Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (5)

Глава 4
Дом, горчив дом

Добре ще е да върнеш драконовата статуетка на мястото й — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Ентрери се озоваха пред вратата на жилището си в Хелиогабалус — скромна стая на втория етаж на незабележима дървена сграда, скромна поне на външен вид, защото вътре се намираше плячката от предишните успешни начинания на двойката, преди пътешествието им на север към Вааса.

Ентрери и Джарлаксъл бяха много добри в събирането на пари, а Джарлаксъл, от своя страна, бе много добър в харченето им.

— Оставих я в замъка — отвърна Ентрери — лъжа, толкова явна, че предизвика усмивка у мрачния елф.

Ентрери никога не би зарязал толкова могъщ предмет като статуетката, която бе изиграла ключова роля в победата над драколича. Този малък сребрист предмет можеше да бъде заложен като капан, който да бълва различните смъртоносни дихания на цветните дракони.

— Може би ще успея да убедя Тазмикела и Илнезара да ни осигурят още една — отвърна Джарлаксъл.

— И какво друго можеш да изискаш от сестрите драконки?

Джарлаксъл изимитира наранено изражение.

— Сега, след като имаш разменна монета, имам предвид — поясни Ентрери.

Лицето на Джарлаксъл придоби объркано изражение — отново очевидно изимитирано.

— Безсмъртие е била наградата, предлагана от Зенги на драконите — изрече Ентрери. — Камъкът, който взе от книгата, вторият, не онзи от кулата на Херминикъл — ще е доста интересен за нашите приятели драконките, нали?

— Може би — съгласи се мрачният елф. — Или пък ще им се стори отвратителен. Може би ще ме убият дори ако само го спомена или пък го покажа, но не им го предам.

— Ако не друго, Джарлаксъл е дързък.

Мрачният елф сви рамене и се ухили.

— Нашите приятели драконките ни изпратиха във Вааса да намерим точно такава книга и амулет. Честта ме задължава да им докладвам за всичко.

— И да им предадеш плячката?

— Амулетът ли? — Елфът се подсмихна. — Не съм се споразумявал за подобни неща.

— Те са дракони.

— И едната е прекрасна любовница. Това не променя нищо.

Ентрери потрепери при мисълта, което естествено накара Джарлаксъл да се усмихне още по-широко.

— Не бяхме изпратени да открием нещо повече от информация, така че ще споделя с тях само информация — отвърна Джарлаксъл. — Нищо повече.

— А ако изискат талисмана?

— Принадлежи на Уршула. Аз просто го пазя.

— А ако изискат талисмана? — повтори въпроса си Ентрери.

— Не е нужно да знаят…

— Те вече знаят! Те са дракони. Живели са в този район векове. Спомнят си добре времената на Зенги — може дори да са се били на негова страна или срещу него.

— Предположения.

— Те са дракони — повтори Ентрери. — Защо изглежда че не разбираш този факт? Ти живееш чрез манипулации — никога не съм срещал някой, по-добър в играта с емоциите на околните. Но те са дракони. Не са сервитьорки или дори човешки крале или кралици. Играеш си със сили, които не разбираш.

— Играл съм и с по-велики и съм печелил.

Ентрери поклати глава, убеден, че са обречени.

— Вечно тревожещ се — отбеляза Джарлаксъл.

Точно бе закачил пелерината си на окачалката, но я взе обратно.

— Ще уредя нещата и ще успокоя бушуващия ти страх. Тазмикела и Илнезара са драконки — да, приятелю, разбирам го, — но те са медни дракони. Ужасяващи в битка, разбира се, но не чак толкова в царството на разума.

— Забравяш по какъв начин си осигуриха услугите ни — отвърна Ентрери.

И наистина, сестрите драконки бяха създали сложна клопка, за да уловят двойката и да разберат намеренията им. Тазмикела ги бе наела, тайно и отдалеч и когато бяха разгадали загадката на жената — не, че е дракон, а просто, че е онази, която ги е наела да придобият определен свещник — тя бе създала втора уловка твърдейки, че Илнезара е омразната й съперница и притежава нещо, което по право е на Тазмикела — флейта на Идалия. Същият магически инструмент, който впоследствие се бе озовал у Ентрери.

