Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (3)

Глава 2
Пътят към Кървав Камък

Групата не би могла да изглежда по-разнообразна. Джарлаксъл яздеше висока, слаба кобила. Беше облечен със знатни дрехи — копринени дрехи, широко наметало и огромна пурпурна широкопола шапка, украсена с гигантско перо от птицата диатрима. Изглеждаше недосегаем за прахоляка по пътя, тъй като на дрехите му нямаше нито едно петънце. Бе слаб и грациозен, стоеше идеално изправен и приличаше на благородник от висока класа и с потекло. Човек лесно би могъл да си го представи като принц от народа на мрачните елфи, тъмен емисар, умел в дипломацията.

Никой не би могъл да обвини в нещо подобно джуджето, което яздеше магаре до него. Атрогейт беше набит и груб и мнозина биха го объркали с източника на мръсотията по пътя. За очевидно раздразнение на магарето той беше облечен в броня, наполовина кожена, наполовина с метални пластини, покрита с неизброими катарами и ремъци. Не си беше правил труда да намери седло, а направо бе стиснал здраво краката си около нещастното добиче, което се придвижваше вдървено и осигуряваше на джуджето пътуване, изпълнено с друсане и подскачане. Оръжията му, чифт стъклено-стоманени боздугани, се издигаха под формата на „Х“ от гърба му, а обсипаните им с шипове топки подскачаха при всяко друсане на магарето.

И, разбира се, буйната коса на Атрогейт бе също така пълна противоположност на гладко избръснатия мрачен елф, чиято глава блестеше гладка и черна изпод периферията на огромната му шапка. Когато Джарлаксъл повдигаше шапката си, се виждаше, че по главата му няма никаква коса с изключение на двете извити вежди. Атрогейт носеше гривата си като горд лъв. Черна коса в големи количества се издигаше от главата му във всички посоки и се сливаше с изобилието, излизащо от ушите му. За пореден път бе сплел на две плитки впечатляващата си брада и бе завързал всяка с връзки, украсени със сини скъпоценни камъни.

— Ах, не сме ли великите герои — каза Атрогейт на спътника си.

Пред тях по пътеката яздеха Артемис Ентрери и Калихай заедно с двама войници, които водеха колоната.

Зад джуджето и мрачния елф имаше още войници, съпровождащи сандък, в който се помещаваше тялото на командир Елъри, младата и някога обещаваща рицарка, племенница на крал Гарет Драконоубиеца и офицер в армията на Кървав камък. Хората от земите на Кървав камък оплакваха загубата на Елъри. Героинята бе паднала посечена в странен замък, появил се в блатистите земи на север от града на полуорките Палишчук.

Джарлаксъл беше доволен, че никой освен него и Ентрери не знаеше истината за смъртта й, застигнала я от ръката на Ентрери по време на двубоя между Елъри и Джарлаксъл.

— Герои, наистина — отвърна най-сетне мрачният елф. — Предрекох най-малко същото, когато те измъкнах от онази дупка. Да се придържаш към гнева си заради нещастната кончина на Кантан щеше да е доста глупаво поведение, когато пред нас се откриваше толкова много слава.

— Кой каза, че съм бил ядосан? — изпуфтя Атрогейт. — Просто не исках да ми се налага да ям глупака.

— Беше повече от това, уважаемо джудже.

— Буахаха!

— Беше разкъсван между лоялностите си — и съвсем разбираемо — каза Джарлаксъл и погледна към Атрогейт в опит да прецени реакцията на джуджето.

Атрогейт се бе намирал във вихъра на смъртен двубой с Ентрери, когато Джарлаксъл се бе намесил.

Използвайки един от многото си вълшебни предмети, мрачният елф бе отворил дълбока десет стъпки магическа дупка в краката на изненаданото джудже и Атрогейт бе пропаднал в нея. Мърморещият и оплакващ се Атрогейт не бе имал желание да се присъедини към тях и да признае грешките си до момента, в който Ентрери не бе стоварил в дупката трупа на неговия другар магьосник.

— Не познаваш Кнеликт така, както аз — наведе се Атрогейт и прошепна.

За пореден път Джарлаксъл бе изненадан от потрепването в гласа на обикновено безстрашното джудже при споменаването на Кнеликт, който към момента беше или първи помощник на Тимошенко, Праотецът на убийците от известната гилдия на главорезите в Дамара, или, както подсказваха слуховете, сам бе надянал мантията на водач.

— Виждал съм го да превръща едно джудже в жаба, а друго в гладна змия — продължи Атрогейт, поизправи се и потръпна. — Насред храненето ги превърна обратно.

Степента на жестокост не изненада и не потресе Джарлаксъл, трети син на Дома Баенре, който като новороден бе бил пронизан в гърдите от собствената си майка — като жертвоприношение за жестоката богиня, която властваше в света на мрачните елфи. Джарлаксъл бе прекарал векове в Мензоберанзан, бе живял и дишал несекващата жестокост и покварата на злата си раса.

Нищо, което казваше Атрогейт, нищо, което би могъл да му каже, не би предизвикало подобно потреперване, докато си припомняше събитията.

А и Джарлаксъл бе подозирал нещо подобно за Кнеликт, така или иначе. Кнеликт принадлежеше на сенчестите сили в организация, изградена в сенките, страховитата Цитадела на убийците. Джарлаксъл знаеше от собствения си опит като водач на наемническата банда Бреган Д’аерте, че в подобни организации водачът — в случая на цитаделата се предполагаше, че това е Тимошенко — играеше по-мека, по-политическа роля, докато лейтенантите му, като Кнеликт, често бяха варварите, които поддържат трона. Безпощадните фигури, каращи последователите и потенциалните врагове да намират някаква надежда в редките, но все пак появяващи се усмивки на водача.

