Линда Хауърд
Мисията на Макензи (2)

Първа глава

Това бе най-невероятната красавица, която някога бе виждал — бърза, лъскава, смъртоносна. Всеки път, щом я погледнеше, сърцето му се разтуптяваше. Дори паркирана в хангара, с изключени двигатели и застопорени колела, тя излъчваше стопроцентова бързина.

Подполковник Макензи се пресегна и погали корпуса, дългите му пръсти се плъзнаха ласкаво, почти любовно. Тъмното, метално покритие беше гладко и усещането при допир бе напълно различно от всеки друг изтребител, с който бе летял. Знаеше, че разликата се дължи на революционно новата сплав от термопластмаса, графит и индустриална коприна, която бе по-издръжлива и устойчива от досегашната стомана, поради което този самолет много по-трудно би пострадал.

Всичко това го разбираше с ума си, но имаше и друго, което изпълваше сърцето му. Може би защото машината бе като живо същество, а нямаше излъчването на метал. Вероятно на индустриалната коприна се дължеше факта, че не беше студена като останалите изтребители.

Програмите по разработване на нови технологии за бойни самолети обикновено бяха наричани с кодови имена, които нямат нищо общо с характера им, както например SR-71, Черната птица бе закодирана като „Волска кола“. Тази машина, второ поколение подобрен тактически изтребител, носеше името „Нощно крило“, а когато започнеше масовото й производство щяха да прибавят и другите инициали, като F-15 или F-16, но за полковник Макензи бе просто „Красавицата“. Всъщност, бяха направени пет прототипа и Джо наричаше всички така. Пилотите-изпитатели, назначени към програмата под негово командване, му се оплакваха, че Красавиците им правят номера, защото ги е разглезил. Той ги изгледа с пословичните си, леденосини очи.

— Всичките ми жени постъпват така.

Лицето му бе напълно безизразно и мъжете не разбраха това истина ли е или шега. Предположиха, че подполковникът говори сериозно.

Джо Макензи бе летял с много машини, но Красавицата бе напълно различна от досегашните изтребители, не само заради конструкцията и мощността й, но и заради системата за оръжия. Истинска революция в самолетостроенето и бе изцяло негова; като ръководител на програмата, той трябваше да се погрижи всички детайли да се изгладят, преди да преминат към масово производство.

Това, разбира се, щеше да се стане едва след като Конгресът одобри финансирането на проекта, но генерал Рами бе убеден, че няма да има никакви спънки. Производителят бе предложил напълно разумен бюджет, така че нямаше опасност да се повтори провалът с А-12 отпреди десетина години.

От доста време стелт-технологията не позволяваше изтребителят да бъде едновременно с това бърз и мощен, но сега вече тези проблеми бяха решени. Красавицата бе неуловима от радарите, изключително силна и много бърза. Оръжията й бяха снабдени с управляемо лазерно изстрелване — УЛИ, напълно безобидна абревиатура, която един ден щеше да предизвика революция във военната промишленост. Макензи си даваше сметка, че създава история. Напоследък лазерите се използваха в системите за прицелване, като лъчът направляваше ракетата към зададената цел, но за първи път самите лазери бяха използвани като оръжие.

Учените най-сетне бяха разрешили проблема с управляем източник на енергия за рентгенов лазер и го бяха снабдили със сложна оптична система. В пилотската каска специални сензори позволяваха на пилота да забележи бойна ракета, друга цел или вражески самолет навсякъде около себе си, а системата за прицелване проследяваше сигналите от сензорите. Независимо колко бърз и подвижен бе другият самолет, нямаше да успее да избяга; целта трябваше да се движи по-бързо от скоростта на светлината, за да се отърве — нещо, което едва ли щеше да се случи в скоро време.

Красавицата бе толкова важен проект, че само най-добрите от най-добрите специалисти бяха назначени за осъществяването му и охраната й бе толкова зорка, че дори и мравка би имала трудности да се вмъкне в хангара.

— Имате ли нужда от нещо, сър?

Джо се обърна и видя пред себе си сержант Денис Уайтсайд, известен с прякора Уайти, който притежаваше огненочервена коса, множество лунички и бе истински гений, когато ставаше дума за самолети. Уайти смяташе, че Красавицата е лично негова и дълбоко страдаше, че пилотите трябва да я докосват, но просто не виждаше как би могъл да го предотврати.

— Само проверявам, преди да се прибера — отвърна Джо. — Ти не трябваше ли да си си тръгнал още преди няколко часа?

