Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (14)

Глава 13
Сигурен залог

Градът на полуорките кипеше. И защо не? До ушите на Джарлаксъл, а следователно и до Палишчук бе достигнала вестта, че крал Гарет е потеглил на поход, а страховитата му армия се придвижва на север през Ваасанските мочурища, за да отвърне на предизвикателството на крал Артемис I.

Новината бе изненадала Джарлаксъл — който не обичаше особено да бъде изненадван. Не беше предполагал, че Гарет ще тръгне толкова решително или толкова дръзко. Зимата настъпваше, а само тя бе достатъчна, за да унищожи армия във Вааса. Освен всичко останало, Гарет си имаше работа с мрачен елф. Кралят нямаше представа какво е подготвил за него Джарлаксъл — как би могъл? И въпреки това бе потеглил веднага, при това с армия.

Уважението на Джарлаксъл към мъжа се бе увеличило при тази новина. Рядко му се случваше да срещне човек с такава увереност и решителност.

Погрижи се ботушите му да тракат силно дори по хлъзгавите, мокри от дъжда камъни на склона на хълма.

Не искаше битка с Уингхам и не желаеше да стресне някой от нервните стражи, обградили полуорка.

Уингхам стоеше край малък огън в средата на плоския връх на хълма, а до него имаше друг по-едър полуорк, в когото Джарлаксъл разпозна Олгерхан. Двамата забелязаха шумното приближаване на Джарлаксъл и се обърнаха да го посрещнат.

Щом приближи двойката, Джарлаксъл разпозна тревогата в израженията им. Малко страх, малко гняв, идеално видими в начина, по който се оглеждаха наоколо, особено Олгерхан. Той дори бе скръстил плещестите си ръце пред гърдите, най-сигурният знак за противопоставяне. В този момент Джарлаксъл си припомни разликата в расовите навици. Когато мрачен елф скръстеше ръце пред гърдите си в Мензоберанзан, това бе знак за подчинение и уважение. В горния свят обаче, както и при случая с матроните на мрачните елфи, беше знак за непоколебимо противопоставяне или поне за защитна поза.

— Господарю Уингхам — поздрави го сладко той, за мен е чест, че се отзовахте на призива ми.

— Знаеше, че ще дойда — отвърна Уингхам и тонът му бе по-малко дипломатичен от обичайното. — Как бих могъл да не дойда, когато ветровете на войната се носят над обичния ми Палишчук.

— Война?

— Знаеш, че крал Гарет е потеглил на поход.

— За да празнува коронацията на крал Артемис I, разбира се.

Изражението на Уингхам стана раздразнително, което изглеждаше още по-преувеличено на фона на танцуващите сенки от малкия огън.

— Е, скоро ще научим какви са намеренията му вметна Джарлаксъл. — Нека и двамата се надяваме, че крал Гарет е толкова мъдър, колкото показва репутацията му.

— Защо направи всичко това?

— Служа на краля.

— Предизвикваш законния крал — намеси се Олгерхан.

Изпод огромната периферия на забележителната си шапка Джарлаксъл присви блестящите си червени очи и стисна устни, хващайки Олгерхан в поглед, който със сигурност припомни на едрия войн за скорошното му приключение с мрачния елф. Скръстените ръце на Олгерхан се отпуснаха до тялото му и даже отстъпи крачка назад, а агресивността от стойката му се стопи. С този поглед Джарлаксъл му напомни за Кантан.

— Земите на Кървав камък бяха отворени за теб и Артемис Ентрери — изрече Уингхам и принуди мрачния елф да погледне отново към него. — Очакваха ви възможности. С уважението и песните и признателността на всички хора двамата с Ентрери можехте да имате повечето неща, които искате, без тази конфронтация.

Нима крал Гарет щеше да ви откаже замъка?

— Съмнявам се, че щеше да одобри магията, която предлага — отвърна мрачният елф.

— Дори и без нея! Рицар от ордена може да предяви претенции към баронство, което все още е непоискано и неопитомено. Преговорите с Гарет щяха да ви дадат замъка и да ви спечелят верността на Палишчук, както и приятелството, което имахме искреното желание да предложим. Най-вероятно крал Гарет щеше да е благодарен, че такива достойни войни му помагат да овладее северните пущинаци.

— И защо да помагаме на Гарет да разшири претенциите си? Нима имаш такова желание да коленичиш пред някого, Уингхам?

И двамата полуорки се стегнаха при тази обида, но Уингхам не отстъпи.

— Да коленича?

— Ако крал Гарет каже на Уингхам да коленичи, коленете му ще се подкосят, без съмнение.

— Това е уважение, предложено доброволно.

Джарлаксъл се изсмя насреща му.

— Това е подчинението на примирените със съдбата.

Олгерхан изръмжа нещо нечленоразделно, клатейки глава, и Джарлаксъл не се изненада особено, че го е объркал. Уингхам обаче продължи да го гледа и изражението му ясно показваше, че не се хваща на тази постановка.

— Ех, това е тъжно състояние, нали? — попита Джарлаксъл. — Това е пътят. Пътят от неизброими хилядолетия насам и пътят, който ще бъде следван до края на времето.

— И обвиняваш мен в примирение със съдбата?

— Приемам очевидната истина за амбицията — обясни той. — Това, което е примирение за теб, е привлекателно за мен. — Той погледна надолу и разтвори красивата си пелерина леко, за да покаже черните си кожени панталони. — Не цапам хубавите си дрехи. За никой мъж. За никой крал.

— Крал Гарет ще ги изцапа със собствената ти кръв! — обеща Олгерхан.

Джарлаксъл сви рамене, сякаш това нямаше значение.

— Извика ни тук — изрече Уингхам. — Има ли друга причина освен това заяждане? Когато мина през Палишчук, не поиска нищо от нас и ние сме готови да ти предложим същото.

— Но сега крал Гарет е тръгнал на поход — отвърна Джарлаксъл. — Ситуацията, естествено, се промени. Палишчук се оказва хванат между разбиващите се вълни на възможностите. Да остане между тях, докато се издигат до връхната си точка, означава да бъде смазан от двете. Време е за плуване, Уингхам.

