Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (7)

Глава 6
Уплашени мишки, притеснени дракони

Бялата котка скочи от перваза на прозореца и тръгна с мързелива крачка към разчорления търговец. Мъркайки, животното притисна глава към крака на Бенегаст.

— Ах, Мортру — изрече търговецът, подпря се назад на стената и се наведе да погали любимката си. — Мислех си, че никога повече няма да те видя. Че никога повече няма да видя нищо. Ох, те бяха убийци, Мортру. Убийци, казвам ти!

— Разкажи ми — отвърна котката.

Бенегаст замръзна на място, а думите заседнаха на гърлото му. Бавно дръпна ръката си от животното и се сви до стената.

Мортру започна да нараства.

— Моля — подкани го котката, — разкажи ми историята си. Интересува ме много.

Бенегаст проплака и се хвърли настрани или по-скоро се опита. Една лапа го прихвана и го метна силно обратно към стената, а острите й нокти разкъсаха на парчета жилетката и връхната му дреха.

— Не те моля — обясни котката и направи гримаса, а от тялото й се разнесоха бълбукащи звуци. Костите се чупеха и променяха формата си, кожата се опъваше и извиваше. Бялата козина се скъси, превърна се в четинесто палто от косми и изчезна.

Бенегаст почувства как коленете му омекват и се строполи на пода. Магьосникът Кнеликт се извиси над него.

— Обичаш котки — изрече той. — Това е точка в твоя полза, защото и аз ги обичам.

— М-моля в-ви, В-ваше великолепие — изпелтечи Бенегаст, клатейки глава толкова яростно, че зъбите му затракаха.

— Ти трябваше да си мъртъв.

— Но… — започна Бенегаст, ала бе твърде ужасен, за да продължи.

— Но вместо теб са мъртви хората ми — довърши Кнеликт. — Как един глупав и мекушав търговец е успял да го постигне?

— О, не, Ваше великолепие! — изплака Бенегаст. Не и това! Никога! Не съм наранявал никого. Правех каквото ми се каже и нищо повече.

— Казано ти бе да убиеш хората ми?

— Не! Разбира се, че не, Ваше благородие. Беше маскираният мъж! Страховитият, с острието. Видях как уби един в уличката. Не знам за дру…

— Маскираният мъж?

— Онзи с меча с червено острие и камата с инкрустираната дръжка. Хвана ме на улицата и отне стоката ми — плащането към вас беше там. О, моля ви, Ваше великолепие! Бях събрал парите ви и нямаше да закъснея, ако не бяха стражите, които дойдоха и прибраха скъпоценните ми камъни. Опитах се да им кажа, че са ми нужни, за да…

— Казал си на градските стражи, че дължиш пари на Кнеликт? — прекъсна го магьосникът и в очите му проблесна обещание за смърт.

Бенегаст се сви още повече — Кнеликт не мислеше, че подобно нещо е възможно — и издаде странен писклив звук.

— Ти си убил моя човек във фонтана — обвини го Кнеликт, в опит да раздроби събитията на малки парченца и да получи по-добра представа за случилото се. Да не би хората му да бяха провокирали Ентрери?

Джайлиана, която бе оцеляла, обичаше да променя плановете в движение. Прибързана малка кучка!

Бенегаст поклати яростно глава.

— Във фонтана нямаше човек с изключение на маскирания, който излезе оттам.

— Мъжът с меча с червено острие?

— Да — отвърна търговецът, кимайки.

— И тогава те заговори за първи път?

— Да.

Кнеликт сви устни. Значи Ентрери го бе предал от самото начало.

— Моля ви, великолепни ми господине — изплака Бенегаст. — Не съм сторил нищо лошо.

— Ами двамата стражи, открити мъртви в другия край на улицата?

Изражението на Бенегаст бе красноречив отговор очевидно мъжът не знаеше нищо за тях.

— Не си направил нищо лошо? — попита Кнеликт. — И въпреки това закъсня с плащането на дълга си.

