Линда Хауърд
Мисията на Макензи (15)

Четиринадесета глава

Изходът се оказа много по-лесен. След ужаса от предишната нощ, едва след като се стъмни, те се отправиха към пътя. Вървяха бавно, когато забелязаха кола, която се движеше по шосето и осветяваше с прожектор наоколо. Сърцето на Каролайн спря от уплаха и тя понечи да легне на земята, за да се скрие, но Джо я задържа. С острото си зрение той бе забелязал нещо, което й бе убягнало. На капака на колата имаше редица от полицейски лампи. Буквално влачейки я след себе си, той я изкара на пътя.

Колата спря и прожектора се насочи върху него.

— Аз съм полковник Макензи, от базата Нелис — каза Джо. Гласът му бе заповеднически и издаваше навиците на командир. — Трябва да ни закарате там възможно най-бързо.

Полицаят изключи прожектора и излезе от колата.

— Вас търсим, сър — с уважение отвърна служителят. Макар че не бе военен, нещо в Джо караше хората да реагират по този начин. — Добре ли сте? Да не сте ранени? Открихме микробус…

— Знаем за микробуса. Ние бяхме в него — сухо обясни Джо.

— Губернаторът нареди всички части на армията и полицията да окажат съдействие в издирването ви. Тази сутрин започнахме претърсване на щата.

Джо прегърна Каролайн и я заведе до задната седалка. Той самият заобиколи и седна отпред. Каролайн се оказа седнала зад метална решетка.

— Хей! — възмутена извика тя.

Джо се обърна и започна да се смее.

— Най-сетне намерих начин да те укротя — шеговито отвърна той.

 

 

— Алармата направо полудя — обясняваше капитан Ходж. — Първо госпожица Евънс влязла в сградата, след като вече сензорите са отчели, че тя е вътре и след това сте влезли вие, без вашата карта, полковник. Охраната е била там след по-малко от две минути, но офисите са били празни. Явно веднага са ви ударили и след това са се паникьосали. Натоварили са ви в микробуса на Кал Гилкрист и са отпердашили.

— Проверихме квартирата на госпожица Евънс и открихме, че е изчезнала. Невероятно. Не знаех, че някой може да се промъкне през онова прозорче. — Капитанът се обърна към Каролайн.

— Не съм много дебела — хладно отвърна тя.

Той се изкашля нервно от погледа в очите й.

— Исках да ви уведомя, полковник Макензи, когато открихме, че и вие сте изчезнал, макар че нямаше данни да сте напуснал базата. Нито пък за госпожица Евънс. Сензорите обаче бяха засекли, че Кал Гилкрист е излязъл веднага след като алармата се е включила.

— Другият мъж очевидно се е бил скрил с нас в микробуса — предположи Джо.

— Кой е той? — попита Каролайн. — Стори ми се познат по физиономия, но не знам името му.

Ходж погледна тефтера с бележките си, който явно винаги носеше със себе си.

— Казва се Карл Мабри. Сигурно сте го виждали в контролната. Цивилен специалист, който работеше по проекта.

— Как се е замесил Кал? — попита Джо. — Има и други. Открихте ли вече кои са?

Седяха в неговия кабинет. Двамата с Каролайн бяха прегледани от лекаря, който определи здравословното им състояние като задоволително. Междувременно дрехите на Каролайн изчезнаха и дружелюбните сестри се опитаха да й предложат болнична престилка, която бе пълно противоречие на представата на Каролайн за елегантност. Най-накрая се спря на хирургическа престилка и в момента бе облечена в такава.

— Очевидно Гилкрист е бил вербуван, след като е започнал работа тук — обясни Ходж. — Мабри е бил член на радикална група, която се бори срещу разходите по отбраната. Знаете за какво говоря — онези, които искат парите да отиват за хуманитарни цели, независимо дали ще се наложи да убиват за това.

— Как тогава е бил назначен към проекта? — хладно попита Каролайн.

Ходж премигна.

— Ъ… все още проверяваме точно това. Той обаче не е имал пропуск да влиза при лазерния екип.

— Как е влязъл тогава? — нетърпеливо попита Джо.

Каролайн се намеси:

— Програмата има основна грешка. Алармата се задейства от тяло, което влиза или излиза без карта, но не реагира на карта, която влиза или излиза без тяло.

Косата на Ходж бе прекалено къса, за да се изправи, но той вдигна и двете си ръце към главата.

— Какво? — почти извика капитана.

