Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (17)

Глава 16
Умен за мнозина

Когато се приближи към залата за аудиенции в замъка си в Кървав камък, крал Гарет дочу, че разпитът на Артемис Ентрери вече е започнал. Погледна към жена си, която вървеше до него, но лейди Кристин се взираше напред със стоманения поглед, който Гарет добре познаваше. За разлика от него тя явно не изпитваше вътрешни угризения спрямо обвинението на неуспелия крал.

— И твърдиш, че не знаеш нищо за гоблените или свитъка, който намерихме на изработения от гъба трон? — попита Келедон. — Моля те, бъди благоразумен — продължи мъжът. — Това може да е оправдателно до някаква степен.

— Да направи смъртта ми по-приятна? — отвърна Ентрери и Гарет потрепна от насъбраната се жлъч в гласа му.

В мига, в който влезе в залата, видя, че Ентрери е застанал на килима пред издигнатата платформа, върху която бяха троновете. Отец Дугалд и Риордан Парнел седяха на стъпалото, а близо до тях бе Кейн. Келедон обикаляше в кръг около убиеца.

Множество стражи стояха в готовност от двете страни на килима.

Дугалд и Риордан се изправиха при приближаването на краля и кралицата и всички мъже се поклониха.

Гарет почти не ги забеляза. Срещна погледа на Ентрери и в неговите очи откри най-изпълнения с омраза гневен поглед, който някога бе срещал. Презрение, което дори самият Зенги не бе постигал. Продължи да гледа мъжа и седна на трона си.

— Подсказа ни, че гоблените не са негово дело — обясни отец Дугалд на краля.

— И не знае нищо за пергамента — добави Риордан.

— И казва истината? — запита Гарет.

— Не долових лъжа — отвърна свещеника.

— Защо да лъжа? — обади се Ентрери. — За да откриете лъжата и да оправдаете действията си в собствените си лицемерни сърца ли?

Келедон пристъпи напред, сякаш с намерение да удари наглия затворник, но Гарет го спря с вдигната ръка.

— Твърде много предположения — изрече кралят.

— Виждал съм твърде много кралгаретовци през живота си…

— Съмнявам се в това — подхвърли Риордан, но Ентрери дори не му обърна внимание, а очите му останаха приковани в краля на Дамара.

— … мъже, които вземат онова, за което претендират, че им се полага — продължи Ентрери, сякаш Риордан въобще не е проговарял — и Гарет виждаше, че поне що се отнася до интригуващия чужденец, Риордан наистина не е.

— Внимавай какво говориш — намеси се лейди Кристин и всички очи, включително тези на Ентрери, се обърнаха към нея. — Гарет Драконоубиец е законният крал на Дамара.

— Претенция, която всеки крал, без съмнение, трябва да отправи.

— Убий глупака и да се приключва — долетя глас откъм вратата и Гарет погледна покрай Ентрери, за да види как Олвен влиза в стаята.

Рейнджърът се спря и се поклони, после продължи напред, избирайки маршрут, който го прекара на една крачка от заловения мъж. Прошепна нещо на Ентрери, докато го подминаваше и го направи с подигравателна усмивка.

Изражението му се запази още около две крачки, докато Ентрери не отбеляза:

— Ако ще си толкова емоционално наранен, когато те победят в битка, може би ще направиш добре, ако подобриш уменията си.

— Олвен, успокой се — предупреди го Гарет, когато видя как очите на буйния рейнджър се разширяват.

Въпреки това Олвен се завъртя и от начина, по който Келедон отстъпи встрани Гарет си помисли, че мъжът може да се нахвърли върху Ентрери тук и сега.

Но Ентрери просто се подсмихна насреща му.

— Ние сме разумни хора, живеещи в опасни времена — каза Гарет на Ентрери, когато Олвен най-сетне отстъпи. — Има много неща, които можем да научим…

— Съмняваш се в правото на съпруга ми над трона, така ли? — прекъсна го лейди Кристин.

Гарет постави ръка върху крака й, за да я успокои.

— Без съмнение богът ви ще спори с мен — каза Ентрери. — Както би направил избраният бог на всеки крал.

— Неговото потекло е… — започна да отговаря Кристин.

— Без значение! — извика Ентрери. — Позоваването на рожденото право е метод за контрол, не залог за справедливост.

— Ти, нагъл глупак! — извика в отговор Кристин, изправи се и пристъпи крачка напред. — По произход или по дела — избери си сам! И по двата стандарта Гарет е законният крал.

— И аз съм натрапник в законните му владения?

— Да!

— Крал на Дамара или крал на Вааса?

— И на двете! — настоя Кристин.

— Интересно потекло имаш, Гарет…

Келедон пристъпи напред и го зашлеви.

— Крал Гарет — поправи го мъжът.

— Наследството ти простира ли се до Палишчук? — попита Ентрери и Гарет не можа да повярва до каква степен мъжът напълно игнорира грубата намеса на Келедон. — Крал си на Вааса по потеклото си?

— Заради делата си — изрече Кейн и едновременно с това пристъпи пред неспиращия да бръщолеви Дугалд.

— Силата на десницата се превръща в право за предявяване на претенции — отсъди Ентрери. — И пак се връщаме там, откъдето започнахме. Виждал съм твърде много кралгаретовци през живота си.

— Някой да ми донесе меча — изрече кралицата.

— Милейди, моля ви, седнете — каза й Гарет, а после се обърна към Ентрери — Ти си този, който предяви претенции за господство над Вааса, крал Артемис.

Ентрери завъртя очи и това подсили усещането на Гарет, че мрачният елф Джарлаксъл е бил истинският подстрекател на тази претенция.

— Предявих претенция към онова, което съм завладял — отвърна Ентрери. — Аз победих драколича, така че… — той се обърна към Кристин и се ухили — Да, милейди, чрез делата си претендирам за трона, който по право ми принадлежи. — Обърна се към Гарет и довърши мисълта си: — Нима претенцията ми към замъка и околния регион е по-малко валидна от твоята собствена?

— Ти си тук окован, а той все още е крал — обади се Риордан.

— Силата на оръжията, магистър Тъпако. Силата на оръжията.

— О, няма ли да ми позволите просто да го убия и да се свършва? — примоли се Олвен.

За Гарет те сякаш не присъстваха в стаята.

— Отидохте в замъка под флага на Кървав камък припомни на затворника Келедон.

— Заедно с агенти на Цитаделата на убийците — гневно изрече в отговор Ентрери.

— И командир от армията на Кър…

— Която доведе агентите на Тимошенко! — сопна се Ентрери преди Келедон да успее да довърши мисълта си. — И която ни предаде, докато бяхме в замъка, в най-тежък час. — Обърна се и изправи рамене пред Гарет. Племенницата ти Елъри загина от моето острие — заяви и предизвика всеобщо ахване. — Непреднамерено и след като нападна Джарлаксъл без причина — без причина за своя крал, но поради причините на нейните господари от Цитаделата на убийците.

