Линда Хауърд
Мисията на Макензи (10)

Девета глава

Побеснял Джо връхлетя в контролната зала. Очите му представляваха две ледени сини кубчета, когато се обърна към лазерния екип.

— Какво, по дяволите, стана? — процеди през зъби той. — Лазерните оръдия изобщо не би трябвало да са активирани, камо ли да изстрелват ракети.

Никой не можеше да отговори. В петък системата работеше перфектно.

— Е? — Тази единствена буква бе изстреляна като куршум. — Едва не загубихме пилот. Машина за осем милиона долара е разпиляна на парчета из пустинята. Някой от вас изобщо има ли представа какво, по дяволите, вършите?

В контролната зала бе настъпила гробна тишина и всички очакваха отговор, какъвто и да е. Най-сетне Йетс колебливо изрече:

— Не знаем какво се случи. Но ще открием причината.

— Абсолютно си прав. Искам доклад за случилото се, къде е бил дефектът и какво сте направили, за да го отстраните до тридесет и шест часа. Всички полети се отменят, докато не науча какво точно стана и съм напълно убеден, че няма да се повтори.

Дори не погледна Каролайн, преди да се обърне и да напусне залата, също толкова бесен, колкото и когато влезе.

Някой подсвирна през зъби. Лицето на Йетс беше пребледняло.

— Няма да мърдаме оттук, докато не открием повредата — тихо пророни той.

 

 

Загубата на машина беше достатъчно голям проблем, но фактът, че Дафи едва не загина бе разгневил Джо до степен, при която трудно се сдържа да не избухне. На това отгоре положението на Дафи изобщо не бе розово — беше катапултирал много ниско до земята. Сега лежеше в болница с мозъчно сътресение и счупен крак.

Целият треперещ, Бауи се кълнеше, че не е докосвал копчето за изстрелване на ракетите и Джо му вярваше. Бауи беше изключително опитен и внимателен пилот и все пак, лазерната система се беше задействала и Дафи едва не умря. Компютрите щяха да им кажат какво точно се е случило, но Джо се интересуваше защо това бе станало. Лазерното изстрелване на ракети изобщо не би трябвало да е активирано на този етап от тестовете. Ако бяха използвали цялата си мощност, ракетите щяха да унищожат самолета на Дафи още при първия изстрел. Още повече го вбесяваше подозрението, че може би днешната повреда имаше връзка с тази от петък. Каролайн му беше казала, че предишният дефект се е дължал на незначителен проблем в електрическата схема и са го отстранили, но явно повредата бе далеч по-сериозна и изобщо не бе отстранена. Гневът му бе насочен и към самата Каролайн; тя беше част от лазерния екип и връзката й с него изобщо не я освобождаваше от отговорност.

Лазерният екип нямаше да е единствения, който щеше да работи извънредно. Загубата на F-22 и ранен пилот не бяха инциденти, които Военновъздушната академия подминаваше. Джо трябваше да подготви доклад до командира на базата, както и до генерал Рами в Пентагона. Точно сега не можеха да си позволят подобни проблеми, имайки предвид, че съвсем скоро се очакваше Конгреса да гласува проекта „Нощно крило“. Трябваше да приключат с тестовете и възможно най-скоро да изгладят всички детайли по новите машини. Досега една от силните страни на проекта бе, че се вписваха в сроковете и не надвишаваха отпуснатия бюджет. Всяко забавяне щеше да означава още пари. Ако „Нощно крило“ надхвърлеше определения си бюджет и изтребителите не са ниво, най-вероятно щеше да бъде отхвърлен. Джо трябваше да си свърши работата възможно най-добре, тъй като финансирането зависеше от това.

Обади се на генерал Рами по секретната линия и разговорът само потвърди, че в Пентагона са не по-малко обезпокоени.

— Трябва да разберете какво се е случило с прицелващата система и се убедете, че подобен инцидент няма да се повтори — спокойно нареди генералът, но тези, които го познаваха, знаеха, че той не говори празни приказки. — Гласуването е съвсем скоро и не можем да си позволим никакви провали. Няма никакъв смисъл да разработваме лазерна прицелваща система с рентгенови лъчи, ако не можем да я контролираме. Трябва да се справиш, Джо. „Нощно крило“ е прекалено важен за нас.

