Линда Хауърд
Мисията на Макензи (13)

Дванадесета глава

Постепенно Каролайн започна да се съвзема. Усещаше пулсираща болка в главата си, която след няколко секунди се разрасна към раменете и ръцете. Осъзна, че чува гласове някъде близо до себе си, но за един страшен миг не можеше да си спомни нито коя е, нито какво се бе случило.

Разпозна един от гласовете и мислите й се изясниха, веднага щом си спомни всичко. Кал. Чуваше неговият глас. Осъзна също така, че се намираше в някаква кола, по-скоро микробус и бе вързана, а устата й бе запушена с парче плат вързано на тила й.

Бавно отвори очи, след което веднага ги затвори, тъй като светлината нахлуваща от прозорците я ослепи. Чу някакъв шум, но се оказа, че просто друга кола ги бе задминала. Опита отново да отвори очи, този път милиметър по милиметър, така че да свикне. Може би същото усещане предизвикваше махмурлука. За съжаление, тя изтърпяваше само неприятната част, без веселбата.

Някой лежеше до нея.

Панически затвори очи, когато различи, че до нея лежеше друг мъж. Много ясно съзнаваше, че е напълно безпомощна. Дали щяха да я изнасилят?

Мъжът обаче не помръдваше. Бавно отвори клепачи и се оказа вторачена в бледите, изпълнени с гняв очи на Джо Макензи.

Дори да не бе със завързана уста, пак не би реагирала, толкова се изненада да го види до себе си. Как той се бе озовал тук? Тя самата много добре знаеше как бе попаднала в капана — просто по най-глупашки начин се бе втурнала в кабинета, за да залови Кал на местопрестъплението, без предварително да се увери, че той е сам. Как обаче се бе замесил и Джо? Тогава я обзе ужас, защото сега и той бе в опасност, също като нея.

— Предлагам ти да забравим за това и да напуснем страната — говореше Кал с треперещ глас. — Всичко свърши. Повече нищо не мога да сторя. Ще проверят цялата система и ще открият какво сме променили.

— Казвах им, че не ти стиска — пренебрежително отвърна другият мъж.

Каролайн отмести погледа си от Джо и изви врат, за да успее да види лицата им. Мъжът седеше на мястото до Кал, който шофираше микробуса. Стори й се смътно познат, но не знаеше точно кой е.

— Изобщо не сме говорили за убийство — разпалено изрече Кал.

— А ако онзи пилот бе загинал, когато ракетата удари самолета му, пак ли нямаше ти да си виновен?

— Това беше съвсем различно. — Гласът на Кал издаваше, че е изплашен.

— Изобщо не беше различно.

— Това щеше да е случайност. А сега говорим за хладнокръвно убийство. Не мога да го направя.

— Никой не иска от теб да го правиш — отсече другият; тонът му бе нетърпелив и ядосан. — Знаем, че нямаш подобна смелост. Ние ще се погрижим. Не се бой, дори няма да се наложи да ставаш свидетел.

Каролайн толкова се ядоса, че ако ръцете й не бяха завързани зад гърба, със сигурност щеше да се нахвърли върху този мъж. Говореше за убийството им като за най-обикновено нещо. Джо безшумно побутна глезена й с ботуш; по-скоро я ритна, а кракът и без това вече я болеше достатъчно. Тя извърна глава към него и той ядосано поклати глава. Тя също го ритна и той премигна от болката.

Возеха се в микробус, който очевидно бе предназначен за товар, а не за превоз на пътници, тъй като подът изобщо не бе постлан с нищо. При всеки завой или неравност на пътя металът под тях се забиваше в натъртените им тела. Каролайн лежеше на рамото, което и без това я болеше, а вързаните й ръце само влошаваха положението.

Опита се да махне плата, с който бяха завързали на устата й. Имаше чувството, че е найлонова корда, но най-вероятно бяха използвали собствения й шал, прибавяйки унижение към болката. Ключовете й все още бяха в джоба. Ако можеше да ги извади и с Джо седнат гръб до гръб, и разбира се, ако имат достатъчно време, би могла с тях да разреже примката около ръцете му. Не че ключовете й бяха остри, но поне бяха метални. Вероятно бяха претърсили джобовете на Джо, тъй като би могло да се очаква, че един мъж ще носи нож със себе си, но явно бяха преценили, че тя не би носила нищо в своите, затова не си бяха направили труда да я претърсят.

