Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (9)

Глава 8
Да спиш с дракони

— Буахаха, продължавай да носиш пиене — изрева гръмогласно Атрогейт.

Вдигна разпенената халба и я изпи на един дъх — или поне съдържанието, което не изля върху сплетената си черна брада. Остави халбата на масата и прокара ръкав през брадата си, изтривайки само малка част от полепналата пяна.

Джарлаксъл започна да плъзга следващата халба през масата.

— Знам, че са били хора на Кнеликт — каза той и задържа ейла достатъчно дълго извън обсега на Атрогейт. — В противен случай ще означава, че има конкурентна банда, която действа по улиците на Хелиогабалус.

— Гоблински сополи. Всяка конкурентна банда ще е изтребена в рамките на деня — изрева джуджето и намигна.

Джарлаксъл плъзна халбата и дори не й остана време да спре, когато се оказа във въздуха и джуджето изсипа съдържанието й в гърлото си.

— Буахаха! — изрева Атрогейт и я тресна на масата.

После се оригна шумно и отново изтри устата си с ръка. Насред движението забеляза, че ръкавът на дрехата му е подгизнал, затова го вкара в устата си и изсмука питието от тъканта.

Джарлаксъл поклати глава, изгледа редицата празни халби, заемащи половината маса, и кимна на сервитьорката, която го наблюдаваше от бара. Знаеше, че трябва да напие Атрогейт, за да го накара да се разбъбри, но не беше предполагал колко скъпо ще му струва.

— Да поръчам ли още? — попита и джуджето избухна в гръмогласен смях от абсурдността на въпроса.

Джарлаксъл се подсмихна и вдигна ръка, правейки знак за още пет големи халби, после отправи поздрав към кимащата сервитьорка с докосване по чашата вино — единственото питие, което бе изпил, докато Атрогейт вече се бе справил с дузина халби.

— Значи е бил Кнеликт, а мишената — Артемис Ентрери — отбеляза Джарлаксъл.

— Не съм казвал, че е Кнеликт — поправи го Атрогейт и се оригна отново.

— Тогава конкурент вътре в Цитаделата на убийците?

— Не съм казвал, че не е Кнеликт — добави Атрогейт с още по-силно оригване.

Сервитьорката започна да поставя пълните халби на масата, затова Джарлаксъл млъкна и предложи обезоръжаваща усмивка. Тя опразни таблата си и започна да прибира част от празните чаши. Мрачният елф остави две блестящи златни монети до тях и предизвика широка усмивка у момичето.

— Кажи ми тогава — обърна се към джуджето веднага щом останаха отново сами.

Беше хванал здраво една халба, държейки я като заложник.

— Ентрери получил задача да убие търговец — каза Атрогейт, после се спря и погледна към халбата.

След миг Джарлаксъл плъзна ейла към него и Атрогейт не отдели време да го изучава.

— Кнеликт си мисли, че Ентрери е задържал плячката от работата? — заразсъждава Джарлаксъл. — Не би имал причина. Все още имаме достатъчно от наградите, които прибрахме във Вааса, а като рицар от ордена парите не са особен проблем за Артемис Ентрери.

— Буахаха, рицар от ордена! — изхили се джуджето.

— Добре де, рицар-чирак.

— Буахаха!

— Не би имал причина да задържи плячката от убития търговец — изрече Джарлаксъл.

— Доколкото чувам, не е имало убит търговец — отвърна Атрогейт и посегна към следващата халба. Джарлаксъл плъзна една към разтворените му в очакване ръце, но джуджето не я вдигна към устата си. — Не и преди Кнеликт да го докопа, де. Изглежда, че приятелят ти е объркал самоличностите.

— Убил е грешния търговец?

— Убил неколцина от хората на Кнеликт, изпратени да наблюдават работата му — довърши Атрогейт и изпразни халбата, след което се оригна подобаващо.

Джарлаксъл се облегна, за да осмисли информацията. „Какво си направил, Артемис?“, помисли си той, но не зададе въпроса на глас. Определено приятелят му, най-добрият и умел убиец, крачил някога по улиците на Хелиогабалус или който и да е друг град, не би могъл да направи толкова сериозна грешка.

Значи не беше грешка от страна на Ентрери. Беше изявление. На какво? На независимост? На глупост?

— Кажи ми, Атрогейт — попита тихо и спокойно Джарлаксъл, — достатъчна ли е наградата за главата на Ентрери, че да те подмами да свалиш тези боздугани от гърба си?