— Да, сър — бе лаконичният отговор на Джо.

Самият той бе летял с машините и разбираше много добре колко са важни. Пилот, който се качи в толкова усъвършенстван изтребител има много по-добри шансове да се върне жив от мисия. „Нощно крило“ даваше голямо предимство на американските авиатори, а за Джо това означаваше спасени животи и спечелени войни. На тридесет и пет години той вече бе участвал в две войни, а светът ставаше все по-агресивен. За една нощ избухваха регионални конфликти, които можеха да повлекат и останалия свят, а технологиите се развиваха със светкавична скорост. Само след пет години F-22 щеше да е масов изтребител, с нищо не превъзхождащ тези на враговете. Точно затова „Нощно крило“ бе толкова важна стъпка.

— Има ли подозрения за саботаж? — попита генералът.

— Алармите ни не са засекли нищо, но поисках пълен анализ от охраната.

— А ти какво чувство имаш? — Генерал Рами изключително ценеше преценките на Джо.

— Катастрофа, която изобщо не сме очаквали — след известна пауза отвърна той. — Все още не знаем дали проблемът е в прицелващата система само на този самолет или съществува и при останалите. Може да е грешка в системата, а може някой умишлено да я е причинил. Петдесет на петдесет, така че не мога да отхвърля подозренията за саботаж. Ще знаем повече като получим компютърния анализ.

— Обади се веднага, щом научиш нещо.

— Да, сър.

Джо се облегна на стола и остана замислен. Саботаж. Не му се искаше дори да го обмисля, но не можеше с лека ръка да отхвърли подобно предположение. Заедно с развитието на технологиите постоянно се усъвършенстваха най-различни техники на шпионаж и саботаж.

Бяха взели изключително строги охранителни мерки, затова всеки изход, врата или прозорец бяха снабдени със сензори, които от своя страна се включваха в една обща система, така че във всеки момент се знаеше кой къде се намира, кога е влязъл и кога е излязъл. Хангарите с машините се пазеха от жива охрана и вътре можеха да влязат само хора със специален пропуск, което означаваше, че ако наистина става въпрос за саботаж, шпионинът разполагаше с такъв специален пропуск.

Ако имаха късмет, повредата щеше да се окаже механична, нещо, което лесно можеше да се обясни и поправи. Ако не, щеше да се наложи стриктна проверка на охраната.

По дяволите! Ако лазерният екип не успееше да открие причината бързо, това щеше да означава, че нямаше да успее да се види с Каролайн. Последната нощ, прекарана без нея, беше истинско мъчение. За самия него беше истинско чудо колко бързо тялото му бе привикнало към нея и колко силно я желаеше. Никога досега не бе изпитвал подобно нещо към друга жена; в момента имаше чувството, че го тресе треска, която само Каролайн може да успокои. Досега не бе изпитвал подобно удоволствие от секса, без никакви ограничения и табута. Тя беше пълна с живот и енергия.

Беше грешка, че си позволи мислите му да се върнат върху Каролайн. Моментът изобщо не беше подходящ.

 

 

Колкото и да проверяваха, не можеха да открият причината, поради която прицелващата система се беше задействала сама. В компетентността на Каролайн влизаше самият лазер, а не изстрелващия механизъм. Това бе работа на Ейдриън и той беше бесен. Ако се окаеше, че проблемът е в неговата част, това най-вероятно щеше да му коства работата. Напълно в негов стил, той си изкара яда върху Каролайн.

— Що за човек си ти? — измърмори той, докато проверяваше всеки детайл от изстрелващия механизъм. — Всичко си вървеше добре, с някои дребни проблеми, докато не се появи ти. Щом дойде да работиш тук, всичко започна да се разпада.

— Аз не съм работила по механизма — отбеляза тя, твърдо решена да не се превръща в изкупителна жертва. Нямаше нужда да добавя нищо повече, тъй като Ейдриън прие думите й като подсещане, че само той е работил върху механизма, следователно, вината бе изцяло негова.

