Избавителя беше… е мерзост.“

Беше започнала да разбира как се раждат жречествата. От нуждата от осветени ритуали, правила и възбрани, от моралния филтър, определен от възприети представи за справедливост. И все пак можеше също така да разбере колко дълбоко опасна може да се окаже една такава институция, като морални арбитри, като разпределители на тази справедливост. Лица на качулати лешояди, които пазят вратата на съда, избират кой да влезе вътре и кой — не. Колко време оставаше, преди първата кесия сребърници да смени притежателя си? Колко време оставаше, преди първият престъпник да си плати входа към прегръдката на слепия безрезервен Избавител?

Можеше да създаде такава църква, можеше да официализира култа в религия и можеше да наложи сурово, непоклатимо чувство за справедливост. Но следващото поколение жреци и жрици? А по-следващото? А след него? Колко време щеше да мине, преди суровите правила да превърнат тази църква в самоуверена, търгуваща с власт тирания? Колко време щеше да изтече, преди да се появи покварата, след като скритата сърцевина на религията е простият факт, че Избавителя прегръща всеки, който дойде пред него? Факт, който буквално щеше да породи цинизъм сред жречеството, а с този цинизъм светското користолюбие щеше да е неизбежно.

Тази загуба не беше просто загуба на вяра в Избавителя. Беше загуба на вяра в самата религия.

Молитвите й докосваха присъствие, стопляха се от близкия дъх на безсмъртен. И тя пледираше пред тази сила. Негодуваше. Изискваше. Настояваше за обяснения, за отговори.

А той поемаше в прегръдката си целия й гняв, както поемаше всичко друго. И това беше грешно.

Имаше две значения, които се приписваха на думата „Помръкващия“. Първото беше отрицателно, форма на грубо невежество. Второто беше чест, оказана в служба на крал или кралица. Тъкмо второто значение бе придадено на сиърдомина — почетна титла.

Имаше и трето определение, характерно за Черен Корал и за самия сиърдомин. Той, в края на краищата, обитаваше в Нощ, където Мракът не беше невежество, а дълбока мъдрост, древно знание, символичен за самото начало на съществуванието, първата утроба, от която бе родено всичко останало. Живееше в Нощ и известно време беше правил ежедневни поклонничества до могилата със забранените й богатства, еднолична процесия на прераждане, която Салинд едва сега можеше да разбере.

Сиърдоминът беше всъщност най-малко невежа от всички тях. Познавал ли беше Итковиан приживе? Мислеше, че не. Всъщност трябваше да е невъзможно. Тъй че онова, което бе привлякло сиърдомина към култа, бе дошло по-късно, след смъртта на Итковиан, след неговото възнесение. Значи лична криза, нужда, която той се стремеше да утоли с ежедневните си молитви.

Но… защо да си прави труда? Избавителя не връщаше никого. Благословията и прошката бяха сигурни. Пазаренето беше преструвка. Сиърдоминът трябваше да направи тази своя процесия само веднъж — и да се свърши.

Ако никой не се беше изправил срещу него, той все още щеше да прави ежедневното си поклонничество, като животно, което блъска главата си в решетките на клетка — а вратата всъщност зее отворена.

Важно ли беше това? Сиърдоминът не искаше прегръдката на Избавителя. Не, избавлението, към което се домогваше, беше от друго естество.

Нуждата я измъкна от ложето в храма, навън в Нощ. Чувстваше се слаба, със замаяна глава, всяка стъпка изцеждаше ужасно много енергия. Загърната в одеяло, безразлична към тези, които подминаваше, тя крачеше през града.

Имаше смисъл в самата могила. В съкровището, което никой не можеше да докосне. Имаше смисъл в отказа на сиърдомина от лесния път. В молитвите му, които искаха или нещо, което Избавителя не можеше да даде, или нищо. Имаше навярно някаква тайна в самата прегръдка на Избавителя, нещо скрито, може би измамно дори. Той поемаше престъпления и грехове и ги задържаше всичките в изчакване… докога? До смъртта на избавения? И тогава какво? Дали някакъв таен отчет не очакваше всяка душа?

Колко ли отчаяние се криеше във всяка изречена молитва? Надеждата за благослов, за мир, за чувството, че нещо по-голямо от самия теб би могло да признае окаяната ти същност и че може всъщност да измени цялата реалност така, че да е в угода на желанията на тази същност. Дали молитвите не бяха нищо повече от опит за сделки? Жалко утвърждаване на някакъв вид взаимност?

Е, тя нямаше да се пазари. Не, тя имаше въпроси и искаше отговори. Настояваше за отговори. Ако вярата, отдадена на един бог, не идваше от нищо повече освен от егоистични желания, то тя с нищо не беше по-малко безчестна от голата алчност. Ако това да отдадеш душата си на един бог означаваше всъщност да предадеш волята си, то тази душа се оказваше без никаква стойност, доброволен роб, за когото свободата — и цялата отговорност, която предполагаше това — бе анатема.

Усети се, замаяна, че минава през портата и излиза на пътя, по който бе вървял някога сиърдоминът ден след ден. Беше започнало да вали, капките — леки, прохладни на пламналото й от треска лице, сладки като сълзи в очите й. Почти нищо не растеше от двете страни на пътя, нямаше ги дори странните андийски растения, които можеше да се видят по градините зад зидовете и на покривите. Умиращата луна бе засипала това място със солена вода, порой, останките от който се бяха спекли на бяла кора, като напукана кожа по голата земя.

Залиташе напред и надушваше морето.

А след това изведнъж се олюля под дневната светлина, слънчевите лъчи падаха косо от изток, а високо над нея, точно над главата й, бе надвиснал самотен облак, и дъждът бе като искряща плетеница от коси резки.

Салинд продължи напред, босите й стъпала се хлъзгаха по мокрите каменни плочи на пътя. Виждаше вече могилата отпред, блеснала и току-що измита, виждаше гъстата разровена кал около основата й. Никакви поклонници нямаше обаче — навярно беше много рано. „Навярно всички са си отишли.“ Но не, виждаше се димът, издигащ се от огньовете в стана. „Пътя ли са си изгубили тогава? Изненадващо ли е това? Самата аз не преживях ли своята криза на вярата?“

Приближи се още, вече без да откъсва очи от могилата.

„Избавителю! Ще ме чуеш. Трябва да ме чуеш!“

Падна на колене в калта и студът й я прониза. Дъждът бе престанал и парата вече се вдигаше от всички страни. Вода течеше на вадички навсякъде по могилата, сто хиляди сълзи, стичащи се по всички дарове.

„Избавителю…“

Нечий юмрук стисна късата й коса на тила. Някой дивашки я дръпна нагоре, завъртя рязко главата й. Тя зяпна широко ухиленото лице на Градитан.

— Изобщо не трябваше да се връщаш — каза й. Дъхът му вонеше на келик и тя видя кафявите петна по устните му. Очите му изглеждаха странно хлъзгави, като камъчета, изхвърлени от вълните. — Изкушавам се да те дам на моите урдомани, жрицо — не че ще искат да те имат.

„Урдомани. Той беше Урдо, командир на фанатичния елит. Вече започвам да разбирам…“

— Но Монкрат би могъл.

Тя се намръщи. За какво й говореше?

— Пусни ме. — И се удиви колко тънък и слаб е гласът й. — Искам да се моля.

Той изви ръката си, принуди я да се обърне с лице към него, бяха близо като любовници.

— Монкрат!

Някой се появи до него.

— Донеси саеманкелик. Искам да я видя колко добре танцува.

Усещаше твърдите кокалчета на пръстите му, натиснали тила й, извиваха и късаха коса от корените, забиваха се в раните, които вече бяха отворили.

— Нищо не мога да ти дам — каза тя.

— О, ще ми дадеш — отвърна той. — Ще ни дадеш пътя. — И я обърна отново с лице към могилата. — Право до него.

Не разбираше. И все пак страхът я стисна за гърлото, а щом чу забързаните стъпки и видя полюшващата се бутилка, страхът й избуя в ужас.

Градитан дръпна главата й още назад.

— Ще пиеш, жено. Една капка да похабиш, ще платиш скъпо.

Монкрат се приближи, вдигна зацапаното гърло над устните й.

Тя се опита да извърне лице, но хватката на Урдо я спря. Той се пресегна с другата си ръка и запуши ноздрите й.

— Пий и после ще дишаш отново.

Салинд загълта.

Нямаше я в стаята й. Спинок Дурав стоя дълго, зяпнал разбърканите завивки на леглото. Забеляза липсващото одеяло, видя, че е оставила повечето си дрехи, дори мокасините. Каза си, че не би трябвало да е изненадан. Не бе посрещнала особено радушно вниманието му.

И все пак се чувстваше все едно някакъв студен ухилен кучи син е изровил дупка в гърдите му. Беше нелепо — да прояви такова безгрижие, такова самодоволство, че да се окаже толкова уязвим. Човешка жена на толкова малко години — беше по-лош и от старец, седнал на стъпалата на храма, чиито лиги текат похотливо след всяко подминало го младо същество. Колко гадна може да е любовта: лумва ненадейно и те изгаря с блестящата си глупост.

Ядосан на самия себе си, излезе от стаята.

