Сюзан Андерсън
Нечакано щастие

1

Чашата с вода замръзна на половината път до устата й, докато Лили Морисет се взираше омагьосана в големия мъж, който тъкмо влизаше през вратата на кухнята. Гранитните плочи под краката й бяха гладки, а около нея огромната къща с изглед към океана на Лагуна бийч беше тиха. Единственият звук беше далечното тиктакане на старинния механичен часовник в дневната. Докато мъжът влизаше, отвън полъхна хладен, солен бриз с лек аромат на априлски цветя. Но хладно не беше първата дума, която изникна в ума на Лили. Този мъж беше едно от най-горещите парчета, които беше виждала някога.

Разбира се, тя знаеше кой е от снимките, които Глинис Тейлър й бе показвала. Но нито една от тях не му беше отдала дължимото и Лили беше неподготвена за огромното въздействие, което физическото му присъствие й оказваше.

Той беше 6 фута висок, тъмен и опасен. Последното можеше да се разбере дори и само от начина, по който се движеше. А колкото до останалото — черната му като безлунна нощ коса и наболата му брада, дългите крака и тези широки рамене, които изпъваха тениската му в маскировъчен цвят — всичко говореше за сила, чиста и неподправена сила.

Лили обмисляше да излее водата там, където най-добре би я охладила. Не го направи, естествено, но… леле майко… Най-накрая беше срещнала мъжа на мечтите си от плът и кръв.

Тогава той отвори уста и разби всичките й илюзии.

— Коя, по дяволите, си ти — попита остро и пусна маслинено сивата си чанта на плочките на пода — и какво правиш в кухнята ми? Къде е Глинис?

Очите му бяха светлосиви, а в ирисите им проблясваха искри. Напрегнати и твърди, те се разширяваха под гъстите черни мигли, за да я разгледат от деколтираното горнище на памучната й пижама с цвят на ментов сладолед до тънкото долнище. Критичният му поглед напомни на Лили за всеки един от десетте паунда, които никога не успяваше да свали, независимо от всичките си усилия. Тя рязко изтрака с чашата по плота, но се въздържа да отговори на грубостта му с грубост.

— Ти трябва да си Зак — пристъпи напред и протегна ръка на брата на Глинис. — Нея я няма в момента, но аз съм Лили, Лили Морисет. Доста съм слушала за теб, откакто наех стая тук.

— Виж ти — изръмжа той, като пренебрегна протегнатата й ръка. Гласът му беше толкова дълбок, че тя почти усети вибрациите му със стъпалата си.

По същия начин усещаше някога баса, блъскащ от колата на съседското момче, всеки път, когато профучаваше близо до нея. Беше също толкова неприятен, колкото и леденостудените му очи, когато продължи:

— Глинис винаги е била лесна мишена за всеки изобретателен изнудвач с подходяща тъжна историйка, но не мислех, че ще отиде толкова далеч, че да пусне някой вкъщи, докато ме няма.

— Моля?

— Надявам се да си хванала това, за което си хвърлила въдицата си, докато си имала възможност, маце — погледът му беше толкова презрителен, че Лили трябваше да мобилизира цялата си твърдост, за да не отстъпи назад. — Но не позволявай на добре оформеното си малко задниче да се настани прекалено удобно, защото веселбата свърши. Отивай да си събираш багажа.

Той мислеше, че задникът й е добре оформен? И малък! Тя мислено тръсна глава. Мили боже, какво й ставаше? Въпросът изобщо не беше в неговото мнение за задника й. Лили изправи рамене и вирна брадичка.

— Не! — тя твърдо кръстоса ръце на гърдите си.

— Какво? — той изведнъж стихна, все едно досега никой не му беше противоречил.

И сигурно наистина не беше, предположи Лили, като се сети, че той беше някаква важна клечка в морската пехота и се беше специализирал в разузнавателни мисии. Устните му бяха стиснати и част от вниманието й зае тънкият бял белег, който разделяше наполовина горната.

Смешно е как обидното държание може да промени нещата за няколко минути. Това, което тя преди малко, без да се замисли би определила изцяло като секси, сега й правеше впечатление само на застрашително и злобно. Хубав е този, който се държи хубаво, би казала баба Нел и за първи път Лили разбра наистина от дъното на душата си какво е имала предвид. Поведението на този човек не беше изобщо хубаво, но тя отказваше да избяга първа от полесражението.

— Коя част от думата по-точно не разбра? — сладко се осведоми тя. След това гласът й придоби властността, която беше усвоила от всичките главни готвачи, учили я на занаят през годините. — Няма да ходя никъде, така че свиквай.

Следващото, което видя, беше 190 паундов разярен мъж, надвесен над нея. Това я накара да осъзнае с болезнена яснота, че фигурата й е всичко друго, но не и впечатляваща.

— Можем да се разберем по лесния, а можем и по трудния начин — дълбокият тембър на гласа му изпращаше електрически импулси по цялата дължина на гръбнака й, — но дали по единия или по другия, ти, сестро, ще си тръгнеш.

Лили рязко отдръпна главата си, за да срещне сивите му като буреносни облаци очи.

— Назад, войнико! И за да ти е напълно ясно: само ме докосни и ще пратя ченгета след задника ти толкова бързо, че свят ще ти се завие — тя мразеше, когато хората използваха размерите си, за да я сплашват.

— Да бе, треперя от страх, че малка хитруша като теб ще звънне в участъка — той я погледна, като че се чуди на безочието й, но все пак направи крачка назад.

Отстъплението обаче явно не му допадаше много, защото километричните му рамене веднага заеха решителна стойка, а квадратната му челюст изглеждаше дори по-твърда. Наведе се към нея, точно колкото да навлезе в личното й пространство, но достатъчно далеч, за да няма тя основание да го предупреди отново.

— Знаеш ли какво — в думите му имаше загатната заплаха, — ще ти спестя усилията и сам ще им се обадя. Така те ще те изкарат от моята къща и аз най-сетне ще мога да се наспя. След като последните два дни съм чакал по гари и летища и съм бързал да не изпусна военните превози, сега не съм в настроение да се разправям с някаква готова на всичко мошеничка, дошла да измъкне наследството на сестра ми.

О, за…

Уморена от клеветите срещу личността й, Лили се завъртя на пета. Успя да хване доволното му изражение с крайчето на окото си и трябваше да стисне зъби, за да потисне яда, който гореше гърлото й като лютив пипер. Тя обаче отказа да даде воля на възмущението си, излезе от кухнята и премина по коридора, гордо изправила глава. В стаята си веднага взе малката огнеупорна кутия, която държеше на нощното шкафче до леглото.

Кръвта й препускаше толкова гореща във вените, че беше чудно как от нея не струи пара, и всяко едно нервче потрепваше под повърхността на кожата й. Изведнъж коленете й поддадоха и тя се строполи върху покривката на леглото. Докато се наместваше по-удобно и слагаше кутийката в скута си, пое няколко пъти бавно въздух. Как успя всичко така да се изплъзне от контрол за толкова кратко време?

Ако оставим настрана, че беше направил идиотска грешка по отношение ролята й в живота на сестра му, истината е, че Закария Тейлър вероятно имаше доста уважителни причини да се тревожи. Само около седмица отделяше Глинис от двайсет и петия й рожден ден, когато щеше да наследи значителен попечителски фонд, източникът, на който не беше известен на Лили. Имаше нещо общо със семейна корпорация и с дядото на Глинис, доколкото знаеше, но не беше съвсем сигурна за подробностите. По-младата й приятелка имаше навика да отклонява разговора във всякакви други посоки всеки път, когато стигаха до тази тема. Това, което Лили знаеше със сигурност беше, че Глинис имаше дълъг списък от неуспехи при избора на приятели, особено що се касае до мъжете. Всъщност това напоследък се беше променило, но си оставаше фактът, че Глинис беше наранявана неведнъж от мъже, които я преследваха заради парите й. Не беше тайна, че тя е лесна плячка за всеки, разполагащ със съответната историйка как не му е провървяло.

Без съмнение братът Зак изпитва трудности да повярва в способността й да отгатва характерите на хората, особено мъжките.

Лили допускаше също и че може би е била съвсем мъничко предубедена спрямо Зак още преди да го е срещнала. Глинис обожаваше брат си, но от всичко, което разказваше за него, Лили беше останала с впечатлението, че той е един от онези властни мъжкари, които живеят единствено, за да държат жените около тях зависими. Тя може да беше разсеяна за момент от физиката му на гръцки бог, но обидните му предположения за характера й незабавно я върнаха към старото й мнение.

Но може би беше време да се оттегли и да прегрупира силите си. Той явно беше доста стресиран и изморен до крайност от пътуването. Такива неща могат да измъчат човек и да превърнат и най-сговорчивата натура в злобна. Така че сигурно трябваше да започнат всичко отначало. Тя отвори кутията в скута си, извади това, за което беше дошла, върна я на мястото й и тръгна обратно към кухнята. Щеше да му го покаже и да обясни спокойно как е дошла да живее тук.

Решението й да му даде втори шанс не я изпълни с толкова топли чувства, че да започне да хвърля цветя в огромните крака на Зак. Тя просто се беше нагърбила с тази тежка задача и не смяташе да започне да се защитава още като се върне в стаята и попадне на мушката на очите му, в които се четеше не взимам никакви пленници. Така че когато се изправи пред него, позата й недвусмислено казваше: върви на майната си. Въпреки това тя вежливо му подаде документа, вместо да му го хвърли в лицето, както би направила пет минути по-рано.

— Какво е това? — без да чака отговор, той разтвори сгънатия на три лист хартия и се зачете. Тъмните му вежди изведнъж се събраха като буреносни облаци над носа му, погледът му отскочи към нея и я закова на място.

— Договор? — гласът му беше заплашително тих. — Ти имаш договор да стоиш тук? Предполагам, няма нужда да питам чия е идеята.

Лили почувства как добрите й намерения се изпаряват. Тя не харесваше тона му, точно колкото и това, което намекваше. Най-обидното беше, че наистина идеята беше нейна, като част от постоянните й опити да научи Глинис на малко финансова отговорност. Нещо, което самият мистър Командо можеше да отдели време да направи. Но тя удържа гнева си с всички сили.

— Не съм сигурна, че разбирам възраженията ти — трудно докарваше спокойния тон. — Както виждаш сам, плащам честен, реален наем. Не съм безплатно тук.

Той само я погледна и тя продължи, вече почти отчаяна:

— Ти току-що прочете договора, трябва сам да си видял, че той не защитава повече моите интереси, отколкото тези на сестра ти. И не е като сама да съм си го измислила, с Глинис ходихме при уважаван адвокат.

— Който беше, чакай да позная — очите му бавно обходиха тялото й отгоре до долу, като се спряха на определени извивки. — Много добър твой приятел?

— Не мога да повярвам! Как може някой така мил като Глинис да има такова прасе за брат? — и как си беше позволила дори за момент да фантазира за него? Лили концентрира силата на цялото си презрение върху него, но той й отвърна само с безизразен поглед. Тя издърпа договора от ръцете му като очакваше всеки момент от ушите й да започне да излиза пара, все едно беше някой вбесен анимационен герой. — Това ми беше достатъчно. Сега отивам в стаята си, а ти просто стой далеч от мен.

Тя го чу как вдига чантата си от плочките, докато гордо излизаше от кухнята. Макар че той се движеше тихо като котка, го усети точно зад гърба си и трябваше да прехапе устни, за да не закрещи. Дланите му се опитаха да стиснат раменете й и Лили ускори крачка, за да успее да стигне до убежището си. Не беше достатъчно бърза обаче, за да пропусне ръмженето му.

— Как не се сетих, по дяволите! Дори си взела моята стая.

Огорчение опари гърлото на Лили. Тя беше предложила да вземе съседната, по-малка спалня, където се беше нанесла в началото, но Глинис не искаше и да чуе. Тя настояваше, че ако Лили ще си плаща, то поне да получи най-доброто за парите си — гледка към океана. По-младата жена изобщо не беше споменала, че стаята, в която я настанява, е на брат й.

Лили не се обърна, докато отваряше вратата, защото не искаше да види изражението на лицето му.

— Ще изместя нещата си в другата стая за пет минути.

— Не си прави труда — отговори й той саркастично, — не бих искал да те изхвърлям. Ще отседна в стаята за гости.

— И да ти позволя да прибавиш още едно към списъка с предполагаемите ми престъпления? — изрече тя невярващо. — Няма да стане.

Премина през стаята, за да извади от килера големия си куфар и започна да откача дрехите си от закачалките. Първо нахвърля тях, после събра десетина чифта обувки от пода и обра от скрина снимките и парфюмите си. Следващото, което опразни, бяха чекмеджетата, и добави и тяхното съдържание към бъркотията. Натъпка кутийката си за бижута в единия ъгъл на куфара и започна да се оглежда, за да е сигурна, че не е забравила нищо. После отиде до свързаната със стаята й баня и взе гримовете и тоалетните си принадлежности.

Като излезе оттам, видя Зак да стои до куфара й и да зяпа нещата вътре. Изгаряща топлина пропълзя по бузите й. Защо, по закона на Мърфи ли, коприненото й бельо трябваше да бъде най-отгоре? Тя го избута настрани и прибави и нещата от банята. Накрая натисна капака с двете си ръце. Беше наблъскала вътре достатъчно за три куфара, толкова много, че беше абсурд да го затвори.

— Мисля, че това е всичко — обяви тя с трудно постигната вежливост в гласа, докато се опитваше да държи куфара в едно положение, за да не се разлеят течностите в него, и излезе през вратата. — Стаята е изцяло твоя — Колко зряло, изкоментира едно гласче в главата й. И учтиво. Да, наистина — ако ти не си учтива, кой ще е…

Тя се въздържа от мисления аналог на потупване по рамото за разумния начин, по който се справи със ситуацията. Защото тъжната истина беше, че ако и двете й ръце не бяха заети, нямаше да се въздържи да затръшне вратата толкова силно зад себе си, че белите зъбки на оня голям глупак да изтракат.

 

 

Зак подреждаше ругатните в нови изобретателни комбинации, докато кръстосваше из подобната на хасиенда къща и заключваше всяка врата, покрай която минаваше. Ядът не го оставяше на мира и той реши, че може да струпа още едно престъпление на нежното гръбче на Лили Морисет — фактът, че тя просто се беше врътнала, без да си направи труда да обезопаси къщата.

След това нелепостта на тази идея го изуми. Да, бе — точно така! Беше все едно да се ядосваш, че лисицата не е заключила кокошарника, нали така? Проблеми отвън бяха последната му грижа, когато проблемът вече се беше настанил вътре при него. Но той държеше много на сравнението с лисица, защото точно на това му напомняше тя. Хитра, ловка и умна. Опасно интелигентна. Цялата в розово и златно и с фигура на…

Той здраво разтърси глава и тръгна към стаята си. Нямаше да предприема нищо тази вечер, когато не можеше да гледа от умора. По-добре беше хубаво да си почине, а утре сутринта щеше да измисли как да изкара малката мис Морисет оттук.

Така му оставаше да се тревожи само за Глинис. Къде беше отишла? И кога най-накрая щеше да спре да се тревожи за нея. Не че беше малко дете. Или че той не беше либерален — не, той искрено вярваше, че всички жени са способни точно колкото мъжете да се грижат сами за себе си. Е, повечето от тях, във всеки случай.

Само че… Глинис беше различна. Малката му сестричка винаги беше излъчвала някаква смесица от мила невинност и недосетливост, която просто не му позволяваше да е спокоен. Той беше на тридесет години, а тя на деветнадесет, когато дойде да живее при него в тази къща в Кейп Лежон в Северна Каролина. Не познаваше родителите им, а дядо им току-що беше починал и тя имаше нужда от някой, който да я подкрепя, докато беше емоционално неустойчива.

Тъй като той беше единствения й жив роднина, тази задача се беше паднала на него. Той с удоволствие се отзоваваше… когато беше тук обаче. А по това време беше постоянно в чужбина, така че трябваше да я остави да разчита сама на себе си. Така или иначе тя не беше дете. По дяволите, беше с една година по-голяма, отколкото беше той, когато трябваше да напусне оня студен мавзолей — имението им във Филаделфия, за да се присъедини към морската пехота. Затова той просто отказваше да се чувства виновен, че не може да бъде постоянно с нея. Но това не му пречеше понякога да се чуди дали нямаше да стане малко по-оправна, ако той беше наоколо, за да й налива ум и разум в главата.

Особено що се отнася до пари. Глинис беше направо безнадеждна по финансовите въпроси. Той не можеше да се сети даже за един месец, откакто се беше пренесла при него, в който да се беше справила само с издръжката от попечителския си фонд. Може би грешката беше негова, защото постоянно й даваше пари в аванс. Най-вероятно не трябваше да й позволява да заема всеки път от него, особено като знаеше, че в девет от десет пъти тя веднага издухваше парите за някоя от нейните загубени каузи. Беше прекалено доверчива и това само й вредеше.

Това насочи мислите на Зак обратно към малката засукана Лили. Той безмилостно ги пресече, смъкна дрехите си и се отправи гол към банята с тоалетната си чантичка в ръка. Изобщо не си го и помисляй! Изкъпа се, изми си зъбите, после се върна в спалнята с най-сериозно намерение да си осигури така нужната му почивка.

Но въпреки че беше ужасно изморен, сънят се бавеше. Беше си взел едномесечен отпуск и планираше да използва времето, за да навакса в отношенията със сестра си и да помисли как да се справя по-добре с ангажимента си към нея — единствения, който си беше позволил да има през последните две години. Само че Глинис я нямаше, а той се бореше с факта, че му се налага да се притеснява за кариерата си. И върхът на всичко беше, че започваше да се възбужда от аромата, пропил възглавницата след онази изглеждаща като Мерлин Монро мадама, която искаше да измъкне наследството на сестра му. Не така си беше представял прибирането вкъщи…

Той се обърна по гръб, сложи глава върху кръстосаните си ръце и се втренчи в тавана. Голяма работа, че беше залян от случайна вълна страст. Това щеше да получи точно колкото внимание заслужаваше, тоест никакво. И тъй като нямаше намерение да ходи да блъска по вратата на Лили и да разпитва къде е сестра му, той нямаше повече какво да направи по въпроса тази вечер. Но военната му кариера беше нещо, на което може да обърне известно внимание.

Нищо не беше вече като едно време. Той беше единственият останал от новобранската си част. Най-добрият му приятел, Куп Блексток, с който се бе запознал още първия ден, и Джон Ракетата Миглиони, с който се беше запознал не много по-късно, се бяха уволнили още преди няколко години. Оттогава Куп беше станал автор на военнотехнически бестселъри, а Ракетата — частен детектив със собствена агенция. Всички стари другари от тяхната част бяха пенсионирани, преместени или умрели.

Без да усети, Зак се беше превърнал в старец в разузнавателна част, която се състоеше от осемнадесет, деветнадесет и двадесет годишни хлапета. Исусе! Той разтърка лицето си с ръце. Как, по дяволите, се случи така? Във всеки друг бизнес тридесет и шест годишен в неговото физическо състояние би минал за мъж в разцвета на силите си. Но разузнаването беше игра за младите и шефовете вече започваха да му намекват, че трябва да се оттегли от активна служба и да започне да обучава новобранците. Да преподава, господи боже!

Разбира се, младоците можеха да изкарат дни наред, без да спят и не им проличаваше изобщо, а той в някакъв момент през последните години беше загубил тази си способност. И да, последната задача в Южна Америка беше отвратителна. По дяволите, температурата там беше непоносима, влажността също беше убийствена. Даже и на децата от забавачката, както ги наричаше понякога, им се разказа играта.

Така че, майната му на всичко! Той можеше да се мери с тях всеки ден от седмицата. Може би напоследък не се забавляваше на мисиите, колкото преди, но това със сигурност беше временно. Просто малко се обезкуражи заради начина, по който се беше обърнала тази последна задача.

Имаше нужда само от почивка и щеше да бъде в пълна бойна готовност. Беше се виждал в разузнавателна част чак до момента, в който се уволни завинаги, и планираше да прави това, докато не му дойде време за пенсия. Въпросът в момента беше как да разкара шефовете, които му дишаха във врата.

Той разбираше, естествено, че тази вечер нямаше смисъл да се тревожи за това. Обърна се на една страна, смачка възглавницата и я нагласи под главата си, при което отново го лъхна лек възбуждащ аромат. Образът на Лили пак изникна в ума му и този път отказа да си отиде.

Тя беше толкова мъничка, Зак би се учудил ако носеше номер, по-голям от петдесет и втори. Но всеки инч, всеки паунд от нея излъчваше чист неподправен сексапил. Този водопад от руса коса, тези сини очи и тази златна кожа заедно правеха впечатлението много по-силно, отколкото ако бяха поотделно. Всичко беше в начина, по който се движи, и тази нейна невероятна женственост. Всичко беше във феромоните, които отделяше. Всичко беше в тези нейни извивки.

О, човече, тези извивки!

Фигурата й беше от този тип, който оприличават на пясъчен часовник: закръглени гърди, тънка талия и пълни, сладострастни бедра. Също като луксозен кадилак, тя беше създадена за добро прекарване — мъжете само трябваше да й хвърлят един поглед, за да започнат да си мислят разни неща.

Грешни неща. Зак издърпа възглавницата изпод главата си и я захвърли през стаята. Обърна се на другата си страна, сложи глава на бицепса си и промърмори под носа си поредната солена ругатня, когато ароматът, от който се опитваше да се отърве, буквално го обви от чаршафите наоколо. Беше изкарал няколко дълги дни и беше смъртно уморен, без съмнение затова беше толкова податлив.

Но той не се опитваше да се заблуждава. Лили Морисет беше от този вид жени, които можеха да вържат мислите на един мъж на възли само като повдигнат мъничкото си, фино, лакирано в розово пръстче. И това я правеше по-опасна от минирано от край до край поле.

Така че, след като се наспи и мозъкът му започне пак да работи с пълна сила, още утре сутринта ще измисли начин да я изхвърли с целия й багаж.

2

На следващата сутрин Лили стоеше пред огледалото на вратата на гардероба и изучаваше голото си тяло. Колкото повече гледаше, толкова повече се мръщеше. Кой беше измислил огледалата в цял ръст, да му се не види? Тя би заложила на човек със силно изразени садистични наклонности. Добре де, може би не беше съвсем честна. Сигурно е бил някой мил човечец, който, заслепен от изящната си съпруга, беше изобретил това чудо, за да може тя да се възхищава отгоре до долу на стройното си тяло всеки път, когато й се прииска. При това Лили не казваше, че изображението срещу нея изглежда толкова зле. Ако го гледаше честно и само през собствените си очи, би казала: Не точно прекрасно. Със сигурност има нужда от подобрения. Но като цяло не лошо за трийсет и пет годишна жена, която обожава да си хапва.

За съжаление, впечатленията от огледа й се развалиха от спомена за Зак Тейлър, оглеждащ я със студените си сиви очи, и от убеждението, че на него никога не му се е налагало да сваля целулит. Тя глътна корема си и като се опитваше да изглежда възможно най-висока, се обърна на една страна, продължавайки да се мръщи на не много подобреното си отражение. Беше просто прекалено… кръгла.

Тя изпусна дълга въздишка и се зае да изучава отделните части на тялото си. Не всичко беше съвсем непоносимо. Тя харесваше раменете си, а и ръцете й бяха добре оформени. Имаше хубава кожа и съвсем прилични гърди. Бяха малко по-големи, отколкото би избрала, ако оставеха на нея, но не бяха заслепяващо огромни, слава богу. И да не забравяме, все още си бяха точно там, където трябва. Това бяха активите в баланса, нататък нещата ставаха по-застрашителни. Имаше прекалено тънка талия, а бедрата и дупето й бяха нейното проклятие. И двете бяха с няколко инча по-пълни, отколкото би искала, това си го признаваше съвсем честно. И тъй като беше само 5 фута и три инча висока (е, почти толкова — 5 фута, 2 инча и три четвърти), краката й не бяха от ония, които стигат до небето. Благодареше на бога, че има добре оформени рамене, защото иначе щеше да прилича на онези кукли с кръгла долна част вместо крака, които винаги се връщаха в изправено положение, независимо колко ги буташ да паднат.

Слава богу, че ги имаше и козметичните препарати и тоалетите, и всички други чисто женски привилегии. Какво ме е грижа, мислеше си тя, докато посягаше към любимия си комплект бельо, всеки изглежда по-добре с дрехи. Тя сложи електриково сините бикини и ги издърпа на мястото им, после намести гърдите си в изрязаните чашки на сутиен в същия цвят. Оправи презрамките си и нахлузи чифт прясно изгладени маркови джинси. След като ги закопча, стъпи в едни високи червени сандали с каишки, които добавяха три и половина инча към ръста й, и облече подходяща туника с триъгълно деколте и без ръкави. Накрая добави и тънък златен колан, който повече приличаше на верижка, върху очертаващите я джинси, и го въртя, докато не остана доволна от начина, по който небрежно пада между кръста и бедрата й. Чак тогава се огледа и кимна доволно. Блясъкът на златото винаги беше добре дошло допълнение към всеки тоалет, а коланът загатваше предизвикателно формите й, но без да нарушава стилния й вид.

Лили се вмъкна в банята и включи електрическите си ролки в контакта. Докато ги чакаше да се загреят, тя си сложи фон-дьо-тен, напудри деколтето си, мацна малко руж на бузите и внимателно гримира очите си с неутрални тонове, за да постигне естествен ефект.

Лампичката, която показваше, че ролките са горещи, светна след няколко минути, точно когато вече прибираше спиралата в дамската си чантичка. Нави с няколко ролки косата си, изми зъбите и си сложи светлорозово червило. После махна ролките, изчака няколко секунди да се охлади косата й, и прекара през нея четка, която после хвърли в чекмеджето, наведе се и енергично разроши къдриците си с две ръце. След това се изправи, пооправи някой и друг кичур и се върна обратно в спалнята си. Отново се спря пред огледалото за последна оценка.

Много по-добре, каза си тя. Кълна се, само богопомазаните изглеждат наистина добре, когато са голи-голенички.

Въпреки това, докато вървеше към кухнята, тя си мислеше, че никак няма да е зле да започне диета. Може би ще е най-добре да си вземе някакъв плод и да се ограничи само с него за закуска.

Това беше добро намерение, но то продължи само докато Лили отвори хладилника и видя пълен картон яйца. Тя наистина си извади портокал, но заедно с него навън се оказаха и две яйца, голяма горска гъба, стрък зелен лук и половин малко доматче. Подреди ги върху плота до печката. След това си спомни, че е видяла в шкафа и пушено сирене „Гауда“, извади го и си отряза огромно парче. Наля зехтин в един тиган, сложи го на котлона и включи газта. Когато сините пламъчета докоснаха дъното на тигана, тя счупи двете яйца в една купа, която намери в кухненския шкаф. Като сложи няколко щипки сол и черен пипер и прибавяше по малко вода, разби яйцата на пяна с помощта на специалната тел. После ги отмести и започна бързо да кълца останалите съставки.

Лили обожаваше добрата храна. Обичаше всичко в нея: аромата, вкуса, вида й. Благоговението пред света на хранителните продукти и пред всичко, което може да се направи с тях, я изпрати първо в кулинарна академия, веднага след гимназията, а след това и на специализирани курсове и на стаж при някои от най-известните главни готвачи в Калифорния.

Тя си тананикаше, докато изсипваше разбитите яйца в тигана и разпределяше равномерно зеленчуците, доматите и нарязаното на дребно сирене върху тях. Докато чакаше омлетът да се опържи от едната страна, за да го сгъне, подреди на масата красива чиния, ленена салфетка и сребърни прибори. След това си направи чаша чай, отряза две тънички парченца от средата на портокала и ги зави в декоративни розички от двете страни на чинията. Останалото изяде надвесена над мивката.

Няколко минути по-късно Лили плъзна ястието в чинията и седна пред закуската си. За момент само вдишваше аромата и се наслаждаваше на естетичния вид, който имаше омлетът на фона на синята чиния и оранжевата украса. След това взе вилицата, отряза си малко парче и го сложи в уста. Очите й се затвориха. О, боже! Толкова обичаше добрата храна. В живота й никога не бе имало моменти, в които да не се наслаждава на хапването. Вярно, апетитът й изчезваше в онези редки случаи, когато беше тъжна, но за нейно щастие — или може би за нейно нещастие, като се има предвид, че всичко, което хапнеше, се лепеше на бедрата й — тя беше родена оптимистка.

Нейното вечно добро настроение бързо започна да се изпарява, когато още непреполовила омлета си, почувства как тилът й настръхна, обърна се и видя Зак да стои под свода, отделящ кухнята от всекидневната.

Беше подпрял небрежно рамо на измазаната странична част на свода и я наблюдаваше с много странен вид. Само за миг неразгадаемото му изражение изчезна, той се отблъсна от стената и бавно влезе в кухнята. Спря до масата и я погледна накриво:

— Ти още ли си тук?

— Да — Лили остави вилицата си. — И тъй като нямам желание да водим този разговор по няколко пъти на ден, ще се пробвам да ти разясня нещата така простичко, че дори и ти да ги разбереш. Аз няма да се махна. Най-малкото не и само защото ти си си втълпил глупавата идея, че искам да измамя Глинис и да й взема наследството. Сестра ти беше така добра да ми предложи място, където да отседна, когато купиха сградата, където живеех, и изгониха всички наематели. Така че смятам да остана, освен ако тя не ме помоли да си тръгна.

Или поне до последната седмица на май, когато щеше да започне следващата си работа като главен готвач на една фирмена яхта. Но Лили не изпитваше изгаряща нужда да сподели този факт с брата на Глинис.

Тя го огледа. Защо трябваше да бъде такава радост за очите? Той излъчваше чистотата и свежестта на току-що изкъпан. Косата му беше още влажна, а бузите му — гладки и блестящи от скорошното бръснене. Просто беше завладяващо привлекателен и, боже, как не можа да се сети, че първият мъж, който успя да разпали страстите й от много време насам, ще излезе враждебен простак? Животът беше толкова несправедлив. Никога не е била по-сигурна в това, отколкото в този момент, когато той я попита с кадифен глас:

— А сестра ми да ти спомена случайно, че къщата е на мое име, не на нейно? — Зак наблюдаваше как Лили приема новината. За момент тя придоби шокиран вид, но трябва да й признае, че бързо се съвзе. Вирна добре оформената си брадичка и очите й бяха леденостудени, когато вдигна глава да го погледне.

— И предполагам, че ще се опиташ да оспориш законността на договора ми с нея?

— Може би — той кръстоса ръце на гърдите си и се загледа в нея. Но тя изглеждаше прекалено добре, така че Зак насочи вниманието си към чинията й, съдържаща най-апетитно изглеждащия омлет, който беше виждал някога. Изкусителният му аромат беше нещото, което го доведе преди малко в кухнята, и сега, когато видя перфектния му златистокафяв цвят, устата му се напълни със слюнка. Стомахът му изръмжа.

— В такъв случай, ще се видим в съда, предполагам — каза Лили, връщайки вниманието му към себе си.

Бузите й горяха, а очите й бяха толкова сини, че Зак я заподозря, че носи контактни лещи. Тя блъсна масата напред и се изправи на крака. Занесе чинията си на мивката и изхвърли съдържанието, като му отправи дълъг, спокоен поглед:

— Защото въпреки това няма да се махна.

За момент на него изобщо не му пукаше. Той гледаше как чудесният омлет изчезва в кошчето и му идваше да вие. Само защото тя не го доизяде, това не значеше, че трябва да отиде на боклука. Той можеше да се погрижи за него. Сега не искаше да си спомни точно кога за последен път беше хапвал прилично ядене, но със сигурност не беше през последните 24 часа. Гладът, липсата на достатъчно сън и притеснението за Глинис го накараха да се хвърли към нея:

— Къде е Глинис? — направо изрева въпроса си, макар да знаеше, че по този начин няма да получи отговор.

Лили не отговори, но блясъкът в очите й го убеди, че тя знае. Той изгуби самообладание, което никак не беше характерно за него, хвана раменете й със силните си ръце и я повдигна от земята.

— Къде е тя, по дяволите?

Първо забеляза топлината и мекотата на кожата й. След това видя кристалните й сини очи да се разширяват и страхът, изписан в тях, го зашемети повече от удар в корема. Пусна я ругаейки, пристъпи крачка назад и прокара ръка през косата си.

— Просто искам да знам къде е сестра ми — за да прикрие извинителните нотки в гласа си, веднага пак се озъби: — Защото съм сигурен, че не си се задоволила да измъкнеш от нея само безплатно топло гнезденце.

— Това пък какво ще рече, нима смяташ, че съм я наранила? За бога! Тя замина на пътешествие — Лили кръстоса ръце на гърдите си и разтърка рамене. — Може би ще е най-добре да се консултираш с професионалист за тази твоя параноя.

Пренебрегвайки чувството за вина, което изпита като я видя да опипва раменете си, сякаш търси синини след грубостта му, Зак се опита да изкопчи още информация:

— Пътешествие докъде? И с кого?

— На север — отговорът й беше хладен, — с приятел.

Тя присви очи и стисна зъби, кимайки към него, но не можа да издържи погледа му. Това му говореше, повече от всякакви думи, че под приятел се разбира някой, който не би одобрил.

— О, по дяволите! Тя се е помъкнала с някой нов ловец на наследства, нали?

— Да приема ли, че и мен ме слагаш в тази графа?

— Само ако пантофката ти стане, сладкишче — въпреки че тази нейна леко разрошена коса и предизвикателни устнички го караха да се съмнява, че измамите на млади наивни жени са постоянното й занимание. Малката мис Лили по-скоро използваше хитринките си пред онази част от богаташите, която имаше нещо между краката си.

— Боже! — тя изпусна възмутено дъх и му хвърли поглед, който можеше да го изпепели на място. — Ти си просто невероятен!

— По-добре не го забравяй никога, малката! Хайде сега двамата с теб да поседнем и да се поотпуснем. Вече можеш да ми кажеш точно къде на север замина Глинис и кое, по дяволите, е нейното другарче.

— Мога ли вече? — изгука с най-нежния си глас. — И мога ли да направя още нещо за теб, докато така и така съм тук?

— Не бих отказал на един такъв омлет.

— О, бъди сигурен, веднага ще се заема. Междувременно, знаеш ли какво? — тя навири дупето си към него и със сладка усмивка звучно плесна едната му идеално закръглена половина. — Целуни ме тук!

Той оценяващо разгледа гореспоменатата част от анатомията й и след това бавно вдигна вежди:

— И на това също не бих отказал.

Тя изпусна тих яден възглас, завъртя се на пета и гордо излезе от кухнята, или поне това беше впечатлението, което оставяха непреклонно изправените й златистокафяви рамене. Класическото гордо излизане беше трудно постижимо на толкова високи сандали.

Зак гледаше ритмичното поклащане на бедрата й, докато тя се отдалечаваше. Как може някой така мил като Глинис да има такова прасе за брат? Думите й от предишната вечер прозвучаха в главата му и той се намръщи. Какво в нея го караше да забрави всичките задръжки, които обикновено спираха парливия му език? Две нищо и никакви минутки в нейно присъствие стигаха, за да сринат добрите му маниери, възпитавани с години.

Това не беше начинът, по който го бяха учили да говори с жените. Баба му сигурно се въртеше в гроба си сега — тя имаше много конкретни възгледи за това как един джентълмен би трябвало да се държи с дамите и щеше да го одере жив, ако беше видяла неуважителния начин, по който се отнесе с Лили.

Но, по дяволите, тази жена му въздействаше по много дразнещ начин. Като например да си сложи точно толкова от този парфюм, който използваше, че той да иска да се приближи максимално близо до нея. Или пък като прави каквото правеше, за да изглежда все едно току-що се е измъкнала от леглото след горещ разюздан секс. Да не забравяме и начина, по който вървеше, въртейки тези бедра с мънички изящни стъпчици. Мамка му, тя даже ядеше съблазнително. Изражението на лицето й, докато слагаше в устата си парченцето омлет, направо го изправи на нокти. Беше виждал жени по време на оргазъм, чието лице не изразяваше такъв екстаз.

Той завъртя глава в опит да изгони образа й от главата си. Не можа. Какво толкова имаше у нея, което така го възбужда? Не може да се каже, че беше най-красивата жена, която беше виждал някога. Даже не и най-сексапилната, ако за това говорим. Но всеки път, когато беше в една и съща стая с него, без да прави никакво видимо усилие, тя приковаваше вниманието му изцяло върху себе си.

И ти си мислиш, че това не е нарочно ли, гений?

Зак изруга. Да-а. Задръж вниманието на един мъж върху разчорлена коса и прекрасно заоблено тяло, излъчващо само сексапил, и можеш да бъдеш дяволски сигурен, че ще мисли не точно с главата си. Лили Морисет може да беше една от най-женствените мацки, които беше виждал, но се справяше със ситуациите, в които я поставяше, както и с неговите погледи, по начин, който беше почти мъжествен по решителността си и без никакво намерение да отстъпва. Тя знаеше много добре какво прави.

Той не смяташе, че прибързва като поставяше под съмнение чистотата на мотивите й. Глинис определено имаше способност да се доверява на неподходящите хора. Тя бе попадала на някои наистина ужасни мръсници в живота си и не един мъж се беше опитал да си осигури безплатно хубав живот като се залепи за нея. Но не всичките й познати бяха такива, затова той не започваше да подозира автоматично всеки, който я доближи. Тя беше успяла да си създаде няколко постоянни приятелства, това трябваше да й се признае. Само че всичките приятелки на сестра му, които беше срещал досега, бяха на нейната възраст — момичета около двайсетте, които започваха да се кикотят или безочливо да флиртуват с него, когато се опиташе да започне нещо поне подобно на интелигентен разговор.

Те изобщо не приличаха на Лили. Липсваше им нейното излъчване, което недвусмислено ти дава да разбереш, че е наясно с нещата. Много години се изискват, за да стане човек толкова прозорлив и земен. Макар да не можеше да преценява точно възрастта на хората, в случая би заложил всичките си пари, че тя е доста по-възрастна — по-близо до собствените му 36, отколкото до почти 25-те на Глинис.

Като се имат предвид всички тези неща, нямаше как да не се запита: какво може да иска такава самоуверена жена като Лили от простодушно, десетина години по-младо момиче, ако не парите му? Причината за тяхната близост определено изискваше по-обстойно проучване.

 

 

Лили влезе в стаята си сериозно раздразнена. Като си помислиш само, че си беше мечтала за по-голям брат! Ако този господин Командвам всеки, който е наоколо беше пример за брат, тя можеше да се смята за щастлива, че е единствено дете. Опита се да отпусне стиснатите си до болка зъби. Но наистина! Беше оправдала грубостта му предната вечер, защото той изглеждаше много уморен и не можеше да мисли ясно, но как си позволяваше да продължава лекомислено да смята, че е непочтена? Да, тя беше едрогърда блондинка с афинитет към грима и бижутата, така че в живота й рядко се случваше някой мъж да се опита да я опознае по-добре. Но имаше голяма разлика между това, да те смятат за тъпа блондинка, и това, безгрижно да те заклеймят като подлец.

Тя се просна на леглото и се концентрира върху възвръщането на самообладанието си, като се опита да разгледа ситуацията без емоциите, които караха кръвта й да кипи. Отне й малко време, но най-накрая пулсът й започна да се успокоява.

Прекъсна я блъскане по вратата. Лили отговори, но за неин ужас от устата й излезе нещо подобно на птичи крясък. Скочи от леглото и с ръце на кръста се втренчи във вратата, като забрави всичките си големи обещания от преди малко, когато сърцето й пак заби два пъти по-бързо.

— Махай се!

— Отвори, Лили! Искам да говоря с теб!

— О, добре тогава — измърмори тя. — Ей сега ще изтичам да ти отворя. Твоите желания са от огромно значение за мен.

— Чух те — той имаше нахалството да звучи развеселен. Но доброто му настроение явно не се задържа дълго. Пак започна да блъска. — Отвори тъпата врата!

С няколко огромни крачки тя прекоси стаята, рязко отвори вратата и се втренчи вбесено в загорялото му лице.

— Способен ли си изобщо да съставиш дори едно изречение без мръсотия в него?

Той премигна и за нейна изненада я погледна объркано:

— Извинявай — избоботи с дълбокия си глас. — От толкова време съм войник, че понякога забравям как се говори в цивилния живот. Ще се постарая.

След това явно се сети, че говори с врага. Пристъпи в стаята, принуждавайки я да отстъпи, преди да успее да се осъзнае и да защити територията си.

— Но не за това дойдох. Разкажи ми как се запознахте със сестра ми.

Сега вече той пак си беше стария властен мъж — искам фактите и ги искам сега — и първата реакция на Лили беше да го покани да целуне розовото й дупе. Споменът, че вече го беше направила, накара кръвта й отново да запрепуска гореща във вените, особено като се сети за отговора му. По-добра идея беше да овладее този свой гняв веднъж завинаги. Тя пое дълбоко дъх, успокои се и му отговори честно:

— Срещнахме се на курса по йога.

— Къде?

— В центъра „Хедлайнс“ на „Харбърдрайв“, Диана Пойнт.

— И коя от вас първа тръгна на този курс? — всяка от думите на въпроса му изплющя като камшик, сякаш той беше строеви инструктор, а тя — новобранската му рота. — Ти или Глинис?

— Глинис — процеди тя през зъби.

— А-ха… — той я погледна все едно, че току-що се бяха потвърдили най-долните му подозрения.

— Какво имаш предвид под а-ха? — не че трябваше да си магьосник, за да се сетиш. Гърбът й се изправи като на котка. — По това време живеех на по-малко от миля оттам, между Сан Хуан Капистрано и Диана Пойнт. Глинис беше тази, която пътуваше специално, за да посещава точно този курс. Твоята параноя няма ли граници?

— Добре, чакай да обобщя: трийсет и няколко годишна жена без видим източник на доходи съвсем случайно се записва в курса, който посещава много богатата ми двайсет и четири годишна сестра. Следващото нещо, което знаем, е, че скоро след това се премества при нея — той хитро повдигна вежди. — На мен ми звучи направо параноидно, честно. Вие двете имате толкова общи неща и така нататък…

— Казах ти, че плащам наем. Твоята много богата сестра е пред фалит през повечето време и това беше начин да извлечем взаимна изгода, докато си намеря нов дом. Още повече, че ме познаваш само от един ден! Какво те кара да мислиш, че не мога да се издържам?