Уайти извади парче плат от джоба си и внимателно почисти мястото, където пръстите на Джо бяха докоснали машината.

— Исках да се уверя, че всичко е наред — отговори мъжът. — Утре излитате, нали, сър?

— Да.

Уайти изръмжа.

— Вие поне не се отнасяте към нея както някои от пилотите — кисело изрече той.

— Ако забележиш някой от пилотите ми да се отнася грубиянски с машините, веднага ме осведоми.

— Не бих казал, че се държат грубо. Просто нямат вашият подход.

— Все едно, веднага ми съобщи.

— Да, сър.

Джо потупа Уайти по рамото и реши, че е време да си върви. Сержантът дълго остана загледан в гърба му. Нямаше и капка съмнение, че ако полковникът разбере, че някой от пилотите се е отнесъл небрежно или глупашки към прототипите, той би предпочел да е умрял и да гори в ада, само и само да избегне гнева му. Макензи бе известен, че изисква от изпитателите само стопроцентов перфекционизъм, но в същото време всички знаеха, че за него най-важното бе животът на пилота, затова и поддръжката трябваше да е безгрешна.

Това бе причината и Уайти да е все още тук, макар смяната му да бе свършила отдавна. Полковникът очакваше най-доброто от всички включени в програмата, без изключения. Грешка в поддръжката на земята би могла да доведе до загуба на някоя от машините, които струваха повече от осем милиона долара, да не говорим за живота на пилота. Тук нямаше място за хора с небрежно отношение към работата.

Докато Джо вървеше в тихата нощ, забеляза, че в един от кабинетите все още свети и се насочи към сградата с метална конструкция. Нямаше нищо против хората, които работят до късно, но очакваше на следващия ден всички да са будни и в добра кондиция. Към проекта бяха назначени няколко работохолици, които можеха да работят и по осемнадесет часа на денонощие, ако той не се намесеше.

Стъпките му бяха безшумни, не защото искаше да се промъкне незабелязано, а просто защото откакто бе проходил, го бяха обучавали да се движи по този начин. Не че някой би могъл да го чуе; климатиците непрестанно жужаха, в отчаян опит да се преборят с топлата юлска нощ, но без особен успех. Сякаш металната конструкция на сградата попиваше цялата топлина.

Наоколо всичко бе потънало в мрак, с изключение на един кабинет вляво. Това бяха стаите на цивилни специалисти по системата за прицелване, назначени към проекта да отстраняват повредите, които неминуемо възникваха, когато съвсем нова технология се използва на практика за първи път. Джо си спомни, че този ден трябваше да пристигне нов човек на мястото на колега, който бе получил лек инфаркт преди две седмици. Мъжът се възстановяваше бързо, но лекарят му бе забранил да работи при тази непоносима жега, затова от фирмата изпратиха заместник.

Джо беше любопитен да се срещне с новия участник в проекта, жена на име Каролайн Евънс. Бе чул останалите трима мъже да мърморят по неин адрес, наричайки я „Прелестната хубавица“, но тонът им далеч не бе дружелюбен. Въпреки че екипът бе от цивилни, той не желаеше никакви неразбирателства между хората, които биха се отразили на работата им.

Ако не можеха да се спогодят, щеше да се наложи повторно да поиска нов заместник. Щеше да поговори с този, който бе останал до късно в кабинета си, да разбере дали госпожица Евънс бе започнала работа без инциденти и защо не желаеха да работят с нея.

Безшумно се приближи до отворената врата и за известно време остана загледан. Жената в кабинета явно бе самата Прелестна хубавица, тъй като досега не я бе виждал. Не би могъл да забрави, ако се бяха срещали и преди.

Гледката наистина му достави удоволствие. Едрата му, изпъната фигура изведнъж се стегна. Въпреки умората, адреналинът нахлу в кръвта му и сетивата му се изостриха, точно както преди излитане.

Жената носеше права червена пола, която свършваше доста над коленете. Обувките й бяха събути и тя удобно се бе излегнала в стола си, с опънати върху бюрото крака. Джо се облегна на рамката и доволно заоглежда гладките, добре оформени прасци. Не носеше чорапи, тъй като при тази жега бяха напълно излишни. Хубави крака. Повече от хубави дори. Направо страхотни!

Цял топ листове, напечатани на компютър, лежаха в скута й и тя проверяваше всяка страница, като от време на време поглеждаше в бележника на бюрото. На удобно място бе оставена чаша с бледозелен чай и тя често посягаше слепешком към нея. Косата й бе светла, чуплива, стилно сресана назад и достатъчно дълга, така че къдриците подскачаха на раменете. Можеше да види само половината от лицето, достатъчно, за да забележи високите скули и плътните устни.

