Линда Хауърд
Мисията на Макензи (14)

Тринадесета глава

Каролайн се събуди от жегата. Чувстваше се отпочинала и сега главоболието бе съвсем поносимо. Бавно се изправи и се загледа в пейзажа, който се разкриваше пред нея — червено, жълто, кафяво и пясъчно жълто трептяха пред очите й. Тук-там бяха поникнали дребни зелени растения. Първично красиво. Кал може би лежеше мъртъв някъде в същата пустиня и въпреки всичко, което бе сторил, сега й домъчня за него. Той не искаше да ги убие и се опита да го предотврати.

Горкият Кал! Наистина беше предател, но не бе убиец, макар че това, което бе направил лесно можеше да доведе до нечия смърт. Ако, обаче Джо бе пострадал заради него, тя лично щеше го убие.

По лицето й течаха струйки пот и Каролайн ги изтри с ръкава на блузата си. Ако не бе скрита на сянка, жегата би била непоносима. Пресегна се и докосна скалата. Където не я огряваше слънцето бе хладна, но изложена на лъчите му бе пареща.

Джо го нямаше, но тя не се притесни. Имаше блед спомен, че бе лежал до нея и отпечатъкът върху прахта го доказваше. Може би я е разбудил като е станал.

Чувстваше се ужасно мърлява и одърпана и когато се огледа забеляза, че наистина е ужасно мърлява и одърпана. Не помнеше да е била толкова мърлява откакто… Замисли се, но не успя да се сети някога да е била в подобно състояние. Винаги е била примерно дете, което предпочиташе книгите и компютрите пред игрите с кал.

Изправи се и усети всяка част от тялото й, която бе натъртена. Болезнено или не, повикът на природата не можеше да чака.

Когато се върна в нишата, завари Джо, облегнат на скалите, който изглеждаше отвратително добре. И неговите дрехи бяха измърсени, но те бяха пригодени за подобно нещо. Джинсите и ризата в цвят каки бяха далеч по-подходящи от белия панталон и бялата блуза. Дори каубойските ботуши бяха по-добър избор за пустинята пред нейните леки обувки. Тя постоянно трябваше да внимава как стъпва, така че да не ги напълни с пясък, който би изранил стъпалата й.

Огледа наоколо, като умишлено избягна погледа му, след което се отпусна на земята.

Джо стисна зъби. Смяташе, че ще успее да запази самообладание, но тя отново проявяваше онова хладно безразличие, което го бе вбесило и предишната вечер.

Постепенно, с доста усилия, той успокои дишането си и отпусна ръце. След всичко, което преживя, тя сигурно все още бе лесно наранима, така че сега не бе подходящия момент за спорове. По-късно щяха да се разберат.

— Трябва да намерим вода, и двамата имаме нужда — най-сетне изрече той. — Хайде.

Без секунда колебание Каролайн скочи на крака, което означаваше, че бе много жадна.

Не се наложи да вървят дълго; Джо вече бе отбелязал някои места, на които можеше да се очаква подпочвена вода. Седна на пясъка и започна да рие дупка с ръце. Съвсем скоро пясъкът стана мокър. Извади ножа от ботуша си и продължи да копае по-дълбоко, докато най-накрая в дупката се образува мътна локва.

Бяха завързали устата му с носна кърпичка, която сега се оказа много полезна. Той разстла материята в локвата, докато тя се напои и я подаде на Каролайн.

— Пий — нареди Джо.

Каролайн не обърна внимание на грубия му тон; той бе открил вода и това бе най-важното нещо в момента. Изобщо не й мина през ум да коментира нехигиеничните условия или да роптае, че се налагаше да коленичи на четири крака и да пие като куче от кърпичката. Това бе вода. Ако се налагаше, би застанала и на главата си. Почувства как всяка клетка от устата и гърлото й попиват течността и усещането бе неземно.

Въпреки това се възпря доста преди да бе утолила жаждата си и се премести настрани.

— Твой ред е — направи жест към него тя.