— Права си, това остава за доизясняване. Но днес е работен ден, сладуранке, а доколкото виждам ти си се нагласила като кукла само, за да обикаляш из къщата.

Студените му сиви очи се плъзнаха бързо по тялото й, преди да срещнат нейните.

— Но ако субсидираш попечителския фонд на сестра ми, има много лесен начин да го докажеш, нали така? Покажи ми осребрен чек.

Олеле! Сърцето й слезе в петите.

— Банката не връща осребрените ми чекове. Възможно е да поискам фотокопия, но може да отнеме ден-два.

— Сигурен бях в това.

За първи път в живота си пожела да удари човек, Лили бързо скъси разстоянието между тях.

— Търпях отношението ти достатъчно дълго. Искам веднага да напуснеш стаята ми.

Той я погледна презрително и не се помръдна преди тя да го блъсне в гърдите. След това направи малка ленива крачка назад и не направи друга, докато не получи още едно побутване. След това пристъпи през прага в коридора.

— Искаш да знаеш какво общо имаме с Глинис ли, войнико? — Лили пак се загледа в него.

Зак повдигна вежда.

— И двете се удивляваме какви абсолютни кретени са някои мъже — тя започна да му цитира мнението на всяка жена, която някога е излизала по срещи. — Изглежда, че те или искат да те променят, или да си поиграят с теб, или да разрушат живота ти. Ти най-вероятно можеш да се идентифицираш с някои от тях — и тя затръшна вратата в лицето му с рязко изтракване.

За миг от външната страна на вратата настъпи тишина. После Зак каза:

— Искам да знам къде е сестра ми.

— А аз искам да няма вече глад по света. Изглежда и двамата ще останем разочаровани.

— Не, госпожо! Може би ти няма да успееш, но аз смятам да постигна моята цел. Ти ще ми кажеш. Бъди сигурна.

— Мечтай си — прошепна тя на затворената врата. Нищо на този свят не би я накарало да сподели с маниака на тема контрол Зак Тейлър зашеметяващата новина. Сестра му, която той смяташе за неспособна да се оправя сама в живота, беше на път към Вашингтон, за да се срещне със семейството на годеника си.

3

— Защо просто не кажеш на големия глупак с какво си изкарваш хляба и да приключиш?

— Това със сигурност би било най-разумното решение — Лили погледна приятелката си Мими през ресторантската маса и се усмихна печатно. — Но той така ме подлудява, че всякакъв разум просто излита през прозореца всеки път, когато е наоколо.

— Именно това е причината да ми позволиш да налея малко акъл в главата ти — Мими премести леопардовата си чантичка настрани, за да направи място върху ленената покривка в цвят екрю, и настойчиво се наведе напред. — Покажи му един от фишовете си за заплата, Лил, и се наслаждавай как ще си глътне езика. Ще се почувства като идиот, когато види всичките онези нули накрая.

— Ако зависеше от мен, бих го накарала да се задави с тях — измърмори Лили. После, отвратена от собствената си кръвожадност, добави: — Е, не в буквалния смисъл. Господи! Преди да срещна Зак Тейлър винаги съм се смятала за човек, който си живее живота и оставя и другите да го правят. Но той просто ме кара да се чувствам толкова… — поклати объркано глава.

— Възбудена?

— Бясна! — тя стоеше сякаш е глътнала бастун върху стола, тапициран с бродерии. Наоколо се чуваха тихо тракане на сребърни прибори и приглушени разговори, класическа музика се лееше от умело скритите говорители. — И знаеш ли какво? Не му дължа никакви обяснения. Той е човекът, който достигна до тъпото заключение, че съм някаква крадлива кучка. Защо трябва да се моря да му доказвам, че не съм?

— Защото това ще улесни живота ти! — Мими поклати глава. — Окей, познавам твоя магарешки инат. За някой обикновено толкова мек, ти определено отстояваш позициите си, щом си наумиш.

— Знам, че е глупаво и незряло, но така се чувствам. Може би след приятния отпускащ обяд с теб светогледът ми ще стане много по-зрял.

— Тогава ще те питам само още нещо и приключваме с въпроса. Не мислиш ли, че има някаква ирония в цялата ситуация? Ако има нещо, в което си наистина добра, това е точно паричния въпрос.

— Така се получава, когато израснеш в бедност — съгласи се Лили. — Бях само на осем, когато се заклех, че ще намеря начин да се осигуря финансово като порасна.

— И го постигна — изрече нежно Мими, — постигна всяка една от краткосрочните си цели, а си на път да постигнеш и повечето от дългосрочните.

Лили се поотпусна. Така си беше. Постиженията в кариерата й, й носеха доста добри пари, а инвестициите, които беше направила през годините, имаха още по-добра възвръщаемост. Така че да се пържи в ада Закария Тейлър с неговите необосновани обвинения! Да се свари в собствените си подозрения. Нали тя си знаеше, че обратно на гадните му малки намеци, се опитваше да научи сестра му на финансова отговорност, какво значение имаше мнението му? Тя изкриви уста.

— Значи ти смяташ, че трябва да съм по-мека?

— Виж, скъпа, знам, че за мен е лесно да го кажа, при положение, че атакуват не моята почтеност, но може би съвсем мъничко по-отстъпчива. Или поне не си слагай глупостите му толкова на сърце. Какво ще правиш със сестра му?

— С Глинис?

— Да. Този Тейлър ми звучи като първокласно копеле, но ако позволиш за малко да съм адвокат на дявола, може би има достатъчно опит с неспособността на сестра си да преценява хората. Тя явно има дълъг списък от грешки в тази област.

— Така е, съгласна съм — независимо от новонамереното решение на проблема, Лили още не беше готова да му признае възможността да е прав сам за себе си. — Клониш ли нанякъде, Мими?

— Очевидно не казвам нищо направо — засмя се приятелката й. — Опитвам се да ти кажа, че може би той иска да знае къде е сестра му не само, защото е свикнал да контролира положението. Какво ще кажеш, ако просто се притеснява за нея? Как ще приемеш тогава това, че те преследва за повече информация?

— Просто ще го държа настрана. Глинис може и на моменти да не знае кое е добро за нея — ние се заприказвахме в началото, точно защото тя беше сломена от откритието, че младият мъж, който владее сърцето й в момента, се стреми само към банковата й сметка. Но истината е, че тя е достатъчно голяма. Ако искаше да осведоми брат си за своите планове, щеше да му остави бележка или да се обади досега, така че със сигурност не съм аз човека, който да запълни празнините. Плюс, че наистина харесвам Дейвид и го намирам подходящ за нея — тя отпи глътка вино. — Обаче ако Крал Командо разбере, че Дейвид се опитва да му я отмъкне… Изтръпвам като си помисля какво може да направи. Юмрук в устата ще е само началото — тя погледна приятелката си през масата. — Човече, започвам да си мисля, че трябваше просто да купя скапания апартамент. Тогава поне нямаше да се окажа забъркана в тази сапунена опера.

— Не, но за сметка на това щеше да си тридесет бона по-далеч от целта си. И за какво? Не за къщата на мечтите си, със сигурност. Апартаментът ти беше хубавичък, но искаха прекалено много пари за имот, по-малък от седемстотин квадратни метра. По дяволите, обикновено свързвам такава цена поне с някаква гледка, дори и такава, която можеш да видиш само ако увиснеш през прозореца.

Лили се зарадва да чуе, че някой споделя мнението й.

— Права си. Благодаря ти, че тогава ми припомни, че не съм вързана за него — поне не дотолкова, че да бръкна в спестяванията си за плащания в брой и окончателна вноска.

През прозореца влизаше ярка слънчева светлина. Лили се загледа как навън палмовите листа се огъват от нежния бриз и се отдаде за момент на отдавнашната си мечта да се установи на едно място и да отвори ресторант. Това й даде малкото спокойствие, от което имаше нужда, преди да се заеме отново с настоящия проблем.

— Едно нещо е сигурно — обърна се тя към приятелката си. — Сега ще трябва сериозно да се заема с намирането на нов дом. Надявах се да мога да изчакам, докато се върна от пътуването с Аргос, но нещата не търпят отлагане. Просто не мога да живея с този човек, след като му позволявам така да ме ядосва.

— Е, това не е точно така — дълъг кичур изкуствено изправена кестеняво-руса коса падна на рамото й и Мими я отхвърли назад. — Казвам ти, скъпа, кажи истината на човека. Той вероятно ще е толкова ужасен от начина, по който те е подценил, че ще ти предложи стая и храна безплатно. Тогава твоето ресторантче ще се доближи още малко до голямото си откриване — и тя се ухили хитро.

Смехът на Лили беше кратък и скептичен.

— Съмнявам се, че Зак Тейлър се е чувствал неудобно някога в живота си. Освен това си мисля, че с него сме доста далеч от момента, в който ще се целунем и ще се сдобрим.

Краткотраен образ на неговата уста с малкия й бял белег напомни на либидото й, че все още разполага с няколко червени клетчици, които да я разгорещят. Тя се размърда на стола си.

— Не — каза тя малко по-твърдо, за да се освободи от фантазиите си, — мечтата ми просто ще трябва да почака още месец-два.

— Добре тогава — примири се Мими, — но смятам, че правиш грешка.

Лили се усмихна накриво.

— Като че ли ще е първата — взе менюто тя. — Така. Избра ли си десерт? Отдавна чувам прекрасни неща за тирамисуто тук. Наистина трябва да го пробвам.

 

 

Зак отвори входната врата в отговор на авторитетното почукване и замръзна от изненада като видя кой е пред нея. От всички хора, които бе очаквал да види на предната си веранда, Джон Миглиони не влизаше дори в топ 20.

Но там стоеше старото му приятелче от морската пехота, точно както го помнеше: едното мускулесто рамо облегнато на стената, ръцете му пъхнати в дълбоките джобове, с ленивата усмивка, която откриваше блестящо бели зъби на фона на маслинено кафявата му кожа.

— Полунощ, грозно копеле такова — каза той весело, — отдавна не сме се виждали.

— Ракета! — вълна от искрено удоволствие заля Зак и замести изумлението му. С широка усмивка пристъпи напред и двамата се прегърнаха по братски за поздрав. Докато влизаха вътре ръката на Зак напипа конската опашка на другия и здраво я подръпна. — Какво е това? Аз може да съм грозен, но поне съм спретнато, подстригано американско момче. Кога се превърна в смахнат радикал?

— Да ти го начукам, Тейлър.

— Няма да стане, приятелче. Някои от нас още си падат по мацки.

Те се ухилиха един на друг, доволни отново да си разменят закачки. За първи път откакто се беше прибрал Зак се почувства като едно време. Той помаха на приятеля си.

— Докарай задника си тук — изкомандва. — Боже, колко мина, почти две години? Какво те води в моето гнездо насред гората?

— Един случай ме докара в Ел Ей — Джон последва Зак в кухнята, където домакинът вече вадеше две бири от хладилника. — Веднага след като го завърших си помислих, че няма как да съм толкова близо и да не се отбия да ти кажа здрасти.

— Добре си го измислил, приятел — той подаде бирата на събеседника си. Двамата отвинтиха капачките и ги изстреляха с палец и показалец в мивката, после се преместиха на кухненската маса. — Мамка му, хубаво е да те видя отново, Джон — Зак посочи с жест на приятеля си да седне и сам си издърпа стол. — Как си откакто пое великата отговорност да вършиш работата на Сам Спейд^[1]?

— Добре съм и много ми харесва — Ракетата се опъна назад, протегна дългите си крака и закрепи бирата срещу плоския си корем. — Поне през повечето време. Не мога да кажа, че бях много щастлив, когато заради работата не можах да отида на сватбата на Куп, но бях в разгара на няколко предплатени случая и не можех да ги оставя висящи. Обаче много ме беше яд, че пропуснах голямото събитие. Умирах да видя жената, способна да закара Ледения до олтара.

— Ще харесаш Вероника. Изглежда точно както би изглеждала Снежанка, ако имаше кой да я оправя.

— Искаш да кажеш, че няма кой? — Ракетата се опули, сякаш някой му беше казал, че Дядо Коледа е умрял. — Не можеш да ме убедиш, че не се забавлява с джуджетата, човече. Защо си мислиш, че Доупи се хили така идиотски?

— Недостатъчно кислород по време на раждането, може би? — Зак се разхили. — Трябва да признаеш, че тя доста добре се прави на девственица. Или сигурно високото й лигаво гласче ме е заблудило. А колкото до Вероника, представи си тази Снежанка, само че с доста по-гореща кръв, и горе-долу ще добиеш представа. Тя е красива, забавна и талантлива. И е направо луда по Куп.

— Сладко. Но въпреки това единственият начин да получи печата на одобрение на Миглиони е да се срещне със самия него — той отпи от бирата си и се усмихна. — Което в края на краищата скоро ще стане. След случая, който приключих, за първи път от година и половина нямам работа и реших да си направя малка ваканция, за да отида до Фоджи, Вашингтон, и да прекарам няколко дни с тях.

— Фосил, глупако — автоматично го поправи Зак. После разбра какво значеше ваканцията на Джон за собствените му планове и изруга. Когато блестящите черни очи на Ракетата се втренчиха в него и тъмните му вежди се вдигнаха с добродушно любопитство, той просто сви рамене. — Извинявай. Това ще е добре за теб, просто за мен не е. Аз тъкмо щях да ти се обаждам да ми направиш едно проучване.

— Хей, аз проучвания мога да правя навсякъде и по всяко време. Имам лаптоп и винаги, когато тръгвам на път верният ми Титаниум е с мен. Кого искаш да разследвам?

— Жена на име Лили Морисет — започна да обяснява ситуацията Зак.

— И ти си абсолютно убеден, че тя е измамница — попита Ракетата, когато историята свърши.

— Толкова сигурен, колкото мога да бъда без твоето проучване. Дадох й шанс да ме убеди в обратното, но тя се провали — той разтри тила си с пръсти. — Не знам, Джон, може би грешката е моя.

— Какво имаш предвид?

— Огледай се наоколо. Исках да осигуря на Глини всичко, от което се лиши, когато се премести при мен в Лежон. Но вместо това все едно пуснах обява Богато наивно момиче, остава често само. Елате и се възползвайте.

Ракетата поклати глава.

— Бих те посъветвал да поотпуснеш малко юздите, братче, но знам какъв ставаш като стане въпрос за сестра ти. Така че, дай ми всичко, което знаеш за Лили Морисет.

Зак му разказа всичко, което знаеше, а то не беше никак много. Единственото нещо, което скри, беше каква борба води със себе си, за да устои на сексапила й. И без това не беше уместно да го споменава. Това привличане беше строго физическо и той смяташе да се отърве от него съвсем скоро.

Но явно беше изпуснал някоя и друга думичка повече, защото като изслуша разказа му, Ракетата кръстоса крака върху масата, намести се по-добре в стола и настойчиво се загледа в него, докато отпиваше от бирата си.

Зак разбра със сигурност, че се е издал по някакъв начин.

За секунда Джон остана безмълвен. След това прекара палец по брадичката си.

— От всичко, което видях, откакто съм в Ел Ей, тези калифорнийски момичета са по-специални. Решението не ми изглежда особено сложно.

— Подскажи ми тогава, Миглиони, защото някак не мога да го видя.

— Тя е добре сложена, руса и изглежда точно толкова апетитно, колкото е нужно?

— Да. И какво?

— Тогава защо не й направиш предложение, на което да не може да устои? — сви рамене Джон. — Да му се не види, Зак, тя явно досущ прилича на момичетата, които обикновено сваляш. Стани нейния сладък пухчо за известно време.

— Ти да не си полудял? — Зак се изправи рязко на стола си.

— Луд може би, но хитър луд — Ракетата се захили и показа всичките си зъби. — Нищо няма да загубиш. Имаш достатъчно пари, за да я задоволиш, а тя има формите, за да задоволи теб. А ако тя е заета да задоволява твоите нужди, няма да има времето и енергията да мами малката ти сестричка.

За няколко минути желанието да приеме съвета на приятеля си и да започне веднага да го изпълнява му се стори по-сладко дори от дрогата за пристрастен наркоман. Огромното изкушение изненада искрено Зак.

После се осъзна.

— Предпочитам да не си купувам жените — процеди той със студена усмивка. Но трябваше да отпие голяма глътка от бирата, за да навлажни пресъхналото си гърло.

— А, сега пък ще се превземаш — Ракетата се размърда. — Аз например прикотквам малките сладуранки както мога. Единствената ми претенция е накрая да ми паднат в ръчичките.

— Ти си такъв мръсник, Джон — разсмя се Зак. Надигна бирата към устата си и се загледа в приятеля си над гърлото й. — Въпреки че, ако за това става въпрос, никога не си оставал пренебрегнат. Все така неуморно ли преследваш фустите?

— Не, намалих малко оборотите. Вече даже не се хваля със завоеванията си.

— Стига, бе! Човекът, който ни разказваше всеки порнографски детайл за всяко момиче, в което е паркирал ракетата, сега пази всичко за себе си? Кофти, момче…

— Знам, но светът не е вече какъвто беше едно време. Това, зрелостта, е страшно нещо — той довърши бирата си и остави бутилката на масата. — В този ред на мисли, ти кога смяташ да се откажеш от активна служба?

— Не и до края на живота си — тъй като въпросът улучи точно слабото му място, гласът на Зак прозвуча по-тъжно, отколкото трябваше.

Но Джон като че ли не забеляза, той просто лекомислено повдигна рамене.

— Значи двадесетгодишните хлапета още не са успели да те ударят в земята?

— Опитват се, но аз съм мъжко момче — подхвърли Зак, може би малко по-бързо от обикновено. — Исусе, Ракета, наистина ли някога сме били толкова млади? И толкова глупави? Току-що се върнах от мисия в Южна Америка, където трябваше да озаптявам банда разюздани тийнейджъри, преследващи местните сеньоритас. Без малко да предизвикаме международен инцидент, преди да се изтеглим.

— Някой от твоите компрометира местно момиче?

— Провали й живота според годеника й — той потрепери от възмущение. — Отидохме там да освободим заложник, взет от един наркокартел, и останахме да пазим селото от отмъщение. Трябваше да бъдем бързи и да действаме професионално. Задачата беше да освободим заложника, да определим отбранителните постове и зони, да научим селяните как да ги пазят и да изберем няколко момчета, които да вземем с нас в Пендълтън.

— Да им предадете основните принципи на военното дело?

— Да, ти знаеш каква е системата.

— Разбира се — Джон пак сви рамене. — Натъпчи в главите им всичко, което можеш за шест седмици, върни ги да научат съселяните си и се надявай да се получи. Е, твоят човек ли щеше да предизвика провала, защото не си го държи в гащите, или просто беше една от онези мисии, които са прецакани от началото до края?

— Не, самото нападение и освобождаването минаха супер. Моята част са младоци, но са много добри. Нямаше проблеми, докато не влязохме в селото. Тогава те се превърнаха от висококвалифицирани професионалисти в група идиоти, тичащи след момичетата с изплезен език.

— И това е ново за теб? По дяволите. Полунощ, тези неща винаги се случват — трябва да озаптяваш хлапетата винаги, когато са в близост с малки сладуранки. Всъщност, всяка жена, сърцето, на която още бие, води до същото, особено след успешна мисия.

— Знам, но този път един от моите, докато си пилееше времето с местно момиче, почти стана причина селото да откаже обучението. А на мен със сигурност нямаше да ми е забавно да обяснявам на шефовете какво е станало.

— Какво стана?

Зак забеляза празната бутилка на приятеля си и отиде да донесе още две бири от хладилника.

— Най-добрият кандидат за обучението беше млад мъж на име Мигел Ескавез. Той имаше талант за войник, твърда решимост да защитава всичко свое и безсъмнено беше роден водач — подаде бирата на Джон, седна си на мястото, а после спря докато отвиваше капачката и погледна приятеля си над масата. — За съжаление, също беше и годеник на момичето.

— Мамка му!

— Ти ли ми го казваш… След като говорих с момичето и установих, че сексът с Педерсон е бил по взаимно съгласие, трябваше да го съобщя на Мигел. Казах му, че след като нещата стоят така и момичето е пълнолетно, нямам право да накажа подчинения си — Зак започна отново да чува жуженето на мухите и усети изгарящата жега при спомена за наранената гордост, която блестеше в очите на латиноамериканеца.

Той доотвори бирата си и отпи голяма глътка, за да прогони видението.

— Няколко дни след това намерихме Педерсон близо до селото, пребит жестоко. Сигурен съм, че е работа на Ескавез, но нямах конкретни доказателства и нямаше кой знае какво да направя по въпроса — той стисна зъби. — Това обобщава цялата случка — не направих бог знае колко.

— Някои мисии са точно такива — сви рамене Джон, — не можеш да направиш много. А може би е по-добре, че не си намерил доказателства срещу Ескавез.

— Защо смяташ така?

— И двамата сме прекарали безброй часове в тези села. Ако има нещо, на което можеш да разчиташ в тези мъжкарски общества, то е огромното значение, което отдават на опазването на честта си. Добре ли е Педерсон?

— Да. Все още не на сто процента, но знаеш колко бързо оздравяват деветнадесетгодишните.

— Тогава всичко е наред. Твоят човек е оживял и следващия път ще се замисли сериозно, преди да закачи момичето на някой селянин.

— Така е — Зак почувства как пада част от товара му. — Накрая Мигел дори пожела да бъде един от тримата, които взехме с нас — той вдигна бутилката си за поздрав. — Така че, всичко е добре, когато свършва добре.

Входната врата шумно се отвори, Зак знаеше, че това може да е само Лили и се обърна да я види. Подразни се, когато установи, че кръвта му рукна по-бързо и по-гореща във вените от преди малко. После си припомни думите на приятеля си, пое бавно и дълбоко дъх и се успокои.

Ракетата беше прав. Лили беше точно типа жена, който привличаше вниманието на Зак, поне във физическо отношение. Проклет да съм, помисли си, не се превръщам в най-лошия брат на света. Просто имам нужда от свалка. Почти се разсмя на глас. Както каза Джон, успешните мисии по някакъв начин разпалваха страстите на човек. А като се има предвид, че от много време не беше попадал в интимна близост с жена — даже преди мисията в Южна Америка, — всяка жена би му изглеждала примамливо. Да не говорим за такова малко сладко маце като Лили Морисет. Трябва просто да си даде възможност да излезе от сексуалната дупка, в която беше попаднал, и тя щеше да изгуби не толкова голямото си, но постоянно влияние върху чувствата му.

Той постоянно си повтаряше тази мисъл, докато Лили пристъпваше уверено напред с приличната си на захарен памук коса и полюшване на бедрата. Температурата на Зак неволно се покачи с още един градус. Той точно започваше да си мисли, че съвсем скоро трябва да оповести присъствието и на други хора в къщата, когато тя вдигна глава от малката чантичка, в която досега прибираше ключовете си.

Надавайки лек възглас на изненада, Лили замръзна на място и сложи една ръка върху едрите си гърди от уплаха. Половин дузина широки златни гривни издрънчаха, когато се плъзнаха от китката й нагоре. Очите й срещнаха погледа на Зак.

— Стресна ме — възкликна тя, останала без дъх. Гривните издрънчаха още няколко пъти, докато потупваше гърди, сякаш да задържи сърцето си да не изхвръкне. — Не знаех, че има някой тук — след това отмести погледа си и се загледа в Ракетата, като му се усмихна колебливо.

Това натисна някое копченце у Зак и той се разсмя грубо.

— Да бе — излая, — все едно не можеш да надушиш прясна плът от няколко пресечки — Господи, каква актриса! Кимна към Ракетата. — Запознай се с Джон. Той не може да си те позволи.

Тя го погледна така, сякаш се беше изпикал по средата на следобедно чаено парти. Без да каже и дума се завъртя на пети и излезе от стаята.

Кръвта му кипна с всичка сила. Как го правеше Лили? Как успяваше всеки път да го накара да се почувства виновен, когато той много добре знаеше, че тя беше тази, която играе мръсни игрички?

— Е, значи това е Лили, а?

— Да — въздъхна Зак и се обърна към приятеля си.

— У-ха! На това се казва страшна мадама — Джон се протегна през масата и го потупа по рамото. — Залагам всичките си пари на теб, братче. Ще я обезоръжиш за нула време — повдигна хитро едната си вежда. — Искам да кажа, ако започнеш да мислиш и с главата си, освен с това, което е в панталоните ти. Какво ти става? Не съм те виждал такъв. Никога не съм чувал да се държиш невъзпитано с дама, без значение какво мислиш за нея. Не трябва да й позволяваш да ти завърти главата — той се озъби доволно. — Слава богу, че аз съм зад гърба ти. Ти си избрал ролята на лошо момче. Сега дойде времето добрият стар Джон да види какво може да научи.

4

Лили се задъхваше от ярост, когато се прибра в стаята си. Той беше свиня! Свиня, свиня, свиня! От къде на къде се държеше така с нея?

Добре, печели! Ще си опакова нещата и започва да търси нов апартамент още този следобед. Тя излизаше от кожата си от яд, че ще отстъпи, но просто не издържаше. Не беше създадена за подобни постоянни конфликти.

За разлика от предната вечер, когато беше нахвърляла всичко в куфара, сега започна да събира само по-маловажните неща, без които може да изкара известно време, така че да тръгне в първия възможен момент. Но лицето й беше тъжно, когато извади багажа си от килера. Това напомняше твърде много на детството й, когато рядко минаваше година преди неуморните й родители да й кажат да събира нещата си, защото се местят. Още от най-ранна възраст се беше научила да не се привързва твърде много, към което и да е място. Така че имаше добра представа какво е необходимо, за да изкараш няколко дни, и кое е просто екстра.

Само че до този момент тя си мислеше, че всичко това е останало зад гърба й. Преди да изгуби последния си апартамент, беше живяла на едно и също място седем години — рекорд за човек, който беше учил в единадесет различни училища. И то без да брои двете кулинарни академии. Когато Глинис я покани в красивата къща на брега на океана, тя й беше много благодарна и искрено се надяваше следващото преместване да е последно. В мечтите й ресторантът, който щеше да купи, щеше да е съчетан с място, където да живее. Смяташе да започне да търси идеалното място веднага след като се върне от следващия круиз.

Лили тръсна глава. Понякога нещата не ставаха така, както ги планираш, никой не знаеше това по-добре от нея. Това не означаваше, че ще изхвърчи оттук неподготвена и без да има план. Мими със сигурност щеше да я приюти на дивана си за известно време, но тя искаше да запази този вариант за краен случай. На първо време щеше да прегледа обявите, за да види дават ли нещо за малко и без договор.

Самата мисъл за това я накара да се чувства уморена, така че тя отвори куфара си на леглото и започна да го пълни. Първо щеше да свърши по-малко стресиращите неща.

Тя трупаше колекцията си от фино бельо в единия ъгъл на куфара и си мислеше, че ще трябва да слезе до гаража да вземе няколко кутии, когато забеляза някакъв бял плик, който стърчеше от джоба на едната чанта.

За момент ръцете й замръзнаха върху купчината коприна и дантели. Смешно, не си спомняше да е слагала нещо точно там. После се отърси. Сигурно беше стара картичка, която се е пъхнала случайно, когато вчера тъпчеше багажа си в куфарите. И тъй като тя никога не пазеше ненужни неща — навик, останал от дните, когато свеждаше екстрите до минимум — най-вероятно даже не беше нейна.

Точно посягаше да я разгледа, когато на вратата се почука. Тя се завъртя рязко и веднага забрави за картичката.

— Махай се — сопна се и сърцето й отново заби бързо, като че никога не се беше успокоявала. — Няма да говоря повече с теб.

— Джон Миглиони е, госпожо. Няма да отнема много от времето ви, просто бих искал да разменим няколко думи.

Тя мина през стаята и рязко отвори вратата. Скръсти войнствено ръце на гърдите си и хвърли свиреп поглед на мъжа срещу нея.

— Защо си мислите, че ме интересува какво имате да ми кажете? — примигна учудено. Зак така я беше вбесил преди малко, че тя зърна само за миг приятеля му. Сега го видя по-ясно и промърмори: — Какво е това място — къщата на тестостерона ли?

После го погледна по-внимателно и не можа да разбере откъде е дошло първото й впечатление. Той не изглеждаше така груб. Беше шест фута и един-два инча и макар че раменете му бяха мускулести, по-скоро беше мършав и дългурест под скъпата си сребриста копринена тениска и безупречно изгладения си панталон. Даже загорелите му рамене не изглеждаха толкова силни, колкото в първия момент, когато го видя подпрян на вратата на стаята й.

Джон имаше тъмна кожа и толкова черна и лъскава коса, че чак синееше на оскъдната светлина в коридора. Носеше я на дебела опашка, която подчертаваше високите му скули, гърбицата на носа му и ъгловатото лице. Но най-голямо впечатление й направиха тъмните му очи и усмивката — свенливи като на монах.

— За тестостерона не отговарям — изрече той меко, — но наистина искам да се извиня за държането на Закария. Напоследък беше под голямо напрежение, а и е разтревожен до смърт за сестричката си, но това не му дава право да бъде груб. Той беше просто непоносим и аз му го казах.

Милото му извинение беше като балсам за наранените й чувства и тя заряза войнствеността си.

— Много галантно от ваша страна.

— Ни най-малко, госпожо — той поклати глава. — Намеците на Зак бяха обидни и искам да знаете, че, макар да ми е приятел, не одобрявам поведението му — пъхна ръце в джобовете си, леко се прегърби и я погледна свенливо, но с искрен интерес. — Отнякъде наоколо ли сте?

За момент движенията му разкриха мускулите на ръката му и Лили разбра, че той е много по-силен, отколкото си мислеше. Копринено черни косъмчета покриваха предмишниците му, а едно малко цветно поленце отляво привлече вниманието й.

— Може да се каже, че съм отвсякъде — отвърна бавно тя, хвърляйки погледи към това, което вече беше сигурна, че е татуировка, за да разбере какво представлява. — Но през последните седем години живях в… — изведнъж истината блесна пред очите й и тя прекъсна изречението си.

О-хо. Той беше добър. Тя трябваше да повярва на първото впечатление, което й беше направил в кухнята, на човек наблюдателен и ловък, но доброто му възпитание, успокоителното държане и привидната незаинтересованост я бяха заблудили напълно.

— Е — продължи тя, сякаш нищо не е станало, и махна с ръка, — но едва ли ви интересува.

— Разбира се, че ме интересува. Искам да знам всичко за вас.

— Толкова сте мил. Наистина е приятно да поговориш с джентълмен след онзи ужасен… — тя направи физиономия. — Извинете. За малко забравих, че ви е приятел.

— Не се притеснявайте за това — той облегна рамо на касата на вратата и пак се усмихна с тази негова усмивка на монах. — Вие точно ми разказвахте за всички ония места, където сте била и че последните седем години сте живяла в…?

— Стига сме говорили за мен — тя го погледна съблазнително. — А ти откъде си?

— Оттук и оттам, също като теб — той се премести малко по-близо до нея. — Може да сме били на едни и същи места.

— Господи, мислиш ли? Това вече ще е нещо, нали? — Лили притвори очи и промърмори изпод спуснатите си клепачи: — Джон е толкова хубаво, мъжествено име. Коя зодия си?

— Овен. А ти?

— Не сме съвместими, миличък. А изглеждаше почти съвършен — с изпълнена със съжаление усмивка, тя понечи да затвори вратата.

— Чакай! — той се изправи и я погледна нещастно. — Не аз съм виновен за това. Ти даже не знаеш в кой дом е луната ми и такива неща. Това има огромно значение.

— Прав си. Кога си роден?

Той й каза и тя се замисли.

— Хм — лекичко го докосна по китката. — С какво се занимаваш, Джон?

— Счетоводител съм.

— Ооо — повдигна вежди тя.

— Занимавам се и с финансово планиране.

— Така ли? Аз съм луда по парите — тя се облегна на ръба на отворената врата и плъзна ръката си по гладкото дърво до края й. — Кажи ми — погледна го над извивките на бюста си, който тази поза подчертаваше, — като става въпрос за дългосрочно инвестиране, каква комбинация от висок, среден и нисък риск препоръчваш за акциите от инвестиционния портфейл? И какво смяташ за общия индекс на ликвидност?

— Амиии… — той я погледна в очите.

— Никога не бъркай — каза му тя почти нежно, — русата коса и хубавия бюст с глупостта.

— Моля, госпожо? — изглеждаше наистина объркан.

— Зак поне е открит във враждебността си. Следващия път, когато се опиташ да правиш някоя жена на глупачка, бих ти предложила да покриеш това — тя кимна към ярката татуировка на ръката му, която се виждаше вече съвсем ясно. Съдържаше думите Бърз, безшумен и смъртоносен, написани с черно от трите страни на бял череп с черни и жълти петна и втора рота, написано отдолу. Лили втренчи поглед в очите му, изведнъж станали студени, и рязко го увери: — Никак не се връзва с образа — след това, отблъсквайки го с ръка, тя му затръшна вратата в лицето.

Лили имаше чувството, че кръвното й е стигнало опасни стойности. Все едно че нещата не бяха достатъчно гадни досега, ами и тези двама подлеци се опитваха да й играят двойна игра. Прекалено нервна да се заеме отново с багажа си, няколко напрегнати минути тя крачи из стаята.

После изведнъж се спря. Трябваше да се махне оттук, преди да направи нещо глупаво като например да крещи докато не й остане глас. Една разходка по плажа щеше със сигурност да я успокои, а и ако искаше с един изстрел да улучи два заека, можеше да си вземе вестник и да седне в крайпътното кафене „Клач“ и да прочете обявите за жилища. Приятна, приятелска атмосфера звучеше точно като това, от което имаше нужда. Тя грабна чантичката си от шкафа, където я беше захвърлила преди известно време, и излезе от стаята.

 

 

Когато след няколко часа се върна, слънцето, подобно на блестяща оранжево-червена топка, вече се беше скрило зад хоризонта. Беше по-спокойна, но продължаваше да не е намерила къде другаде да отседне. В обявите имаше само един апартамент, който си струваше да провери, но докато стигне до него, някой вече я беше изпреварил.

Разбира се, винаги го имаше и интернет, но с него щеше да се заеме по-късно. Стаята вече й се струваше прекалено тясна и тъй като не искаше да се държи, сякаш има нещо да крие, тя тръгна по коридора, събрала всичките си сили да издържи поредната конфронтация със Зак и лукавия му приятел. Но кухнята беше празна и това като че ли се отнасяше за цялата къща. Сипа си сладолед в една купа и си го занесе в хола, където седна и включи новините. След съвсем малко изключи телевизора. Освен беглата представа за започваща стачка на летищните диспечери и убийство и самоубийство в Нюпорт Бийч, тя нямаше и идея какво е гледала. Изми съдината в кухнята и излезе на терасата да погледа океана.

Обикновено разбиването на вълните в брега й действаше като приспивна песничка, но тази вечер не я успокои и тя реши просто да отиде да полегне. Утре ще има достатъчно време да влезе в интернет и да види какви апартаменти дават под наем. Но сега отчаяно имаше нужда от забравата на съня.

Тя не се сети за плика в куфара чак до късно следващата сутрин, когато прехвърляше повечето от нещата си в кутии, взети от гаража. Изрови го и извади от него едно-единствено листче. Разгърна го и започна да чете.

Неее! Тя рязко седна на ръба на леглото и за малко си пожела да бъде от онези жени, които псуват. Нейните няколко мижави ругатни изобщо не можеха да изразят дълбочината на чувствата й. Боже!

Бележката беше от Глинис. Лили просто не знаеше как е успяла да я пропусне, но не това беше сега проблема. Значение имаше само, че Глинис специално я молеше да каже на Зак къде е отишла, с кого и защо.

Боже, боже, боже, боже! Защо трябваше точно тя да го направи?

Но просто нямаше смисъл да се вайка, трябваше да уважава желанията на Глинис. Яд я беше не само, че е задължена да му каже, но и защото беше сигурна, че Зак ще направи от това голям проблем. Тя вдигна търпеливо кръста си и отиде да го търси.

Когато разбра, че не си е вкъщи, Лили не точно затанцува ча-ча-ча, но много й се прииска да го направи. Срамота, помисли си тя лицемерно, и извади от хладилника зеленчуково тесто, за да си направи прекрасна вегетарианска тригуна. Много щеше да подхожда на ябълковия сос, който беше приготвила предния ден. А следобед, реши тя, наистина ще се захвана с агенциите за недвижими имоти. Когато задната врата се отвори малко по-късно, докато още обядваше, тя въздъхна примирено, защото знаеше, че няма измъкване. Гадост!

Зак затвори вратата зад себе си и погледна Лили, която спокойно отвърна на погледа му, преди да се заеме отново с обяда си. Също като и предния ден, тя беше нагласена от главата до обувките с токчета на краката й — този път бяха без пръсти и в синьо, за да подхождат на тоалета й, който пък със сигурност беше избран да подхожда на очите й. Той се зазяпа как розовите й устни обгръщаха хапка от нещо с прекрасен аромат, след това отмести погледа си към чинията й, в която още вдигаше пара ястие, подобно на сладкиш, но съставено от див ориз, зеленчуци и… май бяха боровинки. Стомахът веднага му напомни, че един сандвич с фъстъчено масло не беше достатъчна закуска за голямо момче като него.

— Едно нещо ти признавам, сладкишче. Със сигурност можеш да готвиш.

— Да, мога — тя се поколеба, после посочи с брадичка към печката. — Има още една порция във фурната, ако искаш.

Той не се остави да го молят два пъти. Взе си чиния, опари си пръстите, докато вадеше вкуснотията от фурната, взе си вилица от чекмеджето и си наля чаша мляко. Занесе всичко на масата и си дръпна един стол срещу нея. Тя му подаде купичка апетитно ухаещ сос с нарязани ябълки и Зак си сложи пълна лъжица от него върху тригуната. Преди да започне да се храни, обаче, й хвърли подозрителен поглед.

— Защо изведнъж стана толкова сговорчива?

— Причината е точно тази, за която си мислиш — тя разтърси рамене и го накара да се смути от изкусителното движение на гърдите й. — За да те размекна, разбира се — махна към чинията му. — Не оставяй яденето да изстине.

На Зак му стана ясно, че няма да получи друг отговор и се зае с ястието. Една хапка беше достатъчна и той беше загубен.

— По дяволите — въздъхна, когато се сети да диша след тригуна и половина. За миг забрави с кого си има работа и искрено й се усмихна. — Това е супер! — той веднага набоде още една хапка, опивайки се от чудесните аромат и вкус, които избухваха на върха на езика му.

— Е, успешен ли е подлият ми план? — попита Лили, когато той омете всичко. — Превърна ли те моето готвене в Господин Добродушко?

— Да — и изненадващо, точно така си беше. Беше прекарал цялата сутрин в Кемп Пендълтън, настаняваше южноамериканския контингент и ги подготвяше за учебната програма. Сега вече задачата му беше официално приключена. Като прибавим това към стомах, пълен с изключителна храна, Зак наистина се чувстваше много мил и добричък.

— Добре — Лили му подаде лист хартия, сгънат на две.

— Какво е това? — той го взе и го разгърна. Веднага разпозна почерка на сестра си и смръщи вежди. После го прочете и рязко вдигна глава. Никак не беше доволен от начина, по който звучеше това и направо забоде с поглед красивата малка блондинка пред себе си. — Окей, разкажи ми всичко.

Лили пое дълбоко дъх и го издиша под формата на дълга, тежка въздишка.

— Причината Глинис да я няма е, че тя замина за Вашингтон… да се запознае със семейството на годеника си.

Реакцията на Зак беше по-лоша и от най-ужасните страхове на Лили.

Той изпсува кратко, докато скачаше на крака толкова рязко, че столът му падна назад. Плесна ръце върху плота на масата, подпря се на разперените си пръсти и се наклони напред, така че носът му почти допря до нейния.

— Не ти вярвам, госпожичке! През цялото време си знаела къде е Глинис и чак сега ти хрумна да ми кажеш.

Те бяха толкова близо един до друг, че тя усещаше дъха на сладкиш от устата и чуваше как пукат ставите му, докато стискаше и отпускаше мъжествената си челюст. Напрежението му беше опасно, но тя се насили да срещне с привидно спокойствие разгневения му поглед.

— Открих бележката само преди час.

— А ако не я беше намерила, нямаше изобщо да ми кажеш?

Тя вирна брадичка.

— Сестра ти е голямо момиче, Тейлър. Не е моя работа да ти разказвам нейните неща. Ако тя искаше ти да разбереш къде е, щеше да ти каже. А като имам предвид, че си луд на тема контрол, не се изумих особено, че не ти споделя — тя го изгледа спокойно. — Оказва се, че макар и да си маниак, явно тя иска да си информиран. Така че слушай сензационната новина. Името на младия мъж е Дейвид Бомонт. Запознаха се, когато той беше в града по работа. Сега пътуват към Вашингтон, за да се запознае семейството му с Глинис. Имат намерение да се оженят — изкриви едното ъгълче на устата си в някакво подобие на усмивка. — Сигурна съм, че ще те поканят.

— То само това остава — той блъсна масата и се изправи в цял ръст, като я гледаше вбесено отгоре.

— Всъщност, може и да не те поканят, ако отношението ти продължава да е същото.

— Да, по дяволите, такова ще е! Проклет да бъда, ако оставя някакъв мошеник да разбие сърцето на малката ми сестричка.

— За бога! — тя го зяпна отчаяно. — Ти даже не си виждал Дейвид. Той я обича!

— Обича парите й, искаш да кажеш.

— Не, Рамбо, обича нея. Виждала съм ги заедно и… — изведнъж се оказа, че говори на въздуха, тъй като Зак се беше завъртял на пета и беше изхвърчал от стаята. Тя го последва в кабинета, където той бясно ровеше в един бележник с адреси. После изръмжа доволно и вдигна телефона. Видя я, че седи на вратата на стаята и й хвърли самодоволна усмивка.

— Знаех си, че мога да разчитам на Глинис да има записан мобилния му телефон. — Започна да натиска бутоните.

Малко след това усмивката му изчезна и той тръшна телефона.