— Няма никакъв смисъл да ги убиваме — отново заговори Кал. — Всичко свърши. Едва се измъкнахме от охраната. По това време вече им е ясно, че съм напуснал базата, а много добре знаят номера на микробуса. Като открият, че Каролайн и полковника са изчезнали, а компютрите не са ги засекли да излизат, веднага ще се досетят. Най-много до час ще обявят микробуса за издирване. Все още има шанс да ни оставят живи, но ако ги убием, получаваме смъртно наказание.

Каролайн реши, че теорията на Кал звучи доста убедително, но другият мъж очевидно не смяташе така. Той дори не си направи труда да отговори.

Понякога на Каролайн й се искаше да не разсъждава толкова много. Не можеше да прекъсне мислите си, дори когато не й харесваха. След като другият мъж не обърна внимание на думите на Кал, значи имаше някаква причина да смята, че самият той няма да е обвинен в саботаж. Както Кал бе отбелязал, всички в базата знаят, че той е забъркан, но другият мъж не бе известен на никой; единствено Кал би могъл да го издаде. Следователно, този мъж не се боеше от обвинение, просто защото знаеше, че Кал няма да остане жив.

Тя започна бясно да търка лицето си в металния под, като се опитваше по този начин да махне кърпата от устата си. Джо й хвърли още един неодобрителен поглед, но тя не му обърна внимание. Движенията й привлякоха погледа на непознатия. Той се обърна и сърдечно заговори:

— Добро утро, госпожице Евънс. Надявам се, че главата не ви боли много.

Джо отново затвори очи. Лежеше абсолютно неподвижно. Каролайн издаде яден вик, който бе заглушен от шала и продължи с опитите да се отърве от превръзката на устата си.

— Не си хабете силите — дружелюбно продължи мъжът, тонът му издаваше отегчение. — Няма да успеете да я свалите, така само затягате примката около ръцете си.

Изобщо не й пукаше за това. Искаше да свали шала от устата си и някак да се добере до ключовете в джоба си, което не беше невъзможно като се има предвид, че бе обута в широки памучни панталони, но от друга страна, джобовете й бяха доста дълбоки. Измърмори няколко неразбираеми ругатни по негов адрес и продължи да се бори.

Най-сетне успя да освободи устата си и се долепи до рамото на Джо, отърка лицето си в него и шалът се свлече по брадичката й. Джо не помръдна и не отвори очи. Мъжът я гледаше намръщено, като се изправи на седалката си и се извъртя.

— Мръсник гаден, ти си го убил! — извика тя. Гласът й бе изпълнен с гняв и омраза, макар че трудно мърдаше устните и езика си.

Микробусът рязко зави, тъй като Кал също се бе обърнал и не гледаше пътя. Другият мъж едва запази равновесие.

— Гледай къде караш! — изръмжа той на Кал.

— Но ти каза, че той е в безсъзнание.

— Не е мъртъв. Ударих го малко по-силно, защото исках да съм сигурен, че няма да се свести, преди да сме го завързали здраво.

— Кал, той ще убие и теб — извика Каролайн. — Затова не се плаши от смъртно наказание. Ще те убие и ще те натопи за всичко!

Мъжът рязко се пресегна през облегалката, опитвайки се да я хване за врата. Бърза като котка, Каролайн извъртя глава и го захапа. Той извика и се опита да изтегли дланта си, но тя продължаваше да стиска колкото може.

Микробусът се движеше на зигзаг по платното. Кал държеше волана с една ръка, а с другата се опитваше да издърпа другия на мястото му. И двамата крещяха и ругаеха. В този момент непознатият я удари по главата с юмрук и Каролайн отново потъна в мъгла, при което охлаби захапката си. Не загуби съзнание, но ударът определено я свари неподготвена.

Двамата продължиха да се борят на предната седалка, при което микробусът опасно започна да се движи само на две гуми. Кал натисна спирачките, при което колата едва не изскочи от пътя. От резките лъкатушения Каролайн се стовари върху Джо и усети, че мускулите му се стегнаха, за да поемат тежестта, но дори не изохка. Вместо това съвсем тихо прошепна в ухото й:

— В десния ми ботуш има нож.