В град на безкрайната Нощ никоя камбана не е рано за пиене. Той обърна гръб на храма и цитаделата и се запъти по призрачните улици към Ожулената.

Ресто беше зад тезгяха, със зачервени очи. Почеса се по брадата и не продума нищо, когато Спинок влезе и закрачи към масата в дъното. Кръчмарите познават добре всичките хиляди лица на мизерията и наливат, без да ги подканят.

Спинок огледа сърдито другите маси — всичките празни; беше единственият клиент. Надигна халбата.

Няколко мига след като Ресто донесе третата халба, вратата се отвори широко и влезе сиърдоминът.

Спинок изпита внезапно предчувствие. Дори отдалече мъжът миришеше на кръв, а лицето му изглеждаше състарено и бледо, очите — толкова измъчени, че Тайст Андий трябваше да извърне поглед.

Сякаш не забелязал реакцията му, сиърдоминът дойде до масата му и седна срещу него. Ресто дойде бързо с кана и втора халба.

— Тя не иска помощта ми — въздъхна Спинок.

Сиърдоминът не отвърна нищо. Наля си и тупна каната на масата.

— За какво говориш?

Спинок извърна очи.

— Не можах да те намеря. Търсих те навсякъде.

— Толкова си зажаднял за игра?

„Игра? О. Кеф Танар.“

— Приличаш на окаян старец, сиърдомин. Чувствам, че трябва да пожертвам и последните си остатъци достойнство, тук и сега, и да ти разкажа всичко.

— Не знам дали съм готов за това — отвърна мъжът. — Твоето достойнство е важно за мен.

Спинок се сепна. Все още не можеше да погледне сиърдомина в очите.

— Отдал съм сърцето си.

— Аха. Но не можеш да се ожениш за нея, нали?

— За коя?

— За Върховната жрица. Макар че е крайно време да разбереш, че тя също те обича, може би те е обичала винаги. Проклети Андий — живеете толкова дълго, че като че ли не можете да се вкопчите в нещата, които са тук и сега. Ако имах безкрайните ви години… не, не ги искам. Бездруго живях много дълго.

Умът на Спинок се замая. Върховната жрица?

— Не, тя не. Не ме обича, искам да кажа. Все едно, нямах предвид нея.

— Богове на бездната, Спинок Дурав. Ти си проклет глупак.

— Знам. Сам съм ти го признавал, в името на Качулатия.

— Значи не държиш да направиш Върховната жрица по-щастлива, отколкото е била от хиляда години. Чудесно. Твоя работа. Някоя друга тогава. Внимавай, някой може да скочи и да я убие. Ревността е гибелна.

Твърде небрежно беше това за сиърдомина, твърде напосоки, безгрижно. Звучеше като от човек, предал се на отчаянието, който вече не се интересува… от нищо. Пуска всяка стрела от колчана, бърза да види как той изведнъж се оказва фатално празен. Сиърдоминът направо плашеше Спинок.

— Какво си намислил?

— Избивам хора. — Сиърдоминът си наля отново и се отпусна в стола си. — Единайсет досега. Виждаха се като освободители. Крояха събарянето на своите потисници Тайст Андий. Отзовах се на молитвите им и ги освободих до един. Това е моето наказание, Спинок Дурав. Моето лично извинение за безумието на човечеството. Прости им, моля те. Защото аз не мога.

Спинок усети как нещо стегна гърлото му и изкара сълзи в очите му. Не можеше дори да погледне този човек, не смееше, за да не види онова, което изобщо не биваше да се открива, изобщо не биваше да се покаже. Не и у най-близкия му приятел. У никого. Успя да промълви, мразеше собствените си думи:

— Това… не е нужно.

— Честно казано ти си прав, приятелю. Те щяха да се провалят — не ми липсва вяра във вашата ефикасност, особено на вашия господар. Разбери, направих го от желание да докажа, че понякога сме способни да се справим сами помежду си. Мерки и баланси. По този начин кръвта цапа моите ръце, не вашите. Не дава на никого повод да ви мрази.

— На онези, които мразят, не им трябва особен повод.

Последва мълчание. Историята беше разказвана неведнъж, спомни си Спинок. Как Подпалвачът на мостове Уискиджак — мъж, когото Аномандър Рейк наричаше приятел — се бе намесил в избиването на панионските вещици, безумните майки на Чедата на мъртвото семе. Уискиджак, човек, се бе опитал да поднесе дар на Сина на Тъмата, като му отнеме бремето на този акт. Жест, който бе потресъл господаря му до дъно. „Не е в нрава ни да позволяваме на други да споделят бремето ни.“

„Но сме готови без колебание да поемаме тяхното.“

— Чудя се дали ние проправихме пътя му.

— Какво?

Спинок потърка челото си. Изведнъж се бе почувствал леко опиянен.

— На Итковиан.

— Разбира се, че не бяхме ние. Сивите мечове…

— Имаха Щит-наковалня, да, но не са единствените в това. Титлата е древна. Дали не сме тъмното огледало за такива хора? — Поклати глава. — Вероятно не. Би било голяма самонадеяност.

— Съгласен съм — отвърна сиърдоминът.

— Аз я обичам.

— Вече го каза. А тя, изглежда, не те иска.

— Съвсем вярно.

— Тъй че ти седиш тук и се напиваш.

— Да.

— След като аз се напия достатъчно, Спинок Дурав, ще направя каквото е нужно.

— Какво е нужно?

— Ами, ще отида и ще й кажа, че е проклета глупачка.

— Не можеш.

— Нима?

Спинок поклати глава.

— Тя вече се е изправяла срещу теб. Без да мигне.

Ново тягостно мълчание. Проточи се дълго.

Вече беше достатъчно пиян, за да измести погледа си и да го върне на лицето на сиърдомина.

Беше маската на смъртта, бяла като прах.

— Къде е тя? — попита мъжът с дрезгав, напрегнат глас.

— На път обратно към могилата, мисля. Сиърдомин, съжалявам. Не излъгах, когато ти казах, че съм глупак…

— Глупак си, да. — И се изправи, залитна и се подпря на облегалката на стола. — Но не по начина, по който си мислиш.

— Тя не искаше помощта ми — каза Спинок Дурав.

— А аз не исках да й дам моята.

— Твоят избор…

— Не е трябвало да слушаш, приятелю. Нея. — „Не е трябвало да я слушаш!“

Сиърдоминът се завъртя и закрачи към вратата.

Изведнъж Спинок Дурав бе останал без думи, изтръпнал, стъписан и объркан. „Какво съм направил?“

„И какво не съм?“

Но приятелят му си бе отишъл.

Раздразнената Сеймар Дев откриваше в себе си черти, които не я радваха. Нямаше никаква причина да негодува от начина, по който двамата й спътници намираха толкова много удоволствие в компанията си. Как си говореха волно, несдържани от никакво фалшиво благоприличие, неповлияни дори от това, че все още едва се познаваха, и как темите се понасяха във всички възможни посоки, подхвърлени по приумиците на настроението, кръжаха главозамайващо около трудни въпроси като въртопи около разядени скали. Най-дразнещото беше, че избухваха понякога в пристъпи на смях, а тя знаеше много добре — проклети богове, беше сигурна — че и двамата не притежаваха толкова леко чувство за хумор, че бяха толкова далече от такава характеристика, че можеше само да ги гледа стъписана и невярваща.

Разправяха си всеки за своето племе, разменяха си истории за сексуални подвизи. Говореха си за оръжия и никой от двамата не се колебаеше да връчи меча си на другия, за да го огледа и дори да пробва няколко замаха и стъпки с него. Пътника разказа за свой стар приятел, Ереко, Тартено с толкова чиста и древна кръв, че щял да се извиси много над Карса Орлонг, ако застанели един до друг. И в този разказ Сеймар Дев долови дълбока тъга, рани толкова люти, че скоро стана ясно, че самият Пътник не смее да се доближи прекалено, тъй че историята му за Ереко не стигна до свършек. А Карса Орлонг не настоя, с което ясно показа разбирането си, че една душа може да закърви от невидими места и че често единственото, което опазва смъртния да продължи напред, зависи от избягването на такива места.

Той на свой ред отвърна с разказа си за двамата си приятели, които го придружили в един злощастен набег в земите, заселени с човеци, Байрот Гилд и Делъм Торд. Чиито души, небрежно обясни Карса, сега обитавали камъка на неговия меч.

При тази подробност Пътника само въздъхна и рече:

— Това е достойно място.

На втория ден от всичко това Сеймар Дев вече бе готова да запищи. Да скубе коси, да храчи кръв, проклятия и зъби, и може би целия си стомах, преди да е свършила. Тъй че мълчеше и сдържаше гнева си, като побеснял звяр, окован към земята. Беше нелепо. Жалко и глупаво — тази дълбока завист, която изпитваше. Освен това не беше ли научила повече за двамата след съдбовната им среща, отколкото изобщо беше знаела преди? Беше като скорец, прелитащ между два бика бедерини — вниманието й биваше привличано ту към единия, ту към другия. Докато мирът между двамата траеше, нямаше да каже нищо, за да предизвика вълнение, колкото и ядосана да беше.