— Мамка му. Няма обхват — той й хвърли един от най-властните си погледи. — Какъв е телефонът на семейство Бомонт?

— Представа нямам. Глинис ми даде само адреса им.

Зак набра услуги и тя виждаше как изражението му става все по-мрачно, докато се опитваше да убеди оператора да му даде телефон, който го няма в указателя. След това се протегна за „Жълти страници“ и я изгледа за секунда.

— Искам този адрес — сопна се. — Сега ще си резервирам билет за Сиатъл и очаквам да имам точния адрес, преди да тръгна.

Информацията по новините за стачка на диспечерите изникна в главата на Лили. Тя точно отвори уста да му каже, но после стисна устни. Сякаш щеше да й повярва. Но като се има предвид езика му, когато затвори телефона по-късно, стачката явно продължаваше.

— Майната му на това — заяви изведнъж той. — Ще карам дотам — погледна я. — Дай ми адреса.

— Да, господарю — каза тя на гърба му, докато той излизаше, най-вероятно да стегне багажа си.

Лили тръгна по коридора, водещ към стаята й, с най-искреното намерение да даде на Зак адреса и да се разкара от пътя му. Заплахата, която той представляваше за Глинис, Дейвид и брачните им планове, не беше нейна работа. Глинис беше вече пораснала. Ако е достатъчно голяма да се омъжи, със сигурност беше достатъчно голяма да защити своя избор пред брат си.

Това всъщност е добре за мен, мислеше си тя, като се опитваше да се сети в коя кутия точно беше опаковала преди малко тефтерчето си с адреси. Сега имам нещо като отсрочка, допълнително време да си намеря апартамент и то без Господин Силна Личност да ми диша във врата.

Тя пренебрегна вината, която гъделичкаше крайчето на подсъзнанието й. Двете с Глинис бяха го обмислили и тя беше сигурна, че Дейвид е подходящ за по-младата жена. Но проблемите на Глинис с батко й си бяха нейни лични и нямаха нищо общо с Лили.

— Лили! — нетърпеливият вик дойде отвън и тя отвори прозореца. Зак стоеше в двора пред гаражите и гледаше нагоре към нейната стая. Като я видя, плесна с ръка по капака на джипа си със затъмнени стъкла и извика: — Побързай с този адрес!

Раздразнение я изпълни, когато мярна твърдото му войнствено лице долу. Зак наистина се държеше като булдозер. Тя отново се сети за Глинис и за крехкото щастие, което изживяваше през последните няколко месеца с Дейвид. Той беше страшно нежен с нея. Тези двамата със сигурност нямаше да могат да се оправят със Закария Тейлър. Беше срамота, наистина. Толкова беше трудно да се намери истинската любов даже и без Големия Войник да се появи и да развали всичко.

Тя се вторачи в отворения си куфар и изненадващо взе решение. Може би най-глупавото решение в живота си, но пък щеше да си го спазва на всяка цена.

— О, боже!

5

Зак барабанеше нетърпеливо с пръсти по капака на джипа. Къде, по дяволите, се бави Лили с адреса?

Той беше прекалено изнервен, за да стои на едно място, без да предприема нищо. Трябваше да действа преди сестра му да направи грешка, от която може да не се възстанови с години. Откритието, че Лили си беше проправила път в живота на Глинис, беше достатъчно ужасно само по себе си. Но по-лошо беше, че заради нея той нямаше представа кога беше тръгнала сестра му. Времето, което тази малка златотърсачка му беше загубила, докато реши да сподели новината, може би беше решаващо. Сега вече не се знаеше дали изобщо ще стигне навреме, за да спре този фарс.

Като имам предвид, че си луд на тема контрол, не се изумих особено, че не ти споделя, прошепна гласът на Лили някъде в главата му и той спря да барабани. После сложи двете си ръце с разперени пръсти върху топлия метал на колата, подпря се и запристъпя от крак на крак.

Глупости! Това нямаше нищо общо с контрол, просто искаше да защити малката си сестра. Някой трябва да я предпази от най-голямата грешка в живота й.

Опитът му говореше, че е прав, а на всичкото отгоре този път ситуацията беше повече от страшна. Глинис винаги е била добра до глупост, но досега никой не беше успявал да я убеди да се омъжи. Зак зарови ръце в косата си, докато тъпчеше на място. Все пак, този Бомонт беше докарал нещата до сватба. По някакъв начин той я беше накарал да вярва, че е мъжът за нея; че е този, на който може да разчита да живеят щастливо за вечни времена. А в края на краищата това беше нещото, което Глинис винаги беше искала. Зак трябваше да попречи на този подлец да направи на пюре доброто й великодушно сърце. В миналото тя рухваше всеки път, когато разбереше, че хората, на които вярва, я лъжат. Как ли щеше да реагира сега, когато разбереше, че човекът, в който е влюбена, я прави на глупачка?

Любов. Зак издаде някакъв неопределен звук. Като че ли пък това беше емоция, на която можеше да се вярва.

Зак се обърна на другата страна и видя Лили да идва към него.

— Беше вече крайно време — озъби й се той, зает да не забелязва ултраженствената й, полюшваща се походка. Отне му известно време да забележи, че тя носеше дамска чанта и сак, преметнат на рамото й, и дърпаше огромен куфар зад себе си. — Какво…?

Лили наперено се насочи към дясната страна на джипа му, отвори врата и си хвърли багажа на задната седалка, докато той я гледаше, зяпнал от изумление. Тя фиксира Зак с очи и потупа капака на джипа.

— Какво чакаш? Да тръгваме — и се качи в колата.

Той рязко отвори неговата врата и се подпря, за да я изгледа през седалките.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Мислех си, че дори и на теб ще ти стане ясно — тя отвърна твърдо на погледа му. — Реших да дойда с теб.

— Само през студения ми разлагащ се труп, госпожице.

— Мен ме устройва, така ще си спестя пътуването. Но като оставим това, сестра ти е наистина щастлива с Дейвид и аз реших да не те оставя да провалиш всичко.

— О, ти реши — изрече той презрително. — Какво си помисли, че ще загубиш баламата, която те храни, ако й налея малко разум в главата?

Мозъкът се опита да му каже, че нещо в логиката му куца, но той не се замисли много под напора на бушуващия гняв. Това го вбеси още повече — идеята, че тя го изкарва извън кожата му без никакво усилие. Никой друг не беше успяват да го направи.

— Изкарай задничето си от колата ми.

— Не.

— Тогава аз ще ти го изкарам — той се изправи, напълно способен да изпълни заканата си.

— Не и ако искаш адреса на Дейвид.

Зак трябваше настойчиво да си напомня, че дисциплинираният войник никога не действа без първо да помисли. Той се беше опитал вече да се свърже с Ракетата, но приятелят му явно беше сериозен, като му каза, че излиза във ваканция, и си беше изключил телефона. Зак се поприведе и я изгледа.

— Ще получа този адрес, дори ако трябва да скъсам чантите ти и сам да го намеря — изрече той привидно спокойно и погледът му пробяга по цялото й тяло. — Дори ако трябва да те съблека гола.

Тя дори не мигна.

— Предполагам, че може и да ни е весело, но все пак няма да получиш адреса — почука по челото си. — Защото е тук вътре, приятел. Така че, освен ако не можеш да четеш мисли…

Псувайки безпомощно, той се качи в джипа и затръшна вратата.

 

 

Мигел Ескавез изтича до колата, която беше спечелил предния ден от един войник, и запали двигателя. Когато старши сержант Тейлър потегли от разкошната къща след минута, Мигел търпеливо изчака да завие зад първия завой. Чак тогава, като се оглеждаше внимателно, тръгна след него. Хрумването му да проследи началника от Кемп Дейвид дотук тази сутрин даде резултат по-бързо, отколкото очакваше.

Сигурен знак, че мисията му е справедлива.

Е, дори и за миг не се бе съмнявал в това. Все пак той беше Мигел Хектор Ксавиер Ескавез, единствения син на кмета на Бисинлехо. Пък и това беше само още един от дългия списък знаци, които беше получил от съдбата напоследък. Друг му беше даден вчера, когато спечели малко състояние от американските войничета.

Споменът за предния ден го изпълваше със задоволство. И то не само защото парите му позволяваха да изпълни плановете си. Те всичките си мислеха, че само защото идва от малко колумбийско село, той е тъп, че е — как го нарече единият от тях — мексиканче. Мигел се изплю през прозореца на колата. Арогантни глупаци. Колко от тях говореха два езика. Беше научил английски от отец Роберто, свещеника на селото, който му показа и всички номера в играта на покер. Ако североамериканосите бяха толкова умни, как стана така, че по-голямата част от наскоро получените им заплати се озова в неговия джоб? Нищо не знаеха те. Той беше важен човек, животът му беше белязан.

Или поне така беше, докато не дойдоха американските войници и не объркаха всичко. Когато морските пехотинци пристигнаха в Бисинлехо, той се възхищаваше на Тейлър, но сега сержантът беше негов враг. Педерсон, който беше под негово командване, беше обезчестил Емилита, но именно сержантът беше направил обидата непоносима като го унизи — него, Мигел Ескавез — пред цялото село. От двете престъпления това беше по-тежкото и той не можеше да го прости.

Тейлър трябваше да си плати.

Мигел се усмихна сам на себе си. Той видя възбудата в очите на шефа, когато русата жена прекоси двора, разлюляла гърди и полюшваща бедра. И веднага разбра какво трябва да направи. Не беше се приближил достатъчно, за да чуе какво си говореха, преди да влязат в колата, но беше ясно, че тя беше момичето на сержанта.

Църквата учеше: око за око, така че възмездието беше ясно. Мигел беше загубил своята любима. За него Емилита беше мъртва заради безчестието си и той държеше Тейлър лично отговорен за това. Така че щеше да се погрижи пехотинецът да загуби любимата си в отплата.

Така беше справедливо.

 

 

Лили погледна намръщения профил на Зак. Пътуваха вече повече от два часа, а той не й беше продумал. Нито дума. Тя не искаше да отстъпва първа, така че се загледа в бадемовите горички, които прелитаха край прозореца. Но само след няколко минути откри, че пак се обръща към него.

— По целия път до Вашингтон ли смяташ да се цупиш?

Погледът, който Зак й хвърли, преди да върне вниманието си обратно към правата скучна магистрала, можеше да изпепели веждите й за секунди.

— Ти ме изнуди да те взема с мен. Не чувствам нужда и да те забавлявам на всичкото отгоре.

— Да, бе — присмя му се тя. — Ти си толкова забавен тип — ако беше магьосница, тя на момента би го превърнала в торен бръмбар. Точно това заслужаваше заради несправедливото си държание. А иначе приличаше по-скоро на модел на бельо, дяволите да го вземат.

Лили беше общителен човек и не смяташе, че ще може да издържи хиляда и триста мили в пълно мълчание. Така че си напрегна мозъка за тема, която да го заинтригува. Гримовете и средствата за разкрасяване нямаше да свършат работа. Политиката и религията бяха рисковани и при най-добри отношения, а времето през последните няколко дни беше се задържало хубаво, така че нямаше нищо за обсъждане. Храната винаги беше добра тема, но Зак правеше повече впечатление на типа хайде да ядем, отколкото на трябва да ми кажеш как приготви това. Така оставаше само една тема — връзката на Глинис и Дейвид. Но беше и единствената тема, чието обсъждане щеше да й докара непоносимо главоболие.

Е, тишината не беше толкова ужасна.

След още тридесет мили обаче не можеше да издържа повече. Докато профучаваха покрай наредените в права линия евкалипти, тя се обърна към него на седалката.

— Дейвид Бомонт не е мошеника, който се опитваш да изкараш, така да знаеш.

Зак изсумтя.

Лили никога не беше вярвала, че такъв кратък звук може да изрази толкова много скептицизъм.

— Не е — настоя тя. — Освен ако не е дяволски добър актьор, но, честно казано, не вярвам някой да може да играе толкова добре двадесет и четири часа в денонощието няколко поредни дни. Което той би трябвало да прави в момента, защото двамата с Глинис решиха да не бързат да стигат, а да разгледат забележителностите по пътя. Не мислиш ли, че така Глинис ще има време сама да разбере, ако този мъж не е подходящ за нея? — този път той дори не изсумтя в отговор и Лили преглътна въздишката си. — Но не вярвам да се стигне до там. Знам, че взеха малко прибързано решение, при положение, че се срещнаха само преди няколко месеца. Но Дейвид ми направи впечатление на честен човек, влюбен до уши в сестра ти, който реши, че е най-щастливия мъж на земята, когато тя отвърна на чувствата му.

— Разбирам. Е, в такъв случай направо да обръщам и да се връщаме.

Тонът му, естествено, говореше друго и тя въздъхна отвратено, отказвайки се. В последвалата тишина Лили се опитваше да раздвижи кръвообращението в изтръпналите си от пътуването крака и задни части. Постепенно започна да усеща и друг дискомфорт. Пак го погледна.

— Трябва да отида до тоалетната.

Зак отново издаде един от очарователните си звуци и тя се обърна към прозореца на другата страна, този път твърдо решена да си държи езика зад зъбите. Щеше да издържи до следващата бензиностанция, дори и това да я убиеше. Но все пак беше доволна, когато след малко видя знак за крайпътен комплекс на следващия изход от магистралата. Вече наистина започваше да се чувства зле.

Зак прелетя покрай отбивката.

Лили почти загуби контрол от яд и трябваше да стисне зъби, за да не изругае и да му изкрещи какво мисли за мръсните му номера. Защото това беше точно гаден номер — начин, по който й показваше, че не я е искал със себе си още от самото начало и няма да й позволи претенции по време на пътуването. Тя се насили да диша дълбоко, докато се поуспокои. След това погали възхитено кожата на седалката си.

— Страхотна тапицерия — прошепна. — Колко жалко, че след пет минути мехурът ми няма да издържи и ще я направя на нищо.

Той я погледна с тъмносивите си очи като явно преценяваше дали наистина е способна да изпълни заканата си.

— Добре, потърпи малко. Ще ти намеря тоалетна.

Бензиностанциите обаче бяха малко и нарядко между фермите в тази част на пътя и тя на практика се гърчеше на седалката си, когато Зак зави към изхода на магистралата и спря точно пред една колонка за бензин. Лили остави вратата на колата отворена в устрема си към тоалетната.

Когато се върна след няколко минути, Зак точно оставяше маркуча на мястото му. Извади портфейла от задния си джоб и се насочи към малкото магазинче.

— Най-добре ела да си вземеш нещо за ядене, защото няма да спирам втори път.

Повечето от нещата в магазина съдържаха основно мазнини, захар или сол, но Лили успя да си намери бутилка вода, две ябълки, портокал и малко пакетче нарязан кашкавал. На касата си взе и едно парче сладкиш. После се зарови в чантата си за портмонето, но докато успее да го намери, Зак вече беше платил всичко.

— Хайде — втурна се той към джипа.

Тя въздъхна и заситни върху тънките си токчета между дупките в настилката на паркинга. Това щеше да е едно наистина дълго пътуване.

 

 

Мигел побърза да плати бензина като видя, че сержантът вече тръгва от паркинга. Закъде бързаше толкова? Не бе очаквал нещата да се развият така. Мислеше си, че Тейлър ще заведе дамата си да обядват в градчето на плажа, където Мигел живееше. Или може би в Лос Анджелис. Със сигурност не беше смятал, че просто ще карат, и карат, и карат. Без малко да му свърши бензина, докато Тейлър най-накрая отби. И трябваше да се благодари, че е в Америка, където колонките бяха наредени от двете страни на магазинчето. В Бисинлехо имаха само една колонка, а камионът, който я зареждаше, идваше веднъж в месеца. А тук можеше да напълни колата си по едно и също време с командира и пак да не го видят.

Той натъпка рестото в джоба си и се запъти към колата. Не искаше Тейлър да набере прекалено голяма преднина. Ако сержантът завие в някоя отбивка преди Мигел да го настигне, цялото пътуване ще е напразно и ще трябва да чака друга възможност, за да изпълни плана си. Не искаше да става така. Лошо само, че не успя да говори с блондинката при това спиране. Но отец Роберто казваше, че хубавите неща се случват на тези, които имат търпение.

А той можеше да чака до края на света.

 

 

Лили нямаше представа колко е часът, когато се събуди след няколко часа и откри, че джипът най-накрая беше спрял. Беше тъмно като в рог и тя замръзна, когато чу звуци от задната част на колата.

— Какво? — заекна, докато се опитваше да се отърси от стегналото я вцепенение. Не чувстваше дупето си, а вратът й беше схванат от спането седнала.

— Спираме да пренощуваме — дълбокият глас на Зак дойде някъде от багажника на колата.

— О, добре — с прозявка на уста тя се протегна към чантата си с едната ръка и към дръжката на вратата с другата. — Ще ти дам пари за стаята си.

Той избухна в невесел смях. Чак тогава тя се събуди достатъчно, за да се огледа. Не бяха спрели на паркинга на някой приятен хотел, нито пък на занемарения двор на някой мръсен мотел. Бяха по средата на нищото.

И беше студено. Лили потрепери, когато отвори вратата и вътре нахлу студен въздух. Тракайки със зъби, тя бързо затвори и се обърна на седалката, така че като застане на колене, да може да стигне куфара си отзад. Извади си един пуловер, нахлузи го и предпазливо излезе от колата.

— Къде сме? — тя чу задния капак да се затръшва и се опита да погледне в тъмното.

— В един къмпинг близо до Шаста.

— Планината Шаста?

— Точно така.

— И ще пренощуваме тук? — направи една непредпазлива крачка и високите й обувки, които не бяха правени за подобна местност, хлътнаха в калта. Тя полетя.

Усещането от свободното падане запрати стомаха й право в петите, но устремът й към земята беше спрян от две груби ръце. Те я изправиха рязко и гърдите й се притиснаха към твърдите му мускули със сила, която изкара въздуха от дробовете й. Брадичката й се блъсна в огромния гръден кош на Зак и зъбите й изтракаха. За момент тя просто заби пръсти в силните му ръце и се притисна удобно до масивното тяло, което я държеше изправена. Ароматът му беше смес от мускус и прах за пране. Докато правеше кратка проверка дали всичките й части са си на мястото, на Лили й хрумна, че здравата му прегръдка я е накарала да се чувства толкова… защитена. И стоплена — за което беше благодарна.

Ръцете му се стегнаха около раменете й и той я отмести назад, подкрепяйки я докато възстанови равновесието си.

— Сложи си някакви гуменки, преди да си се пребила.

Отново й стана студено и тя се взря в тъмнината, като се опитваше да проследи движенията му.

— Не притежавам гуменки — Господи, не можеше сериозно да иска да лагеруват тук, нали?

— Как можах даже да си го помисля? — изсмя се той. — Разбира се, че нямаш. Имаш ли изобщо в тези чанти обувки, които да не са с четириинчови токчета?

— Имам чифт сандали — с достойнство му отвърна Лили.

— Тогава бих ти препоръчат да си сложиш тях, за да не си счупиш врата.

Лили тръгна към колата, но бързо установи, че е загубила ориентация.

— В каква посока е джипът? И как успяваш ти да виждаш, а аз нищо не мога да различа? Да не би да си сложил от онези очила за нощно виждане?

— Не, просто виждам много добре на тъмно. Завий леко надясно, колата е на няколко крачки от теб.

Тя много внимателно се придвижи до джипа и почти заплака от облекчение, когато най-накрая намери дръжката на вратата, отвори я и малката лампичка светна. Признаваше си, не беше запален природолюбител — гледката на залеза от палубата й беше достатъчна. А сега чуваше отвсякъде шумолене и дори не искаше да си представя какви нощни създания наоколо го предизвикваха. Хвърли изпълнен с копнеж поглед на висящите от стартера ключове, преди неохотно да се откаже от представата как зарязва Капитан Командо да си играе на войници сам, а тя лети по магистралата в търсене на мотел, горещ душ и чисти чаршафи.

След като си смени обувките, Лили затършува в жабката и тихичко благодари на бога, когато намери това, което търсеше — фенерче. Излезе от колата и тръгна да търси Големия Джо.

Намери го излегнат на земята, увит в спален чувал, и замръзна на място, втренчена невярващо в него.

— Смяташ просто да си легнеш и да заспиш?

— Да, скапан съм. Махни тази светлина от очите ми.

— Ами аз какво да правя? — тя движеше фенерчето по дължината на спалния чувал и си мислеше колко топъл изглежда.

— Когато приготвях багажа не знаех, че и ти ще идваш, нали така, сладкишче? Но ако искаш, добре си дошла в моя спален чувал.

За един момент тя сериозно се поддаде на изкушението, защото си спомни колко топъл беше той като я прегърна преди малко. Студено й беше, а Зак беше горещ като хлебарска фурна сутрин. Не й беше толкова студено обаче, че да не разбере, че да влезе в единичен чувал със Зак Тейлър ще е голяма грешка. Независимо от обидното му държание, между тях двамата имаше химия.

— Няма ли одеяло, което да мога да използвам?

— Може да има едно в багажника на джипа.

— С това трябваше да започнеш — мърморейки за невъзпитаните мъже, които оставят жените да замръзнат, докато самите те се гушат на топличко, тя отиде до джипа. Откри в багажника дебело вълнено одеяло и се почувства толкова добре, сякаш е намерила злато. Тя го уви около себе си и отиде при Зак. — Трябва да си измия лицето.

— В багажника има и туба с вода.

— Трябва да е топла — Лили потръпна от мисълта за студената вода.

— Там има и тенджери и газов котлон — големите му рамене се размърдаха под спалния чувал. — Разкарай се.

С раздразнено сумтене тя тръгна обратно към колата, като се спря само за да извади от сандала си някаква пръчка. Котлонът, който Зак беше споменал, не приличаше на обикновените котлони, използвани за лагеруване на открито, и Лили нямаше представа как се пуска. Просто имаше малко повече неща от бутилка за газта, запалка и метален пръстен. Тя се отказа от идеята да си измие лицето с топла вода и изтърка лицето си с хартиена кърпичка, напоена с овлажнител. Надяваше се да успее да махне грима си.

Когато връщаше четката за зъби в куфара си, Лили забеляза туристическата мешка на Зак. Бързо се протегна и я дръпна към себе си, а после виновно отпусна ръце. Но не беше лесно да изпитваш чувство за вина, когато си облечен в кашмирен пуловер, подходящ да устои само на топъл летен бриз. Хващаше се на бас, че Мистър Подготвеност имаше по-подходящи за лагеруване в планината дрехи. Тя взе мешката, тръшна вратата на багажника и се качи на задната седалка на джипа. Досега беше добро момиче и беше играла по правилата… и виж докъде беше стигнала.

Първото нещо, което направи като се намести, беше да заключи вратите. Тя разпознаваше ситуациите от филмите на ужасите и не искаше да бъде като глупавите героини, които не вземат никакви предпазни мерки срещу размахващ нож маниак или, по-лошо, срещу някое планинарче, което умираше да накара градското момиче да квичи като прасе. После сложи туристическата торба в скута си и я разтвори. Отначало се опитваше да не размества нищо, докато ровеше вътре. Но това беше абсурдно — той със сигурност нямаше да е толкова внимателен, ако ролите бяха разменени. Така че тя изсипа всичко и простена в екстаз при вида на съкровищата, които бяха вътре. О, господи, чорапи. Топли, вълнени чорапи. Изрита сандалите си и сложи един чифт върху замръзналите си крака. Останалата част от бельото му не предлагаше кой знае какво, така че тя го метна през рамо отзад. Джинсите го последваха. Но имаше няколко много сладки термофланелки и тя свали блузата си и навлече една. После още една. Над тях сложи чудесен пуловер от полар. Почувства пристъп на еуфория, когато най-после започна да се стопля. Нави ръкавите, които й бяха прекалено дълги, и разрови останалите му неща на слабата светлинка в колата.

Лили намери тоалетна чантичка, но с изключение на презерватив в толкова изтъркана опаковка, като че се беше въргалял на дъното от доста време, тоалетните му принадлежности бяха скучни. Само четка, паста и конец за зъби, самобръсначка, нокторезачка, аспирин и тубичка антибиотичен крем. Малко джобно ножче. Тя разгърна всичките му приставки и допълнения. Докато разглеждаше едно малко тирбушонче и си мислеше, че никога нямаш бутилка вино под ръка, когато ти трябва, тя установи, че беше попила аромата от дрехите на Зак. Топлина, която не идваше от топлите дрехи, плъзна по вените й, тя се намръщи и моментното удоволствие се разсея. Прекрасно. Точно с това трябваше да завърши отвратителния си ден — сексуално привличане към Гунга Дин. Никога не беше разбирала жените, които харесваха красиви мъже с отвратително държание, и проклета да бъде, ако се присъединеше към тях.

Късно беше, точно в това беше проблемът. Стигаше й толкова за днес. Тя сгъна празната мешка и я използва за възглавница, уви се с вълненото одеяло, загаси лампичката над главата си и се изтегна на задната седалка.

Но още не можеше да се отпусне. Колкото повече лежеше, толкова по-страшни й се струваха звуците отвън. Винаги си беше мислила, че в гората трябва да е тихо. А сега, все едно, че ситуацията и без това не беше достатъчно ужасна, се обаждаха и физиологичните й нужди. Е, нямаше да им отговори. Тя стиска до последно, преди да излезе между дърветата около малката полянка, на която бяха спрели. Нервна, схваната и жалка, тя се опита да не подскача от ужас при всеки необясним шум.

Единствено като започна да измисля начини за отмъщение на Зак успя да се приспи.

6

Зак се събуди целия в сняг. Седна ругаейки и отхвърли спалния чувал, който също беше покрит с половин инч гаден мокър сняг. Тръгна към джипа да си вземе обувките. Пътешествието до там беше вледеняващо.

Поне беше проявил достатъчно разум да метне служебното си пончо над спалния чувал като си лягаше. Не беше кой знае колко важно да си спести миризмата на мокър спален чувал, но той беше свикнал да се възползва от всички налични удобства.

Не че заспа веднага. Въртя се и се обръща на всички страни поне половин час след като Лили го беше оставила на мира и беше загасила лампата в джипа. Обръща се и се въртя, и преживява отново и отново краткия момент, когато я държеше в прегръдките си. Мъничкото й телце беше запалило изгаряща страст у него. Не беше ли това просто върха на всичко?

Замръзнал, мокър и ядосан, той завърза обувките си и простря пончото с мократа страна надолу на мястото, където беше лежал до преди малко, за да го пази от калта, докато навиваше спалния чуват. Сложи го под мишница и тръгна към джипа, потрепервайки от студ. На всичкото отгоре една мокра снежинка влезе във врата му точно когато хвана дръжката на багажника.

Багажникът беше заключен и Зак механично бръкна в джоба си, преди да се сети, че беше оставил ключовете на стартера. Заобиколи колата и пробва шофьорската врата, но и тя не се отвори. Той изруга полугласно и се опита да надникне през прозорците. Точно в този момент слънцето изгря и стоманеносивото небе започна леко да просветлява. Просто чудесно. Всички врати бяха здраво заключени, а Лили спеше на задната седалка, увита от глава до пети в лилавото вълнено одеяло. Разбъркани кичури руса коса бяха единственото, която се виждаше от нея. Той почука на прозореца и почувства облекчение, когато тя се размърда под завивката. Надигна глава и бавно протегна едната си ръка, докато се оглеждаше наоколо и се опитваше да установи къде е. Погледите им се срещнаха през прозореца, тя премигна и му се усмихна сънливо.

Усмивката й беше приятелска и мила, от което стомахът на Зак се сви. Нещо ново и различно се бореше за внимание в мозъка му. Той стисна зъби и го пренебрегна.

— Отключи вратата.

Той усети ясно момента, в който Лили се събуди достатъчно, за да се сети, че не й е приятел. Точно се беше протегнала да изпълни молбата му, когато изведнъж замръзна на място. Отпусна ръка и се изправи на седалката като уви одеялото толкова плътно около себе си, колкото беше възможно. Какво по дяволите… Не беше ли това върху нея неговия полар?

— Ще побързаш ли — изръмжа той. — Пусни ме да вляза.

— Не — каза тя.

— Мамка му, Лили, отвори вратата! Тук навън вали.

— Виждам. Студено ли ти е?

— Да! — тя беше и с неговото яке. Издаде я фактът, че й беше около десет номера по-голямо.

— О, боже, това е просто срамота! Въпреки че, доколкото си спомням, снощи на теб не ти пукаше, че на мен ми е студено.

— Ей, предложих ти да споделиш чувала ми — голяма грешка. Не само, че горната й устна се изкриви презрително, но и пенисът му си спомни как се почувства вчера при мисълта, че тя може да се съгласи. Така че сега имаше и ерекция. Започна да блъска по вратата. — Пусни ме!

— Първо трябва да обсъдим някои неща.

— Какво например? — погледна я Зак разтревожено.

— Искам някои отстъпки.

— По дяволите! — но той знаеше, че най-вероятно няма да може да влезе в колата, преди да се съгласи с всичко. Поне не и без да използва груба сила. Докато обмисляше докъде е склонен да стигне, попита: — Какво искаш?

— Като начало да спираме до тоалетна, когато искам.

— Ооо — той се изненада… после се почувства виновен. Да й отказва вчера беше дребнаво от негова страна. — Добре, няма проблеми.

— И да дадеш честна дума, че ще се държиш цивилизовано отсега нататък.

Това беше по-трудна задача, особено като се има предвид как бързо успяваше тя да го вбеси. Все пак той кимна.

— Съгласен съм — наблюдаваше я през прозореца как сложи сандалите си на седалката до малкото си задниче, издърпа от ходилата чорапите си — о, не, неговите чорапи, за бога! — и сложи на тяхно място сандалите. Много я беше закъсал, щом голо женско стъпало го възбуждаше. Той прокара пръсти през косата си. — Какво още?

Тя свали краката си на пода и го фиксира с твърд поглед.

— Искам вода, за да се измия. Топла вода.

— Ще се заема с това веднага щом ми осигуриш достъп до котлона.

— Добре тогава — тя се протегна да натисне механизма отпред, който отключваше вратите.

Размина му се лесно, а и доста по-евтино, отколкото беше очаквал. Той мина зад джипа и отвори багажника, точно когато Лили изскочи и изтича бързо към близките дървета, стиснала няколко кърпички в ръка. Гледката предизвика у Зак язвителна усмивка, докато вадеше котлона да стопли вода. Да пукне, ако не бяха го измамили с простичък блъф.

Усмивката му обаче се изпари, когато видя принадлежностите си пръснати из целия багажник. Настроението му се развали още повече като тръгна да си търси суха фланелка и установи, че и двете му термофланели с дълъг ръкав ги няма. Единственото цивилизовано нещо, което можа да направи, когато Лили се върна, беше да не я изпепели с поглед.

— Дай си ми тениските.

— Извини ме? — тя повдигна вежда очаквателно.

— Моля те! — тези две думи, които трябваше насила да изрече, преминаха през гърлото му като изсъхнала глина.

За негова най-голяма изненада тя веднага махна якето му и го остави в багажника. После изхлузи през главата си червената му фланелка. Когато започна да маха и сивата, тя повлече след себе си и нейното бельо, което се вдигна и разкри златистата плът точно над талията й.

— Ето, ти облечи тази — каза тя дружелюбно и му подаде сивата. — Тя отива много на очите ти. Но червената трябва да ми я оставиш, поне докато се стопля — тя отново си я облече и трябваше да навие ръкавите няколко пъти, за да не покриват ръцете й изцяло.

Без обичайните й високи токчета, главата на Лили едва достигаше до гърдите му и не само ръкавите й бяха дълги, а и самата тениска й стигаше до коленете.

— Приличаш на дете, облякло дрехите на голям човек — промърмори той неискрено. Тя по никакъв начин не би могла да бъде сбъркана с дете. Не и с тези закръглени бедра или сластните извивки на гърдите й, които изпъваха мекия плат.

Зак беше бесен, че е толкова привлечен от нейната сексуалност. Но когато след малко тя притисна кърпичка, напоена с гореща вода, към лицето си и простена от неподправено удоволствие, в мислите му веднага изникна представата за перверзен, мръснишки секс. Да сменят поза след поза, всяка по-възпламеняваща от предната — това му минаваше през главата. Отвратен от себе си, той се дръпна настрани и вдигна глава нагоре, подлагайки я на мокрия сняг.

Мамка му! Да се държи грубо с дамите със сигурност не влизаше във възпитанието му, но поне беше начин да намали сексуалното напрежение между Лили и себе си. А сега, тъй като сделката си беше сделка и той винаги държеше на думата си, вече нямаше какво да го успокоява.

Умислен, че това цивилизовано държание ще го докара до гроба, той не забеляза стария форд, паркиран зад дървената пътна карта, когато малко по-късно минаха покрай него.

 

 

Няколко часа по-късно Зак призна пред себе си, че дори добрите обноски понякога са грешка. През цялото време, докато караше през безкрайните поля на южен Орегон, той стискаше зъби толкова силно, че чак челюстите го боляха. По дяволите, аз ли докарах нещата до тук? Един мъж удържа думата си да бъде учтив и гледай до къде стига — затънал до гуша в сексуално неудовлетворение.

Точно това беше нещото, от което се притесняваше, а гледката на нейните женски ритуали със сигурност не му помагаше. Преди да тръгнат от къмпинга Лили не му беше въздействала толкова силно, защото само изми лицето и зъбите си, а после прибра всичко в мешката му, без дори да каже думичка. Обаче на секундата, в която тръгнаха, тя закрепи тоалетната чантичка в скута си и започна да се занимава с всички онези момичешки нещица.

Слагаше си лосион, парфюм и гримове с женствено умение и внимание, които бяха ужасно еротични. С ъгълчето на очите си той наблюдаваше как устата й лекичко се отваря, когато поставя спирала, и как сладко се нацупва, докато слага червило. Тя среса и оправи косата си, сложи й нещо влажно и после я разроши, докато не започна да изглежда сякаш току-що мъжки ръце са се отделили от нея. Ръце, които са я разрошвали в екстаза на страстна френска любов.

Исусе, Тейлър! Той се размърда на седалката си. Ти да не си мазохист? Изобщо не си го и помисляй.

За съжаление това беше единствената посока, в която се отклоняваше мисълта му. Малко след това тя реши, че й е достатъчно топло и свали фланелката му. Беше съвсем благовъзпитано събличане, но Зак не би се възбудил повече, дори ако гледаше стриптийз на пилона в клуб „Котенца“. Горе-долу по това време започна да забелязва, че фланелата на гърба му — онази, която му отивала на очите — беше пропита от нейния аромат. Започваше да губи контрол. Защо, по дяволите, тя не беше висока брюнетка? Нямаше да има такива проблеми, ако беше едра и тъмнокоса, защото по някаква странна причина такива изобщо не го привличаха.

И защо мълчеше? Предния ден той беше твърдо решен да не говори по целия път, но днес имаше нужда от нещо, което да го разсейва. На този етап би се зарадвал дори на разговор за Дейвид Бомонт, онзи мръсен преследвач на наследства и измамник на хорски сестри. Но въпреки че плътните извивки на тялото й постоянно нашепваха: ела и ме вземи, голямо момче, самата Лили не беше казала нищо по целия път, с изключение на една молба за спиране четиридесет минути по-рано.

Честно казано, тя най-вероятно чакаше Зак да демонстрира добра воля и да започне разговор. Но той не можеше да се сети за нищо подходящо.

В този момент, сякаш беше прочела мислите му, Лили се обърна и го погледна.

— Глинис веднъж ми спомена, че е родена в Африка.

Най-накрая!

— Да, така е.

— Каза, че е била много малка и не си спомня, но сте живели там известно време.

— А-ха — не си много приказлив, приятелче. Ако не зарежеше едносричните отговори, щяха да се върнат в изходна позиция, а точно това искаше да предотврати Зак. — Живях в безброй малки селца в равнините на югоизточна Африка до единадесетгодишен.

— Равнините на Африка — повтори тя замечтано. — Звучи като пасаж от роман на Карен Бликсен. Сигурно е било пленително. А и родителите ви! Сестра ти ми е споменавала, че са били лекари и са работили сред туземците. Знам, че е ужасно горда с тях. Сигурно ти също.

— Горд? Да, предполагам — само че първото му чувство, когато се сетеше за родителите си, беше по-скоро неудовлетворен копнеж. Огромната им страст един към друг, както и към работата им, не оставяше много място за други неща. Липсата на внимание, която владееше цялото му детство, отрано го научи да не разчита на околните за душевния си комфорт. Но макар че често се беше чувствал изоставен и дори забравен, поне имаше свободата на равнините. Да бяга заедно с масаите през високата трева бяха първите приключения, които преживя, и единственото нещо, което облекчаваше донякъде самотата му.

Само, че и това му беше отнето малко след раждането на Глинис, когато мама и татко (които уж страшно ги обичаха) ги бяха пратили при първата възможност обратно в Щатите.

— Глинис така и не опозна родителите ни — чу се да признава Зак. — Може да съм ги представил в малко по-романтична светлина пред нея.

— Как така?

Тя беше изцяло ангажирана от разговора, трябваше да й го признае. Но даже циничното подозрение, че само се прави на заинтересована, не попречи на душата му да реагира на доброжелателната заинтересованост, която се излъчваше от нея.

— Те яростно се опитваха да подобрят положението на туземците, което ги правеше отлични лекари. Но не бяха точно най-любящите мама и татко на света. Пратиха ни при дядо във Филаделфия още когато Глини нямаше и шест месеца, а след това си направиха труда да дойдат само два-три пъти да ни видят. Не можех да й кажа, че им пука повече за другите, отколкото за нея, нали? Те бяха родителите й — той повдигна рамене, за да покаже, че за него това изобщо няма значение. — Така че наблегнах на сериозните им ангажименти в хуманитарната работа — погледна я за миг изпод вежди и бързо насочи вниманието си обратно към пътя. — За доброто на Глинис се надявах, че един ден ситуацията ще се промени, но, както знаеш, в селото, където работели, върлувала треска и двамата починаха, когато Глини беше на осем.

— Да, моите съболезнования.

Той отново сви рамене.

— Като се имат предвид условията, в които постоянно работеха, беше ясно, че така и ще стане.

Но Лили видя как лицето му за секунда потъмнява от мъка и стомахът й изненадващо се сви. Добре де, може би не е такова дяволско изчадие, за каквото го мислеше. Докато наблюдаваше профила му през полуспуснатите си клепки, тя реши, че надеждите родителите му да се променят не са били само заради Глинис. Така че сега тя се чудеше: Къде, да му се не види, беше неговото място в схемата? Той говореше за това, че други хора са значели за родителите им повече от Глинис, а от него също ли? Той беше живял с тях единадесет години преди да се роди Глинис. Какво се беше случило през това десетилетие, което да накара единствения им син да не очаква да му обръщат никакво внимание? За първи път откакто го видя в кухнята му в Лагуна Бийч, тя започна да мисли за него не като за апетитно парче или недодялан неандерталец, а като за вълнуваща загадка, която много й се искаше да разреши. Преди обаче да прецени какво ще й струва това, Зак я изненада и смени темата.

— А при теб как са нещата? Родителите ти добре ли са?

— О, да — разсмя се тя, — даже много — за момент си помисли да не му казва нищо повече, за да види дали дотолкова го интересува, че да пита за подробности, но бързо се отказа. При положение, че беше мълчал в продължение на двеста мили, какъв беше шансът изведнъж да започне да я разпитва за живота й. Ясно беше, че той би бил щастлив да изкара цялото пътуване в тишина.

Тя обаче не можеше да се похвали със същото. Последните няколко часа почти я бяха докарали до истерия.

— Ако трябва да правим сравнение, нашите като че ли са на другия полюс. Трябвало е да се оженят, когато са били на седемнадесет, така че едва изкарали гимназията.

— Заради теб ли са се оженили — попита той, без да сваля очи от пътя, — или имаш по-голям брат или сестра?

— Заради мен. Била съм зачената на задната седалка на стар буик в откритото кино „Сънсет“ на някакъв малък град в Айдахо, за който дори не си чувал.

— Ти при кой от двамата остана? — Зак отлепи очи от пътя, колкото да й хвърли бърз поглед. — Предполагам, при майка си.

— При двамата — тя го погледна изненадано.

— Те са още женени? Това не е ли в разрез с всички статистики за двойки, които се женят толкова млади?

— Да, но нашите никога не са се вписвали в никакви статистики. Докато не пораснах достатъчно да се заема с финансите им, нямаха и два цента в джоба си. Единственото нещо, което имаха със сигурност, беше огромната си любов — Лили видя как Зак завъртя очи. — Не казвам, че не си спретваха постоянно разгорещени скандали. Но няма съмнения, че бракът им беше стабилен.

— Тоест имала си чудесно детство в къща с ограда, боядисана в бяло? — този път погледът, който й хвърли, беше абсолютно неразгадаем.

Тя не можа да се въздържи и се разсмя шумно с отметната назад глава.

— Извинявай — каза, когато видя раздразнението му и най-накрая се успокои. — Не се смея на теб. Просто не мисля, че би могъл да си по-далеч от истината. Нашите не се задържаха много-много на едно място. Постоянно се местехме. Обикновено веднъж, понякога два или дори три пъти годишно. Мечтаех си за къща с бяла ограда — тя направи физиономия. — Но никога не съм живяла в такава.

— Ааа — той замълча, очите му се разшириха, докато задминаваше някакъв камион. Движението ставаше все по-натоварено, колкото повече се приближаваха да Сейлъм, а Зак явно се стараеше да пътуват бързо.

Лили откри, че честичко му хвърля погледи и се чуди какво ли си мисли, освен че ограничението на скоростта до петдесет и пет мили в Орегон не го устройва. Те спираха от време на време до тоалетна или да си вземат нещо за ядене, но нетърпението на Зак ставаше все по-очевидно. Изненадващо, нетърпението му предизвикваше у нея желание да се пресегне и да го потупа успокоително по коляното. Тя успя да го заговори още няколко пъти, но беше като да разплиташ коса от закопчалката на верижка — трудно и изискващо много усърдие.

По-късно през деня той отби на първата бензиностанция след границата на Орегон и Вашингтон.

— Ето — натика в ръката й няколко банкноти. — Иди да ни вземеш нещо за ядене, докато аз напълня резервоара. Най-накрая сме в щат, в който сам си сипваш бензин.