Да, разбира се, как не се бе сетила по-рано. Нали всички полковници носят нож в ботушите си? Бясна, задето той бе въоръжен, а тя дори не бе успяла да се добере до ключовете си, за момент Каролайн се замисли дали да не ухапе и него. Вместо това се търкулна в края на микробуса, което й докара още синини. Кал и другият продължаваха да се боричкат отпред и за миг тя забеляза, че нещо просветна в ръцете на непознатия. Инстинктивно знаеше, че той държи пистолет.

Кал някак си успя да отвори вратата и побягна, явно осъзнал, че няма никакъв шанс, след като другият бе въоръжен. Мъжът яростно ругаеше, когато отвори собствената си врата и побягна да гони Кал.

Каролайн застана така, че гърбът й бе към краката на Джо и слепешком затърси десния му ботуш. Съвсем скоро щяха да се върнат. Пръстите й бяха като вдървени, след като толкова време кордата бе стягала китките й, но най-сетне успя да напипа ножа и да го извади.

Джо вече се бе извъртял, така че завързаните му ръце бяха пред ножа. Тя не можеше да прецени дали ножът ще попадне на въжето, или ще го пореже, но той щеше да й съобщи. Острието явно бе доста остро, тъй като само след пет секунди ръцете на Джо бяха освободени. Той грабна ножа от нея и разряза въжето около краката си. След това коленичи и с едно движение я освободи от примките. Чак тогава издърпа парцала от устата си, който увисна на врата му.

Някъде отпред се чу изстрел.

— Стой тук — нареди Джо, бързо скочи на предната седалка и седна зад волана. Двигателят все още работеше, той включи на скорост и рязко потегли, при което колелата изхвърлиха песъчинки назад. На светлината на фаровете забеляза, че непознатият мъж търчи към микробуса. Кал не се виждаше никъде.

Каролайн подаде глава до него, точно когато мъжът повдигна пистолета и го насочи към возилото. Джо рязко натисна главата й и в този момент другият стреля, при което предното стъкло се натроши и малки парченца посипаха предните седалки. Той продължаваше да натиска педала за газта. Бе навел глава, така че не виждаше пътя и микробусът започна да криволичи, но Джо успя да го удържи.

Последваха още изстрели. Единият уцели предния фар. След това мъжът отскочи настрани, за да избяга от колата, която бясно премина покрай него.

— Каролайн! — извика Джо. Искаше да се увери, че тя е добре, но не можеше да се обърне, тъй като и без това едва виждаше, след като предното стъкло бе натрошено и вятърът бясно биеше в очите му.

— Какво? — извика тя в отговор.

— Стой долу, той може отново…

Преди да успее да довърши изречението, отзад се чуха още изстрели и задните стъкла също станаха на парчета. Джо усети, че кръвта замръзна във вените му.

— Каролайн!

— Какво? — ядосано отвърна тя, но Джо бе на крачка да се засмее от облекчение. След като Каролайн се ядосваше, значи всичко бе наред.

Облекчението, обаче, трая само няколко минути. Хвърли поглед на датчиците на таблото и забеляза, че температурата на водата в двигателя рязко се покачваше. Очевидно радиаторът бе уцелен. Намираха се насред пустинята, без никакъв признак на живот на километри околовръст. Единствената светлина идваше от ярките звезди. Нямаше да успеят да стигнат далеч, тъй като двигателят съвсем скоро щеше да блокира, но Джо бе твърдо решен да шофира докато може, само и само да се измъкнат от преследвача си.

Лампичката за температурата светна. Той продължи да натиска газта.

Двигателят изрева, след което загасна. Каролайн подаде глава, когато микробусът спря.

— Какво има?

— Някой от изстрелите очевидно е засегнал радиатора. Двигателят блокира. Хайде, излизаме.

Тя се подчини, като отвори плъзгащата се врата отстрани и излезе в хладната, пустинна нощ.

— Насам — нареди Джо и тя заобиколи колата.

— А сега накъде?

— Продължаваме пеша. Надявам се, че си с удобни обувки.

Каролайн повдигна рамене. Бе обула леки летни обувки, не толкова подходящи колкото неговите каубойски ботуши, но със сигурност по-добре от сандали. Когато избра облеклото си, не бе планирала подобни приключения. Нямаше значение, дори да бе боса, пак щеше да върви.

— В каква посока?

— Назад по пътя.

— Но той е там.

— Да, но не знаем нито къде се намираме, нито колко близо е следващата бензиностанция. Ако тръгнем да се връщаме поне ще сме сигурни, че приближаваме базата.

