Линда Хауърд
Мисията на Макензи (5)

Четвърта глава

Чийзбургерът — без лук — и пържените картофки я върнаха към онези скъпи спомени от детството, когато я оставяха при чичо й и леля й. Двамата бяха с около десет години по-млади от родителите й и чичо й винаги я черпеше с най-големия и сочен хамбургер, както и сладолед за десерт — още една забранена вкуснотия. Майка й и баща й никога не й позволяваха да яде сладолед. Ако не беше чичо Лий, помисли си Каролайн, сигурно щях да порасна, без да знам вкуса на „вредните“ храни. Все още ги приемаше като специални ястия.

След като се нахраниха, Джо й се усмихна и я попита:

— Някога играла ли си на ротативки?

— Не, никога не съм стъпвала в казино.

— Е, време е това да се промени.

Запали пикапа и не след дълго минаха по булевард „Лас Вегас“, безкрайна феерия от святкащи неонови реклами във всички цветове на дъгата. Мигаха, святкаха, приканваха, безконечни водопади от цветни лампички, примамващи клиентите. Разбира се, големите казина привличаха най-много посетители, но голяма част от хората просто обикаляха улиците, твърдо решени да видят всяка част на града, построен специално за тяхно забавление. Туристите бяха облечени по всевъзможни начини — от къси панталонки и тениски до официални вечерни тоалети.

— Обичаш ли хазарта? — попита Каролайн.

— Никога не играя хазарт.

Тя изсумтя.

— Освен с живота си. Днес бях в контролната зала. Това, което направи във въздуха не би могло да се нарече безопасен начин на живот.

— Но не е хазарт. Този самолет е конструиран, за да ни даде напълно нови възможности, които не бихме могли да използваме, ако не ги изпитаме. Работата ми е да се уверя, че той наистина може да изпълни това, за което е предназначен, да тествам всяка част до пределните й граници.

— Но никой от другите пилоти не посмя да опита това, което ти направи.

Очите му излъчваха непоколебимо спокойствие, когато я погледна.

— Сега ще могат да го сторят. Вече знаят на какво е способна Красавицата.

— И ти рискува всичко това, само за да им покажеш възможностите на новата машина?

— Не. Направих го, защото това ми е работата.

И защото обичаше да го прави. Тази мисъл проехтя в съзнанието й. Тя го бе видяла, когато влезе в контролната зала след полета — изтощен, облян в пот, очите му бяха зачервени от налягането. И все пак нещо в погледа му го издаваше. Там присвяткаха пламъчетата на живота, блестеше удоволствието от това, което прави.

Джо паркира пикапа и тръгнаха по тротоара.

— Чувстваш ли се късметлийка? — попита той.

Каролайн повдигна рамене.

— Как се чувстват късметлиите?

— Искаш ли да си опиташ късмета?

Тя спря пред едно от казината и почувства студения въздух от климатика вътре. Пред нея се простираха безбройни редици с ротативки, няколко дори бяха изкарани на тротоара отвън. Пред повечето седяха хора, които пускаха жетони и натискаха дръжките. От време на време се чуваха радостни викове, придружавани от шума на монетите стичащи се от улея на машината като награда за упоритостта на играча, но по-често ротативките взимаха повече, отколкото даваха.

— Нямам чувството, че има голяма възвръщаемост — заяви тя, след като погледа няколко минути.

Той се засмя тихо.

— Не това е смисълът. Правило номер едно: никога не залагай, ако не можеш да си позволиш да загубиш. Правило номер две гласи: забавлявай се.

— Тези тук изобщо нямат вид на хора, които се забавляват — колебливо отвърна тя.

— Това е защото са забравили правило номер две, а може би дори и първото. Хайде, да влезем.

Тя обаче изчака още няколко минути, докато един мъж си тръгна от ротативка, която доста дълго не бе давала награда. Можеше да се предположи, че машина, която дълго е вземала без да дава, е по-вероятно да отпусне награда, отколкото машина, която току-що е дала печалба. Каролайн седна пред ротативката и се почувства като пълен идиот, когато пусна монета от четвърт долар. Джо застана зад гърба й и нежно се засмя, след като тя не спечели нищо при първото превъртане. Каролайн бе пуснала повече от пет долара и вече започваше да се ядосва. Мърмореше закани и предупреждения, пусна нова монета, но отново не спечели нищо.