— Това са тежки обвинения — изръмжа Олвен.

— И ти си присъствал може би? — сопна му се Ентрери.

— А какво ще кажеш за Мариаброн тогава? — настоя Олвен. — И той ли е бил в съюз с враговете ни? Това ли твърдиш?

— Не твърдя нищо за него. Той бе убит от създания на сенките, когато избърза пред нас.

— И въпреки това го открихме в залата с драколича — обади се Риордан.

— Трябваше ни цялата помощ, която можехме да призовем.

— Нима твърдиш, че е бил възкресен само за да умре отново? — попита Риордан.

— Или съживен — добави отец Дугалд. — И, разбира се, знаеш, че съживяването на труп на почтен човек е престъпление срещу всичко добро и правилно. Престъпление срещу Пречупения бог!

Ентрери изгледа Дугалд, присви очи, ухили се и се изплю на пода.

— Не е моят бог — обясни той.

Келедон пристъпи напред и го удари силно. Той залитна стъпка назад, но отказа да падне.

— Гарет е крал по потекло и по дела! — извика Дугалд. — Помазан от самия Илматер.

— Както всяка матрона на мрачните елфи твърди, че е благословена от Лолт! — извика твърдоглавият затворник.

— Дано лорд Илматер те порази на място! — извика лейди Кристин.

— Вземи си меча и ме порази вместо него — изкрещя й в отговор Ентрери. — Или вземи своя меч и ми дай моя и ще научим чий бог е по-силен!

Келедон пристъпи сякаш за да го удари, но бързо се спря, защото Ентрери завърши обидата с гъргорене, когато през тялото му започнаха да преминават вълни от болка и да подлагат мускулите му на спазми и конвулсии.

— Магистър Кейн! — порица го крал Гарет.

— Не позволявам да държи такъв тон на кралицата, при това под угрозата на смъртното наказание — отвърна Кейн.

— Освободи го от хватката си — нареди Гарет.

Кейн кимна и затвори очи.

Ентрери се изправи и си пое дълбоко въздух. Залитна и падна на едно коляно.

— Дайте му меч тогава — извика Кристин.

— Седни и не мърдай! — нареди й Гарет.

Той се изправи от стола си и пристъпи напред, към изумените физиономии на всички в стаята с изключение на Ентрери, който го гледаше с изпълнена с омраза настоятелност.

— Отведете го в килия на първото ниво на тъмниците — нареди Гарет. — Дръжте я осветена и топла и нека храната му е обилна и вкусна.

— Но, кралю мой… — започна да протестира Олвен.

— И не го наранявайте — продължи Гарет без колебание. — Сега. Напуснете.

Риордан и Келедон застанаха от двете страни на Ентрери и започнаха да го избутват от залата. Олвен хвърли един изненадан и гневен поглед на Гарет и побърза да ги последва.

— Върви и облекчи страданията му — обърна се Гарет към Дугалд, който го гледаше невярващо. Когато отецът не се раздвижи веднага, добави: — Тръгвай!

— Тръгвай! — и размаха ръка.

Докато излизаше от залата, Дугалд продължи да гледа Гарет през рамо.

— Търпи го на своя отговорност — сгълча съпруга си лейди Кристин.

— Предупредих те да не го нападаш по този начин.

— Готов си да приемаш обидите му?

— Готов съм да го изслушам.

— Ти си кралят, Гарет Драконоубиец, крал на Дамара и крал на Вааса. Търпението ти е добродетел, не се съмнявам, но в случая е незаслужено.

Гарет беше твърде мъдър съпруг, за да й посочи иронията на това изказване. Той нито мигна, нито кимна в съгласие и с изфучаване лейди Кристин се отправи към страничната врата, през която бяха влезли двамата с Гарет.

— Не можеш да си позволиш да го оставиш жив — каза Кейн на краля, когато останаха сами. — Направиш ли го, ще е като да отправиш покана за предизвикателства от цялото кралство. Димиян Рий ни наблюдава внимателно в момента, убеден съм.

— Нима онова, което каза, беше толкова невярно? — попита Гарет.

— Да — отвърна монахът без колебание.

Но Гарет поклати глава. Нима Ентрери и онзи странен мрачен елф бяха направили нещо по-различно от него? Наистина?

* * *

Бих очаквал да са по-мъдри, сигнализира Кимуриел Облодра, използвайки безшумния код с ръце на мрачните елфи и начина, по който размаха палеца си накрая, показа огромното му презрение към хората.

Не разбират света отдолу, отвърнаха сръчните ръце на Джарлаксъл. Подземният мрак е далечна мисъл за обитателите на Повърхността. Докато изрисуваше думите, Джарлаксъл се замисли над тях — над истинността им и над изводите. Зачуди се и защо толкова често бърза да се изкаже в защита на обитателите на Повърхността. Кнеликт беше архимаг, брилянтен по стандартите на всяка от общите раси на Торил, майстор на заплетени и сложни изкуства. И въпреки това бе избрал скривалището си, без съмнение гледайки на изток, запад, север и юг, но без да си прави труда да погледне надолу.

Едва на четиридесет стъпки под най-тайния и защитен регион от планинското убежище на Цитаделата преминаваше широк и дълбок тунел, таен проход по протежението на горните части на огромната мрежа от тунели и пещери, известна като Подземния мрак, път за кервани.

Път за врагове.

Не забравяй сделката ни, направи му знак Кимуриел.

За последен път, обеща Джарлаксъл и потупа кесията на колана си, която съдържаше магическия предмет, който имаше предвид Кимуриел.

Погледът на Кимуриел показа, че не вярва на Джарлаксъл нито за миг, но пък от друга страна същото важеше и за Джарлаксъл. Изискването бе сходно с това да кажеш на огромен сенчест мастиф да не лае или на матрона да не измъчва. Контролът над нечия природа можеше да стигне само дотам.

Разбира се, изражението на Кимуриел не издаваше нищо повече, освен първоначалното съмнение, но ако имаше нещо друго в него, то беше примирение със съдбата и дори развеселеност. Псионистът се обърна към редицата магьосници, събрани край него и кимна. Първият изтича до Кимуриел и посочи право нагоре. Бързо направи скица и веднага щом Кимуриел се съгласи, започна да прави заклинание.

Няколко мига по-късно мрачният елф приключи заклинанието си с елегантен жест и квадратно парче от каменния таван, с размер два пъти колкото височината на мрачен елф, просто се дематериализира и изчезна в нищото.

Без колебание, защото магията имаше срок на действие, втори магьосник дотича до първия, докосна инсигнията си, левитира до магическия отвор и също направи заклинание. Преди даже да е приключил, трети магьосник вече левитираше.

На двадесет или повече стъпки височина от коридора третият магьосник направи същото могъщо заклинание.

Със следващия ще се озовем в комплекса, направи знак с ръце Кимуриел на събраните наблизо войници на Бреган Д’аерте. Бързо и безшумно!

