Линда Хауърд
Мисията на Макензи (7)

Шеста глава

Каролайн не можеше да намери картата си за самоличност. Претърси гардероба, където обикновено я държеше, кухнята, шкафовете над мивката, провери под мебелите; прегледа мръсните дрехи, хвърлени за пране, да не би да я бе забравила върху блузата си вчера и дори претърси кошчетата за боклук, но никъде я нямаше. Седна и се опита да си припомни какво е направила с картата предния ден, тъй като вчера със сигурност е била у нея, иначе нямаше да успее да влезе в сградата. Мозъкът й обаче бе напълно блокирал. Очевидно Джо толкова я беше разсеял, че като нищо можеше да я е изяла.

Без тази карта не можеше да влезе в сградата на базата; тя беше закодирана и на влизане преминаваше през скенер-контрол. Ако някой се опиташе да влезе в секретна зона без легитимна карта за самоличност автоматично се включваше аларма и след секунди биваше обграден от членове на охраната с насочени и заредени оръжия. Ужасяваше я мисълта, че беше проявила подобна небрежност. Охраната на базата беше толкова стегната, че в подобен случай загубената карта се изтриваше от компютъра и едва след това се издаваше нова с нов код.

Заради това, тази процедура представляваше огромна бумащина, с попълването на десетки декларация, които да потвърдят и заверят промяната на карта. Може би дори се налагаше командира на базата, генерал-майор Тюел да се разпише под документите.

Предния ден картата със сигурност беше в нея; иначе не би могла да влезе в кабинета си. Спомняше си, че я закачи за една папка, така че не би могла просто ей така да се изплъзне и загуби. А може би точно така бе станало? Явно целувките на Джо бяха замъглили мозъка й и тя не бе в състояние да се концентрира върху нищо друго.

Ако картата й бе паднала някъде в кабинета, защо тогава алармата не се задейства, когато напусна сградата? Или скенерът бе поставен така, че проверяваше само картите на тези, които влизат? Имаше логика да проверяват само влизащите. Но как би могла да провери дали картата й е забравена в офиса?

Обмисли всички възможности. Ако се обадеше на охраната, това би означавало всички доклади и обяснения, които се опитваше да избегне. Затова реши да се обади на Кал и да го помоли той да претърси кабинета им. Ако и той не я намери, едва тогава щеше да я обяви за изчезнала.

Изкача няколко позвънявания, докато той вдигна телефона. Гласът му бе сънен.

— Ало.

— Кал, Каролайн се обажда. Извинявай, че те събуждам, но мисля, че съм си изпуснала картата в офиса и искам да проверя, преди да докладвам, че е изчезнала.

Той изръмжа.

— Какво? — В гласа му прозвуча едновременно неразбиране и тревога. — Каролайн?

— Да, Каролайн се обажда. Събуди ли се вече? Разбра ли за какво ти говоря?

— Да, да, буден съм. Разбрах те. — Кал се прозя в слушалката. — Търсиш си картата. Божичко, Каролайн, как можа да я загубиш?

— Струва ми се, че я закачих на една папка.

— По-добре я носи на верижка около врата си.

Не обърна внимание на съвета му, само защото го бе събудила толкова рано. Може би на чисто психологическа основа тя не понасяше никакви верижки около врата си, дори когато ги наричаха огърлици. Вместо това щеше да включи картата си в нещата, които проверяваше по два пъти.

— Колко време ще ти отнеме да се облечеш? — попита го тя.

— Дай ми пет минути. — Кал отново се прозя. — Колко е часът?

Каролайн погледна часовника си.

— Пет и четирийсет и три.

Той почти изрева.

— Тръгвам. Само да фокусирам погледа си. Да знаеш, че си ми много задължена. За друг не бих го направил.

— Благодаря ти — трескаво отвърна тя.

След пет минути се срещнаха пред сградата. Той беше необръснат, с разрошена коса, очите му бяха натежали за сън, но поне беше облечен и неговата карта висеше на верижка около врата му. Каролайн го изчака отвън, докато той влезе вътре, все още прозявайки се. Върна се след по-малко от три минути с картата й в ръка, при което тя го заля с поток от благодарности.

— Беше под бюрото ти — обясни той, като мигаше сънено. — Защо отиваш на работа толкова рано?

— Обикновено ходя по това време — изненадано отвърна тя. Мислеше, че всички познават навиците й.

Сега Кал възвърна обичайната си, приятелска усмивка.

— Изглежда трябва да ревизирам мнението си за полковник Макензи. Очевидно не те държи будна до късно. Разочарован съм.

Тя повдигна вежди учудено.