— Много просто. Аз не влязох в сградата с Кал, когато го помолих да потърси картата ми, но компютърът беше показал, че съм, което означава, че той е носил моята карта с него, така че никой да не разбере, че е бил в сградата сам и така да разобличи историята ми за загубената карта за самоличност. Нямаше нещо, което Кал да не знае относно компютрите. Сигурно е открил тази грешка, малко след като е започнал работа тук. Взел е моята карта, когато съм я изпуснала и затова си тръгна с мен, така че алармите да не се включат. Изнесъл я е извън базата, направил е дубликат, и на следващата сутрин ми я върна, така че не се наложи да докладвам. В нощта, когато ги хванахме… — Каролайн се огледа объркано. — Когато беше? Едва снощи?

— Струва ти се ужасно далеч, нали? — вметна Джо и й се усмихна.

— Както и да е. Той е влязъл с моята карта, подхвърлил я е на Мабри отвън и той също е влязъл с нея. Ако проверите разпечатките ще видите, че съм влязла и само след няколко секунди пак съм влязла. Ако си бяхте свършили работата като хората, трябваше веднага да заповядате да изтрият моя код от компютъра, капитан Ходж, а не да чакате до сутринта, разчитайки, че съм под охрана.

Лицето на Ходж бе поаленяло от притеснение.

— Както и целия лазерен екип. Трябваше да забраните достъпа им до сградата, а не да смятате, че като сте ме заловили, значи сте решили проблема.

— Да, госпожице.

— Сензорите също трябва да бъдат препрограмирани. Унизително е двама души да могат да влизат в толкова секретни сгради като си подхвърлят карти за самоличност, сякаш си играят детски игри.

— Да, госпожице.

Джо бе покрил устата си с ръка, за да прикрие усмивката си, но кристалносините му очи блестяха. Горкият Ходж! Какъвто съвестен чиновник беше, с нищо не можеше да се отбранява срещу гнева на Каролайн. Реши да се намеси, преди капитана да капитулира напълно.

— Говорите за Мабри в минало време. Мъртъв ли е?

— Самоубийство. Гилкрист между другото го е правил за пари, а не защото поддържа същите убеждения, но Мабри е бил твърдо решен, че „Нощно крило“ трябва да бъде спрян. Възнамерявали са да предизвикат толкова проблеми при изпитанията, че проектът да не бъде одобрен. Добър ход, като се има предвид политическата и икономическата обстановка. Във Вашингтон са решили да отпускат средства само за проекти, които наистина вършат работа. Мабри е бил член на организацията „Първо помогнете на американците“. Не зная дали ще успеем да уличим други от групата, след като не разполагаме с неговите показания, но все ще измислим нещо. Знаем, че са имали намерение да убият и вас, и госпожица Евънс, така че тук не става въпрос за невинни човеколюбци.

— Искам да бъдат осъдени, Ходж — сериозно каза Джо.

— Да, сър. ФБР работи по въпроса.

Каролайн се прозя. Макар че бе спала цял ден, сега пак се чувстваше уморена. Последните двадесет и четири часа бяха доста наситени откъм събития. Джо се облегна на стола и скръсти ръце зад главата си, загледан в нея. Това му доставяше огромно удоволствие.

— Пръв ще научите новината, капитан Ходж — заговори Джо. — С госпожица Евънс ще се женим.

На лицето на капитана премина сянка на недоверие, което развесели Джо. Ходж хвърли уплашен поглед към Каролайн, сякаш пред него стоеше диво животно, което неочаквано бе пуснато на свобода и той не знаеше дали да бяга или да замръзне на мястото си. Тя отвърна на погледа му с безразличие.

— Ами… Късмет, полковник Макензи — изстреля Ходж. — Искам да кажа, поздравления.

— Благодаря ти. Ти също ще имаш нужда от късмет.

 

 

Две седмици по-късно Каролайн се носеше във вихъра на валса в ръцете на съпруга си. Цялото висше общество на Вашингтон присъстваше. Балната зала блестеше от сатен и коприна, скъпи бижута, весели разговори и сериозни сделки изпълваха въздуха. Гостите бяха прекрасна смесица от цивилни в строги черни, сиви и тъмносини костюми и мъже в униформи от всички чинове в армията. Джо изглеждаше невероятен в неговата. Каролайн забеляза доста жени, които го проследяваха с поглед при всяка негова крачка.

— Трябваше да изчакаме — прошепна тя.

