Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (18)

Глава 17
За любов и омраза

Ентрери вдигна поглед, когато вратата на килията му се отвори и магистър Кейн влезе с голяма платнена торба.

— Вещите ти — обясни монахът, сваляйки торбата от рамото си и поставяйки я на пода в краката на мъжа.

Ентрери погледна към нея, после вдигна поглед обратно към Кейн, но не каза и дума.

— Освобождават те — обясни Кейн. — Всичките ти вещи са вътре. Необичайният ти жребец, камата и впечатляващият меч. Всичко, което носеше у себе си, когато те заловихме.

Без да престава да гледа подозрително монаха, Ентрери клекна и отвори торбата, разкривайки декорирания ефес на Нокътя на Шарон. Веднага щом сграбчи дръжката и почувства как оръжието с разум оживява в мислите му, осъзна, че не е блъф.

— Уважението ми към теб се увеличи многократно, когато вдигнах острието ти — изрече Кейн. — Малцина биха могли да вдигнат подобно оръжие, без да бъдат погълнати от него.

— Изглежда ти не си имал особени проблеми с него — отвърна Ентрери.

— Аз съм отвъд подобни притеснения — отбеляза Кейн. Ентрери измъкна своя пиуафуи и го преметна през раменете си с едно плавно движение. — Плащът ти е изработка на мрачните елфи, нали? — попита Кейн. — Живял ли си с мрачните елфи в техните земи?

— Аз съм отвъд подобни въпроси — отвърна убиецът, подигравайки се с тона на монаха.

Кейн поклати глава в знак, че не приема отговора.

— Освен ако не смяташ да ме принудиш да отговоря — отвърна Ентрери — с тази зараза, която вкара в мен.

Кейн отстъпи крачка назад със скръстени отпред ръце. Ентрери го наблюдава известно време, търсейки знак, някакъв знак. Но накрая с презрително подсмихване се съсредоточи обратно върху торбата и започна да прибира притежанията си, като през цялото време си правеше списък наум.

— Ще ми кажеш ли нещо повече за тази внезапна промяна на отношението? — попита, когато бе изцяло екипирай. — Или трябва да търпя обясненията на крал Гарет?

— Престъплението ти не е доказано — отвърна Кейн, — тъй като има алтернативно обяснение на намерението.

— И то е?

— Ела — изрече Кейн. — Имаш да изминеш дълъг път за кратко време. Освободен си от тъмницата, но пътят ти ще води извън Дамара и Вааса.

— Кой би искал да остане?

Кейн пренебрегна насмешливата забележка и тръгна нагоре по коридора, следван от Ентрери.

— След десет дни, Артемис Ентрери ще може да влиза в земите на Кървав камък само под угрозата от смъртно наказание. За следващите няколко дни ще бъдеш изтърпян от крал Гарет и кралица Кристин, но тяхното търпение не е безгранично. Само една десетдневка.

— Имам бърз кон, който не се уморява — отвърна Ентрери. — Десет дни са с девет повече отколкото са ми нужни.

— Добре, значи се разбрахме.

Известно време вървяха мълчаливо покрай многото любопитни и бдителни погледи на стражите. Ентрери отвърна на тези погледи със своя, безмълвен, но открито заплашителен, който накара войните до един да стиснат здраво оръжията си. Дори присъствието на Великия магистър Кейн не ги освободи от опасния и заплашителен поглед на Артемис Ентрери — поглед, който мнозина бяха изпитали, предсказание за смърт.

Артемис Ентрери не беше във великодушно настроение. Чувстваше вибрациите на нередната намеса на Кейн — бушуващо усещане, което напомняше за странни океански вълни, хванати в променливите контури на материалната му обвивка, въртящи и разбиващи се и събиращи се отново, докато се носят наоколо. Обяснението на Емелин за изопнатата като елфическа струна енергия изглеждаше доста точно на убиеца. Онова, което знаеше отвъд това обяснение, бе, че тази намеса в много отношения изглеждаше точно толкова ужасна, колкото изсмукващите живот свойства на собствената му инкрустирана кама.

Ръката на Ентрери подсъзнателно се плъзна към украсената с камъни дръжка на вярното му оръжие и той премисли възможностите.

— Спри — изрече Ентрери, когато двамата приближиха залата за аудиенции на краля.

Кейн се подчини и се обърна, за да погледне мъжа.

Стражите от двете страни на вратата се наведоха напред, хващайки по-здраво алебардите със стоманени върхове.

— Как да повярвам на това? — попита Ентрери. — На теб?