Олгерхан стоеше с увиснала челюст и щръкнали бивни, а грозното му лице беше с почти безизразно изражение и Джарлаксъл за малко не се изсмя на глас.

Уингхам обаче кимна, защото съвсем ясно схвана аналогията и страшните изводи, следващи от нея.

— Искаш от нас да воюваме с крал Гарет, който ни спаси от краля вещер и винаги ни е бил добър приятел? — попита опитният стар орк.

Джарлаксъл се усмихна многозначително, докато претегляше решителността в думите на Уингхам — решителност, която знаеше, че няма да разклати, независимо колко е голяма заплахата от армиите от мрачни елфи на Кимуриел. Всъщност това беше решителност, на която бе разчитал, откакто разбра за дръзките действия, предприети от Гарет срещу новия крал на Вааса.

— Палишчук няма да предаде крал Гарет — заяви Уингхам и Джарлаксъл знаеше, че казва истината.

— Не сме забравили времената на Зенги — продължи Уингхам и нуждата му да оправдае позицията си развесели Джарлаксъл. — Помним добре мрака на краля вещер и светлината, наречена Гарет, който рискува всичко, живота си, приятелите си и цяла Дамара, за да е сигурен, че не сме сами срещу враг, когото не можем да победим.

— Добре казано — съгласи се мрачният елф.

— Няма да предадем крал Гарет — повтори Уингхам.

— Никога не съм казвал, че трябва — отвърна Джарлаксъл и стоманеният поглед на Уингхам премина в объркване. — Армията на Кървав камък потегли на поход с прекрасните си блестящи оръжия и доспехи. Впечатляваща гледка без съмнение. Идват въоръжени и бронирани, с много магьосници и свещеници.

— И въпреки това сте изправени пред непознатото — продължи Джарлаксъл. — Като изключим репутацията на народа ми и онова, което научихте по твърде болезнен начин за силите на замъка на Зенги. Аз не правя избор вместо вас, приятелю. Просто искам да ти обясня, че вълните ще се спуснат и трябва да плувате в едната или другата или да бъдете унищожени. Времето за неутралитет свърши. Не смятах, че ще се стигне до това — поне не толкова бързо, — но се случи и ще бъда нехаен приятел, ако не ви помогна да го разберете.

— Приятел? — изрева Олгерхан. — Приятел, който докара война пред портите на Палишчук?

— Моята армия не е тръгнала на поход — отбеляза Джарлаксъл и забеляза как при споменаването на думата армия веждите на Уингхам леко се повдигнаха.

— Но идваш със заплахи — изрече Олгерхан.

— Не, напротив — отвърна Джарлаксъл бързо. — Крал Артемис е човек на мира. Гледайте на юг за ветровете на войната, не на север — той се обърна от грубоватия Олгерхан към изпълненото със съмнение лице на Уингхам и добави: — Изглежда крал Гарет не е човек, който споделя.

— С крадци? — посмя да попита Уингхам. — Които вземат онова, което не е тяхно? Които предявяват претенции към кралство без правото на кръвта или подвизите?

— Подвизите? — изрече Джарлаксъл така, сякаш е наранен. — Завладяхме замъка, нали? В крайна сметка крал Артемис уби драколича. Твоят приятел може да го потвърди, макар да лежеше безпомощен на земята, когато Артемис нанесе решителния удар.

Олгерхан настръхна и изглеждаше жегнат от простичката истина, но не отговори.

— Тогава поискайте замъка и се спазарете с Гарет за баронство — предложи Уингхам. — Предотвратете войната за доброто на всички.

— Договор, който без съмнение ще доведе до васалност към Гарет — каза мрачният елф.

— А нима не обещахте точно това, когато приехте почестите в двора на крал Гарет?

— По принуда.

Изражението на Уингхам стана кисело.

— Нямате право да претендирате.

Джарлаксъл отново сви рамене, сякаш нямаше значение.

— Може да се окажеш прав. Може и да не се окажеш. Накрая правото отива при най-силния, нали?

Имам предвид, когато всичко приключи. Онзи, който остане жив, остава жив, за да напише историята така, че да представи себе си и каузата си в най-благоприятна светлина. Със сигурност, предвид опита ти, познаваш добре историята на света, магистър Уингхам. Със сигурност знаеш, че армиите, носещи знамена, почти винаги са крадци — докато не победят.

Уингхам не трепна, а Джарлаксъл знаеше достатъчно за него и за хората като цяло, за да усети, че се е вкопчил в доста жалкия — от гледна точка на мрачния елф — идеал за по-висша справедливост, за универсална истина, за правилно и грешно. В края на краищата никой човек не можеше да е по-пречупен от онзи, който най-сетне трябваше да се изправи пред истината, че кралят му, живият бог, не е идеален.

— Гледай напред, добри ми Уингхам — предложи му Джарлаксъл. — Изходът не ти е известен, но резултатът след битката е ясен. Победителят ще определи кой крал властва над земите на Вааса. Единият ще победи другия и ще изглади всичката вода под теглото си. Това е истината, пред която е изправен Палишчук, независимо от чувствата ни по въпроса. И в тази връзка аз бих те посъветвал да изчакаш с оценката си кой ще властва по право и по-важното — кой ще властва във Вааса.

Уингхам сякаш пребледня за момент, но изправи рамене и стисна челюсти, а кръглото му лице се изопна от достойна за уважение решителност.

— Палишчук няма да воюва с крал Гарет — заяви той.

— Значи неутралитет? — попита мрачният елф и позволи на изражението си да стане кисело. — Страхувам се, че изборът на страхливците рядко бива възнаграден.

Но може би крал Артемис ще прости…

— Не — прекъсна го Уингхам. — Прав си за едно нещо, Джарлаксъл. Палишчук не може да позволи на събитията около него да го погребат под тежестта си. Не и без битка. Откакто съществуваме сме оцелявали с помощта на меча и сега отново ще бъде така. Убий ме сега, ако искаш. Убий всички ни, ако си толкова жаден за кръв, но разбери, че ако роговете на крал Гарет ни призоват, войните на Палишчук ще отвърнат на призива.

