Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (12)

Глава 11
Примамката

Джуриймо Паскададъл опря гръб на стената на таверната и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка на облекчение. На улицата отвън неколцина от другарите му лежаха мъртви или бяха ранени и извадени от строя, а други бяха отведени от главорезите на Тайна песен.

Беше наистина доволен, че му бяха дали позиция в ариергарда, да пази гърба на другарите си от Цитаделата, докато те се промъкваха към мрачния елф и убиеца.

— Тайна песен — промърмори под носа си, а гърлото му се изпълни с яд.

Вратата до него се отвори с трясък и мъжът извика и отскочи. Със залитане в кръчмата влезе Киникуипс Ситния, строен — по стандартите на полуръстовете — крадец с голяма слава в организацията. Киникуипс беше майстор на дегизировката и всъщност беше като ментор в този занаят в Цитаделата. Често бе основният полуръст при операциите на Цитаделата на убийците в Хелиогабалус. Бе прекарал почти две години, за да си създаде фалшива самоличност като бездомник. Докато го гледаше как се препъва в общата стая на кръчмата, Джуриймо осъзна, че прикритието му е било провалено. Ризата му бе разкъсана, а на лявото му рамо имаше ярка кървава следа. Значителна част от тъмнокафявата му коса липсваше, вероятно отскубната.

Той погледна към Джуриймо и мъжът почти припадна. Но Киникуипс беше твърде голям професионалист, за да издаде съучастника си, дори и с поглед, така че полуръстът веднага отклони очи и продължи да залита.

Остро свистене избухна по посока на Киникуипс и изключително необичаен снаряд под формата на трио черни железни топки, въртящи се на краищата на късо въже, прелетя покрай стреснатия Джуриймо и улучи отстъпващия полуръст в кръста и краката. Топките се увиха около горкия дребосък и се събраха заедно, съпроводени от хрущене и разрушителна ефективност чупейки кости и овързвайки го здраво.

Киникуипс се строполи на пода, падна на една страна и започна да се извива от болка и да хленчи. Масите се разбутаха във всички посоки, когато клиентите на кръчмата наскачаха, за да се отдалечат колкото се може повече от него.

Защото в заведението влезе страховито изглеждаща двойка, мъж елф и жена човек, облечени в черна кожа.

Очевидно елфът бе хвърлил топките, защото отиде спокойно да ги прибере, а на хълбока му се полюшваше изящен меч. Жената носеше двойка патрондаши, обсипани с блестящи ножове за хвърляне. Движеше се със същата грациозност като партньора си, което издаваше години тренировки.

С явна бруталност елфът разви и прибра топките, а полуръстът отново изписка от болка.

Джуриймо отмести поглед и се отправи към отворената врата. Жената извика след него, но той наведе глава и бързо премина през вратата, свивайки към улицата.

Там беше спрян от мъж в обикновена, мръсна роба.

Джуриймо се опита да го избута, но само с една ръка мъжът го спря изцяло.

Изражението на Джуриймо стана объркано и той погледна надолу към ръката.

С почти невидимо извиване и леко побутване мъжът с робата запрати залитащия Джуриймо обратно в стаята в неудобна близост до опасната жена.

— К-каква е тази атака? — заекна той и се огледа жаловито. Протестите заседнаха в гърлото му, щом срещна погледа на жената.

— Този? — попита тя и се обърна към елфа зад себе си.

В отговор елфът се облегна на счупеното бедро на падналия Киникуипс и полуръстът изкрещя от болка.

— Този? — обърна се към него елфът.

Полуръстът изкриви лице и погледна настрани, после изпъшка отново, когато елфът натисна бедрото му.

— Какво означава това? — настоя Джуриймо и внимателно отстъпи по-далече от жената.

Част от посетителите се размърдаха при тази явна проява на насилие и на Джуриймо му хрумна, че все пак може да намери някаква подкрепа.

Жената отмести поглед от него към мъжа с робата.

— А този, магистър Кейн? — попита тя.

Всяко движение в кръчмата бе преустановено моментално и настъпи мълчание.