— Буахаха! — изрева джуджето.

— Затова ли се върна в Хелиогабалус, вместо да поемеш по пътя към Вааса?

— Идва зима, тъпако. Нямам намерение да се бъхтя във ваасанските виелици. Работа през лятото, пиене през зимата — това е формулата на джуджешкия успех.

— Но ако в Хелиогабалус се намира някоя лесна задача… — подкачи го Джарлаксъл. — Може би неочакван късмет.

— За твоя Ентрери ли? Буахаха! Едва ще стигне да плати пиенето, което ми купуваш в момента.

Джарлаксъл плъзна още една халба и повдигна объркано вежди.

— Кнеликт подценява…

— Не би оказал на приятеля ти уважението да предложи нормална награда — обясни джуджето. — Знае, че мнозина ще се заемат с лова на Ентрери, дори и само заради репутацията. Да убиеш рицар герой? Ето това е перо, което да съперничи на тая глупост, дето стърчи от шапката ти.

— За някой новак, може би — заключи мрачният елф.

— Или като обида. Как да е.

— Но когато Кнеликт осъзнае грешката си и му свършат новаците, ще преосмисли възнаграждението.

— Бих се съгласил или не бих, ако знаех за какво, в името на свинските зурли, говориш — отвърна Атрогейт. — Възна-какво?

— Заплащането — обясни Джарлаксъл. — Когато всички, които се опитват да ликвидират Ентрери, са мъртви, Кнеликт ще осъзнае истината за този враг и ще предложи по-голяма награда.

— Или ще го убие сам — разбира се, не съм казвал, че е Кнеликт, нали така?

— Не, разбира се, че не.

Атрогейт се разхили гръмогласно, оригна се и изпразни още една халба.

— А ако наградата се покачи, дали Атрогейт ще се изкуши да пробва?

— Нивгаш не пробвам, черньо. Или върша работата, или не.

— И ще го „извършиш“ ли? Ако цената е добра?

— Не повече или по-малко, отколкото ти би го извършил.

Джарлаксъл понечи да отговори и то остро, но осъзна, че не би могъл честно да отрече предположението, макар, разбира се, наградата да трябваше да е невъобразимо висока.

— Харесвам приятеля ти — призна Атрогейт. — В името на Деветте ада, харесвам и двамца ви.

— Но златото ти харесва повече.

Атрогейт вдигна в тост следващата халба.

— Харесвам онова, което ми купуват парите. Имам само един живот за живеене. Може да свърши през следващата десетдневка или след триста години. И в двата случая смятам, че колкото повече време прекарвам пиян и дебел, толкова по-добре си живея. И не се съмнявай, черньо, че по-добрият живот, който водя, е единственото, което има значение.

Джарлаксъл трудно можеше да оспори тази философия. Отново направи знак на сервитьорката, за да й покаже да не спира да носи напитки, после измъкна още златни монети и ги остави на масата.

— И ти ми харесваш, уважаемо джудже — каза той и стана от мястото си. — Така че ти казвам съвсем сериозно, каквато и награда да предложи Кнеликт — да, да, ако е Кнеликт — добави той, щом видя, че Атрогейт се кани да се обади. — Каквато и награда да има за главата на Артемис Ентрери, няма да е достатъчна, че опитът да си струва.

— Буахаха!

— Просто си помисли за всички онези години на пиене, от които ще се лишиш. Нека това ти служи за съветник — Джарлаксъл му намигна, поклони се леко и се отдалечи, преминавайки покрай сервитьорката, която се приближаваше с още една пълна табла. Потупа я леко по задника, докато я подминаваше, и тя му отправи изпълнена с обещания усмивка.

Да, можеше да разбере защо Атрогейт се маха от Вааса, щом се застуди. И той също би предпочел да прекара зимата в по-гостоприемен град.

Освен ако, разбира се, Артемис Ентрери не беше преживял това гостоприемство.

Джарлаксъл излезе от кръчмата. Дъждът беше престанал, тежките облаци бяха ответи от студения северен вятър, за да сторят път на първите бледи звезди в настъпващата нощ. Студът беше настъпил толкова бързо, че от останалите след дъжда локви на призрачни струйки в нощния въздух се издигаше пара. Джарлаксъл се огледа в двете посоки по улицата, наблюдавайки струйките и чудейки се дали зад сивите им пелени не се спотайват убийци.

— Какво си направил, Артемис? — попита тихо, после стегна наметалото около врата си и тръгна към дома.