Не знаеше точно колко вода имаше. Можеше да им стигне само за по няколко глътки.

Той се излегна с цялото си тяло върху пясъка, което й се стори много по-удобна позиция. Трябваше да се досети сама, макар че никога досега не бе пила вода от локва. Разсеяно огледа едрата му фигура. Той със сигурност имаше повече кръв в тялото си и затова имаше нужда от повече вода. Биологията никога не бе запалвала интереса й, и все пак можеше да се обзаложи, че има поне един, ако и не и два децилитра повече кръв от нея. Още нещо, което би могла да провери, когато всичко свърши.

Каролайн премигна и забеляза, че той се беше изправил на крака и я чакаше, очевидно, след като бе задал въпрос.

— Искаш ли още вода, или не? — нетърпеливо повтори Джо.

— О, да, благодаря ти. — Този път и тя се просна на земята като него, което значително я улесни да се добере до малката локвичка. Жадно отпиваше, докато най-накрая се насити. Спря и попита:

— Ти ще пиеш ли още?

— Не.

Тя натопи кърпичката, след което изми с нея лицето и ръцете си, като примигна, когато водата попадна върху раните й. Когато приключи, подаде кърпичката на Джо, който направи същото. Хладната вода имаше освежаващ ефект, нещо от което точно сега се нуждаеше.

— Ще изчакаме в нишата, докато слънцето залезе — каза той и Каролайн само кимна. Без дори да го поглежда, тръгна обратно към скалите.

По дяволите, държеше се с него като с непознат, с който поради някаква причина трябваше да прекара известно време. Още по-зле, защото с непознат поне щеше да се заговори. Нито веднъж не го погледна в очите. Погледът й се плъзгаше по лицето му, сякаш бе случаен човек, с който се разминава на улицата. Дланите му се свиха в юмруци, когато тръгна зад нея. Време беше да се разберат.

Когато стигна в нишата, тя седеше на земята; ръцете й бяха обвити около сгънатите й колене. Джо нарочно застана толкова близо до нея, че ботушът му се допря в крака й, така че тя или трябваше да стане и да го погледне, или поне да извие врата си. Тя обаче продължи да седи.

— Защо, по дяволите, не ми се обади вчера, вместо да ходиш сама да се разправяш с Кал Гилкрист? — спокойно попита той. Толкова спокойно, че само много опитно ухо би могло да долови тихия гняв в думите му.

Каролайн го различи, но не му обърна никакво внимание.

— Не се сетих. Но дори и да се бях сетила, пак нямаше да ти се обадя. Защо да го правя?

— За да се погрижа за теб, така че да не се стига дотук. Едва не те убиха.

— Теб също — контрира го тя. — Ти как се замеси в това?

— Следях те.

— О! — Каролайн мрачно се усмихна. — Помисли, че ще ме хванеш на местопрестъплението, нали? Колко ли си се изненадал, че някой друг е виновникът!

— А ти си го знаела, когато влезе в кабинета. По дяволите, Каролайн! За умна жена като теб това бе изключително глупава постъпка. Трябваше да ми се обадиш веднага щом го заподозря.

— Защо? Само да си хабя думите на вятъра! — жлъчно отвърна тя. — Вече видях колко доверие ми имаш. По-скоро бих позвънила на Ейдриън Пендли, а той ме мрази в червата.

Джо стисна зъби, когато се наведе, грабна ръцете й и я изправи на крака.

— Ако някога имаш нужда от каквото и да е — бавно изрече той, като нарочно правеше пауза след всяка дума, — ще се обаждаш на мен. Моята жена не търси помощ от други мъже.

Тя се издърпа рязко, опитвайки се да се освободи от хватката, но това само го накара да я стисне по-силно.

— Много впечатляващо — процеди ядно тя. — Когато я откриеш, най-добре й го кажи, но мен лично не ме интересува.

Пред очите му се появи червена мъгла.

— Не ме отблъсквай — чу се да казва дрезгаво. — Ти си моя, по дяволите. Признай го!