Джуриймо трябваше да си напомни да диша, после се отказа от опитите, когато магистър Кейн застана пред него. Монахът го изгледа продължително и макар Джуриймо да се опита да отклони очи, поради някаква причина не можеше. Чувстваше се гол пред легендарния монах, сякаш Кейн гледаше право през него или право в сърцето му.

— Ти си от Цитаделата на убийците — заяви Кейн.

Джуриймо започна да пелтечи несвързано, като едновременно клатеше глава в знак на отрицание и кимаше.

Кейн продължи да го гледа.

Стените сякаш започнаха да се приближават към треперещия убиец. Почувства се така, все едно подът се надига и се опитва да го погълне, дори се надяваше това да се случи! В гърдите му закипя паника. Знаеше, че е разкрит — Кейн не беше задал въпрос, а бе изрекъл факт. И тези очи! Монахът не мигваше. Монахът знаеше всичко!

Джуриймо не посегна към собствения си нож, затъкнат в колана на гърба му. Не можеше да си представи да се бие с това чудовище. Сетивата му полудяха, инстинктите заменяха рационалните мисли. Внезапно извика и се хвърли към вратата… или се опита.

Пред погледа му проблесна бяла тояжка и го удари под брадичката. Сякаш в просъница почувства удара, сладкия топъл вкус на кръвта, изпълваща устата му, и усети, че тояжката се плъзва под мишницата му. Не видя Кейн да хваща свободния й край, зад лопатката му, но осъзна, макар и за миг, че е във въздуха, превъртя се през глава и след това падна. Падна по гръб и моментално се изправи на лакти…

… точно преди тояжката, тази смъртоносна бойна тояжка, да го удари по челото и да го залепи на пода.

— Отведете и двамата в замъка — нареди Кейн на подчинените си.

— Този трябва да го погледне свещеник, може би дори отец Дугалд — отвърна елфът, който стоеше надвесен над полуръста.

Кейн сви рамене, сякаш нямаше значение, и може би наистина беше така. Със сигурност свещениците щяха да облекчат дребосъка.

Може би дори щеше да има сили да извърви сам пътя към бесилката.

* * *

Създанието беше добре облечено по стандартите на благородниците на Дамара, особено като се вземе предвид оркското му наследство. Движеше се с аура на достойнство и величествен маниер, подобно на кралски куриер или иконом в един от най-великите домове на Града на бездънните води. Това не бе пропуснато от полуорките, които патрулираха по северната стена на Палишчук и наблюдаваха грациозното приближаване на орка. Вървеше напред съвсем безгрижно, макар няколко стрели да бяха насочени към него. Щом спря, се поклони учтиво и размаха една ръка, за да покаже, че държи свитък.

— Добра среща — изрече на перфектен общ език и с акцент, много по-различен от това, което стражите очакваха.

Звучеше почти превзето, а гласът му бе носов, нещо доста необичайно за раса, известна с плоски носове и широки ноздри.

— Моля ви да ми позволите да вляза в прекрасния ви град или ако това е невъзможно, да доведете водачите си.

— Каква работа имаш тук? — изломоти насреща му единият от стражите.

— Ами, добри ми господине, трябва да направя съобщение, разбира се — отвърна оркът и вдигна напред ръката, държаща свитъка. — При това съобщение, което господарят ми е заповядал да направя веднъж и само веднъж.

— Кажи го на нас и може да те пуснем — отвърна стражът. — Или пък не.

— Или може да повикаме Уингхам и съвета — добави втори страж.

— Или пък да не ги викаме — допълни първият.

Оркът се поизпъна и постави една ръка на бедрото си, едното му стъпало беше стъпило на земята, а другото — с пета нагоре. Не понечи да развие свитъка или да направи нещо друго.

— Е? — подкани го първият.

— Господарят ми е заповядал да направя съобщението само веднъж — отвърна оркът.

— Ами, значи имаш проблемче — отвърна стражът. — Щото ние няма да те пуснем и нямаме намерение да тревожим съвета, докато не разберем за какво си тук.

— Ще почакам — реши оркът.

— Почакаш? Ах, чистокръвни, колко дълго ще почакаш?

Оркът сви рамене, сякаш нямаше значение.