— Не забравяй второто правило — напомни й Джо, гласът му издаваше, че той се забавлява от цялата работа.

Тя му обясни какво може да направи с второто правило и той се засмя.

Каролайн приближи стола си до ротативката и пусна нова монета. Натисна дръжката, картинките започнаха бясно да се въртят и след това една по една спряха ни мястото си. Изведнъж зазвъняха звънчета, монети падаха от долния отвор и дори преляха на пода. Каролайн скочи от мястото си и се впери невярващ поглед в блестящите монети, докато останалите играчи се струпаха около нея, за да я поздравят. Появи се и усмихнат служител на казиното. Тя погледна Джо смаяно.

— Няма да мога да побера всички тези монети в джобовете си.

Той отметна глава и започна да се смее. Каролайн остана загледана в него и се почувства замаяна, когато я заля вълна на радост.

Мъжът от казиното, все още усмихнат, се намеси:

— С удоволствие ще ви обменим монетите в банкноти.

Така и направиха и за свое облекчение, Каролайн установи, че потокът от монети все пак не бе кой знае какво състояние — малко повече от седемдесет долара. Върна част от тях на Джо, а останалата прибра в джоба си.

— Забавлява ли се? — попита я Джо на излизане от казиното.

Тя се замисли за момент.

— Може би, но вече започвах да мисля за отмъщение към машината. Явно не съм роден комарджия.

— Най-вероятно — съгласи се той и я хвана за ръката, като леко я издърпа, за да избегне един мъж, който очевидно не гледаше къде върви. След това, обаче, не пусна дланта й, както тя бе очаквала.

Каролайн сведе очи надолу. Ръката му бе едра и силна, пръстите бяха дълги, а дланта — покрита с мазоли, но я държеше нежно, сякаш си даваше сметка, че би могъл да й причини болка, ако я стисне.

Никога не бе ходила, хваната ръка за ръка с някого и сега установи, че докосването на дланите е изключително интимно. Започваше да осъзнава, че поради страх бе изпуснала доста приятни неща в живота, но пък и никога до този миг не бе изпитвала желание да им се наслади. Всички мъже, които се бяха опитвала да я въвлекат във физическа връзка бяха провокирали досада, безразличие и дори отвращение у нея.

Каролайн можеше да измъкне ръката си. Това би било най-безопасната постъпка, но неясно защо нямаше желание да го направи. Затова се направи, че това изобщо не я притеснява. Ръката й бе сгушена в неговата като птиче, което е намерило подслон и Каролайн се остави на удоволствието от това ново усещане.

Най-сетне стигнаха до пикапа и тя неохотно си призна, че не иска вечерта да свършва. Това бе първата й среща, ако можеше да я нарече така, а вече бе към края си.

И двамата мълчаха по пътя към базата и неизбежно мислите й се върнаха към целувката, която предстоеше. Чувстваше се едновременно развълнувана и притеснена. Още едно нещо, което щеше да й се случи за първи път — първата целувка, която тя се бе съгласила да приеме доброволно. Самата тя не знаеше дали ще побегне от страх или ще се отдаде на ласките му.

Отговорът дойде съвсем скоро. Джо паркира пред квартирата, заобиколи пикапа и отвори вратата й. Покрай тях минаваха други служители от базата, гледаха ги с любопитство и тя осъзна, че той много точно бе преценил ситуацията.

Извади ключовете от джоба си, отключи вратата и се обърна към него. Осветяваше ги само бледата светлина на лампата над главите им. Погледът й бе сериозен и излъчваше беззащитност. Неговите очи блестяха като лед на слънце.

— Протегни ръка към мен — нежно нареди той и тя се подчини.

Силната му, топла длан хвана пръстите й и той я притегли по-близо до него. Устните му се докоснаха до нейните, отмести ги и отново ги долепи. Той извърна глава настрани и незнайно как при това движение нейните устни се разтвориха, за да посрещнат неговите.

Целият той излъчваше топлина, удоволствие и… мъжественост. Уханието на тялото му я обгърна и Каролайн потрепери. Устните му все още бяха долепени за нейните. Усети върха на езика му и за момент това я върна към неприятните спомени на предишни, неканени и нежелани целувки. Тази обаче нямаше нищо общо с тях. Имаше чувството, че устните му я привличат като магнит и изпълват всичките й сетива. Сякаш от дълбините на тялото й я заля вълна на наслада; тихо изстена и отвори устни.