Четвъртият магьосник се издигна и с него потегли първият контингент, най-добрите убийци на Бреган Д’аерте, водени от опитен скаут на име Валас Хюн. Те проникваха в тила на противника и най-често отбелязваха пътя си с кръвта на стражите.

Бяха преценили издигането си до съвършенство и прелетяха покрай четвъртия магьосник точно когато камъкът изчезна, така че без да забавят темпото си нито за миг, преминаха последните десет стъпки и се озоваха в долния комплекс на Цитаделата на убийците.

Първите трима магьосници преминаха след тях и веднага щом скаутите събраха информация за разположението на региона и се плъзнаха в осветените от факли тунели, магьосниците започнаха нови заклинания.

Навсякъде из долните части на скривалището на Кнеликт започна да се издига тайнствена мъгла. По-скоро мъглива пелена, отколкото непрозрачна стена, носещата се мъгла без съмнение предизвикваше любопитство.

Освен това правеше тихите стъпки на мрачните елфи войни напълно безшумни.

Пречеше на повечето призоваващи магии.

Противодействаше на всички видове обикновени магически защити.

Още войни се понесоха през процепа и се плъзнаха умело из тунелите. Джарлаксъл докосна периферията на шапката си, за да задейства магическите й сили и двамата с Кимуриел преминаха, придружени от елитна група бойци. Взеха със себе си двама от магьосниците, а другите двама се преместиха на предварително определените им позиции.

Това не беше непозната за мрачните елфи територия. Разузнаването на скривалището от Кимуриел беше почти пълно и по настояване на Джарлаксъл картите, които беше изрисувал, бяха разучени и запомнени от всеки нападател, издигнал се през пода. Дори двата отряда, оставени да охраняват в Подземния мрак, познаваха терена изцяло.

Бреган Д’аерте оставяха малко неща на късмета.

Към главата, проблеснаха пръстите на Джарлаксъл и малката му елитна група потегли.

Кнеликт беше повече ядосан, отколкото уплашен.

Тревожни и болезнени викове следваха него и тримата му телохранители надолу по мъгливия коридор към личните му покои. Стражите затвориха вратата и се приготвиха да я залостят, но Кнеликт ги задържа.

— Само една ключалка — обясни той. — Нека се опитат да преминат веднъж. Пепелта на първите нападатели ще предупреди останалите да стоят по-надалеч.

Докато завършваше изречението, започна да прави заклинания, изговаряйки активиращите думи за множеството експлозивни магически глифове и защити, които охраняваха покоите му.

— Трябва да обмислим бягство — изрече един от стражите, млад и обещаващ магьосник.

— Все още не, но дръж заклинанието на върха на езика си — той измъкна тънък жезъл, черен, с метален връх и тъмносини линии, преминаващи по дължината му.

Във въздуха се понесе особено пронизителен писък. Покрай вратата преминаха звуците на бягащи хора, последвани от изщракването на няколко малки арбалета и падането на поне един човек на пода.

— Бъдете готови — изрече Кнеликт. — Ако пробият вратата, експлозивите ще ги убият. Поне тези на първите редици, но трябва да сте бързи да я затворите отново и да сложите резетата.

Стражите му кимнаха, наясно със задълженията си.

Всички се съсредоточиха върху вратата, но нищо не се случи и звуците отминаха.

Въпреки това продължиха да са съсредоточени върху вратата.

До такава степен, че когато стената към съседната стая от солиден камък, с размери повече от половин дузина стъпки, просто изчезна, в началото никой не забеляза.

Петимата войни на Джарлаксъл паднаха на едно коляно и изпратиха стрели с отровни върхове от ръчните си арбалети. Един от магьосниците подсили изстрелите с магия, която превърна всяка от стрелите в две, така че всеки от двамата стражи на Кнеликт бе улучен по пет пъти. За пазача магьосник бе приготвен друг снаряд: летяща бучка зелена слуз, която изскочи от върха на тънкия жезъл на Джарлаксъл.

Тя се удари в мъжа, обгърна го и го запрати към стената, където той остана прилепен и изцяло погълнат от слузестата маска. Не можеше да помръдне нито една част от тялото си, освен пръстите на едната си ръка, която бе долепена плътно до тялото му. Не можеше дори да диша.

Кнеликт реагира с типична и заучена ефективност, обръщайки жезъла с мълниите настрани. Фразата за активация бе: „В името на Талос!“ и Кнеликт я изкрещя или по-скоро се опита.

Думите заседнаха в ума и ларинкса му и това, което изрече беше:

— В-вим-Тл…

Нищо не се случи.

Кнеликт призова жезъла отново и отново, но умът му примигваше насред фразата. Защото колкото и бърз да бе Кнеликт с жезъла и думите си, Кимуриел Облодра бе по-бърз с мислите си.

Прилепен до стената, магьосникът продължи безпомощно да мърда с пръсти и крака. Двамата войни се строполиха на земята, изпаднали в безсъзнание под могъщата отрова на мрачните елфи.

А Кнеликт успяваше единствено да пръска слюнки.

Захвърли жезъла яростно и започна да плете заклинание, бърз дуеомер, който щеше да го отведе достатъчно далече, че да успее да направи нормално заклинание за телепортация и да се махне оттук.

Изблик на псионична енергия прекъсна напева му.

Осмината мрачни елфи влязоха уверено в стаята, четирима от тях застанаха на стража от двете страни на основната врата и на магически отворената стена. Петият войн след кимане от страна на Джарлаксъл прекоси стаята и отряза слузта, покриваща носа и устата на магьосника, така че ужасеният мъж да може да диша, но нищо повече. Един от магьосниците мрачни елфи започна да прави серия от търсещи заклинания, за да намери по-лесно всякакви скрити съкровища.

Джарлаксъл, Кимуриел и другият магьосник спокойно застанаха пред Кнеликт.

— При цялата ти подготовка, архимагьоснико, просто не разбираш достатъчно магията на ума — изрече Джарлаксъл.

Кнеликт твърдоглаво вдигна една ръка по посока на Джарлаксъл и с решителна насмешка изплю едно бързо заклинание.

Или поне се опита, но отново бе прекъснат от съзнанието на Кимуриел.

Очите на Кнеликт се разшириха от гняв.

— Опитвам се да съм благоразумен — изрече Джарлаксъл.

Кнеликт трепереше от ярост. Но при все кипящия му гняв си оставаше архимагът, опитният и могъщ водач на страховита група убийци. Не издаде войниците, които тихо се приближаваха на помощ от съседната стая.

Но враговете му бяха мрачни елфи. Не се и налагаше.

Още докато бойците мрачни елфи от двете страни на стената подготвяха остриетата си близнаци, за да се намесят, Джарлаксъл се завъртя на пети, за да се изправи срещу войниците.

Те изкрещяха, осъзнавайки, че са разкрити. Свещеник и магьосник започнаха да правят заклинания, трима войни изреваха и нападнаха, а един леко брониран полуръст се плъзна в сенките.