Като добавка Кнеликт беше магьосник, а Джарлаксъл бе установил, че точно подобните нему са способни на най-големите жестокости. Може би по-висшият им интелект бе този, който ги отделяше до такава степен от вътрешната агония в резултат на делата им.

Може би арогантността им, която често придружаваше подобен висш интелект, им позволяваше да се разграничават от обикновените хора, както нормалните хора не изпитват съжаление, когато стъпят върху хлебарка.

Или пък се дължеше на факта, че магьосниците обикновено нападаха от разстояние. За разлика от война, чийто смъртоносен удар често покриваше ръцете му с топлата кръв на врага, магьосникът можеше да запрати магия отдалеч и да наблюдава разрушителните й последици, откъснат от техния непосредствен ефект.

Заклинателите бяха сложна и опасна пасмина, надменни и в крайна сметка жестоки. В Бреган Д’аерте Джарлаксъл често бе издигал магьосници до лейтенанти, или дори на по-високи позиции само поради тези причини.

А и джуджето до него не биваше да бъде подценявано, напомни си мрачният елф. Въпреки добродушните си и глуповати закачки Атрогейт оставаше потенциално опасен и способен враг, който бе изправил на нокти Артемис Ентрери при битката им с творението на Зенги. Атрогейт бе най-чистата форма на инструмент за разрушения, който една гилдия на убийци или армия би могла да се надява да наеме. Беше си спечелил впечатляваща репутация при Ваасанската порта, носейки торби с уши на същества, за които има обявена награда. И при цялата му ярост, фучене и сприхавост Джарлаксъл виждаше значителна дълбочина в характера на Атрогейт. Колкото и да се сприятелеше с Джарлаксъл и Ентрери, ако получеше заповед да ги убие, Атрогейт най-вероятно щеше да свие рамене и да се заеме със задачата. За него щеше да е просто работа — точно както е било за Ентрери през всичките години в служба на пашите в Калимпорт.

— Приятелят ти разбира ли честта, която му се оказва? — попита Атрогейт, кимвайки по посока на Ентрери. — Рицар от ордена — това не е нещо дребно в земите на Кървав камък в последно време, с Гарет като крал и прочее.

— Убеден съм, че не разбира и няма да разбере — отвърна мрачният елф и се изсмя тихо, като си припомни твърдоглавието на Ентрери.

С изключение на двамата полуорки, Арраян и Олгерхан, които бяха останали в Палишчук, оцелелите от битката с драколича Уршула и другите създания от оживелия чрез магия замък щяха да бъдат посрещнати като герои в Кървав камък на следващия ден. Дори Калихай, която не бе влязла в замъка, и Дейвис Енг, войникът от армията на Кървав камък, ранен по пътя от Ваасанската порта, щяха да бъдат почетени. Те двамата и Атрогейт щяха да бъдат удостоени със званието почетни граждани в Дамара и Вааса, титла, която щеше да им осигури намаления от търговците, безплатен подслон във всяка странноприемница и — най-важното за Атрогейт — безплатно първо питие във всяка кръчма. Джарлаксъл лесно можеше да си представи как джуджето търчи от кръчма в кръчма в Хелиогабалус и поглъща множество първи питиета.

За своя принос и по-съществената си роля Джарлаксъл щеше да получи малко по-висока титла, герой на Кървав камък, която предоставяше всички предимства на медала с по-ниска степен и позволяваше на Джарлаксъл свободно преминаване през разрастващото се кралство, осигурявайки му защитата на крал Гарет, когато е нужно. Макар Джарлаксъл да бе съгласен, че ролята му за победата е била първостепенна, първоначално бе леко изненадан от несъответствието в почестите, особено между него и Атрогейт, който се бе сражавал доблестно с драколича. Първоначално бе предположил, че е в резултат от дългия и не особено бляскав списък с дела на Атрогейт, но когато бе чул за почестите, оказани на Ентрери, същинският убиец на звяра, Джарлаксъл бе осъзнал истината. Почестите бяха предложени тихомълком, прошепнати през правилните и легитимни канали, от Кнеликт и Цитаделата на убийците. Кнеликт вече бе обяснил на Джарлаксъл, че ценността му за гилдията в голяма степен ще се дължи на способността му да запълни празнината, оставена от смъртта на командир Елъри, далечна племенница на крал Гарет, която също бе имала връзка с Цитаделата.

За Ентрери онзи единствен удар — примамването на звяра да промуши главата си в капана, заложен в страничния тунел, — бе променил света. Ентрери бе героят на деня и съответно крал Гарет му бе дал титлата рицар чирак на Ордена.

Артемис Ентрери, рицар в армията на краля паладий… това бе повече, отколкото Джарлаксъл можеше да понесе и той избухна в смях.

— Буахаха! — присъедини се джуджето, макар да нямаше идея какво е разсмяло мрачния елф. Явно осъзнавайки този факт, Атрогейт прекъсна кикотенето си и попита: — И така, какво те разсмя, черньо?

* * *

Надвисналите облаци на запад закриваха следобедното слънце и хладният бриз гъделичкаше приятно магистър Кейн. Той седеше с кръстосани крака, с ръце на бедрата и обърнати нагоре длани. Държеше очите си затворени, позволявайки на ума си да се съсредоточи, докато съзнателно отпускаше тялото си, използвайки ритмично дишане като такт за пълното си съсредоточаване.

Човек обикновено не летеше върху магически килим със затворени очи, но Кейн, бивш Велик магистър на цветята в манастира на Жълтата роза, не се тревожеше от подобни тривиални неща като управлението на нещото. От време на време отваряше очи и коригираше курса, но бе стигнал до извода, че се намира в безопасност, освен ако в небето над долината на Кървав камък не закръжи дракон.

Броенето му наум бе толкова съвършено, че отвори очи точно когато Кървав камък се появи под него.