Целувката им бе толкова интимна, че тя се стресна. Чу, че отново изстена и след това се притисна плътно към неговото тяло, така че да му се отдаде изцяло, стъписана от подчиняващата мъжественост, която излъчваше този мъж.

Имаше чувството, че цялата гори, усещаше гърдите си опрени в мускулестото му тяло и допирът едновременно й доставяше удоволствие и я караше да иска повече. Слабините й изгаряха, все едно че малки въгленчета удоволствие се разпалваха. Стискаше ръката му с всичка сила.

Съвсем бавно той отмести устните си, макар да бе нужна цялата му воля, за да го направи. Отдаде се на изкушението да я целуне още няколко пъти по копринените, невинни устни, които толкова бързо му се отдадоха, след което трябваше да пусне ръката й и да отстъпи назад. Така й беше обещал. Нищо повече не искаше от това да влязат вътре и да я люби страстно, но въздържанието му сега щеше да му се отплати с много повече удоволствия занапред. Тя постепенно успокои учестеното си дишане, но нямаше никакъв контрол над кръвта, която бушуваше из вените й.

— Три секунди — прошепна той.

Очите му я гледаха и тя бе втренчила поглед в него.

— Да — успя да промълви Каролайн. — Три секунди.

Тя не помръдна от мястото си. Джо постави ръце върху раменете й и я завъртя.

— Влизай, Каролайн. — Гласът му бе тих и спокоен. — Лека нощ.

— Лека нощ. — Тя се подчини и бързо влезе в квартирата си. Преди да затвори вратата се обърна към него. Очите й излъчваха неразгадаеми емоции. — Това беше много по-дълго от три секунди.

 

 

Запали лампата и заключи вратата. Когато натисна дръжката на бравата, за да се увери, че е заключено, чу потеглянето на пикапа. Той изобщо не се бе изкушил да изчака няколко секунди или да почука на вратата й. Беше изпълнил мисията си, да оповести „връзката“ им и явно за него нямаше друга причина да се мотае наоколо.

Каролайн се отпусна на дивана и прекара доста време така, без да помръдне. Трябваше да премисли доста неща и най-удобно бе като седне спокойно и събере мислите си. Сега обаче й бе доста трудно да го постигне, защото първо й се налагаше да успокои чувствата си.

Не беше нужно да е психоаналитик, за да осъзнае, че домашното й възпитание, постоянния й избързан напредък и собствената й природа се бяха комбинирала и я бяха превърнали в странна и излишна за другите. Досега обаче това напълно пасваше на нейното желание. Никога не се бе притеснявала, че не умее да общува с противоположния пол, просто защото никога не бе изпитвала интерес към даден мъж. Затова връзките й с външния свят не представляваха проблем за нея — досега.

Едва сега бе срещнала човек, който да я привлича и Каролайн искаше и той да е привлечен от нея. Но как би могла да го постигне? Докато нейните връстнички се учеха да привличат погледите на мъжете, тя учеше физика. Вярно, беше невероятен специалист по лазерна оптика, но нямаше и най-бегла представа какво значи да флиртуваш.

Защо не си бе паднала по някой по-обикновен мъж, например физик, който също щеше да е прекарал по-голямата част от живота си в учене и също като нея щеше да е непохватен във взаимоотношенията с другите? Но не, вместо това тя бе неустоимо привлечена от невероятен боен пилот, по който повечето жени си губеха ума само след един поглед от диамантено сините му очи. Не беше експерт по целувките, но той определено бе, и Каролайн умираше от срам при мисълта, че сигурно се представи като пълна левачка. Той само държеше ръката й, както й бе обещал, а тя буквално му се нахвърли. Много ясно си спомняше, че се бе притиснала към тялото му, галеше се у него като котка и имаше чувството, че всеки момент ще се строполи в краката му.

Макензи се държа много мило през цялата вечер. Отнасяше се към нея като към приятел, така че тя напълно се отпусна и наистина се забавлява. Не можеше да си спомни кога за последен път се е наслаждавала, след като е прахосала времето си толкова безполезно. В детството си никога не си бе играла на обикновени игри; родителите й стриктно следяха заниманията й, така че всяка игра да допринася за образованието й. За тяхна радост, тя растеше любознателно, жадно за нови знания дете. Не че детството й не бе щастливо, просто бе различно от това на повечето деца.