— Какво? — Силната му ръка се стегна около кръста й.

— Със сватбата.

— Защо, за бога?

— За да присъства семейството ти.

Той се засмя на глас.

— Татко ме разбра. Когато той реши да се ожени за Мери го направи за два дни. На мен ми отне три.

— Генерал Рами изглежда много доволен — отбеляза тя.

— Така е. Военновъздушната академия много се радва, когато офицерите й се задомят. Това ги прави по-уравновесени.

— Сигурно — колебливо отвърна тя.

Предишния ден Конгресът обсъждаше финансирането на проекта „Нощно крило“. Джо трябваше да изнесе реч пред комисията и след като категорично отказа да замине без съпругата си, Каролайн също бе поканена.

ФБР почти приключваше с разследването на организацията „Първо помогнете на американците“. „Нощно крило“ също бе към края си и сега лазерната система работеше безотказно. Пораженията, които Кал бе нанесъл на компютърната програма бяха елиминирани. Каролайн бе започнала си дава сметка какво значи да е омъжена за офицер от армията, който го чака издигане в кариерата. След като тестовете приключат щяха да го назначат за командир на ескадрилата във Вирджиния. За времето, откакто бе съпруга на Джо научи много за армията и знаеше, че съвсем скоро той ще получи генералската значка. Беше на тридесет и пет години и вероятно щеше да се издигне до този ранг толкова млад. Никога не би го признала, защото може би щеше да му дойде в повече, но понякога тя изпитваше страхопочитание към това, което вършеше.

Той я притисна по-близо към себе си. Каролайн вдигна поглед и видя желанието, ясно изписано в очите му.

— Харесваш ми в бяло — промълви той.

— Радвам се, защото бялото е предпочитаният ми цвят. — Балната й рокля, с която бе облечена днес, бе снежнобяла.

— Но най-добре изглеждаш върху бели чаршафи.

— Смятам да започна да вземам уроци по летене, така че сигурно ще се наложи да ми ушият бели летални екипи.

За своя изненада усети, че мускулите на рамото му се стегнаха под дланта й.

— Уроци по летене? Защо? Ако искаш да се научиш, аз мога да съм ти учител.

Тя му се усмихна.

— Не, нищо няма да стане, ако ти позволя ти да ме учиш. Искам да разбера какво е усещането да се рееш във висините.

Бе решила, че това е най-добрият начин да превъзмогне страха, който изпитваше всеки път, щом Джо пилотираше. Той обаче я гледаше притеснено.

— Каролайн…

— Джо — твърдо отвърна тя. — Бива ме във всяко нещо, с което се захвана. Физика, компютри, секс. Ще видиш, че и пилотирането ще ми се отдаде. Както и бебетата.

Джо замръзна на мястото си по средата на дансинга.

— Каролайн!

Тя повдигна вежди, без да обръща внимание на усмихнатите лица, които се бяха обърнали към тях.

— Какво?

— Бременна ли си?

— Най-вероятно — откровено каза тя. — Явно съм се объркала през уикенда във Вегас. Но дори и да не съм, със сигурност до края на годината ще забременея, защото не се сещам за дори един път, когато да си използвал предпазни мерки.

Джо имаше чувството, че едва диша. Божичко, тя може би носеше неговото дете. Както беше казала, биваше я във всяко нещо, с което се захване, но и той не й отстъпваше.

— Ще е интересно да видим дали е вярно, че пилотите на бойни изтребители най-често имат дъщери — каза тя.

На устните му се появи усмивка.

— Интересно ми е всичко, което те прави щастлива.

— А ти наистина успяваш да ме правиш щастлива, полковник Макензи, дори много. Кога заминаваме за Уайоминг?

Продължиха танца си и Джо заговори:

— Следващия месец. Тогава ще имам само една седмица отпуск, но после ще отидем пак за Коледа.

— Добре. Говорих с „Болинг-Уол“ и те обещаха, че ще ме изпращат на работа само по проекти, които са близо до теб. Докато си в Лангли, ще съм назначена в Балтимор, което е съвсем близо.

— Добре — колебливо отвърна той. — Макар да не ми харесва, че всеки ден ще трябва да се мъчиш с натовареното движение.

Тя се отдръпна леко и въпросително повдигна вежди.

— Аз ли? — след малко попита Каролайн.

Той едва сдържа смеха си.

— Трябва да съм по-близо до базата от Балтимор — обясни Джо.

Каролайн се замисли за момент.