— Ще те оставим да измръзнеш до смърт на пътя пред портата, глупако.

— По-добре, отколкото да не се подчиня на господаря си — отвърна оркът без никакво колебание и това накара стражите да разменят любопитни, притеснени погледи.

Оркът измъкна скъпа, обшита с кожи пелерина и я обви плътно около раменете си, после се обърна леко, така че вятърът да е откъм гърба му.

— И кой ще да е тоз господар, че си готов да замръзнеш? — попита първият страж.

— Крал Артемис I, естествено — отвърна оркът.

Стражът повтори безмълвно името и очите му се разшириха. Погледна към другарите си само за да види, че те също се опитват да преглътнат думите, — Артемис Ентрери ли те изпраща?

— Разбира се че не, селяко — отвърна оркът. — Не съм достатъчно важен, че да разговарям с крал Артемис. Изпълнявам нарежданията на Първия гражданин Джарлаксъл.

Двамата водещи стражи се свиха обратно зад стената.

— Проклетите глупаци наистина го мислят — изрече единият. — Изградили са си кралство.

— Има разлика между това да изградиш и да кажеш, че си изградил — отвърна първият.

— Е, откъде тогава са си намерили паж? — попита другият. — Виж го, чуй го. Не е от типа дето можеш да намериш в ловна дружинка чистокръвни.

Трети страж се приближи до свитата двойка.

— Отивам да повикам Уингхам и съветниците — обясни той. — Ще искат да видят това — погледна през стената към неочаквания посетител. — И да го чуят.

След по-малко от половин час Уингхам, Арраян, Олгерхан, водачите на Палишчук и по-голямата част от жителите на града се бяха събрали на най-северния площад и наблюдаваха как странният куриер преминава наперено през вратата.

— Почти очаквам да видя как около него валят цветя — прошепна на Арраян Уингхам и магьосницата се изкиска, при все очевидната сериозност на ситуацията.

Без да обръща особено внимание на хихиканията в тълпата, чистокръвният орк застана в центъра на събралото се множество и с театрален жест и преувеличено движение на китката разви свитъка пред себе си, хващайки го с две ръце.

— Чуйте! Чуйте! — извика той. — И слушайте внимателно, о, добри ми жители на Палишчук в земята, известна преди като Вааса.

Това предизвика известно раздвижване.

— Известна преди? — прошепна Уингхам.

— Никога не вярвай на мрачен елф — добави Олгерхан и се наведе през Арраян, която вече не хихикаше, за да се обърне към Уингхам.

— Крал Артемис I обявява пълни и свободни права на Палишчук и гражданите му — продължи оркът. — Негово Величество не проявява никакви претенции върху прекрасния ви град, нито изисква плащането на десятък, нито отказва достъп до някой път, мост или открито пространство в рамките на цяла Д’аерте.

— Д’аерте? — повтори като ехо Уингхам и поклати глава. — Наименование на езика на мрачните елфи.

— С изключение, разбира се, на пътищата, мостовете и откритите пространства в самия замък Д’аерте — добави оркът. — И дори и там жителите на Палишчук са добре дошли… със специално разрешение за достъп, разбира се. Когато гледа към вас, крал Артемис не вижда враг и най-съкровеното му желание е царуването му да бъде белязано от търговия и просперитет за жителите на Д’аерте и Палишчук.

— За какво говори? — прошепна Олгерхан на Уингхам.

— Предполагам, война — отвърна съсухреният и опитен полуорк.

— Това е лудост — изрече Арраян.

— Никога не вярвай на мрачен елф — измърмори отново Олгерхан.

Арраян погледна към Уингхам, който просто сви рамене, докато чистокръвният приключи с четенето, което се състоеше предимно от рецитиране на титли и прилагателни — превъзходен, великолепен, удивителен, — които да украсят името на крал Артемис I от Д’аерте.

Когато приключи, оркът направи леко движение с китката и пусна пергамента с долната си ръка, при което той се нави на руло. С бързо и елегантно движение оркът го мушна под единия си ръкав и отново застана с ръка на бедрото.