Тя почувства как устните й се разтягат в усмивка, докато вървеше към минимаркета. В Орегон Зак беше приел закона, забраняващ сам да си слагаш бензин, като лична обида. Явно обслужващият персонал не работеше достатъчно бързо за неговите изисквания.

Докато избираше от стелажите само неща, които не са тъпкани с консерванти, Лили изпита копнеж за истинска кухня. Уморена беше от бързи закуски и готови храни. Би дала много да може да забърка нещо от продукти, за които да е сигурна, че са пресни. Но тъй като в душата си беше завършен прагматик, тя се постара да направи най-доброто в ситуацията, в която се намираше.

Вече се връщаше към колата с малка торбичка провизии, когато изведнъж до нея се появи млад мъж.

— Мис? — беше красив и добре сложен… и може би съвсем малко горд от това. Но усмивката му беше любезна и малко колеблива. — Извинете за безпокойство, но мога ли да помоля за помощ?

— Разбира се, какво мога да направя за вас?

— Английският ми не е много добър…

— Напротив, говорите чудесно.

— Грациас, но просто не мога да се оправя с… — махна неопределено към минимаркета или може би към бензиновите колонки. — И се чудех дали ще имате добрината да ми помогнете.

— С удоволствие, стига да мога. Какво точно не разб…

— Лили, докарай задника си тук веднага или тръгвам без теб!

Явното нетърпение в думите на Зак я накара да вдигне рамене към младия мъж.

— Извинете ме, но този грубиян е моят спътник, така че се страхувам, че няма да мога да ви помогна. Но наистина, английският ви е много по-добър, отколкото си мислите — увери го тя на път за джипа. — Само обяснете по-бавно нещата на човека, с който имате проблем, и съм сигурна, че всичко ще се оправи.

— Заплашваш ли, Зак? — попита тя, докато се качваше в колата. — Това не е много цивилизовано.

— Ей, бях любезен като старица на чаено парти през целия ден — изръмжа той, докато тя закопчаваше колана си. — Но няма да те чакам да флиртуваш с тукашните момчета. Остави го за някой друг път. Сега бързам — той настъпи газта и изхвърчаха от бензиностанцията.

7

Плановете на Зак се провалиха няколко часа по-късно, когато стигнаха до ферибота в Анакорт. Той зяпна недоверчиво продавача на билети.

— Да чакаме три часа?

— Да, сър, по-точно три часа и тридесет и пет минути.

— Кажи, че се шегуваш.

— Не — човекът в будката лекичко му се усмихна. — Не сте оттук, предполагам.

— Не.

— Още работим с разписанието си извън пиковия сезон, така че това е съвсем нормално. Вие току-що изпуснахте ферибота за остров Оркас, а следващият, който спира там, е за Илахий. Страхувам се, че не можем да ви качим и на него, защото той събира само седемдесет и пет коли, а пред вас има доста повече.

— Не може всички да отиват в Оркас.

— Не, сър. Някои отиват в Лопес или Шоу. Оркас е третата спирка в маршрута за Сан Хуан, но не всички фериботи спират на всеки остров — мъжът вдигна рамене. — Във всеки случай, следващият ферибот суперкласа ще бъде тук след три часа и — погледна часовника над главата си — тридесет и четири, не, тридесет и три минути — той подаде през гишето билета заедно с едно разписание. — Вие сте в колона пет.

Зак трябваше да преглътне напиращата грозна ругатня. Но човекът явно беше ниско в йерархията, а единайсетте години служба бяха научили Зак да не си го изкарва на някой, от когото не зависи нищо. Благодари за отделеното време, взе билет и се дръпна от будката.

Имаше достатъчно разум да не приема закъснението лично, но пътуването беше дълго и напрегнато и беше много тежко да го бавят точно сега, когато е толкова близо до целта.

— Остров! — измърмори той, като се нареди зад последната кола на опашката и изключи двигателя. Закачи билета на предното стъкло и огледа останалите опашки, повечето от които бяха задръстени от коли. — Глинис трябваше да си избере мъж, който живее на тъп остров.

Лили вдигна поглед от нокътя, който лакираше.

— Толкова си лъчезарен — вдигна вежда. — Предполагам, че сега не е времето, в което да отбележа, че в края на краищата имахме достатъчно време да спрем на разпродажбата на Лиз Клейбърн, покрай която минахме.

Той се завъртя бавно към нея и й хвърли най-убийствения си сержантски поглед. Този, който караше цялата рота да трепери в униформите си. Имаше точно толкова успех, колкото и всеки друг негов опит да я постави на мястото й.

— Явно не — каза тя весело, пусна лака в чантичката си и отвори вратата на колата. — Погледни нещата от добрата им страна. Поне можем да си протегнем краката. Не знам за теб, но моите пипалца минаха през безчувственост по пътя си към послесмъртното вкочанясване още преди петдесет мили.

Зак не се сдържа и се усмихна унило. После също излезе да последва съвета й. Защо и той да не използва възможността да се протегне.

 

 

Мигел се нареди в колона номер пет три коли след джипа и се сниши на седалката си, когато Тейлър и момичето му се запътиха в неговата посока. Нещата се усложняваха. Как можеше да се сети, когато тръгна да следи сержанта от базата вчера, че тази вечер ще са на повече от хиляда мили, тръгнали за бог знае къде?

Като прочете разписанието на будката, докато чакаше на опашка за билети, той откри, че освен пътуванията до четирите острова, имаше и два ферибота за Канада на ден. За момент замръзна от ужас, когато се зачуди в коя посока да си купи билет и осъзна, че ако отиваха в Канада, нямаше да му е лесно. После възвърна вроденото си самообладание. Корабите за Канада тръгваха рано сутринта, така че явно не бяха проблем и — как се казваше — не си струва да се тревожи.

Когато дойде неговият ред, той беше решил просто да посочи джипа, да каже, че е заедно с Тейлър и да иска билет за същото място. Но ако продавачът не си спомняше кой е островът? Имаше само няколко коли между неговата и на Тейлър, а последното нещо, което Мигел искаше, беше да бъде забелязан. Накрая просто купи билет за най-далечната спирка.

Така че ето го тук, заобиколен от коли отвсякъде. Безсмислено беше да се опитва да отвлече жената при така създалата се ситуация. Нямаше как да се измъкне от пристанището, дори и да успееше да я отдели по някакъв начин от военния. Затова и се криеше — нямаше смисъл да се отказва от елемента на изненадата като позволи на Тейлър да го види.

Определено това положение не му харесваше. Мигел Ескавез не залягаше по седалките, за да предотврати сблъсък. Той се конфронтираше открито! Не му харесваше да се чувства като страхливец, но, честно казано, всичко беше тръгнало много по-зле, отколкото очакваше, когато измисли плана си. Ако само беше имал още няколко минути на онази бензиностанция, сега жената щеше да му е в ръцете и нямаше да има нужда да се крие. Беше толкова близо… докато командирът не беше издал нареждане и тази гринга не беше хукнала да му се подчинява.

Мигел дори очакваше сержантът да слезе от колата и да се скара с него там на място. Но Тейлър беше отпрашил на момента, когато блондинката се качи в колата, така че сигурно не си беше направил труда да забележи с кого е говорила.

Което още веднъж доказва, че съм по-добър от морските пехотинци, помисли си самодоволно. Той би забелязал с кого говори неговата жена. Но това му напомни, че чужди ръце са прегръщали Емилита, и че това е довело до несправедливостта, извършена от Тейлър спрямо него. Преди да се усети пак скърцаше със зъби от яд. Той решително пое няколко пъти дълбоко дъх и успя да се успокои. Трябваше да концентрира позитивната си енергия.

Беше почти успял да изпълни замисъла си, чувстваше го с цялото си тяло. Добре би било да знае накъде са тръгнали, но това, че отиват на остров, със сигурност значеше, че пътуването им е към своя край. Крайно време беше, ако питаха него.

Не му харесваше да кара по американските магистрали. Тези гринго на секундата му правеха груби жестове всеки път, когато направеше грешка. Плюеше на тях — те правеха грешки през цялото време. И на него му бяха позволени едно-две мънички обърквания понякога. Той поне имаше оправдание — не познаваше тези толкова натоварени, макар и доста по-добри от колумбийските, огромни пътища. А тяхното оправдание какво беше?

Откри, че пак се ядосва, затова пое още няколко пъти дълбоко въздух и се насили да се успокои. Трябваше да има още съвсем малко търпение. Защото скоро щеше да му се открие друга възможност.

Тогава сержантът щеше да разбере какво е да загуби своята жена.

 

 

Челото на Лили се смръщваше все повече, докато наблюдаваше Зак. Раменете му не се ли бяха разширили от последния път, когато го погледна? Можеше да се закълне, че колкото повече бяха затворени в тази кола, толкова повече място заемаше той.

Гледката на ръцете му, които барабаняха нервен ритъм върху волана, я изпълваше със странна възбуда. Бяха почернели, със загрубяла кожа, изглеждаха като на побойник, с всички тези одрасквания и белези. Ноктите му бяха изрязани и чисти, но този на левия му палец беше дълбоко счупен от едната страна. Погледна собствените си ръце с тъжна усмивка. Те самите не бяха точно гладки като коприна. Но тя беше главен готвач и порязванията и изгарянията бяха част от работата й. А и в сравнение с ръчищата на Зак, нейните можеха да принадлежат на южняшка госпожица от някогашните плантации. С неговите широки длани и големи кокалчета, ръцете му бяха толкова безспорно мъжки…

В следващия момент погледът й се отклони към устните му и тя се хвана, че пак се е зазяпала в тънкия бял белег, който ги разделяше на две. Зърната й се напрегнаха, а дълбоко между краката си почувства топлинката на възбудата, която я накара да отмести очи. О, боже! Това не беше правилно. Изобщо не беше правилно.

Тя беше по-разгонена от току-що излязъл на свобода затворник. Каква, по дяволите, беше причината? Не отричаше красотата на Зак, но някак си беше мислила, че обидното му държане ще действа като ваксина срещу нея. Постоянните допълнителни дози груби обноски би трябвало само да засилват имунитета й.

Но днес той се беше държал добре. Е, поне по-мило от обикновено. Обаче, когато човек е свикнал да си има работа с Бабуин Варварина, почти цивилизованото държане правеше огромно впечатление. Тя откри, че мнението й за него значително се е подобрило. Решаващият фактор за това, разбира се, беше нежната душа, за която той бе загатнал сутринта в разговора за родителите му. Беше подръпнал една нежна струнка някъде дълбоко в нея, която прозвучаваше всеки път, когато тя се сетеше за разказа му.

Не беше ли толкова неизразимо тъжно? Жените си бяха падали по закоравели мъже, в които се крие наранено малко момче векове наред. Тя се отпусна на седалката си като отбранително затегна колана. Е, ако не беше по-умна от тях, поне трябваше да бъде по-бдителна. Защото за нищо на света нямаше да се остави да бъде излъгана от това жалко клише. Все пак, надзъртайки към устните му, тя не спираше да си мисли за него. Зак видимо имаше добри доходи, а и идваше от богато семейство, членовете, на което от столетия бяха посещавали старите престижни училища. Как тогава беше стигнал до мъжкарската морска пехота, с която се занимаваше? И защо, въпреки излъскания му вид, беше твърдо убедена, че целувките му ще са като на лошо момче?

Тя притисна силно гърба си към седалката. Господи боже, Лили, да не си си загубила ума? Този мъж те мисли за крадлива курва, а ти се чудиш как ли целува? Защо просто не си разбиеш главата в първата подходяща стена, така, както си тръгнала? Би било горе-долу толкова интелигентна постъпка.

Тя се обърна рязко към Зак, сякаш той я беше накарал да си мисли за сексуалните му възможности, и му се сопна:

— Ако си толкова загрижен за сестра си, че да се опитваш да я предпазиш от всеки Том, Дик или Хари, с който се запознае, защо не си направи труда поне да я научиш в най-общи линии да се оправя с парите?

Ръцете на Зак, които той нарочно бе държал заети, за да не направи с тях нещо глупаво, замръзнаха на волана по средата на марша, който барабаняха. Обърна се към Лили и я погледна. Сега пък защо се държи така? Същата тази Лили, която цял ден беше толкова дразнещо весела? Не беше необходимо човек да е Зигмунд Фройд, за да разбере какъв беше неговият проблем, но какво й беше влязло изведнъж на нея в гащите, че почна да се заяжда?

Но като се замисли реално, изобщо не му пукаше какви бяха нейни причини да е раздразнена. Единственото нещо, за което можеше да мисли в момента, беше, че има нужда от един хубав скандал… и Лили беше така добра да му го осигури. Той се обърна, облегна ръка на нейната седалка и я зяпна арогантно. Не си отмести погледа, докато под кожата й не изби червенина.

— И ти, любима, смяташ, че това е твоя работа, защо?

— Да, братче, смятам, че това е моя работа, защото Глинис е почти на двадесет и пет години, а нямаше и бегла представа как да се оправя с финансите си, докато не се заех с нея преди няколко месеца.

— О, да, представям си как точно си се заела с нея. Само един истински хуманист би успял да прехвърли парите й в собствената си сметка.

— Какви пари? Обръщал ли си някога внимание как Глинис се бори всеки месец да свърже двата края? Да, тя живее в красива къща на плажа и издръжката й е повече от достатъчна за млада жена на нейната възраст. Но дори на теб би трябвало да ти е известно, че тя не е запозната дори с най-основните закони на икономиката. Още като момиче е била пратена в скъпо европейско училище и там е възпитана да очаква само най-доброто. Никой не си е направил труда да й обясни защо не трябва да продължава да харчи парите си така, както е свикнала, докато аз не седнах с нея и не й казах как стоят нещата. Честно, Зак, докато връстниците й пазаруват в „Нордстром Рек“ и то ако имат късмет, тя още купува висша мода. Не знаеше дори как да балансира чековата си книжка, преди да я науча.

Зак се втренчи в нея. В думите й имаше частичка истина, която обаче той не искаше да забележи, затова я изтика назад в съзнанието си.

— Глупости — заяви решително.

— Не са глупости — възрази тя разгорещено. — Знаеш ли какво мисля аз? Мисля си, че ти сигурно си един от онези мъже, на които им харесва да държат жените около тях неуки, за да могат да ги контролират. Може би ти действа като наркотик, доставя ти някакво специално удоволствие.

Сестра му беше единственото семейство, което му беше останало, и Зак беше на ръба на нервен срив от притеснение. Гняв, вина и чувството за провал се смесиха някъде в стомаха му и се надигнаха като яркочервена вълна, която отнесе контрола му далеч. За пръв път в съзнателния си живот той реагира, без да мисли за последствията. Сграбчи Лили за раменете и я вдигна във въздуха, като я измъкна наполовина от седалката й. Издърпа я към себе си и наклони глава, докато носовете им не се озоваха на части от инча един от друг.

— Ти си отвратителна, госпожице, знаеш ли? Дори ако бях толкова запален да контролирам околните, колкото ме изкарваш, пак бих имал повече кандидати за жертви, отколкото можеш да си представиш. Имам големи и силни военни, които да командвам. Със сигурност нямам нужда да доминирам над малката си сестричка, за да се чувствам добре.

За негово огромно учудване, тя не му върна веднага някой остроумен отговор и той вече се поздравяваше, че най-накрая е спечелил точка. Тогава забеляза, че тя се е вторачила страстно в устните му. Зак замръзна и… усети тръпката, която мина през нея.

Съвсем бавно тя повдигна глава и срещна погледа му. Преглътна и навлажни с езиче долната си устна. Пенисът му се събуди и щръкна нагоре с такава сила, че Зак се учуди как не се контузи в ципа на дънките му. Той я пусна толкова бързо, че гърдите й се разиграха, когато падаше обратно на седалката, и се дръпна назад към вратата си, разтривайки челото си с пръсти.

Исусе! Какво ставаше? Наистина ли тя се беше втренчила в устните му сякаш иска да ги опита, или напрежението, под което постоянно се намираше, най-накрая беше предизвикало отклонения в мозъка му? После присви очи. Може би тя просто изместваше вниманието си от сестра му към него. В края на краищата той имаше много повече пари от Глинис.

Тази теория щеше да звучи много по-правдоподобно, ако в момента Лили поне малко изглеждаше като жена, която контролира мъжете чрез секс. Вместо това тя мигаше объркано, а когато погледите им се срещнаха, червенина пропълзя по шията й.

После явно се съвзе.

— Добре — изписка тя. Прокашля се и започна отначало. — Добре, може би не съм права, че искаш да контролираш Глинис. Ако е така, извинявам се. Но съм права, че сестра ти няма и понятие от финанси — поизправи се на седалката си. — Не знаеше как да балансира чековата си книжка, преди да й покажа. И имаше съвсем смътна идея как да разпредели издръжката си така, че да й стигне за целия месец.

— Това са глупости — Зак отпусна ръце. — Тя сигурно е екстравагантен купувач, но дядо трябва да я е научил как да се оправя с месечните си пари. Мен не ме оставяше на мира, докато не се научих да нося материална отговорност, така че да мога да поема семейната корпорация, когато му дойде времето. Когато му отказах и се присъединих към морската пехота, реших, че е започнал да тормози Глинис да се подготвя за тази позиция — той тайничко се намести и я изгледа изпод вежди. — Виж, той беше маниак на тема контрол.

Зак замълча за малко.

— Той беше гадно властно копеле — повтори бавно. — И не бих се учудил, ако нарочно не е научил Глинис на нищо.

— Защо би го направил според теб? — дълбока гънка се появи между смръщените вежди на Лили.

— Проклет да съм, ако знам. Той побесня, когато не изпълних очакванията му. Може би си е мислел, че когато видя какво й причинява, ще се върна обратно да се грижа за нея и, по съвместителство, за бизнеса. Точно това искаше. Този човек наистина беше студен. Той ненавиждаше неподчинението и ако не беше баба, животът в онзи огромен мавзолей щеше да бъде непоносим — но споменът за баба му го изпълни с топлина и лека усмивка заигра на устните му. — Тя беше страхотна. От нея Глини е наследила добротата си.

— Глинис ми е казвала, че баба ви е починала още докато и двамата сте били деца.

— Да, през същата година, през която си отидоха и родителите ни, само няколко дни след като завърших подготвителното училище. Тогава останах сам с дядо. Глинис я бяха изпратили в пансион в Женева още когато баба се разболя. Тя никак не искаше, но такъв си беше старецът. Изобщо не му пукаше какво искахме ние. Той беше решил да разкара Глини от главата си и така и стана. Беше решил също и аз да поема семейната корпорация — Зак почувства отново, както в младостта си, задушаващата тежест на онези огромни очаквания и задърпа яката на тениската си.

— Но ти избяга и се записа в морската пехота.

Той й се намръщи.

— Не избягах. Бях навършил осемнадесет, така че просто упражнявах правото си на свободен избор на кариера. Отдавна бях решил, че работата ми няма да бъде в офис — да седя на един стол ден след ден.

— Не — устата й се изви в съчувствена усмивка. — Изобщо не мога да си те представя. Работа в офис със сигурност би те изкарала от релси.

Той се изненада от коментара й. Винаги си беше мислил, че на нея й е все едно какво работи мъжът, стига да получава възможно най-много пари. Предизвикателната мисъл, че тя май не е много подходяща за ролята, която й беше отредил, започна да се промъква в главата му, но той я изтика назад. Дори не си го помисляй, каза си предупредително.

Не си позволи също и да се запита защо не?

 

 

Слънцето вече беше залязло зад планините, когато почукване по прозореца на колата събуди Мигел от леката дрямка. Той веднага се изправи, огромни количества адреналин пулсираха във вените му. Почти сигурен беше, че сержантът го буди, за да го пита какво, по дяволите, прави тук. Но младата жена, която се наведе да надникне през прозореца, беше непозната. Мигел отвори.

— Билета ви, сър.

Отне му около секунда да влезе в час; после премигна, прозя се и извади билета от жабката. Подаде го на жената. Тя го погледна и се намръщи:

— Наредил сте се на грешната опашка.

— Que?

— Билетът ви е за остров Сан Хуан. А вие сте на опашката за Оркас.

Псувайки наум, той закима разбиращо на жената:

— Si, si, Оркас.

— Но билетът ви е за Сан Хуан. Вие сте платили за него по-голяма сума, отколкото трябва.

Той започна да се прави, че не я разбира, като се надяваше тя да си отиде.

— Дали сте много пари — повтори тя силно, все едно той беше не чужденец, а глух. След това въздъхна и се опита да му върне билета. — Ако го занесете обратно на касата, можете да го смените и да получите разликата.

Хората започваха да ги гледат, а Мигел искаше тази американка да се разкара, преди да се е появил и Тейлър.

— Si — каза пак той. — Оркас.

— Ех, да му се не види — въздъхна тя. — Както и да е. Поне се опитах — после прибави билета към наръча други в ръката й, сви рамене и продължи.

Сигурно беше помислила Мигел за идиот. Той дълго гледа в огледалото за обратно виждане как гърбът й се отдалечава, а после се втренчи в джипа три коли пред него. Тейлър щеше да плати и за това унижение. Щеше да си плати много, много пъти!

8

Когато слязоха на остров Оркас, беше вече нощ и облаците закриваха луната. След като оставиха назад осветеното пристанище, настъпи пълен мрак и първото впечатление на Лили за острова беше, че е една голяма гора. Широколистни дървета от най-различни видове се бяха разположили между огромните си иглолистни събратя. Клоните им се издигаха на голяма височина, там се преплитаха и оформяха нещо като тунел над пътя. На светлината на фаровете предметите наоколо придобиваха цвят и форма, само за да се слеят след малко с тъмните сенки на хоризонта наоколо, също като многоизмерен фриз от оникс в различни оттенъци.

Лили отлепи поглед от прозореца и се обърна към Зак. Очите му бяха две непроницаеми езера от тъмнина, леко проблясващи на моменти, а лицето му сякаш се състоеше само от остри ъгли.

— Наистина трябва да проверим дали има свободни стаи в Ийстсаунд. Прекалено е късно просто да се изтърсим неканени на вратата на Дейвид.

— Стига, Морисет. Вече водихме този разговор — сряза я кратко, без дори да отделя поглед от платното Зак.

И наистина бяха. Говориха по този въпрос, докато той разглеждаше картата на острова след супата от миди, с която обядваха на горната палуба на ферибота. Бяха продължили да го обсъждат седнали един срещу друг на дървените седалки, докато корабчето маневрираше в тесните протоци между тъмните острови. Отново го бяха подхванали, докато стояха на опашката, брулени от ранния априлски бриз, и гледаха как разтоварват едни коли и натоварват други на остров Лорез. Когато Лили беше настояла, че човек не се изтърсва просто така на непознати хора в единадесет часа вечерта, Зак беше казал: Само гледай.

— Да, водихме го — съгласи се тя, — и ти продължаваш да не си прав.

Той не си даде повече труд от това да хвърли неопределен поглед в нейна посока и раменете й помръднаха раздразнено. Тя въздъхна отчаяна.

— Ти си най-упорития човек, който съм срещала. А сигурно и най-грубия. Трябваше да ти дам адреса чак утре.

Устните му се свиха, но все пак гласът му беше равен и студен, когато накрая проговори:

— Но не изчака. Не съм те канил аз на това гадно пътуване, госпожице, и ще съм ужасно щастлив да се отърва от теб като те оставя в Ийстсаунд.

— О, да бе! Все едно изминах целия този път дотук, защото съм луда по твоята забавна компания — тя изсумтя грубо и го фиксира с поглед с надеждата да го накара поне и той да я погледне, но не се учуди, когато не успя. Той се държеше резервирано още от онзи кратък момент на лудост в Анакорт, когато я хвана, че се е загледала в устните му. Но тя наистина искаше да разбере какъв вкус имат, за малко я беше обхванала някаква мания, която беше заглушила всякакъв разум в нея. Цялата се изчерви, когато й хрумна, че той може да се държи така, за да не й хрумне нещо глупаво. Прочисти гърлото си.

— Добър опит. Но планирам да бъда до теб през цялото време, за да мога да поправям кашите ти, доколкото мога, когато се разфучиш.

— Добре. Ще ти позволя да подаваш кърпичките, когато Глини се хвърли на врата ми от благодарност, че я спасявам от момчето, което живее в каравана.

Лили почувства как ченето й увисна.

— Боже господи… Какъв сноб си… — сигурно не трябваше да е шокирана от това откритие, но беше.

За първи път той отмести погледа си от пътя достатъчно дълго, за да я погледне и дори на оскъдната светлина тя видя, че е бесен.

— Това не е снобизъм, ти, малка… — не довърши изречението си, но я погледна сурово. — Случвало ми се е вече.

— Глупости! Глини никога не е бягала с друг. Поне… бягала ли е?

— Казал ли съм, че е? Но познай къде намерих последния, в който беше решила, че е влюбена, да чака щастието си?

— Чакай, ще се опитам да позная. Къмпинг за каравани?

— Точно така. И преди пак да си подпалила — знам, че да живееш в каравана не те прави автоматично боклук. Сигурен съм, че повечето са честни, трудолюбиви хора, но точно този не беше такъв. Той имаше няколко наистина скъпи костюма, но иначе живееше като свиня. И нагло лъжеше Глинис. Докато не я заведох сама да се увери, тя твърдо вярваше, че причината, по която се срещат само у нас е, че освежават апартамента му на плажа.

Горката Глинис, помисли си Лили. Но на глас само додаде:

— Дейвид не е такъв. Той я обича.

Зак се изсмя презрително и настъпи педала на газта.

Двайсет минути по-късно той спря до една пощенска кутия, близо до изхода на магистралата. Докато сваляше прозореца си, намери фенерчето и го насочи към адреса, написан от едната й страна.

— Това е.

Фаровете на далечна кола, която се качваше на магистралата зад тях, осветиха вътрешността на джипа за секунда и после изчезнаха. Лили откъсна поглед от солидната ограда от дебели чамови талпи, която ограждаше имота на семейство Бомонт, и се обърна към Зак. Отвори уста, за да се опита за последен път да го разубеди да се изтърсват така на хората в този късен час, но преди да каже каквото и да било, той включи на скорост и тръгна.

— Приключих спора с теб — изсумтя Зак, сякаш беше чул мислите й, и зави по пътя към къщата.

Продължиха по широк асфалтов път, който криволичеше през гъста горичка. После дърветата се разредиха и пред погледа им се разкри огромна добре поддържана морава. Но това, което привлече вниманието на Лили, беше къщата, кацнала по средата между гората и скалистия бряг. Тя се засмя възхитено.

— Леле майко! — изпълненият й с въодушевление поглед се обърна към него. — Дотук с твоята той иска от сестра ми само парите й теория.

Противоположно на картините, които рисуваше въображението на Зак, домът на Дейвид беше истинско имение. Построен от необработени камъни и изгладен от вълните морски чакъл, той приличаше повече на голям провинциален хан, отколкото на фамилна къща. Беше построен под ъгъл, така че да гледа към скалите и водата под тях, имаше по-малки крила на всяка страна на главната сграда, няколко комина и капаци върху красиво оформените прозорци, които в момента светеха до един.

Зак не изглеждаше ни най-малко притеснен от факта, че явно си е направил напълно погрешни изводи. Той само повдигна рамене в отговор на хапливата й забележка, закара джипа до паркинга в едната част на извитата алея и загаси двигателя. Удостои Лили с един-единствен поглед, преди да стигнат до вратата.

— Да, ама изглежда никой не си е легнал още. Така че, в края на краищата, не е прекалено късно да звъннем, предполагам.

Той излезе от колата.

Като слизаше, Лили завъртя очи, но не успя да прикрие леката усмивка, която се появи в крайчето на устните й. Войничето беше направило голяма, голяма грешка и съвсем скоро ще бъде принудено да сдъвче и да глътне думите си от предните дни. Тя мислено изтанцува един танц и си обеща място на първия ред, когато това стане. Още се усмихваше, докато се качваше след него по каменните стъпала към разточително голямата веранда. Само след секунда Зак вече звънеше. Като не дойде толкова бърз отговор, колкото беше очаквал, започна даже да удря с огромния си юмрук по солидната дървена врата.

— За бога, Зак — запротестира тя, но чист ужас стегна гърлото й, когато вратата се отвори рязко и срещу тях се втренчи дулото на двуцевна пушка.

 

 

Уоу, по дяволите! Зак застана пред Лили като държеше ръцете си разперени, за да покаже, че няма лоши намерения. Всъщност тялото му нямаше да я предпази особено, ако мъжът пред тях решеше да дръпне спусъка. От това разстояние патроните от двете цеви щяха да пробият в него дупка, голяма колкото волейболна топка, и да се забият в нея.

От вътрешността на къщата се чуха гласове, повечето бяха женски, а единият от тях беше на ръба на истерията, но Зак не отдели погледа си от очите на мъжа с пушката. Пренебрегна чувството на съжаление, което го обзе, като се сети, че сутринта, преди да тръгнат от къмпинга прибра служебния си 9-милиметров пистолет в мешката, и започна със спокоен тон.

— Здравейте, как сте? Знам, че е малко късно за гости, но да ни посрещате с пушка е малко прекалено, нали? Или тук така посрещате гости?

Ръцете на мъжа се стегнаха по-здраво около приклада на пушката.

— Кои, по дяволите, сте вие? И какво, по дяволите, искате?

Човекът беше изнервен, а на всичкото отгоре беше и аматьор — две от нещата, които Зак не одобряваше у човек, насочил оръжие към него. Като видя, че пръстът на домакина неспокойно се мести от спусъка към приклада, той замахна с ръка, силно дръпна оръжието и с едно бързо движение на китката то премина в негово владение.

Мъжът изпсува вбесено и посегна да си го върне. Парирайки замаха му, Зак отвори патронника, изкара двата реда патрони от него, затвори го и върна пушката на притежателя й.

— Казвам се Закария Тейлър — обяви той. — Старши сержант от морската пехота — добави бързо, като се надяваше, че авторитетът на държавната институция може да помогне на другия да възвърне самообладанието си. Този човек изглеждаше като че всеки момент ще излезе от кожата си. — Дойдох да видя сестра си Глинис.

Зак усети как Лили отпуска хватката, с която досега беше стегнала кръста му, и топлината от гърдите й бързо изчезна, когато тя се дръпна от гърба му. Той обаче едва беше успял да забележи този факт, когато на вратата се появи жена, прехвърлила петдесетте.

— О, боже мой, о, боже мой — изхлипа тя с натежали от сълзите мигли, а бледите й, добре гледани ръце автоматично мачкаха дантелена кърпичка. Тя прехвърли кърпичката в едната си ръка, а с другата хвана Зак за рамото. Издърпа го във фоайето и се втренчи с надежда в него, докато младият мъж затваряше вратата зад тях.

— В такъв случай сигурно имате някаква информация. Кажете, имате ли новини за моя Дейвид?

По дяволите, не му харесваше как звучи това.

— Не, госпожо.

— О, не! — тя издаде нечленоразделен звук и Зак разбра, че гласът, който беше чул на ръба на истерията преди малко, беше нейният.

— Госпожо, поемете дълбоко дъх — нареди той с най-властния си глас, същият, който казваше недвусмислено: Сега ще ми се подчиниш. През годините този глас беше изправял не една новобранска рота на нокти. — Поемете си дълбоко, хубаво дъх и издишайте бавно. След това ми кажете какво става тук.

Тя пое въздух и го издиша бавно, но не изглеждаше ни най-малко успокоена. Въпреки това, тя вдиша и издиша още веднъж и се обърна към него, събрала цялото си самообладание.

— Те бяха отвлечени — изхлипа тя, а брадичката й веднага пак се разтрепери. — О, боже, о, боже… Дейвид и малката му приятелка бяха отвлечени.

 

 

Dios, колко беше студено! Мигел разтърка раменете си с ръце и за пореден път си пожела да имаше по-топли дрехи. Вече му липсваше любимата му Колумбия, в която жегата се просмукваше до костите на човек. Започваше да се пита дали старши сержантът и анемичната му приятелка най-накрая стигнаха там, закъдето бяха тръгнали и толкова бързаха през цяла Калифорния. Той искрено се надяваше да е така, защото колкото по-бързо изпълнеше мисията си, толкова по-скоро щеше да се почувства реабилитиран и да се върне в село с възстановена гордост.

Мигел се изкушаваше да остави колата и да тръгне надолу по пътя, в началото, на който старши сержантът беше спрял преди малко, за да види докъде е стигнал. Дилемата му беше същата като предната вечер на къмпинга. Не смееше да оставя колата от страх, че ако сержантът изненадващо се върне, ще го хване неподготвен. Не можеше да паркира прекалено близо по същата причина, по която през последните два дни следваше джипа от доста голямо разстояние — нежеланието да го разкрият, преди да е готов да направи първия си ход. Макар че в желанието си да ги настигне преди малко почти се беше блъснал в задната им броня. Той се беше притеснил, че ги е загубил, а всъщност се натъкна изненадващо на джипа, спрян по средата на пътя. Тогава беше завил в първото частно пътче, което му попадна пред погледа, и изчака да чуе, че тръгват, преди да излезе от него. После успя да си намери по-добро място, от което не само че можеше по-добре да наблюдава, но и да прикрие колата от любопитни погледи.

След като се увери, че това е крайната цел на старши сержанта, Мигел реши да отскочи набързо до най-близкия град, за да си купи подходящо за климата облекло. Скоро щеше да дойде удобният момент, в който ще отвлече жената и ще се махне оттук, но докато чакаше му трябваха подходящите принадлежности. Той се уви по-плътно с тънкото одеяло, което беше намерил в багажника на колата, и запали за малко двигателя да се постопли. Мисълта за физиономията на сержанта, когато разбере, че са отвлекли момичето му, развесели Мигел. Скоро, обеща си той. Съвсем скоро.

Но когато след малко изгаси колата, за да пести бензина, който му бе останал, студът отново проникна чак до костите му. И той си помисли, че няма да е достатъчно скоро. Защото ако не започнеше скоро да действа, щеше да измръзне до смърт в този непознат за него, негостоприемен климат.

 

 

Зак се почувства сякаш пушката е гръмнала и го е уцелила, направо зяпна срещу стилната възрастна дама пред себе си.

— Отвлечени?

Младият мъж, който ги посрещна така негостоприемно, отстъпи навътре и прегърна успокоително жената. После отхвърли от челото си бляскавата кестенява коса с едно движение на главата. Направи го, без да се замисли, явно беше се превърнало в навик.

— Това беше причината за това — каза той като повдигна празната вече пушка. — Когато се появихте, на практика веднага след бележката от похитителите, решихме, че сигурно са те. Аз съм Ричард Бомонт — добави той, протягайки ръка, — братовчед на Дейвид. А това е майка му — Морийн.

От вътрешността на къщата дойдоха още две жени и един мъж и се присъединиха към тях във фоайето. Ричард ги представи като сестрите му Касиди и Джесика, и мъжът на Джесика — Кристъфър.

Зак отложи анализирането на впечатленията, които оставиха в него двете брюнетки, едната доста крещяща, а другата — съвсем невзрачна, и мъжа, който изглеждаше като току-що слязъл от корицата на „Джентълмена куотърли“, за по-късно, защото мисис Бомонт започна да му обяснява.

— Дейвид ни се обади преди няколко дни. Каза, че в Калифорния е срещнал бъдещата си съпруга и ще я доведе вкъщи да се запознаем. Беше толкова неочаквано — притеснявахме се, че ще излезе една от онези безвкусни холивудски статистки, или някоя от онези търсачки на наследства, която е с него само заради парите — като каза това, явно се сети, че жената, за която става въпрос, е сестра на Зак и възрастната жена се изчерви до корена на косите си.

Гръмкият смях на Лили проехтя в последвалата тишина и цялата компания се обърна, шокирана, към нея. Даже след два дни непрекъснато пътуване, с поизтрит грим и разрошена, с посплескана от едната страна коса, тя още приличаше на гореща бар дама. На Зак му хрумна, че тя е точно такъв тип, какъвто семейство Бомонт се бяха опасявали, че е сестра му. Мисис Бомонт изгледа Лили, все едно е излязла от кастинга на някой мръсен филм, и ако стомахът му не беше на топка, той щеше да се позабавлява доста на затрудненото положение, в което изпадна спътничката му.

Радостта му обаче се оказа прибързана. Като изключим един кратък момент този следобед, Зак никога не беше виждал Лили да остане безмълвна, така беше и сега. Тя се обърна към майката на Дейвид с нежна усмивка.

— Извинете — изрече го внимателно. — Това беше ужасно неуместно, не мислете, че намирам ситуацията за весела. Просто по целия път от Калифорния дотук Зак се притесняваше за същото нещо — че Дейвид преследва парите на сестра му.

По-възрастната жена мигаше неразбиращо и се наложи Лили да поясни.

— Скоро Глинис ще получи значително наследство.

— О — кимна мисис Бомонт, но веднага след това побледня. — О, боже, чудя се дали похитителите знаят това…

Тя изведнъж се обърна паникьосана към Зак и размаха ръце, сякаш гони мухи.

— Не можете да останете тук. Трябва да се махнете.

Зак насочи към нея целия си авторитет.

— Няма да отида никъде докато не намеря сестра си, госпожо — спокойно я осведоми той. Щеше да разпъне палатка на моравата, ако се наложеше.

— Трябва — тя изглеждаше извън себе си от страх, когато се втренчи в него. — Те ще си помислят, че ние сме ви се обадили, а казаха ако искаме да видим Дейвид отново, да не се свързваме с полицията. Ами ако наблюдават къщата? Ако ви видят, ще решат, че не сме се подчинили.

Зак не смяташе да се остави да го изгонят, преди да е научил цялата история, а най-вероятно и след това. Само един поглед на цялата групичка му беше достатъчен, за да разбере, че той е единственият, който може да върне Глинис и Дейвид цели. Взе треперещите ръце на мисис Бомонт в своите и започна да ги гали успокоително.

— Този вид заплахи са често срещани, госпожо, целта им е да поддържат ужаса на жертвите. Изнудвачите разчитат емоциите ви да замъглят разума, но точно сега е много важно да мислите колкото се може по-разумно. Например огледайте Лили по-внимателно. Честно, можете ли да си представите някой да я обърка с ченге?

С известно закъснение Зак се сети, че Лили се ядосва и крещи даже за доста по-безобидни критики от тази. Но, за радост, тя се държеше сякаш знае колко важно е за него да остане в къщата, за да може да контролира ситуацията. Макар че всички я гледаха, тя стоеше невъзмутимо и разглеждаше маникюра си, все едно че е сама във фоайето. Челюстта й леко се движеше и ако той не знаеше със сигурност, че не е така, би се заклел, че дъвче дъвка.

Като видя, че мисис Бомонт малко се успокои, Зак се отпусна и продължи:

— Искам да ми кажете какво точно ви наведе на мисълта, че синът ви и Глинис са били отвлечени.

— Получихме бележка, около двадесет минути преди да се появите вие — тя се поколеба за момент, но после посочи към стаята, от която бяха излезли другите. — Хайде да влезем в гостната.

Цялата група влезе през двойната френска врата в огромна стая с два прозореца, които със сигурност гледаха към океана, макар че отначало в тъмнината не се виждаше нищо, освен няколко ракитови стола, сложени на осветената веранда. Горната трета на прозорците беше направена от затъмнено оловно стъкло, което придаваше на стаята дълбочина, подсилена и от покритите с нежнозелена коприна стени. За разлика от тях диванът, двойното канапе и столовете носеха усещане за уют, с неповредената си от времето тапицерия от лен и ловджийско зелен кретон. Картината допълваше огънят, пламтящ в красивата камина, иззидана в северната стена.

Мисис Бомонт с жест ги покани да седнат, но Зак предпочете да стои прав. Всъщност му се искаше да крачи нервно из стаята, но остана привидно спокоен, когато тя се обърна към племенника си.

— Покажи му бележката, Ричард.

Ричард отвори един вграден шкаф, извади от там лист хартия и го занесе на Зак. Докато го разглеждаше, той осъзна, че до този момент не беше вярвал на историята на Бомонтови. С част от съзнанието си се бе надявал, че те не се доразбрали нещо или че са се паникьосали без причина. Но това парченце хартия, с неговите три изречения, съставени от изрязани от списание букви, го извадиха от това заблуждение.

Бележката беше кратка и ясна:

„Синът ви е при нас. Ако искате да го видите отново, както и малката му приятелка, чакайте инструкции. Обадите ли се на ченгетата, ще убием и двамата.“

През годините, заедно със своя приятел Купър Блексток, Зак беше участвал в безброй специални мисии за спасяване на отвлечени хора. Той разбираше каква роля играе страхът. Сега разбра обаче, и че не беше толкова лесно да контролира онова напрежение в стомаха си, което го държеше нащрек и готов за действие, когато един от заложниците беше малката му сестра. Той започна да си поема дъх на малки ранни порции, за да овладее емоциите си, и погледна Морийн Бомонт, която беше седнала на крайчето на канапето.

— Къде намерихте бележката?

— В пощенската кутия на пътя, заедно с останалата поща — каза тя. — По-рано днес Джеси ми предложи да я донесе, но аз исках да се разходя. После ми изникна малко работа и успях да отида чак вечерта.

— Ходихте дотам в тъмното?

— Да, често ми се случва. Винаги съм се чувствала в безопасност на този остров — лицето й се изкриви, когато тя осъзна, че никога повече няма да си върне това чувство на безметежно спокойствие. — О, боже!

— Дишайте — напомни й Зак.

Тя пое няколко пъти дълбоко дъх и когато повъзвърна малко самообладанието си, се намести по-удобно на дивана и го зяпна с любопитство.

— Как може да сте толкова спокоен?

— Единайсет години бях в специална част, освобождаваща заложници — такава е моята работа. Сега, разбира се, е различно, защото е замесена сестра ми. Освен това не знам къде ги държат, за да мога просто да се промъкна и да ги освободя. Но ще се погрижа и двамата да се приберат вкъщи живи и здрави, госпожо. Можете да разчитате на това.

Тя кимна и се обърна към невзрачната брюнетка, седнала до нея.

— Старши сержант Тейлър и мис — обърна се към Лили — извинете, не разбрах фамилията ви…

— Морисет — каза Лили, — но, моля ви, госпожо Бомонт, наричайте ме просто Лили.