Внезапната усмивка на Джарлаксъл хвана полуорка неподготвен и мрачният елф се поклони искрено и с уважение.

— Никога не съм казвал, че не трябва да го правите — отвърна Джарлаксъл и се оттегли в нощта.

Знаеше, че полуоркът ще изтълкува думите му погрешно и ще сметне, че безгрижното му поведение по отношение на съюзниците, които Палишчук ще избере, е знак за пълна увереност. Джарлаксъл обичаше иронията.

* * *

— Крал Гарет е стигнал до Палишчук — Кимуриел информира Джарлаксъл следващия следобед в огромното фоайе на основната сграда на замъка Д’аерте.

Стаята практически се бе превърнала в негова зала за аудиенции, макар че Артемис Ентрери, човекът, когото Джарлаксъл бе провъзгласил за крал, почти не прекарваше време в нея. Винаги бе навън по крепостните стени, в някой закътан ъгъл, където каменните стени го предпазваха от засилващия се студ на северните ветрове. Джарлаксъл разбираше, че неговият приятел се опитва да се държи колкото се може по-далече от Кимуриел и десетките други мрачни елфи, които бяха преминали през магическия портал, създаден от псиониста и магьосниците на Бреган Д’аерте.

Отсъствието на краля не бе разубедило Джарлаксъл да се заиграе с дворцовата мода. Бреган Д’аерте бяха донесли мебелировка, с която скоро обзаведоха всяка стая в замъка. Джарлаксъл седеше на трона на Ентрери, произведение в лилаво и синьо, изработено от гигантско гъбено стъбло с шапката, използвана като облегалка под формата на ветрило. Наоколо бяха разположени други по-малки столове, включително един директно пред трона, в който се бе разположил Кимуриел.

Навсякъде около тях мрачни елфи закачаха гоблени по стените, едновременно за да попречат на проникването на дразнещата дневна светлина и да смекчат бушуването на хапещия бриз. Гоблените не показваха някакви сцени, бяха просто фин черен плат, защото бяха сгънати наполовина и долната им част бе прикрепена към горната. Изражението на Кимуриел и на останалите мрачни елфи припомни на Джарлаксъл, че изисква доста от бившия си отряд, като ги кара да дойдат в такава негостоприемна обстановка.

— Пристигна доста бързо, предвид размера на армията му — отвърна Джарлаксъл. — Изглежда, че нашето съобщение му е направило впечатление.

— Размаха ранен бик пред гладен хищник — отбеляза Кимуриел, цитирайки стара поговорка от Мензоберанзан. — Този човек, Гарет, напада с решителността на матрона майка. Много необичайно за расата му.

— Той е крал паладин — обясни Джарлаксъл. — Не по-малко предан е на своя бог, отколкото беше майка ми, дано Лолт измъчва душата й вечно, на Кралицата на паяците. Повече от предаността, която може да се очаква от падналия дом на Облодра, разбира се.

Кимуриел кимна и каза:

— Благодаря ти.

Джарлаксъл се разсмя високо.

— Значи си предвидил този ход на Гарет — размисли се Кимуриел и в гласа му се долови остра нотка. — Въпреки това ми позволи да похабя огромни ресурси в отварянето на множество портали до това отвратително място? Цената на тези платове ще бъде заплатена от твоята съкровищница, Джарлаксъл. Освен това имам минимален екип, който действа в Мензоберанзан в разгара на търговския сезон, и почти всичките ми магьосници са изцяло заети в транспортирането на продоволствия, войни и пушечно месо за твоя поход.

— Не, не знаех, че ще тръгне на поход — обясни Джарлаксъл. — Подозирах, че може да се стигне дотам, макар да признавам, че скоростта на реакцията на Гарет ме изненада. Очаквах тази решителна среща да се състои не по-рано от пролетта, ако въобще се състои.

Кимуриел потърка гладката си тясна брадичка и погледна настрани. След като размисли за момент, кимна почтително на бившия си господар.

— Имаше огромна потенциална печалба и нищо за губене — добави Джарлаксъл.

Кимуриел не изрази несъгласие.

— Отново си припомням защо Бреган Д’аерте не намериха за уместно да те убият — изрече той.

— Въпреки че ме считате за дразнител?

Кимуриел се усмихна — едно от малкото изражения, които Джарлаксъл някога бе виждал върху бездушното му лице.

— Това няма да е нищо повече от малко неудобство с някаква печалба може би. Винаги когато Джарлаксъл има идея, Бреган Д’аерте са гъвкави в решенията.

— Има причина зарът да има шест страни, приятелю.

Няма тръпка, когато всичко е сигурно.

— Но печалбата трябва да е от повече от една от шест страни — отбеляза Кимуриел. — Джарлаксъл, когото познавах в Мензоберанзан, нямаше да заложи, освен ако четири от страните не носеха някаква печалба.

— Нима смяташ, че до такава степен съм променил навиците или шансовете си?

— Има я случката в Калимпорт.

Джарлаксъл кимна в знак на съгласие.

— Но, разбира се, ти бе омаян от могъщ артефакт — изрече Кимуриел. — Не можеш да бъдеш обвиняван.

— Много си великодушен.

— И както винаги накрая Джарлаксъл излезе победител.

— Това е добър навик.

— И направи мъдър избор — каза Кимуриел.

— Имаш високо мнение за себе си.

— Малко от нещата, които казвам или мисля, са мнение.

„Вярно си е“, призна безмълвно Джарлаксъл. И точно поради тази причина се бе погрижил Рай-ги, темпераментният и непредвидим магьосник, да е мъртъв, а Кимуриел жив и начело на Бреган Д’аерте по време на творческата почивка на Джарлаксъл.

— Трябва да си призная, че последният ти план ме заинтригува — изрече Кимуриел. — Макар да не знам защо въобще настояваш дори да посетиш този забравен от Лолт пущинак.

Докато изричаше думите, обхвана с ръце тялото си и хвърли презрителен поглед настрани към един гоблен, който бе повдигнат от стената от силата на виещия вятър, нахлуващ през пукнатините между камъните.

— Беше добра възможност — отвърна Джарлаксъл. — Винаги е така, когато няма нищо за губене.