Уингхам погледна към групата от трима съветници и зачака да му кимнат почтително, за да започне да отговаря — покана, която не беше неочаквана, защото полуорките от Палишчук често търсеха насоки от опитния Уингхам за делата отвъд уединения им град. Поне за неща, които не носеха непосредствена опасност от битка, каквато бе обичайната ситуация.

— А какво е името ви, драги господине? — обърна се към вестоносеца Уингхам.

— Аз съм без значение — долетя отговорът.

— Как искате да се обръщам към вас, като към чистокръвния, орка, или може би вестоносеца от Д’аерте? — попита Уингхам и пристъпи напред от тълпата, така че да огледа по-добре странното създание.

— Обръщайте се към мен, както бихте се обръщали към крал Артемис I — отвърна оркът. — Защото аз говоря и слушам вместо Негово Величество.

Уингхам погледна към градските съветници, които не можаха да предложат нищо освен усмивки и свиване на рамене.

— Молим да ни извините за очевидната изненада, крал Артемис — изрече Уингхам. — Такова известие, разбира се, бе неочаквано.

— Беше ви казано почти същото преди по-малко от десет дни, когато крал Артемис и първия гражданин преминаха през вашия чудесен град.

— И все пак…

— Не приехте ли думата му?

Уингхам спря, защото нямаше желание да прекрачи някоя невидима граница. Припомни си добре битката, която Палишчук беше водил с гаргойлите от замъка и нито той, нито някой от останалите искаха смъртоносната вечер да се повтори.

— Трябва да признаете, че предявяването на претенции към Вааса…

— Д’аерте — прекъсна го оркът. — Вааса ще се използва само когато се говори за онова, що е било, не за онова, което е.

— Предявяването на претенции към кралство тук, от крал и първи гражданин, доскоро неизвестни в земите на Кървав камък, е безпрецедентно, трябва да се съгласите — изрече Уингхам в опит да избегне явно съгласие или несъгласие. — И да, изненадани сме, защото има друг крал, който е предявил претенции към земята.

— Крал Гарет властва в Дамара — отвърна оркът. — Той не е предявявал формални претенции над земята, известна някога като Вааса, като се изключи настояването му да бъде прочистена от „вредители“, включително от една раса, която е наполовина от вашата кръв, в случай, че не сте забелязали.

Това предизвика раздвижване сред полуорките и във въздуха над неспокойната тълпа се понесоха не едно и две груби подмятания.

— Но, разбира се, изненадата ви не е неочаквана — продължи оркът. — И, естествено, е незначителна реакция в сравнение с тази, с която първият гражданин очаква да посрещнат вашия вестоносец, когато отпътува за Д’аертанската, известна преди като Ваасанска, порта и през прохода Кървав камък до селото със същото име — той протегна ръка и подаде на Уингхам втори свитък, запечатан с восъчен печат.

— Всичко, което крал Артемис I ви моли да направите и което, естествено, е във ваш интерес, е да изпратите куриер до крал Гарет, който да му поднесе вестта за раждането на Д’аерте. Добре ще е, ако крал Гарет прекрати смъртоносните си дейности в границите на Д’аерте веднага, в името на мира между двете ни страни.

И наистина — завърши с дълбок поклон оркът — такова разбирателство е всичко, което крал Артемис I желае.

Уингхам нямаше какво да отговори на тези думи, и как би могъл да има? Прие навития пергамент, погледна отново към странния печат от зелен восък, който му бе непознат, и после премести поглед към обърканите съветници.

Докато погледне обратно, оркът вече бе тръгнал наперено към северната порта.

Никой не направи опит да му попречи.

* * *

— Това ти хареса — каза Джарлаксъл с кисела физиономия, но не получи отговор от псиониста.

— Ще ме сърби цяла десетдневка от носенето на оркска обвивка — отвърна Кимуриел.

— Стоеше ти добре.

Кимуриел се намръщи — доста необичайна емоция от затворения мрачен елф.

— Новината ще стигне бързо до Дамара — предположи Джарлаксъл. — Уингхам най-вероятно ще изпрати Арраян или друг магьосник да отнесе съобщението преди пътищата да бъдат затворени от дълбоките снегове.