В този момент му се прииска да види цялото й лице, очите, да чуе гласа.

— Време е да приключим за тази вечер — изрече той.

Жената рязко подскочи от мястото си, при което чаят се разля, всички листове се пръснаха по земята, а краката й първо се размахаха във въздуха, и едва тогава се приземиха. Столът се плъзна и с трясък се удари в чекмеджетата. Тя рязко се обърна с лице към него, притиснала ръка към гърдите си, сякаш се мъчеше да успокои пулса си.

Доста добре оформени гърди, забеляза той, тъй като дланта й бе опънала тънката памучна материя към кожата.

По лицето й премина неподправен гняв, който почти мигновено изчезна и очите й се разшириха.

— О, Божичко! — прошепна тя. — Сержант Макензи.

Джо долови сарказъм в тона й и повдигна вежди.

— Полковник Макензи.

— Ясно — почтително отвърна тя. — Истински полковник. И крадец на пръстени — добави тя, като посочи пръстена му от Академията. — Или си нападнал някой полковник, откраднал си отличителните му знаци, подложил си се на подмладяваща пластична операция и си боядисал косата си в черно, или имаш много сериозна подкрепа, за да стигнеш до този чин.

Лицето му остана безизразно.

— А може би просто съм много добър в работата си.

— Повишение по заслуги? — попита тя, сякаш подобно нещо бе толкова невероятно, че изобщо не си струваше да се обсъжда. — Неее!

Джо бе свикнал жените да реагират по най-различни начини при срещата им с него, очаровани или респектирани, дори леко уплашени, просто защото винаги биваха привлечени чисто физически. Също така беше свикнал да очаква, ако не симпатия, то поне уважение от подчинените си. В изражението на Каролайн Евънс обаче не се забелязваше нищо подобно. За известно време тя остана вперила поглед в него, очите й го пронизваха като лазерен лъч. Да, определено го смяташе за враг.

Той се отмести от рамката на вратата и протегна ръка. Изведнъж реши да подходи професионално към ситуацията, така че тя да разбере с кого си има работа.

— Полковник Макензи, ръководител на програмата.

Протоколът изискваше жената да избере дали да се ръкува и мъжът никога не бива да протяга ръка пръв, но той искаше да усети пръстите й в своите, а подозираше, че ако й остави възможност, тя би избегнала допира.

Жената не се поколеба и стисна ръката му.

— Каролайн Евънс, заместник на Бойс Уолтън от екипа за лазерите. — Две резки движения нагоре и надолу и отдръпна дланта си.

Тъй като все още бе боса, Джо съвсем точно можеше да прецени ръста й — някъде около метър и седемдесет. Върхът на главата й свършваше под яката му. Очевидно разликата във височината ни най-малко не я притесни, въпреки че трябваше да извръща глава, за да среща погледа му. Забеляза, че очите й бяха наситено зелени, обрамчени от тъмни мигли и изписани черни вежди, което подсказваше, че златистият цвят на косата й бе химически постигнат.

Той кимна към разпилените листове по пода.

— Защо работиш до толкова късно, особено през първия ти ден тук? Има ли нещо нередно, което трябва да знам?

— Не и нещо, което да ми е известно — отговори тя като клекна и започна да събира разпечатките. — Просто проверявам повторно някои неща.

— Защо реши, че се налага?

Тя го изгледа нетърпеливо.

— Имам непреодолима склонност да проверявам всичко по два пъти. Винаги проверявам два пъти, че печката не е включена, че щепселът на ютията не е в контакта и винаги поглеждам два пъти и в двете посоки, преди да пресека улица.

— И нищо ли не откри?

— Не, разбира се, нали ти казах?

Той си отдъхна, като разбра, че с прицелващата система всичко е наред и отново зае отпусната си поза, докато наблюдаваше Каролайн Евънс, която взе няколко салфетки и попи разлетия чай. Тя се наведе и се завъртя с грация, която му се стори неустоимо секси. Всичко, което бе направила досега, дори зле прикритото предизвикателство в погледа й му се струваше секси. Усети пареща тръпка в слабините си.

Тя хвърли напоените салфетки в кошчето за боклук и нахлузи обувките си.

— Беше ми приятно да се запознаем, полковник — каза тя, без да го поглежда. — Ще се видим утре.