Естествено, забеляза всички важни сгради, но те не го впечатлиха, дори и величественият дворец на скъпия му приятел Гарет Драконоубиеца.

Нищо създадено от човека не можеше да впечатли Кейн, който бе пристъпвал по коридорите на манастира на Жълтата роза, но Бялото дърво…

Веднага щом монахът го забеляза във внушителната градина на бреговете на езерото Мидаи, сърцето му се изпълни с покой и доволство, каквито можеха да се извлекат само от приемането в нещо по-голямо, нещо вечно. Семето за това дърво, Дървесният камък, бе дадено на Кейн и неговите спътници герои от Бахамут, платиненият дракон, най-великият от целия си род, като признание за усилията им в победата над краля вещер и демоничните му сподвижници и унищожаването на Жезъла на Оркус.

Бялото дърво се издигаше като символ на тази победа и не само това — то служеше като магическа преграда, която пречеше на създания от Дълбоките измерения да крачат из земите на Кървав камък. Това дърво показваше на Кейн, че усилията им са довели не просто до временна победа, а до трайна благословия над земята, която той наричаше свой дом.

Докато гледаше към дървото, Кейн се протегна и вдигна тояжката си, която бе изработена от клон от магическото дърво. Бе гладка като полиран камък и бяла както в деня, когато бе откъсната от дървото, защото прахолякът от нито един път не би могъл да я зацапа.

Тоягата бе твърда и здрава като адамант и в умелите ръце на Кейн можеше да раздроби камък.

С мисъл Кейн насочи магическия килим към дървото и го приземи леко на земята пред ствола му. Остана в седнала позиция с кръстосани крака, ръце на бедрата и тояга в скута, докато отправяше молитви към дървото и благодарности към Бахамут, господар на добрите дракони, за този прекрасен дар.

— В името на замаяния поглед на пияния бог! — долетя рев, който измъкна монаха от медитацията му.

Той се изправи и се обърна и не бе изненадан, когато отец Дугалд, близо 400 фунта живо тегло, го връхлетя.

Кейн не помръдна и на инч при този натиск, който би запратил могъщи бойци във въздуха.

Дугалд обви месестите си ръце около монаха и го потупа здраво по гърба. После премести Кейн на ръка разстояние — или по-скоро протягайки ръце, се отмести — защото монахът отново се оказа невъзможен за помръдване.

— Измина твърде много време! — заяви Дугалд. — Приятелю, прекарваш дните си в странствания из земите или в манастира на юг и забравяш другарите си тук, в Кървав камък.

— Нося ви със себе си — отвърна Кейн. — Вие сте в молитвите и мислите ми. Никой от вас не е забравен.

Отпуснатата плешива глава на Дугалд се разклати ентусиазирано при тези думи и Кейн можеше да прецени от начина, по който преувеличаваше движенията и от миризмата му, че отецът бе консумирал от кръвта на лозите. Дугалд бе открил сроден дух насред Ордена на бога Илматер в изучаването и покровителството на свети Дионисий, патронът на подобни алкохолни напитки, и Дугалд бе верен последовател.

Кейн си припомни, че собствените му клетви за въздържание от подобни силни напитки бяха плод на съзнателен избор. Не трябваше да съди останалите на базата на собствените си стандарти.

Той обърна гръб на Дугалд, за да съзерцава дървото, чиито разперени клони обрамчваха тихото езеро отзад. Беше пораснало доста през двете години, изминали от предишното посещение на Кейн в Кървав камък, и макар да бе само дванадесетгодишно, дървото вече се издигаше на над тридесет стъпки височина, а клоните му бяха широки и силни — клони, които често предлагаше на героите, за да си изработят могъщи предмети от магическото дърво.

— Нямаше те твърде дълго — отбеляза Дугалд.

— Такъв съм си.

— Как да споря с нещо подобно? — попита монахът.

Кейн просто сви рамене.

— Дошъл си за церемонията?

— Да, за да разговарям с Гарет.

Дугалд го изгледа с подозрение и попита:

— Какво знаеш?

— Знам, че решението му да даде медал на мрачен елф е всичко друго, но не и очаквано.

— И други освен теб казаха същото — отвърна Дугалд. — Твърдят и че този мрачен елф е странен, дори по стандартите на расата си. Знаеш ли нещо за него? Гарет е чувал само историите, идващи от Стената.

— И въпреки това ще му даде титлата герой на Кървав камък, а спътникът му ще получи статус на рицар от Ордена?

— Рицар-чирак — поправи го Дугалд.

— Временно извъртане.

Дугалд призна забележката с кимване. До момента нямаше никой, получил титлата рицар-чирак, който не беше продължил нагоре, достигайки в рамките на две години пълния рицарски статус — с изключение, естествено, на сър Лиам от Хълмовете на полуръста. Той бе изчезнал по пътя към дома си след церемонията по награждаването си и се смяташе за загинал.

— Имаш ли причина да смяташ, че този мрачен елф е недостоен? — попита Дугалд.

— Той е мрачен елф.

Дугалд въздъхна и погледът му стана замислен, почти обвинителен.

— Да, сестрите на Еилистрае са доказателство — отвърна Кейн. — Правило на манастира на Жълтата роза е да съди по делата, а не по произхода на всяка жива душа. Но той е мрачен елф, който е пристигнал наскоро.

Миналото му е неясно и не съм чул дори и един слух, че служи на Еилистрае.

— Генерал Данауей от Ваасанската порта в момента е на среща с лейди Кристин — каза Дугалд. — Говори с уважение за подвизите на този Джарлаксъл и на спътника му, който ще стане рицар-чирак.

— Страховити войни.

— Така изглежда.

— Умението с острието е най-маловажното качество за един рицар от ордена — каза Кейн.

— Всеки рицар трябва да даде своето — контрира Дугалд.

