Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (24)

Глава 23
Повторно изживяно нещастие

— Ако ще ти помагам, трябва да знам — настоя Джарлаксъл, но само с изражението си Ентрери показваше, че е глух за логиката на мрачния елф. Отново бяха в къщата с Атрогейт и Ентрери не беше отронил нито дума през изминалия час, откакто се бяха събрали с косматия си спътник.

— Чини ми се, че не ти ще помощта, елфе — каза Атрогейт.

— Позволи ни да дойдем с него на това приключение.

— Не ви попречих да ме последвате — уточни Ентрери. — Работата, за която съм дошъл, е само моя.

— Тогава какво ми остава да направя? — попита мрачният елф с преувеличен драматизъм.

— Да живееш тук в лукс, разбира се! — обади се Атрогейт и наблегна на думите си, като стовари длан на масата и смачка един бръмбар. — Добра плячка и добра кльопачка — каза той и вдигна смачканата буболечка пред лицето си, сякаш искаше да я изяде. — Кой може да иска нещо повече? Буахаха! — За облекчение на Джарлаксъл, въпреки че за Ентрери нямаше значение, джуджето метна смачкания бръмбар на другия край на стаята вместо да го пусне в устата си.

— Изобщо не ме е грижа — отговори Ентрери. — Иди и си намери по-удобно жилище. Напусни Мемнон.

— Защо дойде тук? — попита Джарлаксъл и Ентрери трепна едва доловимо. — И колко дълго ще останеш?

— Не знам.

— За кое?

Ентрери не отговори. Завъртя се и излезе от къщата.

— Много гняв е насъбрал май? — попита Атрогейт.

— Има си добри причини, предполагам.

— Е, каза, че е израснал тук — каза джуджето. — Това със сигурност щеше да ме притесни много.

Джарлаксъл премести поглед от отворената врата върху джуджето, засмя се леко и за пръв път осъзна, че наистина се радва, че Атрогейт реши да дойде с тях.

Замисли се и за собствената си роля в това изпитание и започна да се съмнява доколко мъдро е било да оплете Ентрери с флейтата на Идалия. Кимуриел го бе предупредил да не го прави и му бе обяснил, че надничането в нечие сърце може да доведе до много неочаквани последствия.

„Не“, реши Джарлаксъл след известно размишление. Беше постъпил правилно, като бе дал флейтата на Ентрери. В крайна сметка това щеше да бъде нещо добро за приятеля му.

Ако не го убиеше.

Импулсът, който го върна на песъчливата улица тази сутрин, беше толкова силен, че Ентрери дори не осъзна, че се връща, преди да застане отново пред колибата. Улицата съвсем не беше пуста, в оскъдните сенки на другите сгради седяха много хора и наблюдаваха необикновения непознат, с високи черни кожени ботуши с извънредно фина изработка и две много ценни оръжия, окачени на кръста му.

Очевидно мястото на Ентрери не беше тук. Разпознавайки опасението в отправените към него погледи, както и долавящото се зад него чувство на чисто отвращение, той се върна в миналото.

Артемис Ентрери бе виждал същите погледи през дните си в Калимпорт, когато служеше на паша Басадони. Селяните от Мемнон го смятаха за наемник, изпратен от някой от по-богатите лордове, без съмнение за да прибере дълг или да уреди някоя сметка.

Запрати ги в дъното на ума си, като си припомни, че ако всички го нападнат едновременно, щеше да ги остави мъртви в пръстта, а след това си припомни, че и без това тези селяни никога не биха събрали смелост да го нападнат. Не беше в характера им — всеки с необходимите кураж и воля отдавна щеше да е напуснал такова място.

Прогони ги от ума си още по-лесно — всъщност дори нямаше избор, — когато погледна отново към паянтовата врата на колибата, която бе била негов дом през първите дванадесет години от живота му. Щом отново се фокусира върху това място, всичко друго изгуби значение и той изпадна в същата замисленост, която бе позволила на Джарлаксъл да се приближи незабелязано до него предишната вечер.

Почти без да осъзнава движенията си, Ентрери се приближи до вратата. Спря се, когато стигна до нея и вдигна свита в юмрук ръка, за да почука. Ала го задържа във въздуха, припомняйки си кой е и кои са тези незначителни, жалки селяни, и просто бутна вратата.

Стаята беше тиха и хладна, защото утринното слънце още не се беше издигнало достатъчно над хълма, че да прогони нощния мраз. Вътре не горяха свещи и нямаше никой. Само парче корав хляб на масата и едно смачкано и окъсано одеяло в ъгъла подсказаха на Ентрери, че в тази къща доскоро е имало човек. Хлябът дори не беше покрит с гладни буболечки, което за Ентрери, който познаваше климата на Мемнон, издаваше колкото и топъл лагерен огън.