Джарлаксъл усети колебанието в гласа му, сякаш Кимуриел очакваше противопоставяне или неприятна изненада. Псионистът, естествено, се страхуваше, че Джарлаксъл смята да го предизвика и да заповяда Бреган Д’аерте да влязат в битка срещу крал Гарет.

— Винаги има начини да се заобиколи неочаквано дръзкия ход на Гарет — каза той, за да вдъхне увереност на бившия си и вероятно бъдещ лейтенант.

— Има начини да се мине и през тях — отвърна Кимуриел. — Разбира се.

— Целта на този залог не е да се слага твърде много на масата. Няма да губя бойци мрачни елфи тук — и макар да вярвам, че пушечното месо ще ни свърши добра работа, като се хвърли в смилащия търбух на тренираната армия на Гарет, дори и в това усилие трябва да сме предпазливи. Аз не съм матрона Баенре, обсебена от желанието да завладее Митрал Хол. В тази ситуация не търся битката — даже напротив.

— Гарет няма да отвърне на залога — каза Кимуриел. — Твърдиш, че действа дръзко, но в никакъв случай не е по-дързък от теб, когато изпрати вестта за възкачването на крал Артемис.

— Той няма да отговори на залога — съгласи се Джарлаксъл, — защото нямаме какво да му предложим. Това ще се промени с времето.

— И какво ще му кажеш сега?

— Ще си спестя дори сбогуването — отвърна Джарлаксъл с усмивка.

Кимуриел кимна със задоволство. Отново погледна към развяващия се гоблен и сви ръце малко по-силно около себе си, но Джарлаксъл го познаваше достатъчно добре, за да осъзнае, че е в покой.

* * *

Няколко мили на юг от замъка на полето пред Палишчук друг войн бе всичко друго, но не и в покой. Олвен Горския другар обикаляше из лагера и окуражаваше жените и мъжете от армията на Кървав камък. Дървеснозеленият му плащ се развяваше зад него, докато крачеше чевръсто от лагерен огън на лагерен огън. Лицето му бе зачервено от желание и нетърпение, а легендарната му брадва блестеше на светлината на огъня. От много години любимото му оръжие бе лъкът, но откакто подвижността му бе намаляла с годините бе открил, че тичането по периферията на битката вече не е за него. Не му бе отнело дълго време да открие тръпката от близкия бой, нито да усъвършенства уменията си.

— Утре ще щурмуваме стените — обеща на група млади войници, които го гледаха със страхопочитание. — Ще прекосим Галенските планини и ще се приберем у дома само след няколко дни.

Пламенните им, благодарни отговори последваха Олвен, докато се движеше към следващата група, привличайки към себе си втора, доста по-тънка и грациозна фигура.

Обикновено Риордан Парнел бе натоварен с поддържането на бойния дух. Често в затишието преди битка бардът развличаше с вълнуващи приказки за героични дела и победа над мрака. Но планираното му представление бе отклонено от поразяващото присъствие на неговия приятел рейнджър.

Той настигна Олвен точно преди последният да стигне до следващата група и дори си позволи да подръпне мъжа за ръкава, за да го спре или поне да го забави. Това му спечели гневен предупредителен поглед.

Очите на Олвен се спряха върху ръката на Риордан, после бавно ги вдигна, за да срещне погледа му.

— Все още имаме много да учим — изрече Риордан и внимателно дръпна ръката си.

— Не разполагам нито с време, нито с желание да чета историята на крал Артемис.

— Тя е доста мъглява.

— Опитват се да откраднат завоюваната с усилие земя на крал Гарет — изрече Олвен. — Заключили са се в замък и ние ще го съборим. Не виждам нищо неясно. Но не се притеснявай, барде. Ще се погрижа да имаш материал за една или две песни — докато изричаше обещанието си, преметна бойната си брадва през рамо и я хвана здраво пред себе си.

С кимване, рейнджърът се обърна и понечи да тръгне.

Но Риордан отново го хвана за ръкава.

— Олвен — каза той.

Рейнджърът наклони глава и го изгледа.

— Не знаем всички подробности около смъртта на Мариаброн — изрече Риордан.

Изражението на Олвен стана по-твърдо.

— Защо намесваш Мариаброн в това?

— Защото той загина в този замък и ти го знаеш отлично. Нищо, което възнамеряваш да извършиш утре, няма да промени това.

Олвен се обърна, за да застане лице в лице с Риордан и изпъчи мускулестите си гърди. Плъзна брадвата надолу в едната си ръка, но действието стори малко, за да смекчи внушителната му поза.

— Тръгнал съм в отговор на призива на крал Гарет, не на някакъв призрак — изрече той, — за да победя претендент на име Артемис Ентрери.

— Емелин е влизал в замъка — изрече Риордан. — Аз разговарях с Арраян и Олгерхан от Палишчук и с Уингхам. Всички знаци и всички разкази — последователни до един — не сочат предателство, а лоша преценка, довела до смъртта на Мариаброн Скиталеца. Вярваме, че е паднал от удара на чудовище, а не в резултат на действията или дори машинациите на Артемис Ентрери и мрачния елф Джарлаксъл.

— И, разбира се, не би било нормално за един мрачен елф да създаде неприятности.

На Риордан му бе трудно да отстои становището си срещу тази проста логика.

— Нито пък за краля вещер — най-накрая успя да го контрира бардът. — Според всичко, което научихме, Мариаброн е бил убит от трайното и подло наследство на Зенги.

— Не изричай това име! — каза Олвен със стиснати зъби и внушителните мускули на ръцете му се присвиха, когато раздвижи пръстите на ръцете си, свивайки дясната в юмрук, докато кокалчетата на лявата му побеляха от стискане на дръжката на брадвата.

Риордан го погледна съчувствено, но това накара Олвен да се намръщи още повече.

— И е възможно трайното и подло наследство на Зенги сега да е в ръцете на крал Артемис — изрече Олвен и вдигна брадвата пред себе си, така че да я хване с две ръце. Дръпна я леко назад и я плесна силно в десния си юмрук за по-голям ефект. — Писна ми от това наследство.