Продължаваха през необятната равнина по отъпкан кервански път, криволичещ през Канелените пустини. Малкото кервани, които настигаха, бяха изключително неразговорчиви, пазачите им настръхнали, търговците — навъсени и негостоприемни. Малко преди свечеряване предната нощ четирима конници бяха подминали бивака им — само ги изгледаха продължително и продължиха, без дума да разменят.

Карса изръмжа и каза:

— Видя ли това, Сеймар Дев? Дядо ми казваше: „Вълкът не завира нос в мечия гъз.“

— Дядо ти е бил наблюдателен мъж — отвърна Пътника.

— Общо взето беше глупак, но дори глупаците могат да родят племенна мъдрост. — И отново се обърна към Сеймар Дев. — В безопасност си, вещице.

— От други хора — да — изръмжа тя в отговор.

А кучият син се изсмя…

Канелените пустини бяха наречени така с основание. Бързо се наложи един-единствен вид трева с дълбоки корени, ръждивочервена и висока до бедрата, с назъбени ръбове и трънливи семенници на тънки поклащащи се стръкове. Малки гущерчета на червени ивици пъплеха из тези треви, плющяха с опашки и се разбягваха на пътя им. Земята се изравни и вече не се виждаше нито едно възвишение или хълм.

Сред тази монотонност Пътника и Карса Орлонг като че ли бяха решили да похабят съвсем гласните си струни.

— Малцина си спомнят — говореше Пътника — хаоса на Малазанската империя в онези ранни дни. Лудостта само започна с Келанвед, императора. Първият му кадър помощници бяха до един напанци, всеки тайно заклет на една млада жена, която наричаха Въслата. Тя бе наследница на короната на островите Нап — тайно, още от унтското завоевание. — Замълча. — Така поне разказват. Вярно ли е било? Настина ли Въслата е била последната от напанското кралско родословие? Кой може да каже, но се оказа изгодно, когато тя смени името си на Ласийн и спечели трона на империята. Все едно, онези помощници бяха извадени от строя, всички до един. Урко, Кръст, Нок, всички. Бързи до фанатизъм, готови на всичко, за да издигнат империята.

— Империята или Въслата? — попита Карса Орлонг. — Не изглежда ли точно толкова вероятно просто да са използвали Келанвед?

— Основателно подозрение, само дето след като Ласийн стана императрица, остана само Нок. Всички други… се удавиха.

— Удавиха?

— Официално. Причината за смъртта бързо стана евфемистична. Да го кажем така. Те изчезнаха.

— Имаше още един — каза Сеймар Дев.

— Танцьора…

— Не той, Пътник. Първия меч. Дасем Ълтър, командирът на всички армии на императора. Той не беше напанец. Беше далхониец.

Пътника я изгледа.

— Той падна в Седемте града, малко преди Ласийн да вземе властта.

— Въслата поръча убийството му — отвърна Сеймар Дев.

Карса Орлонг изсумтя.

— Елиминиране на потенциални съперници — трябвало е да си разчисти пътя. Това, вещице, не е нито дивашко, нито цивилизовано. Ще видиш такива неща както при сополивите варвари, така и в империи. Това е истината на властта.

— Не бих оспорвала думите ти, тоблакай. Искаш ли да знаеш какво стана, след като ти уби император Рулад?

— Тайст Едур напуснаха империята.

— Как… как разбра?

Той се озъби.

— Предположих го, вещице.

— Просто така?

— Да. Те не искаха да стоят там.

— Допускам, че Тайст Едур доста бързо са разбрали проклятието на окупацията — каза Пътника. — Действа като прясно отворена рана, поразява с отровата си потисниците, както и потиснатите. Двете култури се израждат от най-жестоките крайности. Омраза, страх, алчност, измяна, параноя и ужасно безразличие към страдащите.

— Все пак малазанците окупираха Седемте града…

— Не, Сеймар Дев. Малазанците завладяха Седемте града. Това е друго. Келанвед разбираше поне това. Ако трябва да стиснеш здраво във вражеска територия, то хватката трябва да остане скрита — на самия връх на местната власт. Тъй че не повече от шепа е под изричен контрол — на всичко останало, търговци, пастири, селяни и занаятчии — на всички — трябва да се покажат по-добри условия, и то колкото се може по-бързо. „Завладявай с грохота на вълна, управлявай с тих ромон.“ Думите на самия император.

— Това направи Нокътят, нали? Проникване и парализиране на властниците…

— Колкото по-малко пролята кръв, толкова по-добре.

Карса Орлонг се изсмя горчиво.

— Зависи. Има и други завоевания.

— Например?

— Пътнико. Приятелю. Ти говориш за завоеванието като средство за усилване на нечия мощ — повечето поданици и повечето градове под твоя власт е измерението на тази мощ. Но какво да кажем за силата на разрушението?

Сеймар Дев усети, че е затаила дъх. Видя как Пътника премисли думите на Карса, преди да отвърне:

— Тогава нищо няма да се спечели.

— Грешиш — отвърна Карса, замълча и разкърши гръб. Хавок тръсна глава — отривисто движение, като посичащо острие на брадва. — Видях лицето на цивилизацията и не съм впечатлен.

— Нищо лошо да бъдеш критичен.

— Той не просто е критичен — намеси се Сеймар Дев. — Той се кани да я унищожи. Цивилизацията, искам да кажа. Всичко, от море до море. Когато Карса Орлонг свърши, на света няма да остане нито един град. Така ли е, Карса?

— Не виждам нищо ценно в скромните амбиции, вещице.

Пътника замълча, а тишината се разпростря като пустош, докато дори стонът на несекващия вятър започна да изглежда далечен и глъхнещ.

„Богове, колко често съм му пожелавала успех! Въпреки че тази мисъл ме ужасява — готов е да избие милиони. Готов е да съкруши всеки символ на прогрес. От плуга — обратно към пръчката. От тухлите — обратно в пещерите. От желязото — към камъка. Да ни смачка на земята, в калта и локвите. И зверовете да ни гонят, а онези от нас, които оцелеят — те ще се избиват помежду си.“

Най-сетне Пътника проговори:

— Не обичам градове.

— Варвари, и двамата — обади се тя.

Никой от двамата не реагира. Може би не я бяха чули. Хвърли им по един бърз поглед, наляво и надясно, и видя, че и двамата се усмихват.

Яздеха все напред, а денят шумолеше сред вълни от червена трева.

Пътника заговори отново:

— Първият закон на множеството е конформизмът. Цивилизацията е механизмът за контролиране и поддържане на това множество. Колкото по-цивилизована е една държава, толкова по-конформистко е населението й, докато не дойде последният век на тази цивилизация, когато множеството поведе война с конформизма. Първото става все по-диво, все по-неефикасно в своите крайности; докато второто се стреми да усили мащабите на своя контрол, докато тези усилия не придобият облика на жестока тирания.

— Пак ли Келанвед? — попита Сеймар Дев.

— Не всъщност — изсумтя Пътника. — Това е Дюйкър, имперският историк.

През цялата току-що изминала нощ Нимандър Голит беше водил жалката си група из град Бастион. Децата на Тъмата, с кротката сила на Аранта, която ги беше загърнала, се бяха движили в пълна тишина, незасечени, доколкото можеха да преценят, тъй като не бе вдигнат никакъв сигнал за тревога. Градът сякаш бе мъртъв, като затворен цвят.

На свечеряване, малко преди да тръгнат, бяха чули тропот по главната улица и отидоха при портите. Десетки огромни фургони пристигнаха в града, натоварени със стока. Лицата на коларите бяха изпити и уморени, с посърнали очи над зацапаните с кафяво уста. Бали с храни, бурета с фурми и масло, осолена змиорка, пушен бедерин, консервирано овнешко и безброй още продукти, които трескаво предлагаха в замяна на бъчвите с келик.

Жестока ирония можеше да се долови в жалката незаинтересованост на местните, показвана пред тези жизненоважни храни — повечето не изпитваха никаква охота за храна. Повечето умираха от глад, затънали в екстаза на саеманкелик, черното мастило на божията болка.

Тайст Андий носеха бронята си. Носеха снаряжението си, за да се бият, да убиват. Нимандър нямаше нужда да поглежда назад, за да види преобразяването, изписано на лицата на тези, които вървяха зад него. На всички освен на едно. Усмивката на Скинтик бе изчезнала, но очите му все още блестяха трескаво. Кедевис, винаги рационална… сега лицето й беше маска на лудостта, красотата — изкривена в нещо ужасяващо. Ненанда, въпреки всичките му пози на свирепост, беше пребледнял като пепел, сякаш истината за царящата наоколо им страст го вгорчаваше с отровата си. Десра бе зачервена като в някакъв пристъп на възбуда. Само Аранта оставаше непроменена. Спокойна, с блеснали съсредоточени очи, чертите на лицето й — някак смекчени.

Скинтик и Кедевис носеха Клип. Ненанда беше вдигнал на едното си рамо оръжията му, лъка с колчана, меча и оръжейния колан — всичко окачено на каишка, която можеше да пусне за миг, ако възникнеше нужда.