Каролайн отново се опита да се освободи. Синьо-зелените й очи бълваха огнен гняв към него. Ако смяташе, че сега, след като се бе уверил, че си заслужава, ще може да продължи връзката им оттам, откъдето я прекъснаха, Джо жестоко се лъжеше. Искаше да му се разкрещи в лицето, но вместо това хладно заговори:

— Прекарахме доста страстен уикенд във Вегас, но това с нищо не те обвързва с мен. Божичко, защо не си отворих очите навреме? Знаех, че не си лудо влюбен в мен, но трябва да имаш много ниско мнение за някого, за да сметнеш, че е способен да предаде родината си. Със сигурност научих много неща…

— Млъкни! — Сега гласът му бе гърлен.

— Не ми казвай да мълча — изстреля тя. — Следващия път, когато реша да спя с някой мъж, първо ще се уверя…

— Никога няма да спиш с друг мъж, освен с мен!

Джо я раздруса грубо, от което главата й се мяташе напред-назад. Мисълта, че тя би могла да отиде при друг бе влудяваща и разби на парчета последните останки от контрола му, като отприщи вулканичен гняв. Тя беше негова и никога нямаше да й позволи да избере друг.

В следващия момент устните му бяха върху нейните, като с ръка притискаше главата й. Усети вкуса на кръв, което събуди някакъв примитивен инстинкт у него да я бележи като неговата жена, да сложи отпечатък върху плътта й, така че тя завинаги да разбере, че му принадлежи. Цялото му тяло гореше и всеки мускул бе изпънат от напрежение, сякаш щеше да избухне като вулкан от кипящата във вените му кръв.

Взе я на ръце и я положи на земята, ослепял от свирепата нужда да почувства нежното й тяло под себе си. Рязко свали панталона й, след което скъса бельото й.

Каролайн лежеше неподвижна, сякаш изражението на лицето му я хипнотизира. Винаги бе усещала, че той се държи под контрол, който я вбесяваше, а сега първичната страст изписана на лицето му бе почти стряскаща. Почти, защото дълбоко в себе си тя му имаше доверие, че никога не би я наранил. Виждаше подивелия поглед в очите му, усещаше, че едва сдържа силата на ръцете си, за да не й причини болка и в нея се събуди същото примитивно желание.

Чу се, че извика; след това зарови ръце в гъстата му, черна коса и го притегли към себе си.

Джо също издаде неразбираем гърлен звук, когато се освободи от джинсите си. Проникна в нея с дива, неутолима жажда и тя отново извика. След това краката й го обвиха, за да го приютят в люлката на бедрата й.

Джо бе полудял от желанието да я направи своя завинаги. Никога досега не бе изпитвал толкова примитивна нужда да се слее с жена. Изобщо не можеше да се контролира; реагираше като обезумял самец, чиято единствена цел бе да се слее със своята самка.

Каролайн повдигна бедрата си, за да го приеме напълно в себе си. Потънала във вихъра на мощна буря, която сякаш замъгли съзнанието й и единствената й мисъл бе, че иска още. Насладата избухна у нея, дълбока и сладка и тя отново извика, когато стана непоносима.

След това и двамата останаха неподвижни, като че нямаха сили да се поместят. Джо просто се отпусна върху Каролайн, молейки се никога да не им се наложи да се разделят, да могат да прекарат целия си живот така, слети в едно.

Той имаше нужда да прекара живота си с нея. Летенето винаги бе провокирало у него страст, която неминуемо засенчваше тази, която изпитваше към жените. От самото начало, обаче, откри, че Каролайн постоянно е обсебила мислите му и не може да се освободи от нея, както винаги бе успявал, когато се качи в кабината. Тя не би била кротка и лесна съпруга, но ако търсеше това, Джо никога не би станал пилот на боен изтребител. Това, което изпитваше с нея не можеше да се сравни нито с изтребителите, нито дори с Красавицата. Тя едновременно му доставяше удоволствие и го провокираше, и отвръщаше на силната му страст със същата. Той беше воин, и Каролайн бе същата, с повече смелост, отколкото разум. Ако живееха в древни времена, тя щеше да се бие до него, с меч в ръцете си.