Някой живееше в къщата, която някога бе била негова. Майка му? Беше ли възможно? Той знаеше, че тя вече би трябвало да е на малко повече от шейсет години.

Възможно ли беше все още да живее на същото място, където тя и Белригър, баща му, бяха устроили дома си?

Миризмата вътре му говореше противното, защото който и да живееше тук, нямаше никаква хигиена. Не видя нощно гърне, но не беше трудно да познае, че е имало нужда от него.

Не такава си спомняше майка си. Тя нямаше и пукната пара, но винаги много се стараеше да поддържа чисто за себе си и детето си.

Обзе го мисълта, че през годините тази последна частичка гордост може да й е била отнета. Той се смръщи и си пожела това да не е домът на Шанали. Но ако принадлежеше на някой друг, тогава тя трябваше да е умряла. Знаеше, че няма как да се е измъкнала, защото бе преминала двайсетте, когато той бе заминал. Никой не излизаше от този квартал, след като навърши двадесет.

А ако още беше тук, това все още трябваше да е нейният дом.

Изведнъж стените го притиснаха. Миризмата на изпражнения удари в ноздрите му и го отблъсна. Той се втурна през вратата по-рязко, отколкото бе влязъл, и излезе със залитане на улицата.

Задъхваше се. Огледа се наоколо и почувства надигащата се в гърдите му паника, каквато не бе изпитвал през целия си живот като възрастен. Видя лицата, които му се хилеха злобно, гледаха го заплашително, мразеха го, и в този миг на несигурност почувства, че и най-хилавият от зяпачите лесно може да се приближи и да го убие.

Опита се да се успокои, но неволно погледна през рамо към люлеещата се врата. Заляха го спомени от детството, за студените нощи, които бе прекарвал свит на същия този под, отпъждайки хапещите насекоми.

Сети се за майка си и за почти постоянната и болка и за навъсения си баща и болката, която той твърде често му причиняваше. Спомни си онези години, както не го беше правил от десетилетия, и дори се сети за малкото приятели, с които бе кръстосвал улиците.

„В бедността има известна доза свобода“, помисли си Артемис и тази нелепа ирония до известна степен му възвърна самообладанието.

Отново се обърна с намерение да обмисли пътя си, да намери някакъв начин да продължи напред.

Вместо това се оказа лице в лице със сбръчкана старица.

— Ба, много си изтупан с тия блестящи саби и хубави ботуши — изкряка насреща му тя.

Ентрери се вгледа в превитата дребна жена, в сбръчканото й лице и мътни очи — лице, което бе виждал милион пъти и нито веднъж преди това.

— Много си важен, а? — сгълча го тя. — Можеш просто ей така да дойдеш тук и да правиш каквото си искаш, когато си поискаш, без съмнение.

Ентрери погледна покрай нея към многото очи, вперени в него, и разбра, че тя говори от името на всички.

Дори и тук имаше колективна гордост.

— Е, трябва по-внимателно да избираш стъпките си — каза по-уверено старицата, ставайки по-смела с всяка дума. Посегна да ръгне Ентрери в гърдите.

Ентрери не можеше да позволи това, защото знаеше, че някои хитри магьосници приемаха такава маскировка, за да докоснат врага си, при което можеха да освободят някое предварително приготвено заклинание, което да изкара противника им от ботушите му.

Със свръхестествени рефлекси и точност, използвайки ръката, с която държеше меча и реконструираната от Джарлаксъл ръкавица, той хвана ръката й преди да го доближи и не особено нежно я извъртя.

— Не знаеш нищо за мен — каза тихо той. — И нищо за причината, поради която съм тук. Това не е твоя работа и втори път не се намесвай. — Докато говореше, той погледна покрай нея към многото хора, които се надигаха в сенките, неуверени, но възмутени.

— Иначе те чака смъртна болка — увери старата окаяница, щом я пусна, бутна я настрана и продължи напред. Първият, който го последваше, реши той, щеше да падне в кръв. Реши, че ако продължат да го нападат, ще осакати втория осмелил се. Ала на две крачки от жената той разбра, че планът му няма да влезе в действие, защото никой не помръдна.

Но упоритата старица не се отказваше.

— А, значи си много опасен? — извика тя. — Ще видим колко ще се надуваш, щом Белригър разбере, че си бил в дома му!

При това разкритие краката на Ентрери омекнаха и той едва не се строполи.