— Да не би наистина да вярваш, че ще допусне нещо да попречи на работата? Самозалъгваш се!

— Най-вероятно. Е, приятно прекарване. Аз отивам да си взема душ, да се избръсна и да си налея с кафе. Днес продължаваме с тестовете с подвижна мишена и трябва да сме в отлична форма, а аз едва стоя на краката си.

Каролайн бързо го целуна по брадясалото лице.

— Благодаря ти, Кал. Щеше да ми отнеме цяла вечност, докато я заменят с нова, да не говорим за купчината формуляри, които щях да попълня.

— Няма нищо. — След това се пошегува. — Можеше да се обадиш на Ейдриън да ти помогне.

— Предпочитам разправиите с охраната.

— И аз така си помислих. — Махна с ръка и тромаво се отправи към квартирата си.

Каролайн закачи картата на блузата си и въздъхна облекчено.

 

 

В шест и половина Каролайн бе потънала в изчитане на всички доклади по последните тестове, когато от коридора се чу подсвиркване. Тя избухна в смях и вдигна поглед. След две секунди на вратата застана Джо.

— За първи път идвам и ти не ме посрещаш с юмруци или хвърчащи документи и чаши — отбеляза той.

Беше облечен в летателния си екип. Изведнъж сърцето й се качи в гърлото. Досегашните изпитателни полети изобщо не я притесняваха. Днес обаче нещо стегна гърдите й и тя едва дишаше. Никога досега не я беше грижа за пилотите или машините, но безпристрастното й отношение вече бе в миналото.

Трябваше да притежаваш специални качества, за да станеш военен авиатор, още повече да избереш реактивните изтребители. Все още по-голямата част бяха мъже, макар да допускаха и жени в Академията. Анализите доказваха, че жените пилоти притежават много сходни качества с мъжете пилоти като самообладание при опасност и добра преценка на ситуацията, но им липсваха други, не по-малко важни.

Мъжете по природа бяха агресивни и притежаваха невероятна самоувереност; точно това се изискваше, за да станеш добър пилот на реактивен изтребител. Подобна увереност в собствените им качества позволяваше не само да се качат в машината и да полетят във въздуха със скорост три пъти по-голяма от тази на звука, но и да са сигурни, че могат да се справят с всякакви неочаквани препятствия. Основна част от обучението им включваше затвърждаване на тази самоувереност.

Каролайн се загледа в него и прочете в очите му не само това, но и страстта, с която желаеше да опитоми машината, която гальовно наричаше Красавицата. Скоростта и мощта, рискът и огромното предизвикателство му доставяха удоволствие. Нямаше и капчица съмнение в собствените си възможност. Излъчваше арогантна непобедимост и почти божествена смелост.

Но въпреки всичките си способности, той все пак бе човешко създание. А хората често загиваха.

— Днес ще летиш за тестовете — каза тя, като думите едва излизаха през свитото й гърло. — Не ми каза вчера.

Джо повдигна вежди въпросително.

— И какво толкова?

Можеше ли да му сподели, че умира от страх, защото той бе избрал една от най-опасните професии на света? Нямаше право да го натоварва със собствените си страхове. Пък и между тях нямаше нищо, само едно взаимно споразумение за любовна връзка, която дори не бе започнала още. Джо нямаше никаква вина, че тя постепенно се влюбва в него; даже и да й отвърнеше със същото, пак не би могла да го притесни със страховете си, защото той имаше нужда от абсолютна концентрация, когато е във въздуха.

Затова Каролайн смени темата.

— Изглеждаш впечатляващо в летателния си екип. С какво си облечен отдолу?

Джо я погледна развеселено.

— Тениска и боксерки. Да не очакваше, че съм гол?

— Откъде да знам. Никога не съм се замисляла по въпроса. — Тя направи отпъждащ жест с ръка. — Хайде, върви си. Пречиш ми да се концентрирам. Вчера цял ден не можах да събера мислите си, но днес не възнамерявам да го допусна.

В мига, в който изрече думите, разбра, че е сбъркала. В очите му заблестя войнствено пламъче и той се приближи към нея. Тя го бе предизвикала и вроденото му желание да доминира го караше да приеме предизвикателството.

Каролайн седеше на стола си и преди да успее да помръдне, той хвана дръжките. Целуна я настоятелно и собственически, сякаш за да й демонстрира превъзходството си. Тя се предаде без никаква съпротива.

Джо потрепери и веднага се изправи. На лицето му се четеше желание.

— Какво ще облечеш довечера?

Тя се насили да събере мислите си, толкова лесно разпръснати само от едно негово докосване.

— Не съм решила. Има ли някакво значение?