Ръцете на Джарлаксъл се задвижиха като в мъгла, въртейки се в кръгове една над друга. Когато едната застанеше отпред, магическите предпазни гривни на Джарлаксъл изплюваха нож за хвърляне, който моментално биваше запратен във въздуха.

Мрачните елфи от двете страни на вратата не посмяха да се помръднат, докато градушката от ножове свистеше между тях. Един войн изпусна меча си, ръцете му се вкопчиха в острие, забито право в гърлото му, и той се строполи в стаята. Втори боец се спусна с въртене и светкавично получи три ножа в гърба си като добавка към трите, които го бяха улучили отпред — ударът в сърцето бе смъртоносен.

Той също падна.

Магьосникът залитна назад със забит в отворената му уста нож. Свещеникът дори не успя да вдигне ръце, защото в очите му се забиха две остриета.

— Проклет да си! — успя да изръмжи последният останал войн, който продължаваше настъплението си напред, въпреки няколкото остриета, които стърчаха от различните места, където се съединяваше бронята му.

Още две го улучиха, първо едното, после другото и той падна назад.

Почти като странична мисъл Джарлаксъл метна един нож встрани и едва когато се удари в нещо меко, а не в твърдата стена, Кнеликт и останалите осъзнаха, че полуръстът не е толкова добър в криенето в сенките, колкото очевидно вярваше.

Поне не и в очите на Джарлаксъл, едното от които, както обикновено, бе покрито с магическата превръзка — покритие, което подобряваше, а не ограничаваше зрението му.

— Сега готов ли си да говориш? — попита Джарлаксъл.

Всичко бе отнело само няколко удара на сърцето и целият спасителен отряд на Кнеликт лежеше мъртъв.

Не напълно мъртъв, защото един поне, упоритият войн, бе успял отново да се изправи на крака, да изръмжи и да пристъпи напред. Без дори да поглежда към него, Джарлаксъл направи движение с ръка.

Право в окото.

Строполи се и беше мъртъв преди още да е паднал на пода.

Войните мрачни елфи се взираха в Джарлаксъл, припомнили си за пръв път от много време кой е той наистина.

— Такава загуба — оплака се с равен тон Джарлаксъл, без да сваля очи от Кнеликт. — А ние дойдохме с идеята да се пазарим за взаимно изгодни неща.

— Убиваш войниците ми — изрече през стиснати зъби Кнеликт, но дори и това решително изражение не попречи на още една умствена атака от страна на Кимуриел.

— Малко от тях — призна Джарлаксъл. — По-малко, ако просто ни оставиш да довършим нещата.

— Знаеш ли кой съм аз? — изрече заповеднически архимагът и се наведе напред.

Но Джарлаксъл също пристъпи напред и дали в резултат на магия или просто на вътрешна мощ, мрачният елф изглеждаше по-високия от двамата.

— Спомням си твърде добре отношението ти — отвърна той. — Ако не бях такава милостива душа, сега щях да държа сърцето ти в ръката си — така че да виждаш последните му удари.

Кнеликт изръмжа и започна магия — успя да изрече около половин дума преди върхът на кинжал да го бодне по гърлото, извличайки капка кръв. Това накара очите на Кнеликт да се разширят.

— Личните ти защити, каменната кожа, всички те отдавна бяха развалени, глупако — изрече Джарлаксъл. — Не ми е нужен майсторът на магиите на съзнанието, за да те убия. Всъщност ще ми достави удоволствие да го направя лично.

Джарлаксъл погледна към Кимуриел и се изкикоти.

После внезапно, почти лудешки прибра острието и се завъртя настрани.

— Но не е нужно нещата да са по този начин — изрече Джарлаксъл. — Аз съм преди всичко бизнесмен. Искам нещо и ще го имам, но не е нужно Кнеликт също да не спечели нещо.

— Нима трябва да вярвам…

— Имаш ли избор? — прекъсна го Джарлаксъл. — Огледай се. Или си един от онези магьосници, брилянтни с книгите, но пълни идиоти, когато се стигне до осъзнаване на простичките истини около тях?

Кнеликт изпъна робата си.

— А, да, ти си вторият водач на банда убийци, така че последното не може да е вярно — изрече Джарлаксъл. Тогава за твое добро, Кнеликт, докажи се.

— Изглежда, че държиш всички козове при пазаренето.

— Изглежда?

Кнеликт присви очи.

Джарлаксъл се обърна към един от магьосниците си, онзи, който все още стоеше зад Кимуриел, докато другият продължаваше да плячкосва бюрото на Кнеликт. Водачът на мрачните елфи се огледа наоколо, после кимна към магьосника, прикован към стената.

Заклинателят отиде при него и започна да прави дълга и сложна магия. Скоро бе погълнат от нея и Кимуриел съсредоточи псионичните си сили върху мрачния елф, който правеше заклинанието, усилвайки концентрацията и подобрявайки фокуса му.

— Какво пра… — настоя Кнеликт, но млъкна, щом очите на всички мрачни елфи се впериха заплашително в него.

— Ще ти го кажа само веднъж — предупреди Джарлаксъл. — Трябва ми нещо, което с лекота мога да взема от теб. Или… — обърна се и посочи ужасения треперещ магьосник на стената. — Мога да го взема от него. Повярвай ми, като ти казвам, че предпочиташ да го взема от него.

Кнеликт млъкна и Джарлаксъл направи знак на магьосника и псиониста да продължат.

Отне известно време, но накрая магът завърши заклинанието си и плененият горски магьосник засия със зелена светлина, която заслепи чертите му. Той изсумтя и изохка зад този воал от светлина и започна да се тресе още по-яростно зад слузта, която го държеше в плен.

Светлината угасна и всичко се успокои, а мъжът, висящ на стената, се бе превърнал в точно копие на архимага Кнеликт.

— Разбира се, има условия за милостта ми — изрече Джарлаксъл. — Не позволяваме толкова лесно други организации да се заклеват във вярност на Бреган Д’аерте.

Кнеликт щеше да избухне всеки момент.

— Има някаква красота в Подземния мрак — каза му Джарлаксъл. — Нашите тунели са навсякъде около теб, но никога не знаеш къде или кога можем да се появим.

По всяко време, на всяко място, Кнеликт. Ти не можеш постоянно да гледаш под себе си, но ние винаги гледаме нагоре.

— Какво искаш, Джарлаксъл?

— По-малко, отколкото предполагаш. Ще ти бъде от полза да се освободиш от гнева си. О, да, и за твое добро се надявам, че лейди Калихай е все още жива.

Кнеликт се размърда, но не от неудобство и това показа на Джарлаксъл, че тя наистина е жива.

— Това е добре. Все още можем да сключим сделка.

— Тимошенко говори от името на Цитаделата на убийците, не аз.

— Можем да променим това, ако желаеш.

Кръвта се оттегли от лицето на Кнеликт, когато най-сетне осъзна чудовищността на всичко. Наблюдаваше как един от елфите войни се приближава към магьосника, който бе точно негово копие.