— Но… но… — заекна Бенегаст, — но всичко е тук.

Всичко, което дължа, и отгоре. Всичко за вас.

— Донеси го.

Мъжът се раздвижи бързо, размахвайки ръце и крака във всички посоки, но това не помогна особено за изправянето му от ъгъла и пода. Тогава обаче невидима ръка го сграбчи и го вдигна от земята.

— Къде? — попита Кнеликт.

Увиснал във въздуха, ужасеният Бенегаст тромаво посочи към скрин в другия край на стаята. Телекинетичната хватка на Кнеликт го запрати в тази посока, той се удари в чекмеджетата и се строполи в основата на бюрото. За своя чест остана на земята само за миг и отвори едно от чекмеджетата толкова рязко, че то изхвърча от бюрото и падна в краката му. На всички страни се разхвърчаха дрехи и търговецът се изправи отново, стиснал голяма кесия в ръката си.

— Всичко, което дължа — обеща той. — И отгоре.

Щом Кнеликт протегна ръка към търговеца, едно движение отстрани привлече вниманието и на двамата.

В стаята влезе истинската Мортру, която изглеждаше точно както Кнеликт само няколко мига преди това.

Котката тръгна към господаря си, но внезапно магия я отпрати във въздуха и тя се оказа в очакващата прегръдка на Кнеликт.

— Не! — изплака търговецът и се хвърли напред. Само не Мортру.

— Похвално — отбеляза Кнеликт и нежно погали ужасената котка. — Лоялен си към котешкия си другар.

— Моля ви, сър — каза Бенегаст и падна на колене. — Всичко друго, но не и моята Мортру.

— Обичаш ли я?

— Сякаш ми е дете.

— А тя отвръща ли на любовта ти?

— О, да, господине.

— Да видим и ако си прав, ще ти простя за дълга и закъснението. Всъщност, ако имаш лоялността на такова прекрасно създание като това тук, ще ти върна всички монети в тази кесия.

Бенегаст го изгледа объркано, без да знае какво да каже.

— Честна сделка? — попита Кнеликт.

Бенегаст нямаше идея как да отговори, но въпреки това кимна в знак на съгласие.

Кнеликт започна да прави магия и Бенегаст се сви назад. Заклинанието отне известно време на магьосника, но най-накрая насочи пръстите на едната си ръка към търговеца и изпрати вълни от енергия.

Бенегаст чу пукащи звуци — звуци от собствените му кости, които се трошаха и променяха формата си.

Внезапно стаята стана по-голяма, невъзможно огромна, което обърка бедния Бенегаст не по-малко от факта, че не изпитва болка от трошащите се кости.

Почувства се странно. Зрението му стана черно-бяло, а към ноздрите му полетяха толкова много миризми, че напълно объркаха сетивата му. Погледна надясно и наляво и видя бели линии в периферното си зрение, сякаш имаше… мустачки.

Изръмжаването на Мортру отново привлече вниманието му върху магьосника, който се извисяваше над него с гигантски, дори титанични размери. Мортру се дърпаше и извиваше в ръцете на Кнеликт.

Бенегаст понечи да запита какво се случва, но гласът му излезе като писукане и нищо повече.

После осъзна какво е станало и погледна назад, за да види тънката си опашка.

Беше мишка.

Обърна се отново към Кнеликт и Мортру.

— Е, ще разберем ли колко е дълбока лоялността на котката ти? — попита лукаво магьосникът.

Пусна Мортру на пода, но на Бенегаст се стори, че котката дори не докосна пода, толкова грациозен и бърз бе скокът й.

— Явно не твърде дълбока — отбеляза Кнеликт.

Не след дълго той си тръгна със ситата котка, свита на кълбо до рамото му, чудейки се какво, в името на всичко свято, щеше да прави с този тип Артемис Ентрери.