Никога досега не бе виждала очите му толкова наситено сини.

— Не, никакво. Така или иначе ще си гола пет минути, след като се регистрираме в хотела.

Образът, който изплува в мислите й, беше разтърсващ. Каролайн затвори очи и усети, че устните й пресъхват. Когато ги отвори отново, Джо вече го нямаше.

Ако тя му влияеше поне наполовина както той на нея, не би могъл да пилотира изтребителя. Почувства замайване от страха, който я обзе наново. Костваше й неимоверни усилия да се отърве от опасенията си, но успя, защото знаеше, че той притежава невероятно хладнокръвие и самоконтрол и не би допуснал нито една мисъл, която да попречи на истинската любов в живота му — летенето. Заболя я от истината, но така поне можеше да се успокои, че няма опасност да се разсее и да допусне грешка, а всичко за което се молеше бе той да е жив и здрав.

Кал бе споменал, че ще гледа да пристигне в офиса преди другите, но след като тя обърка плановете му с ранното събуждане, сега първи пристигна Ейдриън. Погледна я презрително, наля си чаша кафе и седна на бюрото, без да каже и дума. Каролайн по принцип не му обръщаше внимание, но тази сутрин бе толкова притеснена и изплашена, че едва го забеляза. Седеше на стола си, изпълнена със страх и очакване. Една част от нея обмисляше всички възможни опасности при изпитателен полет; друга част постоянно я връщаше към това, което й предстоеше вечерта. Трудно й беше да повярва, че наистина очакваше с нетърпение нощта, която щяха да прекарат заедно. Тя желаеше Джо, изпитваше примитивна нужда да е с него и нищо друго не я интересуваше.

Първо обаче трябваше да преминат днешните полети.

— Мечтаеш за любовника си? — заядливо подхвърли Ейдриън.

Каролайн премигна, стресната от прекъснатите й мисли.

— Какво? Извинявай, каза ли нещо?

— Само се поинтересувах от любовния ти живот. Макар че, честно казано, съм доста изненадан. Не смятах, че си падаш по мъже, но може би си решила да се разнообразиш.

Каролайн наистина бе неопитна, но съвсем ясно разбра намека му. Погледна го хладно, след което реши веднъж завинаги да му обясни някои неща.

— Знаеш ли, че винаги съм била много по-малка от съучениците си и завърших колежа, без нито едно от момчетата да ми обърне внимание?

Въпросът й го обърка и на лицето му се изписа недоумение.

— И какво от това?

— След това започнаха да ме преследват разгорещени тийнейджъри, а аз нямах и представа какво значи да излизаш на срещи с момчета. Никога нямах шанса да уча с деца на моята възраст. Не се бях целувала, нито бях научила всичко онова, което другите момичета учеха на купони и срещи с гаджета. Когато момчетата започнаха да ми обръщат внимание, толкова се уплаших, че бях готова на всичко, само и само да избягам от тях. Схващаш ли за какво говоря?

Той очевидно не схвана думите й, поне не веднага. На лицето му бе изписано объркване. Малко след това обаче враждебният израз се замени с разбиращ и той се втренчи в нея невярващо.

— Искаш да кажеш, че си се изплашила от мен?

— Как иначе можех да реагирам? — избухна тя. — Ти ме преследваше като полудял и не приемаше отказа ми!

— Божичко, аз не съм изнасилвач! — процеди Ейдриън.

— А аз откъде да знам? — Каролайн се изправи от мястото си. — Ако не беше толкова самовлюбен и убеден, че никоя жена не може да ти устои, може би щеше да забележиш, че съм изплашена.

— Ти изобщо не ми изглеждаше уплашена!

— Просто защото винаги ставам агресивна, когато усещам заплаха. — Каролайн стоеше надвесена над него, гледаше го ядосано и едва дишаше от гняв. — За твоя информация, полковник Макензи е първият мъж, който забеляза колко съм притеснена и изплашена, и изобщо не ме преследва като зажаднял октопод!

Не, той щеше да я люби, докато тя загуби всякаква представа за света около нея, а той щеше да запази пословичния си самоконтрол. Това, разбира се, не влизаше в работата на Ейдриън.

— Писна ми от злобните ти подхвърляния. Престани, или ще ме накараш да ти отвърна със същото. Разбра ли ме?

Сега Ейдриън отново я погледна враждебно.

— Да не би да очакваш да се чувствам виновен, защото си имала трудно детство? Не си единствения човек на земята, който си има проблеми. Точно тогава бях преживял ужасен развод, след като жена ми ме напусна заради една невестулка, само защото той печелеше два пъти повече от мен. Имах нужда да нахраня егото си. Затова не ме обвинявай, че не съм забелязал деликатното ти положение, защото и ти със сигурност не забеляза моето!