— Има ли алтернатива?

— Искаш да се махна оттук, осъден и с приведена в действие присъда, която е прогонване, а не смърт, и въпреки това държиш струната на живота ми в дъха си?

— Ефектите на Вибриращата длан ще се изтощят достатъчно скоро — увери го Кейн. — Не са постоянни.

— Но докато продължават, можеш да ме убиеш с лекота, нали?

— Да.

Докато монахът изричаше думите, Ентрери се задейства, измъквайки камата и скъсявайки разстоянието помежду им. Кейн беше подготвен, което не бе изненада за Ентрери и монахът блокира удара с лекота.

Но Ентрери не целеше убийство, нито се опитваше да прободе сърцето на монаха. Получи онова, което искаше, и успя да бодне дланта на Кейн с вампиричното острие. Задържа камата срещу раздраната плът на монаха.

Той погледна Кейн и се усмихна, за да предизвика любопитството му.

— Трябва ли да улесня самоубийството ти? — попита монахът.

В отговор Ентрери призова изсмукващите живота способности на инкрустираната кама. Очите на Кейн се разшириха, явно не можеше да се справи с подобни притеснения.

Един от стражите зад Кейн наведе алебардата си, макар мъдро да не предприе нищо друго — в крайна сметка, ако Великият магистър Кейн не можеше да се справи с убиеца, какво можеше да направи той? Другият се обърна към вратата и я отвори широко, призовавайки крал Гарет.

— Интересна дилема, не си ли съгласен? — каза Ентрери на монаха. — Държиш живота ми в мислите си и можеш да ме парализираш, както вече видях, с обикновена дума. Но аз трябва просто да пожелая камата да се нахрани и тя ще върне в мен твоята собствена жизнена енергия. Къде ни поставя това, магистър Кейн? Дали твоята Вибрираща длан ще е достатъчно бърза, че да ме убие, преди острието ми да изпие достатъчно, че да ме спаси? Дали и двамата ще паднем? Готов ли си да поемеш риска?

Кейн го гледаше и отвърна на обезкуражаващата му усмивка.

— Какво означава това? — попита крал Гарет на вратата на залата.

Край него отец Дугалд изломоти нещо неразбираемо, а кралица Кристин изръмжа:

— Предателство!

— Не повече от онова, показано на мен самия — отвърна Ентрери, без да откъсва поглед от Кейн.

— Трябваше да очакваме нещо подобно от псе като теб — изрече Кристин.

„Как ми се иска гърлото ти да беше в обсега ми“, помисли си Ентрери, но не го изрече. Мислеше, че Гарет е разбран мъж, но най-вероятно не и когато ставаше дума за кралицата му.

— Бяха ти върнати вещите и свободата — изрече Гарет. — Кейн не ти ли каза?

— Каза ми — отвърна Ентрери.

Чу тропането на бронирани крака в коридора зад гърба си, но не им обърна внимание.

— Тогава защо правиш това? — попита Гарет.

— Няма да се махна, докато съм под покварената власт на магистър Кейн — отвърна Ентрери. — Той ще се откаже от хватката си над физическото ми тяло или един от нас, може би и двамата, ще умре тук и сега.

— Глупак — изрече Кристин, но Гарет я накара да млъкне.

— Явно цениш достатъчно живота си, това е очевидно — започна Гарет, но Кейн вдигна свободната си ръка, за да се намеси.

През цялото време монахът не изпускаше Ентрери от поглед.

— Гордостта се счита за най-смъртоносния от всички грехове — изрече той.

— Тогава преодолей своята — отвърна Ентрери.

Усмивката на Кейн беше приемаща и монахът кимна бавно, после затвори очи.

Ентрери обви пръсти около дръжката на камата, готов да призове изцяло силите й, ако се стигне до това.

Всъщност не вярваше, че има шанс, дори и ако в двореца бяха само двамата с Кейн. Коварната хватка на монаха беше твърде силна и обезсилваща. Ако Кейн призовеше Вибриращата длан, Ентрери подозираше, че ще бъде осакатен, може би дори убит, преди камата да успее да свърши нещо съществено.

По лицето на магистър Кейн бе изписано единствено спокойствие, когато отвори отново очите си и почти веднага Ентрери почувства как вътрешният прилив утихва.

— Освободен си — изрече Кейн и за един миг ръката му се махна, просто изчезна от острието на камата. Толкова бързо, че Ентрери дори не успя да призове вампиричните й сили, ако имаше подобни желания.