Но почти веднага смени посоката, защото нямаше търпение да изчака събитията.

Когато стигна до Околостението, над града се бе спуснал здрач. Група облаци, надвиснали от запад, надвиха последните оскъдни лъчи на слънцето и донесоха по-ранен и по-дълбок мрак. Така няколко от търговците запалиха свещи, защото макар да се бе стъмнило, още не бе време да затварят магазините.

Същото важеше и за „Златните монети на Илнезара“, където един-единствен свещник блещукаше на големия прозорец. На мъждивата светлина навсякъде около него проблясваха кристали.

Малкото звънче над вратата издрънча, когато Джарлаксъл влезе. Наоколо нямаше никого, с изключение на една жена на средна възраст и млада двойка, които обикаляха около витрините и самотната фигура, застанала зад щанда от другата страна.

Джарлаксъл изпита наслада от пребледняването на жената, когато най-сетне го забеляза. Още по-приятно му стана, когато по-младата дама направи крачка встрани, с което значително се приближи до придружителя си. Стисна ръката на мъжа толкова здраво, че отклони вниманието му от пазаруването.

Ченето на мъжа увисна, той се стегна внезапно и изпъчи гърди. Огледа се бързо наоколо и поведе спътницата си към изхода, минавайки покрай Джарлаксъл, който учтиво докосна периферията на шапката си.

При този жест младата жена изписука леко и тъй като бе от страната на мрачния елф, се сви още по-близо до защитника си.

— Толкова обичам вкуса на човешка плът — прошепна Джарлаксъл, докато минаваха покрай него и жената изписка отново, а храбрият й придружител забърза още повече към вратата.

Джарлаксъл дори не си направи труда да им хвърли друг поглед, когато напускаха. Острото издрънчаване на звънеца бе достатъчно да го развесели.

И да привлече вниманието на другите двама в магазина. Жената на средна възраст, която не му беше позната, го зяпаше — може би леко изплашено, но изглеждаше по-скоро заинтригувана, отколкото ужасена.

Джарлаксъл й се поклони и докато се изправяше, направи с пръсти елементарен фокус, с който призова едно цвете, лятно лилавче, рядко и много красиво цвете от Кървавите земи.

Подаде го на жената, но тя не го прие. Вместо това го подмина, като не отделяше очи от него през целия път към вратата.

Пръстите на Джарлаксъл се задвижиха бързо и цветето изчезна. Той сви рамене.

Жената продължи да се взира в него, а очите й се движеха нагоре-надолу и го преценяваха от главата до петите.

Джарлаксъл се премести до близката кутия и се направи, че разглежда няколко златни бижута. Не погледна нито към жената, нито към собственичката зад щанда, но тайно следеше и двете. Накрая чу издрънчаването на звънеца и погледна натам, за да срещне погледа на очевидно заинтригуваната жена. Тя издаде мислите си с язвителна усмивка, докато напускаше магазина.

— Съпругата на Йентиел Сармагон, главният тъмничар на Хелиогабалус и близък приятел на барон Димиян Рий — отбеляза Илнезара веднага щом вратата се затвори зад жената. — Внимавай, ако смяташ да преспиваш с нея.

— Изглеждаше ми доста скучна — отвърна Джарлаксъл, без да вдига очи от огърлицата, която премяташе през пръсти, наслаждавайки се на теглото на ценния метал.

— Повечето хора са — отвърна Илнезара. — Предполагам, че се дължи на факта, че винаги са така близо до смъртта. Ограничени са от страховете какво би могло да последва и не могат да се отърсят от предпазливостта си.

— Но, разбира се, по тази логика един мрачен елф е много по-добър любовник.

— А дракон е още по-добър — отвърна бързо Илнезара и Джарлаксъл не посмя да постави под съмнение изявлението.

Ухили се и докосна шапката си.

— Но както изглежда, дори компанията на един дракон не е в състояние да задоволи апетита на Джарлаксъл — продължи Илнезара.

Джарлаксъл осмисли думите й и някак киселото изражение, което бе изкривило красивите й черти. Тя бе скръстила ръце пред себе си. „Много необичаен жест за нея“, помисли си той.

— Не смяташ, че съм задоволен? — попита мрачният елф една идея по-невинно от нужното.

— Мисля, че си шавлив.

— Доволството ми или липсата на такова е разделено — обясни Джарлаксъл, който сметна, че е мъдро да поласкае егото на драконката. — В много отношения наистина съм задоволен, даже доста щастлив. В други — не толкова.