Сега бе изправена пред непозната за нея територия, а нейният подход в такива случаи бе да разгледа проблема от всички страни. Не знаеше точно как да използва това, с което я бе надарила природата, но щеше да се научи.

Първата стъпка за разрешаването на който и да е проблем включваше изчитане на всичко написано по въпроса. Все още бе достатъчно рано, така че повечето хора не си бяха легнали, а в базата се оказа, че има доста жени, които с удоволствие й услужиха с най-различни списания, в които Каролайн се надяваше да открие напътствия. Оказа се, че наистина има доста статии по този въпрос, и дори откри една посветена на пилотите на бойни изтребители. Прекара следващите няколко часа в изчитане на всевъзможни материали, като „Той е Лош, Лош, Лош! Защо тогава продължавате да го обичате?“ или „Как да откриете чистото злато сред боклуците или кога да не се отказвате!“. Страниците на списанията бяха изпълнени с лъскави снимки на красавици, високи около метър и седемдесет и около петдесет килограма; по-голямата част от теглото очевидно се дължеше на гърдите и косите им. Научи как да открие дали гаджето й я мами и как да му отмъсти. Разбра няколко хитрости около бизнеса с недвижими имоти, прочете съветите как да започне собствена компания, както и как да спечели на блекджек — това щеше да запомни — и къде да отиде на почивка. Интересно четиво. Може би трябваше да се абонира.

Статията за пилотите на бойни изтребители беше дори по-интересна.

 

 

Пристигна в офиса още преди зазоряване, облечена в свободен, лек костюм. Тази сутрин при избора й на облекло в нея се бореха желанието да е съблазнителна и строгите й изисквания за удобство и разбира се, удобството надделя. Още повече, температурите през деня надхвърляха тридесет градуса.

Взе докладите за тестовете, които щяха да провеждат днес и си отбеляза наум няколко неща относно компютърната програма, за които искаше да разпита Кал. Самата тя бе преминала обучение за работа с компютри, добро допълнение към физиката. Пусна устройството и се захвана да проверява дали всичко е наред.

— Откога си…

Каролайн подскочи, когато чу гласа зад гърба си, рязко се изправи и се завъртя, така че стола й се претърколи. Джо протегна ръка точно навреме, преди десният й юмрук да попадне в лицето му. Секунда по-късно улови и лявата й ръка, която също се целеше в него.

— Не го прави никога повече — извика тя и се изправи на пръсти, така че да го гледа в очите. Нейните все още бяха изпълнени с ужас. — Какво се опитваш да постигнеш, да ми докараш инфаркт? Отсега нататък ще свиркаш, преди да стигнеш до вратата ми!

С ловко движение той изви ръцете зад гърба й, като продължаваше да държи здраво юмруците й. Така гърдите й се долепиха в тялото му, и тя остана притисната в прегръдката му.

— Не исках да те изплаша — извини се той. — Но ако винаги първата ти реакция е да нападаш, би трябвало да се научиш как да го правиш, така че да не свършиш в капан като този.

Забеляза, че в тъмнозелените й очи проблесна интерес и разбра, че е отклонил вниманието й от факта, че я държи плътно долепена към себе си.

Каролайн обмисли положението. Опита се рязко да освободи ръцете си, но той я държеше здраво и нямаше никакъв шанс да се измъкне от желязната му хватка. На това отгоре, беше ужасно висок.

— Все още мога да те изритам.

— Така е, но си много близко, за да го направиш с достатъчно сила. Сигурно ще ме заболи, но не чак толкова, че да те пусна. Ако съм решил да те нападам, миличка, точно сега си в голяма опасност.

Тя отново се опита да се освободи, но той я държеше плътно до мускулестото си тяло. Каролайн потрепери от неочакваното удоволствие, което изпита, обгърната от топлината и аромата на тялото му. Той ухаеше съблазнително; никога досега не бе срещала мъж, който да ухае така. Не бе просто миризма на сапун или парфюм. От тялото му струеше аромат на мускус, едновременно деликатен и силен, който я изкушаваше да зарови лице в прегръдките му и да се потопи изцяло в уханието. Реакцията й бе мигновена — зърната на гърдите й набъбнаха и усети пареща тръпка в слабините си.