— Чистота на целите, придържане към съвестта и дисциплината да нанесеш удар или да сдържиш ръката си в името на най-добрите интереси на Кървав камък — отвърна Кейн, цитирайки клетвата на рицарите на Кървав камък. — Благородният генерал Данауей без съмнение ще свидетелства за уменията им в избиване на чудовища отвъд Ваасанската порта, но знае малко за характерите на тези двамата.

Дугалд погледна приятеля си с любопитство.

— В такъв случай предполагам, че Кейн знае?

Монахът сви рамене. Преди пътешествието си до село Кървав камък бе разговарял с Хобарт Брейсгилдър, водачът на полуръстовия клан на колянотрошачите, който в последно време действаше от Ваасанската порта. Хобарт беше предложил малко информация за интригуващата двойка, Джарлаксъл и Ентрери, но нищо толкова съществено, че Кейн да може да си направи някакви изводи. В интерес на истината монахът нямаше причина да смята, че двамата са нещо по-различно от това, за което подсказваха действията им при портата и в битката в околността на Палишчук. Но също така знаеше и че тези действия не са определящи.

— Страхувам се, че изборът на крал Гарет по отношение на тези чужденци е прибързан, това е всичко — отвърна той.

Отецът кимна в знак, че отстъпва по този въпрос, после се обърна и завъртя ръка на север, където се намираше огромният палат на Гарет и Кристин. След десетилетие работа палатът все още се строеше. Състоеше се от оригиналния дом на рода Трант, резиденцията на барона на Кървав камък, разширена странично с перпендикулярни крила, разпростиращи се от двата края.

По-голямата част от продължаващата работа по двореца — включваше дребните детайли, довършителните работи, декоративните парапети и прозорците от цветно стъкло.

Хората от Кървав камък — всъщност, хората и занаятчиите от целия регион, известен като земите на Кървав камък, — искаха палатът на техния крал да отразява делата и репутацията му. С Гарет Драконоубиец това щеше да се окаже наистина тежка задача, която щеше да отнеме години на всички занаятчии в кралството.

Рамо до рамо двамата тръгнаха да се срещнат с приятелите си. Влязоха без никой да ги спре, а стражите се поклониха с уважение на опърпания мъж. Човек, който не беше чувал за репутацията на Великия магистър Кейн, не би могъл да заподозре кой е. Беше над средната възраст, слаб, дори кльощав, с опърпана бяла коса и брада. Носеше парцаливи дрехи и почти никакви бижута освен два магически пръстена. Коланът му бе обикновено парче въже, сандалите му бяха износени и протъркани. Единствено тояжката му, бяла като дървото, от което беше направена, изглеждаше донякъде забележителна, но само това не би било достатъчно, за да подскаже на страничния наблюдател за истинската природа на това опърпано създание.

Защото Кейн, обикновеният скитник, беше човекът, нанесъл фаталния удар и освободил земите на Кървав камък от хватката на краля вещер Зенги.

Стражите го познаха, поклониха се, когато мина покрай тях и зашепнаха възбудено, когато ги подмина.

Когато двойката стигна до вратите от бяла дървесина с орнаменти — още един дар от Бялото дърво, — водещи към залата за аудиенции на Гарет и стражите се засуетиха да им отворят, откриха, че още един от старата група авантюристи е пристигнал. Оживеното и вечно възбудено бърборене на Келедон Кирни долетя през вратите в мига, щом ги открехнаха.

— Значи Гарет е отправил призив към Тайна песен обърна се към Дугалд Кейн. — Това е добре.

— Нима това не е причината, която те доведе тук? — попита Дугалд, защото и Кейн като Келедон беше част от разузнавателната мрежа на Кървав камък, известна като Тайна песен, а монахът беше главният й агент във Вааса.

Кейн поклати отрицателно глава.

— Нямаше официален призив към мен, не. Сметнах, че е благоразумно.

Вратите се отвориха още по-широко и двойката премина през прага. Всички разговори в стаята спряха.

На красивото лице на крал Гарет разцъфна широка усмивка. Появата на Дугалд, естествено, бе очаквана, но пристигането на Кейн очевидно бе приятна изненада.

Красивата лейди Кристин също се усмихна, макар както обикновено да остана по-сдържана от емоционалния си съпруг.

Келедон поднесе към Кейн дясната си ръка, с вдървени пръсти и палец право нагоре. Задържа я така за момент, после я обърна така, че палецът да докосне сърцето му, поздравът на Тайна песен.

Кейн отвърна с кимване и пристъпи напред до Дугалд, за да остане пред подиума, на който бяха троновете на Гарет и Кристин. Веднага забеляза умората в сините очи на Гарет. Мъжът изглеждаше в отлична форма — за четиридесетте си години. Носеше черна туника без ръкави, а оголените му мускулести ръце не показваха и следа от слабост. Косата му все още беше по-скоро черна отколкото сива, макар тук-таме да бе прошарена. Челюстта му бе все така строга и сурова.

Но очите…

Синьото все още показваше младежкия устрем, но Кейн надникна отвъд блясъка към нарасналата тежест зад клепачите на Гарет и лекото обезцветяване на кожата около очите му. Тежестта на управлението на кралството се беше настанила на силните му рамене и го изтощаваше, независимо от характера му и от любовта, с която го обсипваха почти всички в Дамара.

Това бяха последствията от водачеството. Върху всеки човек. Нямаше как да се избегне това тегло.

Дворцовият етикет повеляваше крал Гарет да заговори пръв и официално да поздрави най-новите си гости, но Келедон Кирни застана между гостите и кралските особи.

— А-а-а мрачен елф! — измърмори, размахвайки невярващо ръце. — Със сигурност това е причината за посещението на магистър Кейн в двореца… изненадата му — не, учудването, — че правите подобно нещо.

Гарет въздъхна и отправи печален поглед към Кейн.

