Метаданни
Данни
- Серия
- Наемниците (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Road of the Patriarch, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илиян Илиев, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт А. Салваторе. Пътят на Патриарха
Американска, първо издание
Серия Наемниците, №3
Превод: Илиян Илиев
Редактор: Станислава Първанова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
Формат 52/84/16
ИК „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2009
ISBN: 978-954-761-428-4
История
- — Добавяне
Част 1
Опнато въже
Дали още са заедно, вървящи един до друг с ръце на дръжките на оръжията — предполагам, за да се защитят един от друг, както и от други врагове?
Многократно съм си мислил за тях, за Артемис Ентрери и Джарлаксъл. Дори и с идването на крал Оболд и неговите орки, дори насред войната и заплахата за Митрал Хол, установявам, че мислите ми често се пренасят през времето и пространството, за да потърся със съзнанието си обяснение за необичайната двойка.
Защо ме вълнува?
Непрекъснато ме обзема чувството, че Джарлаксъл някога е познавал баща ми, че е скитал из Мензоберанзан рамо до рамо със Закнафейн, вероятно както в момента странства из Горния свят редом до Артемис Ентрери. Винаги съм знаел, че има нещо сложно около това странно създание, което се противопоставя на обичайните очаквания към един мрачен елф — дори от страна на друг мрачен елф. Намирам успокоение в сложността на Джарлаксъл, защото тя ми напомня, че индивидуалността съществува. Предвид тъмното ми наследство, често единствено вярата в индивидуалността ми позволява да запазя здравия си разум. Не съм в капана на произхода си, на елфическите си уши и кожата с цвят на въглен. Макар често да се оказвам жертва на чуждите очаквания, те не могат да ме определят, да ме ограничат или контролират, докато осъзнавам, че няма такова нещо като истина за цяла раса, че възприемането им за това какъв би трябвало да съм не води към истината какъв съм всъщност.
Джарлаксъл подсилва тази реалност като възможно най-безпощадното напомняне, че във всеки от нас съществува личност, която отхвърля външните ограничения. Той със сигурност е уникален и аз мисля, че това е хубаво, защото светът не може да понесе твърде много от неговата порода.
Ще бъда лъжец, ако кажа, че интересът ми към Артемис Ентрери се простира само до връзката му с потвърждението, което представлява Джарлаксъл.
Дори и ако Джарлаксъл се бе завърнал в Подземния мрак, зарязвайки убиеца в самотното му съществуване, признавам, че мислите ми пак щяха редовно да се насочват към него. Не го съжалявам и не бих се сприятелил с него. Не очаквам неговото изкупление или избавление, нито покаяние или промяна на изключителния егоизъм, който определя съществуването му. В миналото смятах, че Джарлаксъл ще му повлияе в позитивен аспект, поне до такава степен, че да покаже на Ентрери празнотата на съществуването му.
Но не това е водещата сила зад мислите ми за убиеца. Не с надежда ги насочвам така често към него, а с ужас.
Не се страхувам, че ще ме потърси отново, за да се сражаваме. Дали ще се случи? Може би, но това не е нещо, което ме плаши, от което бих се скрил или за което се притеснявам. Ако реши да ме потърси, ако ме намери, ако извади оръжие насреща ми, то нека се случи. Ще е поредното сражение в един живот, изпълнен с битки — за двама ни.
Не, причината, поради която Артемис Ентрери заема важно място в мислите ми и ги изпълва с ужас, е, че ми напомня какъв бих могъл да бъда. Движех се по пътека в мрака на Мензоберанзан, опнато въже от оптимизъм и отчаяние, път, който граничеше с надеждата дори когато се доближаваше до нихилизма.
Ако се бях поддал на последното, ако бях станал поредната безпомощна жертва на обществото на мрачните елфи, щях да вадя остриетата си в пристъп на ярост, вместо за справедлива кауза — или поне се надявам и моля, че това наистина е целта на моята битка.
Във времена на най-голямо напрежение, както когато вярвах, че приятелите ми са изгубени за мен, откривам яростта на отчаянието. Изоставям сърцето си. Губя душата си.
