Линда Хауърд
Мисията на Макензи (4)

Трета глава

След като Каролайн буквално излетя от кабинета му, Джо остана известно време удобно изпънат в стола, скръстил ръце зад главата си, а на устните му играеше усмивка на задоволство.

Значи тя наистина беше девствена. Бе блъфирал, но предположението му се беше оказало правилно. Една опитна жена не би се притеснила толкова и щеше да знае какво да каже или как да постъпи. Горката!

Въпреки цялата си интелигентност, бе истинско дете, когато ставаше въпрос за мъже и секс. Явно още преди години някой идиот я бе стреснал с опитите си да се докопа до нея, поради което бе издигнала стена около себе си и сега това бе обичайното й поведение.

Джо беше пристигнал в кабинета си преди зазоряване, като мислите му бяха обсебени от Каролайн, вместо от предстоящия полет. Тогава му хрумна да прегледа досието й. Интересно четиво! Откакто бе започнала училище я бяха разделили от възрастовата й група и тя бе реагирала на неизбежното отчуждаване като се бе посветила на учене, с което още повече беше увеличила разликата между нея и връстниците й.

Това, разбира се, го нямаше написано; страниците бяха изпълнени с цифри и постижения. Имаше и приложена проверка за секретност, в която бе отбелязано, че не е — и никога не е била — обвързана с мъж. Нито психологическият й профил, нито подробното разследване подсказваха, че е хомосексуална. В професионалната й биография се споменаваше, че на няколко пъти е работила с мъже, но тъй като полето на физиката бе окупирано предимно от мъже, в това нямаше нищо странно.

Спомни си реакцията й от предишната вечер и се замисли. Може би беше толкова рязка, защото винаги е била отбягвана. Връстниците й никога не са я приемали сред тях, а съучениците й не са искали да се сближават с нея, тъй като за тях тя е била все още дете. Когато е пораснала достатъчно за срещи с момчета, моделът вече е бил създаден и е била изградила толкова прегради около себе си, че никой не е могъл да ги преодолее.

Единственият начин за някой мъж да се сближи с нея бе, ако тя самата реши да го допусне до себе си, което едва ли щеше да се случи. Спомни си как цялата се напрегна, когато майор Дийл обви талията й с ръка и тогава отговорът просветна като светкавица в ума му. Само след секунди бе готов с плана си.

Работата бе всичко за нея. За да може да я върши, тя щеше да се съгласи на мнима връзка с него, макар че предишната вечер ясно подчерта, че не желае да се носят клюки по неин адрес. Джо бе сигурен, че другите така или иначе щяха да я обсъждат и да пускат слухове за нея, просто защото тя не беше от типа жени, които могат да останат незабелязани. Щеше да й даде право да избира — да я одумват заради връзката й с полковника или изобщо да не може да работи тук. Тя със сигурност щеше да избере първото. Изцяло разчиташе на това.

Сега останалите мъже щяха да я оставят на мира, от което той възнамеряваше да се възползва изцяло. Тя щеше да прекарва време с него, да го опознае и постепенно щеше да се отпусне в негово присъствие.

Нейното прелъстяване щеше да е най-сладката мисия, която му е била възлагана. С огромно удоволствие щеше да опитоми този див таралеж.

 

 

Каролайн не посмя да се върне веднага в кабинета си. Знаеше, че притеснението й е изписано на лицето и Ейдриън не би се поколебал да направи някаква забележка относно любовния й живот и намесването му в работата. Отправи се към най-близката дамска тоалетна и се заключи в една от кабинките.

Цялата трепереше и имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Тя рядко плачеше, защото бе установила, че така не можеш да постигнеш нищо друго, освен да ти потече носа. За втори път този мъж я разлюля из основи и явно вече бе време да погледне фактите в очите.