Вниманието на магьосника обаче, бе отвлечено от сбърчения нос на генерал Данауей, който се взираше в него с явно отвращение. Монахът, облечен в мръсни дрипи, естествено беше свикнал с подобни изражения и те изобщо не го притесняваха.

Въпреки това срещна очите на мъжа с непоколебим поглед, толкова смущаващ, че Данауей всъщност отстъпи крачка назад.

— Т-р-р-рябва да тръгвам, кралю мой — запелтечи Данауей и се поклони многократно.

— Разбира се — отвърна Гарет. — Свободен си.

Данауей моментално тръгна към изхода, сбърчвайки отново носа си, докато преминаваше покрай невъзмутимия Кейн.

Но широко усмихнатият Дугалд не беше толкова милостив. Той постави ръка на лакътя на мъжа, за да го спре и да го накара да се обърне, после му прошепна — достатъчно силно, че да чуят всички:

— Той може да мушне ръка в гърдите ти, да изтръгне сърцето ти и да го държи все още туптящо пред невярващите ти очи, после да го върне обратно, преди тялото ти дори да усети липсата. — Завърши с преувеличено намигване и смутеният Данауей залитна и почти падна на земята.

Изхвърча напред толкова бързо, че залитна и ако стражите не бяха отворили бързо белите порти, без съмнение щеше да се стовари върху тях с главата напред.

— Дугалд… — изрече предупредително Кристин.

— О, той трябва да знае — отвърна дебелият отец и се разсмя.

Същото стори и Келедон. Гарет скоро се присъедини и дори Кристин не можа да сдържи кикота си. Кейн обаче не показа почти никакви емоции.

В залата останаха само петимата приятели и преструвките и протоколът не можаха да устоят на връзката, създадена от съвместните им преживявания.

— Мрачен елф? — попита Кейн, когато хихикането замря.

— Данауей говори с уважение за него и приятеля — му — отвърна Гарет.

— Данауей гледа на това като на източник на слава за работата му на Стената — вметна Келедон. — И като на смекчаване на големите загуби, понесени при пътуването, организирано от него до копието на замъка Опасни.

— Не е било кой знае какво копие щом тези нехранимайковци са го победили толкова лесно — присмя се Дугалд.

— Не знаем на какво са способни — отвърна Кейн. — А и нека ви припомня, че един велик рейнджър загина при замъка. Не знаем за истинската му природа, нито за дълбочината на силите му. С тази цел Тайна песен прати Риордан в Палишчук, за да започне по-подробно разследване.

Споменаването на Риордан Парнел предизвика кимвания от всички. Още един от членовете на групата от седмина, която бе сразила Зенги. Бардът все още служеше на кралството с невероятната си способност да измъква истината от неохотни свидетели.

— Ще са нужни и други разследвания, естествено каза Кейн. — Предлагам реакциите ни да бъдат сведени до минимум, докато не приключат и те.

— Не почиваш нито за миг, а, приятелю? — обади се Гарет.

— Риордан замина по молба на дука на Соравия — отвърна монахът, споменавайки още един от седмината герои, Олвен Горския другар, мъж-канара, чийто смях често разтрисаше стените на кръчмите. — Олвен не прие смъртта на Мариаброн особено добре.

— Неговото протеже — отбеляза с кимване Дугалд. — Мариаброн се обучаваше при него в продължение на дълги години и в последно време прекарваше много време при Олвен — той въздъхна тежко. — Трябва да предложа утеха на Олвен.

— Дукът на Соравия няма да посети утрешната церемония — каза Гарет, кимайки в знак на съгласие.

— Без съмнение я счита за преждевременна — отбеляза Кейн.

— На гости са ни сановници, които искат да присъстват на събитието — обади се лейди Кристин. — Баронеса Силвия от Остел…

— Не можем да отречем постиженията на групата — намеси се Гарет, но Кейн продължи да гледа към Кристин.

— Баронесата на Остел — отбеляза монахът, — чийто най-близък съюзник е…?

— Баронът на Моров — отвърна Келедон. — Димиян Рий.

Гарет потърка брадичка.

— Рий е неприятна личност, съгласен съм. Но е преди всичко и най-вече барон на Дамара. — Келедон понечи да го прекъсне, но Гарет вдигна ръка, за да го спре. — Чух слуховете за връзките му с Тимошенко. И — не се съмнявам, че са истина, макар никой от нас да не е успял да намери достатъчно солидно доказателство за сътрудничество между Моров и Цитаделата на убийците. Но дори и да беше истина, не мога да направя нищо срещу Димиян Рий. Хелиогабалус е негово владение и остава основният град на Дамара, независимо дали аз съм там, или тук.

Смисълът на казаното от Гарет беше ясен на всички в залата. Сестринските баронства, както често наричаха Моров и Остел, властваха в сърцето на Дамара, а барон Рий и баронеса Силвия имаха безпрекословната лоялност на повече от шестдесет хиляди дамарци, близо половината население на кралството. Гарет беше крал и имаше любовта на всички, или поне така изглеждаше, но всички в стаята разбираха деликатността на издигането му. За да обедини Дамара под скиптъра на един владетел, той беше ограничил властта на няколко отдавна укрепили се баронства. А с опита си да присъедини Вааса към кралството си и да създаде Великото кралство на Кървав камък подлагаше на изпитание нервите на много дамарци, за които непокорната Вааса винаги е била източник на проблеми и нещастия.

На Гарет и всички останали в стаята бе добре известно, че много повече приказки се носеха извън Кървав камък, отколкото в него и не всички се изказваха позитивно за великото кралство Кървав камък или дори за продължаващото обединяване на независимите преди баронства.

Макар през последните години лейди Кристин и баронеса Силвия да бяха изградили нещо като приятелство, никой в стаята нямаше високо мнение за барон Димиян Рий от Моров, когото считаха за завършен користен политик. Никой обаче не смееше да го подцени предвид опасния политически климат, така че думите на Гарет прекратиха дебата.