Имаше логика в думите му и все пак…

— Ако ще се връщаме, защо още когато потегли с микробуса не тръгна на обратно?

— Защото така и той щеше да знае в каква посока сме. Сега, дори да открие микробуса, няма да знае дали сме продължили напред или сме се върнали.

— Така е, но очевидно в дадена точка ще трябва да се разминем.

— Възможно е, но не сто процента сигурно. Той може да реши да бяга, а не да ни преследва. Но понеже не можем да сме сигурни, по-добре да приемем, че е тръгнал след нас.

Каролайн вървеше мълчаливо до него. Не посмяха да тръгнат по пътя, а се движеха паралелно на него навътре в пустинята, така че да останат незабелязани и в същото време да не се изгубят. Нямаше част от тялото, която да не я боли, затова тя реши, че е по-добре да не обръща внимание на травмите си. Просто трябваше да вървят, и тя точно това правеше.

— Имаш ли часовник? — попита го тя. — Колко е часът? Още не се е съмнало, значи не може да са ни откарали надалеч.

Джо повдигна китката си и погледна циферблата.

— Четири и половина, значи скоро ще се съмне. Ако са ни качили в микробуса веднага след като ги хванахме, преди охраната да ги залови, значи са шофирали около един час. Изминали са от тридесет до шестдесет километра.

Перспективата да вървят шестдесет километра изобщо не й хареса, но бе значително по-добре, отколкото да попаднат на мъжа.

— Има и други замесени — изрече тя. — Може би са искали да ни закарат при тях. Вероятно са някъде наблизо. Не бива да спираме случайни коли, защото може да са те.

— Правилно си схванала — мрачно отвърна Джо.

— Значи наистина ще се наложи да изминем цялото това разстояние пеша.

— Освен ако не видим полицейска или военна кола. Като се съмне ще имам някаква идея къде се намираме.

Нищо обнадеждаващо. Каролайн престана да говори, отчасти защото звукът в пустинята се разпространяваше много лесно и надалеч, а тя не искаше да привлече нечие внимание, и отчасти, защото ходенето отнемаше всичките й сили. Не бе спала цяла нощ, освен когато бе в безсъзнание, което със сигурност не можеше да се смята добра почивка и сега бе безкрайно изтощена. Главата я болеше. Предполагаше, че и Джо се измъчва от главоболие, но него поне го бяха ударили само веднъж. А тя първо се удари, когато скочи от прозореца, след това я удариха, най-вероятно с пистолет, после мъжът в колата я удари с юмрук и накрая си натърти главата в седалката, докато залягаше, за да избегне изстрелите. Цяло чудо бе, че издържа всичко това. Болеше я всеки мускул и една от част от синините й ги докара Джо. Сега изпитваше задоволство, че го изрита в микробуса. Може би трябваше и да го удари.

На два пъти Джо я издърпа надолу, когато чу странни шумове откъм пътя. Тя не бе забелязала нищо, но той имаше по-добро зрение, затова Каролайн остави тази работа на него, като използваше всяко спиране, за да си отдъхне. Когато решеше, че е безопасно да продължат по пътя си, той просто я хващаше за лакътя и тя безропотно се подчиняваше.

Небето вляво от тях започна да просветлява, по което можеха да разберат, че са ги отвеждали на север в пустинята, а сега се връщаха на юг, обратно към базата. Каролайн реши, че това е доста ценна информация, в случай, че се наложи да се отделят от пътя.

— Не можем да вървим още дълго — прошепна Джо. — Ако някой мине, веднага ще ни забележи, плюс това ще стане непоносимо горещо. Трябва да си намерим скривалище за през деня.

Идеята не й хареса. Наистина бе по-безопасно да се движат само през нощта, а през деня да почиват и да се крият, но това означаваше, че ще им отнеме дни, докато се върнат в базата. Ако не бе толкова изморена, сигурно щеше да се възпротиви, но вече имаше чувството, че ще падне от умора. Едва сега си даде сметка колко я бяха изтощили преживяванията от последната нощ. Наистина трябваше да спрат за почивка.