Но измамата не беше приключила до кражбата, защото по време на опита на Ентрери и Джарлаксъл бе разкрита ужасяващата истина за Илнезара в драконовата й форма. След това тя бе изплела трето ниво на интриги и още един таен тест, предлагайки им да ги остави живи само при условие, че се върнат при бивша си работодателка Тазмикела и я убият.

По всички стандарти, включително тези на Ентрери и Джарлаксъл, сестрите драконки ги бяха направили на глупаци и то неколкократно.

Джарлаксъл сви рамене при болезненото напомняне и призна:

— Наистина изиграха чудесна измама, но измама, чието усъвършенстване без съмнение са прекарали години. В Мензоберанзан измама в измама вътре в друга измама е ежедневие и обикновено се случва спонтанно.

— И въпреки това се хвана на тяхната.

— Само защото не очаквах…

— Подценяваш ги.

— Защото вярвах, че са хора, естествено, и е трудно — да не подценяваш хората.

— Наистина се радвам, че смяташ така.

Джарлаксъл се разсмя.

— Сега знам, че са дракони.

— И си вземаш тази жена за любовница — добави тихо Ентрери.

Джарлаксъл се спря за момент.

— Понеже те обичам като брат, моля се някой ден да откриеш истината за нещата от живота, приятелю.

— Те са дракони — измърмори Ентрери. — И освен това знам как мрачните елфи обичат братята си.

Джарлаксъл въздъхна заради неумолимото невежество на приятеля си, после му отдаде чест с примирен жест и преметна пелерината около раменете си.

— Ще се върна след залез. Може да е добра идея да тичаш до Вааса и замъка и да прибереш статуетката. И ако го направиш, моля те, използвай силите на син или бял. Огненият дъх на червения дракон няма да е добра идея за нашата врата — твърде много дърво, разбира се.

* * *

Мрачният елф намери „работодателите“ си в кулата Илнезара. Винаги се срещаха там, а не в скромното жилище на Тазмикела. Може би това бе показател надменността на Илнезара, отказът й да се принизи да отиде до хижата. Джарлаксъл естествено виждаше нещата по малко по-различен начин. Според него готовността на Тазмикела да отиде до впечатляващия дом на Илнезара издаваше истинските й чувства. Тя се правеше, че не се вълнува от дребните удобства, но както при мнозина други, които правеха същото, това бе заблуда — самозаблуда. Толкова много хора се присмиваха на материалистичните интереси на драконите — мрачните елфи, хората и джуджетата… твърдейки, че техните сърца са по-чисти, техните идеали — по-възвишени и важни, докато истината бе, че просто се надсмиват над онова, което не могат да достигнат. Или ако успееха да ги достигнат, използваха „възвишените“ стремежи по същия начин, по който богатият търговец използва позлатената си карета — за да се издигнат над другите хора.

Това лично издигане беше истинското занимание на мислещите създания, дори на такива дълголетни създания като драконите.

— Точно както очаквахме — каза Илнезара след размяната на началните поздрави.

Фактът, че тя бе започнала разговора, а не обикновено по-директната Тазмикела, показваше нетърпението, което чувстваха двете сестри.

— Предсказанията ти, че библиотеката на Зенги се появила на бял свят, изглежда се потвърдиха — отвърна Джарлаксъл. — Каза, че ще има още творения, но уви, не мерихме такова.

— При това то прави кулата на Херминикъл да изглежда незначителна — добави Тазмикела и мрачния елф кимна в знак на съгласие.

— По същия начин, по който драконът кара човека да изглежда незначителен по отношение на размери и сила — добави Илнезара.

Джарлаксъл не пропусна намека й. Сестрите знаеха че Зенги е поробвал дракони като Уршула Черния, разбираха магията, която бе създала кулата на Херминикъл и очакваха подобна магия да достигне по-големи висини, когато е поддържана от дракон.