— Поддаваш се на подобни искания? — с недоволство отбеляза кралица Кристин.

— Само защото бяха справедливо поискани — отвърна Кейн. — Артемис Ентрери бе уведомен за условията и освободен. Ако не вярваме, че ще приеме присъдата си, може би въобще не трябва да го освобождаваме.

— Може би не трябва — изрече Кристин.

— Освобождаването му е справедливо уредено — отвърна Гарет. — Не можем да принизим важността на обосновката за тази присъда. Но това нападение…

— Беше оправдано и в крайна сметка без значение за нас — увери го Кейн.

Ентрери прибра камата си и Гарет се обърна и избута Кристин и Дугалд пред себе си обратно в залата за аудиенции.

— Пропуснах ли всичко вълнуващо? — долетя глас отвътре, глас, който Артемис Ентрери познаваше твърде добре.

— Участникът в пазарлъка, предполагам? — обърна се към Кейн.

— Приятелят ти мрачен елф е доста настоятелен и идва подготвен.

— Само ако знаеше.

Когато малко по-късно вървеше до Джарлаксъл по калдъръмения път, Ентрери все още не се чувстваше свободен. Наистина, беше се измъкнал от тъмницата на Гарет, но мрачният елф, който вървеше край него, му напомняше, че съществуват много тъмници и не всички са изградени от дърво, камъни и железни решетки.

Докато обмисляше това, ръката му се плъзна назад и погали флейтата, която бе затъкнал отзад на колана си и му хрумна, че още не е сигурен дали инструментът не е сам по себе си затвор или ключ.

Ентрери и Джарлаксъл хвърляха дълги сенки пред себе си, защото слънцето бързо се спускаше зад планините отвъд малкото езеро. Нощният вятър вече започваше да духа.

— Значи ще вървите, ще си пеете и говорите и ще си мислите, че ще превземете с трясък света — прокънтя зад гърбовете им груб глас.

Джарлаксъл се обърна, но Ентрери просто затвори очи.

— Докато аз ще си стоя, мърморя и плюя и ще мърдам палци, затънали в пясък? — завърши Атрогейт. — По-скоро си мисля да пия, смърдя — спря се, повдигна един крак и пусна една страховита пръдня — и проститутка да галя с всяка ръка! Буахаха! Стой бре, плешиво парче въглен, чакай малките ми крачка да те стигнат. Няма да те гушкам, но съм достатъчно благодарен, че се спазари да ме пуснат от тоя замък!

— Не си го направил — промърмори Ентрери.

— Добър съюзник — отвърна Джарлаксъл. — Силна ръка и несломим дух.

— И несравним дразнител.

— В последно време беше тъжен заради проблемите с Цитаделата. Поне това му дължах — А пък аз си мислех, че си спазарил свободата ми, като си го предал — изрече Ентрери и Атрогейт беше достатъчно близо, че да го чуе.

— Буахаха! — избумтя джуджето.

Ентрери усети, че е невъзможно да обиди проклетото създание.

— О, но аз съм наранен, Артемис — изрече Джарлаксъл и изимитира рана, като драматично закри челото си с ръка. — Никога не бих изоставил съюзник.

Ентрери му отвърна с изпълнена със съмнение крива усмивка.

— Наистина, щом чух, че Калихай е отвлечена от стаята си във Ваасанската порта от Кнеликт и Цитаделата… — започна Джарлаксъл, но млъкна и остави тежестта на изказването му да увисне във въздуха, докато очите на Ентрери не се разшириха от притеснение.

— Пътуването до леговището на Кнеликт не беше лесно, разбира се — продължи Джарлаксъл.

— Къде е тя? — попита убиецът.

— В безопасност, в стая в странноприемницата надолу по пътя, естествено — отвърна Джарлаксъл. — Никога не бих изоставил съюзник.

— Кнеликт я е отвлякъл?

— Аха, аха — изрече Атрогейт. — И плешивото парче въглен, дето ти е приятел, взе главата на Кнеликт и я поднесе на подиума на Гарет. Буахаха! Ще ми се да бях видял как лейди Кристин си сбърчва нослето при таз гледка!

Ентрери изгледа твърдо Джарлаксъл, който се поклони дълбоко.

— Дамата ти те чака — изрече той. — Ние тримата трябва да се махнем от земите на Кървав камък в рамките на десет дни заради заплахата от смъртно наказание, но предполагам, че можем да отделим един ден. Може би ще успееш да убедиш лейди Калихай, че пътят й съвпада с нашия.