— Тогава защо не изчака да паднат снеговете? — попита Кимуриел. — Даваш време на Гарет да улесни преминаването си.

— Давам му? — отвърна Джарлаксъл и се наведе напред през бойниците на замъка. — Приятелю, аз разчитам на това. Не искам глупакът Кнеликт да се окаже тук без конкуренция и очаквам, че Гарет ще е по-разбран, отколкото предадения магьосник от Цитаделата на убийците. За Гарет ще бъде въпрос на политика. За Кнеликт вече е лично.

— Защото пътуваш с глупак.

— Не бих очаквал търпение от човек — отвърна Джарлаксъл. — Не живеят достатъчно дълго. Ентрери просто придвижи ситуацията напред, нищо повече. Дали сега, преди яростната атака на зимата или по време на студените пролетни дъждове, Гарет ще настоява за отговори. По-добре да го изправим срещу Кнеликт пред портите ни, вместо да се разправяме с всеки по отделно.

* * *

Нещастието на Атрогейт от това, че е в затвора, беше смекчено донейде от щедрите количества медовина и ейл, които му предоставяха тъмничарите. Не би позволил някой да каже, че не може да пречисти — е, всъщност той използва „прокара“, защото „пречисти“ му бе малко сложна дума — мъката си с няколко паунда храна и няколко галона ейл.

Така че седна на твърдото си легло в малката, но не и неудобна килия, и започна да тъпче устата си с хляб и кейк и да ги прокарва, обръщайки бързо халби със златистокафеникава течност. За да минава по-бързо времето между хапките, глътките, оригванията и пръдните, Атрогейт пееше любимите си джуджешки песни като „Скачай на въже от оркски вътрешности“ и „Пусни си дълга брада, жено, или зимата ш’ти смръзне зърната“.

Последната я пазеше за моменти, когато пред килията му заставаха на стража жени елфи или хора и специално се стараеше да извиси гласа си до гръмовни висоти, когато стигнеше до рефрена „разклати ги за глезените, че да надникнеш под фустите им“.

При цялото му беснеене и изпълнено с оригвания привидно добро настроение Атрогейт не можеше да пренебрегне непрестанното тропане на чуковете пред високото прозорче на килията му. Късно през една осветена от луната вечер, след като бе изчакал да чуе равномерното дишане на стража пред килията си, показващо, че е в дебрите на съня, джуджето бе изправило до стената кревата си и се бе покатерило достатъчно високо, че да успее да надникне.

Строяха бесилка с отвор в пода.

На Атрогейт му бе заявено какво е престъплението му срещу крал Гарет и знаеше добре наказанието за предателство. И макар да съдействаше и да бе предал няколко от шпионите на Кнеликт в Хелиогабалус — мъже, които така или иначе никога не бе харесвал — никой от представителите на Гарет не му бе намекнал, че присъдата му може да се отложи или дори намали.

Имаше ейл и медовина и достатъчно храна. Реши, че поне може да е дебел, когато капакът се отвори под него, така че вратът му да се счупи бързо и да не се поклаща наоколо, напикавайки се пред зяпачите. Беше виждал подобни случаи няколко пъти и бе решил, че няма да е подобаващ край за някого с толкова постижения.

Може би дори щеше да успее да се спазари името му да остане на плакета пред Ваасанската порта…

Точно тази мисъл се въртеше в главата му една вечер, когато вратата на килията му се отвори и в стаята пристъпи позната фигура.

— Ах, Атрогейт, ще е необходимо нещо повече от зимата в земите на Кървав камък, че да си строен за пролетта — изрече Келедон Кирни.

— Стройното е за елфите — изсумтя джуджето към чаровния крадец, в чиито вени имаше немалко елфическа кръв. — За онези, които имат нужда да се въртят и извиват, за да се измъкнат от пътя на чуковете.

— Не смяташ ли, че е мъдро?

— Ба! — изпуфтя Атрогейт и изпъчи гърди, удряйки по тях със свития си на топка юмрук.

— А ако този чук вместо това е отличен елфически меч?

— Ще го сграбча и ще го счупя, после ще те хвана за ръката и ще те дръпна за една крепка прегръдка от Атрогейт.