* * *

Тазмикела разбра кой е още щом видя слабия мъж, попреминал средната възраст, който бавно се изкачваше по хълма към входната й врата. Овехтялата му, обрулена от времето роба спокойно можеше да принадлежи на някой от хилядите номади, които скитаха из региона, но тояжката му, бяла като кост, принадлежеше само на един човек.

По гръбнака на Тазмикела пробягна тръпка и тя се намръщи при вида на магистър Кейн. Мразеше монаха — въпреки че осъзнаваше, че е безразсъдно. Мразеше го, защото се страхуваше, а Тазмикела не обичаше да се „страхува“ от който и да било човек. Но Кейн бе монах и велик магистър и това означаваше, че с лекота може да избегне ефекта от дъха й — най-голямото й предимство във всяка битка. Тазмикела не се страхуваше от магьосници, дори от архимагове като Кнеликт. Не се страхуваше от краля паладин, нито от героичните му приятели — не и от рейнджъра, свещеника, крадеца или барда — с изключение на един. Единствените хора единствените създания от нисшите раси, включително мрачните елфи, — които изнервяха драконката, бяха тези странни аскети, които посвещаваха живота си на усъвършенстване на телата си.

А и Кейн дори не бе обикновен монах. От гледна точка на бойните изкуства, той беше най-великият майстор из земите на Кървав камък и далеч извън пределите им. Разбирането и контрола над тялото му бяха толкова съвършени, че твърдяха, че може да постигне състояние отвъд този свят, където физическата му форма се издигаше отвъд телесните ограничения и можеше да надмогне дори границите на материалната равнина.

Всички тези слухове и шепоти се въртяха из мислите на Тазмикела, докато наблюдаваше приближаващия с решителна крачка мъж, с на пръв поглед обикновен външен вид.

„Помни коя си“, твърдо си напомни драконката.

Поклати бързо глава и угриженият й поглед се превърна в гримаса.

— Магистър Кейн — изрече тя, щом мъжът се приближи към верандата й — Измина твърде много време…

Мислеше да продължи с покана към монаха да влезе в дома й, но Кейн не изчака, а я подмина, кимайки леко в знак на благодарност.

Тазмикела се спря на вратата и не погледна към монаха вътре, преди да събере сили да изтрие презрителната усмивка от лицето си. Припомни си отново и отново, че Кейн без съмнение е дошъл по заръка на крал Гарет.

— На какво дължа удоволствието от вашето присъствие? — попита тя малко по-медено от нужното, докато се обръщаше и отиде до мястото си на масата точно срещу монаха.

Забеляза стойката му, която само й припомни, че мъжът е различен. Кейн не бе седнал с крака, спуснати на пода, както би направил всеки друг. Неговите бяха свити плътно под тялото му, със стъпала под задните му части, а гърбът му бе идеално изпънат и балансиран над центъра на тялото му. Тазмикела осъзна, че той може да се задейства по-бързо от всеки друг враг, дори от атаката на навита змия.

— Сестра ти ще се присъедини към нас съвсем скоро — отвърна Кейн.

— Очаквате Илнезара да пристигне навреме? — попита Тазмикела. Тонът й бе лековат, като за допълнителен ефект завъртя очи.

Предвид ефекта от шегата й върху магистър Кейн със същия успех можеше да завърти стола по пода. Той стоеше насреща й, без да мига или помръдва. Не просто без да мърда, а напълно неподвижен, с изключение на лекото повдигане и спускане на гърдите му, докато дишаше. Драконката се спря и дори се помести шумно няколко пъти, навеждайки се напред в опит да накара монаха да проговори.

Но той не го направи.

Просто стоеше там.

Измина доста време и той продължаваше просто да стои на място.

Тазмикела се изправяше неколкократно и отиваше до вратата в очакване на знак от сестра си. После сядаше обратно, а на лицето й се редуваха усмивки и смръщвания. Попита какво е времето, за Вааса, как са крал Гарет и лейди Кристин.

Кейн просто си стоеше там.