Ентрери продължи да го гледа. Нямаше отговори.

Когато бе принудил Джарлаксъл да премине през магическия портал на Кимуриел в недрата на замъка, беше очаквал, че никога повече няма да види мрачния елф, и всичко, което бе последвало, освобождаването му, джуджето, новината за Калихай, го заля като мощна вълна.

И докато се отдръпваше назад, тя го влачеше неумолимо със себе си.

— Върви при нея — изрече тихо и сериозно Джарлаксъл. — Тя ще се радва да те види.

— И докат’ си стоиш и игрички въртиш, мисля си аз да се напия завчас! — изрева Атрогейт и отново избухна в глупашки смях.

Очите на Ентрери изстреляха кинжали по посока на Джарлаксъл. Мрачният елф просто тръгна към странноприемницата.

Джарлаксъл и Атрогейт наблюдаваха как Ентрери изчезва по стълбите на „Последния отдих“, най-знаменитият хан в Кървав камък, който се славеше с чисти стаи, отлично елфическо вино и гледка към Бялото дърво от всеки балкон.

И джуджето, и мрачният елф, естествено, бяха известни в селището, защото боздуганите на Атрогейт бяха направили сериозно впечатление на населението на Ваасанската порта на север, а Джарлаксъл, в крайна сметка, бе мрачен елф!

Погледите, отправени към тях обаче, бяха изпълнени с подозрение, нещо, което не им убягна.

— Явно новината за помилването от Гарет още не е стигнала до тях — отбеляза Джарлаксъл и се плъзна в един стол край далечната стена на общата стая.

— Не е помилване — отвърна Атрогейт. — Макар да си мисля, че прогонването от земите на Кървав камък всъщност не е трагично. Не и с Цитаделата, която търси разплата за Кнеликт и прочее.

— Да, има го и този момент — отвърна мрачният елф и прикри усмивката си със знак към сервитьорката.

Едва бяха поръчали първата партида — вино за мрачния елф и медовина за джуджето, — когато двама познайници на Джарлаксъл влязоха неочаквано през входната врата на „Последния отдих“.

— Не са много случаите, в които съм те виждал изненадан — отбеляза Атрогейт.

— Не е обичайно явление, уверявам те — отвърна Джарлаксъл, без да отделя очи от новодошлите, двойка сестри, за които знаеше, че са повече от това, което изглеждат.

— Хрумнаха ти разни фантазии, а? — изрече Атрогейт, следвайки погледа му и се изсмя високо, а смехът му се усили още повече, когато двете жени се присъединиха към тях.

— Лейди Илнезара и уважаема Тазмикела — изрече Джарлаксъл и се изправи вежливо. — Смятах да разговарям с вас в Хелиогабалус по пътя си на юг извън кралството.

Край малката маса имаше само три стола и Тазмикела седна на празния, като направи знак на Джарлаксъл да седне. Илнезара изгледа Атрогейт.

— Трябва да разговаряме с Джарлаксъл — каза тя на джуджето.

— Буахаха! — изрева в отговор Атрогейт. — Е, аз съм по слушането! Не вярвам да може да ви накара да се усмихнете и двете, нал…?

Не успя да довърши въпроса си, защото Илнезара го сграбчи за предната част на туниката и с лекота го вдигна във въздуха само с една ръка.

Атрогейт изломоти и се загърчи.

— Ей, мрачни елфе! — каза той. — Има бая ръчичка! Буахаха!

Илнезара го гледаше ядосано и фактът, че почти всички в кръчмата наблюдаваха как фината жена е вдигнала във въздуха с една слаба ръка облеченото в тежка броня, тежащо близо двеста паунда джудже, изглежда въобще не я смущаваше.

— Виж сега, хубавелке, предполагам, че си си направила някоя магийка или си пийнала отвара, може даже да си имаш колан като моя — изрече Атрогейт. — Обаче си мисля, че ще си умна мома, ако покажеш, че си знаеш мястото и ме пуснеш.

Джарлаксъл потрепери.

— Както искаш — отвърна Илнезара.

Огледа се наоколо в търсене на чиста пътека и с едно движение на китката запрати джуджето през стаята, където той се удари в една празна маса и я отнесе заедно с няколко стола право в стената.

Изправи се вбесен, но се облещи и се строполи на пода.

Илнезара зае мястото му, без да го удостои с втори поглед.

— Моля те, не го чупи — изрече Джарлаксъл. — Струваше ми скъпо.

— Напускаш службата си при нас — изрече Тазмикела.