Джо рязко зави от пътя, навътре в пустинята. Разведряваше се, така че вече можеха да видят накъде вървят, макар всичко все още да бе сиво. В далечината се виждаха няколко скали и Каролайн ги погледна с отчаяние. Джо очевидно я водеше натам, а тя изобщо не бе сигурна дали ще има сили да стигне. Стисна зъби, за да не започне да роптае. Или трябваше да се добере дотам, или оставаше да спи на жегата, която съвсем скоро щеше да е непоносима. Беше и жадна, но тъй като не разполагаха с вода, реши, че няма смисъл да го съобщава. Той със сигурност също бе жаден.

Когато най-сетне стигнаха скалите, тя с облекчение се строполи върху един от камъните.

— А сега? — едва чуто попита тя.

— Чакай тук.

Джо изчезна в скалите и Каролайн веднага легна. Усещаше пулсираща болка в главата си, затова си подложи ръцете под нея.

Сякаш едва бе затворила очи, когато го чу да казва:

— Хайде, идвай — и безмилостно я изправи на крака. Затегли я нагоре по скалите и тя веднага усети разликата на сянка. Досега не бе знаела колко бързо се покачва температурата в пустинята. Джо беше открил ниша между камъните, достатъчно голяма да побере и двама им и сега я настани там.

— Проверих за змии — обясни той и й подаде пръчка. — Ако все пак някоя се появи, удари я с това. Отивам да прикрия следите ни и да намеря нещо за пиене.

Каролайн автоматично стисна пръчката. Разбираше, че мисълта за змии най-малкото би трябвало да я притесни, но точно сега имаше по-важна задача, като например да се наспи. Обърна се на дясната си страна, която бе по-малко натъртена и почти мигновено се унесе.

Джо се загледа в нея и мускулите на челюстта му се стегнаха. Лявата страна на лицето й бе насинена и покрита с драскотини, както и лявата й ръка. Съвсем ясно различаваше подутината на челото. Кожата й бе тебеширено бяла от умора и болка, а дрехите й бяха измърляни, на места дори скъсани.

Контрастът между обичайния й изискан вид и сегашния, легнала в пясъка изтощена и мърлява, го вбеси. Кал Гилкрист най-вероятно вече бе мъртъв, но той лично щеше да се погрижи за другия заради всичко, което й бе причинил. Самият той не бе свършил кой знае какво, за да я предпази и спаси, затова част от гнева му бе насочена към него.

Каролайн изглеждаше толкова малка и беззащитна, свита на една страна, макар той да знаеше много добре, че тя далеч не бе беззащитна. Спомни си как яростно се бе опитала да свали шала от устата си, така че да изкрещи на Кал какво го очаква. Така бе предизвикала сбиването между двамата и те слязоха от микробуса. Сега вече единствено от него зависеше да не й се случи нищо лошо.

Самият той бе изморен до краен предел, но се върна назад и прикри всички техни отпечатъци. Усещаше умората в мускулите си. Имаха нужда от вода, не отчаяно, но биха издържали много повече, ако приемаха течности. Ако забележеше, че Каролайн се обезводнява щеше да спре минаваща кола, но все още не се налагаше да поема подобен риск. С набито око той огледа местността и забелязала растенията, които тук-таме бяха поникнали. Веднага отдели тези, които изглеждаха по-свежи, сигурен знак, че под тях имаше влага. Нямаше да умрат от жажда.

Отново се покачи в нишата. Каролайн не бе помръднала и сега спеше дълбоко. В този миг му се стори, че не я бе държал в ръцете си от векове, затова легна до нея и внимателно намести главата й върху рамото си. Тя въздъхна насън.

По дяволите, защо не му се беше обадила, защо не сподели с него подозренията си относно Кал? Тя никак не се изненада, когато го хвана в кабинета, очевидно, защото предварително бе знаела, че ще го открие там. Бе се втурнала сама в опасността, без да се обади нито на него, нито дори на Ходж. Всичко това можеше да се избегне, ако само бе набрала номера му, вместо да се опитва да реши проблема сама.

Какво щеше да е първото нещо, което щеше да й каже, когато се събуди? Защо, по дяволите, не му се бе доверила? Ако трябваше, щеше да я завързва за леглото всеки път, когато решеше да се впуска в опасни ситуации. Спомни си ужаса, който изпита, когато я видя да влиза в кабинета и да се разправя с Кал и му се прииска хубаво да я раздруса, докато й дойде ума.

Вместо това я притисна по-близо до себе си и нежно махна косата от лицето й. Усещаше ударите на сърцето й и в този момент само това имаше значение. Заспа веднага щом затвори очи.