Най-накрая, след цяла сутрин, както се стори на Тазмикела, но всъщност по-малко от час, Илнезара се появи на вратата й. Влезе и поздрави сестра си и монаха, който отвърна със съвсем леко кимване.

— Заповядай, скъпа ми сестро — посмя да изрече Тазмикела, събирайки увереност с пристигането на втория дракон. — Изглежда гостът ми тази сутрин не е в добро настроение.

— Не присъствахте на церемонията в чест на завърналите се от Вааса — обади се монахът, обръщайки се към двете едновременно.

— Чух за това — отвърна Илнезара. — Онези, които разследваха последното творение на Зенги, нали?

Кейн я изгледа строго и продължително.

— Естествено информацията пътува бавно от село Кървав камък до Хелиогабалус, а ние не летим.

— По заповед на крал Гарет — добави Тазмикела. — Не бихме искали да ужасим половин Дамара.

— Мрачният елф Джарлаксъл и Артемис Ентрери са ви познати — заяви Кейн. — Работили са за вас преди пътешествието си до Вааса — пътуване, което може би са предприели по ваша молба?

— Твърде много предположения, магистър Кейн — отбеляза Илнезара.

— Отричате малко — отвърна Кейн.

— Имахме някои дребни сделки с този мрачен елф и приятеля му — каза Тазмикела. — Знаете с какво се занимаваме. Кой би бил по-подходящ да ни набави стока от тази двойка?

— Изпратили сте ги във Вааса — заяви монахът.

Илнезара се намръщи, но Кейн не мигна, така че Тазмикела отбеляза:

— Намекнахме на Джарлаксъл, че талантите му могат да му послужат по-добре в пущинака и че е възможно там да намери приключения, репутация и плячка.

— Има една стара поговорка, че намекът от дракон винаги е заповед — изкоментира монахът.

Тазмикела успя да се усмихне немощно и погледна към сестра си. Забеляза размяната на погледи между Кейн и Илнезара, които бяха почти заплашителни.

— Познаваме Джарлаксъл и Ентрери — заяви направо Тазмикела. — Не работят за нас, но от време на време ги наемаме. Ако сте дошли да поставяте под съмнение тяхната искреност, магистър Кейн, не трябваше ли да пристигнете преди церем…

Кейн я спря с вдигната ръка, жест, който накара гордата драконка да положи големи усилия да овладее гнева си.

— Уредили сте се тук по благоволението на крал Гарет — припомни й Кейн. — Никога не го забравяйте. Ние не сме врагове, приветствахме и двете ви в общността на Кървав камък с разтворени обятия и доверие.

— Предупреждението ви не звучи като изпълнено с доверие, велики магистре — каза Илнезара.

— Вие отхвърлихте домогванията на Зенги. Това не остана незабелязано.

— И сега? — попита Илнезара.

Кейн се изправи внезапно върху стола и се поклони дълбоко.

— Моля се да разберете, че живеем в опасни времена.

— Гледате на света от човешка перспектива — измърмори Илнезара. — Измервате бедствията с години, в най-добрия случай, а не в десетилетия или векове. Разбираемо е, че ще изречете подобно глупаво твърдение.

Кейн не демонстрира гняв при тези думи, докато сядаше обратно, но и не показа да е впечатлен.

— Замъкът не беше незначителен въпрос. Беше вероятно най-сериозното проявление на Зенги, проклето да е името му, от времената на падението му преди толкова години.

— Самият Зенги беше дребна работа — отвърна Илнезара. — Временно неудобство и нищо повече.

Дори Тазмикела потрепна при очевидното користно омаловажаване. И двете със сестра й бяха дишали много по-леко, когато кралят вещер бе победен. Не бяха изпитвали подобни притеснения от времената, когато Аспирадитъс, червената драконка, и трите й огнедишащи потомци бяха навлезли в планините на Западна Дамара 400 години по-рано.