— Живееш заради тръпката — отвърна Илнезара. — Не си доволен, никога не си доволен, когато пътят е равен и прав.

Джарлаксъл се замисли над тези думи за няколко мига, после се ухили още по-широко.

— А ти ще прекараш остатъка от живота си, блажено купувайки дрънкулки и препродавайки ги с печалба — долетя саркастичният му отговор.

— Кой казва, че ги купувам? — отговори без колебание Илнезара.

Джарлаксъл докосна периферията на шапката си и пусна бърза усмивка, която не се задържа, защото не бе готов да пусне дракона от захапката на сарказма си толкова лесно.

— Ти доволна ли си, Илнезара?

— Открих живот, който си струва, да.

— Но само защото го измерваш с кратката продължителност на живота на крал Гарет и приятелите му, от които се страхуваш. Това не е твоят живот, твоето съществуване, а просто спирка за позициониране, ниво, от което Илнезара и Тазмикела могат да продължат към следващите си цели.

— А може би драконите не са толкова неспокойни и развълнувани, колкото мрачните елфи — отвърна драконката. — Може би дребните неща — мрачен елф любовник за тази десетдневка, плячкосването на корабокруширал търговски кораб през следващата — са достатъчни?

— Трябва ли да се чувствам обиден?

— По-добре, отколкото изяден.

Джарлаксъл се спря отново, опитвайки се да разгадае своята най-интригуваща партньорка. Не можеше да каже със сигурност къде свършваха шегите на Илнезара и къде започваха заплахите й, но това определено не бе място, на което искаше да попада, когато беше замесен дракон.

— Може би вълнението, което мога да осигуря, нямащо нищо общо с нашата… връзка, е така завладяващо за теб — предположи след известно колебание миг по-късно.

Призова най-кавалерското си поведение, докато завършваше мисълта си, заставайки в поза, която напомняше за закачливата природа на немирно младо момче.

Но Илнезара не се усмихна. Челюстта й се стегна, а очите й се взираха право напред и сякаш го пробиваха.

— Така сериозна — отбеляза той.

— Приближава се буря.

Джарлаксъл си придаде невинно изражение и поза и застана с широко отворени ръце.

— Оцеля от изпитанията на замъка на краля вещер — обясни Илнезара. — Но Джарлаксъл не се стреми просто към оцеляване. Не, ти искаш да спечелиш от всяко преживяване, както направи с кулата на Херминикъл.

— Едва се измъкнах жив.

— Жив ис…?

— Ако и двамата говорим с гатанки, никой няма да получи отговори, милейди.

— Вярваш, че си открил предимство в творенията на Зенги — заяви драконът. — Открил си магия, може би съюзници и сега искаш да ги заложиш, за да извлечеш лична полза.

Джарлаксъл започна да клати глава в отрицание, но Илнезара нямаше да се остави толкова лесно.

— Да се издигнеш вътре в настоящата структура на Дамара — да бъдеш назован рицар-чирак от Ордена, после да се издигнеш до пълно рицарство — е едно. Да се издигнеш извън нея, да се стремиш да се покатериш по стълба, която сам си съградил в кралство, където Гарет властва над полята и фермите, а Тимошенко витае из тъмните улички и сенките, означава да призовеш сериозни неприятности.

— Освен ако съюзниците ми не са по-силни от евентуалните врагове — изрече Джарлаксъл.

— Не са — отвърна без колебание драконката. — Демонстрираш очевидно неразбиране на тези, покрай които или над които искаш да се изкачиш. Бъди сигурен, че не е неразбиране, което двете със сестра ми споделяме по всеки параграф. Срещала съм се със Зенги във времената преди бурята, както и сестра ми. Името му е хулено из страната, съвсем естествено, но имаше кратък период, когато бе високо ценен, или ако изключим това, когато бе достатъчно силен да унищожи всеки, който му се противопоставеше открито. Дойде при нас не със заплахи, а с изкушаващи предложения.

— Предложил ви е безсмъртие — изрече Джарлаксъл. — Превръщане в драколичове.

— Уршула Черния не беше единственият, включен в плановете на Зенги — потвърди драконката. — Стотици драколичове ще се въздигнат заради наследството на краля вещер. След месец или може би след сто или хиляда години. Те са там, духовете им чакат търпеливо в амулетите, скрити в книги на съзиданието, безсмъртни.

— А Илнезара?

— Аз избрах своя път, както и Тазмикела, и то по време, когато изглеждаше, че Зенги не може да бъде спрян.