Не че полковник Макензи бе направил нещо, с което да я изплаши; нейната собствена реакция към него я стресна. Цялата й интелигентност бе напразна, ако продължаваше да крие главата си в пясъка и отказва да признае истината, дори пред себе си. Винаги досега е била уверена в способността си да държи мъжете на разстояние с рязкото си поведение и хаплив език. Макензи, обаче, не само че не бе сплашен, той дори се забавляваше. Може би досега бе успявала, просто защото никога не е била привлечена от някой мъж. Пристъпите на паника, усещането, че не й стига въздух, ускореният пулс — всичко това можеше да означава само едно нещо — този мъж я привличаше сексуално. И като на всяка разумна жена, инстинктивният й импулс бе да бяга, за да се спасява.

Не бе успяла да го определи от самото начало, което бе напълно обяснимо, като се има предвид, че й се случваше за първи път. Както не знаеше да кара кола първия път, когато седна зад волана. Винаги досега се беше учудвала на странните, трескави действия, които хората предприемаха, за да привлекат някой от другия пол, но вече знаеше какво стои в дъното. Хормони. Смущаващото беше, че собствените ти жлези могат да се окажат предатели.

И ето я сега, замесена в тази абсурдна ситуация. Беше убедена, че ако положи малко усилия ще успее да намери по-добро разрешение, но като че ли мозъкът й отказваше да работи. Това сигурно бе страничен ефект от повишеното отделяне на хормони. В крайна сметка, мисленето и сексът не бяха взаимосвързани процеси.

Каролайн се насили да събере мислите си. Току-що се бе съгласила да се преструва, че е обвързана с полковник Макензи, така че останалите мъже да я оставят на мира, като в същото време и тя няма да ги разсейва от работата им. Дали полковникът караше всяка жена, работила по програмата, да се държи като негова любовница?

Защо го правеше с нея? Какво имаше у нея, че трябваше да бъде неутрализирана? Знаеше, че е привлекателна, но определено бе далеч от фаталната жена.

И какво щеше да изисква преструването, че са двойка? Кратки разговори и усмивки? С това би могла да се справи. Никога досега не се бе държала като оглупяла от любов жена, както бе виждала да го правят други, но едва ли бе толкова трудно. Ако обаче той си въобразяваше, че псевдовръзката им включва прегръдки и целувки, незабавно щеше да откаже, защото бе убедена, че няма да може да го понесе. Толкова много адреналин със сигурност не е здравословен.

Е, все пак ситуацията не бе напълно извън контрол. Просто трябваше да си събира ума и да не забравя, че не бива да му се доверява и тогава всичко ще е наред.

С тези мисли в главата, тя изпъна гордо рамене и напусна убежището си. Прекоси плаца, при което пустинното слънце изгори главата и ръцете й. Наоколо всичко трептеше от маранята и ушите й бучаха от постоянния шум на самолетите, които кацаха и излитаха. Навсякъде обикаляха мъже в униформи. Работата тук й харесваше, особено мисълта, че разработват най-новия вид изтребител.

Работата винаги е била нейната панацея. Наслаждаваше й се и я приемаше като единствената част от живота й, където се чувстваше на мястото си. Вършеше я с удоволствие, макар че Ейдриън Пендли очевидно бе решил да й вгорчи живота. Е, щом можеше да не обръща внимание на Макензи, значи със сигурност можеше да игнорира и Ейдриън.

Загорялото лице на полковника се появи пред очите й, сред вълните на жегата и тя залитна. Всъщност, не можеше да игнорира Макензи. Трябваше да се научи. За свое добро.

Върна се в кабинета си, като дрехите й вече бяха мокри от пот и влажни кичури се бяха залепили за лицето й. Ейдриън я погледна и процеди:

— Не забелязахте ли, че е прекалено горещо за страсти? Би трябвало да си пестите силите за уикендите във Вегас!

Йетс вдигна поглед и се намръщи. Каролайн го забеляза и небрежно повдигна рамене, сякаш за да го увери, че това изобщо не я засяга.

Програмата за лазерите по новия изтребител бе напълно готова. Те бяха екипът, който трябваше да се грижи, в случай че възникнат усложнения, но тъй като днешните тестове минаха безпроблемно, не им бе останала много работа. Разгледаха данните за следващия планиран изпит с движеща се мишена.

Самолетите, които щяха да използват тогава не бяха днешните, и техните прицелващи системи бяха старателно прегледани. Всичко това бе свършено преди Каролайн да пристигне в базата. Сега оставаше да прегледат системите на двата изтребителя, които летяха днес, затова четиримата си облякоха работните престилки и тръгнаха. Кал изостана да провери данните в компютъра.