Артемис Ентрери е изоставил своето сърце преди много години. Поддал се е на отчаянието си, това е очевидно. Трябва да се запитам доколко е различен от Закнафейн, макар това със сигурност да ми причинява болка. Почти ми се струва, че с подобно сравнение проявявам неуважение към паметта на любимия си баща.
Ентрери и Закнафейн освобождават гнева на остриетата си без угризение, защото и двамата вярват, че са обкръжени от свят, който не заслужава и частица от милостта им. Правя разграничение между двамата, защото докато при Закнафейн антипатията бе на място, то Ентрери е сляп за различните аспекти на собствения си свят, достойни за съчувствие и незаслужаващи суровото и крайно отсъждане на стоманата.
Но Ентрери не прави разлика. Той възприема обкръжението си по начина, по който Закнафейн гледаше на Мензоберанзан. Със същата горчива дистанцираност, със същото чувство на безнадеждност и заради това със същата липса на угризения води битката си срещу света.
Знам, че той греши, но не ми е трудно да открия корена на неговата безпощадност. Виждал съм я и преди, и то у човек, към когото изпитвам най-искрено уважение. У човек, на когото дължа собствения си живот.
Всички ние сме плод на амбициите си, дори и когато тези амбиции са да се освободим от отговорност.
Желанието да избягаш от амбициите е само по себе си амбиция, затова в амбицията е скрита неизбежната истина на рационалното съществуване.
Подобно на Закнафейн и Артемис Ентрери е придал субективен характер на целите си. Амбицията му се базира в подобрението на личността. Той се стреми към перфекционизъм във физическата форма и бойните умения, но не от желание да ги използва за някаква по-висша цел, а за собственото си оцеляване. Иска да плува над помията и мръсотията, заради собствения си свеж дъх.
Амбицията на Джарлаксъл е точно противоположната, както и моята — макар да се страхувам, че целите ни не са едни и същи. Джарлаксъл се стреми да контролира, но не себе си, а обкръжението си.
Там, където Ентрери отделя часове за ловки действия, Джарлаксъл прекарва времето си в манипулиране на околните, така че да създаде обстановка, която задоволява нуждите му. Не претендирам, че разбирам какви са тези нужди, когато става дума за Джарлаксъл.
Вярвам, че са вътрешни амбиции и нямат нищо общо с по-висшите нужди на обществото и общото благо.
Ако трябваше да направя предположение, базирано на ограничения ми опит с този изключително необичаен мрачен елф, бих казал, че Джарлаксъл създава напрежение и конфликти заради самото забавление. Извлича изгода от машинациите си — без съмнение дирижирането на двубоя между мен и Артемис Ентрери в дубликата на Креншинибон бе хитър ход, целящ още повече да приобщи ценния актив в лицето на Ентрери към неговото стадо. Но очаквам, че Джарлаксъл ще създава неприятности дори и без примамката на съкровище или заради лична изгода.
Може би е отегчен след твърде много векове съществуване, където обикновените неща са станали символ на самата смърт. Той създава вълнение заради самото вълнение. Това, че го прави с коравосърдечно безразличие към тези, които стават неволни участници в често смъртоносната му игра, е свидетелство за същия тип негативно примирение със съдбата, което отдавна е заразило Артемис Ентрери и Закнафейн. Когато си представям Джарлаксъл и Закнафейн рамо до рамо в Мензоберанзан, няма как да не се зачудя дали не са се носили по улиците като някакъв ужасяващ мусон, оставящ зад себе си разрушение наред с множество объркани мрачни елфи, изпаднали в недоумение пред заглъхващия смях на дивата двойка.
Може би в лицето на Ентрери Джарлаксъл е открил нов партньор за личната си буря.
Но въпреки всичките прилики Артемис Ентрери не е Закнафейн.
Очаквам, че разликата в методите и по-важното — в целите на Ентрери и на Джарлаксъл, ще се окаже постоянен източник на напрежение помежду им, ако вече не ги е разкъсала и не е оставила единия или двамата мъртви в някоя канавка.
Може и Закнафейн, подобно на Ентрери, да бе открил отчаянието, но за разлика от него никога не бе загубил душата си заради това. Никога не се предаде.
Това е бяло знаме, което Артемис Ентрери е издигнал много отдавна, и то не би могло лесно да бъде свалено.
Глава 1
Живот постарому?