— Значи сме квит — отвърна тя. — Просто не се занимавай с мен!

— С удоволствие! — процеди Ейдриън.

Каролайн отново седна на стола си. Впери поглед в докладите и след тридесет секунди изрече:

— Съжалявам за това, което ти е причинила жена ти.

— Бившата ми жена.

— Едва ли е по-щастлива.

Ейдриън се облегна в стола си.

— Извинявай задето съм те изплашил. Не съм имал такова намерение.

Костваше й доста усилия, но Каролайн измърмори:

— Няма защо.

Той също изломоти нещо и се върна към работата си.

Гневът й подейства разсейващо, но сега страховете й отново я заляха като вълна. Е, поне изглежда бе уточнила отношенията си с Ейдриън и сега можеше да се надява на по-приятна атмосфера в офиса.

Йетс и Кал пристигнаха малко по-късно. Кал все още имаше сънен вид, но се усмихна дружелюбно на Каролайн и й намигна заговорнически. Отидоха в контролната зала, където вече се бяха събрали пилотите, всички облечени в летателните си костюми и с кислородни апарати. Джо и капитан Бауи Уейд щяха да летят с „Нощно крило“, а Дафи Дийл и Мед Кет — с F-22. Джо беше напълно погълнат от работата си, което донякъде я успокои.

Каролайн се опитваше да не го гледа прекалено много, но просто не можеше да откъсне погледа си от него. Той я привличаше като магнит. Не само високото му мускулесто тяло, нито дори красивото лице, а цялостното му излъчване. Джо Макензи беше воин — хладнокръвен, опасно спокоен, с добре прикрита необузданост. Във вените му течеше кръвта на поколения бойци, а инстинктите си бе наследил от смелите прадеди, придобити в безброй кървави битки.

Другите пилоти също притежаваха такива качества, но при него те бяха в кристалночиста форма, една съвършена комбинация от интелект, способност и физика. И останалите го забелязваха; беше видно в начина, по който го гледаха и уважението, което му показваха. Не само защото беше полковник и ръководител на проекта, което само по себе си му осигуряваше уважението и подчинението им; дори и да не притежаваше подобни титли, те пак щяха да го уважат заради човека и пилота, който беше. Има хора, които се отличават от тълпата и Джо Макензи бе точно такъв.

Никога не би могъл да бъде лекар, адвокат или бизнесмен. Бе избрал професия, която в най-голяма степен му позволяваше да бъде такъв, какъвто е.

А той беше воин.

Също така, той бе мъжът, когото тя обичаше.

Каролайн имаше чувството, че не й достига въздух. Беше замаяна, сякаш всичко около нея бе нереално. Вече не можеше да се самозалъгва. Бе се разкрила напълно уязвима пред него. Много добре разбираше колко много са рисковете, ако си позволи да се влюби в този мъж, разбираше, че така ще загуби сърцето си, но всичко това досега й служеше за прикритие на факта, че вече бе твърде късно. Не притежаваше никакъв контрол над сърцето си, както не можеше да контролира тялото си, щом Джо я докоснеше. Единственото извинение за слепотата й бе, че никога досега не се беше влюбвала, затова бе напълно разбираемо, че не й стана ясно от началото.

Не можа да го погледне, когато той и останалите трима пилоти напуснаха контролната зала. Ако той я видеше, щеше да забележи всички тези емоции изписани на лицето й, а това би могло да го разсее, точно когато той се нуждаеше от цялата си концентрация. Имаше чувството, че е оголена, че всичките й защити са разбити.

Машините излетяха и всички техници се струпаха около мониторите, вперили погледи в информацията, която бълваше от сензорите в покритието на „Нощно крило“.

Половин час по-късно започнаха тестовете с движеща се мишена. Каролайн бе свикнала да очаква проблеми, тъй като бе установила, че няма проект, който да се осъществи на практика толкова добре, колкото работеше на теория. За щастие, досега нямаха никакви спънки с „Нощно крило“, затова тя бе изпълнена с оптимизъм, че и сега всичко ще бъде наред. Днес, обаче, притесненията й се оказаха напълно оправдани. Лазерната система за прицелване отказа да засече мишените, макар че при миналите тестове нямаха подобен проблем. Днешните машини, обаче, бяха другите две и командирът, полудял от гняв, нареди да прекратят изпитанията и да проверят всеки детайл наново.

Джо не даде воля на яда си, но бе очевидно недоволен, когато влезе в контролната.