— Всички екипи, които работят по проекта „Нощно крило“ се разбират — започна Йетс, докато вървяха към хангара. — Една от най-гладките програми, по които съм работил.

— Ето защо гледай да не съсипеш всичко — обади се Ейдриън.

— Достатъчно — хладно процеди Йетс.

— Много добре знаеш, че тя има репутация на човек, с когото трудно се работи. Това е истината.

— Знам, това, което виждам, а и не само Каролайн е виновна. Надявам се излишно е да ти напомням, че полковник Макензи е в състояние да изгони всеки от нас само с едно телефонно обаждане и не се съмнявам, че ще го направи в мига, в който установи, че работата в екипа не върви. Ако това се случи, кариерата ти в „Болинг-Уол“ много бързо ще приключи и това се отнася за двама ви.

Каролайн пъхна ръце в джобовете си. Макар че Йетс говореше на Ейдриън, тя знаеше, че това я касае не по-малко, особено предвид предишните й проблеми. Единият от инцидентите в миналото бе точно с Ейдриън. Може би я назначиха към тази програма като един вид изпит и работата й зависеше от това дали ще го издържи.

Ейдриън се обърна към нея и я погледна враждебно.

— Аз няма да се изпречвам на пътя й — най-сетне измърмори той, — стига и тя стои настрани. — След това ги подмина и се отправи към хангара.

Йетс въздъхна и двамата с Каролайн продължиха с по-бавна крачка.

— Не му обръщай внимание — посъветва я той. — Не предполагах, че отношенията ви са толкова обтегнати.

— Не бяха, що се касае до мен — изненада се тя.

Той я погледна замислено.

— Е, той със сигурност не ти е най-добрият приятел. Взаимна неприязън ли е, или стара вражда?

Каролайн повдигна рамене.

— Предполагам, че не е голяма тайна. Сваляше ме, когато започнах работа в „Болинг-Уол“ и аз му отказах.

— А-а! Наранено его?

— Щеше да е по-обяснимо, ако сме имали някакви отношения, и след това сме скъсали, но нищо такова не се случи. Изглежда не умее да приема откази.

— Само това ли? Не си приела да излезеш с него? — скептично попита Йетс.

— Е, не точно. Имаше и по-сериозни предложения от негова страна.

— И ти…?

Каролайн избягваше да го поглежда и въпреки това усети, че страните й пламнаха.

— Беше доста… Държа се доста арогантно, ако ме разбираш, и не можах да му обясня, че не съм заинтригувана. Постарах се да бъда любезна, но той просто отказваше да приеме, че не го желая. Затова му казах, че ако искам да се разправям с орангутани, ще отида да работя в зоологическа градина.

Йетс се засмя.

— Не особено тактично, но поне е дало резултат.

Това бе само едно от нещата, които му каза, но Каролайн реши да спести останалите.

— Прие го лично.

— И двамата трябва да опитате да се сработите, поне докато трае проекта.

— Разбирам. Аз няма да го закачам, но ако той се опита да ми направи нещо, няма да съм любезна — предупреди Каролайн.

Йетс я потупа по ръката.

— Ако се опита да ти стори нещо, просто го цапардосай с тежък предмет по главата.

Тя имаше твърдото намерение да го послуша.

Прекараха останалата част от деня в проверки на системите, където всичко се оказа в ред. Механиците постоянно обикаляха и се катереха по лъскавите, черни машини. Сцената удивително напомняше на Гъливер, накачулен от лилипутите.

Ейдриън разговаряше с нея само относно работата им и това идеално я устройваше. Той бе добър специалист, така че професионално нямаше проблем с него. Явно бе послушал наставленията на Йетс.

Приключиха с проверките през късния следобед и Каролайн с удоволствие реши, че това е краят на работния ден. В главата й изплуваха мисли за дълъг, студен душ. Върна се в кабинета си и старателно провери дали всичко е заключено. Охраната изискваше да не се оставят никакви документи по бюрата.