Изщрака арбалет и мъжът, който изглеждаше като Кнеликт, скоро замлъкна.

Милостиво.

* * *

— Да живее кралят — изрече Ентрери, когато вратата на килията му се отвори и Гарет Драконоубиец неочаквано влезе вътре.

Кралят се обърна и направи знак на стражите да излязат.

Мъжете се поколебаха, хвърляйки твърди погледи на опасния убиец, но Гарет беше кралят и не можеха да му противоречат.

— Ще ме извиниш, ако не коленича — изрече Ентрери.

— Не съм искал да го правиш.

— Но предполагам, че монахът ти може да ме накара. Една дума от устата му и мускулите ми ме предават, нали?

— Магистър Кейн можеше да те убие, напълно законно и без да те разпитва, но въпреки това не го направи. За това трябва да си благодарен.

— Без съмнение ме е запазил за представлението с бесилката.

Гарет не отговори.

— Защо си дошъл? — попита Ентрери. — За да ме дразниш? — спря се и огледа лицето на Гарет за момент, после на неговото се появи усмивка. — Не — изрече. — Знам защо си тук. Страхуваш се от мен.

Гарет не отговори.

— Страхуваш се, защото виждаш истината в мое лице, нали така, кралю на Дамара? — Ентрери се разсмя и започна да крачи из килията си, по лицето му се бе изписала разбираща усмивка. Гарет следваше всяка негова стъпка внимателно с очи, които отразяваха дълбоко смущение.

— Защото знаеш, че бях прав — продължи Ентрери. — В залата ти за аудиенции, когато останалите се вбесиха, ти остана спокоен. Не можеше да се ядосаш, защото думите ми отекваха не само в ушите ти, но и в сърцето ти.

Твоята претенция не е по-силна от моята.

— Не съм казал това, нито съм съгласен.

— Някои неща не е нужно да се изричат. Знаеш истината не по-зле от мен — чудя се колко ли крале или паши или лордове я осъзнават. Чудя се колко биха могли да я признаят.

— Предполагаш много неща, крал Артемис.

— Не ме наричай така.

— Не аз връчих титлата.

— Нито пък аз. Нито ми подхожда. Нито я искам.

— Пазариш ли се?

Ентрери му се присмя.

— Уверявам те, кралю паладин, че ако имах меч в ръка, с удоволствие щях да изтръгна сърцето ти тук и сега. Ако очакваш да моля, си сбъркал адреса. Глупавият монах може да ме принуди да коленича, но ако не съм в тази позиция по собствен избор, тогава да го наречеш молене ще звучи не по-малко кухо, отколкото короната ти, нали?

— Както казах, това са само предположения. Твърде много.

— Така ли? Тогава защо си тук?

В очите на Гарет проблесна гняв, но той не изрече нищо.

— Случайност при раждането? — попита Ентрери. — Ако се бях родил от твоята майка, щях ли да съм законният крал? Щяха ли могъщите ти приятели да се сплотят край мен, както край теб? Щеше ли монахът да използва силите си срещу враг по моя молба?

— Доста по-сложно е от това.

— Нима?

— Кръвта не е достатъчна. Делата…

— Убих драколича, забрави ли?

— И всичките дела през живота ти те доведоха до тук, така ли? — попита Гарет и в гласа му се прокрадна остра нотка. — Живял ли си живот, достоен за трона?

— Оцелявах, и то на места, които не можеш да си представиш — изръмжа насреща му Ентрери. — Колко е лесно за сина на лорд да разгласява добродетелта на своя път! Убеден съм, че изпитанията ти са били грандиозни, наследнико на рода Драконоубиец. О, бардовете могат цял месец да ни веселят с песни за делата ти.

— Достатъчно — нареди му Гарет. — Не знаеш нищо.

— Знам, че си тук. И знам защо си тук.

— Настина ли? — долетя изпълненият със съмнение отговор.

— За да научиш повече за мен. Да ме изучиш. Защото трябва да откриеш разликата помежду ни. Трябва да се самоубедиш, че не сме еднакви.

— Вярваш ли, че сме?

Скептичността не впечатли Ентрери.

— По-повече начини, отколкото на Негово Величество му се иска да признае — изрече той. — Значи си дошъл тук да научиш повече с надеждата да откриеш къде се различават пътищата и характерите ни. Защото ако не можеш да направиш това, Гарет, то най-страшните ти страхове ще станат реалност.

— И те ще са?

— Законен. Законният крал. Странна фраза, не мислиш ли? Какво означава да си законният крал, Гарет Драконоубиец? Означава ли да си най-силният? Най-свещеният? Нима твоят бог Илматер те е помазал?

— Аз съм потомък на предишния крал, много преди Дамара да бъде разделена от война.

— А ако аз бях дете на твоите родители?

Гарет поклати глава.

— Няма как да се случи. Аз съм продукт на слабините им, на тяхното плодене и на моето наследство.

— Значи не са просто обстоятелствата? Казваш, че има смисъл в потеклото, така ли?

— Да.

— Трябва да го вярваш, нали? В името на собствения си разсъдък. Ти си крал, защото баща ти е бил крал, така ли?

— Той беше барон във време, когато Дамара нямаше крал. Кралството не беше обединено преди общата кауза на борбата срещу Зенги.

— И там, чрез делата си Гарет се издигна над другите барони и херцози и техните деца?

Погледът на Гарет подсказа на Ентрери, че той знае, че му се подиграват или поне подозира.

— Прекрасна комбинация от обстоятелства и наследство — изрече Ентрери. — Наистина съм развълнуван.

— Да ти дам ли меча ти и да те убия в битка, за да завоювам Вааса по право? — попита Гарет и Ентрери се усмихваше на всяка дума.

— А ако аз те убия?

— Моят бог няма да го позволи.

— Трябва да вярваш в това, нали? Но, моля те, угоди ми. Нека да кажем, че се срещнем в битка и аз победя.

Според твоите разсъждения по този начин аз ще стана законният крал на Ваа… о, чакай. Сега разбирам. Няма да е достатъчно, защото ми липсва правилното потекло.

Каква хитра система си имате. Ти и всички останали самопровъзгласили се кралски особи на Фаерун. Според вашите условия само вие сте крале и кралици и лордове и благородни дами. Само вие имате значение, докато селяните се търкалят и коленичат в калта, и тъй като сте „законни“ в очите на този или онзи бог, селянинът не може да се оплаква. Трябва да приеме злочестата си съдба и да се наслаждава на несгодите си със знанието, че служи на законния крал.

Челюстта на Гарет се стегна и той стисна зъби, докато продължаваше да се взира в Ентрери, без дори да мигне.

— Трябваше да оставиш Кейн да ме убие в замъка.

Счупи огледалото, крал Гарет. Веднага ще се почувстваш по-красив.