Така и бе станало.

— Книгата беше унищожена — добави Илнезара.

— За съжаление — отвърна мрачният елф.

— От Джарлаксъл — изрече високото медно създание и това го накара да отстъпи крачка назад. — Или някой като него — веднага извъртя тя — бърз с острието и заклинанията.

Джарлаксъл започна да протестира, но Тазмикела сряза.

— Ходих дотам — каза тя. — Влязох в замъка и намерих подиума в основната сграда. Открих останките от книгата на съзиданието, разкъсана и изгорена.

Джарлаксъл понечи да възрази, после да отрече, но вместо това се усмихна и се поклони в поздрав на точното заключение на драконката.

— Разбира се, трябваше да бъде унищожена.

— А амулетът скрит вътре? — попита Илнезара.

Погледът на Джарлаксъл се премести върху деликатното създание, негова любовница, и ръката му небрежно се плъзна в близост до кесията на дясното му бедро, където държеше малка сфера, която можеше за едно примигване на окото да го отнесе от мястото в случай на опасност. Счупването на тази керамична сфера щеше да го захвърли в мултивселената — но къде, дори на коя равнина от съществуването, не можеше да предположи.

В този момент прецени, че в мултивселената има много малко места, които са по-враждебни от леговището на двойка разгневени дракони.

— Зенги създаде много такива амулети — обясни Тазмикела. — Той изкуши всеки дракон в земите на Кървав камък с обещания, включително нас двете. Предположението ни е, че замъкът на север от Палишчук е съдържал амулета на драколича Уршула Черния.

Джарлаксъл сви рамене.

— Киселинният дъх на създанието, с което се борихме, съвпада с това.

— И драколичът бе унищожен?

— С помощта на статуетката, която така мъдро ми дадохте.

— А амулетът е бил изваден — каза Илнезара.

Джарлаксъл вдигна свободната си ръка с жест, който показваше, че не разбира за какво говори.

— От теб — добави сестра й.

Мрачният елф отстъпи крачка назад и премести ръката си от кесията под брадичката си.

— И какво, ако е истина? — попита той.

— Тогава притежаваш нещо, което не разбираш — отвърна Илнезара. — Изкарваш си прехраната, като използваш ума си срещу тези, които срещаш. Сега си играеш с дракони — мъртви дракони. Това не ми изглежда здравомислеща идея.

— Загрижеността ти е трогателна.

— Това не е игра, Джарлаксъл — каза Тазмикела. — Зенги оплете сложна мрежа. Изкушенията му бяха… — тя погледна към сестра си.

— Убедителни — завърши вместо нея Илнезара. — Кой не би искал безсмъртие?

— Нима има амулети за Тазмикела и Илнезара? — попита Джарлаксъл, най-сетне разбирайки безпокойствието им.

— Ние не се съюзихме със Зенги — заяви Илнезара.

— Не преди момента на падението му — отвърна мрачният елф. — Бих предположил, че много от вашия вид са отказали на краля вещер, до…

Той остави последната дума да увисне във въздуха.

— До? — тонът на Тазмикела показваше, че не е в настроение за недомлъвки.

— До момента на истината — обясни Джарлаксъл. — До момента, когато е бил поставен пред избор между забвение и превръщане в лич.

— Умен си — обади се Илнезара. — Но не и ако считаш, че това е някаква игра, която да изманипулираш.

— Искате амулета на Уршула Черния? Предполагате, че го притежавам и го искате от мен?

Сестрите отново размениха погледи.

— Искаме да разбереш с какво си играеш — отвърна Тазмикела.

— Не ни интересува Уршула, жив или мъртъв — добави Илнезара. — Със сигурност никога не ни е бил съюзник.

— Страхувате се, че отключвам тайните на Зенги — изрече мрачният елф.