Бяха се плъзгали покрай сгради, в които танцуваха поклонници, мятаха се измършавели ръце и крака, полюшваха се отпуснати кореми — вратите зееха, кепенците бяха отворени в нощта. Гласове стенеха в несвързан хор. Дори случайно извърналите се към Тайст Андий лица, докато те подминаваха призрачно, не се съживяваха, очите оставаха помръкнали, празни, невиждащи.

Въздухът беше топъл, миришеше на гранясала сол от пресъхващото езеро, смесено с по-тежката воня на разлагащи се трупове.

Стигнаха до централния площад. Беше празен. Самият олтар беше тъмен, сякаш безжизнен.

Нимандър се разколеба. Трябваше да има наблюдатели. Пазачи. Щеше да е лудост да си помисли друго. Можеше ли да стигнат до олтара, преди някоя скрита тълпа да се втурне и да ги обкръжи? Едва ли. Не бяха видели повече Каллор, откакто бе закрачил сам към олтара предния ден. Ненанда вярваше, че старецът е мъртъв. Вярваше, че ще намерят тялото му, изстинало и побеляло, да лежи на плочестия под някъде вътре в сградата. Кой знае защо, Нимандър не мислеше, че това е вероятно.

Скинтик зад него прошепна:

— Е? Вече е почти утро, Нимандър.

Какво ги очакваше? Имаше само един начин да се разбере.

— Да тръгваме.

Изведнъж, още с първите им стъпки на площада, въздухът сякаш се завихри, сгъстен и натежал. Нимандър усети, че трябва да се напрегне, за да преодолее напора му, нещо стегна гърлото, а след това и гърдите му.

— Запалиха лайното — изсъска зад него Скинтик. — Замириса ли ти? Келикът…

— Тихо.

Петнайсет, вече — двайсет крачки. Тишина. Очите на Нимандър се спряха на входа към олтара. Стъпалата бяха лъснали от роса или нещо много по-лошо. Черните глифове сякаш запулсираха в очите му, сякаш цялата сграда дишаше. Усещаше нещо тъмно и гадно в жилите си, като мехури в кръвта или семена, жадни да избуят за живот. Усещаше, че всеки миг ще изгуби контрол.

Чу задъхано дишане зад себе си — всички изпитваха същото, всички…

— Зад нас — изръмжа Ненанда.

От всички страни настъпваха тълпи, от всяка улица и вход, бавно, тъмни фигури запълваха площада. „Приличат на плашила, изтръгнали се от прътите си — Майката да ни благослови…“

Трийсет крачки, вече в центъра на площада. Всяка улица около тях вече е запушена… освен водещата към самото здание.

— Вкарват ни в кошарата — изхриптя Кедевис. — Искат да влезем вътре.

Нимандър погледна през рамо отпуснатото тяло на Клип. Главата му беше увиснала и косата му се влачеше по земята. Очите му бяха полуотворени.

— Жив ли е още?

— Едва диша — отвърна Кедевис.

Прииждаха към тях с лъснали тъмни очи, със зейнали усти. Стотици. Ножове, брадви, вили и чукове в ръцете им. Единственият звук, който идваше откъм тях, беше тътренето на босите им крака.

Само двайсет крачки още до стъпалата. Отдясно, отляво и зад тях поклонниците в предните редици започнаха да вдигат оръжията си, последваха ги другите след тях.

— Скинтик — заговори Нимандър. — Взимаш Клип, сам. Аранта взима оръжията му. Десра, пази сестра си. Кедевис, Ненанда, пригответе се за ариергард — щом влезем вътре, задръжте ги на входа.

Двама срещу хиляда или повече. Фанатици, безстрашни и безчувствени… — „Богове, полудели сме.“

Чу как два меча изсъскаха от ножниците. Звукът проряза въздуха и хладното желязо все едно докосна челото му, сепна го и го пробуди.

Тълпата вече беше близо, надигна зверски рев.

Нимандър стигна до първото стъпало.

— Хайде!

Втурнаха се нагоре. Скинтик мигновено се озова зад него, с Клип на гърба, стиснал го за едната китка и единия крак. След него Аранта — полетя като привидение нагоре по стъпалата. Десра бе по петите й. Ненанда и Кедевис, с гръб към тях и изпънали мечовете в готовност, бавно отстъпваха.

Първите редици поклонници нададоха протяжен стон и се понесоха напред.

Закънтя желязо, засъска и затрещя в плът и кости. Нимандър се хвърли напред през входа. Нямаше никаква светлина — всички факли в скобите по стените бяха изгасени, — но очите му успяха да пронижат сумрака тъкмо навреме, за да видят десетките втурнали се към него жреци.

Нимандър извика предупредително, извади меча си…

Глупците бяха човешки същества. Бяха полузаслепени в тъмното. Той замахна и видя как нечия глава се изтъркаля от раменете, тялото рухна. Обратният замах спря ръката, която забиваше кама в гърдите му. Мечът отсече китката и отрязаната ръка, все още стиснала оръжието, тупна в гърдите му, преди да падне. Нимандър изви върха на меча над тялото и промуши едноръкия вече жрец в гърлото.

С периферното си зрение видя как тялото на Клип пада на пода, когато Скинтик освободи ръцете си, за да се защитава.

В залата отекна болезненият съсък на острие, прорязващо плът, последвано от плисъка на кръв по каменните плочи.

Нимандър посече друг нападащ жрец, върхът на меча се вряза между ребрата и прониза сърцето му. Докато падаше, жрецът се опита да задържи меча, но Нимандър изви и с дивашко дръпване го изтръгна.

Нож изстърга в брънките на ризницата му под лявата ръка и той се дръпна встрани, приклекна, замахна и усети как мечът пробожда мека плът. Кисели стомашни сокове се изляха по острието и защипаха кокалчетата на пръстите му. Жрецът се преви над раната. Нимандър го изрита в пищяла, изпращяха кости. И щом мъжът пред него се свлече, връхлетя върху друг.

Меч срещу кама не беше честен двубой. Щом нещастното същество падна по очи и изхлипа смъртно ранено, Нимандър с един замах изтръгна оръжието и се завъртя, за да посрещне следващия нападател.

Нито един не беше останал на крака.

Скинтик стоеше до него. Натика кървавия си още меч в ножницата на колана си, след това се наведе, за да вдигне Клип. Десра, с голо оръжие, от което капеше кръв, се засуети край Аранта, докато тя, непокътната, мина безшумно покрай тях, без да откъсва поглед от пищно украсените крила на вратата към някакъв величествен вход. След миг сестра й я последва.

Откъм външните врати звуците на безумната битка продължаваха да ехтят. Човешки писъци се сливаха в дивашка какофония. Нимандър погледна назад и видя Кедевис и Ненанда: все още държаха портала, кръв и жлъчка се плискаше под ботушите им, лееше се надолу през пукнатините на плочите. Нимандър ги зяпна като хипнотизиран, докато сръгването на Скинтик не го сепна и не го измъкна от унеса.

— Хайде — изхриптя дрезгаво Нимандър и продължи след Аранта.

Десра чувстваше цялото си тяло изпълнено с живот. Дори сексът не можеше да се сравни с това усещане. Двайсет обезумели жреци се бяха нахвърлили върху тях, а тримата просто ги бяха посекли. Без да се задъхат дори — беше видяла как Нимандър изкла последните неколцина с такова безгрижно изящество, че можеше само да го гледа в почуда. О, той беше убеден, че е слаб в боравенето с меча, и може би наистина не можеше да се сравни с Ненанда или Кедевис. И все пак… „Бастион, децата ти не биваше да ни предизвикват. Изобщо не трябваше да ни тласкаш към това.“

„Видя ли какво направи сега.“

Забърза се след безмозъчната си сестра.

На Скинтик му се искаше да заплаче, но беше достатъчно благоразумен, за да го затаи за по-късно, за онова последно залитане навън, в някое бъдещо място, когато с всичко това щеше да е свършено, когато всеки от тях щеше да може да се върне към нормалния, почти мирен живот.

Никога не си беше падал по молитвите. Най-малкото към Майката Тъма, чието сърце беше жестоко, чието отричане бе като вечно кървяща рана за Тайст Андий. И все пак се помоли. Не на бог или богиня, нито на някоя незнайна сила, небрежно отдаваща дара на милостта. Не, Скинтик се помоли за мир.

Свят на покой.

Не знаеше дали съществува такъв свят, където и да било. Не знаеше дали такъв като него заслужава подобен свят. Раят беше за невинните.

Заради което беше и щеше да си остане завинаги… празен.

„И точно това го прави рай.“

При външните врати касапницата продължаваше. Кедевис видя, че Ненанда се усмихва, и ако имаше време, сигурно щеше да го зашлеви. Силно. Достатъчно силно, за да избие безумната радост от очите му. Нищо славно нямаше в това. Глупците продължаваха да прииждат, тъпчеха се едни други в отчаяната си жажда, а тя и Ненанда ги избиваха.

О, битките при нелепо неравенство бяха нещо, с което бяха свикнали; нещо, с което се справяха адски добре. Това не можеше да е извор на гордост. Отчаяната защита изисква целесъобразност и почти нищо повече. А Тайст Андий, над всичко друго, бяха целесъобразен народ.

Тъй че кръвта продължаваше да се лее, телата рухваха в нозете им, но прииждаха други, за да умрат.