— Мрачният елф и приятелят му приближават селото в компанията на джудже — каза Кейн.

— На име Атрогейт — добави Гарет. — Изключително неприятен индивид, но по всичко личи отличен боец.

Друго джудже е загинало в замъка и ще му бъдат оказани посмъртни почести.

— Атрогейт е известен сподвижник на Тимошенко и Кнеликт — каза Кейн. — Както и магьосникът Кантан, който е загинал в замъка.

— Магистър Кейн, виждате доста мащабна конспирация — обади се Кристин.

Кейн прие забележката добронамерено и се поклони на кралицата на Кървав камък.

— Не, милейди — поправи я. — Мое задължение е да служа на трона на Гарет и на самия крал Гарет, както и правя. Мрежата на възможен заговор е едва доловима, ако светлината е правилно насочена, но е възможно и да е игра на слънцето, знам.

— Където сме попадали на нишки паяжина, неизменно сме откривали паяк — намеси се доста гръмогласно Келедон. — Смятам, че има нещо гнило. Тук има нещо повече, отколкото ни е известно и не бива да предлагаме подобна чест като кандидат-рицарство, докато не получим ясен отговор на всичките си въпроси. Аз няма да…

Кейн го спря с високо вдигната ръка точно преди Гарет да му каже да млъкне.

— Мрачният елф, приятелят му човек и джуджето — каза тихо монахът. — Ако са приятели, ще си спечелим ценни съюзници. Ако са врагове, очевидно ще сме ги поставили под наблюдение. Най-ценното за един войн е да познава врага си. Ако искаш да останеш крал, Гарет, приятелю, и се надяваш да разшириш владенията си отвъд крепостната стена на север, трябва да познаваш Атрогейт и сенчестите създания, които дърпат конците му.

— И ако тези тримата — този мрачен елф, джуджето и човекът, когото утре ще посветя в рицарство, наистина са свързани с Цитаделата на убийците? — попита Гарет, макар усмивката му да издаваше, че вече знае отговора.

Кейн сви рамене, сякаш това беше без значение.

— Ще ги наградим и почетем и никога няма да им разрешим да се движат свободно на места, където могат да ни навредят.

Дори Келедон се успокои при тези думи, защото когато Кейн казваше нещо подобно, винаги спазваше обещанието си.

Не след дълго Келедон, Дугалд и Кейн си тръгнаха, обещавайки да се завърнат по-късно вечерта за пира в тяхна чест.

— Надяваш се да подмамиш Олвен с тази огромна трапеза — обърна се към Гарет Кристин, когато останаха сами, с изключение на стражите, които обаче бяха станали такава част от живота на двойката, че тя просто не ги забелязваше.

— Олвен може да помирише орк от сто ярда или поне така разказват — отвърна Гарет. — Освен това твърдят, че може да подуши ядене от сто мили.

— Има повече от сто мили до Кинбрейс — припомни му Кристин, имайки предвид люлката на властта в Соравия, където живееше Олвен. — Дори и с омагьосаните му ботуши, дори и с къркорещия стомах, който го подканя да бърза, Олвен не би могъл да измине разстоянието навреме за твоя пир.

— Мислех си, че още някой би могъл да се наслади на събирането на седмината — отвърна хитро Гарет.

Кристин завъртя сините си очи, защото знаеше за кого говори съпругът й и не беше възхитена от перспективата да забавлява Емелин Сивия. Той беше най-възрастният от групата, победила Зенги, отдавна прехвърлил седемдесетата си година, и разбирането му за „вежливост“ често поставяше на изпитание търпението на лейди Кристин. Беше много доволна, когато преди доста години магьосникът бе обявил, че се връща в Уорънууд, на десет мили югоизточно от Кървав камък.

Още по-щастлива се оказа, когато стана ясно, че рядко ще идва на посещения.

Гарет излезе от залата за аудиенции през страничен коридор, който водеше към личните му покои. Влезе в малкото преддверие към спалнята си и се приближи до бюрото, поставено до страничната стена близо до вратата към спалнята. Задната част на бюрото се издигаше високо над писалището и беше прикрита с копринена завеса. Гарет я дръпна и разкри огледало със златна рамка, което беше покрито с екзотични руни и символи.

От страната на огледалото кралят измъкна шестинчова червена топка на златен постамент. Постави я точно пред огледалото и вдигна ръка, сякаш за да я сложи отгоре й.

— Няма ли друг начин? — попита Кристин от рамката на вратата зад него.

Гарет погледна назад и й се усмихна, когато тя за пореден път завъртя очи. Знаеше, че не е напълно сериозна, защото Емелин наистина си беше изпитание. Гарет не беше особено разочарован, когато магьосникът бе обявил оттеглянето си при кентаврите на Уорънууд.

— Съвсем скоро може да ни потрябва помощта на Емелин — отвърна Гарет, постави ръката си върху червената топка и затвори очи, представяйки си стария си приятел.

Няколко мига по-късно погледна към огледалото и вместо своето отражение видя друга стая. Беше пълна с мускали и черепи, книги и дрънкулки, малки и големи статуи и огромно орнаментирано бюро, което изглеждаше толкова живо, колкото и бялото дърво, от което бе изработено.

На бюрото с гръб към Гарет седеше възрастен мъж в сива сатенена роба. Косата му бе бяла, дълга и разрошена и висеше почти до бюрото — всъщност краищата изглеждаха сякаш многократно са се потапяли в мастилницата — докато той стоеше наведен над пергамента си.

— Емелин? — повика го Гарет, след което повтори по-настоятелно. — Емелин!

Магьосникът се изправи, огледа се наляво, после надясно и накрая се обърна, за да погледне зад себе си към огледалото на стената в другия край на стаята.