Направи пауза за момент, сигурен в предположението си и обмисляйки факта, че все още е жив. Очевидно сестрите искаха нещо от него. Той погледна първо към Тазмикела, а после към любовницата си и осъзна, че драконките нямат намерение да го убиват скоро. Знаеха, че в някакъв момент ще осъзнае — те имаха нужда да осъзнае — макар за тях да бе опасно.

— Зенги е създал амулети за вас двете — изрече мрачният елф с повече увереност. — Изкушил ви е, но вие сте му отказали.

Той направи пауза, но никой от драконите не оспори думите му.

— Но амулетите си остават и вие ги искате — заключи Джарлаксъл.

— И ще убием всеки, който попадне на тях и не ни ги предаде веднага — отвърна със студено спокойствие Илнезара.

Мрачният елф обмисли обещанието за момент и тъй като познаваше Илнезара достатъчно добре, осъзна, че е смъртоносно сериозна.

— Искате да контролирате съдбата си — каза той.

— Няма да позволим на друг да я контролира — изрече Тазмикела. — Дребна разлика. Резултатите ще се окажат едни и същи за лицето, което притежава предметите.

— Изпратихте ме във Вааса с надеждата да узная онова, което узнах — заключи Джарлаксъл. — Искате от мен да открия останалите скрити съкровища на Зенги и да ви върна онова, което по право е ваше.

Те не изразиха несъгласие.

— А за мен?

— Ще можеш да разказваш на всички, че си срещнал два дракона и си останал жив — отвърна Илнезара.

Джарлаксъл се изхили, после се разсмя високо.

— Може ли да им разкажа някои по-интимни подробности?

Усмивката, която му върна жената, бе искрена и топла и донесе на Джарлаксъл голямо облекчение.

— А какво става с Уршула Черния? — посмя да попита след няколко мига той.

— Казахме, че не ни вълнува, независимо жив или мъртъв — отвърна Илнезара. — Но те предупреждаваме, внимавай, чернокожи ми приятелю — добави тя, приближи се до мрачния елф и прокара обратната страна на ръката си по бузата му. — Крал Гарет и приятелите му няма да търпят втори Зенги. Той не е за подценяване.

Джарлаксъл кимаше, докато тя довършваше думите си, но това престана моментално, щом го хвана с ръка за пелерината и ризата и го вдигна без усилие във въздуха, завъртайки го така, че да я гледа в очите.

— Нито пък ние ще търпим друг тиранин — предупреди тя. — Знам, че не ме подценяваш.

Както си висеше във въздуха и чувстваше силата на драконката, която го държеше нависоко с такава лекота, сякаш е перце, на мрачния елф не му оставаше друго, освен да докосне периферията на шапката си в знак за поздрав.

* * *

Ентрери вдигна яката си нагоре, докато минаваше покрай пекарната на Пайтър, тъй като не искаше никой вътре да го разпознае и да го придърпа. Двамата с Джарлаксъл бяха спасили мъжа от разбойници, които го бяха превърнали в техен личен готвач. После Джарлаксъл в типичния си стил бе уредил Пайтър в Хелиогабалус, като му бе купил собствен магазин. Както винаги мрачният елф се правеше на ангел и се опитваше да измъкне полза от всичко, което вбесяваше Ентрери.

Пайтър беше отличен пекар — дори Ентрери можеше да оцени това, — но убиецът просто не бе в настроение за постоянните усмивки на твърде благодарния готвач.

Подмина бързо витрината на магазина и зави надолу по съседната улица, на път за една от многото кръчми, които облагородяваха тази част на града. Избра ново място, „Глиганската зурла“, вместо някое от обичайните обиталища на Джарлаксъл. Ентрери не беше в настроение да разговаря нито с усмихващия се Пайтър, нито с досадните главорези, нито пък имаше желание Джарлаксъл да го открие. Мрачният елф бе отишъл при сестрите драконки и Ентрери се наслаждаваше на възможността да остане сам — най-сетне сам.

Имаше много неща за обмисляне.

Мина през полупразната кръчма — нощта все още бе в началото си — и си дръпна стол на една маса в далечния ъгъл, разполагайки се, както обикновено, с гръб към стената, така че да вижда вратата.