— Обичам те — прошепна Джо. Осъзна, че го е казал, едва след като изрече думите, но изобщо не се изненада. Събра сили, подпря се на лакти и се загледа в лицето й. — Ти си моята жена. Никога не го забравяй.

Очите на Каролайн блестяха и зениците й се уголемиха, докато се превърнаха в две огромни, черни кръгчета.

— Какво каза? — измърмори тя, за да го накара да повтори думите си.

— Казах, че те обичам и че завинаги ще си моя жена, Каролайн Евънс. Завинаги. Докато смъртта ни раздели, и след това.

— В болест и здраве — продължи тя, след което очите й се напълни със сълзи, които се търкулнаха по страните й.

Джо обгърна лицето й с ръце и нежно изтри сълзите. Сърцето му се сви от болка. Никога не си бе представял, че силната, смела Каролайн може да плаче и сега не знаеше дали има сили да го понесе.

— Защо плачеш? — попита той, като целуваше лицето й. — Аз ли ти причиних болка?

— Едва не ме уби — отвърна тя. — Като не ми повярва. — Тя сви ръката си в юмрук и го удари по главата, защото това бе единственото място, до което можеше да стигне. Ударът бе съвсем лек, но въпреки това изпита огромно задоволство. — Никога повече не го прави.

Той я погледна невярващо.

— Защо ме удари?

— Защото си го заслужаваш — отговори тя и по лицето й се търкулна още една сълза.

Устните на Джо се свиха и очите му се изпълниха с нежност.

— Съжалявам — прошепна той и я целуна нежно. — Съжалявам. Бях заслепен. Самата мисъл, че може да си ме предала ме подлуди и не можех да виждам нещата реално. Бях тръгнал към теб, когато те видях да се разхождаш посред нощ, сякаш базата е твоя, след като трябваше да си под строга охрана. — Едната му вежда се повдигна въпросително. — Как, всъщност, успя да се измъкнеш?

— Свалих рамката на прозореца в спалнята и се промъкнах оттам.

Той я погледна озадачено.

— Това е невъзможно! То е ужасно малко.

— Е, докарах си няколко синини и одрасквания и си ударих рамото, когато паднах, но е напълно възможно. Макар да се съмнявам, че ти би успял, дори и да се намажеш целия с олио.

— Или който и да е друг мъж в базата — сухо отвърна Джо.

— Времената се менят — отбеляза тя. — Охраната трябва да приеме, че жените вече са неотменима част от Военновъздушната академия и да променят мисленето си.

Напълно в неин стил бе да посочи грешките на охраната, които й бяха позволили да избяга. Той лично щеше да ги сподели с Ходж. Тя се прозя като котка; синьо-зелените й очи изглеждаха сънени. Въпреки това Джо изобщо не искаше да се отмества от нея, независимо че тя лежеше чисто гола върху земята. Реши проблема като обхвана бедрата и гърба й и я претърколи така, че сега той лежеше отдолу. Тя издаде тих звук на удоволствие и се сгуши в него.

Джо нежно започна да гали гърба, но само след минутка ръцете му се стегнаха. Повдигна рязко лицето й, за да вижда очите й.

— А ти, Каролайн? Обичаш ли ме?

— Да, полковник Макензи — измърмори тя в отговор на заповедническия му тон. — Глупаво от моя страна, но нищо не мога да променя. Обичам те, Джо. Макар да съм наясно, че си твърдо решен да не ми дадеш нищо повече от страстта си.

Мускулите на лицето му се стегнаха. Джо изпита истинска паника, защото разбра, че тази жена никога не би търпяла хладния контрол, който бе толкова важен за него. Тя го искаше целия. Сякаш бе застанал на ръба на пропаст и трябваше да направи следващата крачка, макар че никога нямаше да е същият, но иначе губеше Каролайн. Разбираше го с дълбините на сърцето си и сега бе момента да вземе това решение. Тя бе неговата жена и той не би могъл да живее с друга.