— Няма голям избор по въпроса — отвърна мрачният елф. — Поне не и за мен. Вашият крал Гарет даде ясно да се разбере, че гостоприемството му е стигнало предела си.

— Без съмнение не по твоя вина.

— Сарказмът ти е на място — призна Джарлаксъл.

— Имаш нещо, което искаме — обади се Илнезара.

Джарлаксъл надяна нараненото си изражение.

— Милейди, давах ви го толкова много пъти — остана доволен, когато предизвика усмивка на лицето на Илнезара, защото знаеше, че стъпва по опасна почва с изключително опасни събеседници.

— Знаем какво притежаваш — прекъсна ги Тазмикела преди сестра й и мрачният елф да се отнесат. — И двата предмета — от кулата на Херминикъл и от замъка.

— По-ценният от замъка — съгласи се Илнезара.

— Уршула би се съгласил — призна Джарлаксъл. — Този крал вещер, който е властвал наоколо, наистина е бил умен.

— Значи признаваш, че ги притежаваш?

— Камъни с формата на черепи — изрече Джарлаксъл. — Човешки от кулата, и на дракон от замъка, разбира се. Но това го знаехте, когато ме изпратихте във Вааса.

— И ти ги придоби? — заключи Илнезара.

— И двата, да.

— Тогава ни ги дай.

— Тук няма място за преговори — предупреди Тазмикела.

— Не са у мен.

Сестрите драконки размениха загрижени погледи, след което се обърнаха към Джарлаксъл, но в очите им все още се четеше съмнение.

В другия край на стаята Атрогейт се изправи на колене и разтърси косматата си глава. Все още със залитане успя да се изправи на крака и тръгна към масата.

— За да избягам от крал Гарет, трябваше да повикам някои стари приятели — каза Джарлаксъл. Пое си въздух и погледна към Илнезара. — Справяш се добре с гадателската магия, нали? — попита я. — Направи ми заклинание, за да прецениш дали казвам истината, защото искам да повярвате на всяка моя дума.

— Джарлаксъл, когото познавам, не би се разделил с готовност с подобни могъщи артефакти — отвърна Илнезара.

Въпреки това започна да прави магията, както бе поискал.

— Това е само защото не знаеш за Бреган Д’аерте.

— Д’аерте? Не нарече ли така замъка си? — попита веднага, щом сестра й приключи и показа, че дуеомерът е завършен.

— Така е, наречен беше на група независими… авантюристи от родния ми Мензоберанзан. Естествено, повиках ги, за да избягам от армията на крал Гарет и за да уредя освобождаването на лейди Калихай от Цитаделата на убийците.

— Чухме, че си занесъл главата на Кнеликт на крал Гарет — изрече Тазмикела.

Зад Илнезара Атрогейт наведе глава и вместо да нападне, по-скоро се строполи напред. Натресе се право на вдигнатата ръка на жената и спря, сякаш се бе ударил в скалиста планинска стена. Отскочи леко назад и остана замаян. Илнезара се обърна право към него, духна и го запрати в кълбо назад, при което той остана паднал по корем в средата на пода. Изправи се на лакти и се взря невярващо в жената, естествено, без да е наясно с истинската й природа.

— Мисля, че ще трябва да си намеря колан като нейния — изрече и се строполи.

— Беше скъпо предложение — каза Джарлаксъл, щом вълнението утихна. — Но не можех да оставя лейди Калихай да умре и ми трябваше нещо, с което да се спазаря за освобождаването на приятеля си… — спря и се замисли за Атрогейт. — Приятелите си — поправи се — от тъмницата на крал Гарет.

— Дал си камъните с форма на череп на сподвижниците си от Подземния мрак? — попита Тазмикела.

— Нямаше какво повече да ги правя — изрече Джарлаксъл. — А Подземният мрак е добро място за подобни артефакти. Причиниха само неприятности тук, в огрения от слънце свят.

— Ще причинят само неприятности и в Подземния мрак — отвърна Илнезара.

— Още по-добре — отвърна Джарлаксъл и вдигна чашата си за тост.

Тазмикела погледна към сестра си, която продължи да се взира в Джарлаксъл още няколко мига, преди да кимне бавно.

— Ще разучим тази информация по-подробно обърна се към мрачния елф Тазмикела.

Джарлаксъл почти не я чу, защото внезапно в мислите му бе прозвучал друг призив.

— Наистина, бих бил разочарован, ако не го направите — каза той, след като успя да подреди думите й. — Но, моля, извинете ме, защото имам неотложна работа.