Пребори се с импулса да се обърне към жената и да поиска още информация. Когато го наблюдаваха толкова хора, които вече бяха разгневени, не беше най-подходящият момент за това. Загледа се по-внимателно в хората около себе си, връщайки се към площада, осъзнавайки, че един от старите жители, най-малкото Белригър, все още беше жив и живееше тук. И наистина, започна да забелязва повече детайли за някои — наклонена настрани глава, поглед, начинът, по който една жена седеше на стола си. Чувство за нещо познато се носеше към него от много ъгли. Толкова много от хората тук бяха същите, които Артемис Ентрери бе познавал като дете. По-стари, но същите. „А другите?“, помисли си той. Особено една група от по-млади мъже и жени, му бяха непознати, но в същото време се досети, че може би са деца на онези, които бе познавал.

„Или може би всички селяни просто имаха общи навици и еднакви изражения“, каза си той.

Но това нямаше значение, защото в крайна сметка Белригър, баща му, беше жив.

Тази мисъл не напусна Ентрери през целия ден.

Следваше го по улиците на Мемнон и по целия път до пристанището. Преследваше го под яркото парещо слънце и го преследваше като призрак в сенките.

Артемис Ентрери бе влизал охотно и с нетърпение в битка с противници като Дризт До’Урден, но завръщането в стария му дом скоро след мръкване се оказа най-трудното предизвикателство, което някога бе приемал. Използва всяка известна му хитрина, за да се промъкне незабелязано до гърба на колибата, тихо отдели няколко дъски от задната стена и се вмъкна вътре.

В къщата нямаше никой, така че той върна дъските на място, отиде в тъмния заден ъгъл и седна, вперил поглед във вратата.

Минаха часове, но Ентрери остана нащрек. Не се стресна, изобщо не помръдна, когато най-накрая вратата се отвори.

Един старец се дотътри вътре. Дребен и прегърбен, той вървеше с толкова малки крачки, че трябваше да направи дузина стъпки до масата, която беше само на метър от вратата.

Ентрери чу как кремъкът удря огнивото и една свещ грейна, позволявайки на убиеца да огледа добре лицето на стареца. Беше слаб, много слаб, направо мършав, а плешивата му глава беше толкова зачервена от безмилостното мемнонско слънце, че сякаш грееше на слабата светлина. Имаше рошава сива брада и непрекъснато кривеше лицето си, от което челюстта му стърчеше и брадата му изпъкваше още повече.

Измъкна малка кесия с мръсните си треперещи ръце и успя да изсипе съдържанието й на масата. Без да спира да си мърмори, започна да подрежда медните и сребърни монети и другите блестящи неща, които Ентрери разпозна като полираните камъни, които се намираха между скалите на юг от доковете. Убиецът разбра това, защото помнеше добре, че някои от хората от квартала ходеха там и събираха хубави камъни, които продаваха на жителите на Мемнон, които плащаха за тях предимно за да се отърват от дразнещите скитници.

Ентрери не беше сигурен в самоличността на мъжа, но знаеше, че определено не е Белригър. Нямаше как годините да са прегърбили така баща му.

Мъжът започна да се киска и Ентрери се ококори, щом го чу — бе чувал този смях преди. Надигна се, без да издаде звук и се приближи до масата. Все още незабелязван от стареца, той стовари ръката си върху монетите и камъните.

— Какво? — попита старецът, дърпайки се назад и обръщайки се към Ентрери.

Този див поглед… миризмата на дъха му…

Ентрери разбра.

— Кой си ти?

Ентрери се усмихна.

— Нима не помниш собствения си племенник?

— Проклятие, Тосо-паш — каза мъжът, когато влезе час по-късно. — Ако ще сереш, стой извън… — Носеше запалена свещ и бе тръгнал право към масата, но се спря, когато някой бутна вратата зад него — очевидно някой, който бе застанал зад нея и причакваше.

Белригър направи крачка напред и се обърна.

— Ти не си Тосо — каза той, преценявайки Ентрери.

Ентрери впери поглед в мъжа за няколко секунди, защото определено разпозна Белригър. Годините не го бяха пожалили. Изглеждаше изпит и изтънял, сякаш не се беше хранил с друго освен със силния алкохол, който без съмнение редовно изливаше в гърлото си.

Ентрери погледна покрай него към далечния заден ъгъл и Белригър също отмести поглед натам, завъртайки свещта, за да освети мястото. Там лежеше Тосо-паш с наведена надолу глава и малка локва кръв около кръста му.

Белригър се обърна с ярост и страх, изписани на лицето му, но ако имаше намерение да се нахвърли на натрапника, гледката на насоченото към него дълго червено острие изглежда го разубеди.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Някой, който току-що си уреди сметките — отговори Ентрери.