Колкото и да му се искаше да оспори тази гледна точка, Риордан Парнел откри, че няма отговор. Олвен кимна грубо и със завъртане се отдалечи, за да започне отново повдигащите духа разговори, когато се озова до следващата група войници. Всички те вдигнаха манерките за тост в името на легендарния рейнджър и извикаха в един глас:

— За Мариаброн Скиталеца!

Риордан наблюдава приятеля си известно време, но усети приближаването на друг човек и се обърна да поздрави братовчед си, Келедон Кирни.

— Това е поздрав, който ще ни вкара в кръвопролитие — отбеляза Келедон. — Олвен няма да е в настроение за забавяния, когато утре стигнем замъка Д’аерте.

— Не мога да си представя болката му — каза Риордан. — Да загуби мъж, който му бе като син.

— Ще ми се Гарет да му бе наредил да остане в Дамара — отвърна Келедон. — Той е един от най-добрите войни, които познавам, но не е в настроение за това.

— Страхуваш се от преценката му?

— Както бих се страхувал от твоята или моята, ако току-що бяхме загубили син. А Мариаброн беше точно такъв за Олвен. Според мълвата, когато новината достигнала до ушите му, се разбеснял като лъв. Отишъл при друидите в Олеанската гора край Кинъри и поискал от тях да разкрият цялата история, и дори според слуховете се поинтересувал от възможностите за прераждане.

Риордан пребледня, но не беше наистина изненадан.

— И, разбира се, му е било отказано.

— Не знам — отвърна Келедон. — Но се надявам, че Великият друид от Олеан не би поощрил подобно виждане.

— Значи вместо това ще облекчи болката си с брадвата — каза бардът. — Надявам се, че крал Артемис не се е привързал твърде много към титлата си.

— Или към главата си.

* * *

На следващата сутрин Ентрери и Джарлаксъл бяха застанали на южната стена на замъка Д’аерте, близо до западната кула, която се намираше встрани от основната порта. Под тях и отвъд в двора, който някога бе гъмжал от немъртви чудовища, надигнали се при предишното им нашествие в замъка, триста гоблини и коболди пристъпваха нервно. Никой не смееше да проговори на висок глас, защото около тях се намираха безмилостни стражи мрачни елфи с дълги пръчки и свещеници с любимите им камшици, чиито глави представляваха живи, хапещи змии. Всеки гоблин или коболд, който се отдалечеше от редиците, усещаше пробождането от тези ухапвания, после падаше на земята и се загърчваше в ужасяваща агония, преди милостивата смърт най-сетне да го застигне.

Ентрери и Джарлаксъл обаче, почти не обръщаха внимание на представлението под тях, защото насреща им идваше армията на Кървав камък. Основната пехота маршируваше в стегнати редици в центъра, обградена от всяка страна от тежка кавалерия и с батареи стрелци с лъкове, групирани зад предните редици. Утринният бриз развяваше множеството знамена на Дамара, на църквата на Илматер и на крал Гарет на фона на ритмичното потропване на щитовете на бойците, същият ритъм, който бяха барабанили само десет дни по-рано при преминаването си през Ваасанската порта.

Процесията спря на петдесетина ярда от замъка и с впечатляваща точност зае защитни позиции. Щитовете бяха обърнати отривисто и предните редици се разпръснаха наляво и надясно, разделяйки се на тънки редове, после се сгъстиха отново в защитни квадрати.

Около тях затанцуваха магьосници, сякаш бяха шутове.

Размахваха ръце и правеха всякакви защитни заклинания и формираха щитове, които да отразят и победят всяка атакуваща магия. Вътре в квадрата на пехотата стрелците подредиха редиците си и на всяка тетива бе поставена стрела. Когато средната линия се раздели напълно, пред двамата другари на стената се разкри самият крал в прекрасните му сребърни доспехи, заобиколен от могъщите си приятели.

— Как мислиш, дали са дошли за банкета в моя чест? — попита Ентрери.

— Това би било моето предположение. Отец Дугалд се е накиприл, а кралят, разбира се, сияе, сякаш слънцето свети специално за него.

— И все пак дрехите на онзи — каза Ентрери и кимна в посока на мъжа от дясната страна на Гарет — ми изглеждат подходящи единствено за подкарване на добитък.

— Магистър Кейн — съгласи се Джарлаксъл. — Той е истински срам. Човек би очаквал, че кралят на Дамара ще намери някой, който да обясни модните порядки на този глупак.

Ентрери се подсмихна, припомняйки си всички онези дни пътешестване с Джарлаксъл, когато другарят му му бе приготвял хубави ризи. Помисли си за нощта, когато Джарлаксъл се бе върнал с нов колан и ножница за Нокътя на Шарон и инкрустираната кама на Ентрери.

Коланът бе великолепно изработен от кожа, хубав не само на вид, но и като качества, защото напълно скрити, в задната му част имаше и два малки ножа за хвърляне.

— Може би Гарет ще те наеме да обучиш монаха — каза Ентрери.

Джарлаксъл се поколеба за момент преди да отговори.

— Би могъл да направи и по-лош избор.

Шестима ездачи и магистър Кейн се отделиха от редицата и пристъпиха напред. Монахът вървеше пред Гарет, до когото бяха Келедон Кирни и Олвен Горския другар. Точно зад Гарет яздеше Риордан Парнел, бардът, който свиреше на лютня и пееше. От двете страни на барда бяха Дугалд и Емелин, и двамата правещи тихичко магии и издигащи защитни стени.

Групата прекоси половината разстояние до замъка Д’аерте, после спря и Риордан излезе покрай краля си и изгалопира краткото разстояние до портите, където рязко спря. Забеляза Джарлаксъл и Ентрери и подкара коня си в тръс, така че да застане точно под тях.

— Магистър Джарлаксъл и Артемис Ентрери, рицар-чирак от ордена — започна той.

— Крал Артемис — поправи го Джарлаксъл достатъчно силно, че Гарет и другарите му да чуят и да се наежат, което предизвика усмивка на лицето на мрачния елф.

— Уважаеми поданици… — започна Риордан отново.

— Не сме.

Бардът изгледа твърдо упорития мрачен елф.