Изправи се и докосна ръба на шапката си за поздрав.

— Не сме те освободили — изрече Тазмикела.

— Уважаема лейди, моля, позволете ми да се оттегля.

— Натоварени сме от магистър Кейн да те отнесем от тези земи — каза Илнезара.

— По изгрев-слънце.

— По изгрев, тогава — изрече Джарлаксъл и пристъпи напред.

Ръката на Тазмикела препречи пътя му и Джарлаксъл погледна жално към Илнезара.

— Пусни го, сестро — подкани я Илнезара.

Тазмикела прикова Джарлаксъл с поглед, погледът на ядосан дракон, но свали ръката си и му позволи да мине.

— Погрижи се за него — обърна се към сервитьорката Джарлаксъл и посочи Атрогейт. — Сложи го да седне, щом се пробуди и смекчи болката му с всичкото пиене, което поиска.

Докато изричаше думите, й подхвърли малка кесия и тя кимна.

— Истината ли ни каза? — попита Тазмикела веднага щом остана сама със сестра си.

— Макар и непълна, но не съм съвсем сигурна за съдбата на Кнеликт.

— Крал Гарет е направил мъдър избор с изгонването му — каза Тазмикела. — Продължава да поддържа връзки със създанията от Подземния мрак? — тя изсумтя подигравателно. — Глупакът му с глупак, но със сигурност сме по-добре, ако черепите наистина са извън тези земи. Може би е възможно да има добри последици от зли сделки, защото този създава само проблеми.

— Ще ми липсва — беше всичко, което изрече очевидно разсеяната Илнезара, докато се взираше изпълнена с копнеж след отдалечаващия се мрачен елф.

* * *

Тя се люшкаше на димящата светлина от свещите, а дългата й коса се спускаше зад нея, покривайки раменете й. По голото й тяло блестеше пот и тя изви гръб назад и погледна към тавана на стаята, като дишаше и стенеше тихо.

Под нея Артемис Ентрери сграбчи този красив образ в мислите си и усети отмора от раздразнението и гнева. Беше ядосан, че Джарлаксъл го бе използвал и още по-ядосан, че мрачният елф го бе спасил. Последното, което искаше, бе да му е задължен. И пътят ги зовеше отново, път, който явно щеше да извърви с Джарлаксъл и досадния Атрогейт.

И с Калихай, припомни си, докато протягаше и прокарваше нежно ръка от долната страна на брадичката до корема на жената. Тя щеше да е неговата котва, надяваше се той, неговата опора, и може би с тази солидна опора щеше да намери начин да се отърве от Джарлаксъл.

Но наистина ли го искаше?

Беше твърде объркващо за бедния човек. Погледна настрани, където беше натрупал своите дрехи и екипировка и видя флейтата на Идалия насред купчината.

Знаеше, че флейтата му е въздействала, надзърнала е в сърцето му и го е накарала да иска повече от живота от обикновено съществуване.

Едновременно мразеше това и го оценяваше.

Всичко изглеждаше по този начин за Артемис Ентрери. Всичко беше парадоксална смесица от любов и омраза, от стоицизъм и отчаяна нужда, от приятелство и желание за самота. Нищо не изглеждаше ясно, нищо не изглеждаше в съгласие.

Погледна нагоре към любимата си и промени мнението си за последните две точки. Беше истинско и топло. За пръв път в живота си се бе отдал изцяло на една жена.

Калихай завъртя глава напред и го погледна, а очите й бяха изпълнени с енергия и решителност. Задъвка леко долната си устна, дъхът й излизаше на пресекулки.

После отметна глава назад, изви гръбнак и Ентрери почувства как тя се стяга като опъната тетива.

Затвори очи и остави момента да го облее целия и да го понесе със себе си и почувства как Калихай се отпуска. Отвори очи, очаквайки да види как се отпуска върху него.

Вместо това видя жена, която се взира в него с кама в ръка.

Кама, насочена към сърцето му.

И той не разполагаше с никаква защита, никакъв начин да спре смъртоносното пробождане. Можеше да вдигне ръка и вероятно да понесе наръгване в нея, но не го направи. Защото за част от секундата, преди камата да се забие, Ентрери осъзна, че всичката му надежда е отлетяла, че всичко, цялата основа, която поддържаше здравия му разум, е просто още една лъжа. Не се опита да блокира.

Не се опита да се хвърли настрани.

Камата не можеше да го нарани повече отколкото предателството вече бе успяло.