Гарет го гледа още известно време, после отиде до вратата на килията, на която бяха застанали завърналите се стражи. Зад тях стоеше магистър Кейн и се взираше в Ентрери.

Ентрери го забеляза и направи излишно подчертан поклон.

Гарет мина покрай двойката и продължи по коридора, а тежките му ботуши затропаха по каменния под.

— Предполагам, че ти се иска да ме беше убил — обърна се към Кейн Ентрери. — Разбира се, все още можеш.

Чувствам вибрациите на демоничното ти докосване.

— Не съм ти съдия.

— Само екзекуторът ми.

Кейн се поклони и напусна. Гарет беше напуснал тъмниците и магьосникът го настигна точно когато приближаваше личните си покои.

— Чу ли го? — попита Гарет.

— Умен е.

— Нима греши чак толкова?

— Да.

Простичкият отговор спря Гарет и го накара да се обърне към монаха.

— В моя орден рангът се получава чрез постижения и двубои — обясни Кейн. — В кралство с размерите на Дамара и град, толкова голям, колкото Кървав камък, такава система ще предизвика анархия и ужасяващо страдание. На такова ниво, това е пътят на орките.

— И затова имаме кралското потекло?

— Това е един начин. Но би бил безсмислен, ако ги нямаше героичните дела. В най-мрачните часове на Дамара, когато властваше Зенги, Гарет Драконоубиец излезе напред.

— Мнозина го направиха — отвърна Гарет. — Ти го направи.

— Аз следвах крал Гарет.

Гарет се усмихна благодарно и сложи ръка на рамото на Кейн.

— Титлата те държи толкова здраво, колкото ти я държиш — каза Кейн. — Не е лесна задача да носиш отговорността за цяло кралство на раменете си.

— Има времена, когато се страхувам, че ще се превият и ще се пречупя.

— Едно неправилно решение и умират хора — каза Кейн. — И само ти си защитник на справедливостта. Ако си съкрушен, ще страдат хора. Вината ти произхожда от чувството, че не си достоен, разбира се, но само ако разглеждаш позицията си като лукс. Хората се нуждаят от водач и от методичен начин, по който да го избират.

— И този водач е заобиколен от разкош — отвърна Гарет и показа с ръце гоблените и скулптурите, които украсяваха коридора. — От хубава храна и мека постеля.

— Нужно е повишаване на статуса и богатството — изрече Кейн, — за да извика надежда у обикновения човек, че има по-добър живот и за тях, ако не тук, то в отвъдния свят. Ти си въплъщение на техните мечти и фантазии.

— И нужно ли е?

Кейн не отговори веднага и Гарет се вгледа по-внимателно във великия по всички стандарти мъж и въпреки това облечен в мръсна, износена роба. Гарет се разсмя на този образ, смятайки, че може би е време земите на Кървав камък да видят малко повече благотворителност от върха.

— Дамара е благословена, твърдят хората, и добрият народ на Вааса се надява, че също ще попадне под защитата ти — рече Кейн — Чу одобрителните им викове при замъка. Уингхам и всички от Палишчук призоваваха Гарет да приеме васалната им клетва.

— Ти си добър приятел.

— Аз съм честен наблюдател.

Гарет отново го потупа по рамото.

— Какво ще правим с Ентрери? — попита Кейн.

— Трябваше да оставиш това куче мъртво в калта на Вааса — изрече лейди Кристин на излизане от покоите си.

Гарет я погледна, поклати глава и попита:

— Нима глупавата му игра изисква толкова тежко наказание?

— Той си призна, че е убил лейди Елъри — обади се Кейн.

Гарет потрепна при тези думи, а Кристин извика:

— Какво? Лично ще убия псето!

— Няма да го убиеш — изрече Гарет. — Все още има обстоятелства, които трябва да се изяснят.

— Обстоятелства по собствените му признания — изрече Кристин.

— Аз съм защитник на справедливостта, нали така, магистър Кейн?

— Да, така е.

— Тогава нека проведем разследване по този въпрос, за да разберем къде е истината.

— И тогава да убием кучето — изрече Кристин.

— Ако е оправдано — отвърна Гарет. — Само ако е оправдано.

Гарет не го изрече и знаеше, че Кейн е разбрал, но се надяваше да не се стига до това.

Точно бе чул доклада от Вааса, където войниците му бяха отседнали в Палишчук, и направи знак на иконома да доведе командира на гарнизона на Хелиогабалус, откъдето през последната десетдневка идваха обещаващи новини. Но за удивление на Гарет, лейди Кристин и отец Дугалд, които стояха с него в покоите, не войник от армията на Кървав камък влезе през вратите.

Беше скандален мрачен елф, чиято плешива глава сияеше на утринната светлина, преминаваща през множеството прозорци на замъка. С шапка в ръка, чието гигантско перо се поклащаше при всяка стъпка, Джарлаксъл се усмихна широко, докато се приближаваше.

Стражите от двете страни на вратата настръхнаха и се наведоха напред, готови да се хвърлят върху мрачния елф при една дума от техния крал.

Но такава не последва.

Ботушите на Джарлаксъл тракаха шумно, докато се движеше по застланата с дебел килим пътека.

— Крал Гарет — изрече той, щом се приближи до платформата, която държеше троновете и се наведе в нисък поклон. — Дамара наистина е по-топла сега, когато сте отново у дома си.

— Що за смешник си ти? — извика лейди Кристин, очевидно не по-малко изненадана от Гарет и Дугалд.

— Огромен, ако се вярва на слуховете — отвърна Джарлаксъл.

Тримата размениха погледи за секунди.

— Да, знам — добави Джарлаксъл. — Вие им вярвате.

Страхувам се, че това е проклятието на живота ми.

Зад мрачния елф от далечната страна на килима пристигна икономът заедно с куриера от Хелиогабалус.

Прислужникът се спря изведнъж и се огледа объркано, щом забеляза елфа.

Гарет кимна, разбирайки, че Джарлаксъл е използвал малко магия, за да се промъкне през преддверието — стая, която би трябвало да е защитена. Ръката на Гарет се пресегна към прибрания в ножницата дълъг меч, Кръстоносеца, свещено острие, което съдържаше в благословения си метал могъщ дуеомер за разваляне на заклинания.

Един поглед от краля, отправен към заекващия иконом, отпрати препъващия се прислужник извън залата.

— Изненадан съм, че ви изненадвам — каза Джарлаксъл и погледна обратно към тях, за да им покаже, че е уловил всички сигнали. — Бих си помислил, че ме очаквате.

— Дошъл си да се предадеш? — попита лейди Кристин.

Джарлаксъл я изгледа, сякаш не разбираше.

— Да не би да имаш близнак, тогава? — попита Дугалд. — Такъв, който е пътувал до Палишчук и отвъд до замъка заедно с Артемис Ентрери?

— Да, разбира се, това бях аз.

— Пътувал си с крал Артемис I?

Джарлаксъл се разсмя.