Уби двадесетия, а той не беше с нищо по-различен от деветнайсетия, с нищо по-различен от най-първия, там долу на стъпалата.

Кръв като дъжд. Кръв като сълзи. Всичко това бе толкова безсмислено…

Ненанда започна да се смее.

Поклонниците промениха тактиката си. С дивашки викове се понесоха напред вкупом, с тези, които Ненанда и Кедевис бяха ранили смъртоносно, просто ги тласкаха напред, издъхващи, мятащи се щитове от плът и кости. Тълпата натисна и двамата Тайст Андий бяха принудени да отстъпят от прага…

И нападащите се изляха вътре с победоносни крясъци.

Смехът на Ненанда секна.

Когато чу дивашките викове зад себе си, Нимандър беше до вътрешния вход. Обърна се и видя, че Ненанда и Кедевис отстъпват пред напора на обезумелите хора.

— Скинтик!

Братовчед му прехвърли тялото на Клип на раменете му, обърна си, извади отново меча си и се хвърли в човешката гмеж.

Нимандър се олюля на прага.

„Защо? Защо правим това? Носим Клип на Умиращия бог като проклето жертвоприношение. — Видя отпред Аранта и Десра да се доближават към другия край, където като че ли имаше друга зала. — Залата с олтара — където ни очаква той…“

— Спрете!

Само Десра го погледна през рамо.

Аранта продължи навътре.

Вонята на горящия келик удари Нимандър в носа и той залитна, докато крачеше напред под опуснатото, теглещо надолу бреме на изпадналия в несвяст Клип. Грубите глифове се звереха по стените от двете страни. Изпъкналите бюстове на някое старо, отдавна забравено божество откриваха разбити лица, олющени или натрошени от скорошния погром. Самотни очи се взираха надолу. Полуразтворени уста зееха в криви шутовски усмивки. Една след друга.

Разтреперан, Нимандър с усилие продължи напред. Десра закрачи след Аранта.

Глифовете заплакаха и изведнъж той усети, че сякаш самото време се разпадна. Внезапно го порази слепота, ужасните звуци от боя отзад заглъхнаха, все едно се отдръпнаха далече-далече, и остана само бързеят на кръвта, бурята в главата му.

През която, смътно в началото, а след това все по-осезаемо, го достигна детски глас. Пееше тихо.

Сиърдоминът излезе от Нощ и примижа, заслепен от утринния блясък. Над гробната могила се виждаха струпани облаци, като небесна смет. Дъждът се сипеше косо над изкуствения хълм.

Забърза напред с тълвара в ръка, ботушите му се хлъзгаха по кората засъхнала сол над разкаляната пътека.

Беше излязла навън, сама.

Спинок Дурав — единственият приятел, който му беше останал — бе изповядал любовта си към нея. Но не беше разбрал… да, тя щеше да откаже помощта му. Само че този отказ трябваше да бъде отхвърлен. Трябваше да е схванал това.

Богове на бездната, това не беше битка на сиърдомина. Тя не беше неговата битка.

И все пак се чувстваше въвлечен. Нещо го теглеше напред, смразен от страх и пламнал от ужас, и всичко, което виждаше наоколо, сякаш му крещеше с подробностите си, сякаш най-баналните истини можеха да парят, да щипят като киселина в очите му. Разровени коловози и счупени оси, парчета грънци и локви мътна вода, оголени клони като букаи в пръстта — всеки детайл с жестока неумолимост притегляше вниманието му. „Ние сме това, което е — крещяха сякаш всички неща, — ние сме всичко, което е! Ние сме…“

Не беше негова битка, но Спинок не беше разбрал. Той беше Тайст Андий. Беше вековно същество и можеше да се заеме по-късно с онова, което се избегнеше днес — десетилетия, векове, хилядолетия по-късно. В техните очи нищо не се променяше. Нищо не можеше да се промени. Бяха пропаднал народ. Мечтата да се възвисят отново беше изтляла на прах.

Беше излязла навън. Сама. Навън, където заговорниците крачеха наперено под дневната светлина и крояха да върнат страданието. Където оскърбяваха светилището на един безразличен бог. Навярно вече се беше върнала при своите — ако това се окажеше истината, то Спинок Дурав заслужаваше да я чуе.

В крайпътния изкоп на няколко крачки напред пробяга плъх.

Беше стигнал до мръсотията на лагера, вонята бе толкова силна, че и дъждът не можеше да я отмие.

Щяха ли да го предизвикат? Надяваше се. Ако заговорниците се криеха, щеше да се затрудни с изкореняването им. А ако тя решеше да се крие, е, щеше да се наложи да прерови всяка съборетина и колиба, всяка намокрена шатра и ръждясал фургон.

От дърветата по склона срещу стана се понесе птича песен. Звукът бе смайващо чист. Струи дим се виеха от овлажнелите от дъжда огнища, всяка струя — плътна като змия в очите на сиърдомина. Осъзна, че влиза в гнездото им.

„Но, Спинок, ти не си длъжен да правиш това, не си длъжен дори да знаеш за това. Това е работа на хората и ако тя го иска, да, ще я измъкна от това. Ще ти я върна. Човек може да бъде спасен и това би трябвало да е достатъчно.“

Зачуди се дали Избавителя изобщо вижда нещата по този начин. Поема една душа в прегръдката си, докато хиляда други продължават да гледат с копнеж… но не, той не избираше, не предпочиташе един пред друг. Той приемаше всички.

Осъзна, че му е все едно. Този бог не беше за него. За него избавлението никога не бе причината да коленичи пред тази могила. „Бях самотен. Мислех, че и с него може да е така. Проклета да си, Върховна жрице, защо просто не ме остави на мира?“

„Не е моя тази гадост.“

„Спинок, дължиш ми, но никога няма да го разбереш. Нищо няма да кажа — нека този дъжд измие кръвта от ръцете ми…“

Беше започнал този поход полупиян, но от онова замайване не бе останало нищо. Сега всичко гореше.

Стигна до склона на главната улица на стана и започна изкачването. Дъждът беше ситен като мъгла. Рядката кал поддаваше под ботушите му при всяка стъпка. Стигна до билото приведен напред и задъхан.

Изправи се и нещо блесна пред очите му. Пукот взриви главата му, а след това… нищо.

Градитан стоеше над проснатото тяло на сиърдомина, зяпнал премазаното окървавено лице. Монкрат се приближи и приклекна до тялото.

— Жив е. Ще се удави в собствената си кръв, ако не го обърна, Урдо. Каква е волята ти?

— Обърни го, да. Искам го жив, поне засега. Вземи му оръжията, вържи му ръцете и краката и го извлечи до Свещената шатра.

Градитан облиза устни и усети спарения вкус на изсъхнал келик. Жаден беше за още — пресен, горчиво-сладък, но умът му трябваше свеж. Остър, буден, съзнаващ всичко.

Щом Монкрат се разпореди на двама от своите урдомани да се погрижат за сиърдомина, Градитан се отправи към Свещената шатра. Свято място, да. Но само временно. Скоро щеше да има самата могила. Могилата и невежото богче в нея.

Доскорошните поклонници на Избавителя коленичеха на пътя му. Някои стенеха в утайката на снощния танц. Други се взираха облещени в калта пред коленете си, с клюмнали глави, кафява лига капеше от зяпналите им уста. Можеше да прилича на поквара, но подобни грешни представи не занимаваха Градитан.

Умиращия бог беше по-важен от Черен Корал и мрачните му господари. По-важен от Избавителя и жалкия му култ. Песента на Умиращия бог беше песен на болката, а не беше ли болката проклятието на смъртните?

Беше чувал за друг култ, чужд, посветен на някой си, наречен Сакатия бог.

„Може би има тенденция“, подхвърлил беше Монкрат тази заран.

Нещо светотатствено имаше в това наблюдение и Градитан си напомни, че ще се наложи да заповяда да пребият мага. Но все още не. Монкрат му трябваше, поне засега.

Влезе в Святата шатра.

Да, тя още танцуваше. Вече се гърчеше на пръстения под, твърде изтощена да стои права, но чувствените движения все още бяха достатъчно силни, за да накарат Градитан да затаи дъх. Вече беше без значение, че е била Дете на Мъртвото семе. Никой не можеше да избира родителите си в края на краищата. Освен това тя вече бе осиновена. От Умиращия бог, от благословената болка и екстаза, който тя носеше.

Нека продължи да танцува, да, докато портата не зейне отворена.

Градитан вдигна глава и подуши — о, кръвта бе пролята, жертвоприношението идваше на прага. „Близо е вече.“

Умиращия бог кървеше. Смъртните поклонници пиеха тази кръв. Изливаха я преобразена, за да може Умиращия бог отново да я попие в себе си. Това бе тайната истина зад всяко кръвно приношение. Богът даваше, а смъртният връщаше. Всичко останало… Само пищни одежди и нищо повече от теологична мътилка.

„Мрете, далечни мои приятели. Мрете на тълпи. Вече сме близо.“

— Ти умираш.

Сиърдоминът отвори очи. Отгоре в него се взираше непознато лице.

— Мозъкът ти кърви, Сегда Травос. Решили са да те насилят. Да те изтезават с ужасни гледки — онзи Урдо, наречен Градитан, вярва, че си предател. Иска да страдаш, но ти ще му откажеш това удоволствие, защото умираш.