Тя направи пауза, гледайки го твърдо и Джарлаксъл си повтори наум следващата логична мисъл — ако Зенги не е успял да изкуши сестрите във времената, когато е изглеждал толкова могъща и непобедима сила в земите на Кървав камък, как да се надява Джарлаксъл да ги изкуши сега?

— Двете със сестра ми не смятаме, че ще се нуждаем от услугите ти през зимните месеци — изрече Илнезара. — Нито пък от тези на Ентрери. Ако искате да напуснете Хелиогабалус, може би за да си починете от скорошните изпитания в по-мекия климат на Лунното море, вървете с нашата благословия.

На лицето на Джарлаксъл се изписа разбираща усмивка.

— Ако изникне ситуация, в която талантите ви биха били полезни и двамата сте още около Хелиогабалус, ще ви потърсим — продължи драконката с тон, който подсказа на мрачния елф, че няма намерение да прави подобно нещо.

Отказваха се от услугите му.

Нещо повече, Илнезара и Тазмикела бягаха от него, дистанцираха се.

— Пази се, Илнезара — осмели се да я предупреди Джарлаксъл. — Двамата с Артемис Ентрери открихме много неща на север.

Илнезара присви очи и за момент Джарлаксъл се уплаши, че ще се преобрази в истинската си форма и ще го нападне. Но заплашителният огън в очите й угасна и тя отговори спокойно:

— Достатъчно, че да привлечете внимание, естествено.

Това накара Джарлаксъл да се сепне.

— Чие внимание? — попита той. — Вашето?

— Нашето, естествено, го имахте още преди да потеглите на север.

Джарлаксъл си даде малко време да го осмисли.

Виждаше, че е раздвоена, все още таеше копнеж по него. Беше го уволнила — почти.

— Ех, може би ще потеглим на юг — каза той. — Отраснал съм в Подземния мрак и имам непоносимост към зимните студове.

— Това може да е мъдро.

— Очаквам, че аз и особено Артемис ще сторим добре, ако уведомим крал Гарет за заминаването си — започна да разсъждава на глас мрачният елф. — Макар пътуването на север към Кървав камък да не е нещо, което бих искал да предприема. Ветровете там вече са ледени. И все пак считам, че е наш дълг да изпратим вест, а това не е съобщение, което бих искал да поверя на някой страж.

— Не, разбира се, че не — съгласи се драконката с почти подигравателен тон, който му подсказа, че е схванала малката му игра.

— Може би, ако някой от приятелите на Гарет е в града… — зачуди се на глас мрачният елф.

Илнезара се поколеба, без да откъсва поглед от неговия. Усмихна се, намръщи се, после бавно кимна, показвайки му ясно, че тази услуга е последната, която може да очаква, а изражението й му припомни и потвърди по-ранното уволнение.

— Чух, че великият магистър Кейн е бил забелязан в Хелиогабалус — каза тя.

— Забележителен образ с неповторим характер, предполагам.

— Скитник в износени и мръсни дрипи — поправи го Илнезара. — И най-опасният мъж из земите на Кървав камък.

— Артемис Ентрери е в земите на Кървав камък.

— Най-опасният мъж из земите на Кървав камък повтори драконката с увереност, която Джарлаксъл не посмя да отхвърли лекомислено.

— Значи великият магистър Кейн — каза той. — Уверен съм, че ще достави съобщението ми.

— Той не е подвеждал доверието на крал Гарет — съгласи се Илнезара и предупреди — Никога.

Джарлаксъл остана на място и кимна.

— Може би ще се заинтересува от малко информация за мъртвата племенница на Гарет.

Мрачният елф се изправи и дари драконката с обезоръжаваща усмивка. Опита се със сериозно изражение да изглежда благодарен за информацията, която току-що бе споделила, и още по-сериозно да прикрие огромното си разочарование.

Обърна се, за да си тръгне, но се спря, когато чу гласа на драконката.

— Плетеш мрежи, които впримчват. Без съмнение това е начинът, по който съществуваш, от най-ранните си дни в Мензоберанзан. Плетеш интриги с образи като Кнеликт и Тимошенко и това е игра, в която изпъкваш.

Но ме чуй добре, Джарлаксъл. Крал Гарет и приятелите му играят твърдо и праволинейно и не се занимават с лъкатушещите нишки на мрежите. Твоето плетене никога няма да е достатъчно здраво, че да забави атаката на Кейн.