— Убил си Тосо?

— Вероятно все още не е мъртъв. Раните в корема са по-бавнодействащи.

Белригър се запъна сякаш просто не можеше да намери думи.

— Знаеш какво ми причини — заяви Ентрери.

Белригър заклати глава и най-после успя да каже:

— Причинил ти е? Кой си ти?

Ентрери се изсмя.

— Виждам, че нямаш семейна лоялност. Не съм изненадан.

— Семейна? — изговори Белригър, а после очите му се ококориха още повече, когато отново запита:

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

— Омръзнаха ми игрите ти — каза Белригър и понечи да си тръгне. Но червеният меч се стрелна и върхът се озова под брадичката му, с което го прикова на място.

С леко завъртане на китката си Ентрери принуди мъжа да се върне до масата, след което се приближи и отново изви острието, насочвайки Белригър към един стол, където той се стовари.

— Това са думи, които съм чувал и преди — каза Ентрери, придърпа другия стол и седна по-близо до вратата. — Обикновено следвани от опакото на дланта ти.

Сега почти съм готов да приветствам този шамар.

Белригър сякаш едва дишаше.

— Артемис? — попита той едва чуто.

— Толкова ли съм се променил, татко?

След още няколко мига, в които си поемаше дъх, Белригър най-накрая сякаш се овладя.

— Какво правиш тук? — той хвърли поглед отстрани на масата към изящния меч и фините дрехи на Ентрери. — Ти избяга от това място. Защо ти е да се връщаш?

— Избягал съм? Бях продаден в робство.

Белригър изпръхтя и отмести поглед.

Ентрери стовари ръката си върху масата, изисквайки пълното внимание на мъжа.

— Това забавно ли ти е?

— Не извиква никакви емоции у мен. Не беше мое решение, нито моя грижа!

— Любящият ми баща — отговори саркастично Ентрери. За негова изненада и ярост, Белригър му се изсмя.

— Дори Тосо не посмя да се държи така — каза Ентрери и споменаването на умиращия приятел на Белригър го отрезви.

— Какво искаш?

— Искам да знам къде е майка ми — каза Ентрери. — Жива ли е?

Подигравателното изражение на Белригър му отговори още преди той да проговори.

— Отиде в Калимпорт, нали?

Ентрери кимна.

— Шанали е била мъртва преди да стигнеш там, дори търговците да са шибали яростно конете си — каза Белригър. — Тя знаеше, че умира, глупако. Защо мислиш, че продаде скъпоценния си Артемис?

Мислите на Ентрери се завъртяха. Опита се да си припомни последната им среща и видя крехкостта на майка си в напълно нова светлина.

— Всъщност ми беше жал за тази курва — каза Белригър и още щом думата излетя от устата му, Ентрери пристъпи напред с ужасяваща скорост и го удари силно през лицето.

Върна се на стола си, а Белригър го изгледа заплашително и изплю кръв на пода.

— Нямаше избор — продължи той. — Имаше нужда от пари, за да може свещениците да спасят мизерния й живот, а те дори не искаха да се възползват от болното й тяло в замяна на заклинанията си. Така че тя те продаде и те взеха парите й. И все пак умря. Съмнявам се, че изобщо са се опитали да го предотвратят.

Белригър замълча, а Ентрери остана дълго седнал, възприемайки изненадващите думи, опитвайки се да намери някакъв начин да ги отрече.

— Намери ли онова, което търсеше, убиецо? — попита Белригър.

— Тя ме е продала?

— Току-що ти го казах.

— А скъпият ми баща ме е защитил — отговори Ентрери.

— Скъпият ти баща? — попита Белригър. — И да не би да знаеш кой е той?

Лицето на Ентрери се стегна.

— Нима си толкова глупав да мислиш, че аз съм баща ти? — изсмя се Белригър. — Не съм ти баща, глупако. Ако бях, щях да ти вкарам повече разум в главата с бой.

— Лъжеш.

— Утробата на Шанали беше издута от теб, когато я срещнах. Беше надула корема, защото се продаваше на онези свещеници. Като всички останали момичета. Ти беше твърде млад, когато замина, че да знаеш истината, но повечето от хлапетата, които виждаш да тичат по мръсните улици, са от тяхното семе — той спря и изсумтя, а после отново се изсмя. — Аз само й дадох подслон, а в замяна тя ми доставяше някои удоволствия.

Ентрери едва го чуваше. Спомни си отново сцените от младостта си, когато разни мъже идваха и плащаха на Белригър, а после отиваха в леглото на Шанали.