— Кой… какво…

— Аз съм Итковиан. Аз съм Избавителя.

— А… Извинявай.

Мъжът над него се усмихна и сиърдоминът видя, че усмивката подобава на тези нежни черти, на тези добри очи. Такова състрадание беше…

„Грешно.“

— Може би така изглежда, но ти си силен — духът ти е много силен, Сегда Травос. Вярваш, че съм лишен от искрено състрадание. Вярваш, че прегръщам страданието от егоизъм, за да утоля глад, от пристрастеност. — Мекият поглед на Итковиан се отмести. — Може би си прав.

Сиърдоминът бавно се надигна. Видя над себе си небесен купол, обсипан сякаш с милиони и милиони звезди, плътен рой от звезди, който воюваше за всяко пространство, тъй щото всяко късче и петънце мрак изглеждаше присвито и отстъпващо. Главата му се замая от гледката и го принуди да наведе очи. И разбра, че е коленичил върху монети. Мед, калай, месинг, малко пръски сребро, още по-малко — злато. Тук-там проблясваха скъпоценни камъчета.

— Ние сме в твоята могила — промълви той с благоговеен шепот.

— Да?

Сиърдоминът стрелна бога с бърз поглед.

— Не си знаел…

— Нужно ли е знанието, Сегда Травос?

— Не се наричам вече така. Сегда Травос е мъртъв. Аз съм просто сиърдомин.

— Воин-жрец на Панионския пророк. Виждам в теб воина, но не жреца.

— Май не съм и воин много вече — отбеляза сиърдоминът. — Идвах, за да я спася.

— А сега, приятелю, трябва да се биеш с нея.

— Какво?!

Итковиан посочи.

Сиърдоминът се извъртя, както беше на колене. Надигаше се буря, просмукваше се в купола от жертвени дарове и той видя как чернилката започна да поглъща блесналите звезди, да ги удавя една след друга. Под свирепите кипнали облаци се виждаше фигура. Танцуваща. И с всеки неистов замах на едната ръка нагоре се завихряше катраненочерна сила и се вливаше в нарастващия буреносен облак. Изглеждаше на над хиляда крачки, но с всеки миг ставаше все по-голяма.

Вече можеше да види устата й, зейнала като яма, от която бликаше черна жлъч, изливаше се и се плискаше, докато тя се въртеше във вихъра на безумния танц.

„Салинд. Богове, какво е станало с тебе?“

— Тя ме иска — каза Итковиан. — Това е копнежът й, разбираш ли.

— Копнежът й?

— Да. За отговори. От какво повече може да се бои един бог, освен от смъртен, настояващ за отговори?

— Отпрати я!

— Не мога. Е, воине, ще ме защитиш ли?

— Не мога да се бия с това!

— Тогава с мен е свършено, приятелю.

Салинд се приближи и сякаш изгуби фокус в очите на сиърдомина — крайниците й се сляха с въздуха, тялото й се замъгляваше от една поза в друга. Ръцете й сякаш се умножиха и във всяка, видя той, държеше оръжие. Зацапано с кръв желязо, тежки тояги с полепнали по тях развяващи се кичури коса, ками от обсидиан, коси от пурпурен бронз.

Очите й над зацапаната плачеща уста блестяха с безумен пламък.

— Избавителю — прошепна сиърдоминът.

— Да?

— Отговори ми на един въпрос. Моля те.

— Питай.

Той се обърна към бога.

— Достоен ли си за това?

— Дали съм достоен за жертвата, която трябва да направиш? Не, не мисля.

— Няма да се молиш да те спася?

Итковиан се усмихна.

— Ти ще го направиш ли?

„Не. Никога не съм го правил.“ Изправи се и видя, че тълварът е останал в ръката му. Надигна оръжието и изгледа накриво Салинд. „Мога ли да се опълча на копнежа й? Мога ли да устоя срещу това?“

— Ако не беше твоята смиреност, Избавителю, щях да си отида. Ако не беше твоята… несигурност, съмненията ти, човечността ти.

И без да дочака отговор от бога, излезе на пътя й.

Внезапното затишие, възцарило се в Ожулената кръчма, най-сетне проникна в пиянската мъгла, обзела Спинок Дурав. Той примигна, кривна глава и разбра, че е вдигнал поглед към своя господар.

— Време е, приятелю.

— Отпращаш ли ме вече? — попита Спинок.

— Да. Отпращам те. Време е.

Спинок Дурав се изправи и залитна. Лицето му беше изтръпнало. Гадно място беше светът и не искаше да те пусне. Пое си дълбоко дъх.

— Молбата ми те наранява. Защо?

Можеше да му го каже тогава. Можеше да заговори за необикновения дар на любовта. Към човешка жена. Можеше да каже на Аномандър Рейк за своя провал и с това да събуди Сина на Тъмата за злочестата му участ.

Ако бе сторил всичко това, Аномандър Рейк щеше да отпусне ръката си на рамото му и щеше да каже: „Тогава трябва да останеш, приятелю. Заради любовта, трябва да останеш — иди при нея, веднага. Веднага, Спинок Дурав. Това е последният достижим за нас дар. Последният. Нима наистина вярваше, че ще се противопоставя на това? Че ще реша, че моята нужда е по-голяма?“

„Мислеше ли, че бих могъл да направя такова нещо, когато идвам при теб тук и сега, заради собствената си любов? Към теб? Към нашия народ?“

„Иди при нея, Спинок Дурав. Иди.“

Но Спинок Дурав не каза нищо. Само се поклони пред господаря си.

— Ще направя каквото ме молиш.

А Аномандър Рейк рече:

— Нищо лошо няма, ако се провалиш, приятелю. Не искам невъзможното от теб. Не плачи в този миг. Заради мен, Спинок Дурав, намери усмивка, която да възвести края. Сбогом.

Избиването като че ли нямаше край. Дясната ръка на Скинтик го болеше, мускулите бяха станали безжизнени и натежали, а те продължаваха да прииждат — лица, изкривени, нетърпеливи и отчаяни, с изражения, огънати около смъртоносните рани, сякаш острото желязо беше блажено докосване, прещедър дар. Той стоеше между Кедевис и Ненанда и тримата вече бяха изтласкани до втората двукрила врата. Телата лежаха струпани на грамади, изпълнили всяко пространство на пода на залата, а кръвта и телесните течности се изливаха на гъсти лепкави локви. Стените от всички страни бяха оплискани високо.

Виждаше дневната светлина зад външните врати — утрото се беше проточило. Но откъм прохода зад тях… нямаше нищо. Всички ли бяха измрели там? Излели кръвта си на каменния олтар? Или се бяха озовали в клопка, или се бяха изгубили без отговори — беше ли Клип мъртъв вече, или го бяха предали в ръцете на Умиращия бог?

Нападателите бяха притеснени — твърде много трупове — и много от тях вече пълзяха или просто се хлъзгаха в обхвата на оръжията им.

— Нещо не е наред — изпъшка Кедевис. — Скинтик — върви — вече можем да ги задържим двамата. Върви… разбери дали…

„Дали си губим времето. Разбирам.“ Той отстъпи назад, едното му рамо се блъсна в рамката на входа. Завъртя се, тръгна по коридора. Когато ужасът се развилнееше на света, сякаш всяка гадна истина се разголваше. Житейската борба винаги завършваше с провал. Никоя победа не беше чиста. Триумфът беше утешаваща лъжа и винаги се оказваше ефимерен, кух и краткотраен. Това обсебваше духа, когато се изправиш лице в лице срещу ужаса.

А толкова малко го разбираха. Толкова малко…

Крачеше през мръсния дим, усети как сърцето му забави пулса си, биеше все по-мудно, като гаснещия му дъх. „Какво… какво става?“ Слепота. Тишина и край на всякакво движение. Скинтик се помъчи да продължи напред и осъзна, че стремежът е празен, щом е лишен от воля, а щом нямаше сила, самата воля се оказваше самонадеяност. Глифове се стичаха като черен дъжд по лицето му, по врата и дланите му, изливаха се горещи като кръв.

Продължаваше да се бори някак, напред и напред, стъпка след стъпка, тялото му се влачеше зад него като полумъртво, като бреме, като нещо, заслужаващо да бъде забравено. Искаше му се да се изтръгне от него, макар да разбираше, че плътта му е единственото, което все още го пази жив — но въпреки всичко копнееше за разпад, и този копнеж ставаше все по-отчаян.

„Почакай. Не така виждам аз света. Това не е играта, която избирам да играя — няма да повярвам в това жалко… поражение.“

„Това предлага келикът. Кръвта на Умиращия бог дава спасение — от всичко, което е важно. Поканата е тъй изкусителна, обещанието — така омайващо.“

„Танцувайте! Целият свят около вас гние! Танцувайте! Отрова в устите ви и отрова извън устите ви. Танцувайте, проклети да сте, в прахта на своите сънища. Взирал съм се в очите ви и съм видял, че сте нищо. Празни.“

„Богове, каква изкусителна подкана!“

Осъзнаването го отрезви, рязко като пестник в лицето. Видя, че лежи на плочките в коридора, вътрешната врата беше само на ръка разстояние от него. В залата зад нея като гъст дим се виеше мрак, като буря, пленена под сводестия таван. Чу пеене — тихо, с глас на дете.