Каролайн се изкашля и се опита да не обръща внимание на реакциите на тялото си. Все пак се намираха в кабинета й. Наистина, искаше да изпита насладите, които този мъж можеше да й предложи, но не и тук.

— Какво трябва да направя, когато искам да се защитя?

— Първо, добре е да овладееш малко хватки за самозащита — отговори Джо и бързо я целуна по устните, след което я пусна.

Целувката му сякаш я опари и тя прокара език. Погледът му се плъзна върху устните й и очите му потъмняха.

— Какво ще ме посъветваш? — продължи тя, като се завъртя, вдигна стола си и се обърна към компютъра. Изключи машината, само за да има с какво да се занимава, след това се извърна лице към него и го погледна с ослепителна усмивка. — Бойни изкуства?

— Най-обикновен уличен бой ще ти свърши повече работа. Само той може да те научи да побеждаваш с каквито и да е средства и да не мислиш за честен бой. Това са най-важните принципи.

— Имаш предвид, хвърляне на пясък в очите на другия и такива работи?

— Имам предвид всяко нещо, което ще ти е от полза. Важното е да победиш, за да оцелееш.

— Ти така ли се биеш? — попита го Каролайн. Изпитваше отчаяна нужда да седне, защото краката й трепереха, но знаеше, че ако го направи, той ще се извиси над нея още по-висок. Вместо това се облегна на ръба на бюрото. — На това ли ви учат в Академията?

— Не, така са ме учили да се бия като дете.

— Кой те е учил?

— Баща ми.

Каролайн реши, че може би така правят бащите, които имат момчета. Нейният я бе учил на таблицата за умножение, което не беше точно същото.

— Попаднах на статия за типичния пилот на боен изтребител — смени темата тя. — Интересно четиво. Доста сте стереотипни.

— Така ли? — попита той и показа белите си зъби в широка усмивка.

— Да, но в много отношения ти си нетипичен представител. Първо си прекалено висок, което те прави по-подходящ за пилот на бомбардировач. Всички бойни пилоти сте интелигентни, агресивни, арогантни, и упорити като булдози. Може би инатливи е по-точната дума.

Джо скръсти ръце върху гърдите си. Тъмните му мигли засенчиха блестящите очи.

— Бойните пилоти имат невероятно зрение и светкавични реакции. Повечето са със сини или светли очи, както е в твоя случай. И нещо интересно, повечето имат момичета.

— Ще ми е интересно да проверя последното — бавно изрече той.

Тя се прокашля отново и попита:

— Защо ти викат Мелез?

Крайчецът на устните му се повдигна в едва забележима усмивка.

— Защото съм мелез. Наполовина съм индианец.

Каролайн толкова се изненада, че го зяпна.

— Истински местен американец?

Джо повдигна рамене.

— Наричай го както искаш, аз винаги ще се наричам мелез. Произходът ми няма да се промени, независимо с какви имена го кръщават.

Гласът му бе небрежен, но Джо внимателно следеше всяка нейна реакция.

Тя също го изучаваше напрегнато. Кожата му наистина бе доста тъмна, с бронзов загар, но тя бе решила, че това се дължи на силното пустинно слънце. Гъстата, черна коса бе права, имаше високи, изпъкнали скули, правилен нос и плътни, изписани устни. Очите му, обаче, не се вписваха в картината. Тя се намръщи и обвинително попита:

— Защо тогава имаш сини очи? Сините очи са рецесивен ген. Би трябвало да си тъмноок.

Джо бе притеснен как ще реагира тя към произхода му, но нещо в думите й го накара да се успокои. Как би могла да реагира Каролайн, освен като поиска повече информация? Не се шокира или отврати от смесения му произход, както все още реагираха някои хора, нито пък се впечатли — както повечето жени се впечатляваха от професията му. Не, нищо подобно. Тя мигновено бе преминала към генетичния въпрос защо е със сини очи.

— И двамата ми родители са мелези — обясни той. — Генетично и аз съм наполовина индианец, наполовина бял, но съм получил рецесивния ген на сините очи и от двама им. Всъщност, аз съм една четвърт команч, една четвърт кайова и една втора бял.

Каролайн кимна удовлетворено, след като бе разгадала мистерията около цвета на очите му.