— Може би мерим катастрофите с десетдневки или дори с години, уважаема лейди, защото това е всичко, което имаме — отговори й Кейн. — Времето ни е кратко по вашите представи, но е цяла вечност по нашите.

Не се притеснявам особено за последното творение на Зенги, защото вече е мъртво и съм убеден, че каквито и бедствия да ни е оставил в наследство кралят вещер, ще бъдат посрещнати подобаващо от Тайна песен и армията на Кървав камък.

— И все пак сте тук — отбеляза Тазмикела.

— Това е начинът, по който се справяме подобаващо с катастрофите си — отвърна Кейн и за пръв път в монотонния му глас се промъкна малко емоция — сух сарказъм.

— Тогава, моля, разкажете ни за тази катастрофа — заяви Илнезара с явно снизхождение.

Кейн я изгледа за няколко мига, но не отговори.

— Моля, кажете ни защо сте дошли на посещение намеси се Тазмикела, усещайки правилно, че монахът няма желание да нарече целта на посещението си по този начин.

— Притеснително е, че мрачният елф и човекът, които работят за вас, са излезли живи от този замък, а племенницата на крал Гарет, рицар от ордена, — не — призна монахът. — Както и фактът, че този мрачен елф и човекът са оцелели, а Мариаброн Скиталеца, безспорен герой на кралството и ученик на Олвен, — не. Няма да служа подобаващо на своя крал и приятел Гарет, ако не разследвам обстоятелствата около смъртта на племенницата му. Няма да служа подобаващо на своя приятел Олвен, ако не разследвам обстоятелствата около смъртта на ученика му. Не е тайна защо съм дошъл.

Сестрите се спогледаха.

— Гарантирате ли за мрачния елф и човека? — попита Кейн.

— Не са ни разочаровали — отвърна Тазмикела.

— Засега — добави сестра й.

Тазмикела отмести поглед от Илнезара към Кейн в опит да прецени ответната реакция на монаха, но да прочетеш емоциите му бе като да търсиш отпечатъци от стъпки по твърд камък.

— Истината е, че не сме твърде добре запознати с двойката — подхвърли Тазмикела.

— Не сте отговорни за появата им в Дамара?

— Определено не — отвърна Тазмикела и Илнезара повтори като ехо думите й още докато ги изричаше. — Научихме за тях в Хелиогабалус и решихме, че можем да използваме талантите им. Не е твърде различно от методите на Тайна песен и съм сигурна, че ако вие не бяхте наели двойката, щеше да го стори вашият приятел Келедон.

— Способни са в работата си — добави Илнезара.

— Кражбата? — попита Кейн.

— Придобиването — поправи го Тазмикела.

Кейн дори се усмихна леко при това извъртане. Отново се изправи рязко на стола и се поклони дълбоко.

Без да изрече нито дума повече, се обърна и напусна къщата на Тазмикела.

— Тези двамата ще си навредят, опасявам се, с фатален изход — отбеляза Тазмикела, когато монахът се бе отдалечил на подобаващо разстояние.

— Най-малкото — добави сестра й с повече загриженост, отколкото Тазмикела очакваше.

Драконката се обърна и видя, че Илнезара се взира през отворената врата към отдалечаващия се Кейн.

„И наистина, помисли си Тазмикела, малко създания на света можеха да притеснят един дракон повече от един монах — велик магистър.“

— Чувала ли си за битката при брода Голямата вила? — попита Илнезара, очевидно забелязала погледа на Тазмикела. — Два червени и един могъщ бял дракон изглеждали решени да разгромят един от отрядите на Гарет.

— И магистър Кейн побързал да се притече на помощ — продължи Тазмикела. — Предизвикал дъха им, огън и лед, и избегнал опасността.

— И дори измамил драконите да бълват един срещу друг — добави Илнезара.

— Според слуховете бялата — Глациаламакус — е била жестоко обгорена и никой не знае дали е оцеляла от раните си. И двата червени били ранени, от леда и от ударите на Кейн, последвани от атака на войните на Гарет.