— Интересна титла, не сте ли съгласни? Счетох я за нужна, за да съм сигурен, че ще предприемете пътуването. Не можеше да се пропусне възможност, каквато предлагаше замъкът Д’аерте.

— Разкажи ни — изрече лейди Кристин.

Вълнение в задната част на стаята накара Джарлаксъл да надникне през рамо и да види магистър Кейн, който се приближаваше бавно, но решително. Зад него близо до вратата надничаше икономът. После се появи Емелин Сивия и побутвайки мъжа влезе бързо в стаята, правейки същевременно заклинание. Огледа навсякъде — не само с обикновено, но и с магическо зрение, както осъзнаха всички.

Джарлаксъл се поклони на Кейн, когато монахът се приближи, отстъпвайки настрани и заставайки спокойно и напълно подготвен, разбира се.

— Та какво казваше — подсказа лейди Кристин веднага щом мрачният елф се обърна с лице към подиума.

— Наистина казвах — отвърна Джарлаксъл. — Макар в интерес на истината да очаквах поздравления и може би дори благодарности.

— Благодарности? — повтори като ехо Кристин. — Задето предяви претенции към трона?

— Задето ми помогна да подсигуря васалността на Вааса — изрече Гарет и Кристин се обърна към него, изпълнена със съмнение. — Предполагам, това имаш предвид.

— Това и че отървах района около Палишчук от няколкостотин гоблини и коболди, които без съмнение щяха да причинят много неприятности на добрите полуорки през зимните месеци.

В задната част на стаята Емелин Сивия започна да се кикоти.

— Абсурд! — намеси се отец Дугалд. — Беше победен, плановете ти унищожени, и сега…

Спря се щом Гарет вдигна ръка, подканвайки го да има търпение.

— Вярвам, че никой от вашите доблестни рицари не беше сериозно наранен от избиването на вредителите — продължи Джарлаксъл, сякаш отецът не бе произнесъл и дума. — Прецених атаката така, че малцина, ако въобще някой успееше, да достигнат до редиците ви, преди да бъдат избити.

— И очакваш благодарност за подбуждането на битка? — попита лейди Кристин.

— Клане, милейди, не битка. Беше нужно крал Гарет да се покаже в битка при свалянето на крал Артемис.

Контрастът не би могъл да бъде по-ясен за полуорките те видяха Артемис да използва чудовищни слуги, докато крал Гарет напълно ги унищожи. Възгласите им бяха искрени, а разказите за превземането на замъка Д’аерте само ще нарастват в героични пропорции, разбира се. А с трупата на Уингхам в града по време на битката, тези разкази бързо ще се разпространят във Вааса.

— И ти си планирал всичко това? — попита Гарет и в гласа му ясно се долавяха сарказъм и съмнение — макар и не твърде силни.

Джарлаксъл постави ръка на едното си бедро и наклони глава, сякаш наранен от обвинението.

— Трябваше да направя всичко да изглежда автентично, разбира се — обясни мрачният елф. — Провъзгласяването на крал Артемис, принудителният поход на крал Гарет и армията му. Не можеше да се знае, че е уловка, дори от членовете на вашия двор, иначе собствената ви почтеност щеше да е поставена под въпрос и съучастничеството ви в измамата можеше да бъде разкрито.

— Аз казвам отвратително — изрече лейди Кристин след няколко мига, нарушавайки смаяното мълчание.

— Аха, отвратително и сега страшно — съгласи се Дугалд.

Гарет направи знак на Емелин и Кейн да се присъединят към него на подиума. После инструктира Джарлаксъл да напусне и да изчака в преддверието, придружен от няколко стражи.

— Защо въобще си губим времето с тази очевидна лъжа? — попита Кристин, когато се събраха заедно. — Плановете му да властва над Вааса се провалиха и сега се опитва да спечели нещо от отломките на недоизпипаните си мечти.

— Жалко, че е избрал този път — изрече Гарет. — Двамата със спътника му щяха да станат отлични временни барони на Вааса.

Всички очи се обърнаха към Гарет и Кристин изглеждаше сякаш ще избухне, толкова силно трепереше при мисълта.

— Ако Олвен беше тук, щеше да те удари за подобна забележка — каза Емелин.

— Вярваш на мрачния елф? — попита Кейн.

Гарет обмисли въпроса, но почти веднага започна да клати глава, защото инстинктът му беше съвсем ясен, независимо в какво искаше да вярва.

— Не знам дали е било уловка от самото начало, или удобно измъкване накрая — изрече той.

— Опасен образ е този Джарлаксъл — каза Емелин.

— И приятелят му, без съмнение, е извършил безброй престъпления, достойни за бесилката — добави Кристин. — Очите му са пълни със злоба и убийство и тези оръжия, които носи…

— Не сме сигурни в това — отвърна Гарет. — Нима трябва да обвиня и осъдя човек заради твоята интуиция?

— Можем да разследваме — отбеляза Емелин.

— На база на какво? — сопна се в отговор Гарет.

Останалите, с изключение на Кейн, си размениха угрижени погледи, защото бяха виждали приятеля си да се инати в подобни ситуации и знаеха добре, че Гарет Драконоубиец не е отстъпчив мъж. В крайна сметка той беше кралят, при това крал паладин, упълномощен от държавата и от бог Илматер.

— Нямаме никаква база — изрече Кейн и Кристин ахна. — Единственото престъпление, за което държим Артемис Ентрери в момента, е предателство.

— Престъпление, което плаче за бесилото — каза Кристин.

— Но обяснението на Джарлаксъл е най-малкото правдоподобно — изрече Кейн. — Не можете да отречете, че действията на тези двамата, независимо от намеренията им, затвърдиха влиянието ви във Вааса и напомниха на полуорките в Палишчук за минали героични дела и за най-ясния път към бъдещето им.

— Не можете да вярвате, че този… този… този мрачен елф е отишъл във Вааса и е уредил всичко, което се случи, за доброто на кралството на Кървав камък — изрече Кристин.

— Нито пък мога да твърдя със сигурност, че всичко случило се е нещо различно от точно това — отвърна Кейн.

— Изпратиха насреща ни армия чудовища — напомни Дугалд на всички, но описанието му предизвика изблик на пренебрежителен смях от Емелин.

— Извикаха банда гоблини и коболди на своя страна, после ги пратиха при нас да ги изколим — каза Гарет. — Не знам докъде е стигнала глупостта на Джарлаксъл или мъдростта му, но съм сигурен, че е знаел, че чудовищната му армия няма да успее дори да стигне до редиците ни, когато ги изпрати през портите. Много по-страховити щяха да са гаргойлите и другите чудовища на самия замък, които той не съживи.

— Защото не можеше — настоя Дугалд.

— Не това докладваха Уингхам, Олгерхан и Арраян — припомни Кейн. — Гаргойлите са летели първия път, когато те са отишли да проверят що за пакости се творят в замъка.