Някак си събра сили и заговори, макар да чувстваше устните си като вцепенени.

— Имам нужда винаги да се държа под контрол.

Каролайн галеше косата му и нежните й пръсти се плъзнаха по лицето и върху устните.

— Забелязах — дяволито отвърна тя.

Беше изключително трудно да говори за това, особено с нея върху тялото си, толкова близо, че не би пропуснала и най-дребната промяна в изражението му. Затова Джо я премести, въпреки странната пустота, която изпита, след като телата им се разделиха.

Тя гледаше объркано и несъзнателно скръсти ръце, за да прикрие голотата си. Жестът издаваше нейната несигурност и Джо я прегърна, за да усети топлината на копринената й кожа. Изчисти песъчинките от гърба й и я загърна с ризата си. Нейните дрехи, забеляза Каролайн, представляваха мръсна купчина на земята.

Целуна я, дълго и настоятелно, докато събра сили да заговори. Седна с гръб към нея, загледан в красивата пустиня.

— Баща ми влезе в затвора, когато бях на шест години — започна той. Гласът му бе дрезгав и наситен с мъка. — Беше невинен. Мъжът, който бе извършил престъплението бе заловен по-късно и си призна всичко. Татко, обаче, прекара две години там. През това време аз обикалях сиропиталищата.

Каролайн мълчеше, но той усещаше погледа й прикован в гърба.

— Може би просто у мен имаше нещо, което мъжът в първото сиропиталище мразеше. Вероятно защото съм мелез. Имаше много деца, но мен винаги ме отделяше сам. А аз бях дете като всички останали. Чупех неща, без да искам, напълно по детски. Бях по-едър и силен от връстниците си, но нямах представа как да контролирам тази сила. Щом кажеха нещо за баща ми, че е мръсен мелез и затворник, полудявах и не знаех какво върша. Божичко, наистина проявявах характер! Този мъж ме пребиваше за всяко нещо, дори когато без да искам се спъвах в нещо, оставено на пода. Първо използваше кожен колан, но не след дълго започна да ме налага с юмруци. Аз се съпротивлявах и това допълнително го вбесяваше. Често отсъствах от училище, защото той не ме пускаше да ходя целия в синини.

Ставаше все по-трудно да говори, когато спомените връхлетяха съзнанието му, но Джо се насили да продължи.

— Веднъж ме ритна по стълбите и ми счупи няколко ребра. И въпреки това продължих да се боря с него. Сигурно ще кажеш, че изобщо не съм знаел кога да спра, но яростта сякаш избухваше в мен като бомба и нямах никакъв контрол над нея. Той започна да гаси цигарите си в мен, ако посмеех да кажа нещо или просто извиваше пръстите ми, само за да види дали ще се разплача. Живеех в някакъв постоянен кошмар, от който не можех да се измъкна — тихо говореше Джо. — На никой не му пукаше какво става с мен. Бях мелез, който не заслужава повече отношение от помияр на улицата. Тогава един ден той ми удари шамар и аз наистина обезумях. Започнах да ритам телевизора, каквото ми попадна запратих в стената, отидох в кухнята и започнах да чупя чинии. Той ме хвана и започна да ме удря, колкото сила имаше. Разбира се, загубих. Бях само на шест, и колкото и да бях едър за възрастта си, бях дете. Тогава ме свали в мазето, съблече ме и ме преби почти до смърт.

Сърцето му заби лудо, точно както в онзи ден, преди почти тридесет години. Никога досега не бе казвал това, но сега се налагаше да го направи.

— След това ме изнасили.

Чу рязкото движение зад гърба си, когато Каролайн се изправи на крака, но той не помръдна от мястото си.