Прибра се в квартирата си, включи климатика на максимална степен и когато застана пред студения въздух, въздъхна от облекчение. Единственото удобство на малките стаи бе, че се изстудяват по-бързо. Пък и тя бе от късметлиите — имаше две стаи. Първата беше комбинация от дневна, трапезария и кухня, което означаваше, че диван в неописуем цвят, с фотьойл в неописуем цвят и разтегаема масичка, изработена от имитация на дърво, заемаха половината от пространството, а останалата част включваше кухненско оборудване и кръгла маса с два стола. Преобладаващият цвят бе зелен.

Стаята беше средно голяма и директно преминаваше към спалнята. Спалнята и банята заедно заемаха горе-долу същата площ като първото помещение. Имаше легло, не много голямо, но на нея й стигаше, тъй като спеше сама. Разполагаше с доста одраскан скрин и поочукан гардероб. Банята бе прекалено малка, в нея едва се побираха вещите от първа необходимост, и то при условие, че нямаше вана. Ставаше за временно пребиваване, но далеч не бе мястото, в което да се влюбиш.

Едно от първите неща, които направи, бе да смени крушките в банята с по-силни, така че да има достатъчно светлина да се гримира. Сега сигурно разполагаше с най-осветената баня в цялата база. Идеята не й хареса особено.

Взе си дълъг душ, както си бе обещала, като постепенно намаляваше топлата вода, докато струята стана приятно ободряваща. Чувстваше се като съживена. Остана под хладката вода, докато започна да трепери, след което бързо се избърса и облече широка памучна тениска и панталони, които напълно отговаряха на представата й за удобство.

Сега дойде време за вечеря. Още от пристигането си в базата бе решила да вечеря колкото се може по-често в квартирата си, затова хладилникът бе добре зареден. Отвори го и се загледа в полуготовите храни. Все още стоеше така и се чудеше какво да избере, когато някой почука на вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Макензи.

Нямаше нужда да изрича името си, с раздразнение си помисли Каролайн, докато отиваше към вратата. Достатъчно бе да изръмжи нещо с плътния си глас.

Когато отвори, отвън я обля задушваща топлина.

— Какво искаш? — грубо попита тя.

Не беше облечен в униформа, но видът му в тънки джинси, леки обувки и бяла тениска бе не по-малко смущаващ, заедно с тъмните очила, постоянен аксесоар на всеки пилот. Не й хареса собствената й реакция; не искаше да знае как изглежда този мъж в свободното си време.

Джо забеляза войнствената й поза и гнева в очите. Очевидно бе решила да продължи да се държи както досега. Добре; компанията й определено не бе предразполагаща, но пък бе ужасно вълнуваща.

— Вечеря — отвърна той.

Тя скръсти ръце.

— Нямам намерение да те каня.

— Не, аз ще те поканя — спокойно отговори той. — Не помниш ли? Казах на Дафи, че тази вечер си с мен и ако не излезем, утре всички ще разберат, че не сме били заедно. — Изпитваше известно затруднение да запази тонът си спокоен и да я гледа в очите, тъй като тя определено не носеше сутиен. Тънката тениска безпроблемно разкриваше добре оформените й гърди и тъмните кръгове около зърната. Всеки мускул в тялото му се стегна.

— Само по един чийзбургер — предложи той с най-приканващия глас, с който обикновено шепнеше на конете. — Не е нужно дори да се преобличаш. Обуй си обувки и ще излезем извън базата.

Каролайн се поколеба. Идеята за чийзбургер бе доста съблазнителна, тъй като нейният избор за вечеря се свеждаше до два вида овесени ядки.

— Добре — най-сетне изрече тя. — Изчакай ме само минутка.

Втурна се в спалнята, обу си сандали, след което среса косата си. Когато се огледа, се замисли дали да не се гримира, след това просто повдигна рамене. В края на краищата ставаше дума само за чийзбургер.

Тъкмо да излезе от стаята, се сети, че е без сутиен и бързо си сложи един. Той едва ли би забелязал, но по-добре да не рискуваше.