Не можа да види Нимандър, нито Десра или Аранта. Тялото на Клип лежеше проснато няма и на пет крачки по-навътре, с обърнато нагоре лице, с отворени очи, оцъклени и невиждащи.

Разтреперан и останал без сили, Скинтик залази напред.

В мига, в който нахлу в олтарната зала, Нимандър усети, че нещо се разкъса, все едно че скача в изпъната завеса от прозрачен тюл. От кипящата буря, от която се беше гмурнал, изведнъж се озова сред внезапен покой, мека светлина и нежен топъл полъх във въздуха. Първата му стъпка изхрущя върху нещо издуто, което се изви под тежестта му. Погледна надолу и видя малка кукла от сплетени треви и клонки. А наоколо по целия под имаше разпръснати още и още такива фигурки. Някои от ивица плат, други усукани с върви, от дърво и изпечена глина. Повечето бяха счупени — без ръце, крака или без глави. Други висяха от голия нисък таван, разкривени на кожените клупове, с извити назад глави, от които капеше тъмна течност.

Безсловесното пеене тук беше по-силно, изливаше се сякаш от всички посоки. Нимандър не можеше да види никакви стени — само под и таван, простиращи се до безкрай в безформена белота.

И кукли, хиляди кукли. На пода, провиснали от тавана.

— Покажи се — изръмжа Нимандър.

Пеенето секна.

— Покажи ми се.

— Ако ги стиснеш — проговори гласът — на жена или на момченце, — текат. Изстисках ги всичките. Докато не се счупиха. — Последва мълчание, след това тиха въздишка. — Нищо не става от тях.

Нимандър не знаеше накъде да гледа — изтерзаните привидения, увиснали пред него, вече го изпълваха с ужас, след като видя приликата им с плашилата по полята извън Бастион. „Те са същите. Не бяха насадените редове, нищо, което да дава жътва. Били са… версии.“

— Да. Провалят се една след друга. Не е честно. Как го направи?

— Какво си ти? — попита Нимандър.

Гласът продължи лукаво:

— На дъното на Бездната — да, има дъно — богове и богини, духове и ясновидци, следовници и пророци, герои и княгини, и князе — сметта на битието. Можеш да си играеш тук. Аз си играх. Искаш ли и ти? Искаш ли и ти да си играеш тук?

— Не.

— Всички са сломени. Счупени. По-прекършени от мен.

— Наричат те Умиращия бог.

— Всички богове умират.

— Но ти не си бог, нали?

— На дъното, долу, никога не си гладен. Дали съм бог ли? Трябва да съм. Не виждаш ли? Толкова много от тях изядох. Толкова много части, късчета. Силата им — нея имам предвид. Тялото ми няма нужда от храна. Не му трябва. В смисъл, да, честно е да се каже така. Толкова е честно да се каже така. Първо го срещнах него на дъното — той избухваше, така ми каза, а бях пътувал толкова далече… толкова далече.

— Твоите поклонници…

— Повечето са мъртви. Други пият. Цялата тази кръв, достатъчно, за да стане река, а течението може да ме отнесе оттук, може да ме върне. По целия път обратно. Да я накара да плати за онова, което направи!

Беше дошъл от хаоса. Не беше чудно, че беше обезумял.

— Покажи се.

— Машината беше счупена, но аз не го знаех. Яхнал я бях, нагоре и все нагоре. Но после нещо се случи. Злополука. Падахме дълго. Бяхме ужасно разбити, и двамата. Когато ме извлякоха навън. Сега трябва да направя нова версия, точно както каза ти. А ти ми донесе такава. Ще свърши работа. Не съм глух за мислите й. Разбирам хаоса й, болките й, предателствата. Разбирам дори арогантността й. Ще свърши работа, ще свърши.

— Няма да го имаш — каза Нимандър. — Пусни го.

— От тези никой не свърши работа. Всичката сила просто изтича. Той как го направи?

„Една от тези кукли. Той е една от тези кукли. Крие се в множеството.“

Гласът отново запя. Безсловесно.

Нимандър извади меча си.

— Какво правиш?

Желязното острие посече най-близките фигури. Срязани нишки, отсечени крайници, слама и трева се разпиляха из въздуха.

Уплашен крясък, а след него:

— Искаш да ме намериш ли? Колко векове ще трябва да похабиш?

— Колкото потрябва — отвърна Нимандър, пристъпи напред и размаха меча отново. Разпиля се дърво и глинени чирепи. Петата му стъпка нова фигура на пода.

— Ще съм се махнал много преди това. Реката от кръв, която ми осигурихте, е моят изход. Отивам далече! Не можеш да я видиш, нали? Портата, която ми отвори тук. Не можеш дори да я видиш.

Нимандър унищожи още няколко кукли.

— Няма да ме намериш! Няма!

Салинд връхлетя върху сиърдомина сред вихър от бляскащи оръжия. Той отбиваше всеки удар с тълвара си и всеки удар изтътваше в ръката му, пронизваше с ужасна болка костите му. Залиташе назад под напора. Три стъпки, пет, десет. Сякаш можеше само да се защитава. А знаеше, че и това не може да продължи дълго.

Избавителя искаше да устои на това?!

Продължи да се бори отчаяно.

Тя стенеше — тих звук, изпълнен с копнеж. Звук, изпълнен с настойчива потребност. Глави на боздугани биеха в оръжието му и остриета на мечове, дръжки на копия, млатила, ками и коси — шест чифта ръце замахваха срещу него. Ударите разтърсваха тялото му.

Не можеше да удържи. Не можеше да…

Острие на брадва се вряза в лявото му рамо, закриви нагоре и го порази в скулата. Усети как костта и очната кухина се огънаха навътре. Заслепен, сиърдоминът се олюля в отчаян опит за контраатака, тълварът замахна широко. Острието се впи в дърво и го разцепи. Нещо го удари високо в гърдите, ключицата му изпращя. Десницата му се отпусна безжизнено и той хвана меча с другата ръка. Кръв потече по рамото му, губеше цялата си сила.

Ново острие го посече и той залитна, след това падна по гръб.

Салинд пристъпи напред и се изправи над него.

И той се взря в тъмните й блеснали очи.

След миг Нимандър сниши меча си. Умиращия бог беше прав — всичко това беше безсмислено.

— Покажи се, проклет страхливец!

Аранта изведнъж се озова до него и промълви:

— Трябва да бъде призован.

— Очакваш да ни каже името си?

Умиращия бог заговори:

— Кой е тук? Кой е тук?

— Аз. Тази, която ще те призове — отвърна Аранта.

— Ти не ме познаваш. Не може да ме познаваш!

— Знам пътя ти — отвърна тя. — Зная, че си говорил с Хеърлок, на дъното на Бездната. И си си въобразил, че можеш да направиш същото, че можеш да си направиш тяло. От дърво, от трева и глина…

— Ти не ме познаваш!!!

— Тя те захвърли — каза Аранта. — Нали? Къса от теб, който бе останал. Омърсено подобие на дете, захвърлено и изоставено.

— Не може да знаеш това… ти не беше там!

Аранта се намръщи.

— Да, не бях. Но все пак… земята потръпна. Деца се пробудиха. Потребността беше огромна. Ти беше част от нея… която тя не поиска.

— Тя ще плати! А за тебе — вече те знам — е много късно!

Аранта въздъхна.

— Съпруже, Кръвно заклет на Найтчил — зареди тя монотонно, — дете на Теломен Тартено Тоблакай, Белурдан Трошача на черепи, призовавам те. — Изпъна ръката си и в този миг нещо плесна в дланта й. От свитата й длан провисна очукана смачкана кукла, едната й ръка бе откъсната, двата крака — счупени в коленете; лицето едва различимо, опърлено сякаш от огън. Аранта се обърна към Нимандър.

— Ето го твоя Умиращ бог.

Сцената наоколо започна да се размива, да се разсипва.

— Той не говори — каза Нимандър, гледаше осакатената кукла.

— Не говори. Любопитно.

— Сигурна ли си, че си го хванала, Аранта?

Тя го погледна в очите и сви рамене.

— Какво искаше да каже той с това, че те е познал? И как… как разбра името му?

Тя примига, после погледна намръщено куклата, която още висеше в протегнатата й ръка. И прошепна:

— Нимандър… толкова много кръв…

Скинтик се добра до Клип, придърпа го към себе си. Вгледа се в лицето му, в зяпналите очи и видя, че в тях припламва живец.

— Клип?

Воинът измести погледа си, помъчи се да го фокусира и се намръщи. Думите излязоха от гърлото му като грозен грак.

— Проклятие. Какво искаш?

Шум, стъпки и Нимандър се озова до тях, коленичи от другата страна на Клип.

— Изглежда, успяхме.

— Как?

— Не знам, Скин. Точно сега не знам нищо.

Скинтик зърна Аранта, застанала до един масивен каменен блок — олтара. Държеше нещо като кукла.

— Къде е Десра? — попита той изведнъж и се огледа.

— Ето ме.