— И аз ще се радвам да ме наричате Зак, госпожо — включи се и Зак.

— Много добре — възрастната жена се обърна пак към брюнетката. — Джесика, Зак и Лили ще имат нужда от стаи. Ще се погрижиш ли да им ги приготвят?

9

Зак успя да запази маската на спокойствие, която беше поставил на лицето си за пред другите, чак докато вратата на определената му стая не се затвори зад гърба му. Най-накрая, останал сам, той пусна мешката си на пода и приседна на края на леглото. Едва забеляза пищната мебелировка и красивите цветове. Единственото, което виждаше, беше, че ръцете му треперят. Започна да свива и отпуска юмруците си с надеждата да ги спре.

Малката му сестричка беше отвлечена.

— Не — прошепна той вбесено. Не можеше да си позволи да я загуби. По един или друг начин той се грижеше за нея още от деня, в който майка му я беше сложила в ръцете му, а после беше качила и двама им на един самолет. Не можеше, нямаше да я загуби.

Само че май не се беше справил блестящо с грижите си за нея, а? Може би Лили беше права. Може би се беше съсредоточил над грешните неща. Например мнението му за онзи Бомонт. Излизаше, че все пак не е преследвал само парите на Глинис. А дори и да е изведнъж това не изглеждаше като най-ужасното възможно нещо на света. Зак имаше достатъчно пари — с удоволствие би осигурявал малката си сестричка и всеки, който е завладял сърцето й. По дяволите, би дал всеки скапан цент, който притежаваше, ако това щеше да я върне невредима у дома.

На всичкото отгоре това не беше единствената му вина спрямо нея. Той с готовност се отказа от грижите за сестра си веднага щом навърши осемнадесет и напусна дома. Прехвърли отговорността за нея на друг без изобщо да се замисли и нито веднъж не си направи труда да се увери, дали дядо й я е научил на елементарните неща от живота.

Нито пък се опита да я опознае, когато пак я взе под крилото си след смъртта на дядо си. Беше толкова зает да я пази от измамниците, които преследваха наследството й, че пренебрегна възможността наивността й да я прави толкова уязвима.

Беше си вадил заключения за Глинис, без да отдели време да опознае човека, в който се е превърнала с годините. А сега имаше реална опасност никога повече да не я види.

Не! Зак скочи на крака със стиснати зъби. Не, за бога, няма такъв вариант, така че дори не си го помисляй! Щеше да си върне Глини. И Бомонт също, ако това щеше да я направи щастлива. Проклет да е, ако загуби още някой, на когото държи — беше преживял твърде много раздели в досегашния си живот. Загуби родителите си, баба си и повече приятели, с които се беше бил рамо до рамо, отколкото можеше да преброи на пръсти. Тогава не можеше да направи нищо, за да промени обстоятелствата. Но сега щеше да обърне земята, ако трябва, за да намери сестра си.

Е, не беше започнал много добре. Трябваше да настоява да се обадят на полицията още щом разбра за отвличането. Обаче тогава цялото му внимание беше насочено към това да не го изритат от къщата, защото така щеше да загуби контрол над ситуацията. Утре сутринта щеше да поправи това. Междувременно и той имаше своите източници.

Вдигна телефона, поставен на нощното шкафче, и набра номера на кредитната си карта с една ръка, докато с другата ровеше в мешката за тефтерчето си с телефони.

Малко по-късно от другата страна на линията телефонът иззвъня три пъти, преди да се включи телефонният секретар. Прозвуча гласът на приятеля му Купър Блексток, който казваше да му оставят съобщение. След това записът беше рязко прекъснат от ядосано ръмжене.

— К’во искаш?

Зак погледна часовника и се намръщи.

— По дяволите, Куп. Извинявай. Не знаех, че е толкова късно.

— Зак — гласът на Куп стана значително по-дружелюбен. — Ти ли си?

— Да.

— Полунощ, копеле такова. Какво става с теб? Чух, че сестра ти била взела някаква невероятна мацка да живее с нея. Мисля, че Ракетата е изровил някаква информация за нея, но не иска да я сподели с мен, така че ще ти дам да говориш с него. Не е ли това върхът? Кой би се сетил, че оня тип, който винаги ни разказваше повече подробности за сексуалния си живот, отколкото сме искали да знаем, сега е станат толкова дискретен.

— Куп…

— Да, знам — приятелският му смях избоботи по линията. — Даже Питър Пан пораства в един момент. Да се върнем на сестра ти, Ракетата ми каза, че била избягала с някакъв мъж. Намери ли ги вече?

Зак стисна слушалката. Изведнъж осъзна, че не иска да изрича ужасните думи на глас, защото това сякаш щеше да ги направи по-истински. За съжаление нямаше друг начин.

— Имам проблем, тук, Леден. Намирам се в къщата на гаджето й на остров Оркас, изглежда Глини и Бомонт са били отвлечени на път за насам.

— Какво? — веселостта се изпари от гласа на Куп. — Исусе! Как мога да ти помогна?

— Предполагам, няма шанс да си интервюирал някой от сиатълското ФБР за някоя от книгите си?

— Не, човече, съжалявам. Нямам никаква връзка там.

— Тогава по-добре ми дай Джон. Имам нужда от неговите източници.

— Ей сега, изчакай секунда.

Зак го чу да вика Ракетата, а след това явно тихичко му обясни каква е ситуацията, защото Джон взе слушалка след минута и започна направо.

— Ще се обадя в сиатълското ФБР, Зак. Ще разбера от оперативните агенти дали тези от частта за освобождаване на заложници са дискретни и може ли да се разчита на тях. Да не се окажат някои от онези задници, които държат повече да си видят името във вестника, отколкото да осигурят безопасността на отвлечените.

Тази подробност беше много важна. Повечето от жертвите на отвличания, с които Зак се беше занимавал, бяха военни, така че не беше имал много вземане-даване с ФБР. Но частта му беше освобождавала достатъчно похитени посланици и бизнесмени, за да знае, че понякога само от специалния агент зависи дали жертвата ще се прибере вкъщи жива и здрава или в найлонов чувал. Възможността да остави живота на сестра си в ръцете на някои такъв мръсник, гонещ единствено известност, вледени кръвта във вените му.

Сякаш беше прочел мислите му. Джон зададе следващия си въпрос делово, дори рязко.

— Разкажи ми подробностите, за да реша какво друго трябва да се направи.

Зак изрецитира всичко, което знаеше, все едно докладваше пред по-висш офицер, а Ракетата слушаше безмълвно. Обади се отново едва, когато разказът свърши.

— Искаш да ми кажеш, че основната жертва е Бомонт ли? — изрече той с преднамерено безразличен тон.

— Тъй вярно — отговори Зак, след което реши да хване направо бика за рогата. — Смешно, нали? На фона на моите обвинения срещу него.

— Да, явно напоследък ти се случват доста смешни неща.

Каквото и да искаше да каже с това. Обикновено Зак би настоявал да разбере. Освен това би доловил странната нотка в гласа на Джон и би го измъчвал безмилостно, докато не разбере какво значи. Но точно в този момент имаше много по-важни неща, за които да мисли.

— Имаш ли хора, с които да ме свържеш? Знам, че това е извън обичайната ти сфера на дейност, но наистина трябва да знам, ако се носят слухове за други подобни случаи — той прекара пръсти през косата си. — Господи, Джон, започвам съвсем на сляпо. Дори не знам къде точно са били отвлечени Глинис и приятелят й. Може да е навсякъде по пътя от вкъщи дотук. Майката на момчето беше изпаднала в истерия и не можа да ми даде достатъчно информация.

— В такъв случай да се надяваме, че е обърнала вече едно-две питиета, което ще й гарантира добър сън. А утре сутринта вече ще се е поуспокоила и ще разбереш повече — каза Джон. — Междувременно е добре и ти да се опиташ да си починеш, а аз ще се поразровя тук-таме да видя какво мога да науча. Остави ми телефон, на който мога да те намеря. Не, чакай, това не е добра идея — вие ще искате линията да е свободна, за да могат похитителите да се обадят. Исусе. Зак, трябва най-накрая да довлечеш задника си в двадесет и първи век — ти сигурно си единствения ми познат, който няма клетъчен телефон. Но, нищо де, няма значение — промърмори той и Зак можеше да се закълне, че почти надушва как нервните му клетки правят контакт. — Тази работа можем да я оправим. Обади ми се утре преди обед и ще ти кажа какво съм научил.

— Благодаря ти, Джон — благодарността, която звучеше в гласа му, беше искрена и неподправена. За да прикрие смущаващата сила на емоциите си, Зак се прокашля и додаде весело: — Направо бих те мляснал по устните.

— Не и в този живот, приятелче — Джон изведнъж стана сериозен. — Не се отчайвай, Закария. И ако с Куп ти трябваме там, веднага ни кажи. Той каза, че сме на около пет часа път с кола. Какво?

Зак чу забързан шепот на другия край на линията и после пак гласа на Джон в слушалката.

— Ледения каза, че можем да стигнем много по-бързо, ако наемем чартър. Така че ако имаш нужда от нас, само се обади.

Когато след малко се сбогува и затвори, Зак се чувстваше много по-добре. Реално нямаше причина, защото не беше много по-близо до целта си — да върне Глинис — отколкото беше преди десетина минути. Но поне беше задействал нещата, а и беше успокоително да поговориш с приятели.

Известно време крачи из стаята, а после започна да се приготвя за лягане. Не очакваше да може да заспи, но така поне имаше някаква цел. След като се съблече по боксери, той взе тоалетната си чантичка и се запъти към банята. На прага й внезапно се спря. Чудесно! Пак страхотният му късмет. Не стига, че с Лили им дадоха съседни стаи, ами и банята им беше обща. И тя явно я беше използвала точно преди него. Вътре беше топло, пълно с пара и ухаеше едва доловимо на дамски парфюм, а нещата й вече бяха пръснати по цялата поличка. Докато стоеше и се взираше в бъркотията, Зак си спомни думите на Куп, че Джон бил събрал информация за нея. Беше забравил да попита за това. Не беше в негов стил да изпуска детайли.

После раменете му лекичко потрепериха. Голяма работа! Ще разбере информацията утре. Той се пресегна и взе едно луксозно изглеждащо бурканче, обърна го наопаки и се загледа в етикета. След това отви капака му и помириса съдържанието, преди да го върне обратно там, откъдето го беше взел. До него имаше блестяща златна тубичка. По дяволите! Завъртя объркано глава, когато, без да иска изстиска цялото й съдържание — яркочервено червило. Жените винаги мъкнат милиони боклуци с тях. Неговата тоалетна чантичка беше издържана в съвсем спартански стил.

Внимателно върна колкото можа от червилото, а другото избърса. После отстъпи една крачка назад с вдигнати ръце, за да не прави други бели. Извади от собствената си чантичка четка и паста, изми си зъбите и изпи три аспирина. Докато се взираше в мократа хавлия, простряна на пръчката за завесата, обграждаща банята, и в сложната система с масажор, той реши да отложи къпането за следващия ден.

Но около четири сутринта, след като вече се беше изморил да се върти от едната си страна на другата, той все пак стана и си взе дълъг горещ душ. Когато най-накрая сънят го обори, беше минато пет часа.

 

 

Слънцето изгаряше главата му, а настилката на самолетната писта под краката му се бе размекнала в ужасната африканска жега. Беше му студено, беше потен и ръцете го боляха да държи петмесечната си по-малка сестричка. Тя го беше олигавила целия, непрекъснато дъвчеше капака на джоба му и всеки път, когато пухкавото й телце се опреше в него, жега като в пещ опарваше бялата му памучна риза и маскировъчните му шорти и оставяше отвратителни мокри петна. За капак на всичко, ухапаното от насекомо на левия му крак, точно под ритащото й стъпалце, сърбеше до побъркване. Стомахът му се свиваше от притеснение толкова силно, че той се притесняваше да не повърне.

Зак преглътна, за да овладее гаденето, и като пренебрегна отвратителното си състояние, вдигна глава и се втренчи в родителите си.

— Не ме карайте да си тръгвам оттук — примоли се той за последен път. Те го отпращаха далеч от единственото място, което чувстваше като дом, и той би дал и направил всичко на света, за да ги накара да променят решението си. — Стюардесите могат да се грижат за Глини.

Той погледна умолително баща си, а след това и майка си. Когато я видя, че си гледа часовника, разбра, че изобщо не беше чула думите му, сякаш беше глуха. Така че той насочи всичките си усилия към баща си.

— Моля те, татко. Ти сам каза, че дядо ще чака на летището. Нека стюардесите му предадат Глини. Не е нужно и аз да отивам.

— Синко, тя ще расте в чужда земя, а ти си по-големият й брат. Разчитам на теб да я пазиш.

Зак издаде напред долната си устна.

— Не е честно! Аз съм на единадесет, какво мога да направя? Да не би да познавам това място, Филаделфия, както равнините тук. То е територия на дядо. Нека той се грижи за безопасността на Глини.

— Разбира се, че ще се грижи. Но той остарява, така че тя ще има нужда и от твоята сила и енергия.

— Но ако дядо е стар, не мислите ли, че две деца ще му дойдат прекалено много? Момичетата се гледат по-лесно — пратете му само Глини. Момчетата само създават проблеми и изморяват хората — знаеше това със сигурност, защото майка му го повтаряше постоянно.

Тя вече му се намръщи.

— Не спори с баща си. Ти също си тръгваш и това е краят на този разговор — майка му се наведе и го целуна по челото, а той затвори очи, за да се наслади по-пълно на тази необичайна милувка. Докато се изправяше, тя приглади една паднала над очите му къдрица. — Няма да е толкова зле, скъпи.

После погледна баща му.

— Питър, трябва да тръгваме. Искам да прочета онова приложение, което остана в селото. Закария, дръж се добре, когато стигнете при баба и дядо. Грижи се за сестра си. Скоро ще дойдем да ви видим.

Изведнъж Зак се оказа вече на самолета, а проклетото бебе дъвчеше джоба му, докато той притискаше лице към прозореца. Видя, че родителите му си тръгнаха преди самолетът даже да се е насочил към пистата. Той отклони поглед от техните отдалечаващи се гърбове, погледна сестра си и горчив яд се надигна в гърлото му. За всичко беше виновна тя. Всичко вървеше прекрасно, преди тя да се роди. Ако не беше тя…

Но когато устничките й се разтрепериха и тя започна да хленчи, когато самолетът профуча над пистата и се издигна в небето, той я притисна към себе си, за да я успокои. Малките й мокри ръчички се обвиха около врата му, той я гушна още по-здраво и зашепна в ухото й успокоителни думички, докато гледаше как всичко, което познава и обича, се смалява до размера на монета, а после изчезва.

 

 

С едно рязко вдишване Зак се събуди. Премигна няколко пъти, очите му пареха от непролятите сълзи, а стомахът му се свиваше от познатото чувство за изоставеност. Той полежа така, загледан в тавана, като поемаше дълбоко въздух и го издишаше на равни интервали, за да свали ускорения си пулс до нормални стойности.

Господи… Като дете беше преживявал този момент в толкова много от сънищата си, че накрая беше спрял да ги брои. Самотата беше начина му на живот през онези години, когато единствено милото отношение на баба му и смехът на сестра му намаляваха усещането за изолираност. Обещанието на мама да дойде да ги види се беше оказало въздух под натягане.

През първата и даже през втората година в онова омразно филаделфийско имение той се беше надявал родителите им да се появят внезапно и да признаят, че са направили грешка, като ги изпратиха с Глини там. После обаче той порасна и заряза детинските си мечти. Родителите му бяха пробутали бремето на родителството на баба и дядо. Бяха си направили труда да ги навестят всичко на всичко четири пъти и дори тогава не се опитаха да скрият нетърпението си да се приберат обратно при работата си. Съдбата на група непознати в далечно африканско село видимо значеше повече за тях, отколкото той и Глини.

Но това беше тогава. Той вече от много отдавна не беше уплашено единадесетгодишно момче. Бяха минали години откакто се събуждаше разплакан като бебе за нещо, случило се толкова отдавна, че почти не си го спомняше — освен в сънищата си.

Раздразнен, Зак се претърколи и погледна часовника. Седем и четиридесет и пет. Не беше поспал дори три часа. Но имаше работа за вършене, така че стана и отиде в банята, където си взе няколко аспирина и ги сложи в чаша вода да се разтварят. Нямаше нужда да е психоаналитик, за да разбере какво е предизвикало този сън отново след толкова години. Лицето, което го гледаше в огледалото, беше мрачно. Той се пресегна за самобръсначката си и за малката опаковка гел за бръснене, която си носеше. За пореден път беше изоставил сестра си, но сега със сериозни последици — на живот и смърт.

Но провалът му този път не беше окончателен и той възнамеряваше да направи всичко възможно, за да оправи нещата изцяло. Десет минути по-късно Зак вече излизаше от стаята си.

Като слезе по стълбите, видя по-невзрачната от двете сестри, с които се бе запознал предната вечер, да минава през фоайето, понесла пълен поднос. Тя погледна нагоре и така се стресна, че нещата на подноса се изместиха със заплашителен трясък.

— О, боже мой — възкликна тя. — Стресна ме.

— Извинявай. Дай да ти помогна — той взе подноса. — Ти беше Джесика, нали?

— Да. Точно носех закуската в трапезарията — тя погледна към подноса и направи физиономия. — Нищо й няма. Ще се присъединиш ли към нас?

— С удоволствие — той я последва в стаята насреща. Мисис Бомонт и Ричард седяха на дълга маса от черешово дърво; вдигнаха глави при неговото влизане и измъчено му пожелаха добро утро.

Джесика го насочи към един бюфет, където разтовари подноса от товара му — кани с мляко и портокалов сок, малка сребърна табличка с препечени филийки и кристална купа конфитюр.

— Страхувам се, че не е кой знае колко — тя махна към една витрина с чинии и купи. — Но там има овесени ядки, ако искаш и прясно кафе.

— Благодаря — Зак вдигна рамене. Никак не му се ядеше, но предполагаше, че някоя и друга хапка би облекчила главоболието му. Той остави подноса, сложи лъжица конфитюр върху една препечена филийка, наля си чаша кафе и занесе всичко това на масата.

Изяде си сандвича и се загледа в мисис Бомонт, докато пиеше кафето си на малки глътки.

— Изглеждате по-отпочинала от вчера — отбеляза той. — Готова ли сте да обсъдим стратегията, с която да си върнем Глинис и Дейвид?

— Разбира се — кимна му величествено тя.

— Добре. Тогава първото нещо, което трябва да направим, е да уведомим властите.

В държанието й веднага се промъкна паника.

— Не!

— Мисис Бо…

— Сам видяхте бележката. Пишат, че ще убият Дейвид, ако се обадим на полицията!

Пишеше, че ще убият и Дейвид, и Глинис. Зак не беше във възторг, че пренебрегваха опасността, в която е сестра му, но обузда раздразнението си. Мисис Бомонт не се контролираше толкова добре, колкото беше помислил преди малко.

— Това е стандартен елемент за този вид престъпления, госпожо — търпеливо я осведоми той. — Разбира се, че те не искат полицията да се намесва — шансовете да бъдат заловени в такъв случай се повишават многократно.

— Пишат, че ще го убият!

— Ги — твърдо я поправи Зак. — Ще ги убият. Животът не само на вашия син е в опасност.

Той разтърси глава и започна по-меко:

— Но не това е въпросът. Тази заплаха е начин за всяване на страх, измислен именно, за да не ви позволи да се обадите в полицията, или в случая — тъй като те може би са в друг щат — във ФБР. В исторически аспект жертвите винаги са имали по-големи шансове, когато и полицията се занимава със случая. Трябва да информираме властите.

— Не.

— Да — изръмжа той решително. — Това не подлежи на обсъждане.

— Как смееш да ми казваш, че нещо не подлежи на обсъждане, младежо! Няма да изложа милия ми Дейвид на риск. А ако въпреки възраженията ми се обадиш в полицията, аз ще… ще… — тя се замисли за момент, за да намери достатъчно страшна заплаха, после вдигна брадичка и го погледна в очите. — Ще отрека, че са били отвлечени!

Зак замръзна.

— Какво ще направите? — попита с опасно спокоен тон.

— Ще кажа на полицаите, че нямам представа за какво говориш. И ще ги помоля да те изгонят от имението.

Отне му огромни усилия да не стане от стола. Искаше да се пресегне през масата и да я хване за врата. Не беше ли комично? Обиждали го бяха най-добрите, беше попадал на инструктори, които му крещяха в лицето, че не струва колкото лайната по обувките им. Никога не бяха предизвикали у него реакция, по-голяма от премигване. А тази жена на средна възраст опъна нервите му до крайност.

Но дори при това положение не му беше сега времето да действа прибързано. Той пое няколко пъти бавно и дълбоко дъх.

— Това ще е грешка, госпожо — тихо и авторитетно поде той. — На кого от двамата смятате, че биха повярвали? На една истерична майка или на човек, който през целия си живот се е занимават с такива ситуации? Но по-важното, мисис Бомонт, е, че ако ме отстраните, ще изложите сина си и сестра ми на излишен риск. Идеята е да намалим риска, на който те вече са изложени, а не да го увеличаваме.

— Моля те, лельо Морийн — обади се Джесика с тих свенлив глас. — Мисля, че трябва да го изслушаш.

— Защо? — попита кисело мисис Бомонт. — Защо той да е по-квалифициран от Ричард, например?

Тя луда ли беше? Зак я зяпна невярващо за момент, преди да успее да възвърне на лицето си непроницаемия вид, изразяващ единствено студен професионализъм. Когато проговори, гласът му беше тих.

— Заради единадесетте години в морската пехота, госпожо, през които по-голяма част от работата ми беше да спасявам отвлечени за заложници хора.

— Да, но…

— И извинете, че ви го напомням, но вчера ми отне по-малко от минута да обезоръжа племенника ви. Какво ви кара да мислите, че той би се справил по-добре с престъпниците?

Бузите на Ричард почервеняха, но — трябва да му се признае — потупа леля си по ръката и каза:

— Той има право, скъпа.

Устните й потрепериха, но погледът й продължи да бъде упорит.

— Няма да се обаждаме на полицията.

— Добре — съгласи се Зак. — Няма да им се обаждаме.

За сега. Той разбра, че тя смята, че по този начин ще развалят сделката с похитителите. Така че, ако се обадеше на федералните, въпреки протестите й, това може сериозно да увеличи опасността за Глини и Дейвид. Реши да отстъпи днес, да разбере какво е открил Ракетата и да постави въпроса отново утре.

— Но разберете, че с проблема ще се занимавам аз. И за това няма да спорим. Аз имам най-голям шанс да върна Дейвид и Глини невредими вкъщи — той я изгледа твърдо. — Разбрахме ли се?

Тя кимна неохотно, но все пак показа, че е съгласна, и Зак продължи деловито:

— Добре. Тогава да си изясним някои основни правила. Не ми пука кой ще вдига телефона, но никои няма да говори с похитителите, освен мен.

— Но ако това ги ядоса? Те може да наранят Дейвид.

Тя започваше сериозно да го вбесява. Колко й трябваше на тази жена, за да разбере, че не само нейният скъпоценен Дейвид можеше да пострада?

Но той си наложи да успокои гласа си.

— Няма да се ядосат, ако ги подхванете правилно. Направете се, че сте камериерката, че сте иконома, че не знаете английски — изгледа всеки член на семейството с най-авторитетния си слушайте ме и го правете добре сержантски поглед. — Правете каквото искате. Но ако ме няма до телефона, накарайте ги да чакат и ме намерете.

10

Лили изпита гордост от себе си, защото успя да се загуби само веднъж, докато се опитваше да стигне до главното крило на имението. Но многото завои, както и не толкова елегантните протести на стомаха й, който не беше получил навреме дажбата си я караха да си мечтае кисело за приказна пътечка от трошички. Освен че щеше да й покаже пътя, добре би й послужила, за да позалъже глада. Лека-полека дори трошичките, вдигнати от пода, започваха да й се струват апетитна храна. Това място беше просто огромно, а точката, от която тръгна, беше някъде далеч в сърцето на западното крило, където бяха настанени.

Умът й за малко се отклони от глада и на устните на Лили се появи иронична усмивка. Без съмнение този, който беше избрал стаите им да са една до друга, си беше мислил, че по този начин дискретно им прави услуга. Надали семейство Бомонт знаеха, че да сложат нея и Зак един до друг прилича повече на подтикване към криминално деяние, отколкото на услуга.

Е, може би не беше точно така. Тя се замисли, докато слизаше по централното стълбище. Вчера през деня беше видяла малка част от един различен Зак, а вечерта опозна една друга, професионална, компетентна и целеустремена страна от личността му. Вече започваше да подозира, че той е много по-сложен, отколкото си мислеше в началото. Вярно е, че беше добре запозната с целеустремеността като черта от характера му, нали той още от началото не криеше твърдото си решение да я изхвърли от живота на сестра си. Просто вчера вечерта Лили беше сметнала авторитета му, с който раздаваше командите си, за очарователен.

Тя може да мислеше, че Зак греши по въпросите, касаещи Глинис, но и за секунда не отричаше, че е много привързан към нея. И за своя изненада, беше се научила да разчита знаците, които показваха какво в основни линии мисли Тейлър. Например, въпреки че той не беше показал открито някаква емоция, тя инстинктивно беше разбрала, че е притеснен до побъркване за сестра си.

Тя стигна до края на стълбището и цивилизования шум от прибори, докосващи се до китайски порцелан, и приглушените гласове я насочиха към стаята срещу салона, в който бяха предната вечер. Тя прекоси фоайето.

Когато се спря на вратата на трапезарията, всички разговори замряха. Джесика й се усмихна колебливо.

— Добро утро — поздрави тя с мекия си глас. — Влизай. Тук не се церемоним много-много. Гладна ли си?

Без да дочака отговор, тя й посочи стъкления шкаф.

— Закуската е на самообслужване. Ще намериш чинии и купички от другата страна на сервиза за кафе.

Лили тайно преброи присъстващите, докато вървеше към шкафа. Освен Джесика, тук бяха още Зак, Ричард и мисис Бомонт. Нямаше ги единствено Кристъфър, мъжът на Джесика, и по-крещящо изглеждащата й сестра Касиди. Но тъй като беше понеделник, нищо чудно вече да бяха отишли на работа. Нетърпелива да закуси, тя насочи вниманието си от двамата липсващи към храната, наредена пред нея. Сърцето й се сви. Изборът беше учудващо беден.

Лили се смути, когато разбра, че разочарованието при вида на студените овесени ядки и също толкова студените препечени филийки се е изписало на лицето й. Мисис Бомонт се обади с школувания си в скъпи училища глас:

— Моля да ни извините за неподходящия избор на закуска, но се страхувам, че Ърнестина, готвачката ни, е сломена и трябваше да остане в леглото си — горната й устна потрепери. — Разбирате ли, Дейвид е нейният любимец.

— Разбрахте ли нещо ново тази сутрин?

— Нищичко. Ако нещо се случи със скъпия ми Дейвид, просто не знам какво ще правя.

Зак се размърда на мястото си. Необичайната грубост на това негово движение привлече вниманието на Лили и вълна на тревога я заля от глава до пети. Защото, макар че мълчеше и изглеждаше съвсем спокоен, тя разбра, че той е на ръба на търпението си. Това беше същото подобие на телепатия, с което предния ден беше усетила колко е разтревожен за Глинис. Явно никой от останалите не забелязваше нищо нередно в поведението му, но на нея й беше по-ясно, отколкото ако Зак беше развял сигнални флагчета над главата си. Доматеночервената „Хенли“, която беше облякъл, изглеждаше съвсем подходяща за случая, защото доколкото Лили разбираше, той целият се беше превърнал в гигантски предупредителен флаг.

Раздразнението му явно беше свързано по някакъв начин с мисис Бомонт, така че Лили се насочи към нея. От една страна, тя искаше да попречи на тази жена да направи отново това, което беше направила, за да ядоса толкова много Зак. От друга, не можеше да издържи още един пореден ден да яде второкласна храна.

— Извинете ме — каза тя, — сигурно ме мислите за ужасно груба. Просто ужасно обичам добрата храна, а откакто тръгнахме от Калифорния се храним само с такива ужасни готови неща, че бях започнала да си мечтая за истинска закуска. Така че имам предложение, което би удовлетворило всички ни. Обожавам да готвя и с удоволствие бих заместила Ърнестина, докато се почувства по-добре.

Предложението беше много изкусително, но мисис Бомонт вежливо отказа.

— О, не. Ти си наш гост. Не можем да те накараме да ни слугуваш в кухнята.

— Вие не сте ме карали — засмя се Лили. — И за мен това не е слугуване. Зак и аз се появихме тук неканени, а вие бяхте така добри да ни предложите гостоприемството си. Така че, моля ви! Позволете ми да се реванширам, макар и само частично, като отговоря на услугата с услуга.

Ричард, който досега кротко беше отпивал от кафето си, отмахна блестящата си кестенява коса от очите и се протегна през масата да стисне ръката на по-възрастната жена.

— Това е много щедро предложение, лельо Морийн. Мисля, че трябва да се възползваме.

Мисис Бомонт го погледна, а след това отмести поглед към Лили.

— Добре, ако наистина нямате нищо против…

— Нямам, честно! Всъщност ще ми е много приятно. Ако някой ме упъти в коя посока е кухнята, ще ви приготвя хубава топла закуска. Всички сме изложени на голямо напрежение. Да сме заредени с добро гориво, ще ни помогне да се справим с това.

Джесика остави изядената си наполовина препечена филийка в чинията.

— Аз ще те заведа.

Когато тя стана от масата, Зак се облегна назад в стола си и погледна Лили с вдигнати вежди.

— Знам, че можеш да готвиш — каза той, а погледът му пробяга по тялото й, спирайки се за малко на герданите от блестящи кристалчета, които лежаха върху пищното й деколте. — Но има голяма разлика между готвенето за един или двама и готвенето за толкова голяма група. Сигурна ли си, че можеш да се справиш?

Може ли да сготви за седем човека? Даже не и толкова, ако приемем, че Кристъфър и Касиди не закусват. Някак си тя се въздържа да завърти очи.

— О, мисля си, че все някак ще успея.

Тя тръгна след Джесика по късо коридорче след фоайето и чу другата жена да си мърмори под носа:

— Толкова голяма група…

Лили се засмя.

— Разбирам — съгласи се тя. — Защо мъжете толкова често смятат, че понеже си слагаме червило и някои части от нас се полюшват, задължително сме некомпетентни? Ооо…

Тази въздишка се изтръгна от дъното на душата й, когато влезе в кухнята.

— Тук е невероятно — кухнята беше произведение на изкуството, напълно съвпадащо с представата й за рак.

— Ти поне си имаш части, които се полюшват — каза Джесика с въздишка. — Де да бях така щастлива. А колкото до червилото…

Нежният й глас откъсна Лили от кухнята, която въодушевено разглеждаше, и тя за първи път погледна внимателно другата жена.

— Трябва да ползваш червило — й каза решително, след като приключи огледа си. — Много жени биха извършили убийство за така добре оформени устни като твоите. Между другото, имам едно червило, което се хващам на бас, че много ще ти отива. Цветът му се казва „розова смокиня“ и аз просто се влюбих в него в един магазин, но като се прибрах вкъщи открих, че никак не подхожда на тена ми. Като приключа със закуската, ще ти го изровя.

Джесика я погледна толкова безпомощно, че Лили не можа да се сдържи и се усмихна.

— Може ли да позная — ти не споделяш страстта ми към гримовете — тя притисна пръсти към гърдите си. — Успокой се, сърце мое. Това е просто шокиращо.

— Според сестра ми си е направо кощунство.

— Поне някакъв вид ерес със сигурност — разсмя се Лили.

— Да, може би, ама не всички сме роби на модата като вас.

— Но, миличка, разбира се, че всички сме. Само че ти още не си срещнала подходящия консултант.

… Досега. За Лили нямаше нищо по-тъжно от неразвит потенциал и като гледаше Джесика, нещо отвътре я караше да я промени напълно. Не само, че младата жена нямаше никакъв грим на лицето си, но и косата й беше прекалено дълга и пищна за тясното й лице, скривайки деликатната му костна структура. Лили нямаше нужда да види етикета, за да разпознае марковата дреха, когато я види, и още от пръв поглед разбра, че пуловерът на Джесика е много скъп. Но разцветката беше съвсем неподходяща за брюнетката, придаваше на хубавата й светла кожа цвят на пръст. Освен това беше прекалено голям за слабичкото й тяло. Джинсите й бяха поносими, но обувките — кошмар. Приличаха на галошите на фермер.

Само че не беше нейна работа да нахълтва в живота на хората и да го променя, затова Лили просто се усмихна и се обърна пак към прекрасната кухня, в която й бяха разрешили да си поиграе. Но докато лакираните пръсти на краката й помръдваха в собствените й високи, отворени отпред ретро сандали, тя си помисли: Засега няма да се меся. Мога да почакам известно време.

Тя се беше отдала на дълбокото си възхищение от невероятните неща и добре заредения килер, когато Джесика несигурно проговори:

— Предполагам, сега ще искаш да не ти се пречкам и да се махна.

Лили бързо се завъртя.

— О, не, не си тръгвай. Помощта ти ще ми бъде полезна, ще ми казваш кое къде е. Тоест, о, миличка, извинявай, глупаво е от моя страна да предполагам, че нямаш по-интересни неща за вършене, или че имаш желание да стоиш в кухнята по-дълго, отколкото ти се налага. Съжалявам. Задържам ли те?

Джесика се разсмя. Смехът й беше изненадващо циничен, все едно току-що беше чула някой много мръсен виц.

— Не, не ме задържаш от нищо по-интересно от ръкоделието, с което се занимавам, а, както семейството ми първи биха ти обяснили, това е просто хоби. А що се отнася до стоенето в кухнята, като имаш предвид, че аз съм отговорна за аматьорската закуска в трапезарията, оставям на теб да прецениш трябва ли изобщо да ме пускат тук.

Лили се изкиска и отвори големия хладилник, за да види с какви продукти ще работи.

— Смятам да използвам гадателските си способности и ще се опитам да позная: Ти не споделяш моята луда любов към готвенето.

— Ако трябва да съм честна, имам чувството, че би могло да ми хареса. Просто не съм имала много възможности да опитам и да разбера.

— Чакай, не ми казвай. Да не би това да е, защото винаги си имала готвач, който да готви вместо теб.

— Нещо такова.

— Горкото бедно богато момиче! Вярвам, не очакваш съчувствие от мен — Лили разбра какво е казала, чак след като думите излязоха от устата й. Изненадващо й хрумна, че се чувства толкова добре с другата, колкото и с приятелката си Мими в Лагуна. Това обясняваше защо, без да се замисли, си позволи да изтърси нещо толкова грубо.

За нейна радост, Джесика явно се чувстваше по същия начин.

— Всъщност, би трябвало да ми съчувстваш. Нямаш представа колко е тъжна моята история.

— Сериозно? — Лили погледна Джесика кисело, след което започна да вади продукти от хладилника и да й ги подава, за да ги слага на плота. Махна с ръка като царска особа, поздравяваща поданиците си. — Хайде, разказвай.

— Ричард, Касиди и аз сме… готова ли си?… Бедните роднини в рода Бомонт.

Лили се разсмя беззвучно.

Джесика се усмихна, от което лицето й от съвсем обикновено се превърна в почти красиво.

— Знам. Шокиращо, нали? Мама е една от онези жени, за които приличието е всичко. Така че, разбира се, си имахме готвач, както всички други. Разликата е, че те наистина бяха богати, докато ние само приличахме на такива. Може би ако и нашата част от семейството имаше поне малко пари, щеше да ми е разрешено да се въртя и аз в кухнята. Но, за съжаление, само наследствените богаташи могат да се държат, сякаш нямат и стотинка. Единственото нещо, което имахме, бяха контактите в обществото — после тя добави горчиво и сякаш на себе си: — Да, наистина. Положително имаме всички онези важни връзки.

Лили не й беше достатъчно близка, за да си позволи да пита какво иска да каже, затова просто обърна нещата на шега.

— Е, аз пък нямам никакви връзки извън ресторантьорството. Но ако се държиш за мен, хлапе, поне мога да те науча да готвиш.

— Наистина ли?

— Да, съвсем сериозно.

Джесика се приближи и надникна през рамото й.

— Какво смяташ да направиш?

— Нещо съвсем простичко и лесно, защото тази сутрин сме малко притеснени откъм време. Ще направим питки, пълнени с бъркани яйца, и плодова салата от пъпеши и боровинки. Мъжът ти и сестра ти ще се присъединят ли към нас?

— Сс… сигурно.

— Мислех си, че може би вече са тръгнали за работа.

— О, не, офисът на „Би Нетуъркс“ е на горните етажи в източното крило.

— Добре тогава, ще сготвим за седем човека — тя посочи яйцата, гъбите, червените пиперки, лука и сиренето, наредени върху плота. — Виждаш ли тук нещо, към което някой да е алергичен?

— Не.

— Добре, тогава първо ще направя дресинг с маково семе за салатата, така че докато готвя другите неща, той да се изстуди.

— Как да ти помагам?

— Нарежи пъпеша и направи плодовата салата — отговори Лили като се пресягаше за купата. — Режи на кръст.

Джесика вдигна вежди и Лили й демонстрира какво има предвид, като разряза пъпеша на четири по дължина и после й подаде ножа. След това се зае със своята част от работата — сложи кутия ванилово кисело мляко в купата, добави малко лимонов сок и маково семе. След няколко минути отклони поглед от портокаловата кора, която стържеше в купата.

— Мисля, че видях листа от бостънска маруля в хладилника, така че като приключиш ги извади и сложи по няколко във всяка чиния за украса. Сложи четири-пет резенчета пъпеш и ги посипи с шепа боровинки — тя разбърка за последен път дресинга, покри купата с пластмасов капак и я сложи във фризера да се изстуди. След това се хвана да нареже зеленчуците.

— Как го правиш? — попита Джесика след малко.

— Кое?

— Да режеш толкова бързо, без да се порежеш.

Лили се разсмя.

— Въпрос на практика. Тренировки.

— Може ли да научиш и мен?

— Разбира се. Ела тук — когато Джесика се приближи, Лили хвана лявата й ръка. — Номерът е да държиш пръстите си свити.

И тя й показа как да държи зеления лук, така че да няма опасност за пръстите й. Довърши лука, започна да реже пиперките на дълги резенчета, а после подаде ножа на другата жена.

— Искаш ли да се пробваш на тях?

Джесика се справи по-добре, отколкото самата тя очакваше, но и за секунда не успя да достигне страхотната скорост на Лили. Тя се засмя и продължи с предното нещо, с което се беше захванала — махна корите от резените пъпеш.

— Виждам, че имам нужда от още упражнения.

— Идвай в кухнята един час преди всяко хранене и ще ти ги осигуря — повдигна вежди Лили.

— Може и точно така да направя — усмихна се Джесика и хвърли корите на пъпеша в кошчето, което Ърнестина държеше до мивката. Изобщо не беше очаквала нищо такова, даде си сметка тя, докато вадеше чинии за салата от шкафа и ги нареждаше на плота, за да ги украсява. Не беше очаквала, че ще хареса Лили толкова много, че изведнъж ще я почувства толкова близка — все едно бяха най-добри приятелки от гимназията, които току-що са се срещнали отново и продължават откъдето са спрели предния път.

Не беше ли изумително? С прелъстителната й руса коса, блестящите бижута и полюшващата се походка, Лили беше типът жена, който караше Джесика да се чувства по-непривлекателна от остатъците от снощна вечеря. Тя беше една от онези ултраженствени дами, които явно инстинктивно знаеха и разбираха всички онези неща, за които Джес нямаше и представа. В какви цветове да се облича, какъв грим да си купи, как да комбинира дрехите си, така че да изпъкнат предимствата й. Жената като Касиди.

Само че Лили не я караше да се чувства не на място. Тя я караше да се смее, помисли си Джесика с топлота. Караше я да се чувства… полезна.

— Изглежда много добре — кимна Лили към подредените плодове върху листите от салатка. Извади дресинга с маково семе от фризера и го подаде на Джесика. — Разбъркай го хубаво и излей по малко по средата на пъпеша. И ако ми покажеш къде има поднос, смятам да напълня питките и яйчената смес и сме готови.

Само след няколко минути, понесла поднос, върху който внимателно беше подредила чиниите със салата, Джесика последва Лили в трапезарията. Почувства се толкова горда от постигнатото, сякаш сама беше измислила и приготвила всичко от менюто. Първия човек, който видя като влезе, беше съпругът й Кристъфър и усмивката й се разшири още повече от инстинктивната радост, която изпитваше всеки път като го види. Тя забеляза, че сестра й все още не се е появила — не че това беше нещо важно. Касиди винаги закъсняваше… пък и със сигурност нямаше нищо общо с факта, че Кристъфър беше слязъл по-късно в трапезарията — това беше просто съвпадение. Джесика обиколи масата, поднасяйки салата първо на тъмния морски пехотинец, който, честно казано, доста я изнервяше, а след това и на семейството си.

— Не мога да повярвам — ахна леля Морийн, докато местеше поглед от красиво наредената чиния към Лили, която слагаше питки в чиниите за хляб. — Направо е невероятно. Нямаше те само десет минути. Как, за бога, успя да приготвиш нещо толкова хубаво за толкова малко време?

Лили повдигна рамене.

— Това ми е работата — по професия съм готвач. Освен това имах незаменима асистентка — тя се ухили на Джесика и се обърна пак към Морийн. — Всъщност племенницата ви направи салатите.

— Е, изцяло по твои инструкции — напомни Джесика. Като сложи всички чинии на масата, тя подпря подноса на шкафа и седна до Кристъфър.

— О, да, Джеси прекрасно се подчинява на инструкции — Касиди влетя в стаята, облечена по най-подходящия възможен начин, с масивни бижута и с небрежно разрошена коса. Джесика знаеше, че й отнема цяла вечност докато я нагласи по този начин. — Добро утро на всички.

Тя се настани на свободния стол до Зак, към който Лили точно се беше запътила, и зяпна салатата пред себе си.

— Ти какво свърши, Джес? Изми листата от салатка?

Джесика усети как започва да изчезва, просто избледняваше, докато не стана част от мебелировката. Много често се чувстваше така в компанията на по-малката си сестра.