Убиецът затвори очи, почти надявайки се Белригър да се възползва от този момент на уязвимост. Ако бе дошъл и бе взел камата на Ентрери, той нямаше да го спре и с готовност щеше да приеме острието в сърцето си.

Но знаеше, че мъжът не помръдва, защото продължаваше да се смее.

Поне докато Ентрери не отвори очи и Белригър не видя погледа му.

Той се прокашля, очевидно чувствайки се неловко.

Ентрери стана и прибра меча си. С една стъпка се извиси над седналия мъж.

Белригър го изгледа предизвикателно.

— Какво искаш?

Юмрукът на Ентрери смаза носа му.

— Ставай.

Белригър се надигна, облян в кръв, вдигнал защитно една ръка пред себе си.

— Какво искаш? Казах ти, не съм ти баща!

Лявата ръка на Ентрери се стрелна нагоре и улови блокиращата ръка на Белригър. С най-простото движение убиецът изви китката му назад и болезнено дръпна ръката му настрани.

— Но ме биеше — каза Ентрери.

— Ти имаше нужда — задъхано отговори Белригър, опитвайки се да вдигне другата си ръка.

Свободната ръка на Ентрери замахна и се стовари върху вече окървавеното му лице.

— Животът е труден! — изпротестира Белригър. — Ти имаше нужда от разум! Трябваше да знаеш!

— Кажи пак, че майка ми е била курва — каза Ентрери. Той изви прегънатата ръка още малко и принуди Белригър да падне на едно коляно.

— Какво искаш да ти кажа? — примоли се той. — Правеше онова, което бе необходимо, за да оцелее. Така е с всички нас. Не я обвинявам и никога не съм го правил.

Прибрах я, когато никой друг не искаше да го стори.

— За твоя собствена изгода.

— Донякъде — призна Белригър. — Не можеш да ме обвиняваш за начина, по който е устроен светът.

— Мога да те обвинявам за всеки удар, който си ми нанесъл — отговори спокойно Ентрери. — Мога да те обвинявам за това, че позволи на този мръсник — той посочи с глава към Тосо-паш — да се доближи до мен. Или и той ти е платил? Малко пари за момчето ти, Белригър?

Задъхвайки се от болка, Белригър енергично разклати глава.

— Не… не съм…

Коляното на Ентрери срещна лицето му, поваляйки го по гръб на пода. Убиецът извади инкрустираната кама и се приближи към стенещия мъж.

Но Ентрери поклати глава. Прибра камата и излезе през вратата.

Старицата отново беше там и очевидно беше дочула, че вътре се води схватка. И нещо повече, осъзна Ентрери, защото вместо отново да го сгълчи, тя каза:

— Познавах Шанали и те помня, Артемис.

Ентрери я изгледа сурово.

— Уби ли Белригър?

— Не — отговори той. — Чу ли разговора ни?

Жената се дръпна назад.

— Една част — призна тя.

— Ако ме е излъгал, ще се върна и ще го нарежа на парчета.

Жената поклати глава, а сбръчканото й старо лице доби примирено изражение. Тя кимна към стола, сложен пред нейната къща, и Ентрери я последва дотам.

— Майка ти беше хубавица — започна тя веднага щом седна. — Познавах и нейната майка, също толкова красива, и също толкова млада, когато роди Шанали.

Както и самата Шанали, когато се роди ти. Сама девойка, занимаваща се с единственото нещо, с което може да се занимава едно момиче тук.

— Със свещениците?

— С всеки, който може да плати — каза старицата с нескрито отвращение.

— И наистина е умряла?

— Скоро след като ти замина — каза жената. — Тя умираше и стана по-лошо, когато предаде сина си. Сякаш нямаше причина да продължава да се бори, когато свещениците й взеха монетите, изрекоха заклинанията си и казаха, че не могат да направят нищо повече за нея.

Ентрери си пое дълбоко въздух, за да се успокои и си припомни, че от самото начало бе очаквал, че няма да открие Шанали жива.

— Тя е при останалите — каза старицата и го стресна, което пролича на лицето му. — На хълма, зад скалата, където погребват онези, чиито имена не си струва да се помнят.

Като всеки друг, прекарал детството си в тази част на Мемнон, Ентрери добре познаваше гробището на просяците, парче земя зад една голяма оголена скала, която гледаше към най-югозападната част от пристанището на Мемнон. Неволно погледна натам и без да отправи друга дума към старата жена, хвърляйки само бегъл поглед на колибата, която бе била негов дом и където знаеше, че никога няма да се върне, той си тръгна.