— Имаш ли братя и сестри? — с нескрит интерес продължи да разпитва тя. — Какъв цвят са техните очи?

— Имам трима братя и една сестра. По-точно, те са ми природени братя и сестри. Майка ми е починала, когато съм бил бебе. Втората ми майка е бяла, със сини очи. Както и братята ми. Баща ми вече се съмняваше, че някога ще има тъмнооко бебе, когато се роди сестра ми.

Каролайн бе очарована от картината, която той обрисуваше пред очите й.

— Аз съм единствено дете. Когато бях малка много си мечтаех да имам братче или сестриче — отвърна тя, без да съзнава каква тъга издаваше гласът й. — Весело ли е с толкова много роднини?

Джо се усмихна, извъртя стола с крак и се отпусна тежко върху него. Каролайн продължаваше да стои облегната на бюрото, не защото това бе най-безопасната позиция, а просто защото вече не обръщаше внимание на това.

— Бях на шестнадесет, когато баща ми се ожени за Мери, така че не съм израснал с тях. Но наистина е много забавно. Бях достатъчно голям, за да мога да се грижа за бебетата. Най-хубавите ми моменти са, когато се върна у дома в отпуска и те се накачулват върху мен като малки маймунки. Татко и Мери винаги си взимат една свободна вечер, когато се прибера, така че оставам сам с децата. Вече не са малки, но е все така забавно.

Каролайн се опита да си представи този едър, всяващ страх мъж наобиколен от малки дечица и напълно отпуснат край тях. Докато говореше за тях гласът му стана невероятно мек. Едва сега тя си даде сметка каква бариера бе издигнал Джо между него и външния свят, която явно напълно изчезваше, когато е със семейството си. При тях той можеше да охлаби железния контрол, който иначе проличаваше във всяко негово движение, можеше да захвърли непроницаемото изражение в очите си.

Отношенията с подчинените му бяха напълно различни. Те се базираха на партньорство, което почти винаги се поражда между хора, разчитащи един на друг. В тези отношения нямаше нищо лично и до голяма степен изискваха от него да запазва контрола си във всякакви ситуации. В този момент Каролайн изпита хлад, все едно че се е изгубила и е съвсем сама, само защото не бе част от неговия личен свят. Искаше й се той да свали гарда си пред нея, да й позволи да опознае истинския му характер и да я приеме като близка.

След наскоро откритата й женственост, сега Каролайн осъзна още един факт, който бе изключително болезнен — искаше двамата да станат толкова близки, че той да разкрие същинската си природа пред нея. Болеше я, защото знаеше, че това е почти невъзможно. Със свито сърце, Каролайн си даде сметка за още едно нещо — след като това бе толкова важно за нея, значи бе далеч по-емоционално обвързана, отколкото бе признала пред себе си.

Осъзна, че в продължение на няколко минути седи, мълчаливо вперила поглед в него. Джо също я наблюдаваше, без да говори, едната му вежда бе леко повдигната в очакване тя да каже нещо. Изчерви се цялата, без да знае защо. Той стана бързо от стола и застана толкова близо до нея, че краката му се допряха в нейните.

— Какво ти се върти в главата, скъпа?

— Ти — изстреля тя.

Защо стоеше толкова близо до нея? Сърцето й започваше да бие по-учестено. Какво имаше у този мъж, че мозъкът й блокираше, а тялото й полудяваше всеки път, щом се доближи?

— Какво за мен?

Опита се да измисли нещо остроумно и небрежно, но никога досега не й се бе налагало да прикрива чувствата и мислите си.

— Не знам нищо за мъжете. Нямам представа как да се държа в тяхно присъствие, нито пък как да ги привличам.

Изражението му стана дяволито.

— Доста добре се справяш!

Това пък какво би трябвало да означава? И с него се бе държала по обичайния си арогантен начин, който обикновено пропъждаше мъжете доста бързо. Сега се оказа много по-трудно, отколкото си беше представяла. Изненада се, че е попаднала в ситуация, в която не знае как да постъпи, което почти никога не й си случваше.

— Така ли? Добре! Не съм срещала мъж, който да искам да привлека, затова просто не съм наясно какво се прави в такива случаи. Зная, че ти искаш да се преструваме, че имаме връзка, само за да не ме закачат твоите момчета, но се чудя дали имаш нещо против, ако я направим „по-истинска“?