— Тогава, двойка глупаци такива — каза той. — Крал Гарет Драконоубиец, който победи Зенги, който запрати Жезъла на Оркус през равнините на съществуването, който…

— Спести ни го — прекъсна го Джарлаксъл. — Студено е, а сме слушали тази песен и преди — в двора на Гарет, при това неотдавна.

— Тогава глупостта ви трябва да е очевидна за самите вас.

— Някой ден ще ти разкажа песента за моите дела, добри ми барде — рече му Джарлаксъл. — И тогава приятелите ти ще те нарекат твърде бъбрив.

— Крал Гарет настоява за аудиенция — извика Риордан. — Ако откажете, считайте, че сме във война.

Той погледна на изток и направи движение с дясната си ръка. В резултат на това двойката видя как леката кавалерия се разполага по фланговете на замъка Д’аерте, а леката пехота заема защитни позиции край нея.

Риордан посочи на запад и двойката видя подобна сцена да се разиграва и в тази посока.

— Да дадете аудиенция или да приемете обсада — изрече Риордан. — Изборът изглежда съвсем очевиден.

— Защо да не позволим свободно и безопасно преминаване на крал Гарет от Дамара — попита го Джарлаксъл — наше сестринско кралство, което не е враг на трона на крал Артемис? Не е нужно да идвате при нас така официално и със заплахи. Крал Гарет винаги може да преминава свободно през нашите земи — макар че, ако ще е придружаван от толкова голям контингент, който тъпче флората и фауната ни, се опасявам, че може да се наложи да изискам такса.

— Такса?

— Задето изравнихте мочурището с преминаването си, естествено. Обикновена такса за поддръжка.

Риордан остана съвършено неподвижен за дълго време, очевидно без да е развеселен.

— Ще дадете ли аудиенция?

— Разб… — започна да отговаря Джарлаксъл, но Ентрери го хвана за рамото и застана пред него.

— Кажи на крал Гарет, че не ни харесва гледката на армия пред прага ни, без да е предварително съобщено за идването й — извика Ентрери към Риордан, отново достатъчно високо, че Гарет и вероятно някои от редиците на основната войска да го чуят. Запазвайки учтивия тон и височината на гласа си, той продължи: — Но дори и така Гарет може да влезе в дома ми. Както виждате, имаме много високи кули и той е добре дошъл да се хвърли с главата надолу от всяка от тях.

Риордан остана неподвижен, сякаш за да преглътне думите. Дори погледна към кулите.

— Обсадени сте! — заяви той. — Знайте, че войната е на прага ви!

Обърна майсторски жребеца си и се отправи в галоп към групата си, която вече се обръщаше, за да се върне при основната войска.

— Това не беше най-умното ти действие — отбеляза Джарлаксъл.

— Нима не искаш точно това? — отвърна Ентрери. — Война с крал Гарет?

— Не бих казал.

Лицето на Ентрери се изкриви от съмнение.

— Смятал си да спазариш добрите ни дела за независимо кралство за Джарлаксъл?

— За крал Артемис — поправи го мрачният елф.

— Вярваш, че Гарет ще позволи на мрачен елф да властва над кралство в рамките на онова, което в момента нарича свое владение? — продължи Ентрери, пренебрегвайки поправката. — Ти си по-голям глупак, отколкото съм мислил — и преди си имаше извинение в лицето на Креншинибон. Какво е сегашното ти извинение освен окаяната глупост?

Джарлаксъл го изгледа продължително, а тънките му устни се извиха в усмивка. Обърна се наполовина и погледна в двора отдолу, после вдигна ръка и я сви в юмрук.

Надзирателите се задействаха и размахаха камшици, докарвайки до лудост пушечното месо. Чу се силно скърцане, веригата издрънча в протест и масивната решетка, която блокираше главната порта на замъка Д’аерте, се вдигна.

— Показани ми бяха два пътя — обясни Джарлаксъл на Ентрери. — Единият ще ми позволи да действам от сенките, до голяма степен както винаги съм правил. Да намеря собствената си ниша тук, в земите на Кървав камък, удобно зад силните на деня — може да послужа на Цитаделата на убийците, макар и в много по-различен аспект от представите на Кнеликт. Може би тогава щях да убедя Кимуриел, че тази земя си струва усилията и двамата заедно щяхме да поведем Бреган Д’аерте към абсолютно господство в подземния свят на земите на Кървав камък, подобно на онова, което бяхме постигнали за кратко в Калимпорт и определено правим в мрака на Мензоберанзан от близо два века. — Завърши със смях и добави: — Ще си струва усилието дори само за да видя как Кнеликт моли за вечната си душа.

Джарлаксъл се спря и се вгледа в приятеля си. Под тях портите на замъка се отвориха и триста гоблини и коболди, злочестото пушечно месо, зад които имаше само болка и смърт, а насреща им — армия, изправена в очакване, се изсипаха на полето и се хвърлиха в атака.

— А другия път? — подкани го нетърпеливо Ентрери.

— Онзи, по който вървяхме — обясни Джарлаксъл. — Автономност. Кралство Д’аерте, представено на крал Гарет и останалите сили в земите на Кървав камък, открито и легитимно. Сестринско и съюзно кралство на север от Дамара, живеещо в хармония с Дамара и Палишчук.

— Смяташ, че биха приели кралството на мрачен елф? — Ентрери не направи усилие да скрие скептицизма в гласа си, което предизвика самодоволно подсмихване от страна на Джарлаксъл.

— Струваше си да се опита, тъй като намирам другата опция за… скучна. Не си ли съгласен?

— Ти го искаше, не аз.

Джарлаксъл го изгледа, сякаш думите го бяха наранили.

— Ти доведе странстванията ни дотук — каза Ентрери. — Ти ни вкара в служба на двойка дракони, измами ме да дойда във Вааса, знаейки през цялото време посоката на пътя, по който вървим и неизбежния край.

— Нямаше как да знам, че такава възможност като Уршула ще ни се открие толкова лесно — заспори Джарлаксъл, но се спря и вдигна ръце, признавайки поражението си. — Както искаш. Във всеки случай времето ни тук почти приключи.