В същност не беше кой знае каква врата, просто няколко дъски, завързани една за друга с протрито въже, парцали и лози. Когато свирепото джудже нахлу с пълна сила, вратата се разлетя на съставните си части. Дърво, въжета и лози се разхвърчаха из малката пещера, последвани от парцалите.
Никаква ярост, призована от Деветте ада, не би могла да предизвика повече безредици и хаос в последвалите мигове. С диво развети гъсти черни коси и дългата брада, сплетена на две плитки, която подскачаше по гърдите и раменете му, джуджето се хвърли върху нещастните гоблини, размахвайки двойката боздугани със смъртоносна прецизност.
Джуджето се насочи към най-голямата група, четири гоблина, скупчени на едно място. Вряза се в тях, без да се притеснява от грубите оръжия, които размахваха.
Риташе, тъпчеше и размазваше с опустошителните си боздугани, чиито покрити с шипове топки се въртяха на вериги от закалена стомана. Удари един гоблин право в гърдите, смаза дробовете му и го запрати на десет стъпки назад. Обърна се и приклекна, с което се озова под върха на грубо копие, което представляваше просто заострена пръчка. Докато се превърташе настрани, джуджето замахна нагоре с едната си ръка, закачи гоблинската и я отметна настрани. Изправи се пред гоблина, размаха боздугани над главата си и смаза раменете и черепа му. Изрита създанието под брадичката, докато то се свличаше върху камъните и смаза челюстта му, но то вече бе мъртво и дори не изпищя.
Плитките на джуджето изплющяха, когато подскочи и се обърна, за да се изправи лице в лице с останалите два гоблина. Те не можеха да се мерят с тази свирепост; изглежда, че дори не можеха да я схванат и се поколебаха за момент.
Момент, който беше повече от достатъчен за джуджето.
Той се хвърли напред и нанесе удар по гоблините с всяка ръка. Единият удар беше директен, а другият кос, но дори и вторият гоблин залитна от тежестта на атаката. Джуджето прегази гоблина, събаряйки го с удари и ритници.
Изтича покрай него и се хвърли към вратата, подскочи и се завъртя странично, нанасяйки двоен удар, който улучи един гоблин в гърба, докато създанието се опитваше да избяга през вратата към планинския склон.
И наистина — съществото мина през вратата, при това много по-бързо, отколкото би сметнало за възможно, ако си направеше труда да мисли за подобни неща.
Счупеният му гръбнак обаче си каза своето и докато се стоварваше върху прахоляка и камъните, гоблинът не почувства нищо.
Джуджето се приземи пред вратата стабилно, с разкрачени крака. Приклекна в защитна позиция с диво святкащи очи, люлеещи се плитки и прибрани до тялото ръце, а топките на боздуганите бяха ниско приведени.
Беше сигурен, че в пещерата имаше поне десетина създания, но мъртвите бяха пет, а само две стояха насреща му.
Тоест, поне едно стоеше срещу него. Другото трополеше като обезумяло по втора врата в дъното на пещерата. Доста по-стабилна врата, изработена от обковано с желязо здраво дърво.
Вторият гоблин отстъпи към другаря си, без да смее да свали очи от страховития натрапник.
— О, но ти си имаш скривалище — каза джуджето и пристъпи напред.
Гоблинът отстъпи, а откъм тракащите му зъби се прокрадваха тихи, жални звуци. Другият затрополи още по-яростно.
— Хайде — смъмри го джуджето. — Грабни някоя тояжка и се отбранявай. Не смей да отнемаш цялото удоволствие!
Гоблинът се поизправи съвсем леко и джуджето, което бе участвало в достатъчно битки, веднага схвана намека.
Завъртя се светкавично и нанесе обратен удар, който дори не попадна близо до гоблина, промъкващ се през разрушената врата зад гърба му. Но ударът не бе предназначен да уцели създанието, а да отвлече вниманието му.
Така и стана и когато джуджето пристъпи наред и замахна с втория боздуган, намери пролука. Лицето на гоблина бе смазано под тежестта на топката на оръжието и създанието щеше да полети надалеч, ако не го бе спряла рамката на вратата.
Когато джуджето се обърна, и двата гоблина тропаха отчаяно по непоклатимата врата.