— Стига сме се карали — нареди Йетс. — Кал, нещо изскочи ли на компютъра?

Кал имаше вид на човек капнал от умора, със зачервени очи, след като от няколко часа се взираше в монитора и в разпечатките. Той поклати глава.

— На хартия всичко е наред.

Бяха се струпали около лазера, свален от самолета на Бауи. Каролайн се беше втренчила в него и се опитваше да не обръща внимание на думите им, за да се съсредоточи. Лазерът, както и изстрелващия механизъм видимо бяха в перфектно състояние. Прицелващата система също работеше безотказно. Тогава къде беше проблемът? В крайна сметка, изтребителят на Бауи се беше прицелил в този на Дафи и бе изстрелял ракети.

Според компютърния отчет, Бауи не бе докосвал копчето, значи системата се беше задействала сама, нещо, което не би трябвало да се случва. Лазерът дори не би трябвало да е активиран; тестовете на лазерните ракети предстояха след около десетина дни. Три неща се бяха объркали едновременно — лазерът се беше активирал, беше се прицелил в изтребителя на Дафи и автоматично беше изстрелял ракета. Нито едно от тях не би трябвало да става, но и трите в един и същ момент беше повече от съвпадение.

В ума й се завъртяха мисли, които изобщо не й харесаха. Ако тези три неща не можеха да се случат едновременно от само себе си, значи са били умишлено предизвикани. Лазерът не можеше да се задейства от всеки. Затова бяха разработени специални компютърни команди. От съображения за сигурност те бяха единствените, които ги знаеха.

Единственият извод бе, че един от тях бе активирал лазера.

Каролайн не обичаше прибързаните заключения. Винаги подреждаше фактите с педантична прецизност. Преди да си позволи да заподозре някой от тримата мъже, с които работеше, в саботаж на проекта, трябваше стопроцентово да се увери, че нито един външен специалист не би могъл да го направи.

Цялата информация се пазеше в компютри и макар че бяха взети строги охранителни мерки, всичко беше възможно. За добър компютърен специалист не би било никакъв проблем да добави нови команди, които да задействат механизма, в случай, че се приближи друг самолет. Може би Бауи бе пилотирал бомба с часовников механизъм, която просто е изчаквала необходимите обстоятелства, за да се задейства. Дафи бе извадил лош късмет, защото трябваше да го следва, но на негово място биха могли да бъдат и Мед Кет, и Джо.

Йетс я наблюдаваше мълчаливо от известно време. Каролайн седеше неподвижно, вперила поглед в лазера, без в действителност да го вижда. Знаеше, че в момента мозъкът й работи като компютър, прехвърляйки всички детайли и намалявайки възможните причини.

— Какво има? — най-сетне попита той. — Имаш ли някаква идея?

Тя премигна стреснато, след което го погледна.

— Мисля, че трябва да проверим компютърната програма — отговори Каролайн. — След като проблемът не е механичен, значи е в програмирането.

Кал я погледна невярващо.

— Имаш ли представа колко време ще ни отнеме да проверим цялата програма? — уморено попита той. — Това нещо е огромно, най-голямата програма, с която съм работил.

— Може би Крей… — измърмори тя и отново се вгледа в лазера.

— Да запазим час при Крей компютър? — Йетс зададе въпроса си, но мислено вече прехвърляше възможностите. — Ужасно е скъпо.

— Не толкова, колкото ако се наложи да спрем проекта.

— Може да трябва да чакаме цяла вечност за час при Крей, освен ако Пентагонът не ни даде предимство.

— Страхотна идея! — нетърпеливо се обади Ейдриън. — Струва ми се, забравяте, че Големият Шеф ни даде само тридесет и шест часа, от които сме изразходвали десет. Не вярвам, че ще му допадне подобно хрумване.

— Имаш ли по-добра идея? — също толкова нетърпеливо отвърна Каролайн.

Той я погледна, но не отговори нищо. Истината бе, че бяха стигнали задънена улица.