* * *

— Внимавайте за уловки! — извикаха към редиците отец Дугалд и неговите лечители и използваха магия, за да усилят гласовете си.

Крал Гарет и останалите, намиращи се пред едрия свещеник, координираха ответа на чудовищната атака.

Отляво и отдясно лъковете бяха опънати и порой от стрели полетя към гоблините и коболдите, а изстрелите бяха така преценени, че падаща мишена да не прихване втора стрела.

Емелин Сивия и неговите магьосници изчакваха, докато чудовищните редици оредеят под дъжда от стрели.

— Само дребни заклинания! — нареди на подчинените си архимагът. — Пазете силите си. Опитват се да ни изтощят!

— И вероятно да намалят теглото върху хранителните си запаси — добави тихо Кейн. Беше застанал между Гарет и Емелин, докато го изричаше и двамата схванаха отлично значението на думите му. — Очакват обсада и вярват, че могат да издържат повече от нас заради бързо приближаващата зима.

Пред тях онези чудовища, които някак бяха успели да избегнат стрелите, приближаваха бързо и бяха посрещнати със стена от дребни заклинания. Стрели магическа енергия — сини, зелени и червени — полетяха и се насочиха сякаш по собствено усмотрение, удряйки безгрешно набелязаните създания. Когато двойка амбициозни гоблини се приближи твърде близо, Емелин махна с ръка на останалите да спрат и пристъпи напред лично.

Допря върховете на палците си, разпервайки останалите пръсти пред себе си и изрече простичка команда.

Гоблините, повече объркани и ужасени, отколкото кръвожадни, не успяха да се спрат навреме и избухнаха в пламъци, когато от ръцете на магьосника изригна огнена вълна и се разпростря пред него.

Гарет и Келедон пришпориха конете си, следвани от Олвен и Риордан, но изненадващо монахът Кейн изпревари конете и беше първият, който се сблъска с врага.

Подскочи и се приземи, решително атакува с крака, щом приближи до двойка гоблин и коболд. Отнесе по-малкия, подобен на куче коболд с ритник в лицето и събори високия пет стъпки гоблин с тежък удар в гърдите.

И двамата отлетяха назад, сякаш ги бе ритнал кон.

Кейн се приземи по гръб, но се движеше толкова бързо и плавно, че много от наблюдателите примигнаха и поклатиха глави невярващо, защото монахът отново бе на крака в съвършено равновесие още преди краищата на робата му да са докоснали земята. Премаза врата на съборения коболд за всеки случай, после се хвърли напред и настрани, като се завъртя и се приземи до един изненадан гоблин. Създанието замахна непохватно с боздугана си, но Кейн с лекота отклони удара нагоре и без да нарушава устрема си, изви ръката си под правилния ъгъл, нанасяйки страховит удар с лакът, който улучи създанието точно под брадичката и смаза трахеята му.

— Отмъква цялото забавление — подхвърли Келедон на Гарет.

Гарет понечи да отговори, че има достатъчно останали врагове, но се отказа. Пехотата нападна стремително, а магьосниците на Емелин продължиха да сеят унищожение и паладинът осъзна, че трябва да побърза, ако иска да изцапа блестящия си меч, наречен Кръстоносец, свещеният отмъстител в този първи сблъсък. Един бърз поглед към Кейн му подсказа да свърне в друга посока, ако иска да си намери мишена.

Задъхващ се за въздух от перфектно прицеления удар с лакът, гоблинът политна към земята, но още преди да се строполи, Кейн си бе намерил друга цел, а ръцете му се движеха яростно във въздуха като огромни въртящи се ветрила.

Всичко това бе уловка, която да накара гоблина да се наведе напред и да наклони оръжието си съвсем леко встрани. Веднага щом го направи, Кейн скочи напред и нагоре и направи салто. Докато се превърташе, закачи водещата си ръка под брадичката на гоблина, а рамото си подпря на гърба му. Монахът се приземи на крака, в гръб със замаяния гоблин, след което продължи напред, дръпна главата на гоблина и я изви назад и нагоре.

Щом чу звука от счупването на врата на създанието, Кейн бързо го освободи от хватката си, остави безжизненото тяло да падне на земята и продължи стремителната си атака.

Битката, по-скоро клането, приключи за минути, а нападението бе спряно. Гоблини и коболди се търкаляха мъртви или умиращи, с изключение на малцината, които бяха коленичили на земята с вдигнати във въздуха ръце и молеха за милост.

От другата страна на полето решетката бе паднала обратно на мястото си и портите бяха затворени.

— Внимавайте за следващата вълна! — извика Дугалд и други поеха призива му. — Пазете се от гаргойлите!

Но нищо подобно не последва. Нищо. Замъкът се издигаше пред тях, огромен и мъртвешки тих. Статуите на гоблини, разположени по стените, надничаха зловещо навън, но само като застинали, безопасни камъни.

Зад тях не се долавяше никакво движение.

Над стената се понесе нов залп от стрели, последван от втори, но дори да бяха ударили нещо различно от вътрешните стени или празната земя, не се чуха викове на болка и агония, които да го потвърдят.

— Задръжте огъня! — извика Гарет и заедно с част от другите бойци тръгна обратно, за да възстановят предишните си редици. Кралят паладин хвърли презрителен поглед към замъка на крал Артемис I, докато яздеше, смятайки, че наблюдението на Кейн е било съвсем точно.

Но освен това знаеше, че няма нито търпението, нито провизиите да поддържа подобна обсада.

Ентрери и Джарлаксъл чуха тракането на стрелите по вратата на централната сграда на замъка и убиецът се почувства доволен, че се е сетил да затвори след себе си поправените порти.

В главната зала на приземното ниво Кимуриел и неколцина други мрачни елфи очакваха двойката и Ентрери не можа да удържи киселото си изражение при вида на омразните създания.

— Няма да чакат дълго — обърна се Кимуриел към Джарлаксъл на езика на мрачните елфи и Ентрери се разтревожи, че все още разбира този парадоксално лиричен език. Как бе възможно толкова зли създания да звучат така мелодично? — Гарет няма да прояви търпение със зимните ветрове, бушуващи наоколо. Веднага щом разберат, че нападението ни не е било просто диверсия за по-голяма атака, очаквай да се появят бързо-бързо. Мъкнали са обсадна техника в продължение на мили и няма да оставят тези катапулти мълчаливи.