На улицата Джарлаксъл бързо възвърна ведрата си походка. Беше отишъл при Илнезара с надеждата да включи двете със сестра й в плановете си. Определено трябваше да пренастрои мисленето си и непосредствените си стремежи по отношение на Вааса. Без драконите позициите му бяха сериозно разклатени — и дори нещо повече предвид бъркотията, която беше предизвикал Артемис Ентрери.

Предпазливостта му подсказваше, че ще направи добре, ако се сниши, може би дори да отиде на ваканцията, която бе предложила Илнезара — да отстъпи и да преоцени възможностите на фона на, изглежда, непрекъснато нарастващите препятствия.

Джарлаксъл никога не се смееше по-високо от случаите, когато се присмиваше на себе си.

— Предпазливост — изрече и позволи на думата да преплете езика му, все едно е съставена от десет срички, а не от четири.

После направи същото с думата, която считаше за неин синоним:

— Скука.

Всяка разумна част от тялото на Джарлаксъл му крещеше да послуша съвета на Илнезара, да се измъкне от мрежата от интриги, която ставаше все по-сложна в земите на Кървав камък. Джарлаксъл осъзнаваше, че настоящият прилив е срещу него, че сенките се трупат във всеки ъгъл. Един мъдър човек би претеглил загубите си — или дори печалбите — и би побягнал към по-безопасно място. За такива „мъдри“ хора, заключи Джарлаксъл, макар и да не го знаеха, смъртта бе без значение.

Без съмнение приливът се издигаше заплашително.

Когато бе изправен пред губеща комбинация в играта на сава, мъдрият играч жертваше фигура или се предаваше.

Джарлаксъл, от своя страна, дръзко предприемаше действия, които изглеждаха неуместни, дори безразсъдни. Блъфираше сериозно.

— Нека късметлийско хвърляне на зара да промени дъската — цитира стара поговорка на мрачните елфи, която възхваляваше хаоса.

Когато опасната реалност се приближаваше, същото повеляваха и заповедите на Лолт, целта бе просто да се промени реалността.

Токовете му тракаха шумно по калдъръма — както бе поискал да правят омагьосаните му ботуши, — докато вървеше надолу по улицата, а в ума му се въртеше едно име: великият магистър Кейн.

Джарлаксъл спеше с дракони.

* * *

— Висите от тавана на палците си, нали? — изкашля се Атрогейт, за да си придаде важност. — Откачалки такива!

— Те не би трябвало да знаят, нали? — отвърна невинно мрачният елф.

— Не би трябвало да знаят откъде знае Атрогейт!

— Вярваш, че Тайна песен не знае нищо за Кантан и приятеля му джудже, който го е придружил до замъка?

Атрогейт присви устни и сякаш се сви на мястото си. Намали нарастващия си страх с халба бира, която погълна на екс.

— Наистина ли си толкова наивен по отношение на враговете си? — настоя Джарлаксъл.

— Те не са ми врагове. Не съм сторил нищо срещу короната, нито пък срещу някой друг, който не ме е предизвикал.

Джарлаксъл се усмихна на познатите думи, изговорени с джуджешки акцент, но толкова сходни с твърденията на Ентрери.

— Разплатата наближава — предупреди мрачният елф. — Племенницата на Гарет Елъри е мъртва.

— Още се чудя как се е случило това.

— Подробностите няма да имат значение за приятелите на Гарет.

— Мога да кажа същото за приятелите на Кнеликт, ако направя туй, дето ме караш да направя.

— Обратното, бих се осмелил да предположа — каза Джарлаксъл. — Съучастието на Елъри ще смекчи удара срещу Кнеликт. Ще му направиш услуга.

Атрогейт изсумтя и от косматия му нос покапа малко ейл.

— Дребни ми приятелю, просперирал си, защото си стоял извън мрежата, изплетена от твоите паякоподобни дружки.

— За какво, в името на Деветте ада, бръщолевиш?

— Ти са част от тях, но си отдалечен от тях — обясни Джарлаксъл. — Служиш на Цитаделата на убийците, но не кроиш планове с тях. В миналото ти няма нищо, за което да отговаряш в съдилището на крал Гарет, иначе отдавана да те бяха призовали.

— Така ли?

— Да. Подобно на мен вървиш по ръба на монетата и сега лицевата и опаката страна са готови да влязат в битка. Колко тесен ще стане ръбът, когато завалят ударите? Твърде тесен, че да вървим по него, предполагам, и ако трябва да паднем на една или друга страна, коя ще бъде?