— Ще те изпратя до квартирата ти.

— Няма нужда, благодаря.

Бързината, с която отхвърли предложението му го подразни.

— Късно е, а ти си сама. Ще те изпратя до квартирата ти.

Сега вече тя се обърна към него, като сложи ръце на кръста.

— Оценявам загрижеността ти, но нямам нужда от този вид услуги.

— Този вид услуги? Какви услуги имаш предвид?

— Тези, които причиняват повече зло, отколкото добро. Не разбираш ли? Ти си ръководителят на програмата. Ако някой ни види как ме изпращаш до квартирата, до два дни ще се е разчуло навсякъде, а не мога да търпя да говорят зад гърба ми, че съм включена в проекта, само защото се задявам с теб.

— Ааа! — възкликна той, когато схвана мисълта й. — И преди ти се е случвало подобно нещо, нали? Никой не вярва, че можеш да изглеждаш така и в същото време да имаш мозък в главата си.

Каролайн го изгледа враждебно.

— Какво значи: „Да изглеждаш така“? Как, по-точно, изглеждам?

Тази жена притежаваше темперамента на таралеж, и въпреки това Джо трябваше да се пребори с импулса да я прегърне и да я увери, че отсега нататък винаги ще я защитава. Тя така или иначе не би одобрила жеста, пък и той не разбираше защо му е да го прави, след като тя изглеждаше напълно способна да се грижи сама за себе си.

Ако имаше ум в главата си, щеше да заложи на сигурно и да направи някоя небрежна забележка, която да не я подразни. Той обаче не бе станал боен пилот на изтребител, защото залага на сигурно.

— Привлекателна — отвърна той. Очите му блестяха и излъчваха желание.

Тя премигна, сякаш думите му я стреснаха. Отстъпи крачка назад и объркано възкликна:

— А, така ли?

— Със сигурност знаеш, че си привлекателна жена — отбеляза Джо.

Тя отново премигна.

— Външният вид няма нищо общо. И ти изглеждаш като военния от рекламата за набиране на доброволци в армията, пък това не е попречило на кариерата ти, нали така?

— Не казвам, че има значение — оправда се Джо. — Просто зададе въпроса и аз ти отговорих. Наистина си привлекателна.

Този път тя го погледна разтревожено, като мина покрай него.

Той хвана ръката й в своята и я спря. Усещаше гладката й, топла кожа, която го изкушаваше, но се въздържа да прокара пръсти по вътрешната страна на китката й.

— Ако някой говори такива неща по твой адрес, Каролайн, просто ела при мен.

Тя притеснено погледна ръката му върху своята.

— Да, добре.

— Дори и да е някой от твоя екип. Вие сте цивилни, но това е моят проект. Мога да накарам да заменят някого, ако създава проблеми.

Очевидно докосването му я смути и той остана загледан в нея за известно време, преди да я пусне.

— Говоря сериозно — продължи Джо с по-мил тон. — Обръщай се към мен, ако имаш неприятности. Разбирам, че не искаш да те изпратя, но ще го направя, тъй като така или иначе съм в същата посока. Ще ти дам преднина от тридесет секунди, така че да не вървим заедно. Става ли?

— Тридесет секунди не е много.

Той повдигна рамене.

— Ще ни делят около тридесетина метра. Приемаш ли? — Погледна часовника си. — Започвам броенето от сега.

Тя рязко се обърна и буквално побягна. Това бе най-точната дума. Просто повдигна тясната пола и хукна. Джо учудено сбърчи вежди. Когато изминаха тридесет секунди той също напусна сградата и забеляза слабата й фигура, едва различима в тъмнината, все още забързана. През целия път до квартирата си той размишляваше какво бе превърнало тази амазонка в страхливо коте.

 

 

Каролайн тръшна вратата на спартанската си квартира и я заключи, след което се облегна и шумно изпусна въздуха от дробовете си. Чувстваше се все едно току-що бе избягала на косъм от лапите на някакво диво животно. Как може Военновъздушната академия да позволи този мъж да се разхожда на свобода? Би трябвало да го заключат в скривалищата на Пентагона и да го използват за своите цели, така че да предпазят американските жени.

Може би бе заради очите — светли и пронизващи като лазерите, върху които работеше. А може би причината бе в начина, по който се извисяваше над нея със силното си, мускулесто тяло. Или пък дълбокият глас, с особените нотки, когато й каза, че е „привлекателна“, както и топлината на едрата му ръка, когато я докосна. Най-вероятно всичко това накуп я изплаши, но изпита истинска паника най-вече от зажаднелия, хищнически блясък в очите му, докато я гледаше.