— Надничаме непоканени, а? — каза той с носовия си дрезгав глас. — Без съмнение с надежда да мернем Габриела? — добави с доволно кикотене.

Гарет само поклати глава и се зачуди защо толкова красива жена като Габриела се бе съгласила да се ожени за стария чудак.

— О, знам ти номерата! — обвини го Емелин и размаха кокалест пръст към Гарет, разкривайки жълтите си зъби в усмивка.

— Игра, която ти без съмнение си овладял до съвършенство — отвърна му Гарет сухо, — поради което държа завеса върху моето огледало.

Усмивката на магьосника изчезна.

— Никога не си обичал да споделяш, Гарет.

Лейди Кристин издаде присъствието си зад краля, като прочисти гърлото си звучно. Естествено това само накара Емелин да се разсмее още по-силно.

— Търсех теб, приятелю, макар лейди Габриела със сигурност да е по-приятна гледка — отвърна Гарет.

— Тя е в Хелиогабалус, търси съставки и отвари.

— Жалко тогава, защото имам покана.

— Да видим как оказваш почести на мрачния елф? — попита Емелин. — Ба!

Гарет прие коментара с кимване. Знаеше, естествено, че Емелин е чул за сутрешната церемония. Със сигурност мълвата се беше разнесла из Долината на Кървав камък.

— Кейн и Келедон пристигнаха в Кървав камък — обясни Гарет. — Мисля, че това е добра възможност за стари приятели да похапнат и пийнат заедно и да си припомнят минали приключения.

Емелин понечи да отговори, явно отрицателно, но се спря и задъвка устната си. Миг по-късно стана от стола си и се изправи срещу Гарет.

— И без това мога да направя твърде малко преди да се върне Габриела — каза той.

Огледалото се изпълни с пушек.

Същото се случи и със стаята и Гарет и Кристин извикаха и отскочиха назад.

Димът се разсея и разкри кашлящия Емелин, който размахваше ръце, за да разкара пушека.

— Преди никога не… създаваше такива пламъци — обясни Емелин насред кашлицата. Най-накрая се изправи и изглади робите си. Погледна последователно към празните погледи на Гарет и Кристин, после се обърна към Гарет. — Кога ще ядем?

— Надявах се, че преди да хапнем ще успееш да доведеш Олвен — обясни Гарет.

— Олвен?

— Дукът на Соравия — поясни Кристин и Емелин я стрелна с поглед.

— Как можем да открием къде е? — попита Емелин. — В последно време никога не е в близост до шестте замъка на Кинбрейс. Все е навън и скита.

— Можем да погледнем — отвърна Гарет.

Той отстъпи настрани и размаха ръка обратно към предсказващото огледало.

— Иде реч за повече от хапване? — попита Емелин.

— Чул ли си за събитията във Вааса?

— Чух, че смяташ да окажеш почести на мрачен елф и че очевидно имаме бъдещ рицар.

— На север от Палишчук се появи творение на Зенги — обясни Гарет.

— Напоследък стават все по-чести. Имаше една кула в покрайнините на Хелиогабалус…

— Мариаброн Скиталеца загина зад стените на тази, за която говоря.

Това изненада Емелин.

— Твърди се, че била копие на замъка Опасни — намеси се лейди Кристин. — Жива и пълна с гаргойли. Командвана от драколич.

Очите на Емелин, сиви като робите му, се разшириха при тези думи.

— И този мрачен елф и останалите са победили заплахата?

Гарет кимна.

— Но конструкцията все още стои.

— И ти искаш да отида на север и да видя какво мога да открия — отбеляза Емелин.

— Това изглежда разумно.

— А Олвен? — попита Емелин, но преди Гарет и Кристин да успеят да отговорят, старият магьосник ахна и вдигна ръка. — Ах, Мариаброн! Не бях взел под внимание любовта на Олвен към него.

— Да го открием? — подкани го Гарет и отново посочи към огледалото.

Емелин кимна и пристъпи напред.

Никой във Фаерун не беше по-добър в подготвяне на празненства от Кристин Драконоубиец. Тя беше дъщерята на барон Трант, предишният владетел на региона, известен като Долината на Кървав камък, който включваше и едноименното село. Израснала във времената на Зенги, в благородната фамилия, която контролираше единствения проход между Вааса и Дамара, Кристин беше станала свидетелка на десетки пиршества, подготвени за сановници, дошли на посещение както от херцогствата и баронствата на Дамара, така и от двора на Зенги. В годините преди да започне откритата война, голяма част от лицемерието, което бе направило Дамара уязвима за имперските идеи на Зенги, се бе проявило тук, в Кървав камък, на масата на барон Трант.

Планираната за този ден вечеря, естествено, не съдържаше потенциал за подобни интриги. Гостите бяха приятелите на Гарет, честни и верни другари, които се бяха сражавали рамо до рамо с него срещу краля вещер. Риордан Парнел нямаше да присъства, тъй като бе заминал за Палишчук, което донякъде усложняваше нещата за Кристин. Ако беше тук, Риордан, който бе невероятен бард, щеше да осигури забавлението на гостите. А забавлението беше от първостепенно значение за Гарет.

— Това е вечеря, посветена на единната ни цел и за постигане на съгласие какво ще правим оттук нататък — беше казал на Кристин скоро след като Емелин бе отлетял магически за Соравия. — Но най-вече е за Олвен. В известен смисъл той загуби свое дете.

— А ние с теб изгубихме племенница — припомни му Кристин.

Гарет кимна, но никой от тях не беше истински натъжен от смъртта на командир Елъри. Тя беше роднина, но далечна и нито Гарет, нито Кристин я познаваха добре. Гарет я бе виждал само няколко пъти и бе разговарял с нея само веднъж, при назначението й в армията на Кървав камък.

— Тази вечер е за Олвен — съгласи се Кристин и излезе.