Джо не бе влязъл в квартирата, а все още я чакаше отпред. Каролайн пусна резето, излезе, и след като затвори вратата, отново натисна дръжката, за да се увери, че е заключено. Доволна, пусна ключовете в джоба си.

Макензи караше огромен черен пикап. Каролайн го погледна изненадано, когато отвори вратата и тя се настани на седалката.

— Никога не бих предположила, че човек като теб би карал пикап — каза тя, докато той се наместваше зад волана.

— Израснах в ранчо в Уайоминг — обясни Джо. — През целия си живот съм карал пикапи. Ти каква мислеше, че е колата ми?

— Нещо ниско, червено и високоскоростно.

— Пазя високите скорости за въздуха. — Сините му очи проблеснаха. — А ти какво караш? Зная, че в момента използваш кола под наем, така че тя не се брои.

Каролайн се облегна удобно. Реши, че е много приятно да седиш на по-висока седалка, откъдето можеше да види всичко около себе си. Пикапът всъщност бе доста практично превозно средство.

— Ти какво мислиш, че карам?

— Нещо сигурно и безопасно.

— О!

Възклицанието бе по-скоро гърлено. Джо едва сдържа усмивката си.

— Бъркам ли?

— Напълно.

— Добре, каква е колата ти?

Тя извърна глава и се загледа през прозореца.

— Нещо ниско, червено и високоскоростно.

Каролайн беше абсолютен противник на консервативните и сигурни автомобили. Искаше мощна и бърза кола и бе платила цяло състояние, за да я притежава.

— Колко високоскоростна?

— Корвет — отвърна тя и се усмихна, като си представи колко различни бяха в това отношение.

Джо я погледна отново. Не можеше да се въздържи да не го прави. Бе живяла живота си като зубрачка, саможива и напълно непохватна в отношенията си с другите, но въпреки това огънят в нея не можеше да се прикрие. Издаваше го напълно несъзнателния сексапил в дрехите и движенията й, страстта, която влагаше в работата си и рискованата кола, която караше. Седеше спокойно разположена до него, но бе вирнала глава, за да усеща топлия вятър, който нахлуваше през отворените прозорци. Имаше нещо диво, неопитомено у нея, което го привличаше.

Провериха ги на изхода и той обърна пикапа срещу залеза, като пред тях се сляха златно и червено. Тя очевидно не изпитваше никаква нужда да поддържа разговора; Джо също се наслаждаваше на тишината и мълчеше.

Каролайн просто не можеше да се удържа и често му хвърляше по един поглед, след което рязко извърташе глава към залеза. Тениската разкриваше силните му, мускулести ръце с бронзов загар от пустинното слънце. Знаеше, че пилотите на изтребители редовно спортуват, тъй като плътната мускулна маса им помагаше да преодоляват разликите в налягането, но той бе едър по различен начин. Излъчваше сила — както например пантерата или вълка. Слънцето обливаше профила му в златно, разкривайки съвършената структура на лицето му, което силно напомняше на древен воин, изсечен върху монета.

Загледа се в тънкия, правилен нос, широкото чело и високите скули. Устните му бяха като изписани. Топлият вятър си играеше с кичурите, подстригани във войнишка прическа, но Каролайн се стресна, когато си го представи с дълга до раменете коса. Сърцето й заби в пристъп на паника и тя бързо отмести поглед, но и това не помогна. Може би бе по-добре да се остави на удоволствието да го наблюдава.

Отново обърна лице към него и погледът й се плъзна по широкия гръден кош и плоският стомах.

— Не си ли прекалено едър за пилот на боен изтребител? — най-неочаквано изтърси тя.

Той отмести очите си от пътя пред него и я погледна, но тъмните очила не й позволиха да види изражението в тях. Искаше й се да ги свали.

— Малко е тесничко наистина — отговори той, гласът му бе тих и гърлен. — Но успявам да се вмъкна.

Скритият сексуален намек в думите му я стъписа. Наистина беше напълно неопитна, но не бе глупава и наивна и не би могла да не схване смисъла. Сега вече се радваше, че е с тъмни очила, защото не искаше да види изражението в очите му. Искаше да зарови лице в длани. Искаше да скочи от пикапа и да пробяга целия път до базата, където да се скрие на безопасно място. Дали не беше полудяла? Бе се качила в пикапа на този мъж и в момента се намираше по средата на пустинята Невада, а залезът бързо преминаваше в пурпурно.