— Добре, аз ще пътувам, но ти ми дължиш страхотно прекарване за жертвата, която правя.

Джо я прегърна силно.

— Мери много ще те хареса — промърмори под носа си Джо.

 

 

Мери наистина много я хареса.

Двете жени веднага се сприятелиха, тъй като имаха много общи черти. Каролайн от пръв поглед се влюби в градчето Рут, Уайоминг и прекрасното ранчо, което Макензи бяха изградили в планината. Мястото бе неземно красиво, а домът бе едно от най-веселите места, които бе посещавала.

Мери Макензи бе дребна, слаба жена, със сиво-сини очи, светлокестенява коса и най-нежната кожа, която Каролайн бе виждала. Макар да не бе изписана красавица, само след няколко часа прекарани с нея, Каролайн вече я смяташе за изключително хубава. Очевидно Уолф Макензи също я намираше такава, защото любовта и страстта бяха неприкрити във всеки поглед, който отправяше към съпругата си.

Никога досега не бе виждала двама мъже, които толкова да си приличат колкото Джо и баща му, само дето очите на Уолф бяха тъмни като нощта, а тези на Джо бяха диамантено сини. Когато се запозна с Уолф, Каролайн разбра защо Джо не бе споделил с баща за мъжа от сиропиталището. Той със сигурност щеше да го убие. Уолф Макензи защитаваше своята собственост. Също като сина си, бе истински воин.

Мери бе като джудже между синовете си, дори и до Зейн, който беше само на тринадесет. Майкъл бе в колежа, така че щяха да се запознаят едва на Коледа. Джошуа, който бе на шестнадесет, бе висок и едър почти колкото Джо и баща си. Джош бе открит и дружелюбен, докато Зейн бе тих и прикрит.

И Мари. На единадесет тя бе много дребничка, със слабата фигура на Мери и нежната й кожа. Имаше кестенява коса и бе наследила тъмните очи на Уолф. Всъщност, бе истинско копие на баща си и се оправяше с конете почти толкова добре, колкото той.

За първи път Каролайн видя как Джо се отнася към конете и това я очарова. Беше безкрайно търпелив с тях и умееше да язди сякаш се бе родил на седло, което не бе далеч от истината.

Каролайн седеше до кухненския прозорец и наблюдаваше Джо, Уолф и Мари, които се занимаваха с една черна кобила, понастоящем любимката на момичето. Мери застана до нея, инстинктивно разбирайки кого наблюдава Каролайн.

— Невероятен е, нали? — въздъхна Мери. — Обикнах го още първия път, когато го видях. Той беше само на шестнадесет. На този свят няма много мъже като Джо. А той бе истински мъж още тогава, в пълния смисъл на думата. Разбира се, аз съм предубедена, но ти също си такава, нали?

— Само като го гледам кожата ми настръхва — замечтано призна Каролайн, след това засрамено се засмя. — Но не му го казвай. Понякога е истински полковник. Опитвам се да го възпирам да не е чак толкова строг командир.

— О, той много добре го знае. Истината е, че и неговата кожа настръхва, когато те види. Така че нещата са балансирани. Напълно те разбирам. Аз продължавам да настръхвам като видя баща му, след почти двадесет години брак. Сигурно е наследствено.

— Вероятно. Погледни Джошуа и Зейн.

— Зная — въздъхна Мери. — Направо съжалявам момичетата в училище. Както и тези в колежа на Майкъл.

— Мари пък ще си го върне на момчетата.

Джо ловко прескочи оградата и се насочи към къщата. Уолф потупа главата на дъщеря си и последва сина си. Мари остана с кобилата.

Двамата мъже влязоха в кухнята и сякаш изведнъж стаята стана прекалено малка за едрите им фигури. Заедно с тях нахлу и аромата на коне, сено и земя.

— Вие двете имате гузен вид — отбеляза Джо. — За какво си говорите?

— За наследственост — отвърна Каролайн.

Той я погледна въпросително и Каролайн повдигна рамене.

— Нищо не мога да направя. Най-вероятно през следващите осем месеца и половина генетиката много ще ме вълнува. Искаш ли да се обзаложим дали ще е момче или момиче?

— О, разбира се, че ще е момче — намеси се Мери. Цялото й лице грееше от щастие. Джо усети, че коленете му се подгъват и баща му издърпа един стол да седне. — Джо е Макензи, а те доста трябва да се постараят, докато постигнат дъщеря.