— Това са слухове, нали знаеш — отбеляза Тазмикела.

— Може би, но правдоподобни, без съмнение.

След дълга пауза, в която да осмисли изводите, Тазмикела добави:

— Тези двамата започват да ми омръзват.

— Джарлаксъл ме притеснява — съгласи се Илнезара.

— Притеснява?

— Но е добър любовник — продължи необезпокоена Илнезара. — Може би трябва да го държа наблизо.

Тазмикела само завъртя очи при това заявление, без да е особено изненадана.

* * *

Отвън черната дупка на склона на планината приличаше на една от многото пещери, които изпъстряха региона на надвисналите скали и стръмни склонове на високите върхове на Галенските планини на изток от Ваасанската порта. Всеки, който влезеше в тази конкретна пещера обаче, щеше да открие, че тя е нещо повече, пълна с удобства и богатства, подканящи аромати и осветени с магия коридори.

Разбира се, всеки, който влезеше неканен, щеше да срещне смъртта си.

Прогонени от Хелиогабалус след падението на Зенги, Тимошенко, Праотецът на убийците, и могъщият му съветник Кнеликт бяха преместили бандата си в това далечно, добре защитено място. Серия от стаи се простираха навътре в планината, някои издълбани от каменоделци и миньори, много други — от магията на Кнеликт. Групата на Тимошенко живееше в удобство и сигурност, но не бе твърде отдалечена от делата си в Дамара, защото Кнеликт и другарите му магьосници бяха създали и поддържаха серия магически портали на стратегически места из кралството на Гарет.

През един от тези портали обратно в цитаделата се бе завърнала трепереща от гняв Джайлиана, магьосницата, която бе оцеляла от предателството на Ентрери в Околостението. Бе предала доклада си бързо и бе поискала подкрепление, за да се върне обратно в Хелиогабалус и да убие предателя. Колкото и ядосана да беше, Джайлиана бе достатъчно умна, че да не действа без изричното разрешение на Кнеликт и когато той й бе наредил да се откаже, тя се бе прибрала тихо в покоите си.

Кнеликт излезе под лъчите на слънцето на естествената каменна тераса на пещерата и се взря на запад покрай северните поли на каменните планини. Все още държеше Мортру и бе развил доста голяма симпатия към мъркащата котка, като дори обмисляше да създаде магическа връзка с животното.

Кнеликт бе доволен от знанието, че един от опиталите се да го измамят в момента си проправяше път през храносмилателния тракт на създанието.

— Джайлиана трепери от гняв — долетя глас иззад гърба му. Принадлежеше на един от лейтенантите му надежден, макар и обикновен тип на име Коурийз.

— Имам подготвена магия, която може да излекува това състояние — отвърна отсъстващо Кнеликт. — Разбира се, същевременно ще я превърне в леден блок.

— Знае, че те е провалила — отбеляза Коурийз.

— Провалила? — Кнеликт се обърна и Коурийз го погледна, след което отправи изненадан поглед към бялата котка. — Не се е провалила.

— Трябваше да се погрижи за Бенегаст.

— Беше там, за да стане свидетел на лоялността, или липсата на лоялност, на Артемис Ентрери — поправи го Кнеликт. — Не се е провалила.

— Но той се е измъкнал, а двама мъже бяха убити.

— Чудя се къде ли може да избяга? А ние губим млади попълнения почти ежедневно. Винаги има други, които да заемат местата им, а ако не губим толкова много, как ще разберем кои си струват усилието да бъдат обучени?

Устните на Коурийз се раздвижиха, но не каза нищо и Кнеликт се усмихна на очевидното объркване на мъжа.

— Може би трябва да ида и да кажа на Джайлиана какво е мнението ти по въпроса — предложи Коурийз.

— Може би трябва да използвам телекинеза и да те метна от скалата.

Мъжът пребледня и отстъпи крачка назад.