Джуджето въздъхна и се отпусна, клатейки смаяно глава. Премина разстоянието през стаята и нанесе два удара по тила на създанията.
Хвана боздуганите в една ръка и сграбчи един от падналите гоблини за врата. Със силата на гигант го метна настрани и с лекота го запрати на десет крачки до стената. Второто същество полетя по същия начин.
Джуджето нагласи колана си, изработен от здрава кожа и подсилен със заклинания, който му даваше тази впечатляваща сила — дори по-голяма, отколкото бе съсредоточена в могъщото му тяло.
— Добра работа — отбеляза, докато изучаваше изработката на портата.
Това не бяха гоблински врати. Създанията най-вероятно ги бяха отмъкнали от руините на някой замък из блатата на Вааса. Трябваше обаче да им признае, че ги бяха напаснали доста добре в стената.
Джуджето потропа и извика на гоблински, който владееше доста добре:
— Хей, плоскоглави ходещи топки със сополи. Не искате да потроша такваз хубава врата като тази, нали? Тъй че просто я отворете и ме улеснете. Може дори да ви оставя живи, макар че със сигурност ще ви взема ушите.
Допря ухото си до вратата, докато изричаше думите и чу тихо хленчене, последвано от:
— Шшшт!
Въздъхна и потропа още веднъж.
— Хайде сега. Последен шанс.
Докато изричаше думите, прокара пръсти по обвитите с кожа дръжки на боздуганите и призова магията им. От топките на двете оръжия потече течност — прозрачна и мазна от дясното и червеникава и варовита от другото. Той огледа преценяващо вратата и разпозна като най-важна структурна точка централния кръст, образуван от две перпендикулярни метални ленти от обкови.
Преброи до три — все пак трябваше да даде възможност на гоблините, нали така? — после се задейства с яростен подскок и замах, като левият боздуган бе водещ, и нанесе удар точно на свръзката на двата критични железни обкова. Джуджето продължи да подскача и да се върти, набирайки инерция за дясното си оръжие, макар да удари неколкократно вратата с лявото, нащърбвайки дървото и метала и оставяйки червеникави следи.
Това бе кръвта на ръждиво чудовище, адско създание, което караше всеки рицар в блестяща броня да се подмокри. След няколко мига масивните метални обкови започнаха да придобиват цвета на течността и да ръждясват.
Когато бе убеден, че целостта на железните обкови е напълно нарушена, джуджето се засили за скок, завъртя се по средата на движението, така че да вложи цялото си тегло и сила и нанесе удар с десния боздуган точно на същото място. Най-вероятно собствената му сила и безукорна форма щяха така или иначе да разбият вратата, но за това не остана никакво съмнение, щом течността върху втората топка, наречена ударно масло, експлодира при допира.
Разцепена на две, вратата, заедно с резето, се отвори. Дясното крило увисна странно на една панта покрай джуджето, а лявото се стовари на пода.
Насреща стояха три гоблина, облечени в зле прилягащи им плячкосани брони — единият бе стигнал дотам, че да сложи метален шлем с открита лицева част — и награбили най-различни оръжия, къс меч за единия, меч за втория и брадва в ръцете на третия. Това вероятно би накарало някой по-млад авантюрист да се замисли, но джуджето беше прекарало четири века в много по-страховити сражения и един поглед му подсказа, че нито един от тримата не знаеше как да използва оръжието, което държи.
— Е, ако ме чакате, за да ми дадете ушите си, ще ви пусна да си вървите — каза джуджето на гоблински с тежък акцент. — Пука ми колкото за сопол от плоскоглав орк дали ще живеете, или ще умрете, но при всички положения ви вземам ушите.
След което измъкна малък нож и го метна така, че да се забие пред краката на средния гоблин.
— Дайте ми левите си уши и ми върнете ножа и ще ви оставя да продължите по пътя си. Ако не го направите, ще ги взема от мъртвите ви тела. Изборът е ваш.
Гоблинът от дясната страна на джуджето вдигна меча си, нададе вой и нападна.
Точно отговорът, на който се надяваше Атрогейт.
* * *
Артемис Ентрери се плъзна зад един параван, щом чу джуджето да нахлува през вратата. Тъй като не харесваше Атрогейт и не му вярваше напълно, убиецът беше доволен от възможността да подслушва.