Скоро след това обаче откриха, че и двамата са грешали. Емелин Сивия се завърна от Соравия, появявайки се в залата за аудиенции на Гарет в облак дим. Кашляше и размахваше ръце, повече от раздразнение, отколкото с очакване да разнесе облака, Емелин беше останал сам.

— Олвен не е в замъка си — обясни старият магьосник. — Нито пък е някъде из градовете Кинъри и Степенхол. Изчезнал е веднага щом вестта за смъртта на Мариаброн е достигнала до Кинбрейс, заедно с неколцина от рейнджърите си. Кой знае каква глупост са намислили.

— Рейнджърска? — предположи Гарет.

— Или друидска? — измърмори Емелин. — Как точено да опиша мъже, които танцуват около дърветата и предлагат благодарствени молитви на прекрасни и състрадателни създания точно преди и след като ги убият?

— Рейнджърска ще свърши работа — отстъпи кралят и Емелин поклати насмешливо сбръчканата си глава.

— Имаш ли някаква представа къде са отишли? — запита Гарет.

— Някъде на североизток — при някаква дъбрава, която считат за свещена, без съмнение.

— Погребение?

Емелин сви рамене.

— И няма как да го откриеш? — попита кралят.

Изражението на Емелин стана по-малко любезно и подсказа недвусмислено на Гарет, че ако можеше да го открие, в този момент Олвен щеше да стои при тях.

— Олвен е бил авантюрист през по-голямата част от живота си — припомни му Емелин. — Познавал е загубата толкова често, колкото и победата и е погребал много приятели.

— Както всички ние.

— Ще преодолее скръбта си — отвърна магьосникът. — Вероятно е по-добре, че няма да е тук на сутринта, когато ще почетеш оцелелите от пътуването до конструкцията на Зенги. Олвен щеше да има тежки въпроси за тях, не се съмнявай, особено за мрачния елф.

— Всички имаме въпроси, приятелю — отвърна Гарет.

Емелин го изгледа с открито подозрение и Гарет не успя да прикрие усмивката си от винаги наблюдателния си стар другар.

— Как бихме могли да нямаме? — попита кралят. — Имаме необичайна група, която се е отправила на север, без наше знание, и сега насреща ни е необичайна група оцелели победители. Имаме творение с неизвестен произход…

Емелин вдигна ръка, за да спре приятеля си.

— Ненавиждам Палишчук — отбеляза той.

Усмивката на Гарет се разшири.

— Не бих могъл да се доверя на никой друг с това изключително важно разследване. Риордан вече е там и върши онова, която умее най-добре — разпитва хората без те въобще да го осъзнават, — но той няма практическите знания за подобна магия на съзиданието като тази.

— И Риордан не харесвам особено — измърмори Емелин и Гарет не можа да сдържи кикота си. — Но той е бард, нали така? Нима бардовете не са особено умели в определянето на произхода и историята на места и дуеомери?

— Емелин… — започна Гарет.

Старият магьосник изпухтя.

— Палишчук. О, безмерна радост. Да съм заобиколен от полуорки и несравнимата им мъдрост и остроумие.

— Един от героите, победили пазителя на замъка, е полуорк магьосник — каза Гарет и това изглежда предизвика моментно любопитство у Емелин.

За малко.

— Аз пък познавам джудже, което танцува грациозно — долетя саркастичният отговор. — За джудже. Което означава, че местните свещеници трябва да излекуват само няколко потрошени палеца на зрителите след всяко представление. Възможно ли е полуорк магьосник да е по-обещаващ?

— Когато оцелелите се върнаха във Ваасанската порта, разказаха, че Уингхам е в Палишчук.

Това вече очевидно заинтригува Емелин.

— Достатъчно, кралю мой — предаде се той. — Искате да отида, значи ще отида, но пътуването няма да е толкова кратко като визитата ми до Соравия — земя, която познавам добре и до която мога да се телепортирам с — лекота. Очаквайте да отсъствам десет дни и то само ако загадките на конструкцията на Зенги не са твърде сложни. Веднага ли да потегля, или мога да се включа в празненството, което ми обещахте, за да ме доведете тук?

— Хапни и хапни добре — каза Гарет с усмивка, но изражението му стана по-сериозно. — Вярвам, че магията ти е достатъчно силна да те вдигне и пренесе, когато стомахът ти е пълен?

— Ако не беше крал, щях да ти предложа демонстрация.

— Ах, но ако не бях кралят, Зенги вероятно нямаше да позволи.

Емелин само поклати глава и се отдалечи към покоите за гости, където можеше да се измие и подготви за трапезата на Кристин.

Беше нощ на тостове за стари приятели и отминали времена. Петимата другари авантюристи вдигнаха чаши за Олвен, най-вече, и за Мариаброн, който бе имал толкова потенциал. Повториха целта си да обединят земите на Кървав камък, Дамара и Вааса в единно кралство, и да победят всички останки на тиранина Зенги.

Разговаряха за церемонията на следващата сутрин споделиха малкото известна им информация за мъжа когото щяха да посветят в рицарство, и за странния компаньон с абаносова кожа. Келедон Кирни обеща, съвсем скоро ще знаят повече за необичайната двойка. Обещание, посрещнато с одобрително кимване от страна на Кейн. На тази маса нямаше разногласия между приятелите, които се бяха борили рамо до рамо повече от десетилетие. Виждаха пред себе си нови предизвикателства, вероятни проблеми и мистерията около ново дошлите и методично подготвяха плановете си.

На сутринта, след като отец Дугалд ги благослови Емелин се отправи към Палишчук, а Келедон към Хелиогабалус. Келедон покани Кейн да го придружи или да го пренесе през част от пътя с магическия си килим, но Кейн отказа. Искаше да стане свидетел на предстоящите събития.

И така, докато крал Гарет и кралица Кристин се подготвяха за церемонията, знаеха, че ще имат подкрепата на могъщи приятели.