Каролайн не спомена, че ако се окажеше грешка в програмата, трябваше да установят дали тя беше заложена още при разработването й, или някой умишлено я бе променил. Крей компютърът щеше да им даде отговор и на този въпрос. Той щеше да сравни работещата програма в момента с оригинала и щеше да засече дали е пипана. Ако нямаше намеса, значи „Дейта Тек“ трябваше да прегледат програмата си отново; ако се окажеше, че някой я е променил, трябваше да открият кой.

— Е, какво ще правим? — попита Кал, като уморено разтърка очите си. — Ще престанем да търсим и ще приемем, че проблемът е в програмата, или ще останем тук цяла нощ и ще продължим да търсим нещо, без да знаем дори какво точно?

Въпреки всичко, Каролайн не можа да не се усмихне на думите му.

— Ако си толкова обезнадежден и изтощен, колко прозвучаха думите ти, едва ли ще можеш да издържиш цяла нощ.

Той също се усмихна вяло.

— Тъжно, нали? На младини можех да се забавлявам цяла вечер, след това да отида на работа и на следващата вечер отново да се отдам на развлечения. Това, което виждате, е само сянка на човека, който бях.

— Радвам се, че сте толкова погълнати от работата — процеди Ейдриън.

— Стига вече! — нареди Йетс и в обичайно спокойния му глас се прокрадна напрежение. — Не постигаме нищо така, освен че се изморяваме. Затова приключваме за днес. Проверихме всяка част, без програмата, значи това ще е следващата ни стъпка, но не можем да го направим тук. Първо ще отида да се навечерям, ще помисля върху всичко отново и тогава ще се видя с полковник Макензи. Хайде да си починем.

 

 

Капитан Айвън Ходж, шеф на охраната, заговори без никакви предисловия.

— Открихме доста подозрително поведение, сър.

На сериозното лице на Джо не се появи никакъв признак на емоция, макар вътрешно да се бе надявал, че няма да открият нищо.

Генерал-майор Тюел присви очи. Като командващ базата, той бе изцяло отговорен за всичко, което ставаше и в момента единственото нещо, което го интересуваше бе защо F-22 беше уцелен.

— Кажете ни какво сте открили.

Капитанът носеше дебела папка, която разтвори на бюрото пред тях.

— Ето тук. — Той посочи предварително оградени данни. — Това е номерът на кода на член на лазерния екип, Каролайн Евънс. Тя пристигна миналия четвъртък на мястото на мъжа, който получи инфаркт.

Стомахът на Джо се сви и всичко пред очите му се размаза, докато чакаше капитан Ходж да продължи.

— Тя има навика да пристига първа на работа и да си тръгва след всички останали — обясни капитанът и Джо си отдъхна. Каролайн наистина беше работохоличка; той самият на няколко пъти я беше заварвал първа в офиса й, но тя не вършеше нищо подозрително… макар че веднъж много бързо изключи екрана на компютъра. Тогава това го учуди, но бързо го забрави, досега. — Вие също имате този навик, сър — обърна се капитанът към Джо. — Само по себе си това не означава нищо. — Той обърна на друга страница. — Но ето тук, в четвъртък вечерта, сензорите са засекли госпожица Евънс да влиза в сградата малко преди дванадесет и е останала там до четири часа сутринта в петък, съвсем сама. След това се е върнала в шест. Точно в този ден машините показаха първия дефект с лазера, нали сър?

Очите на Джо отново представляваха две ледени блокчета.

— Точно така.

— Същия ден си е тръгнала с останалите членове на екип и се е върнала едва в неделя вечерта, малко преди дванадесет. Пак е била съвсем сама. Напуснала е сградата в четири и тридесет и отново се е върнала в шест сутринта. Този ден бе уцелен самолета на майор Дийл. Доста по-сериозно нещо. Проблемите започнаха откакто тя дойде в базата и мистериозните й нощни посещения са доста подозрителни. — Капитанът се поколеба, преди да продължи. Полковникът имаше изражение, което би накарало всеки разумен човек да се поколебае, а Айвън Ходж определено се смяташе за разумен. Въпреки това каза: — Разбрах, че… проявявате личен интерес към госпожица Евънс.