— Машините са в хангара — заговори той с ледена нотка в гласа, която бе насочена и към Каролайн, тъй като и тя бе част от лазерния екип. — Те ще летят отново в понеделник сутринта. Имате остатъка от деня, за да откриете повредата и да я отстраните.

Обърна се и излезе, при което Кал подсвирна през зъби.

Йетс въздъхна.

— Хайде, колеги, обличайте престилките и да отиваме в хангара. Чака ни доста работа.

Каролайн вече прехвърляше възможните проблеми наум. Лазерната прицелваща система не беше новост; единствено начинът, по който се използваше бе нов. Проблемът би могъл да е в сензорите в пилотската каска, в сензорите в самите ракети и дори в копчето, което включваше прицелваща система. Притеснителен бе фактът, че се случи с два самолета по едно и също време, което можеше да означава грешка в дизайна или производството. Погледна Кал и видя, че и той е потънал в мисли. Вероятно смяташе, че щом и двете машини дадоха един и същ дефект в един и същ момент, това би могло да подсказва грешка в програмирането на бордовите компютри. Двамата разглеждаха проблема от различни гледни точки, но целта им бе обща.

Денят тръгна наопаки още от сутринта. Ако и нощта следваше модела, Каролайн сигурно щеше да открие, че е фригидна.

Работиха цял ден, като прегледаха всички компютърни анализи, за да открият проблема, но не откриха нищо. Според данните, всичко работеше перфектно. Сравниха днешните резултати с тези на машините, които не бяха дали този дефект при предишните изпитания, но отново не изскочи нищо. Всичко съвпадаше. Според компютъра нямаше причина лазерите да отказват да засекат целта.

Вече бе късен следобед и в хангара бе непоносимо топло, въпреки огромните климатици, които се опитваха да победят пустинната жега, когато Кал реши отново да прегледа тестовете на изстрелващата система. Без ясна причина, сега компютърът показа грешка в електрическата система, която стартираше механизмите. Всички си отдъхнаха. Проблемът се оказа доста дребен и лесно решим, а те загубиха целия си ден в излишни проверки.

Каролайн беше в чудесно настроение за любовни преживявания — гладна, изморена и ядосана. Провери дали картата за самоличност е в джоба й, преди да напусне сградата и да се отправи към квартирата си.

Дългият, хладен душ донякъде подобри състоянието й, но все още бе изтощена и разгневена, когато буквално хвърли няколко дрехи и тоалетни принадлежности в пътната чанта. Ако не беше такъв тираничен педант, нямаше да се чувстват длъжни да решат проблема още същия ден. И тогава щеше да изяде обяда си. Нямаше да се чувства толкова скапана. Най-доброто отмъщение би било да откаже да отиде с него.

Само дето Каролайн не беше толкова глупава. Искаше да прекара уикенда с него много повече, отколкото всичко останало.

Беше едва шест часа, когато на вратата се почука. Каролайн бе облечена, но косата й бе мокра и все още умираше от глад. Тя рязко отвори вратата.

— Работехме и по време на обедната почивка — бясно заговори тя. — Свършихме преди — погледна часовника си, — тридесет и пет минути. Оказа се едно нищо, най-обикновена повреда в електрозахранването. Само че ни отне цял ден, докато го открием, просто защото бяхме толкова гладни, че не можехме да се съсредоточим.

Джо се облегна на рамката и я изгледа замислено.

— Винаги ли ставаш заядлива, когато си гладна?

— Разбира се. Мисля, че се случва с всеки.

— Не съм убеден. — Той протегна ръка. — Хайде, ела, ще те нахраня.

— Косата ми е мокра.

— Ще изсъхне за нула време в тази жега. Готов ли е багажът ти?

Каролайн взе пътната чанта от стаята, след което обиколи квартирата, за да провери дали всички електроуреди са изключени. Джо взе багажа и заключи вратата. Тя остана на мястото си и многозначително се загледа в дръжката на бравата, докато той въздъхна и провери дали е заключено. Удовлетворена, тя тръгна към пикапа.

Джо й помогна да се качи на седалката. Беше се спряла на лека лятна рокля, след като реши, че вече няма значение дали така ще улесни достъпа му до нея. Беше се съгласила на много повече. И все пак, сърцето й почти спря да бие, когато той плъзна дългите си пръсти по бедрата й под тънката материя.

Изведнъж всички мисли за храна се изпариха от ума й. Погледна го и сега в потъмнелите й очи се четеше друг вид глад. Джо задържа ръката си върху крака й за известно време, след което се насили да я отдръпне.

— Може би първо ще те нахраня — измърмори той.