— Точно колко „истинска“ имаш предвид? — развеселено попита Джо.

Това отново я обърка.

— Откъде да знам? Единственото, което знам, е, че ме привличаш като мъж и много ми се иска и аз да те привличам като жена. Никога досега не ми се е случвало подобно нещо, още повече, че ти очакваш от мен да играя игра, чиито правила не зная. Все едно да кажеш на човек, който никога не е чувал думата футбол: „Хайде, приятел. Ето ти топката, играй!“.

Джо мислено се захили на строгостта в гласа й, но неговият бе спокоен и хладен, когато отвърна:

— Разбирам какво имаш предвид.

— Е, и? — Тя въпросително разтвори ръце. — Ще ми обясниш ли какви са правилата, ако изобщо искаш да играеш тази игра, разбира се!

— За мен ще е удоволствие.

Изрече думите провлачено. Тя го погледна неуверено, чудейки се дали не й се подиграваше.

Джо обхвана бедрата й с ръце и я избута върху бюрото. Каролайн заби нокти в бицепсите му. Никой досега не я бе докосвал по този начин, освен един особено арогантен пубертет, който се опита, но бе запратен в боклукчийското кошче. Стоманено твърдите мускули, които усещаше под дрехата му й подсказваха, че едва ли ще успее да запрати Джо където и да е.

Той се приближи още по-близо и незнайно как бедрата му разтвориха нейните. Тя погледна шокирано. Той буквално се намираше между краката й. Отметна глава рязко назад и преди да се усети, той бързо я целуна по устните. Контрастът между напълно безобидната целувка и доста опасната поза на тялото му я объркаха още повече.

Джо обгърна лицето й с ръка и нежно погали високите скули; пръстите му се плъзнаха по кадифената й кожа. С другата си ръка я притегли към себе си, така че сега наистина бяха долепени един за друг.

Сърцето на Каролайн биеше до пръсване, не можеше да си поеме въздух и едва седеше изправена. Имаше чувството, че костите й са се втечнили и тя се отпусна в ръцете му.

Джо я целуна отново, този път целувката му бе по-настоятелна. Напълно безпомощна, тя отвори уста и отвърна на ласката. Бедрата му се движеха между нейните ритмично, точно както устните им си играеха.

Каролайн отново изпита познатите усещания от предишната вечер. Езикът му я приканваше, уханието на кожата му я опияняваше. Гърдите й пулсираха от желание и точно както предния ден, изглежда единственото успокоение бе допирът в неговото тяло. Изживяването бе по-разтърсващо, отколкото можеше да понесе, но единствената алтернатива бе да се отдръпне от прегръдката му, а тя нямаше сили да го направи.

Той обаче имаше. Неочаквано я освободи от ръцете си и се отдръпна. Каролайн залитна и той обгърна раменете й. Тя го погледна с диво изражение в очите си. По дяволите неговия контрол! Защо той не изпитваше поне частица от страстта, която обгръщаше нея? Той със сигурност бе възбуден, но това изобщо не бе повлияло на самоконтрола му, докато тя едва се държеше.

— Правилата са много прости — спокойно заговори той. — Постепенно трябва да свикнеш с ласките ми и така ще открием какво ти доставя удоволствие. Няма да бързаме, а ще предприемаме по една стъпка всеки път. Довечера ще те взема в седем!

Целуна я отново и излезе точно толкова безшумно, както и влезе. Каролайн остана на бюрото, като се опитваше да успокои пулса и дишането си и да се пребори с тъпата болка в тялото си. Беше в сериозна опасност. Разбираше, че я чакат големи неприятности. Бе започнала нещо, с което не можеше да се справи, а сега осъзна, че няма сили да го прекрати.

Ако не бъркаше, Джо Макензи бе твърдо решен да започне връзка с нея. Истинска любовна връзка, която включваше секс, ласки и всичко, което може да се очаква от двама възрастни хора. И тя го искаше не по-малко от него; бе изпълнена с желание, макар да си даваше сметка, че за него това може би ще е поредната любовна авантюра, а за нея ще значи нещо много повече. Той винаги щеше да запази железния си самоконтрол, никога нямаше да я допусне близо до себе си и винаги щеше да си остане дистанциран и неразгадаем, докато тя вече бе на път да му даде сърцето си.