След това си спомни, че единственото, което я бе изплашило бе собствената й реакция в негово присъствие, а не нещо, което той бе казал или направил. Сега пък се държеше толкова свободно с него, че той със сигурност приемаше поведението й като флиртуване. Може би я притесняваше скритата, експлозивна сексуалност, която излъчваше зад привидната си хладна резервираност.

Джо бе доволен, че тъмните очила му позволяваха да я наблюдава скришом. Беше си облякла сутиен, но фината материя не успяваше да прикрие възбудените й зърна, което очевидно я притесняваше, съдейки по слабото треперене на тялото й. Отново хвърли поглед към гърдите й и стисна по-здраво волана, тъй като в мислите му изплува как ги целува. Излъчваше такава чувственост, а дори не го осъзнаваше. След като реагираше по този начин на една палава забележка, как ли би се държала, когато наистина се любят?

Но не само тя бе възбудена. Ако продължаваше да гледа гърдите й, щеше да се наложи да отбие от пътя, само не разбираше, защо Каролайн изобщо не е готова за подобно нещо. Затова престана с тайните погледи, докато не стигнаха любимото му заведение за бързо хранене.

Паркира до говорителя, изключи двигателя, след това свали очилата си и ги сложи на таблото.

— Какво искаш?

Защо не формулира въпроса си по друг начин? Каролайн се наведе, така че да може да прочете менюто. Наоколо се разнасяше аромат на пържено месо, лук и картофки. Защо най-нездравословната храна винаги ухаеше най-вкусно?

— Меню с чийзбургер и диетична кола.

Джо натисна бутона на говорителя и когато тих глас му отговори, той направи поръчката. След това се обърна към Каролайн, широките му рамене почти изпълниха пространството в пикапа и небрежно подметна:

— Когато се върнем в базата, ще те целуна.

Очите на Каролайн се разшириха и сърцето й отново затуптя лудешки.

— Искам лук на моя чийзбургер. Много лук.

— Не се бой, няма да ти налитам — продължи той, сякаш тя не бе казала нищо. — Просто една целувка пред вратата на квартирата ти, където всеки минувач може да ни види. Дори няма да те прегърна, ако не искаш.

— Изобщо не желая да ме целуваш — троснато отвърна тя, и се сви в другия край на колата.

— Е, аз така или иначе ще го направя. Всички го очакват.

— Изобщо не ме интересува какво очакват другите. Съгласих се да изляза с теб, защото ми се стори добър начин да държа останалите настрана, но никога не съм съгласявала на целувки.

— Не обичаш ли да се целуваш?

Тя го зяпна онемяла. Идеалният отговор би бил, че да, тя обича да се целува, но не и с него. Това обаче щеше да бъде безочлива лъжа, а начинът по който сърцето й се разби при мисълта, че той ще я целуне като девица от Викторианската епоха, й подсказваше, че няма да успее да я изрече. Успяваше да лъже човек, който бе безпристрастен.

От друга страна, истината бе най-лошия отговор. Не, не обичаше да се целува, защото единственият й спомен бе от лигави целувки, от които всячески се опитваше да се отърве. Но мисълта, че ще се целува с него й се струваше съблазнителна и Каролайн се боеше, че ще й хареса прекалено много.

Тъй като тя не отвърна нищо, той продължи:

— Като се върнем, ще отключиш вратата си, след това ще се обърнеш и ще протегнеш ръка към мен. Аз ще я хвана, ще се наведа и ще те целуна. Няма да трае дълго, но няма и да е целувка по челото. Три секунди как ти звучи? След това ще пусна ръката ти и ще ти пожелая лека нощ. При толкова пренаселена база все някой ще ни забележи и още утре ще се говори, че не сме страстно влюбени, но със сигурност има нещо между нас.

Тя се изкашля, за да прикрие неудобството си.

— Три секунди? — Това не звучеше много дълго. Със сигурност щеше да успее да запази самообладание за три секунди.

— Само толкова — увери я той.