— Като се връщам назад ми се струва, че той самият се шокира повече от мен. Никога повече не ме докосна, по никакъв повод. И аз повече никога не загубих контрол над себе си. Вероятно той, или жена му, се обадиха на хората от социалната служба. Напуснах дома след по-малко от две седмици. Тези две седмици прекарах в мазето, сам. Престанах да говоря. Другите домове сигурно бяха добри, но аз не смеех да направя нищо. Върших само това, което ми наредят, никога не избухвах, не губих контрол и не говорех. След това, когато вече бях на осем, един ден татко се появи. Беше излязъл от затвора и ме бе открил. Не знам дали имаше право да ме вземе или просто никой не посмя да му каже, че няма такова право, но той го направи. Когато ме видя, ме прегърна толкова силно, че едва не се задуших. Отново бях в безопасност.

— Ти каза ли му? — за първи път проговори тя.

Джо се стресна от дрезгавината в гласа й.

— Не. Никога не съм разказвал това на никого. Ако познаваше баща ми, щеше да разбереш защо не му споделих. Щеше да отиде при мъжа и буквално да го убие с голи ръце, а аз не можех да си представя, че ще загубя баща си отново. — Джо събра сили и се обърна, за да види лицето й. Боеше се, че ще види съжаление в очите й, но това, което откри бе далеч от съжаление. Каролайн стоеше със свити юмруци и на лицето й бе изписана дива ярост. Ако онзи мъж бе някъде наоколо в момента, Каролайн Евънс също би го убила с голи ръце. Не носеше смесената кръв на войнствените му прадеди, но бе също толкова смела и сега синьо-зелените й очи блестяха като остриета. Изненадан от вида й, Джо се засмя.

— Не се смей — изръмжа тя. — Ще го убия…

— Не се налага, миличка — отвърна той и я взе в ръцете си. — Той е мъртъв. Починал е две години, след като социалните ме измъкнаха от дома му. След като завърших Академията реших да проверя, просто от любопитство… Божичко, кого се опитвам да излъжа? Не мога да ти опиша какво бих му сторил, ако бе жив.

Той отмести косата от лицето й и я целуна.

— Може би наистина бях по-силен от другите деца и той не успя да ме увреди, освен че постоянно изпитвах нужда да се държа под контрол. Сигурно съм имал късмета да имам баща като моя и животът покрай него бе най-добрата терапия, която можех да получа. Разговаряхме открито на всички теми. Имахме ранчо, с коне. Оправих се за по-малко от шест месеца, само благодарение на любовта, която получих от татко.

— Освен, че все още фанатично се нуждаеш от контрола си — изръмжа Каролайн.

Той отново се засмя.

— Не можеш да обвиняваш за това само случилото се. В крайна сметка аз съм боен пилот на изтребител. Животът ми зависи от това да държа всичко, включително и себе си, под контрол. Така са ме обучавали.

Каролайн зарови лице във врата му.

— Може да имаш основателни причини, но това не означава, че ми харесва.

— Зная — развеселено отвърна той. — Затова постоянно ме предизвикваш. Е, успя. Доволна ли си сега? — Гласът му стана по-сериозен. — Можех да те нараня.

Тя имаше вид на коте, което току-що е изяло кило сметана.

— Беше чудесно — измърка Каролайн. — Изобщо не се изплаших. Не можеш да ме нараниш с любовта ти. Можеш да го направиш, само ако престанеш да ме обичаш.

Ръцете му я притиснаха по-плътно до него.

— Значи няма от какво да се боиш. — Продължи да я държи в прегръдките си още доста дълго време и усети, че нещо в него се отпусна, нещо, което дори не бе знаел, че е свито на кълбо. Тя вече бе навлязла в неговата територия, бе станала част от него и нямаше нужда постоянно да се държи нащрек. Никога не си бе представял, че поражението може да е толкова сладко, но сега печелеше най-ценната награда.

В момента, обаче, наградата му бе цялата в синини, полугола и измъчена.

— Хайде, обличай се. Време е да се връщаме в базата.