После изведнъж Кристъфър стисна бедрото й под масата, а Лили измери Касиди с поглед, докато си взимаше ленената салфетка и я разгръщаше.

— Всъщност я направи цялата. Наряза плодовете, нареди ги и им сложи дресинг. И, както виждаш, е свършила страхотна работа с аранжирането. А какво можете да правите вие, мис Бомонт?

Въпросът беше зададен с идеално вежлив тон, но страните на Касиди се зачервиха под безупречния й грим. А Джес изненадващо започна да се чувства нещо повече от тапетите наоколо.

— Касиди пазарува — помогна Ричард и вдигна питката към устата си. Отхапа си и одобрително закима.

Касиди го погледна кисело. После се обърна към Лили с надменна усмивка.

— Истинската ми стихия е благотворителността. Някой трябва да се грижи за по-малко имащите — тя наведе глава към чинията си, но не взе вилица да опита закуската. — Главен готвач обаче наистина е полезно малко занятийце. Ако си търсиш работа, сигурно ще мога да ти намеря в прислугата на някой познат. Хората винаги имат нужда от помощ.

Джесика потрепери от грубостта на сестра си, а леля Морийн остро се възмути:

— Касиди!

Но Лили само й се усмихна.

— Много мило от твоя страна, но вече си имам работа.

— Наистина ли? Надявам се, че работиш за добро семейство, скъпа. Или може би готвиш за организирани вечери в тесен кръг?

— Не, главен готвач съм.

Касиди нетърпеливо повдигна рамене.

— Готвач, главен готвач, каква е разликата?

— Основно в образованието — главният готвач го има в повече. Аз завърших моето в Кулинарната академия в Сан Франциско и в „Кордон бльо“ в Калифорнийското училище за кулинарни изкуства в Пасадена. После съм стажувала няколко години при двама от най-добрите главни готвачи в Лос Анджелис.

Внезапно Зак изпусна вилицата си. Тя изтрака по порцелана на чинията му и Джесика се обърна навреме да види как той отблъсква стола си от масата.

С полузатворените си клепачи и устата, на която никога не се появяваше усмивка, той й изглеждаше направо плашещ, но явно сестра й беше на друго мнение. Тя се протегна да прокара красиво лакирания си нокът по ръката му и му хвърли закачлив поглед изпод дългите си мигли.

— Не ни напускате толкова бързо, нали?

— Напускам ви — лицето му беше безизразно, докато зяпаше как пръстът й нежно очертава веничките, прозиращи под загорялата му кожа. — Трябва да се обадя на няколко места.

Той си издърпа ръката от нейната, заобиколи масата и излезе от стаята. Известно време никой не каза нищо, след това Лили остави салфетката си и се изправи.

— Нали ще ме извините? — промърмори тя. — Трябва да поговоря със Зак, после ще се върна да изчистя кухнята.

— О, скъпа, няма нужда да го правиш — каза леля Морийн и размаха ръце.

— Нямам нищо против, наистина, мисис Бомонт. Това е също част от работата.

— Какво? — осведоми се мило Касиди. — Големият важен главен готвач си няма малки работливи пчелички, които да вършат мръсната работа вместо него?

— Млъквай, Касиди — сопна се Джесика.

Сестра й я погледна студено.

— Я гледай, мишката проговори — после се обърна и се загледа в гърба на Лили, докато тя излизаше от стаята.

Веднага след като малката блондинка изчезна, Касиди пак се обърна към Джесика и отвратителното й самодоволство накара стомахът на Джеси да се преобърне.

— Кристъфър каза ли ти за това как… ме обслужи… тази сутрин?

11

Главен готвач! Зак крачеше бързо през фоайето и нагоре по изящното стълбище, като вземаше по две стъпала наведнъж. И не просто обикновен готвач, който се кичи със званието само на думи, а високообразован професионалист. Псуваше под носа си с изобретателност, вдъхновена от новото развитие на нещата. Защото макар че много би искал да се подиграва сам на себе си за глупавите си идеи, в момента се чувстваше ужасно.

Нищо не може да се сравни с това грешките ти да те поставят в неудобна ситуация. Изведнъж той вече нямаше как да убеди дори себе си, че въпреки кариерата й, Лили може все пак да е търсачката на наследства, за която я беше нарочил. Макар и твърде късно, сега разбра какъв недостатък в логиката му го тормозеше предния ден, когато беше твърдял, че тя се притеснява, че ако Глинис и Дейвид се разделят, ще загуби своя дял от наследството. Зак се удари силно по челото. Как така не се сети, гений такъв, че ако тя се притесняваше за своя пай от парите на Глини, щеше да бъде изцяло на твоя страна да развалите голямата любов? Ако Глинис се сдобие със съпруг, който да се грижи за финансите й, шансовете за измъкване на пари от нея биха намалели значително.

Зак издиша и сви рамене. Голяма работа! Беше сбъркал и беше отправил куп несправедливи обвинения към нея. Какво пък толкова, щеше да се извини.

Даже при положение, че все още се чудеше какво беше това у нея. Трябваше да има нещо нередно. Колкото и добра работа да имаше, никой не се сближава така бързо с някого, когото познава от толкова кратко, колкото Лили познаваше сестра му. Никой извън морската пехота.

— Зак.

При звука на мекия й глас той се обърна и я видя разлюляла прелестите си с онази нейна полюшваща се, женствена походка. Изглеждаше като всичко, за което един морски пехотинец някога би мечтал, като се приближаваше към него върху чифт от вечните й високи токчета. Той измарширува напред да я посрещне.

— Добър номер ми направи, не смяташ ли? Сигурен съм, че си много горда от себе си.

Тя избухна в смях.

— Трябва да си призная, нищо не ме забавлява повече от това да ме мислят за Курвата от Страната на търсачите на съкровища.

Той я хвана за раменете и я избута до една от стените.

— Коя си ти, госпожице?

Лили дори не се направи на притеснена. С дланите, притиснати към ламперията зад гърба й, тя вдигна брадичка и го погледна право в очите.

— Точно тази, за която се представям още от началото, войниче. Приятелка на Глинис.

— Да, бе! И случайно заряза цялата си прекрасна кариера по дяволите, за да се появиш в живота ми и да ме спреш да разваля така наречения годеж на сестра ми?

— Не съм зарязала нищо. Главен готвач съм на една корпоративна яхта и следващото ми плаване започва чак последната седмица на май. Но на другия въпрос отговорът е да — сви рамене. — Точно затова дойдох. Опитах се да ти кажа, че Дейвид е различен, но ти не искаше да ме чуеш.

Зак с удоволствие усети как раменете й се размърдаха под ръцете му и това му напомни, че да я докосва — особено сега, когато всичките му чувства така се бяха объркали — не беше най-мъдрата идея, и той рязко я пусна.

— Може би щях да съм по-склонен да се вслушвам в думите ти, ако ме беше осведомила, че работиш, за да си изкарваш прехраната — Зак потрепери мислено. Това ли е голямото ти извинение? Дори толкова вбесен и крив, той успя да забележи, че не беше съвсем прав. А най-глупавото беше, че лошото му настроение нямаше нищо общо с факта, че Лили не беше малката мръсница, за която я беше смятал. Това, че се беше държал с нея по най-глупавия възможен начин, беше само черешката на тортата.

Изглеждаше, че Лили по някакъв начин също разбира поведението му.

— Не изпитвам изгаряща нужда да се обяснявам на хора, които правят прибързани и идиотски заключения — думите й бяха лишени от злорадство, нещо странно за човек, който имаше пълното право да подскача наоколо, да прави неприлични жестове и да пее: На-на-на—на-на. — Обаче имам чувството, че не това те тревожи най-много. За какво става всъщност въпрос, Зак?

Стомахът му се сви и той отстъпи една крачка назад.

— Не знам за какво говориш.

— О, да, знаеш. Когато слязох на закуска, ти вече беше напрегнат. Това има ли нещо общо с мисис Бомонт? — тя се протегна и го хвана за рамото, внезапно притеснена. — Тя каза ли нещо? Открили са нещо за положението на Дейвид и Глинис ли?

Гневът, който сдържаше до полуда цяла сутрин, излезе със свистене на повърхността и той удари стената до рамото й.

— Най-накрая. Някой, който да се сети, че и Глини е в опасност.

— Разбира се, че е — очите на Лили се разшириха.

— Но никой друг в тази къща явно не мисли така! Всички те са така притеснени за скъпоценния си Дейвид. Имам нужда да чуя поне една дума на загриженост за сестра си. Исусе, Лили! Сякаш тя изобщо не съществува.

— Сигурна съм, че това е само защото те не я познават, Зак.

Вбесен, той се наведе към нея.

— Аз също не познавам миличкия Дейвид, но поне имам доброто възпитание да се правя, че ми пука за него.

Устните на Лили се присвиха, но тя запази спокойния тон.

— Не, това, което имам предвид, е, че тя не им изглежда съвсем реална, тъй като никой от тях не я е виждал.

— Не искам да слушам никакви глупави извинения — просто няма оправдание за поведението им.

Опирайки ръцете си на стената от двете страни на главата й, той сви колене и се наведе толкова много към нея, че бяха само на косъм от плътна прегръдка. От такава близост той вдишваше мекия й аромат на захаросан лимон и изведнъж цялото му потискано досега напрежение се насочи в съвсем нова посока. Или може би не толкова нова. Нямаше значение. Зак се почувства толкова напрегнат и нервен, имаше нужда от безопасен отдушник, за да изпусне малко парата. Видя се, сякаш отстрани, как навежда глава, така че да докосне врата й, и дълбоко вдишва. Ароматът като че извираше от цялата й кожа, не само от едно място, но в момента не го интересуваше откъде точно. Той просто вдишваше частички от нея, докато не се наложи да оближе устните си, които изведнъж бяха пресъхнали.

— Господи, искам да те целуна.

Тя замръзна.

— Какво?

Той дръпна главата си достатъчно надалеч, за да може да я погледне, като усещаше силните удари на сърцето си в гръдния кош.

— Искам да те целуна. Искам да те целуна от първия момент, в който те видях.

— Да, разбирам — присмя му се тя. — Доста търпелив човек си.

— Ей, не те лъжа! Но имам строго правило никога да не се забърквам с жени, които искат да измъкнат наследството на сест… — гласът му заглъхна. Браво, Ромео! Припомни й всички обиди, които си й нанесъл, това толкова ще я възбуди. — Исках да кажа, че от тогава се въздържам.

— А-ха — промърмори тя небрежно. — Да смятам ли тогава, че официално сваляш от мен обвиненията, че искам да съм приятелка със сестра ти само за пари?

— Да, май ти дължа голямо извинение за някои от нещата, които казах.

— Стига бе, мислиш ли? — тя го погледна с огромните си брилянтно сини очи. — Тогава сигурно и обвиненията, че съм курва, са паднали? Или, чакай! Може би си мислиш, че аз през цялото време подхранвам това твое желание да ме целунеш.

— Не, имам предвид, да. По дяволите… — той погледна надолу към нея и вдигна безпомощно рамене. Точно тези женски двусмислици можеха да го побъркат, а да се оправя и с такова нещо след всичко, което му се беше струпало — ерекцията му отлетя с шеметна скорост.

Но нямаше да остави нещата така.

— Ще ти го обясня на прост английски. Не, не е това причината да искам да те целуна — поясни той. — И да, свалям от теб всички обвинения.

Сякаш бяха останали някакви изгледи да я целуне. Защо й беше дал възможността да си отмъсти като му откаже? Мъдростта на вековете му нашепваше, че трябва да се обърне и да си тръгне.

Напоследък обаче мъдро не беше първата дума, която му хрумваше, като се замислеше за поведението си, защо точно сега да променя това? Зак остана там, където си беше, и я зяпна безсилно.

— Да видим дали съм те разбрала правилно — тя пое дълбоко дъх и от движението бюстът й се притисна в диафрагмата му, оставяйки него самия бездиханен.

После Лили започна да брои на пръсти.

— Оправдана съм по обвинението, че подлъгвам Глинис, за да заграбя от нея каквото мога. Оказва се и че вече не фигурирам в топ 10 на Натруфените уличници. И на теб внезапно ти се прииска да ме целунеш — тънка усмивчица се появи на устните й, когато погледна нагоре към него.

Зак наклони глава, така че устните му се спряха на части от инча от нейните.

— Няма нищо внезапно в желанието ми, Лил. Но иначе потвърждавам. Обобщи всичко доста добре.

— Тогава, приятелче, имам само една дума да ти кажа — тя навлажни с език горната си устна.

Докато я гледаше, той с мъка се въздържа просто да си вземе това, което иска, и да прати по дяволите доброто възпитание. Отклони погледа си към очите й.

— Нека позная. Не става?

— Това са две думи, Тейлър, а аз казах една. Тя е по-кратка и по-мила. Тя е…

— Не — разбрах те.

— Добре.

 

 

— Единственото близко до обслужване нещо, което съм направил за сестра ти — каза Кристъфър като дърпаше жена си към апартамента им, — беше да й предложа да заредя акумулатора, за да запали колата си.

— Да, така каза долу — Джесика го погледна и той я пусна и започна да кръстосва стаята. Боже, колко беше красив. С изваяните си скули, златистокестенява коса и наситенозелени очи можеше да е фотомодел и тя много добре знаеше какво си мислеха хората, когато ги видеха заедно — как, по дяволите, гръцки бог като него е с такава безлична старомодна жена като нея. Не че ги винеше. Тя самата често си задаваше същия въпрос… и със страх се сещаше за единствения логичен отговор — че се е омъжил за нея заради връзките й.

Те се бяха запознали преди две години на благотворително парти, на което порцията струваше хиляда долара, а украсата беше осигурена от нейния комитет. Беше нощ, която нямаше да забрави до края на живота си, защото, дотогава никога не беше вярвала, че можеш да срещнеш някой и веднага да разбереш, че той е единствения за теб — сякаш душите ви проговарят. Само след един разговор с високия, невероятно красив мъж в перфектно ушит смокинг, тя бе разбрала точно това.

Във всеки друг случай някой с неговия външен вид щеше да я накара да си глътне езика и да се притесни до полуда, но той сякаш не разбираше колко прекрасно изглежда. Освен това в компанията му Джесика се почувства красива и забавна почти колкото него. В следващите дни той я бе ухажвал така романтично, че тя не беше на себе си от възторг. Бяха се оженили няколко месеца по-късно и Кристъфър бързо се отказа от апартамента си в Белингам, за да се премести в имението на семейство Бомонт, и смени работата си за пост в семейния бизнес.

Сега той се доближи до нея, за да я погледне, и така смръщи златисти вежди над красиво оформения си нос, че тя за момент реши, че е прочел мислите й. Но явно се беше заблудила.

— Значи се повтарям — изрева той и помръдна мускулестото си рамо. — Съди ме, ако искаш, но аз знам колко лесно позволяваш на Касиди да смачка самочувствието ти. Кълна се, Джес, като приключих разговора по телефона, смятах да сляза директно на закуска, както ти обещах. Не очаквах Касиди да ме причака на стълбите да врънка за разваленото си БМВ и за някаква среща, която просто не можела да пропусне.

— Но тя се появи на закуска и стоя достатъчно дълго, за да обижда гостите ни — дори не спомена лекото присвиване на стомаха си, което й причини телефонният му разговор. Когато Кристъфър закри слушалката с ръка и я подкани да слиза на закуска, тя доби неприятното впечатление, че той не иска да го чува какво говори.

Мъжът й обаче имаше чудната способност да успокоява всичките й страхове. Така направи и сега.

— Какво още да ти кажа? — попита я нежно. — Беше от типичните номера на Касиди. Като разбрах, че проблемът на колата й е изтощен акумулатор, защото — както обикновено — тя не си беше направила труда да затвори добре предната врата, й предложих да го заредя. Но не; изведнъж тя вече не бързаше толкова ужасно много и реши, че е много важно да закуси.

Той прокара пръсти по лицето на Джесика и се взря чистосърдечно в очите й.

— И двамата знаем, че единствената й цел е да създава проблеми на околните.

И, по дяволите, ако не се справя добре, помисли си тъжно Джесика. Тя буквално почувства как всичките й комплекси изплуват на повърхността, но вдиша веднъж дълбоко и тихо, издиша лекичко и не им се поддаде. Участието в готвенето на закуската тази сутрин я беше накарало да се гордее със себе си и сега искаше да задържи колкото може по-дълго това чувство, да изпитва отново и отново онзи прилив на енергия. Погледна към Кристъфър и смени темата.

— Лили каза, че може да ме научи да готвя.

— Така ли ти каза, а? И ти се поблазни от възможността?

— Да — засмя се тя. — Не е ли глупаво?

— Не, разбира се. Не и ако ще ти достави удоволствие — той я погледна внимателно. — Ти я харесваш, нали?

— Да, определено. Тя е мила и забавна.

— Не са много хората, които да заслужат такова описание в наши дни — това беше казано едва ли не рязко, но преди Джес да реши дали само си въобразява, че е така, той продължи: — Какво смяташ, какви са отношенията им с Тейлър?

Тя го погледна изненадано.

— Любовници са — каза, без да се замисли. А после малко по-несигурно: — Не мислиш ли?

— Тя каза ли ти нещо?

— Не, но погледни я. Погледни и него. А и се усеща нещо като… електричество, когато двамата са в една и съща стая. Аз, без да се замисля реших…

Кристъфър поклати глава.

— Не знам, мила. Не отричам, че има химия между тях, но по начина, по който той я гледа, съдя, че не са го направили още.

След това единствено изречение доброто настроение на Джесика се изпари.

— Е, прекрасно — промълви тихо тя. Направи няколко крачки назад, отмахна с две ръце косата от очите си и се загледа тъжно в мъжа си. — За пореден път изявявам безценната си способност да преценявам хората.

Кристъфър я гледаше и веждите му се бяха смръщили от изненада.

— Защо се разстройваш, че не си наясно с любовния им живот?

— Защото, нали съм услужлива, вчера ги сложих в съседни стаи — тя въздъхна, отвратена от себе си.

 

 

Подготвен за отказ, на Зак му отне малко време да смени предавката.

— Какво искаш да кажеш с това добре! — той се дръпна назад, за да погледне Лили. — Добре като отговор на моето не става? Или добре като да, съгласна съм?

— Добре като да. Любопитна съм, разбираш ли? — но дори и с дръзко повдигната брадичка, тя ужасено се питаше какво, по дяволите, прави. Това беше толкова неразумно и тя веднага се опита да се върне назад. — Виж, просто забрави. Беше едно от онези необмислени неща, които човек казва, без да се замисли, но идеята е глупава. Това е ужасно глупава…

— О, не, недей да се отмяташ — прошепна Зак. — Ти каза добре. Вече е късно да си променяш мнението.

Той обви топлата си ръка около врата й, дръпна я от стената към себе си, наведе се и твърдо постави устните си върху нейните.

По цялото й тяло се разля огромна вълна на удоволствие, особено когато разбра, че това нямаше да бъде от онези мокри целувки. Устните на Зак бяха леко раздалечени и устата му майсторски галеше нейната, но езика си той не използваше. Даже и без него обаче — о, господи! — този мъж можеше да се целува! Устните му дразнеха, а после обещаваха всички удоволствия на света. Те леко докосваха нейните… после не толкова леко… после настойчиво ги разтваряха. Когато изведнъж той обгърна целите й устни с уста и лекичко засмука, тя се повдигна на пръсти. Прегърна го с две ръце през врата и импулсивно плъзна върха на езика си по тънката вътрешна извивка, където неговата устна се допираше до нейната.

Зак издаде нечленоразделен звук, допря устни още по-плътно до нейните и с едно движение на границата на грубостта я притисна обратно към стената. Той разтвори бедра и сгъна коленете си, докато не стана почти равен на нейния скромен ръст, после зарови ръцете си в косата й, за да я държи по-здраво. Целувките му ставаха по-настоятелни, но все така целомъдрени. Докато, изведнъж, заедно с един гърлен звук, горещият му език се плъзна покрай леко разтворените й устни и се впусна да изучава всяко кътче на устата й.

Лили се почувства сякаш е пъхнала пръстите си в работещ контакт — електричество премина от влажното проникване на езика му през цялото й тяло — през зърната на гърдите и крайчетата на пръстите й. Мускулите дълбоко между краката й се стегнаха. Тя простена и отвърна на целувката му с всичката жар, на която беше способна, езикът й следваше агресивните движения на неговия, обгръщаше го и го галеше, докато не се сляха в горещ влажен танц.

Малко по-късно Зак отлепи устни от нейните, изруга тихичко, обърна главата й на другата страна и пак се отдаде на целувката. Пръстите му се заровиха в косата й за секунда, после бавно се спуснаха отстрани по шията й, по извивките на раменете й и надолу по вътрешната част на ръцете й. Кокалчетата му лекичко докоснаха гърдите на Лили, но преди тя да успее напълно да издиша въздуха, който пое, те бяха продължили плавното си движение надолу покрай гръдния й кош и талията, до женствената пълнота на бедрата й. Там я хвана по-здраво и ненадейно я вдигна от земята, изправяйки се в цял ръст.

С възклицание на възбуда тя се дръпна назад да освободи устните си и затегна прегръдката си около врата му. Но явно Зак нямаше никакво намерение да я остави да му се изплъзне, защото Лили веднага усети как я притиска между твърдата тапицерия на стената и дори по-твърдото си мъжко тяло. Краката й бяха на няколко стъпки от пода, когато устните му отново намериха нейните. Тъй като нямаше намерение да виси като парцалена кукла, с едно движение тя обви крака около тесните му бедра.

Той простена доволно и ръцете му се плъзнаха, за да подхванат прекрасните извивки на дупето й. Без да спира да я целува, Зак съвсем леко промени позата им. И изведнъж изгарящата я топлина между краката й се притисна в твърдия масив на ерекцията му. Импулси на удоволствие плъзнаха по цялото й тяло и неволно тя повдигна таза си и го притисна още напред, за да запази възбуждащия контакт.

И контролът над целувката рязко отиде по дяволите.

Устните на Зак станаха безмилостни и силата на натиска им опря главата на Лили плътно към стената. Тя изобщо не забеляза. Умът й беше изпълнен с вкуса на устните му, топлината на тялото му и твърдостта му, която се притискаше в нея, притискаше, притискаше…

После, без предупреждение, той се отдръпна и тихичко изруга, докато се опитваше да си поеме дъх. Само след секунда Лили се оказа обратно, стъпила здраво на земята с двата си крака. Тя беше зашеметена като къртица, излязла на дневна светлина. Чувстваше се слаба, затова се облегна на стената и вдигна поглед към него.

— Зак?

Веднага след това и тя чу това, което тренираните му уши вече бяха доловили. Някой се качваше бързо по стълбите. Докато оправяше косата си и прокарваше ръце по цялото си тяло, за да се увери, че всичките й дрехи са на място, Лили видя отвратителната сестра на Джесика да идва към тях.

— Добре, че сте тук — каза Касиди, останала почти без дъх. — Похитителите току-що се обадиха.

12

Зак изруга и тръгна към стълбището с огромни крачки. Какво, по дяволите, му ставаше? Беше добре обучен в стратегията при такъв тип престъпления, но когато собствената му сестра беше в лапите на похитители и той трябваше да стои ако не плътно до телефона, то поне някъде наблизо, какво правеше? Целуваше Лили Морисет, ето какво! Той се ядоса не само на себе си и на похитителите, но и на нея, задето беше такова постоянно изкушение. И все пак…

Не Лили беше уредила тази разгорещена сцена. Не тя беше казала: Искам да те целуна. И не тя беше го сграбчила и притиснала към най-близката стена. Този път вината е само твоя, каубой.

Голяма грешка. Голяма, голяма грешка. Дори и така да беше, Зак откри, че не може изцяло да съжалява, че беше опитал нещо така прекрасно като устните й. Макар да беше постъпил безотговорно.

Като стигна до края на стълбището, той се позабави и се обърна, защото чу потропването на малките й крачета след себе си. Тя го настигна почти веднага, но беше леко задъхана — без съмнение от тичането след него по стълбите, обута в тези нейни глупави обувки. Тя неуверено се спря на стъпалото преди неговото, така че сега имаха по-малка разлика в ръста от обикновено, и се втренчи в него — с горящи розови бузи, разрошена коса и виновен поглед.

Той хвана брадичката й.

— Добре ли си? — не можа да се сдържи да не погали леко с палец долната й устна. Беше мека и влажна.

Тя кимна.

— Добре — Зак я пусна и докато вървеше към салона направи това, което го бяха учили през годините във военните школи: съсредоточи се само върху най-важното в момента, а нея изкара от ума си.

Мисис Бомонт беше вече там и пак беше изпаднала в истерия. Той стисна зъби от яд — последното, което им трябваше, беше похитителите да чуят паниката й. Отвори уста, за да й каже да замълчи, но рязко я затвори, когато погледна телефона и видя, че точно в този момент това не е проблем.

Слушалката спокойно си стоеше на мястото.

С озадачен вид Зак лекичко се обърна към нея.

— Какво е това, по дяволите?

— Опитах се да го задържа, докато дойдеш — разплака се тя. — Опитах се, наистина.

— Така е, опита се — потвърди Касиди, влизайки заедно с Лили в стаята. — Каза му, че е камериерката и така нататък.

Тя поклати глава, сякаш принизяването до такова ниско ниво с каквато и да било цел беше абсолютно неразбираемо за нея, и се доближи към него.

— Освен това ме изпрати да те намеря. И казвам ти — тя се пресегна и прокара нокът от началото на шията до края на гръдния му кош, — не съм бягала толкова бързо от… е, никога не съм бягала толкова бързо.

Нокътят й продължи пътя си по целия му плосък корем. Зак сграбчи ръката й точно преди да стигне до колана му и я притисна към собствения й корем.

— Госпожице, не ми губи времето — той се обърна към мисис Бомонт, игнорирайки гнева, който внезапно беше заменил прелъстителното изражение на лицето на Касиди. Първо трябваше да се справи със собствения си гняв — как да е, успя да го преглътне. Не му беше сега времето. Истината беше, че ако в този момент самият той се вгледаше в душата си, щеше да открие, че напоследък показва яда си доста често и в най-неподходящото време.

Зак преглътна една ругатня, после една въздишка и честно си призна, че не се беше справил със ситуацията по най-добрия възможен начин. Беше водач на рота от толкова дълго време, че някак си беше забравил, че една жена на средна възраст няма нищо общо с войскова част — не може просто да я стегнеш и тя да влезе във форма. Пред него стоеше обезумяла майка и той изобщо не трябваше да приема лично нейната незаинтересованост към съдбата на сестра му. Самият Зак беше втрещен от факта, че изведнъж се оказа от страната на жертвата, а той все пак имаше представа от тактиката на похитителите. Дори не можеше да си представи колко ужасена е тази жена. Така че той спря грубите думи, напиращи на върха на езика му, и я попита внимателно:

— Опитахте ли се да ги убедите, че сте камериерката?

— Да. Наистина се опитах, Зак, но той каза не дрънкай глупости, стара кучко и използва и други мръсни думи и ме притискаше, и притискаше да му кажа коя съм. Разказваше ми отново и отново какво ще направи с Дейвид, ако не си призная коя съм и не правя точно каквото ми каже. Толкова се обърках, че не знаех какво правя.

Лицето й беше толкова бледо, а дишането й толкова учестено и повърхностно, че Зак пристъпи към нея и започна да разтрива раменете й с ръце.

— Поемете дъх бавно и дълбоко, мисис Би — каза той. — Искам да ме слушате внимателно. Вие сте дала всичко от себе си и никой не може да иска повече от вас. Спомнете си какво ви казах за тактиката им. Похитителят иска вие да сте объркана и уплашена, така че нека да не му позволяваме да го постигне. Ако ме слушате, можем да го победим.

Тя го гледаше тъжно и в погледа й се четеше молба.

— Ще си върнем Глинис и Дейвид обратно — каза й той уверено — и можете да заложите всичките си пари на това. Точно така — продължи, когато тя най-после пое достатъчно дълбоко дъх. — Вдишвайте. Още веднъж.

След като дишането й се успокои и лицето й възвърна цвета си, той отстъпи назад.

— Кажете ми колкото се може по-подробно всичко, което си спомняте от разговора. Може да пропуснете това, което току-що ми разказахте — бързо добави Зак, когато дишането й се ускори и тя пак започна да се задъхва. — Например със сигурност ли говорихте с мъж?

— Да, разбира с… — тя го погледна объркано. — Тоест, аз така предположих. Но всъщност той през цялото време само шепнеше.

— Значи не е невъзможно да е била жена?

— Не, но… — тя прекъсна изречението си като махна с ръка, сякаш да отпъди възраженията си. — Няма значение. Ще ме помислиш за глупава.

— Въпреки това ми кажете.

— Ами… просто имам чувството, че беше мъж — тя започна леко да се изчервява. — Казах ти, че е глупаво.

— Не е точно така. Аз съм войник, госпожо, и никога не пренебрегвам тези неща. Често шестото чувство, или женската интуиция, или както искате го наречете, всъщност представлява комплекс от наблюдения, които не могат да се назоват с думи, но които подсъзнанието отчита и подрежда. Тъй че, засега, ще се доверим на вашето чувство и ще приемем, че похитителят е мъж. Предяви ли някакви искания?

Ароматът на Лили достигна до него наносекунда, преди да види как ръката й с перфектен маникюр подава на по-възрастната жена чаша кафе.

— Заповядайте, мисис Би, налях ви го от термоса в трапезарията. Горещо и освежително. Пийнете си — кофеинът ще ви подейства добре.

— Благодаря…

Мисис Бомонт обви с ръце чашката от толкова тънък порцелан, че със същия успех можеше да е направена от яйчена черупка. Въпреки че не отпи веднага от кафето, явно дори само топлината, която се излъчваше от чашката, я успокояваше. За малко се втренчи в кафето, сякаш беше хипнотизирана, после вдигна поглед към Зак.

— Той каза, че иска един милион долара и то в дребни банкноти. Да няма по-едри от петдесетачки.

— Имате ли толкова пари? — ако тя нямаше, той можеше да продаде известна част от имуществото на семейство Тейлър, за да съберат сумата.

Тя кимна.

— Да. Но най-вероятно ще отнеме няколко дни да ликвидираме част от бизнеса, за да можем да съберем толкова пари накуп. Кристъфър и Ричард са по-наясно от мен с тези неща.

— Казахте ли на похитителя, че ще ви трябват няколко дни?

— Да.

— Какво ви отговори той? — без съмнение описание на всички болезнени неща, които ще направи на сина й, ако не побърза. Стремежът му би трябвало да е да я държи на нокти през цялото време — това беше стандартна процедура при тези копелета. Зак можеше да се закълне, че някъде съществува 101 стратегии за отвличане, който съветва мръсниците винаги да държат семейството на жертвата под напрежение, независимо, че в девет от десет случая им дават достатъчно време да съберат парите.

— Каза ми, че имаме пет дни да намерим парите.

— Каза ви, че… — той млъкна насред изречението, за да прикрие недоверието си, и продължи вече по-спокойно: — Това е добра новина. Наистина, даже чудесна.

Тогава защо стомахът му се свиваше от притеснение?

Най-вероятно, защото по природа си подозрително копеле, приятел. Но все пак… пет дни? Той изправи рамене и се опита да се убеди, че само защото това се различава от обичайната процедура, не значи, че е съмнително.

Само че усетът му не беше го подвеждал никога досега, когато му казваше, че нещо не е наред. Пък и той беше последният човек, който ще тръгне да се самозаблуждава, че мъчителното чувство е предизвикано от факта, че е с вързани ръце, докато похитителите не се обадят отново.

Той тръгна да излиза от стаята, но след няколко крачки се обърна.

— Кристъфър и Ричард още ли са тук?

— Да, със сигурност.

— Трябват ми тук долу.

Мисис Бомонт го погледна почти по детски щастлива, че има какво да прави и бързо се запъти към телефона. Вдигна слушалката, прокара пръст по бутоните и натисна един.

Докато я гледаше Зак за първи път осъзна, че телефонната система на къщата е от онези, които човек обикновено вижда в офисите. Ефикасно за имение с такива размери. Тя забързано информира някого, че похитителят се е обадил, после затвори, натисна друг бутон и заговори също толкова бързо на някой друг. След секунда остави слушалката и кимна към Зак.

— Ще слязат след минута.

Докато чакаха Лили да донесе и на него чаша кафе, и той отиде до френските прозорци да позяпа моравата, докато отпива на малки глътки. Не беше забелязал кога е започнало да вали, но навън упорит ситен дъжд превръщаше всичко в сива мъгла. Мебелите на верандата бяха подгизнали, а скалите и проливът бяха забулени от мъглата.

Ричард влетя задъхан малко по-късно, а веднага след него влезе и Кристъфър, който водеше след себе си Джесика. Тъй като Морийн им беше казала само основното, сега Зак трябваше да им разкаже всички подробности за случилото се. Веднага след това Ричард отиде да донесе счетоводните книги, а Кристъфър се качи да вземе лаптопа си. Като се върнаха, седнаха един до друг, за да уточнят кои аспекти на бизнеса могат да бъдат ликвидирани и колко време ще отнеме това. Зак ги наблюдава известно време, после започна да обикаля из стаята като тайно разглеждаше обстановката в семейството.

И двамата бяха видимо висококвалифицирани и образовани, но явно Кристъфър имаше по-ясна идея какво може да бъде продадено и без дискусии пое водещата роля. Ричард не даваше вид да има претенции към семейната йерархия, но все пак Зак си отбеляза да запомни този факт.

На другия край на стаята, на един тапициран стол близо до камината, беше седнала Касиди и прелистваше някакво списание. Краката й бяха кръстосани и единият се люлееше небрежно във въздуха. Джесика се занимаваше с леля си на кушетката и явно беше приковала вниманието й с това, което й говореше тихо.

И най-накрая Лили. Разбира се, тя не беше част от семейството, но пък беше човека, на който най-често се спираха очите му. Тя обикаляше из стаята, а бижутата й дрънчаха, докато се грижеше всеки да има кафе в чашата си. Сега, когато се отърва от погрешните си заключения за нея, той започваше да забелязва неща, които досега беше пропускал. Например установи, че въпреки че изглеждаше като любовния трофей на някой богат плейбой, тя излъчваше една специална, действена доброта.

Когато напълни отново чашата на мисис Бомонт, тя се протегна и я потупа успокоително по рамото. После стисна ръката на Джесика и тихо каза и на двете няколко думи. От друга страна, забеляза Зак, когато отиде да допълни чашите на Кристъфър и Ричард, Лили си държеше ръцете настрани от мъжете. Свободно разговаряше с тях, но не ги докосна нито веднъж.

Тази сутрин, например, той би очаквал точно обратното. Но освен това по същото време би очаквал също и тя да седи като Касиди и дори леко да се забавлява, докато чака някой друг да се погрижи за всичко. Вместо това тя сервираше на всички и им помагаше, като не се чувстваше ни най-малко унизена от това.

Допълнителните доказателства колко много се е объркал по отношение на Лили, които постоянно откриваше, го дразнеха повече от всичко друго. Той разтърка очи с кокалчетата на ръцете си, после ги отпусна, докато я наблюдаваше как събира в ръка разсипаната по масата захар и я изхвърля в камината. Обикновено не беше от хората, които бързо правят неприятни заключения за околните. Нито пък беше свикнал да греши.

Мразеше факта, че спрямо нея беше направил и двете.

— Добре, така трябва да стане — каза Кристъфър и Зак облекчено се обърна към него. По-късно ще измисли начин как да й се извини. По дяволите, може би трябваше пак да я целуне; последния път, когато трябваше да й се извинява подейства добре.

Да не си се побъркал? Той успя да се въздържи да не си заблъска главата в най-близката стена, но му беше много трудно. Исусе, Тейлър! Пази скапана дистанция от дамата преди напълно да е завъртяла главата ти. Освен това предния път не се ли беше извинил и за това? Започваше да се обърква. Пак ли беше сгрешил или още грешеше?

Главоболието му пак се усилваше, така че беше по-добре да не мисли за това повече. Точно тук и сега — благодаря ти, Господи! — имаше ситуация, която изискваше пълното му внимание, а и беше нещо от неговата компетенция. Като се приближи към двамата други мъже, които в този момент хвърлиха моливите си и отдръпнаха столовете си, той попита властно:

— Предвидихте ли колко време ще трябва, за да се съберат парите?

— Да — Кристъфър зарови ръце в скъпарската си прическа и изпъна лактите си нагоре към тавана, забивайки и десетте си пръста в мускулите в основата на черепа си. — Ако започна веднага, ще бъдем в състояние да ликвидираме всичко, което се налага, за четири дни. Пет в най-лошия случай.

Зак замръзна. Добре, добре. Какво невероятно съвпадение. Точно толкова време щедро им беше отпуснал похитителят, за да съберат парите за откупа.

Смешна работа. Зак не беше от типа хора, които вярват в съвпадения.

И изведнъж цялото нещо започна да му изглежда като вътрешна работа.

 

 

Мигел тичаше към колата си през дъжда. Влезе вътре, включи двигателя и веднага пусна отоплението с максимална сила. После, докато още трепереше, той разтърси ръце, сякаш бяха две мокри котета, и опръска всичко наоколо. Dios, колко студено беше! Повече от всичко на света — повече, отколкото беше мелодичен и красив езикът на страната му, повече, отколкото беше пикантна и ароматна храната й. Липсваше му разтапящата жега на Колумбия. Беше готов да се прибира вкъщи.

Само че нямаше намерение да се връща с подвита между краката опашка. Когато се върнеше в селото, той щеше да върви с гордо изправена глава — хората от Бисинлехо нямаше да видят в негово лице мъж, който оставя несправедливостите ненаказани. Не, наистина, те щяха да видят мъж, който беше възстановил поруганата си чест.

Но първо русата puta трябваше да излезе от голямата къща.

Той се облегна на волана и изтри с ръкав малка част от запотения прозорец, за да може да гледа. Но замъгляването не беше само от вътрешната страна. Просто времето беше такова — подгизнало.

Никога не беше виждал нещо такова. Когато в Бисинлехо валеше, дъждът бясно падаше на огромни капки, изравяше земята и сваляше листата от дърветата, но спираше бързо. Човек винаги можеше да разчита, че накрая ще се покаже слънцето и ще изсуши всичко, докато не останат само тук-таме да се виждат стълбчета пара от влажната земя. А този дъжд — той падаше на гъсти капки, почти като завеса, и бързо се просмукваше във всичко по пътя си. Намираше достъп до всяка пукнатина и процеп, без значение колко добре си мислиш, че си ги затворил, просмукваше се до костите, леден и вкочаняващ ставите.

Преди малко отвори пакет бисквити, който беше купил от последната бензиностанция по пътя, и ги изяде за закуска. Въпреки че бяха добре опаковани, те бяха се превърнали в мокра безформена буца.

Това можеше да го преживее. Но беше съвсем неподходящо облечен, запасите му от храна свършваха, а малкото останали бяха в плачевно състояние. Още по-лошо беше, че никой от къщата не беше излизал цяла сутрин и дори ако жената на сержанта излезеше, зъбите на Мигел тракаха толкова силно, че тя щеше да го чуе от километър и да избяга.

Внезапно той взе решение, посегна към скоростния лост, включи на скорост и освободи ръчната спирачка. Наведе се напред, за да се огледа във всички посоки и изкара колата от скривалището й, след което тръгна по тесния път. И без това нямаше идея какви бяха плановете на Тейлър и колко време изискваха, така че спокойно можеше да се наложи да остане на това място още дни наред.

Без значение дали щеше да стане така или щеше да успее да изпълни мисията си още утре, вече определено беше дошъл моментът да отиде до най-близкия град и да си намери подходящи дрехи.

13

Сама в кухнята, Лили режеше, кълцаше и стържеше всичко, което не беше заковано. Неспокойството се разнасяше с кръвта по цялото й тяло и изгаряше кожата й като бързо разпространяващ се обрив. Колкото и да се опитваше, тя не можеше да изкара сцената със Зак на стълбището от мислите си.

Кой би си помислил, че толкова агресивен мъж може да целува толкова внимателно и с такава смайваща нежност? Поне в началото, де. Но после истински се възбуди и…

Горещина я обля от глава до пети. Тя се загледа невиждащо през стаята, докато преживяваше всичко отново, ножът в ръката й замръзна на няколко сантиметра от картофите, които до преди малко оформяше в еднакви кубчета. Пак си припомни жаждата, с която я бе целувал, твърдостта му, притисната между бедрата й, спомни си възбудата и топлината, които я докарваха до лудост, когато той се притискаше в нея.

Ножът шумно падна от ръката й. Стресната, тя се върна в действителността и се протегна за салфетка, с която да попие капчиците пот, които бяха избили по челото й, по шията й и над горната й устна. Какво имаше в този мъж?

Последния път, когато беше правила секс, в Белия дом президентът беше друг, но тя не беше от тези жени, които скачат в леглото, с който и да е, само защото са харесали джинсите му. Дори и ако се целуваше страхотно.

Така че беше в безопасност. Просто момент на похот, нищо повече. Ако не му се поддадеш, ще отмине сам.

Само че…

Ако не беше само това? От устата й се изтръгна тих стон. Изглеждаше почти невъзможно, но тя подозираше, че започва да изпитва чувства към Зак. Нежни, топли чувства.

Опита се да зарови тази мисъл дълбоко в съзнанието си, защото самата идея я плашеше до смърт. Не трябваше да й пука за него. Не само че го познаваше от съвсем скоро, но и чувства — спри да повтаряш тази дума, дори и мислено! — към него биха застрашили мечтата на живота й да се установи на едно място и да си отвори ресторантче. Последното нещо, което й трябваше, беше да се влюби във войник, чиято професия сама по себе си беше синоним на безкрайни премествания. Достатъчно беше търпяла такъв начин на живот.

Освен това, трябва наистина да познаваш човека, към който изпитваш чувства, а тя нямаше и най-малка представа кой в действителност беше Закария Тейлър. Онзи, който беше груб и вулгарен и й говореше сякаш е малоумна въртиопашка? Дяволът, който я целуваше като че душата му беше на ръба на пропастта и тя беше неговото спасение или — по-реалистично — като че е твърдо решен да я вземе в Страната на сенките с него? Или беше човекът, който се спря на последното стъпало и се обърна, за да се увери, че тя е добре?