— Ако смяташ, че Кнеликт е опаката, то дружката ти вече е скочил върху лицевата — припомни му джуджето.

— Не става дума за Артемис Ентрери — отвърна мрачният елф. — Става дума за Джарлаксъл и Атрогейт.

Той плъзна следващата халба към джуджето и както обикновено тя нямаше време да се спре преди джуджето да я грабне и пресуши.

Джарлаксъл продължи:

— Има една стара поговорка в родния ми Мензоберанзан. Пей не нил не-неурайли.

— Пък аз си мислех, че изглеждаш смешно. В сравнение с туй как говориш…

— Истината разкъсва оковите — преведе мрачният елф. — Сега чувстваш оковите на притеснението, приятелю. Разкъсай ги.

— Няма да ми хареса истината.

— Но е достатъчно мъдър да не вини вестоносеца.

Атрогейт си пое дълбоко въздух, после гаврътна още един ейл. Удари длани в ръба на масата и се изправи на крака.

— Той плаща — подвикна на сервитьорката и посочи към Джарлаксъл.

— Пей не нил не-неурайли — прошепна Джарлаксъл, докато Атрогейт потегляше на мисия да открие Кейн.

Преводът на поговорката бе точен, макар и непълен, защото оковите, за които ставаше дума, не бяха оковите на притеснението, а ограничаващите окови на плътта.

* * *

„Съобщи за пристигането си“, тихо си напомни Атрогейт. Да изненада монаха велик магистър вероятно не беше добър избор. Постави разнебитената дървена стълба пред стената на кръчмата и с трясък я опря на перваза на покрива.

— Плащаш си за стая вътре в странноприемницата мърмореше, докато се катереше нагоре. — За това я наричат странноприемница. Не си наемаш легло върху проклетата странноприемница. Не я наричат странноизпъдница.

Всяка стъпка отекваше по-силно от предишната, докато джуджето си проправяше път нагоре, за да надникне над ръба.

Монахът беше застанал на около дузина стъпки от ръба с гръб към каменния комин. Краката му бяха подбити под тялото, ръцете — на бедрата, дланите — обърнати нагоре. Стойката и равновесието му бяха съвършени и той изглеждаше повече като част от сградата, подобно на комина, отколкото като живо създание.

Атрогейт се спря, очаквайки някаква реакция, но когато търпението му се изчерпа, а от отсрещната страна не последва нито дума, нито движение, джуджето се издърпа нагоре и малко неловко претърколи горната част на тялото си върху леко полегатия покрив. Оригна се, когато коремът му — станал доста по-широк след само няколко дни в Хелиогабалус — се притисна към повърхността.

— Спиш ли, бе? — попита той и се изправи на ръце и крака.

Една от люлеещите се топки на боздуганите му го прасна отстрани по лицето, но той само духна странично, сякаш да я отмести.

— Мислех, че приятелче на крал Гарет може да си набави по-добро легло. Кралят май не плаща добре напоследък, а?

Кейн отвори едното си око, за да огледа джуджето.

— Изненадан съм, че нямаш пазачи — осмели се да каже Атрогейт.

Джуджето успя да се изправи и когато го направи, осъзна, че керемидите около него са разхлабени; не, не просто разхлабени, а фалшиви керемиди, поставени върху истинските!

— О, в името на пръдливия задник на Клангедин — успя да изрече, преди краката му да се подхлъзнат и да се обърне по корем, а после да се стовари от покрива.

Строполи се върху пълната с останки уличка, оплетен в стълбата си, размахвайки безпомощно ръце и крака, а топките на боздуганите се удариха и се изтърсиха до него.

Скочи на крака и заподскача наоколо, а очите му обхождаха всяка сянка. Ако някой бе видял унижението му, Атрогейт, естествено, щеше да го убие.

Когато остана доволен, че непохватното му падане е останало незабелязано, се плесна по бедрата и отново погледна към покрива.

— Проклет монах — промърмори, докато прибираше оръжията си и ги поставяше на местата им на гърба си, след което измъкна стълбата.

Няколко от стъпалата й се бяха откъртили, но реши, че все пак ще му свърши работа, така че я върна на мястото й и започна да се катери отново, внимавайки да не оповести пристигането си.

Когато стигна до ръба на покрива, протегна ръка и пробва останалите керемиди.

— Вече е безопасно, джудже — каза Кейн.

Стоеше в същата позиция със затворени очи.