Досега винаги се бе справяла. Държеше се безразлично и арогантно, което във всички случаи бе държало мъжете настрани. Това бе нейна запазена марка, пречеше й да се сприятели с колегите си, но поне парираше всякакви опити за близост още в зародиш.

Бе изживяла толкова трудности в колежа и в първите години, когато започна работа, че вече заемаше тази позиция от самото начало. При такъв богат опит като нейния би трябвало да може да запази самообладание, но само един поглед от полковник „Лазерни очи“ Макензи и един комплимент бяха достатъчни, за да се обърка. Този мъж позорно лесно успя да я разклати из основи.

Е, така става, когато вместо родители имаш докторски дисертации. Те прозряха невероятна интелигентност в единственото си дете и незабавно се погрижиха тя да получи най-доброто образование. От началното училище до дипломирането винаги беше най-малката от съучениците си заради удивителния й напредък. Нито веднъж не бе излизала на среща с момче в гимназията; беше прекалено странна, висока и смотана, тъй като премина през пубертета три години след останалите в класа.

И в колежа нищо не се промени. Започна първата година там веднага след като навърши шестнадесет години, а кое нормално момче ще иска да излезе с почти дете, за което можеше дори да го арестуват, след като наоколо е пълно с момичета?

Така Каролайн остана самотна и се изолира от всички, като посвети цялото си време на ученето, поради което завърши колеж на осемнадесет. Горе-долу по това време момчетата забелязаха, че Евънс можеше да е зубрачка, но пък ставаше все по-привлекателна за окото. Този път възрастта й не служеше за извинение. И тъй като никога дотогава не бе излизала на срещи, изведнъж тя се оказа напълно неподготвена да се справя с тези… октоподи, които не сваляха пипалата си от нея. Объркана и разтревожена, тя още повече се затвори в ученето и започна да си изгражда свой щит, за да се предпазва.

Не можеше да се каже, че промяната, настъпила при съзряването й бе толкова драстична, както при грозното пате превърнало се в лебед; просто едно високо момиче се превърна в жена. Цикълът й започна по-късно, сякаш тялото й се опитваше да балансира между собственото си развитие и прекалено узрелия мозък.

Всичките й проблеми се дължаха на разминаване във времето. Когато съученичките й навлязоха в пубертета, тя буквално още си играеше с кукли. Когато тя навлезе в пубертета, другите вече излизаха с момчета. Тя никога не ги догони. Когато дойде време и тя да започне да се среща с момчета се оказа, че те вече очакваха повече опитност, отколкото тя притежаваше.

Тогава реши, че най-лесно е просто да ги разкара.

И ето я сега, на двадесет и девет години, с коефициент на интелигентност близък до гениалност, изключителен специалист в разпространението на светлината и оптиката, с докторат по физика, а току-що се бе проявила като пълен идиот, само защото някакъв мъж й каза, че е „привлекателна“.

Отвратително!

Цялата ситуация беше и малко опасна, защото на полковник Макензи поведението й изобщо не направи впечатление. Имаше вид на мъж, който обича предизвикателствата.

В този момент тя се удари по челото. Как можеше да е такава глупачка? Та полковникът бе пилот на реактивен изтребител! Очевидно предизвикателствата бяха в кръвта му. Единственият начин да отклони вниманието му бе да се държи като кротка и миличка, може би дори превзета жена. Проблемът бе, че тя нямаше и представа как да се държи като превзета глупачка. Може би щеше да е по-добре да бе завършила училище по обноски, отколкото обикновена гимназия.

Сигурно още не беше късно. Ако започнеше да се държи като сладка и безпомощна кукличка, би могла да го залъже. Не! Това щеше да привлече вниманието на останалите мъже в проекта, които пък харесваха този тип жени. Беше хваната в капан — каквото и да направеше, нямаше да се отърве.

Единственото, което й оставаше, бе да се подготви за сериозна битка.

 

 

Джо влезе в квартирата, свали униформата и дълго остана под ледения душ, докато най-сетне започна да се чувства като човек. Пустинята през юли бе истински кошмар, сякаш изсмукваше цялата влага от тялото му и дори очите си усещаше пресъхнали, но Красавицата изискваше строга секретност и само военната база „Нелис“ в Невада можеше да я осигури.