— Излязохме няколко пъти. — Бяха правили много повече от това. Тя му се беше отдала с такава страст, че бе изместила всички спомени за други жени от главата му. Значи след като се върнаха от Вегас, тя се е промъкнала в офиса и…? Какво беше направила? Беше активирала лазера на изтребителя на Бауи? Дали лазерът на неговия самолет също бе активиран?

Капитан Ходж го погледна с неудобство в очите.

— Докато бяхте заедно, тя каза ли нещо? Задавали ви е въпроси относно „Нощно крило“?

— Не. — В това бе напълно сигурен. Почти не бяха говорили за работата си. Но и защо й е да му задава въпроси? — Тя има пропуск и достъп до пълната информация, така че не й се е налагало да ме разпитва.

— Така е. Но може би е споменала нещо, заради което би искала да провали лазерите, дори целия проект.

— Не, не е. — Каролайн бе твърде умна. Тя наистина би могла да активира лазерите; не само, че имаше достъп до компютъра, но и знаеше тайните кодове. — Тя има нужната информация и възможност да го направи. — Чу се да пита: — Имате ли някакви други улики? Мотив, нещо подозрително в миналото й, финансови проблеми?

— Миналото й е кристалночисто — призна капитанът. — Ще проверим отново цялата информация, която имаме за нея, но е малко вероятно да се окаже фалшифицирана, тъй като вече е преминала изчерпателна проверка.

— Разяснете ми следното — намеси се генерал-майор Тюел. — Тя е могла да задейства лазерите, без фактически да се е докосвала до тях, така ли? Машините са под двадесет и четири часова охрана.

— Да, сър, могла е — отговори Ходж. — Чрез компютърна команда. Госпожица Евънс е излязла с две специалности от колежа. Докторат по физика и магистратура по информатика. Компютрите не са никаква тайна за нея.

— Разбирам — въздъхна генералът. — Какво предлагате?

— Все още не можем да повдигнем обвинения, сър. Знаем, че е влизала в сградата и е имала възможност да го направи, но не сме доказали, че компютърната програма е променяна, за да задейства системата. Все още съществува възможност проблема да се дължи на грешка в механизма.

— Но вие не смятате така?

— Не, сър. Проблемите започнаха, след като тя пристигна на работа към проекта и двата инцидента са се случили, след като е останала в офиса след полунощ. Тя е цивилна. Препоръчвам да уведомите ФБР и да й се забрани да напуска базата, но не можем още да я арестуваме. Като превантивна мярка бих забранил на целия лазерен екип да стъпва в кабинета си, докато не се открие причината.

— Това пък защо?

— Както казах, сър, като превантивна мярка. Тя може да не е единствената замесена.

— Но вие не сте открили никой друг подозрителен?

— Така е, но може някой друг да знае за това. Мисля, че полковник Макензи ще се съгласи с мен, че е по-разумно да преустановим тестовете за няколко дни, преди да загубим още един F-22, или дори някой от прототипите.

— Прав сте. — Гласът на Джо бе напрегнат. — Ще разпитате ли госпожица Евънс?

— Да, сър.

— Бих искал да присъствам.

— Разбира се, сър. — Капитан Ходж си помисли, че на полковника не му се налагаше да иска разрешение.

— Кога?

— Мога да заповядам да я доведат още сега, ако желаете.

— Тогава го направете.

Генерал-майор Тюел се изправи.

— Господа, оставам това във ваши ръце. Имам ви доверие и съм сигурен, че изясните всичко, преди да повдигнете обвинения. Трябва да разрешим проблема на всяка цена. Проектът е прекалено важен.

Двамата отдадоха чест и генералът излезе. Капитан Ходж посочи телефона на бюрото на Джо и попита:

— С Ваше разрешение?

Джо кимна. Капитанът вдигна слушалката и набра кода.

— Доведете госпожица Евънс, С12Х114 в кабинета на полковник Макензи. Потвърди.

Който и да бе вдигнал телефона, изрече паролата. Капитан Ходж отвърна:

— Правилно. Благодаря.

Той затвори и се обърна към Джо.

— След десет минути ще са тук.