Кръчмарят му подвикна, за да го попита какво ще желае и отговорът беше:

— Медовина.

После се облегна назад и се замисли за пътя, който го бе довел до това място. Докато прислужницата се появи с напитката му, бе измъкнал флейтата на Идалия в ръката си и я въртеше, наслаждавайки се на гладкото дърво.

— Ако ще свириш за питието си, трябва да питаш Грини, ей там — чу да изрича прислужницата. Той погледна към жената, която едва бе излязла от момичешките години. — Нямам право да решавам за такваз размяна. — Тя постави медовината пред него. — Два сребърника и три медни — обясни тя.

Ентрери я огледа преценяващо за момент, срещна нахалния й поглед, сякаш очакваше спор. Отвърна на изражението й с кисел поглед и измъкна три сребърни монети. Плесна ги в ръката й и й направи знак да се маха.

После премести напитката си встрани, защото не беше жаден, и се върна към размислите за флейтата и последното си пътешествие — наистина едно от най-странните приключения в живота му. Пътуването на Ентрери до Вааса се бе оказало и пътешествие вътре в него, за пръв път от повече години, отколкото можеше да си припомни. Заради магията на флейтата — и той знаеше със сигурност, че инструментът бе причината за това вътрешно пътешествие — бе отворил душата си за отдавна погребани емоции. Бе видял красота — в Елъри, в Арраян и в Калихай. Бе почувствал привличане, най-вече към Арраян, поне в началото, и то толкова силно, че го бе накарало да направи грешки, които почти бяха довели до смъртта му от ръцете на онова проклето създание Атрогейт.

Бе открил състрадание и бе извършил неща за доброто на Арраян и на нейния възлюбен Олгерхан.

Беше рискувал живота си, за да спаси един недодялан полуорк.

Едната му ръка все още галеше флейтата, но Ентрери вдигна другата, за да разтърка лицето си. Хрумна му, че трябва да набута магическата флейта в гърлото на Джарлаксъл, че трябва да я използва, за да задуши мрачния елф преди магията й да е довела до собствената му гибел.

Но флейтата му бе дала Калихай. Не можеше да пропусне това. Магията на флейтата му бе дала разрешение да обича полуелфката, беше го довела на място, където никога не бе очаквал и не бе смятал да се озовава. И то му харесваше. Не можеше да го отрече.

„Но това ще доведе до смъртта ми“, помисли си той и почти подскочи от мястото си, когато на масата срещу него седна мъж и зачака да вдигне поглед.

Надали можеше да има по-ясно напомняне за убиеца, че флейтата го разсейва от обичайната му бдителност.

— Позволих ти да дойдеш безпрепятствено и без да те предизвиквам — блъфира Ентрери и погледна обратно към флейтата. — Кажи какво искаш и се разкарай.

— Или ще захвърлиш бездиханното ми тяло на пода? — попита мъжът и Ентрери бавно вдигна очи, за да срещне погледа му.

Остави погледа си да бъде отговорът му. Същият поглед, който бе ставал последна гледка за мнозина в Калимпорт.

Мъжът потрепери леко и Ентрери ясно видя, че е несигурен дали наистина не е бил оставен да се приближи и да седне, а не е изненадал убиеца, както първоначално му се бе сторило.

— Кнеликт ще го приеме като обида — прошепна мъжът.

Ентрери ангажира цялото си самообладание в опита си да не се пресегне и да не убие мъжа на място заради споменаването на проклетото име.

— Остави заплахите настрана и ги дръж там — продължи мъжът, който сякаш получи кураж от споменаването на името на могъщия архимаг. Дори промени стойката си, за да насочи пръст към Ентрери, но един поглед от убиеца бе достатъчен, че да пресече това му намерение. — Тук съм заради него. Заради Кнеликт. Мислиш ли, че си в настроение за битка с Кнеликт, а?

Ентрери просто го изгледа.