Мръсният дим се разнасяше. Скинтик се надигна и примижа по посока на гласа. В стената зад олтара, вляво, почти скрита между колоните, имаше тясна врата, от която току-що се бе появила Десра. Цялата беше плувнала в кръв, но по стойката й личеше, че не е нейната.

— Някакъв Висш жрец, предполагам — заговори тя. — Опита се да защити един труп, или поне го помислих за труп. — Замълча, след това плю на пода. — Овързан като онези плашила, но частите на тялото… всичко беше не както трябва, пришито…

— Умиращия бог пращаше видения — каза Аранта. — На каквото поиска. Сбъркани. Но вкусът на изтичащото беше сладък.

От коридора дойдоха Кедевис и Ненанда. Лицата им бяха изнурени, погледите — мъртви.

— Мисля, че избихме всички — заговори Кедевис. — Или останалите избягаха. Това не беше битка — беше клане. Никакъв смисъл…

— Кръв. — Нимандър погледна със смътно подозрение все още лежащия в краката му Клип. — Върна ли се при нас?

Клип вдигна към него свъсения си поглед.

— Къде сме?

— В град Бастион.

Последва странна, тягостна тишина, но Скинтик можеше да я разбере. „Пробуждането на ужаса ни. Той се утаява, втвърдява се, образува кожа — нещо безжизнено, гладко. Чакаме го да свърши всичко това, за да може отново да поеме бремето ни.“

„И тогава си отиваме.“

— Още ни чака дълъг път — каза Нимандър и се изправи.

В очите на Скинтик неговият родственик — и приятел — изглеждаше състарен, опустошен. Другите не бяха по-добре. Никой от тях не беше искал това. А стореното тук… всичко беше заради Клип.

— Кръв — промълви Клип, бавно се изправи и ги огледа навъсено. — Вижте се. В името на Майката Тъма, готов съм да се закълна, че сте се търкаляли в ямите за смет на някоя кланица. Вървете да се почистите или няма да се радвате на компанията ми задълго. — Замълча, сърдитият му поглед се втвърди в нещо още по-жестоко. — Надушвам убийство. Човешките култове са жалки неща. Отсега нататък ми спестете страстта си да убивате невинни. Не бих желал да ми се напомнят престъпленията, които сте извършили в името на Сина на Тъмата. Да — добави Клип и се озъби, — той ще трябва да отговаря за толкова много неща.

Стоеше над него, оръжията се въртяха и вихреха. Сиърдоминът я гледаше с едното си останало око и очакваше края на всичко това, край, за който само смътно съжаляваше. Провалът, неговият провал, да, който заслужаваше малко съжаление. Но пък наистина ли беше вярвал, че може да спре това привидение?

„Той каза, че умирам.“

„Умирам отново.“

Изведнъж тя спря. С помръкнали очи, с отпуснати ръце, сякаш танцът се беше изтанцувал от нея и кръжеше сега някъде невидим. Взря се в него, без да го разпознае, а след това се обърна.

Чу я как се затътри бавно натам, откъдето бе дошла.

— Достатъчно дълго продължи това.

Сиърдоминът извърна глава. Избавителя бе застанал наблизо. Не беше едър мъж. С нищо не впечатляваше особено. Корав, разбира се, което издаваше професията му на войник, но иначе невзрачен.

— Какво те направи това, което си? — попита той, или се опита поне — устата му се напълни с кръв, която излизаше на пяна с всяка дума.

Избавителя все пак го разбра.

— Не знам. Може би всички притежаваме амбиция, а с нея — и образ за самите себе си, величествен и претенциозен, но накрая тези неща се оказват празни. — След това се усмихна. — Не помня да съм бил такъв човек.

— Тя защо си тръгна, Избавителю?

Отговорът се забави.

— Ти получи помощ, мисля. И не, не знам какво ще последва от това. Можеш ли да почакаш? Може би ще ми потрябваш отново.

Сиърдоминът се усмихна с усилие.

— Така?

— Не мога да те изцеря. Но не мисля, че ще… свършиш. Душата ти е силна. Може ли да седна до теб? Отдавна не съм имал някой, на когото да говоря.

„Защо не? Тук съм. Ранен съм, но няма никаква болка.“

— Докато мога да слушам, ще имаш някой, на когото да говориш.

А Избавителя извърна очи, за да не види сиърдоминът сълзите му.

— Той не успя — каза Монкрат и се изправи.

Градитан погледна с яд безжизненото тяло на сиърдомина.

— А бяхме толкова близо. Не разбирам какво стана. Изобщо не разбирам.

Извърна се и погледна Върховната жрица, която бе коленичила на калния под на шатрата. Лицето й беше отпуснато, от устата й течеше черна слюнка.

— Тя го изчерпа. Твърде бързо, твърде припряно според мен. Цялата тази похабена кръв…

Монкрат се покашля.

— Виденията…

— Нищо няма вече — сряза го Градитан. — Намери още келик.

При тези думи главата на Салинд се вдигна, внезапна жажда припламна в очите й. Видял това, Градитан се изсмя.

— А, виж я как го почита вече. Край на всички съмнения. Един ден всички ще са като нея, Монкрат. Спасени.

Монкрат сякаш се поколеба.

Градитан се обърна и се изплю върху бледото вцепенено лице на сиърдомина.

— Дори и ти, Монкрат. Дори и ти.

— Нима ще поискаш да предам дарбите си на маг, Урдо?

— Все още не. Но да, един ден ще го направиш. Без съжаления.

Монкрат тръгна да подири ново буре келик.

Градитан отиде при Салинд, наведе се и изтри слюнката от устните й.

— Ще танцуваме, двамата с теб. Жадуваш ли го?

Видя отговора в очите й.

Високо на върха на кулата, в мига, в който Силана се размърда и студените очи се приковаха в поклонническия лагер, отвъд булото на Нощ, Аномандър Рейк се пресегна, за да я усмири с най-нежната милувка.

— Не сега, обич моя. Скоро. Ще разбереш.

Огромният дракон се отпусна отново, очите се притвориха до тънки цепки.

Дланта на Сина на Тъмата остана отпусната на люспестия врат.

— Не се бой. Следващия път няма да те задържа.

Долови със сетивата си отпътуването на Спинок Дурав с малък бърз кораб към Ортнал, отвъд Нощна вода. Може би пътуването щеше да му се отрази добре, разстоянието щеше да отдели воина от онова, което го терзаеше.

И долови също така приближаването на Ендест Силан по речния бряг. Идваше неговият прастар приятел, пред когото стоеше още една задача. Най-трудната.

Но и времената бяха трудни, напомни си той.

И Аномандър Рейк остави Силана сама под вечната Тъма.

Каллор крачеше по един пуст път на северозапад от Бастион.

Нищо ценно не бе намерил в Бастион. Жалката останка от един от любовниците на Найтчил, спомен за проклятия, изречени толкова отдавна, напомняне как времето изкривява всичко, като въже, усукано и стегнато на все по-здрави възли. Докато всичко, което е трябвало да е право, вече е заплетена, безполезна бъркотия.

Напред го очакваше трон. Нов трон, който той заслужаваше. Вярваше, че той се оформя, че се превръща в нещо истински плътно, веществено. Груба сила, кипнала с неизпълнено обещание.

Но появата на трона не беше единственото, което го очакваше, и това поне той знаеше много добре. Сбиране, да, поредната объркана точка на пресичане, когато силите се сливат, когато изведнъж се пресекат непредвидени пътеки. Когато цялото съществувание може да се промени в един миг, в самотното посичане на меч, в изречена дума или в дума, останала неизречена.

Трябваше да е там. В самия разгар. Такива неща го държаха в движение в края на краищата. Такива неща правеха живота да си струва да го живееш.

„Аз съм Върховният крал на провалите, нали? Кой друг заслужава Прекършения трон? Кой друг олицетворява нещастието на Сакатия бог? Не, той ще е мой, а колкото до всичко останало — ще видим, нали?“

Продължаваше да върви напред, отново сам. Доволен, че му бе напомнено — както докато пътуваше в компанията на онези жалки Тайст Андий, — че светът гъмжи от идиоти. Безмозъчни, спъващи се, тромави с глупавите си уверености и убеждения.

Може би този път щеше да мине без империи. Този път, да, щеше да съкруши всичко, докато всички окаяни смъртни не запълзят в пръстта и не се счепкат за личинки и корени. Нямаше ли това да е най-съвършеното царство?

„Да, и какво по-добро доказателство за правото ми да претендирам за този трон? Каллор единствен обръща гръб на цивилизацията. Гледай, Паднали боже, и ме виж, застанал пред теб. Аз и никой друг.“

„Заклевам се да срина всичко. Всяка тухла. А светът може да гледа, с благоговение и почуда. Самите богове ще зяпнат изумени, смаяни, съкрушени и объркани. Ще ме проклинате да падам всеки път, нали? Но аз ще създам място, където не е възможно никакво падане. Ще надвия това проклятие, най-сетне ще го победя.“

„Чуваш ли ме, К’рул?“

„Все едно, ще видиш каквото има да се види, много скоро.“

Времената наистина бяха славни, реши той.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Дан на Хрътките (15)

Метаданни

Данни

Дан на Хрътките

Информация

История

Сваляне / Връзки

12.

Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (15)