Може би беше и тримата едновременно. Само че точно в момента беше този, който я целува до припадък, и който, честно казано, не можеше да изкара от главата си. О, господи, тази негова уста! Гореща и опитна.

Небеса, достатъчно! Тя свали престилката си, намери няколко кутии и разпредели различните зеленчуци в тях, след което напъха всичко в хладилника. Трябваше да се махне оттук. И да ангажира мислите си с нещо различно. Веднага.

След няколко минути, колкото й отне бързото отбиване до стаята, за да вземе чантичката си, тя вече чукаше на вратата на Джесика. Изненадата й, когато видя Лили да стои на вратата, беше очевидна, но Джесика беше усвоила добре изкуството на доброто възпитание и бързо скри реакцията си.

— Ааа, здрасти — поздрави тя и се отмести от вратата. — Заповядай, моля. Влизай.

Лили отказа поканата с едно махване на ръката си.

— Не искам да се натрапвам и да отнемам от времето ти. Дойдох само да ти донеса това — протегна червилото, което й беше обещала по-рано. — И да те попитам къде мога да намеря свестен магазин за плодове и зеленчуци. Мислех си какво да сготвя и осъзнах, че имам нужда от още провизии. Особено малотрайните неща като плодове, зеленчуци, мляко и яйца.

Джесика я хвана за рамото и я дръпна през прага.

— Влез — повтори тя. — Изчакай само да си сложа едни обувки и ще те закарам до Ийстсаунд.

— О, не е нужно… — протестите на Лили бързо затихнаха и тя последва Джесика в уютно обзаведен апартамент. Нямаше смисъл да отказва помощ, която щеше да е добре дошла. — Е, ако нямаш нищо против.

— Ни най-малко. Аз самата с удоволствие бих излязла за малко — Джесика погледна несигурно червилото в ръката си. — Само ще отида да си измия зъбите и да си сложа малко от това, после можем да тръгваме. Настани се удобно, ей сега се връщам.

Тя излезе и Лили се заозърта любопитно, доволна, че има възможност да разгледа от близо детайлите, които придаваха на стаята гостоприемната й топлина. Тя точно разглеждаше две малки покривчици, сложени върху кадифеното диванче, и още една, артистично метната върху старинен люлеещ се стол, когато Джесика се върна. Беше си обула обувки, беше си сложила червило и носеше в ръка малка дамска чантичка. Лили й се усмихна и продължи да изучава ръчно изработените покривки, този път тези, които висяха на стената.

— Ти ли си ги правила?

— Да.

— Боже, Джесика, страхотни са! Това ли наричаш свое малко хоби? Чудя се защо не започнеш да ги изработваш за продан.

Джесика се присъедини към Лили, която стоеше пред две перфектно изработени пана в синьо, жълто и бронзово. Изражението й изразяваше скептицизъм.

— Наистина ли смяташ, че са толкова добри, че някой да поиска да ги купи?

— Да! Господи, виждала съм карета, не толкова хубави колкото тези, да се продават за стотици долари. Имаш ли други?

Джесика издаде звук, който от не толкова възпитана дама би прозвучал като сумтене, и отиде до един заоблен сандък, направен от кожа и месинг. Отвори го и махна покривалото най-отгоре, за да разкрие купчината покривки под него, еклектична сбирка от десени, цветове и размери.

Лили седна с подвити колене на твърдия дървен под пред сандъка. Бръкна вътре, извади няколко пана и започна да ги разглежда жадно.

— Уау! — тя отлепи поглед от красивите ръкоделия само колкото да погледне създателката им. — Чувствам се все едно съм в модерната версия на работилницата на Дядо Коледа.

Бузите на Джесика порозовяха от удоволствие.

— Наистина ли ти харесват толкова? — когато Лили ентусиазирано закима, добави: — Искаш ли да ти подаря?

— Да не си полудяла? Не можеш просто така да ги раздаваш!

— Разбира се, че мога. Ти нали ми даде червило.

— Да бе, май струваше към петнадесет долара. Това — ръцете й погалиха едно красиво пано в керемидено и черно, изработено в примитивен стил и декорирано с глина, което й беше харесало най-много, — това струва стотици долари. Може би десетки стотици долари.

Джесика се изкиска.

— Човече, действаш добре на самочувствието ми.

— Така ли? Е, след като така и така съм започната, трябва да ти кажа също и че изглеждаш страхотно с това червило — Лили се разсмя. — Е, това по-скоро гъделичка моето его, защото излязох права, че цветът е особено подходящ за теб. И все пак. Имаш красиви устни — трябва да ги показваш постоянно.

— Олеле… — Джесика също се разсмя, извади карето, на което Лили се беше възхищавала досега, и й го подхвърли.

— Ето, вземи го. Мисля, че малко преувеличи стойността му, но дори и да не беше, много е приятно човек да чуе, че нещо, което е направил, е хубаво и че струва — как го каза? — десетки стотици долари.

Лили притисна карето към гърдите си.

— Отказах предното ти предложение, но втори път няма да се правя на принципна. Сега вече дори не си помисляй да си го вземеш обратно — тя погледна Джесика с любопитство, когато другата жена затвори сандъка и двете заедно излязоха от апартамента. — Предполагам, че мъжът ти, ти казва, че си красива?

— Е, да, разбира се, но… нали знаеш — тя сви рамене със смутено изражение. — Не е ли правило, че трябва да ти го казва? Предполагам, че е в Официалния наръчник на съпруга или нещо такова.

— Няма откъде да знам, никога не съм се омъжвала. А и очевидно не познавам съпруга ти толкова добре, че да си съставя твърдо мнение, но ако импровизирам, бих ти казала, че не ми изглежда като човек, който казва неща, без да ги мисли — Лили осъзна, че нещо в посоката, в която тръгва този разговор, кара Джесика да се чувства некомфортно, така че смени темата. — Хайде да оставим това в моята стая и да атакуваме магазините. Там, където отиваме, има ли магазин за дрехи? Бих се възползвала от нещо по-топло от дрехите, които съм взела със себе си. Ако не бяхме тръгнали от Калифорния толкова набързо, можеше и да се сетя, че времето тук ще е много по-студено, отколкото съм свикнала.

Освен това беше тръгнала и без пари в брой, така че първото нещо, което нападнаха, когато стигнаха до малкото живописно градче, беше банкоматът. После решиха да оставят магазина за хранителни стоки за последно, за да не им се налага да оставят неохладена храна в колата. Затова те се втурнаха под дъжда към най-близкия бутик.

Джесика гледаше Лили с нескрито възхищение, докато другата жена точно за седем минути избра два топли пуловера и едно леко шушляково яке. После удоволствието й от това неочаквано пазаруване изведнъж се изпари.

— Е, това вече е гадно.

Лили се спря на половината път към касата и я зяпна.

— Кое е гадно?

— Фактът, че явно всяка жена в света, освен мен се ражда, научена на тези неща — в отговор на вдигнатата вежда на Лили, тя махна с ръка към покупките, които носеше. — Всичко, което си избра, е подходящо за теб и ти отива, а дори не ти се наложи първо да си помислиш. Как знаеш какво точно да си купиш?

Лили сви рамене.

— Много отдавна съм установила какво подхожда на кожата и на фигурата ми и просто се придържам в този диапазон.

— Виждаш ли какво имам предвид! Аз дори и представа нямам какъв е моят диапазон.

Лили я изгледа за миг.

— Кой обзаведе апартамента ви в имението, Джесика?

Въпросът прозвуча на Джесика като грубо и рязко сменяне на темата, но тя беше достатъчно добре възпитана, затова просто отговори.

— Аз.

— Ти ли избираш всички материали за ръкоделията си?

— Да, разбира се.

— Тогава със сигурност си в състояние да определиш какъв е твоят диапазон. Имаш чудесен вкус.

Джесика изумено я зяпна; никога не й беше хрумвало, че едното нещо има връзка с другото. После премигна и реалността отново надигна противната си глава.

— Но двете неща са съвсем различни.

— Не, не са. Ти си създала чудесна обстановка там, където живееш. Работата просто е да разпростреш този стил и усет за удобство и над нещата, които обличаш, над грима, който си слагаш, и над прическата си. Определяш предимствата и недостатъците си и търсиш начини да подчертаеш първите и да прикриеш вторите.

Мозъкът на Джесика блокира и я остави напълно безпомощна да определи какви предимства и недостатъци има.

Но Лили не беше нетърпелива като Касиди, която винаги се ядосваше, когато Джесика не схващаше достатъчно бързо модните въпроси. Тя просто й каза:

— Ще ти дам един пример. Аз имам закръглен бюст и бедра, но пък тънка талия, така че проблемът ми е как да я подчертая, без да привличам внимание към ханша си. Решението е дрехите да са семпли, никога не нося прекалено шарени неща, плисета, буфани и т.н. Предпочитам изчистени прави линии с аксесоари, които загатват извивките ми. Освен това обожавам високи токчета, отчасти защото съм ниска, а те правят краката ми да изглеждат по-дълги, и отчасти, защото те просто са толкова красиви — тя се усмихна виновно и повдигна рамене.

Джесика започна да схваща за какво й говори другата жена едва, когато за пръв път разгледа внимателно фигурата й и откри, че не е перфектна. Тя просто знаеше как да създаде впечатление за идеално тяло.

— Освен това тенът ми е почти маслен — продължи Лили. — Това ми позволява да нося доста различни цветове. Но съм се научила да се пазя от яркооранжевото и жълто-зеленото, защото придават на кожата ми жълтеникав вид — тя хвана огърлицата си с два пръста. — Луда съм по бижутата и най-вероятно нямам нищо общо с типа жени от твоето благотворително дружество. Обаче рядко нося пръстени, защото професията ми е такава, че не щади ръцете. Придържам се към дънки и за работа, и за излизане, защото винаги мога да ги изгладя, за да им придам по-елегантен вид, а от друга страна са много удобни — Лили избута Джесика до трикрилото огледало в ъгъла на магазина и я завъртя леко, за да може да се вижда. — Пробвай сега ти.

Джес изучава отражението си известно време, после въздъхна.

— Аз съм жена, която прекарва повечето от времето си на закрито вкъщи, но обичам също и да се разхождам по скалите. Нямам професия, но също като Касиди членувам в няколко доброволни благотворителни комитета, които изискват по-елегантно ежедневно облекло, а понякога и официални вечерни тоалети — тя се поколеба. Да каже каква и с какво се занимава беше много по-лесно, отколкото да посочи плюсовете и минусите си. Още повече като имаше чувството, че минусите са повече от плюсовете.

— Имаш нежна костна структура — подсказа й Лили.

Джесика срещна погледа й в огледалото.

— Много тактичен начин да ми кажеш, че съм хърбава.

— Така ли? С удоволствие бих чула колко те съжаляват девет от всеки десет жени в Америка, които водят постоянна битка с килограмите. А ти, горката, си мислиш, че си прекалено стройна.

— Лесно ти е да го кажеш — сопна й се Джесика, без даже да й хрумне, че да прекъсваш другия по този начин е невъзпитано. — Ти си добре оборудвана.

— Ти за цици ли ми говориш? — Лили издаде някакъв неопределен груб звук. — Моля те! Може да си ги купиш навсякъде. Всеки щанд за бельо от „Викториас сикрет“ до „Валмарт“ предлага някакъв вид подплатен, запълнен с течност или с гел сутиен. Винаги можеш да запълниш тази област, но, повярвай ми, никога не можеш да махнеш излишните извивки и да си направиш такива слаби фини бедра като твоите. Нито пък тези от нас, които са ощетени откъм ръст, могат да си прибавят няколко инча, за да имат такива дълги крака. Така че, стига си хленчила.

Джесика се разсмя, за да прикрие учудването и благодарността си, и започна да се оглежда по-внимателно.

— Добре, имам — тя прочисти гърлото си — нежна костна структура. И дълги крака и стройни бедра.

— И красиви устни.

— Да, и красиви устни, които изглеждат добре с червило в този оттенък — след като осъзна, че наистина има плюсове, тя продължи вече по-уверено. — Имам хубава кожа, но… — дръпна пуловера си. — Този цвят изобщо не ми отива, нали?

— Прекалено пастелен е — съгласи се Лили. — Обезличава те. А и нещо не толкова огромно би ти стояло по-добре. Нещо такова.

Тя поведе Джес към един щанд с пуловери от кадифе, които се закопчаваха отпред, имаха шарки по средата и по този начин загатваха линията на талията.

— Да, хващам се на бас, че с тези ще изглеждаш прекрасно. Кой цвят ти хваща окото?

Джесика посегна към един златистокафяв пуловер, но на половината път спря ръката си, осъзнавайки, че с него най-вероятно ще прилича на голямо кафяво птиче. Лили обаче го взе от рафта.

— Винаги съм смятала, че повечето хора са привличани точно от цветовете, които им отиват. Невинаги, разбира се, но в повечето случаи — тя разгъна пуловера пред Джесика. — Виж, имаш безпогрешен инстинкт. Този цвят подчертава светлите ти кичури и придава мекота на кожата ти. Пробвай го.

 

 

Когато, някъде късния следобед, приключиха с покупките, Джесика установи, че е горд притежател на два нови пуловера, нов грим и дори един чифт нови обувки. За последното тя се беше опитала да протестира, посочвайки колко практични са ежедневните обувки, които носеше.

Но Лили я беше погледнала с вдигнати вежди и беше попитала иронично:

— Практични за какво, за обработване на ниви? Не ти казвам да ги изхвърлиш, Джес, просто ги остави за разходки по скалите. А междувременно си купи тези чудесни пантофки за не толкова туристически занимания. Ако търсиш практичност в обувките, тези я имат в изобилие. Помисли си само: за някой, който обича да ходи бос вкъщи, е много по-лесно да ги изрита и после отново да ги обуе. Без да споменаваме колко прекрасно могат да се отразят на здравето ти. Те намаляват стреса. Мога да ти гарантирам, че да те гледам обута в нещо, различно от онези стари галоши, намалява стреса у мен значително.

Така че Джесика се беше разсмяла и ги беше купила, но тайничко беше доволна. Тя добре знаеше, че покупките, както и няколко бързи урока по гримиране, няма с магическа пръчка да я превърнат в красавица. И със сигурност нямаше да успокоят тревогите относно брака й. Но може би за първи път в живота си тя се почувства стилна. Не просто поносима или спретната, а наистина елегантна. И това я накара да се чувства привлекателна. Беше като внезапен проблясък, сякаш тайните, които другата жена приемаше за даденост, най-накрая се бяха разкрили и на Джесика. И макар да знаеше, че рано или късно Лили щеше да се върне в Калифорния, Джес се почувства уверена, че придобива умения, които ще й помогнат да прави правилните избори и да подчертава предимствата си.

И тя усещаше изненадващата сила на тези умения.

 

 

Вече беше станало доста късно, когато на вратата на Зак се почука. Той изруга тихо по телефона:

— Някой чука.

— Тогава ще затварям — бързо отговори Ракетата. — И не се притеснявай, веднага ще започна да проучвам произхода на семейство Бомонт.

— Разчитам на теб, Миглиони. Тук има нещо съмнително и ако някой е в състояние да ми изрови мотив, това си ти — разбраха се кога да се чуят за резултатите и Зак затвори телефона точно, когато на вратата се почука за втори път.

— Идвам — изрева той и побърза да отвори. — По дяволите, почакай мал… — при вида на жената на прага думите му заседнаха в гърлото.

Защото последния човек, когото очакваше — или искаше да види — беше Лили.

И последното място, където искаше да я види, беше в собствената си спалня.

Но беше точно тя, с всичките й пет фута и една трета, с високите й до небето токчета изглеждаше като въплъщение на греха и ухаеше като ангел. Той не искаше да я пуска вътре и отвори уста, за да скалъпи някакво извинение — каквото и да е, — така че да може да затръшне вратата под носа й и в името на разума да я задържи от другата страна. Но преди да успее да отрони дори и дума, тя се промъкна покрай него и влезе в стаята. Следващото нещо, което той успя да види, бе как тя преминава на не повече от фут от леглото му, изкарвайки в паметта му спомени, които цял ден се беше опитвал да забрави.

Зак пъхна ръце в джобовете.

— Е, заповядай, влез — изрече той с грижливо прикрита ирония. — Чувствай се като у дома си.

Тя рязко се обърна към него.

— Доста мислих.

— Сигурен бях, че нещо мирише на изгоряло.

Тя го погледна изненадващо потиснато за жена, която беше всичко друго, но не и потисната.

— Много смешно. Имаш ли нужда от минутка, за да изкараш от главата си всички шегички за блондинки, или искаш да чуеш какво имам да ти казвам?

Добре би му дошло малко време, но не, за да събере запаса си от шеги. Тази жена разбъркваше мозъка му. Бяха го възпитали да е учтив с жените, въпреки това всеки път, докато се усетеше, откриваше, че се държи грубо с тази.

И все пак… Искаше ли да чуе какво имаше да му каже? Не. Зак не искаше да се занимава с нея, точка. Обаче тя изглеждаше все едно, че само след две секунди смята да пристъпи напред и да го ръгне с един от тези способни малки пръстчета, а той нямаше да може да се справи, с каквото и да е нейно докосване точно в този момент. Нямаше доверие в себе си — не вярваше, че ще запази спокойствие, ако почувства ръцете й върху себе си. Не беше ли отвратително за един добре трениран войник като него да трябва да признае такова нещо? Но това беше истината. Единственото, което можеше да направи в момента, бе да потисне образите, изникващи в съзнанието му — всякакви начини, по които можеше да намери занимание на ръцете й. Така че й кимна рязко и отчуждено.

— Извини ме. Какво си мислеше?

— Мислех си, че някой трябва да се обади на полицията за отвличането.

Това му помогна да спре да си представя какво би било да я положи на леглото само на няколко стъпки зад нея.

Най-накрая. Някой, който показваше зачатъци на здрав разум. Той я погледна одобрително, за първи път я гледаше така не заради сексапила й.

— Мислим еднакво, миличка.

— Значи си съгласен с мен?

— Да, твърдо. Нали ме чу как спорих тази сут… Не, това май беше преди да слезеш — той разкърши рамене. — Както и да е, точно по този въпрос спорих с мисис Бомонт. Исусе, Лили, аз съм войник — работата ми е да вярвам в системата. Но мисис Бомонт не само ме заплаши, че ще ме изрита от къщата, ако се обадя на федералните, но и предупреди, че щяла да отрече всичко за отвличането!

Лили изглеждаше точно толкова ужасена, колкото беше той сутринта, и това го изпълни с топли другарски чувства. Той се приближи към нея с няколко стъпки.

— Но това е безумно глупаво! — възмути се тя.

— На мен ли го казваш — Зак не можеше да повярва, че досега не беше осъзнал колко е интелигентна.

— Какво ще правим при това положение?

— Ще действаме внимателно. Имаме пет дни да я обработваме и Ракетата… — при вида на смръщените й вежди, той сам се прекъсна за малко. — Спомняш ли си приятеля ми Джон Миглиони, дето беше вкъщи?

За момент си припомни глупашкия смях на Ракетата преди малко по телефона, когато беше започнал да му разказва, че Лили е точно тази, за която се представя и Зак му беше казал, че сам е стигнал до това заключение. След това обаче си спомни колко глупаво се беше държал, когато ги запозна в Лагуна Бийч и как двамата с Джон се бяха опитали да я изиграят и се приготви за груб отговор. Но тя само кимна.

— Разбира се. Мистър Чувствителност. Ракетата ли му викате?

— Да, това е прякорът му от морската пехота. Сега той е частен детектив и в момента проверява доколко може да се разчита на местното ФБР.

Докато й обясняваше защо са необходими такива проучвания, Зак я потупваше по рамото сърдечно и приятелски.

Голяма грешка. Усещаше я топла и мека под пръстите си и му беше нужно усилие, за да махне ръката си. Той започна да разтрива врата си, като се опитваше да прогони усещането за плътта й от пръстите си и се опитваше да върне приятелските емоции от преди малко. Прочисти гърлото си.

— Не се, хъм, притеснявай за това, чу ли? Така или иначе — да се надяваме с помощта на федералните, но дори и без тях — аз ще се погрижа всичко да е наред.

Лили се загледа в очите му и премигна, когато видя, че обикновената им сивкава бдителност е сменена от топла доброжелателност. Не можеше да разбере този мъж, изобщо не можеше да го разбере.

Не типичното му вярвай ми, мога да се справя с всичко поведение — точно такова очакваше от онзи Зак, който познаваше. Но по-рано същия ден я беше целувал сякаш тя беше най-сексапилната жена на планетата, а сега я потупваше по рамото като че беше старо предано куче. Мили боже! А тя се колебаеше да дойде в стаята му, за да не го наведе на грешни заключения. На това му се казва да се тревожиш за нищо.

Освен това нямаше ли да е доста незряло от негова страна, ако си мислеше, че нуждите им са удовлетворени. По дяволите, не че тя искаше да продължат оттам, където бяха спрели. Лили се взря в тънкия белег по средата на горната му устна. Или искаше?

Не, разбира се, че не искаше. Но наистина, само тя ли си спомняше как се бяха награбили един друг само преди няколко часа?

Тя импулсивно се протегна и докосна гръдния му кош.

— Зак — започна тя… и разбра, че изобщо няма идея какво да прави от тук нататък.

Преди да успее да измисли изход, ръката му нежно обви нейната. Той я отмести от меката червена материя, която обвиваше твърдите му силни мускули.

— Не искаш да правиш това — прошепна той. — Или може би искаш. И в двата случая внимавай какви сигнали ми пращаш, Лили, защото не съм в настроение за игрички.

В очите му, когато тя вдигна глава да ги срещне, не беше останал и помен от добродушие. Те бяха горещи като разтопен метал и сякаш прогаряха дупки през кожата й.

И изведнъж в главата й не останаха никакви съмнения, че той си спомня много добре всяка секунда от целувката им на стълбите.

14

Зак си спомняше, и още как. Спомняше си всичко, секунда по секунда. Докато гледаше Лили, с това нейно пищно тяло, пращащо електрически импулси чак до крайчетата на пръстите му и с тези електриково сини очи, които сякаш проникваха в най-тъмните кътчета на душата му, той желаеше единствено да я грабне, да я хвърли на леглото и да я притисне до себе си.

Исусе! Той беше човек, който се гордееше със способността си да се контролира. Какво, по дяволите, беше това в нея, което го караше да губи контрол всеки път, когато тя беше наблизо? За да не я сграбчи грубо и на момента, той кръстоса ръце на гърба си и се опита да увеличи разстоянието между тях. Но проклет да беше, ако я оставеше просто да му се измъкне и да продължи с игричките си.

— За какво всъщност дойде в стаята ми — попита той. — Искаш да започнем оттам, където спряхме сутринта ли? — Кажи да, диво се молеше той. Просто кажи думата, миличка и за мен ще е щастие да изпълня желанието ти.

— Не, разбира се, че не — отсече тя раздразнено. — Казах ти… — тя спря по средата на изречението и се загледа замислено в него. После потрепери. — Не знам — призна си с непресторена прямота, за която той беше започнал да разбира, че е неделима част от нея. — Може би. Искам да кажа, че трябва да си луд дори да предположиш такова нещо, но… май си прав.

Зак отпусна ръцете си от здравата хватка зад гърба си, направи една крачка напред и я прегърна толкова плътно, че Лили трябваше да отметне глава назад, за да продължи да го гледа в очите. Но тя не отстъпи и сърцето му заби триумфално.

— Добре — каза той с ниския си плътен глас. — Защото със сигурност това е точно нещото, което аз искам да направя. Искам да започнем оттам, докъдето бяхме стигнали, когато ни прекъснаха, и да продължим нататък. Искам да те съблека и да докосна всяка част от тялото ти, която съм мечтал да докосна. Искам да те сложа на това легло и да те покрия с целувки от главата до петите.

Погледът му направи бавно, мързеливо пътешествие по цялото й тяло и дивата страст, която сви стомаха му, го изкуши поне за малко да забрави за самоконтрола си. По дяволите, самоконтролът беше просто едно прехвалено качество.

Господи, Тейлър. Порасни най-сетне!

— Или може би — той я прониза с поглед — трябва да оставя на краката ти тези курвенски обувки, които винаги носиш, и да те оближа цялата чак до глезените.

Така. Това щеше да свърши работа. Той беше забелязал, че Лили никога не използваше ругатни, така че тази преднамерена грубост щеше да я дистанцира. А колкото и неприятно да му беше да си признае, искаше тя да се отдръпне от него, защото той просто нямаше силите доброволно да се откаже от възможността да бъде с нея.

Очите й се разгоряха и от нея се изтръгна тих гърлен стон.

— Може би… — тя облиза устни и прочисти гърлото си. — Може би трябва да пробваш тази си идея.

Прехваленият контрол на Зак изведнъж се сгромоляса. Дясната му ръка обви плътно задната част на шията й. Той я притисна здраво към тялото си, наведе се към нея и покори устата й със своята. Беше като удар на светкавица върху привидно загаснала жарава, която всъщност през цялото време е тлеела. Когато устните на Лили незабавно се разтвориха под неговите, яркочервена възбуда плъзна по вените му и изгори последното късче здрав разум, който му беше останал. Завладя го влудяваща нужда, когато езикът му проникна в устата й, изгаряща възбуда, когато усети как гърдите й се притискат към мощния му гръден кош. Тя се надигна на пръсти и обви ръце около врата му. С дрезгаво ръмжене той обхвана бедрата й и я вдигна във въздуха, направи две големи крачки и отпусна и двама им на леглото.

Зак веднага се претърколи така, че да застане наполовина върху Лили, метна единия си крак върху бедрата й и облегна ръцете си на матрака от двете страни на раменете й, за да я задържи неподвижна. Зарови пръсти в меката й, прилична на захарен памук коса и я прикова на едно място. Цялото му същество ликуваше, когато тя отвърна на целувката му с неподправен ентусиазъм — докато не го изненада тих тревожен звук, изтръгнал се от устата й. Изтръпнал, той вдигна глава и я погледна.

Очите на Лили още бяха затворени, а кожата на клепачите й изглеждаше нежна и ранима. Прическата й в стил Мерилин Монро се бе превърнала във влажни меки кичури, заплетени в пръстите му, а устните й бяха червени и набъбнали от целувките му. По дяволите! Той се държеше с целия финес на гимназист, на когото внезапно е излязъл късмета с най-сексапилната мацка в града.

— Лили? — прокара бавно палеца си по добре очертаната й скула и надолу по пълната й горна устна. — Добре ли си?

На Лили й беше много трудно да се измъкне от сладките дебри на сексуалното удоволствие, но изненадата от въпроса му я накара да отвори очи и да премигне срещу него. Светлосивите му ириси горяха като въглени. В тях се четеше гореща възбуда и… загриженост.

О, боже! Как можеше от нея да се очаква да не се увлече по този мъж, който прекъсваше собственото си удоволствие, за да се тревожи за нея? Нямаше две мнения по въпроса, че Закария Тейлър беше труден, надут и понякога направо ужасно непоносим. Но едновременно с това беше и грижовен чак до носовете на големите си стари военни ботуши. И повече от всичко друго — повече от мъжественото му тяло и забележителни устни, повече от склонността му към дразнещи забележки и честите му избухвания — точно това му качество беше влязло под кожата й.

Така че как точно, да му се не види, трябва да се овладея и да не ми пука?

Малко поточе безпокойство се вля в разгорещената й кръв, но тя го пренебрегна. Не е престъпление да ти пука, в противен случай сигурно никога не би могла да изпита такова силно сексуално привличане. Това, разбира се, не значеше, че е влюбена или че говорим за нещо повече от моментно увлечение. Каквото и да беше това между нея и Зак, то със сигурност щеше да приключи веднага след като Глинис се прибереше вкъщи жива и здрава.

Така че, дотогава защо да не му се порадва? Имаше ли някакво значение, че такива флиртове изобщо не й бяха в стила? Зак можеше да е просто изключение.

Как да е, този мъж беше сам по себе си класа.

Тя разтвори устни, за да засмуче твърдия край на палеца му, раздвижи ръце по шията му и леко изви тялото си, за да притисне гърди в тялото му.

— Притеснен ли си за мен? — попита тя с усмивка. — Не разбрах как точно стигнахме от ще те оближа цялата чак до глезените до тревога за…

— Не се тревожа — изръмжа той. — Но когато преди малко издаде онзи звук, той звучеше все едно, че — не знам — че те боли или нещо такова. Не искам да те наранявам или да те карам да правиш нещо, което не ти е приятно.

— Но, Зак, това е толкова мило от твоя страна — и наистина беше — мило и отговорно. Но такива жестове бяха последното нещо, което й трябваше при това положение. Слава богу, точно както беше и очаквала, използването на мило и Зак в едно и също изречение го накара да реагира все едно, че току-що беше се разкикотила при вида на пениса му. — Просто е толкова сладко.

— Сладко? — той отметна глава назад и очите му потъмняха. Сега беше вече изцяло отгоре й и, когато се притискаше към нея, тя усещаше подутината зад ципа на панталона му. — Мъжете не са сладки.

Ерекцията му беше голяма и твърда и попадаше на най-подходящото място между краката й. Тя успя да не кръстоса очи от удоволствие, но гласът й излезе по-скоро задъхан, отколкото ироничен, както й се искаше.

— Какво ще кажеш за отговорен?

— Да. Отговорен е по-добре. Много по-добре от мил — той наклони глава и докосна с устни едно особено чувствително място зад ухото й, а после продължи надолу по шията й. — Но онази дума подхожда за теб. Предвид начина, по който ухаеш, и вкуса, който имаш — устните му се насочиха обратно към нейните. — Господи, колко си сладка — повтори той дрезгаво преди отново да я целуне.

Лили се притисна към широките му рамене и си позволи да бъде обгърната от топлината и силата му, да бъде прелъстена от устните му. Тя запази точно толкова присъствие на духа, че да успее да предупреди сама себе си да не се пристрастява към целувките му. Но те бяха първо меки и бавни, а после силни и страстни и беше толкова лесно да стане зависима от тях, особено когато езикът му от нежно дразнене премина във властно нападение, изискващо от нея пълна капитулация.

Поемайки от неговата топлина, тя не можеше да спре да се движи под тежестта на тялото му. Уханието му я заобикаляше отвсякъде, смесица от течен сапун от банята, която деляха, омекотител за пране от тениската и джинсите му и аромата на мускус, излъчващ се от здравото му мъжко тяло. Възбудата изгаряше Лили, тя копнееше да го докосне, да почувства силата и топлината на мускулестото му тяло. Пресегна се и се опита да издърпа червената му тениска „Хенли“ от панталоните.

Едва беше успяла да открие колана му, когато той се плъзна покрай нея на матрака и без да прекъсва целувката им остана само наполовина отгоре й. Разплете пръсти от косата й и ги прокара по шията й, покрай гърлото и по протежение на острото деколте на тънкия й пуловер. Лили се стегна за момент в очакване Зак да насочи цялото си внимание към гърдите й. Опитът й показваше, че когато бяха намесени точно тези извивки, мъжете често забравяха, че има и жена, закачена за тях.

Но трябваше да си спомни от тази сутрин в коридора, че Зак никога не прави това, което се очаква от него. Вместо да се гмурне в деколтето й или пък ентусиазирано да започне да върти зърната й, сякаш намества станцията на радиото, той изглежда се владееше достатъчно, за да проследява леко линията на пуловера й. Когато най-накрая пръстите му се насочиха надолу, докосването му беше толкова нежно, че тя усети как задържа дъха си и повдига тялото си нагоре за още ласки. Под копринения сутиен зърната й се изправиха.

Когато няколко секунди след това той й отне основния източник на удоволствие като отдръпна устните си на такова разстояние от нейните, че езиците им само леко да се допират, тя простена недоволно. Надигна се и го целуна силно, а после сграбчи ръката, която я възбуждаше, и я придърпа върху тръпнещата издутина на гърдите си.

Допирът подейства на Зак като ритник от муле. Най-накрая ръцете му бяха върху нея. Когато преди малко беше почувствал, че се стяга, той се беше насилил да забави малко темпото, но, по дяволите, изкушението да напълни шепите си с нейните гърди беше прекалено голямо. Сега, когато най-накрая това беше реалност, усещането беше точно такова, каквото си го беше представял. Те бяха твърди и закръглени, с онова особено собствено движение, което правеше гърдите такъв магнит за всички мъже. Той издаде гърлен стон и отговори на целувката й със сила, която върна главата й обратно върху покривката на леглото, докато пръстите му масажираха мекотата на гърдите й. Леко придвижи дланта си, за да усети движението под нея, и беше толкова въодушевен от резултата, че мина известно време преди да забележи натиска на зърното й, напиращо да пробие дупка през сутиена.

Той се отдръпна, колкото да я погледне.

— Бях добро момче, Лили, бях внимателен и добър. Но ти имаш прекалено много дрехи върху себе си, а аз искам да те видя.

Гореща червенина тръгна от шията и покри лицето й, но тя спокойно вдигна вежди и срещна погледа му съвсем директно, точно както беше очаквал от нея.

— Ще се съблека само ако и ти се съблечеш.

— О, миличка, на това му викам сладка сделка — той се отблъсна, за да застане на пети и започна да дърпа тениската си.

В момента, когато щеше да я изхлузва през глава, Лили се освободи от пуловера си и блузата на Зак внезапно падна от безчувствените му пръсти.

— Господи — прошепна той и се втренчи в нея, красива златиста кожа и невероятни форми в дантелен бежов сутиен. — Ти си по-красива дори, отколкото си представях. А вярвай ми — продължи той с лека усмивка, като премести погледа си от тялото към очите й. — От доста време си представям.

Лили може би щеше да отговори не особено изобретателно Така ли, но изведнъж всичката влага от устата й се беше изпарила. Вместо това тя просто гледаше. Майко мила!

Раменете му бяха широки, ръцете — силни, а коремът му беше плосък и целия в плочки. Но огромният му гръден кош беше този, който я караше да иска да пипне брадичката си, за да провери дали не е виснала и пресъхването на устата й не се дължи на факта, че й текат лигите.

Гърдите му бяха като изваяни от бронз и изглеждаха по-здрави от гранит. Но тя знаеше, че обикновено скулптурите бяха студени, а опитът й напомняше, че потъмнялата му кожа изгаря като огън. Плоските му медночервени зърна играеха на криеница зад гъстата ограда от абаносови косъмчета, която покриваше гърдите му, и Лили искаше да ги намери и да усети мъничките точици около тях между зъбите си. Но повече от това искаше собствените й гърди да се сплескат срещу тези твърди мускули, само че този път без дрехи, които да ги разделят.

— Не, чакай. Почакай, Лили, искам да те видя.

Но тя не спря, докато не се притисна плътно до него и двамата поеха рязко въздух при първия разтапящ костите контакт на гореща гола кожа срещу гореща гола кожа. Лили се протегна и обви ръце около врата му.

Тя почувства тръпките, които преминаваха по тялото на Зак, но не каза нищо. Вместо това дръпна надолу брадичката му, така че да може да види меките й извивки, притиснати към твърдите му мускули.

Лили откри, че й харесва той да я гледа. Явно гледката силно му подейства, защото горната му устна се повдигна чувствено, а в очите му се разгоря дива страст. На нея не й трябваше да поглежда надолу, за да си представи контраста между нейните извивки и плоските му мускули, между тена му и нейната бледа маслена кожа. Тя почувства силата му, притискаща гърдите й към собствения й гръден кош и леко се размърда, за да ги потърка в гладката кожа на тялото му.

Зак прошепна нещо нецензурно и я обгърна с ръце, за да направлява движенията й. Докато той се движеше срещу нея в неумолим ритъм с длани, обгърнали я от двете страни и широко разперени пръсти, тя се чувстваше като затворник в силната му прегръдка. Тогава Зак се спусна малко по-надолу, за да заличи разликата в ръста и гърдите й изведнъж се отъркаха в твърдите косъмчета на неговите, а зърната й пламнаха от удоволствие. Тя отметна глава назад и простена.

— Човече, гледай само — изрече той дрезгаво и Лили почувства как едната му ръка се отдръпва от гърба й. — Розово.

— Розово? — тя премигна неразбиращо срещу него. — Кое е розово? — висок стон се изтръгна от устата й, когато лявото й зърно неочаквано се оказа нежно притиснато между палеца и показалеца на Зак.

— Това — каза той, докато леко подръпваше малкото твърдо връхче с ръката си. — Чудех се какъв цвят са зърната ти, а сега вече знам — той й се усмихна хищно, после върна поглед върху съкровището между пръстите си. — Красив, красив розов цвят.

Стисна малко по-силно и Лили изпъшка. Очите на Зак заблестяха.

— Искам те гола — сложи я да легне обратно на леглото. — Сега.

Коленете му се прегънаха до максимум, когато той коленичи до нея и се наведе да подразни зърното й със зъби и език. Посегна към талията й, но независимо от думите си не смъкна джинсите й веднага щом ги разкопча. Вместо това плъзна ръката си вътре.

Погали корема й и бавно продължи под колана на бикините. Пръстите му леко докоснаха косъмчетата на венериния й хълм, преди да продължи надолу и да я обхване цялата в ръката си. Той натисна с пръсти, после продължи още по-надолу и изпъна ръката си. Тя беше толкова мокра от възбуда, че при това му действие се чу шляпащ звук и страните й се зачервиха от срам. Но Зак изръмжа одобрително и вмъкна пръстите си дълбоко навътре между влажните устни.

— Господи, супер — въздъхна той с благоговение и очите му се затвориха. След това веднага пак се отвориха, но клепачите му останаха наполовина спуснати, когато сведе поглед към разтворените й джинси, където беше ръката му. — Точно това исках — да те почувствам гореща и мокра — той облиза устни и вдигна поглед към нея. — Да те почувствам хлъзгава от възбуда.

Пръстите му лениво започнаха да се движат нагоре-надолу по влажните гънки на женствеността й и всяко нервче в тялото на Лили закрещя за още.

И той й даде още, и още… но когато дъхът й започна да излиза накъсано от устата, а надигането на бедрата й стана по-бързо в търсене на удовлетворение, измъкна ръката си от бикините й.

— Искам те гола под мен — каза Зак и задърпа надолу дънките й.

— Така ли? — недоволна, че са я отвели толкова близо, без да я пуснат до края, тя все пак вдигна таза си, за да улесни смъкването на джинсите. — Колко типично мъжко. Ами ако искам аз да съм отгоре?

— Тогава, скъпа, качвай се и ми покажи как ти харесва — той се ухили. — Ако искаш да си отгоре, ще бъдеш отгоре. Ако искаш да си отдолу, оставям на теб да решиш дали да увиеш крака около кръста ми или да ги качиш на раменете ми. Ако предпочиташ кучешката, ще хвана страхотния ти задник и ще дам най-доброто от себе си. Нямам претенции за позата, сладкишче, искам само да ме пуснеш вътре — той вече беше смъкнал джинсите й до долу, но започна да среща затруднения, когато те се заплетоха във високите й обувки от изкуствена алигаторска кожа. Нямаше начин да минат през крачолите й.

— По дяволите — промърмори той. — Явно все пак ще трябва да махна и тези. Дотук с фантазията ми за тях — разкопча каишките около глезените й и изхлузи целите обувки.

Лили се разсмя, изрита джинсите от краката си и се надигна да седне, показвайки единствено микроскопична част от бикините си в цвят шампанско.

— Ако искаш — предложи тя, — мога да си ги обуя пак, докато ти уравновесиш малко нещата като събуеш панталона си.

Зак веднага скочи.

— Харесва ми как мислиш — докато изхлузваше панталоните си, той я гледаше как си слага обувките и ги закопчава. — Сигурно често са ти го казвали, но тялото ти е трепач.

Вълна на чисто удоволствие я обля като не остави място дори за обичайния й навик да изброява недостатъците си. Затова просто му се усмихна лъчезарно.

— Благодаря — Лили се загледа как ръцете му се плъзгат под колана на боксерките и ги избутват надолу по тесните му бедра. Тя премигна. Премигна още веднъж. И похотливо облиза устни.

— Уау — прошепна неволно.

Той хитро й намигна.

— Благодари сама на себе си. Не съм от класата на Ракетата, но ти се заклевам, че никой не се е оплаквал досега.

Този път премигването й беше от недоумение.

— Не си от ракетната класа!

— Не, от класата на Ракетата… — той поклати глава, усмихнат накриво. — Забрави, не е важно.

— Чакай, имаше предвид твоя приятел Джон ли? Тази Ракета?

— Да.

Тя се загледа в ерекцията му толкова дълго, че пенисът му започна да се поклаща и той го хвана, за да го задържи на едно място. Тогава тя вдигна поглед към него.

— Не знам, войнико. Ако при мен дойде мъж с нещо по-голямо от твоето, сигурно ще избягам. Струва ми се, че мощността на бойната ти глава е много повече от необходимото.

По дяволите! Той я придърпа към себе си и метна двама им върху леглото. Искрено изненадана, Лили се разсмя и Зак откри, че се присъединява към смеха й, докато телата им се претърколиха няколко пъти и накрая спряха в опасна близост до ръба на леглото. Тази игричка сериозно го изненада. Сексът, който правеше обикновено, беше груб, първичен и устремен директно към кулминацията. Никога не беше си помислял, че може и да се забавлява. А сега наистина се забавляваше. И когато Лили, която се оказа отгоре, с пръсти, заровени в косъмчетата на гърдите му, изправи гръб и се усмихна победоносно, Зак неочаквано се почувства така щастлив, както не се бе чувствал от години. За момент се стресна — топлите чувства към другите не му носеха нищо добро.

Но веднага се отърси от тази мисъл. Не бъди идиот, каза си. И то точно когато беше на път да му излезе късмета — нещо, което не му се беше случвало отдавна. Какво толкова, че се почувства щастлив от това.

— Изглеждаш добре отгоре ми — избъбри той и прокара ръце по меката кожа на раменете и надолу по гърба й, обърна достатъчно внимание на тънката й талия, преди да притисне длани към пищните извивки на покритото й с дантели задниче. Гърдите й си почиваха върху диафрагмата му — пълни, снежнобели, с розови връхчета. Зак вдигна ръце, за да погали нежните й скули и зарови върховете на пръстите си в меките коси на тила й.