— Е? Нямаш отговор за това, така ли?

Ентрери се развесели от лошата преценка на мъжа.

Странникът се поизправи и се наведе напред, набирайки увереност.

— Естествено, че нямаш отговор — продължи той. — Никой не иска да се впуска в бой с Кнеликт.

Ентрери кимна, а настроението му се подобряваше, докато глупакът повишаваше тон.

— Даже самият крал Гарет! — завърши мъжът и щракна с пръсти пред лицето на Ентрери или се опита, защото убиецът беше много по-бърз, сграбчи китката на мъжа и удари ръката му на масата с дланта нагоре.

Преди глупакът да успее да се загърчи от болка, другата ръка на убиеца се появи над масата, стиснала инкрустираната кама. Ентрери я завъртя и я заби силно в дървената маса точно между пръстите на смотаняка.

— Повиши тон още веднъж и ще ти отрежа езика увери го Ентрери. — Покровителят ти ще го оцени, уверявам те. Може дори да ми предложи награда, задето съм отрязал езика на един бъбрив идиот.

Мъжът дишаше толкова тежко и на такива пресекулки, че Ентрери почти очакваше да припадне на пода.

Дори когато убиецът прибра камата, глупакът продължи да се задъхва.

— Мисля, че имаш някаква информация за мен — изрече Ентрери след известно време.

— Р-работа — заекна мъжът. — За теб и само за теб, рицарю чирак. Има един търговец на име Бенегаст, който се е сблъскал с Кнеликт.

Мислите на Ентрери започнаха да се въртят бързо.

Нима му бяха уредили уважавана позиция в кралството само за да я пропилеят заради някакъв прост търговец?

Прозорливият Ентрери обаче бе донякъде изненадан, когато глупакът продължи и разясни плана.

— Разбойник причаква Бенегаст. Ти трябва да побързаш и да го спасиш от нашите хора.

— Но, разбира се, няма да успея да стигна съвсем навреме.

— О, ще стигнеш навреме, за да убиеш търговеца — обясни глупакът, ухили се широко и показа няколкото изгнили зъба в уста, в която имаше повече безцветни венци, отколкото зъби. — Но ще обвиним крадеца.

— И аз ще съм героят, заловил убиеца — заключи Ентрери, защото това беше схема, която бе чувал многократно през живота си.

— И ще го предадеш на градските стражи, които ще бързат към теб.

— Стражи, на които без съмнение е платено добре.

Мъжът се изсмя.

Ентрери кимна. Мислите му се насочиха към твърде познатия и твърде сложен сценарий. Защо крадецът просто да не убие мъжа и да се свършва? Или стражите да „намерят“ тялото на Бенегаст точно там, където са го оставили след убийството му?

Защото въобще не ставаше дума за Бенегаст, осъзна Ентрери. Не беше разплата за нещо, което е сторил на Кнеликт. Беше тест за Ентрери, прост и ясен. Кнеликт искаше да види дали Ентрери ще убива, безразборно и без да задава въпроси, от лоялност към Цитаделата на убийците.

Колко пъти самият Артемис Ентрери бе организирал подобни схеми в Калимпорт, във времената, когато бе служил като пръв убиец на паша Басадони? Колко нови перспективни кандидати бе тествал по подобен начин?

И колко бе убил, задето са се проваляли на теста?

Глупакът стоеше там и клатеше глава, демонстрирайки отвратителната си усмивка. Вместо да го разкара, Ентрери се изправи и тръгна да излиза, минавайки покрай него.

— Околостението — подвикна мъжът след него, имайки предвид район на града, който убиецът познаваше добре. Единственото, което Ентрери можеше да направи, бе да поклати глава заради глупостта и липсата на дискретност на куриера.

Нямаше търпение да се измъкне от кръчмата.

Умишлено се насочи надолу по улицата, в противоположна на Околостението посока. С всяка стъпка обмисляше изпитанието, обмисляше факта, че Кнеликт въобще ще благоволи да го тества.

С всяка стъпка се ядосваше все повече.