— Хитър капан — отбеляза Атрогейт и се покатери внимателно, инч по инч, изпробвайки всяка част от повърхността, преди да отпусне цялата си тежест. — Не можеше ли просто да наемеш няколко пазачи и да оставиш капаните на миризливите крадци.

— Не ми трябват пазачи.

— Стоиш самичък тук горе — що не си в стая?

— Намирам се в най-прекрасната стая във вселената.

— Изглежда, че ще повали. Интересно дали тогава пак ще пееш същата песен.

— Не съм те канил тук, джудже — отвърна Кейн. — Не обичам да имам компания. Ако имаш някаква цел, говори. Или се махай.

Атрогейт присви очи и скръсти ръце пред косматите си гърди.

— Знаеш ли кой съм? — попита.

— Атрогейт — отвърна монахът.

— Знаеш ли подвизите ми?

Не последва отговор.

— Никой не може да се мери с мен по брой на убийствата на стената — заяви Атрогейт.

— Поне не такъв, който си е правил труда да брои дойде тихият и вбесяващ отговор.

— Отидох до замъка на север от Палишчук! — заяви джуджето.

— И това е единствената причина, поради която ти позволявам да ме безпокоиш — отвърна Кейн. — Ако си дошъл да говорим за това приключение, тогава, моля, давай. Ако не, тогава напусни.

Атрогейт издиша леко.

— Добре тогава — рече той. — Ако не беше това пътешествие, нямаше да имам никаква работа с теб.

— Никаква, която би желал да имаш — отвърна спокойно и уверено Кейн и джуджето се сви още малко.

— Дойдох да говорим за Елъри, Кейн отвори очи и обърна глава към него, внезапно заинтригуван.

— Бил си свидетел на смъртта й?

— Не — призна джуджето. — Но видях гибелта на Кантан. Право в краката ми, убит от Артемис Ентрери.

Кейн не мигна.

— Обвиняваш ли го?

— Не — поясни джуджето. — Беше битка, започната от Кантан. Тъпият магьосник се опита да убие проклетите полуорки. — Джуджето си пое дъх, за да събере мислите си. — Трябва да знаеш, че Кантан не би се подчинил на водачеството на крал Гарет.

— Имал е подмолни мотиви да пътува към замъка?

— Не знам какво ще рече „подмолни“, но търсеше полза както за себе си, така и за господарите си — а никой от тях не стои до краля ти и не действа за доброто на краля ти — намигна джуджето накрая, но Кейн не реагира и Атрогейт въздъхна раздразнено.

— Беше част от Цитаделата на убийците — обясни джуджето.

— Това го подозирахме.

— Вашата командирка Елъри го знаеше — продължи Атрогейт. — При това доста преди да го избере за пътуването на север.

— Да не казваш, че Кантан е убил Елъри?

— Не, тъпако… — Атрогейт прехапа устни, когато думата се изплъзна от устата му, но Кейн отново не реагира. — Не, нищо подобно. Казвам, че Елъри, кръвната роднина на краля ти, избра Кантан, защото така й бе наредено. Може да сте я мислили за паладин от вашия орден, но сте мислили погрешно.

— Твърдиш, че Елъри е била свързана с Цитаделата на убийците?

— Събирам два пръста с три пръста и правя юмрук, за да те шибна по главата. Ако не можеш да броиш, това си е твой проблем.

— Тайна песен брои по-точно, отколкото можеш да си представиш, мило джудже. Нишките на Цитаделата са оплели мнозина, както изглежда, до различна степен.

Заплахата в това изявление не остана незабелязана за Атрогейт, отрезвяващо напомняне с кого си има работа и за собственото му съучастие, поне според приближените на крал Гарет.

— Ами, просто си мислех, че трябва да знаеш — каза той, после отстъпи назад към стълбата и стъпи с един крак на най-горното стъпало.

Не се обърна, когато започна да се спуска надолу, предпочитайки да не изпуска Кейн от очи.

Монахът не помръдна, не стана, не реагира по никакъв начин.

Когато се озова отново в уличката и чевръсто започна да се отдалечава, Атрогейт се зачуди дали бе разумна подобна среща и за предателството спрямо Кнеликт.

— Проклет мрачен елф — промърмори и внезапно всяка сянка започна да му се струва по-тъмна и заплашителна. — Проклето пиене.

Последните думи отекнаха в главата му, гъделичкайки сетивата му.

— Мисля да ида да си набавя малко — добави Атрогейт, решен да поднесе официално извинение на любимия си ейл.