— Нека се задушава в гнева си — обясни Кнеликт. — Гневът е добър мотиватор. И нека издадем заповед за главата на нашия мил Артемис Ентрери. Може би нашата приятелка ще се изкуши от наградата.

— Ще тръгне след него безплатно — отвърна Коурийз. — Дори би ни платила за възможността, която ще й дадем.

— Това е решение, което тя трябва да вземе. Видяла е мъжа и се е запознала с уменията му. Бих очаквал, че жена, достатъчно мъдра да се набута в окултните изкуства, е достатъчно мъдра да разпознае и разликата между възможност и самоубийство.

Коурийз поклати глава за няколко мига, докато смели всичко, после попита:

— А наградата?

Кнеликт я обмисли за момент, смятайки, че може да е добра тренировка за по-младите членове и добър начин да прецени истинските способности на Артемис Ентрери.

— Петдесет къса платина — отвърна.

Коурийз облиза устни и кимна.

— Мислите ти по въпроса? — подпита Кнеликт, виждайки очакваното му неудобство.

В крайна сметка мъж с репутацията на Ентрери — дори и малките късчета, известни в Дамара, които най-вероятно бяха трохи от историята на интригуващия убиец — обичайно би донесъл поне десет пъти по-висока награда.

— Нищо, господарю Кнеликт. Ще закача заповедта за ликвидирането му.

Поклони се бързо и се обърна, за да напусне. Преди да стигне до пещерата обаче, магическата врата се плъзна от страничното си скривалище и запечата входа по такъв начин, сякаш никога не бе имало пещера. Коурийз се завъртя обратно с лице към Кнеликт, защото знаеше, че архимагът е затворил вратата с дребна магия.

— Когато те питам за мислите ти, ще е добре да ми ги кажеш — обясни Кнеликт. — Всичките.

— Извинете ме, господарю — примоли се Коурийз и се поклони многократно и неловко. — Аз само…

— Просто ги изречи — настоя магьосникът.

— Петдесет къса платина? — избълва Коурийз. — Мислех си сам да се пробвам за наградата, но да тръгна след този Ентрери — който се движи с мрачен елф! — за такава сума, не е изкусително.

— Защото си интелигентен.

Коурийз погледна нагоре към него.

— Само глупак би тръгнал след Ентрери за такава награда, съгласен съм. Така че нека видим кои глупаци трябва да разкараме от редиците си. Или по-скоро нека видим кои глупаци ще убие Ентрери. Може би ще остави следа от трупове, която крал Гарет няма да може да пренебрегне. От това можем само да спечелим.

— Но Ентрери най-вероятно няма да бъде убит — осмели се да вметне Коурийз.

Кнеликт само изсумтя, сякаш нямаше особено значение.

— Когато искам да умре, ще умре. Не забравяй, че Атрогейт е близо до него, а джуджето е лоялно. По-добре да вбесим Ентрери — или трябва да му викам „сър“ Ентрери? — и да изложим крал Гарет. А може и някой от тези, които се пробват, да покаже неочакван талант и всъщност да го убие. Или пък няколко ще се окажат достатъчно изобретателни, че да работят заедно и да спечелят наградата.

Коурийз започна да кима, схващайки всички потенциални ползи.

— От време на време трябва да предлагаме подобен тест на новите попълнения — обясни Кнеликт и сви рамене. — Как иначе ще знаем кой е достоен и кой трябва да се прости с живота си?

Коурийз кимна за последно, щом чу, че вратата зад него магически се плъзва настрани й се оттегли, когато Кнеликт го освободи с махване на ръка.

Кнеликт се изкиска и погали мъркащата Мортру.

— Ах, коте, как да оцелея с подобни глупаци на служба при мен? А той е един от по-свестните напоследък!

Върна се обратно на ръба и се загледа към Южна Вааса. Липсваха му славните дни, когато Зенги бе заемал вниманието на досадния Гарет и Цитаделата на убийците бе процъфтявала.

Мразеше да живее в пещера — дори и да е магически обзаведена.