— Ах, ето къде си била, кльощава елфоподобна претендентке за престола ми — изрева Атрогейт, щом влезе в стаята на Калихай.
Жената му хвърли кос и равнодушен поглед. Ентрери знаеше, че голяма част от тази увереност идва от факта, че той се намира достатъчно близо, че да нанесе удар.
— Значи си мислиш, че си имаш титла, така ли?
— За какво говориш?
— Лейди Калихай начело на класацията — отвърна Атрогейт и Калихай и Ентрери кимнаха утвърдително.
Във Ваасанската порта се водеше нещо като състезание между множеството авантюристи, извършващи набези в пущинака. Имаше награда за ушите на разнообразните чудовища, които върлуваха там, и за да се увеличи забавлението, командирите бяха сложили дъска с класация на ловците на глави. Почти от самото начало името на Атрогейт бе оглавявало класацията, позиция, която бе държал допреди няколко месеца, когато Калихай го бе изместила. Другарката й по оръжие Парисъс се бе наредила само на няколко убийства след джуджето.
— Мислиш ли, че ми пука? — попита джуджето.
— Очевидно повече, отколкото на мен — отвърна полуелфката.
Зад паравана Ентрери кимна отново, доволен от отговора на жената войн, която му бе станала толкова скъпа.
Атрогейт се покашля, изсумтя и изрева:
— Е, няма да се задържиш там!
Ентрери се вслушваше внимателно във всяка промяна на интонацията. Нима джуджето заплашваше Калихай?
Ръката на убиеца инстинктивно се насочи към оръжието и той се осмели да се премести още малко зад паравана, така че да може да надникне зад ръба, който беше най-близо до вратата, ъгълът за атака, който щеше да го изведе на фланга на могъщото джудже, ако се стигнеше дотам.
Той се успокои, щом Атрогейт протегна едната си ръка, в която държеше малка изпъкнала торба — Ентрери знаеше много добре какво може да има вътре.
— Отново ще гледаш трътлестия ми задник, полуелфке — отбеляза Атрогейт и разклати торбата. — Четиринадесет гоблина, двойка тъпи орки и едно огре за добавка.
Калихай сви рамене, сякаш не я вълнуваше.
— Най-добре да се заемеш с малко зимен лов, ако имаш достатъчно от джуджетата в себе си — каза Атрогейт. — Аз лично ще потегля на юг, за да се отдам на гуляи, докато вали сняг, така че ако си късметлийка, може и да се изкачиш на върха… не че ще останеш там повече от два-три дни, щом снеговете се стопят.
Атрогейт се спря за момент, после измежду черните буйни косми на брадата му се показа лукава усмивка.
— Естествено, вече си нямаш партньор за лова, нали?
Освен ако не убедиш подлеца да излезе с теб, но не смятам, че той си пада особено по влачене из снега!
Ентрери бе твърде разсеян, че да се обиди от последната забележка, независимо дали бе вярна, защото споменаването на Парисъс накара Калихай да се намръщи. Знаеше, че раната е още прясна. Дълги години Калихай и Парисъс оцеляваха редом в битките. Парисъс бе загинала на пътя към Палишчук, след като бе паднала от фургон, каран от Ентрери и преследван от орда крилати змиеподобни създания.
— Нямам особено желание да излизам да ловя гоблини, добро ми джудже — отвърна Калихай. В гласа й се четеше спокойствие, постигнато с известно усилие, както забеляза Ентрери.
Джуджето изсумтя насреща й.
— Прави каквото щеш или не щеш — отвърна той. — Не ми пука, защото през пролетта ще си върна титлата, от теб или от който и да било друг, дето смята, че може да ме победи. Не се съмнявай!
— Не се съмнявам и не ми пука — отвърна Калихай и сякаш прихвана част от гнева му.
И наистина, Атрогейт изглежда нямаше отговор за това. Просто кимна и издаде нечленоразделен звук, разклащайки торбата с уши пред Калихай. После кимна отново, каза едно „Аха“, обърна се и излезе.
Ентрери въобще не забеляза движението, защото остана съсредоточен върху Калихай, която умееше да запазва хладнокръвие, макар забележките на джуджето със сигурност да тежаха на крехките й рамене.