— Ние, разбира се, сме подготвени.

— Ние сме последните — отвърна Кимуриел. — Порталът в долната зала едва се крепи. Време е да избираш, Джарлаксъл.

— Да избираш какво? — обърна се към спътника си Ентрери, използвайки общия език на Горния свят.

Това въобще не изключи говорещия го свободно Кимуриел.

— Да избере между бягството и пробуждането на пълната мощ на замъка — отвърна той на същия език със съвършена модулация, после премина на езика на мрачните елфи, обръщайки се към Джарлаксъл: — Ще пробудиш ли Уршула?

Джарлаксъл се замисли за малко. Още един залп се изсипа върху замъка. Няколко стрели изтрополиха по вратата.

— Можем да поведем страховита битка — изрече Джарлаксъл. — С Уршула и гаргойлите, с немъртвите, които ще отвърнат на призива ми, можем да нанесем сериозни поражения на врага. А с пълната сила на Бреган Д’аерте няма съмнение, че ще победим.

— Ползата ще е временна и няма да си струва цената — отвърна Кимуриел. — Нямаме подкрепления, а Дамара принадлежи на поданиците на крал Гарет, които няма да стоят безучастни. А и Гарет вероятно е сключил много договори, които ще мобилизират и други нации срещу нас.

Джарлаксъл погледна към Ентрери.

— Какво ще кажеш ти?

— Ще кажа, че явно съм пътувал с идиот — отвърна убиецът и Джарлаксъл се разсмя.

— Много мъртви мрачни елфи са изричали същото — предупреди го Кимуриел и Ентрери му хвърли заплашителен поглед.

Но смехът на Джарлаксъл разпръсна напрежението.

— Беше добър опит — реши той. — Но сега, след като видяхме отговора, е време да напуснем крал Гарет и земите на Кървав камък.

Той направи знак на Кимуриел и останалите да ги поведат през тунелите, после изчака Ентрери да се изравни с него преди да ги последва. Докато подминаваха гъбения трон, Джарлаксъл метна на седалката му навит на руло свитък, завързан с два златни конеца.

Ентрери се обърна, сякаш за да иде да го вземе, но Джарлаксъл постави ръка на рамото му и го подкани да продължи.

Минаха през тунелите и стаята, където Мариаброн бе паднал под атаките на деймоните, после продължиха още надолу по криволичещия път. От тавана започна да пада прахоляк, когато отгоре с пълна сила започна обстрелът с обсадните машини. Накрая се озоваха в залата на Уршула, а следите от битката върнаха смъртоносния сблъсък обратно в мислите на Ентрери.

И му припомниха, че в най-мрачния му час Джарлаксъл го бе изоставил.

В задната част на огромната зала, отвъд проснатия кокалест труп на драколича, чиито глава и врат бяха почернели от огъня на убийствения капан, заложен от Ентрери, беше очертан украсен портал — сияеща синя врата. Стените на залата се виждаха около очертанията на портала, но от него се простираше единствено мрак.

Един след друг мрачните елфи — бойци от Бреган Д’аерте, преминаваха през него и изчезваха.

Скоро останаха само трима и Кимуриел кимна на Джарлаксъл, а после премина.

— След теб — Джарлаксъл подкани Ентрери.

— Накъде?

— Ами там вътре, разбира се.

— Не това накъде — изръмжа Ентрери. — Накъде води?

— На теб накъде ти изглежда да води?

— Място, на което не искам да ходя — докато изричаше думите, тяхната истинност сякаш удари убиеца.

Беше време да се махнат от Гарет и земите на Кървав камък, така бе казал Джарлаксъл, и Ентрери бе съгласен. Но бягството с Кимуриел и Бреган Д’аерте предполагаше нещо съвсем различно от онова, което имаше наум.

— Но изборът е направен — изрече Джарлаксъл.

— Не. Това там е Подземният мрак.

— Разбира се.

— Няма да се върна там.

— Държиш се сякаш има варианти за избор.

— Не — повтори Ентрери, взирайки се в портала, все едно водеше към Деветте ада.

Спомените му от Мензоберанзан и подчиняването му на двадесет хиляди жестоки мрачни елфи, и осъзнаването, че не е нищо повече от иблит, боклук, и че каквото и да прави, когото и да убие, ще е без значение за промяната на оценката колко струва, нахлуха в съзнанието му в този ужасен момент.

Помисли си за Калихай, първата жена, в която се бе влюбил, както емоционално, така и физически, първата жена, с която имаше истинска връзка. Как можеше да я изостави?

Но какъв избор имаше?

Направи крачка към портала, но се спря, щом видя как очертанията му потрепват и осъзна, че магията му отслабва.

По време на тази пауза го обля втора вълна от спомени, болка, съжаление и гняв.

Порталът потрепери отново.

— Не — изрече Ентрери и постави ръка на рамото на Джарлаксъл, побутвайки го. — Побързай. Магията отслабва.

— Не бъди глупак — предупреди го Джарлаксъл.

Ентрери въздъхна и сякаш се смали пред очевидното обвинение. Погледна към Джарлаксъл и кимна — точно колкото да накара мрачния елф да се отпусне и да приспи бдителността му.

Светкавично Ентрери измъкна червеното острие на меча си и го вдигна високо с две ръце. Изръмжа и внезапно се завъртя, навеждайки острието на нивото на кръста — разсичане, което би прерязало Джарлаксъл на две.

Мрачният елф нямаше как да се защити.

Той се подсмихна подигравателно, докато отстъпваше в единствената възможна посока, по-скоро залитайки, отколкото побягвайки през портала. Джарлаксъл изчезна на косъм от приближаващото се острие.

Ентрери остана взрян в трептящия междупространствен портал за няколко мига, но дори и магията му да не бе изчезнала, нямаше начин Артемис Ентрери да се завърне в Подземния мрак и Мензоберанзан.

Дори и за да спаси живота си.