Келедон се ухили широко.

— Не ми ли вярваш? Ами иди и донеси това хубаво елфическо острие. Като си тръгнал, донеси и тетива, ама не от тия за стрелба. Ще ти извия меча и ще ти посвиря мелодия, която ще те накара да потанцуваш, преди да те гушна хубаво.

— Не се съмнявам, че можеш да го направиш, Атрогейт — отвърна Келедон и джуджето го изгледа напълно объркано. — Подвизите ти във Вааса се възпяват надлъж и нашир из земите на Кървав камък. Жалко е, а съм сигурен, че и крал Гарет ще се съгласи, щом пристигне тази вечер, че един такъв талант като Атрогейт е избрал да се съюзи с подобните на Тимошенко.

— Дедето ли? Ба, никога не съм го виждал.

— Кнеликт тогава, и не отричай.

— Ба! — изсумтя Атрогейт отново. — Нямате доказателства да ме обесите.

— Да те обесим? — изрече Келедон Кирни с пресилена недоверчивост в гласа и Атрогейт усети, че сръчният измамник е особено добър в тази игра. — Но, уважаемо джудже, ние никога не бихме благоволили да направим подобно нещо. Не, смятаме да направим публично тържество в твоя чест, като благодарност за помощта ти при залавянето на толкова много престъпници от ужасяващата Цитадела на убийците.

Атрогейт го изгледа с омраза, защото заплахата правеше перспективата за обесване съвсем приемлива.

Самата мисъл за ядосания Кнеликт изпрати тръпки по здравия гръбнак на джуджето.

— Може даже да има рицарска титла за Атрогейт, героя на Вааса, а сега герой на короната в Хелиогабалус.

Джуджето се изплю на пода.

— Гадинка си, а?

Келедон се разсмя насреща му и излезе от малката килия. Спря се на вратата и се обърна към джуджето.

— Ще ги накарам да ти донесат стълба със закуската — каза той и погледна към прозореца. — По-добре от наклонено легло. Подготвили сме церемония за крал Гарет, естествено, както си е правилно.

— Доставя ти удоволствие, а, елфе?

— Практичност, уважаемо джудже, и мрачно решение. Нямаме достатъчно килии, нито пък са ни нужни в тази ситуация — той му намигна и се обърна наполовина, преди да добави: — Те нападнаха рицар от ордена — рицар-чирак, ако трябва да сме точни. Случаят е съвсем ясен, нали?

— Знаеш, че е по-сложно от това — отвърна Атрогейт. — Знаеш какво се случи в онзи замък и какви съюзи бе сключила племенницата на краля.

— Не знам нищо подобно — отвърна Келедон. — Знам само, че редът трябва да се опазва и че Цитаделата на убийците сама предизвика съдбата си.

— И вашата лейди Елъри е все така мъртва.

— А Гарет е все така крал.

С тази твърда забележка Келедон Кирни напусна стаята и тресна вратата след себе си.

Верен на думите си, Келедон се погрижи заедно с обилната си закуска Атрогейт да получи и стълба.

Джуджето шумно задъвка храната си, опитвайки се да заглуши церемонията отвън, както и да не обръща внимание на четенето на обвиненията и настояването за признания, много от които бяха предложени с жалки плачливи гласове.

— Ба, просто си идете с достойнство, тъпаци — промърмори многократно Атрогейт и загриза още по-усилено твърдия сладкиш.

Като пеперуда, привлечена от пламъка обаче, джуджето не можа да удържи любопитството си и успя да постави стълбата и да се покатери точно когато седем от членовете на цитаделата увиснаха на въжето. Повечето умряха веднага, сред тях Джуриймо Паскададъл, а двама, включително един полуръст, когото Атрогейт познаваше като Киникуипс Ситния — магистър Киникуипс — се бориха и ритаха известно време, преди да застинат.

„Магистър Киникуипс“, помисли си Атрогейт, докато слизаше от стълбата към оставащата храна.

Магистър на Цитаделата.

Атрогейт потрепна, като си припомни заплахите на Келедон.

Внезапно и вероятно за пръв път в живота си джуджето нямаше никакво желание да яде.