Въпреки неудобствата и спартанските условия на живот, той бе доволен от охраната и не бързаше да приключи с проекта, което щеше да се случи едва след като Конгресът одобри масовото й производство. Тогава щяха да я покажат пред медиите, макар че дизайнът й не издаваше революционните нововъдения. На външен вид не бе много по-различна от F-22, поради което бе възможно да извършват изпитанията в „Нелис“, а не в базата „Едуардс“, Калифорния, каквато беше практиката. Шпионите биха търсили нещо ново в „Едуардс“, а не тук, в „Нелис“, с толкова различни видове самолети, Красавицата изобщо не биеше на очи.

Останалите пилоти, базирани тук, не можеха да не разберат за новата машина, но никой извън програмата не бе допуснат дори да погледне прототипите „Нощно крило“. Разликата беше както в покритието на корпуса, така и в цялата електроника и в системата за оръжия; когато свалят секретността, Красавицата щеше да събуди интереса на всяка шпионска служба по света и тогава охраната й би трябвало да е два пъти по-сигурна, макар той да не можеше да си го представи.

Джо мислеше за този невероятен изтребител, когато в ума му нахлу образа на Каролайн Евънс и той се усмихна, като се зачуди какво щеше да му коства да опитоми този таралеж? Въпреки ледения душ имаше чувството, че кожата му гори, затова спря водата и излезе от банята. Ако можеше и двамата да влязат под душа, сигурно водата би закипяла.

Застана пред климатика и остави студеният въздух да обгърне мокрото му, голо тяло, като се наслаждаваше на ледените тръпки, но и това не успя да охлади топлината в кръвта му. Мрачно се опита да изгони мислите за госпожица Евънс от ума си. Когато кожата му се изсуши, все още гол, той отиде в малката кухничка и си направи сандвич.

Сякаш липсата на дрехи му помагаше да освободи нещо вътре в себе си. Почти половината от живота си бе прекарал в армията, заобиколен от правила и униформи и вече бе напълно свикнал с тях, но в него все още имаше някаква примитивна жилка, която от време на време му казваше: „Стига!“ и той просто трябваше да свали всичко от себе си.

Бе израснал сред конете в ранчо в Уайоминг и се връщаше там при всяка възможност; прекарваше седмица или две с най-буйните жребци и така утоляваше вътрешната си потребност, но сега бе вързан с проекта „Нощно крило“ и нямаше никакво свободно време. Единственото облекло, което би могъл да носи постоянно бе екипът му за летене. Ако можеше да прекарва всеки ден във въздуха би било най-добре.

По дяволите, колкото повече напредваше в кариерата, толкова по-малко летеше. Новите отговорности и огромната административна работа запълваха дните му. Бе приел да стане ръководител на този проект, само защото така със сигурност щеше да е един от първите, които ще летят с новите машини. Военновъздушните сили искаха най-добрите пилоти да изпитат новата технология, затова тук работеха най-опитните летци, но в същото време искаха мнението на най-компетентните, и полковник Макензи определено беше човекът, от когото се нуждаеха.

Джо не се възгордяваше от уменията си като пилот на реактивен изтребител, защото бе работил прекалено упорито, за да ги придобие. Беше роден с необходимия интелект, зрение и светкавични рефлекси, но всичко останало бе плод на безбройните часове прекарани в учене, практика и тренировки в симулатора, докато реакциите му станаха мигновени и автоматични.

Дори и на тридесет и пет години притежаваше по-добри реакции от младите пилоти, които току-що завършваха академията и зрението му изобщо не бе загубило остротата си. Още много време го очакваше във висините, ако армията му позволи. Толкова бързо бе стигнал до званието „полковник“, че може би до една година щеше да получи първата си генералска значка и тогава щеше да е късметлия, ако изобщо му дадат да пилотира.

Единствената алтернатива бе да се откаже от всички години в армията и да започне работа като пилот-изпитател към някой производител на самолети. Харесваше Военновъздушните сили и не искаше да напуска, но мисълта, че ще е закотвен на земята бе непоносима. Дните му биха били скучни и празни, ако го нямаше предизвикателството да опитомява природата и машината, знаейки, че животът му виси на косъм, ако сбърка.

Каролайн отново се промъкна в мислите му, с кристално ясното предизвикателство в зелените очи.

Съвсем точно можеше да определи цвета им — тъмнозелени, с леки нюанси на синьо и златни тичинки в дълбините. Мисълта за погледа й прикован в него, докато се любят в леглото накара сърцето му да забие по-бързо.

Искаше да накара този опасен таралеж да мърка като котенце.