— И значи не ни остава нищо друго освен престъплението на неудобството — изрече Гарет. — Тази буйна двойка заобиколи целия протокол и прекрачи далече отвъд своята сфера, за да ме накара да потегля на север, дори и да е било за доброто на кралството. Нямаме доказателство, че действията им са нещо различно от това.

— Опитаха се да узурпират властта ти — заяви Кристин. — Ако оставиш това да се размине, значи опрощаваш беззаконие на такова ниво, което ще унищожи Кървав камък.

— Има и по-мрачни неща, които са належащи — добави Емелин. — Да не забравяме предупрежденията от Илнезара и Тазмикела. Този Джарлаксъл е много непредвидим.

Тази отрезвяваща забележка ги накара да млъкнат за известно време, преди Гарет най-накрая да отговори:

— Вината им не е за нищо повече от арогантност и това е отражение на нашите собствени действия преди толкова години, когато решихме съдбата на Дамара.

Възможно е, дори е логично, измамата на Джарлаксъл да е такава, каквато я описва, може би в хитър — твърде хитър, защото вкара себе си в капан — опит да спечели за себе си благоразположение и власт в пущинаците на севера. Може би се е опитвал да си подсигури удобна титла. Не знам. Но нямам желание да държа повече Артемис Ентрери в тъмницата си, а той не е доказал, че заслужава примката. Няма да обеся човек заради подозрения или заради собствените си страхове. И двамата ще бъдат прокудени да напуснат земите на Кървав камък в рамките на десет дни и никога да не се връщат под заплаха от хвърляне в затвора.

— Под заплаха от смъртно наказание — настоя Кристин и когато Гарет се обърна да погледне кралицата си, твърдото й изражение му подсказа, че въпросът не подлежи на обсъждане.

— Както желаеш — съгласи се той. — Ще ги махнем далече оттук.

— И ще направиш добре, ако предупредиш съседите си — каза Емелин и Гарет кимна.

Кралят посочи към робата на Емелин и магьосникът изпуфтя и я разтвори. Измъкна от дълбок междупространствен джоб свитъка, който бяха намерили в замъка на Зенги.

Гарет прикани приятелите си да слязат от подиума и направи знак към задната част на стаята. Няколко мига по-късно Джарлаксъл отново стоеше изправен пред краля, все така с огромната си шапка в ръце.

Гарет му подхвърли свитъка.

— Не знам дали си умен за един или за двама — каза той.

— Живял съм в Подземния мрак — отвърна мрачният елф с иронична усмивка. — Уверявам ви, че съм умен за мнозина.

— Не е нужно, защото точно това подозрение ме накара да заключа, че двамата с Артемис Ентрери сте виновни за действията си на север от Палишчук.

Джарлаксъл не изглеждаше впечатлен, което накара Гарет и приятелите му да застанат нащрек.

— Не може да се установи какво точно е престъплението — продължи Гарет — Затова ще предприема единственото действие, което ми остава, за доброто на кралството. Ще трябва да напуснеш региона и земите на Кървав камък в рамките на следващите десет дни.

Джарлаксъл се замисли над присъдата за момент, после сви рамене.

— А приятелят ми?

— Артемис Ентрери или джуджето? — попита Гарет.

— Ах, значи държите и Атрогейт? — отвърна Джарлаксъл. — Чудесно! Страхувах се за бедния глупак, който по стечение на обстоятелствата се бе оплел с Цитаделата на убийците.

Беше ред на Гарет да спре и да обмисли ситуацията.

— Говорех за Артемис Ентрери, разбира се — отвърна Джарлаксъл. — И за него ли важи същото наказание?

— Обмисляхме доста по-лошо — предупреди Кристин.

— И за него — отвърна Гарет. — Макар той да е този, който прие титлата крал, забелязвам, че замъкът е бил кръстен на Джарлаксъл. Сходни престъпления, сходни съдби.

— Каквито и да са тези престъпления — изрече мрачният елф.

— Каквато и съдба да е — изрече Гарет. — Стига да не е съдба, която откривате тук.

— Достатъчно честно е — изрече Джарлаксъл с поклон.

— А ако не беше? — попита Кристин. — Смяташ ли, че е важно да приемаш присъдата на краля?

Джарлаксъл я погледна и се усмихна, и този поглед беше толкова ведър, че Кристин се размърда на стола си от неудобство.

— Още една подробност, тогава — изрече Джарлаксъл. — Бих искал да взема джуджето. Макар да беше обвързан с Цитаделата на убийците, както сте установили, той не е лош.

— Имаш намерение да преговаряш? — попита възмутено Кристин.

— Ако имам подобно намерение, не е без нещо в замяна — Джарлаксъл бавно отвори палтото си и измъкна пергамент от джоба си.

При това му движение Кейн се приближи и мрачният елф с готовност му го подаде.

— Карта на скривалището на Цитаделата на убийците — обясни мрачният елф.

— И как си успял да направиш или намериш подобно нещо? — попита Гарет подозрително, а приятелите му настръхнаха.

— Умен съм по-повече начини, отколкото един човешки крал може да преброи — обясни мрачният елф.

Докато го правеше, Джарлаксъл завъртя огромната си шапка, обръщайки я с отвора нагоре. — Умен и с невидими съюзници.

Бръкна в шапката и измъкна трофея си, после го постави в основата на подиума.

Главата на Кнеликт.

След като ахванията заглъхнаха, Джарлаксъл се поклони на краля.

— Наистина приемам присъдата ви — изрече той. — И се надявам да приемете размяната, която предлагам картата и архимага за джуджето, макар, естествено, вече да ви ги предадох. Вярвам в чувството ви за честна игра.

Съгласен съм, че ми е време да си вървя. Но отбележете, Гарет Драконоубиец, крал на Дамара и сега крал на Вааса, че сега сте по-силен, а враговете ви по-слаби заради делата на Джарлаксъл. Не очаквам благодарности и не приемам подаръци — освен досадното джудже, което и без това не ви трябва. Искате да се махнем и с готовност ще го направим, с добра история, добро приключение и добър завършек.

Завърши думите си с дълбок и широк поклон и щом се изправи, постави шапката на плешивата си глава.

Гарет се взираше в главата с увиснало чене и не можеше да повярва, че мрачният елф или който и да било друг е успял да се справи с архимага на Цитаделата на убийците.

— Кой си ти? — попита Кристин.

— Аз съм онзи, който властва над света, не знаете ли? — отвърна Джарлаксъл с усмивка. — Парченце по парченце. Аз съм материалът за най-неприличните песни на Риордан Парнел и съм обърканият спомен на онези, в чиито животи съм влязъл и съм напуснал. Не ви желая злото — никога не съм го желал. Нито пък съм работил срещу вас по какъвто и да било начин. Нито ще работя. Искате да се махнем и ще го направим. Но ви моля, поверете джуджето на грижите ми и кажете на Риордан да пее за мен с добро.

Нито Гарет, нито Кристин, нито някой от останалите можеше да измисли отговор на това.

Което само потвърди за Джарлаксъл, че е време да си върви.