— Страхотно! — с лек натиск на палците върху порозовелите й бузи, той обърна лицето й към своето. Надигна леко глава, за да я посрещне на средата на пътя и я целуна страстно. Страстта, която тлееше между тях, избухна в горещи пламъци.

Обикновено Зак си падаше по дългите любовни игри, но в момента искаше единствено да е в нея, и то веднага. За негово щастие Лили явно искаше същото, защото когато главичката на пениса му докосна влажното, покрито с дантела, горещо място между краката й, тя бавно започна да движи таза си. След това вдигна глава и се загледа в него, устните й — като след развратна нощ, а сините й очи полупритворени и святкащи от дива страст.

— Не мисля, че мога да чакам повече — каза задъхано. — Имаш ли предпазни средства под ръка? — тя се заизвива отгоре му — Искам. О, Зак, имам нужда от…

— Удовлетворение — съгласи се той, — знам — притисна я към себе си и превъртя телата им, докато не стигнаха до края на леглото. — Можеш ли да стигнеш чекмеджето на нощното шкафче?

Зак пое рязко въздух, когато усети как зърната й се отъркват в гръдния му кош, докато тя се протягаше към шкафчето. Чу я как издърпа чекмеджето.

— Отлично. Там вътре има…

— Взех го.

Той видя тънкото найлоново пакетче в ръката й и веднага претърколи двама им обратно в предишната позиция. Сложи ръце на мъничката й талия и я повдигна нагоре, за да намести едното й кръгло, розово зърно точно над устата си. Повдигна глава и нежно го гризна.

Лили изписка и изпусна кондома. Веднага обаче го вдигна и докато Зак се забавляваше да успокоява леката болка, която й беше причинил, разкъса опаковката му със зъби. Протегна ръка зад себе си и започна да опипва на сляпо — внезапно докосна лекичко главичката на члена му.

Веднага след това го сграбчи и този път беше ред на Зак да реагира със стон. Устните му отпуснаха здравия си захват и освободиха зърното на Лили, която само това чакаше, за да се отпусне върху корема му. Само секунда след това обаче тя преметна единия си крак до другия сякаш слизаше от кон и коленичи до него, за да нахлузи кондома по цялата дължина на ерекцията му. Той издиша през зъби не само от усещането на малките й сръчни ръце, развиващи гуменият презерватив по твърдия му член, а и от възбуждащата гледка.

— Твърдо решена ли си да бъдеш отгоре — попита Зак и стисна зъби, когато тя затегна хватката си. Той размърда члена си в ръката й.

Лили изглежда беше свършила работата си и вдигна поглед от пулсиращата в ръката й ерекция.

— Хъммммм — простена тя въпросително. Но после веднага премигна, разтърси леко глава и му се усмихна. — Не.

— Добре — с няколко добре премерени движения той я обърна по гръб на леглото и застана над нея. — Тогава нека да изпълним моята еротична фантазия — посочи раменете си. — Хайде да видим красивите ти обувки качени тук горе.

Тя се разсмя и понечи да се подчини, но преди да успее да изпълни инструкциите му, Зак се пресегна между краката й.

— Опа, забрави да свалиш тези — каза той и издърпа бикините й през бедрата и надолу по краката й. Захвърли ги през рамо, загледа се в това, което беше открил под тях и се усмихна. — Сигурен бях, че и тук си естествено руса.

— Така е — сухо отговори тя, но веднага след това вдиша дълбоко, когато той плъзна палец по влажната й вулва и започна да го движи нагоре-надолу. — Естествена боя „Л’Ореал“ номер 10, Изцяло светло руса — информира го тя, почти останала без дъх. После очите й се разфокусираха. — Господи боже мой. Господи. Боже. Мой.

Зак отново потупа рамо със свободната си ръка и изпита собственическо удоволствие, когато тя веднага вдигна краката си, за да постави сандалите си там. Той уви ръка около тъничкия й глезен и обърна глава да целуне мекото й стъпало. След това неохотно отмести ръката, която я галеше между краката, хвана пениса си и насочи твърдата му главичка дълбоко между разтворените й крака. Наклони се напред и бавно започна да натиска, докато не се оказа заровен до края в нейните влажни, горещи като пещ и стегнати като менгеме дълбини. Вълна на неподправено удоволствие го заля, когато навлезе още по-дълбоко.

— По дяволите, ти си чудесна…

— О, господи. Така се и чувствам — тя се опита да се раздвижи под него. — Чувствам се. Пълна. Толкова пълна. Което е прекрасно. Само че…

Той отдръпна таза си назад, а после отново се притисна към нея.

— Само че? — направи още едно движение напред-назад.

— Ами, само че си прекалено далеч. Искам да те прегърна.

Той се наклони напред и подпря дланите си от двете страни на главата й. Това направи проникването още по-дълбоко и Лили простена, а краката й се плъзнаха надолу по раменете на Зак, докато не се спряха от вътрешната страна на лактите му. Тя се пресегна и сплете пръсти на тила му.

— Моля те — промърмори. — Моля те, Зак.

И той започна да се движи напред-назад в нея, напред-назад, все по-силно и по-бързо. Дълбоко от гърлото на Лили започнаха да се изтръгват отчаяни стонове и високите й токчета подскачаха във въздуха с всеки тласък на бедрата му. Зак я погледна и тя отвърна на погледа му с нефокусирани, замъглени от страст очи.

— Исусе — промърмори той и наклони глава, за да покрие устните й със своите. Тя отвърна жадно на целувката и заби ноктите си в гърба му. Тихите й стонове започнаха да стават все по-високи и силни, а тя се изпъна като струна, за да посреща тласъците на силните му бедра. Внезапно Лили цялата се вцепени, издигна таза си и силните спазми на оргазма й стискаха и отпускаха члена на Зак, галейки го по цялата му дължина.

Той отдръпна рязко устните си и отхвърли глава назад. След това, стенейки името й, притисна бедрата си към нея за последно и започна да свършва с изгарящи, разтапящи костите пулсации.

Свършваше.

И усещаше тръпките й около члена си, докато оргазмът му продължаваше.

Докато, накрая, останал без сили и почувствал се като скитник, намерил неочаквано своя дом, се отпусна отгоре й.

15

Ръцете на Лили се отпуснаха от врата на Зак върху леглото. Краката й, освободени от здравата му хватка, последваха примера им и се плъзнаха надолу. Майчице мила! Значи това било истински хубав секс. Тя беше напълно доволна да лежи изтощена под тежестта на неговото уморено тяло — докато не й мина през ума, че всъщност не го чува да диша и изобщо не е сигурна дали това, което чува, са ударите на неговото сърце или просто усеща собствения си пулс. Събра цялата си енергия и надигна дясната си ръка, за да го потупа по мокрото от пот, мускулесто рамо.

— Жив ли си?

— Не знам — промърмори той във врата й. Но помръдна едната си ръка и я прекара от рамото до бедрата й и обратно — нежна мъжка ласка. — Мисля, че май съм умрял и съм в рая.

Твоето не е нищо. Аз мисля, че май започвам да се влюб…

Не! Шокирана, Лили отпусна ръка до себе си. Това не е вярно, така че даже не си го и помисляй. Просто ставаше въпрос за сексуално преживяване, по-хубаво от всичко, което беше изпитвала досега. Не го обърквай с другото, Лили!

Но й беше много трудно да не се паникьосва, когато Зак, явно реагирайки на нейното отдръпване, надигна глава и я погледна.

— Добре ли си?

— Да, разбира се. Просто… ти си малко тежичък, а а-ааз трябва да отида до банята — Боже, такава лъжкиня си! Да не споменаваме, че си и страхливка. Но все пак се поотпусна, когато Зак веднага се надигна от нея.

Тя се претърколи до ръба на леглото и седна с гръб към него, докато се опитваше да поеме няколко пъти дълбоко дъх и да се успокои. Но когато неочаквано Зак прокара върха на пръстите си по протежение на гръбнака й, Лили едва се удържа да не подскочи като стреснато коте. Вместо това му се усмихна през рамо, но излезе малко неопределено, защото се постара да избегне погледа му.

— Ей сега се връщам — измърмори тя и се изправи като издърпа чаршафа от леглото и го уви около себе си по пътя си към банята.

Секунда по-късно Лили се озова в банята, а плътно затворената врата я разделяше от Зак. Тя се подпря на тоалетната масичка и се взря в загриженото изражение, което я гледаше от огледалото.

— Не се влюбвам! — заяви тихо. — Не се влюбвам!

— Каза ли нещо — извика Зак.

— Не. Тоест, просто говоря на себе си.

Тя пак се втренчи в отражението си, докато слушаше смеха му. Боже мили! Погледът на жената в огледалото беше ужасен. Не се влюбвам!

Всичко това беше ужасно. Ако щеше да си губи акъла по някого, защо трябваше да е точно той? Той беше възможно най-лошия избор, който можеше да направи, най-най-най-неподходящия.

Лили вирна гордо брадичка, но не се чувстваше уверена, по-скоро беше само рефлекс. Е, тогава, голяма работа. Решението на този проблем е да не… Просто не се влюбвай. Малко по-дистанцирано, малко по-отдалече и нещата ще се разминат. По дяволите, най-вероятно всичко се дължеше просто на нейната реакция на разтапящия секс, който правиха току-що.

О, Лили, моля те… Тя въздъхна дълбоко. Излъжи Зак, ако се налага. Но не лъжи себе си.

И преди беше правила добър секс. Може би не толкова разтърсващ, колкото този със Зак преди малко, но все пак чудесен. Само че никога досега не си беше помисляла: Господи, чувствам се много добре, сигурно съм влюбена.

Разбира се, никога не й се беше случвало да се опитва да убеждава сама себе си, че няма чувства към съответния мъж в живота й в момента. Преди да се появи Зак, тя всеки път започваше малкото си предишни връзки с вярата, че имат бъдеше. И ако това не беше показателно, не знаеше кое е.

Лили се притесняваше, че този път нещата са различни. Не беше разумно и нямаше никакво обяснение, но фактите си бяха факти.

Въпросът беше как да се справи с проблема.

Например, ако случайно той отговореше на чувствата й — а ако трябва да бъдем честни, вероятността беше малка, — беше ли тя самата готова да изостави мечтата си за собствено ресторантче, за да следва един войник из цялата страна?

Не! Лили си наложи да се стегне, след което се пресегна да вземе виолетовия си халат, който висеше зад вратата на банята. Хайде да мислим за минута малко по-реално. Любовта беше прекрасно нещо, но въпреки всичките неща, които песните се опитваха да те накарат да вярваш, не решаваше проблемите напълно. Тя беше си мечтала за това цял живот… и не беше нещо, което човек просто ей така зарязва. Да не споменаваме също и че още като дете й беше дошло до гуша да се мести с родителите си на всеки девет месеца. Просто не беше готова да го прави отново.

Зак сигурно би се ужасил, ако имаше дори малка представа, че тя стои в банята и се опитва да реши общото им бъдеще. Имаше огромни шансове преди още да е направил своя ход, Зак да е преценил какъв е рискът тя да обърка въргалянето в леглото със звъна на сватбените камбани. И предвид, че беше далеч от образа на хлапе с блестящи очи, да е заключил, че е достатъчно голяма, за да знае как стоят нещата, и че на нея може да се разчита да не започне да гради въздушни замъци, само защото те двамата най-накрая се бяха поддали на сексуалното напрежение, ескалиращо между тях още от първия момент, в който се видяха.

Намествайки косата си в най-близкото подобие на прическа, тя изправи рамене, така че да се издължи максимално и плътно пристегна колана на халата си.

Трябваше да се върне преди той да започне да се чуди какво, по дяволите, прави тя в банята. Общо взето най-многото, което можеше да направи, беше да приеме ситуацията такава, каквато е, и да живее ден за ден.

Само моля те, господи, не ми позволявай да се издам! Всички тези нови емоции я караха да се чувства изложена на показ и ранима, а тя не искаше да изглежда като глупачка. Това беше единственото нещо, което не би могла да понесе.

Когато влезе в стаята, Зак лежеше на една страна с глава, сложена на изпънатата си ръка, но се надигна на лакът веднага като я видя.

— Добре ли си?

— Да, естествено. Чудесно — неподправената му загриженост й помогна да му се усмихне искрено този път. Той изглеждаше мургав и силен на фона на белия чаршаф, преметнат през кръста му. За такъв твърд мъжага, със сигурност беше много загрижен за чувствата й.

В следващия момент, сякаш притеснен, че тя може да разтълкува погрешно вниманието му, той смръщи вежди.

— Слушай, Лили, мисля, че трябва да поговорим за…

Боже! Тя бързо стигна до леглото, седна до него и притисна пръст към устните му. Последното нещо, което би изтърпяла на този етап, беше един сериозен разговор в стил беше приятно, но нека не се заблуждаваме.

— Не трябва да се притесняваш, че ще искам нещо от теб — обеща меко тя. — И двамата сме възрастни хора и аз съм съвсем наясно, че сега за теб е най-важно да върнеш Глинис и Дейвид обратно. Така че защо не оставим нещата както си бяха — леки и неангажиращи?

Той уви ръка около талията й и измести пръста й от устните си.

— Все още не съм ти се наситил — каза й рязко.

Лили със съжаление си помисли, че е доста жалка, защото думите му я възпламениха като нагрята кутия с фойерверки. Да му се не види, не беше ли това още едно доказателство колко дълбоко беше затънала? Но с усилие на волята си успя да придаде лековата интонация на гласа си, когато му отговори:

— Добре. Защото и аз не съм ти се наситила още.

— Тогава можеш да бъдеш сигурна, че ще го направим пак — каза той. — Само…

— Знам — внимателно го прекъсна тя. Нямаше да може да го изтърпи да й споделя резервите си по отношение на връзката им. Не точно сега, когато още беше объркана от всички тези нови чувства. — Ти имаш да спасяваш Глинис, а аз… е, моят приоритет засега е да направя ресторанта на мечтите си. Така че те разбирам, не се притеснявай.

— А-ха — отвърна Зак дрезгаво и дълбокият му глас изпрати тръпки по целия й гръбнак. Той обви и другата си ръка около талията й, бутна я да легне по гръб и застана отгоре й. — А-ха — повтори, загледан в нея с наситено сивите си очи, изпод катраненочерни мигли. — Добре.

 

 

Когато сигналът заето прозвуча за пореден път в ухото му, Зак едва се въздържа да не тръшне телефона от яд. Вместо това постави слушалката обратно с преувеличено внимание и се втренчи за около десети път във вратата, която свързваше стаята му с общата им баня с Лили. Беше добре, че тя слезе долу да приготви закуска за всички, помисли си той, защото беше бесен и нещо като че го човъркаше да започне нова караница с нея.

Тези му мисли искрено го притесниха. Исусе, Тейлър, какво ти става? Тази нощ беше фантастична — тя ти даде всичко, за което би могъл да мечтаеш, и то опаковано като подарък и с красива панделка отгоре. Така че защо си толкова ядосан? Той прокара ръце през косата си. Не беше толкова самовлюбен да си помисли, че едно въргаляне между чаршафите, без значение колко е страстно и хубаво, ще я накара да му поднесе вечната си любов. От друга страна, между тях се беше случило нещо специално — а тя просто бързаше като луда да го прецака, нали?

— Уф! — извади пръсти от косата си и се удари по челото с длани. Какво, по дяволите, му ставаше? Цяла нощ се бяха чукали като зайци и той трябваше да е доволен, че не се наложи да й обяснява да не очаква от него всички онези емоционални глупости, без които жените явно не можеха. Защо обаче вместо това, фактът, че тя му беше била дузпата, го изкара от форма? Мамка му, тя му беше показала най-прекрасния свят. Беше му предложила целувките си, достъп до страхотното си тяло, цялата си нежност и всичките си усмивки без нищо от онези объркващи, лепкави, обвързващи тъпотии, които обикновено вървяха комплект. Той трябваше да…

По дяволите какво трябваше. Псувайки под нос, Зак се обърна към телефона и отново вдигна слушалката. Този път като набра номера на Куп, телефонът от другата страна на жицата иззвъня. Вдигнаха на третото позвъняване.

— Да?

— Куп, Зак е.

— Здрасти, Полунощ, как е, държиш ли се? Мога да си представя колко гадно е цялото това чакане.

Не толкова, колкото би било, ако я нямаше Лили да го разсейва от грижите му. В момента, в който тази мисъл мина през ума му, той разтърси глава, за да я разкара.

— Нали знаеш, че съм корав. Само че се чудех дали не мога да ви помоля двамата с Джон за една услуга.

— Естествено. Казвай.

— Очакваме похитителите да се обадят пак в събота. Ще можете ли с Ракетата да ми помогнете при проследяването? Би ми било от полза малко подкрепление, на което мога да разчитам — резервни сили, за които никой от тази камара камънаци не знае нищо.

Отсреща за секунда се поколебаха и Зак, и без това разстроен, че трябва да моли за услуга, попита сухо:

— Има ли проблем?

— Не, глупости. Просто се опитвам да измисля какво ще кажа на Рони.

Какво ще…? За първи път тази сутрин Зак усети как устните му се разтягат в усмивка.

— Ледения трябва да пита малката си женичка може ли да излезе да си поиграе? Кажи ми, че не е истина, Блексток.

— Не е истина — с готовност повтори Куп. После се разсмя. — Мамка му! Ако те чуя дори да си помислиш, че съм под чехъл, приятелче, ще трябва да те нараня. Просто познавам Рони и знам, че тя ще иска да дойде и да помогне. Трябва да намеря начин да предотвратя именно това.

Зак беше объркан.

— Какво си мисли, че може да направи повече от трима обучени морски пехотинци?

— Убий ме, ако знам, но въпреки това ще иска да дойде и да помогне. Както и да е, брой ни като помощници. Ще пристигнем в петък и ще си намерим къде да отседнем. Ти само намери място, където да се съберем и да обсъдим организацията.

— Благодаря, Куп.

Приятелят му грубо се изсмя.

— Върви по дяволите! Искам да бъда там, когато Глинис се върне, за да видя новия й приятел. Някой трябва да се увери, че онзи дръвник е достатъчно добър за нея — някъде отдалече се чу глас и Куп изсумтя.

— Какво? — попита Зак.

— Ракетата каза, че онзи дръвник поне има пари, а както сестра ти харчи нейните, това най-малкото е едно добро начало.

От гърлото на Зак се изтръгна невесел смях.

— Ето, Джон иска да говори с теб — каза Куп и се чу тихо шумолене, когато слушалката премина в други ръце.

След малко се чу гласът на Ракетата.

— Здрасти.

— Ти си здрасти — после, прекалено напрегнат за безсмислени разговори, той попита: — Изкара ли късмет с онези проверки?

— Зависи какво разбираш под късмет — като усети нетърпението на Зак, гласът му веднага стана сериозен. — Извинявай, Полунощ. Но поне веднъж бих се радвал да разследвам семейство, което прилича по-малко на Борджиите и повече на Брейди. Имам информация, но тя не стеснява много кръга на заподозрените.

Прекрасно. Зак си знаеше, че няма да излезе толкова лесно, но въпреки това стомахът му се сви. Изправи решително рамене и пое дълбоко дъх.

— Какво искаш да ми кажеш — че семейство Бомонт си лягат всеки с всеки ли?

Джон се разсмя.

— Не, не е толкова зле. Няма кръвосмесителни афери. Както е с повечето неща, амиго, и тук става въпрос най-вече за пари. Богатството в това семейство принадлежи единствено на човека на Глинис. Той е наследил цялата бала, когато татко му умрял.

— Без майтап? — Зак огледа разкошната стая, в която беше настанен. — Оставил му е всичко?

— Така изглежда. Мама Мечка получава скромна годишна пенсия, но всичко друго — семейния бизнес, къщата — отива при Малкото Мече.

— Да се чуди човек как ли се чувства тя, а?

— Да, наистина.

— Преди колко време е ритнал камбаната таткото?

— Три години. Тогава Дейвид е бил само на двадесет и три. Изглежда обаче, че нашето момче има глава на раменете си, да не споменаваме нюха към печалба. От счетоводните отчети разбрах, че е увеличил основния капитал на фирмата значително над първоначалния.

— Този остров е съвсем мъничък и основната му индустрия, доколкото мога да преценя, е туризмът. Така че за какъв точно бизнес говорим?

— Има нещо общо със сателитни връзки и кули за радио — или микровълни, или нещо от сорта. Разгледах годишния им отчет, но ако трябва да съм честен, повече ме интересуваха цифрите на последния ред, отколкото какъв продукт са продавали, за да стигнат до тях. Така че не съм много наясно дали става въпрос за клетъчни телефони или за сателитни чинии, или изобщо какъв звяр е намесен. Но едно мога да ти кажа със сигурност. Не е някоя мъничка хитряшка далавера. Капиталът им е над девет милиона долара. А семейното имение, в което си в момента, струва още няколко милиончета. Ако искаш допълнителна информация, мога да разгледам нещата по-добре.

— Не, не това е важното в случая. Явно Дейвид е едноличният притежател на огромно богатство. Имаш ли идея при кого ще отиде, ако нещо се случи с него?

— Ако не се е оженил преди това, всичко се връща обратно при мама.

Зак свирна през зъби.

— И това ако не е мотив! Особено сега, когато е бил на път да се ожени за Глинис.

— Не бих я изключил от заподозрените, това поне е сигурно.

— Обаче предвид сравнението ти с Борджиите преди малко, тя не е единственият човек, в който да се съмняваме.

— Ами, цялото им тъпо семейство изглежда се пренесло да живее при Дейвид и мама, когато татко си е отишъл. Със сигурност мога да кажа, че братовчедката Касиди има сериозни дългове. Тя е пръснала цяло състояние с кредитните си карти и вече са й срязали две „Виза“ и една „Американ Експрес“. Братовчедката Джесика засега е чиста, както и мъжът й, и братовчедът Ричард. Но ако не ме попиташ как съм разбрал всичко това, мога да ти кажа, че успях да се докопам до телефонните им разпечатки.

— И това е важно, защото…?

— Заради обажданията, направени от имението до бизнес конкурент в Калифорния. Те може да не значат нищо, но може и някой в къщата да е замесен в индустриален шпионаж. С други думи, още не знаем дали е важно или не. Всичко това е само предварителна информация, така че все още не мога да ти дам никакви подробности. Но ти обещавам, че ще разбера всичко за всеки, а междувременно не бих изключвал никого от нашия малък списък. Никога не знаеш какво ще излезе на повърхността, преди да започнеш да ровиш.

Малко по-късно те се сбогуваха и Зак се разтърси в чекмеджетата на малкото бюро в стаята си и накрая успя да намери лист хартия. Сложи го отгоре, седна и начерта на него няколко графи, по една за всеки от семейство Бомонт. След името вписа цялата информация, която имаше от Джон, както и собствените си впечатления. Това упражнение не накара малка лампичка да светне над главата му, както ставаше по анимационните филми, но поне му помогна да подреди фактите за себе си.

След известно време Зак погледна часовника на бюрото и установи, че е на път да закъснее за закуска. Бързо дръпна стола си назад и докато ставаше, сгъна бележките си на малко триъгълниче. Пъхна го в задния си джоб и се отправи към вратата.

Чак докато бързаше надолу по стълбите, Зак осъзна колко странно се държи. Да бърза нетърпеливо за ядене, пък било то и някое от чудесата на Лили, изобщо не беше в негов стил. Той беше професионален войник, за бога! Ако храната беше толкова важна за него, в никакъв случай не би издържал осемнадесет години на служба.

Сърцето му се сви, когато осъзна, че всичко беше заради нея. Лили. Беше заради възможността да я види отново, да бъде близо до нея и да се наслаждава на топлотата на усмивката й. Само мисълта за нея го накара да се задъхва като гладен пес.

Мамка му…

 

 

Следващата вечер Джесика се втурна в кухнята и шляпна някаква лъскава страница, която явно беше скъсала от списание, на плота пред Лили.

— Какво мислиш? — попита тя задъхано, докато завързваше бяла престилка на кръста си. — Мислиш ли, че такава прическа ще ми отива?

— Боже милостиви — разсмя се Лили. — Май създадох чудовище — но след това проточи шия, за да разгледа снимката, и очите й се ококориха. — О, уау! Ставаш истински специалист.

Тя избърса ръце в престилката си и взе страницата, след което я вдигна към светлината, за да я проучи по добре. Вдигна поглед и разглежда Джесика за известно време, после отново се върна на снимката.

Джесика на практика подскачаше на място от нетърпение.

— Е?

— Ще повторя отново — Лили срещна погледа й и се ухили. — Уау. Мисля, че ще ти стои прекрасно.

— Господи! И аз мисля така — и Джесика се разсмя и се зае със салатата. Накъса листата на пресните салатки и ги сложи в голяма купа, поля обилно със зехтин и чеснов сос и се пресегна за ножа и зеления лук. — Лицето на модела е със същата форма като моето. Още повече, че косата й, изглежда, е със същата структура.

— Да, а и виж как прическата подчертава шията й. Ти също имаш елегантна лебедова шия.

— Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да се обадя във фризьорския салон да си запиша час — Джесика приключи със салатата. — Искаш ли да направя дресинг с червено вино за това?

— Да, би било страхотно — Лили я погледна, докато вадеше тавата със златисти диви кокошки от фурната и ги поливаше с оцетно-боровинков сос. — Ако си запишеш час за тези дни и салонът е някъде в града, бих се радвала да дойда с теб. Трябват ми малко гъби за една рецепта, която ми се иска да пробвам.

— Като го запиша, веднага ще ти кажа — докато оставяше готовия дресинг, Джесика забеляза уголемяващо се червено петно върху бялата си блузка. — По дяволите.

Лили проследи погледа й.

— Какво е това, вино ли? О, ясно, преди или след като смеси виното с олиото ли се покапа?

Джес се зае да изучава петното.

— Не ми изглежда мазно, така че най-вероятно е било преди.

— Добре, тогава не е толкова зле. Включи чайника — тя направи движение все едно, че стреляше. — Аз ще те прикривам тук. Ти иди се преоблечи и донеси блузката си. Ако е само вино, можем да го изчистим с вряла вода.

Джесика взимаше по две стъпала наведнъж, за да стигне по-бързо до апартамента си. Последните няколко дни животът беше станал толкова интересен. Тя се чувстваше по-красива и много по-наясно с модните въпроси, а и Кристъфър изглежда харесваше новото й аз. Откакто Лили й беше отворила очите за модата, той непрекъснато я преследваше в спалнята.

Тя се усмихваше, когато стигна до стаята, но усмивката й се изпари, щом го чу да казва забързано:

— Трябва да затварям. Ще ти се обадя скоро — точно затваряше телефона, когато тя влезе.

Напоследък му се случваше доста често.

— С кого говореше по телефона? — попита тя, докато махаше блузката си и си търсеше чиста в гардероба.

— С никого — отговори той и небрежно повдигна широките си рамене, когато тя се обърна да го погледне. — Във всеки случай не го познаваш. Относно един проект на работа.

Стомахът й се сви на топка. Тя го обичаше отчаяно и така и не беше успяла напълно да приеме факта, че той й беше обърнал внимание. Беше прекарала последните две години в очакване вълшебната обувка да падне от крака й и сега се чудеше дали не е настъпил точно този момент.

Не й се искаше да го повярва, но нещо със сигурност ставаше. Тъжната истина обаче беше, че каквото и да се случваше, тя не искаше да го знае.

Кристъфър привлече вниманието й с погледа си, прикован в сатенения й сутиен. Зелените му очи потъмняха.

— Само се погледни — каза той, изправи се и тръгна към нея. Прокара пръст по презрамката на сутиена й, а после проследи извивката между двете му чашки. — Да не би да си се качила, за да разпалиш апетита ми преди вечеря?

Мускулите дълбоко между краката й веднага се стегнаха при тази идея, но тя бързо се отдръпна и се разсмя.

— Не. Просто дойдох да си облека чиста блузка. Тази я полях с червено вино. Трябва да я занеса в кухнята, за да махнем петното.

Той взе дрехата от ръцете й и я пусна на пода без даже да я погледне. После се наведе да я целуне. Когато се отдръпна от нея, очите му блестяха и Джесика разбра, през мъглата на възбудата, която я беше обзела, че той я бута назад, докато свивките на коленете й не се допряха до ръба на леглото.

— Хващам се на бас, че петнадесет минути повече или по-малко няма да имат голямо значение — каза той. И нежно я побутна с пръстите на двете си ръце, допрени плътно до гръдния й кош. Той вече разкопчаваше колана си, когато тя се обърна по корем на леглото.

— Какво ще кажеш този път да пробваме така?

Джесика стисна очи и се отдаде на удоволствието, когато той проникна в нея. Каквото и да ставаше, помисли си тя замаяно, поне имаше това.

16

Късно следобед в петък Лили си намери слънчево ъгълче на верандата, защитено от вятъра, и се изтегна на един шезлонг да се наслаждава на гледката. Тя я изпълваше със задоволство всеки път щом й попаднеше пред погледа. Пролетни цветя цъфтяха точно под верандата, а изумрудено зелената морава се простираше пред очите й в цялото си съвършенство чак до края на носа. Вълните се разбиваха в скалите, а облаците се гонеха по небето и предизвикваха по целия канал прекрасна игра на сенки. Постоянно сменящите се цветове и сгушените, покрити с дървета малки островчета, обточили тесния провлак, я омайваха още откакто във вторник следобед мъглата се беше вдигнала и беше открила гледката.

Споменът за този ден развали малко слънчевото й настроение. Във вторник вечер беше разбрала, че се влюбва в Зак и не беше особено горда от факта, че все още не може да се справи с тази малка подробност. Оттогава всяка вечер те бяха заедно или в неговото или в нейното легло и правеха любов, която понякога беше страстна и бурна, а друг път — нежна и бавна. Изглежда той не можеше да стои далеч от нея, точно както и тя не можеше да стои далеч от него и явно не се оправяше с желанията си по-добре от нея. А ако питаеше някакви чувства към нея, тя не беше усетила нищо подобно. За двама прями възрастни хора, и двамата се държаха подчертано сдържано, а това, че постоянно отлагаше изясняването на ситуацията, я караше да се чувства незряла, неразумна и лековата. Въпреки размислите обаче й харесваше да се наслаждава на пейзажа, харесваше й да наблюдава непостоянството на природата, да гледа как различните й елементи са в пълна хармония в един момент, а в следващия се конкурират един с друг за надмощие. Това й помагаше да не се ядосва толкова на досадната си нерешителност.

— Знаех си, че мога да те открия тук.

Лили вдигна поглед и видя Джесика да се приближава. Усмивка плъзна по устните й, докато новата й приятелка прехвърли дългия си крак през съседния шезлонг и се отпусна на възглавничките отгоре му.

— Да, какво да кажа — усмивката й се изкриви. — Слънцето е толкова приятно, а аз обожавам тази гледка.

— Красива е, нали?

— А-ха.

Те млъкнаха и следващия половин час лежаха една до друга и си разменяха само откъслечни реплики. Внезапно Лили си погледна часовника и със съжаление стана. За известно време тя просто седеше на ръба на шезлонга, после въздъхна тежко, защото й се налагаше да остави топлото си слънчево ъгълче, и се изправи.

— По-добре да започвам да правя вечерята.

Джесика погледна часовника си.

— Не е ли малко по-рано от обикновено.

— Да, обаче днес ще ми трябва повече време — тя се ухили на другата жена, която заслони очи с ръка, за да я погледне. — Интересува ли те как се прави ризото?

— О, да, разбира се — Джесика я настигна, докато слизаше по стълбите на верандата. Вятърът, от който досега ги предпазваше масивната сграда на имението, ги посрещна като завиха зад ъгъла и гъстата коса на Джесика се изправи и се нави като кичурите от змии на Медуза.

С ядосан вик тя се опита да оправи косата си с ръце, но вдигнати от вятъра твърди частички заудряха по бузите й.

— Този час за фризьор ми се струва толкова далеч.

Лили й се усмихна, докато отваряше вратата на кухнята.

— Още ли не са те записали за другата седмица?

— Няма и да ме запишат, ако не им откажат някой час. Моля, моля! — тя отправи шеговита молитва към незнайно божество, докато влизаха в кухнята и затръшваха вратата под носа на вятъра, напиращ да влезе след тях. — Дано някой скоро да се откаже.

Ризотото събра много комплименти, когато беше сервирано малко по-късно в трапезарията, но самата вечеря беше доста напрегната. Зак за пореден път се опита да убеди мисис Бомонт да се обадят на ФБР, преди да предадат откупа, но тя продължаваше да упорства. Въпреки че разговорът не излезе от добрия тон, Лили разбра, че Зак е разочарован и бесен, затова веднага след като приключи с почистването на кухнята се отправи към стаята му.

— Добре ли си — попита тя, още когато той й отвори, след като беше почукала.

— Тя ме побърква, Лили — той я дръпна в стаята, но веднага след като вратата се затвори зад гърбовете им, я пусна и започна да обикаля стаята. — Не че така или иначе не трябва хубаво да си помислим, преди да се обадим на ФБР, след като Ракетата откри, че най-близкият агент, отговарящ за отвличания, е известен търсач на слава, но…

— Тогава не разбирам — прекъсна го тя, но установи, че говори на гърба му, защото той се беше подпрял на бюрото в другия край на стаята. — Ако наистина нещата стоят така, защо продължаваш да се опитваш да накараш мисис Бомонт да им се обадите?

Той се извърна и тръгна обратно към нея със смръщени вежди.

— Защото тя не знае това, което аз знам, а искам да видя нейната реакция. Обикновено да оставиш властите извън играта е огромна грешка и от всичко, което тя знае, би трябвало да е наясно, че отказът й да се свържем с федералните поставя Дейвид и Глинис в още по-голяма опасност — раменете му се размърдаха неспокойно. — Не мога да разбера дали тя наистина вярва, че похитителите ще ги наранят, ако намесим властите или точно на това разчита.

Лили си спомни как миналата нощ лежеше в прегръдките му, когато той й разказа какво беше открил неговият приятел Ракетата. Самата идея, че някой от къщата може да е заподозрян, а още повече тази мила, нервна женица…

— Господи, мразя всичко това.

— Ти ли ми го казваш. И само за да направи деня още по-специален, преди малко ми се обади Куп. Той и Ракетата са на пристанището в Анакорт.

— Това е добра новина, нали?

— Да, би била, ако единият от фериботите не беше развален. А днес е петък и всички пътуват за островите, така че закъснението е от порядъка на часове. Ще са щастливци, ако хванат последния ферибот — отрицателна енергия се излъчваше от него на почти осезателни вълни, докато той обикаляше стаята във всички посоки, и погледът, който й хвърли, беше мрачен. — Което означава, че ако похитителят спазва плана си, ни остава само утре сутрин да планираме операцията с Джон и Куп. А това означава, че ще загубя всички предимства, които тяхното участие щеше да ми осигури.

Лили отиде при него и хвана ръката му със своите две, за да спре нервния му марш. Усети кожата му гореща под пръстите си, когато го заведе до леглото и го бутна върху него. Тя също се покатери на леглото, седна зад него и започна да разтрива раменете му.

— Извинявай — каза му тя, — но съм сигурна, че всичко ще е наред. Ще се почувстваш много по-добре като пристигнат приятелите ти.

Зак почувства как напрежението от раменете му изчезва и се притисна назад към нежните й ръце.

— Да, може и така да е. Така или иначе в момента нямам кой знае какво да направя — той не знаеше какво има в нея, но тя винаги успяваше да го успокои. — Я ми разкажи за този твой така мечтан ресторант.

Гласът й го успокояваше, а ентусиазмът й искрено го разсмиваше. Но той усещаше топлината на тялото й между двама им и това го разсейваше. Съвсем скоро се пресегна назад и стисна ръката й. Нежно насочвайки я, той я издърпа да седне в скута му.

Тя впи поглед в него.

— Защо, старши сержант Тейлър?

Той наведе глава да я целуне, загуби се в прекрасния й аромат и трябваше да използва почти физическа сила, за да отдръпне устните си. Страстното желание и изгарящият страх, да не би да й позволи да стане прекалено важна за него се бореха в него, докато я гледаше.

— Не трябва да правим това.

— Знам.

Но въпреки това той я целуна още веднъж — целуна я с цялата всеотдайност, на която беше способен — преди да се отдръпне отново. Дъхът му започна да излиза накъсан от гърлото.

— Има сериозни шансове тази вечер да не потрябвам на никого. Но, ако все пак не стане така, не трябва да съм разсеян.

— Няма да е добре да те хванат с гащи, смъкнати до глезените — съгласи се тя и прокара пищното си бедро нагоре-надолу по тръпнещата му до болка ерекция.

Тя отговори като стана още по-голяма, нещо, за което Зак допреди малко би се заклел, че е невъзможно.

— Точно така. Ъъ, Лили? — той пое дълбоко дъх, когато тя още веднъж се потърка в него.

— Хъммм?

— Кръстосва ли ми се погледът?

Тя се разсмя с нейния топъл, чистосърдечен смях, който всеки път го караше да й се усмихне в отговор, и той я прегърна здраво — трябваше да направи или това, или да я хвърли на леглото и да я целува, докато остане без дъх.

— Това ме убива — каза тя. — Моето виждане по въпроса в момента се простира не по-далече от собствения ми нос.

— Боже господи… — безсилен да устои, той я целуна още веднъж.

Зак беше разкопчал сивата й кадифена туника и се занимаваше с нежната кожа точно под ръба на шоколадово кафявия й сутиен, когато телефонът до леглото започна да звъни. Само за секунда ръката му се стегна около закопчалката на сутиена й, докато обмисляше да го пренебрегне. После, ругаейки, остави Лили да лежи на леглото и се пресегна да вдигне телефона.

— Тейлър — излая той.

— Зак, ела бързо — каза Джесика почти останала без дъх, което веднага привлече вниманието му. — Похитителят е на другата линия. Или поне…

Зак тръшна слушалката и излезе на бегом от стаята.

 

 

След половин час Зак излезе от вратата като носеше куфар пълен с пари и стискаше зъби с всичка сила, за да не се разпсува като войник в отпуска. Той си беше направил планове за момента, когато се обади похитителят, но нито един от тях не се осъществи. Първо беше твърдо решен да каже на похитителя, че ако не му даде да говори със сестра си, няма да види нито един мръсен цент от откупа. Но вместо истински човек на другия край на линията, той беше изслушал запис. Шибан запис, който определяше условията, при които да стане размяната, с тих, дрезгав шепот, който не оставяше никакво място за пазарлък или изисквания. Той просто повтаряше едно и също пак и пак, докато не свърши лентата. Освен това, все едно не беше достатъчно, той продължаваше да не може да разбере, дори и ако от това зависи животът му, дали майката на Дейвид е най-лекомислената жена на света или е по-хитра от акулите на Уол стрийт.

Също така беше смятал да набере 169 в момента, в който връзката прекъсне. Да се надява да получи информация по този начин беше изстрел на сляпо, понеже никой, който имаше поне две мозъчни клетки в главата си, не би използват личен телефон. Но предвид възможността работата да е на вътрешен човек и това не трябваше да се пропуска. Само че точно беше натиснал бутона за прекратяване на връзката, мисис Би беше се пресегнала през него и беше натиснала копчето за бързо набиране на стаята на Ричард, беше изтръгнала слушалката от ръката му и беше започнала да заеква истерично в момента, в който той беше вдигнат. Следващото нещо, на което Зак беше свидетел, беше как всички, освен Касиди, която беше излязла след вечеря, се бяха скупчили във фоайето и говореха един през друг.

Зъбите му изскърцаха при мисълта за това, което го караха да направи. Той се качи в джипа и се приведе мрачно над волана, докато се пресягаше да достигне стартера. Това беше ужасно глупаво и той беше спорил разгорещено против идеята да вземе откупа в необозначени банкноти и без никакви предпазни мерки — и най-вече без никаква сигурност, че Дейвид и Глинис са все още добре и ще бъдат върнати веднага след като похитителите получат парите. Парите, които съвсем случайно бяха събрани и прибрани в сейфа на имението същия този следобед.

А сега, сякаш нещата не бяха достатъчно ужасни, той усети и аромата на Лили, който изобщо нямаше какво да прави тук, и стисна зъби толкова силно, че сам се учуди, че не се натрошиха на парчета.

— Исусе — промърмори той. Точно от това нямаше нужда в момента. Ако семейство Бомонт му бяха оставили половин секунда свободна, може би щеше да се сети да измие аромата й от себе си, преди да тръгне. Тази жена бъркаше в мозъка му повече, отколкото би могъл да й позволи, и вече беше крайно време да спре да отлага и да направи нещо по въпроса. Не беше в негов стил да остави една жена да го разсейва по начина, по който го правеше Лили.

И все пак…

Къде беше изчезнала, преди да тръгне? Той искаше от нея да си записва кой се мотае във фоайето, докато него го няма и кой беше излизал за повече време. Когато на средата на цялата бъркотия той се беше огледал за нея, обаче, тя не се виждаше никъде.

Което трябва да ти говори нещо. Така протича целият ти живот. Зак запали мотора и се насочи към шосето. Като се изключат хората от твоята част, за които можеш да си сигурен, че винаги ще те подкрепят, ако имат възможност, имаш още само един човек, на който можеш да разчиташ при нужда.

Говоря за теб самия, братко.

Ти и никой друг.

 

 

Мигел видя как джипът на старши сержанта излиза от частния път и проблясва на магистралата и подскочи от изненада, както стоеше в колата си. Диос! Вече беше започнал да мисли, че ще изгние тук преди някой най-накрая да направи нещо. Последните шест дни бяха най-дългите в живота му и той с ентусиазъм се пресегна към стартера, като едновременно с това наблюдаваше как джипът отпрашва напред.

Но ръката му се отпусна надолу, преди да запали и той остави двигателя изключен. Беше видял само един човек зад затъмнените стъкла на джипа, когато мина под уличната лампа. Само един.

Старши сержантът. Сам-самичък. Което значеше, че жената е останала.

Подходящ момент да я пипне.

Последната седмица беше проучил внимателно околността на имението, като през цялото време се опитваше да разбере какво става вътре. Така и не успя, но пък научи, че вътре има седем човека.

И единствения, който го тревожеше, беше изхвърчал нанякъде, все едно самият дявол е по петите му.

Мигел отвори вратата и слезе от колата, псувайки тихичко, когато краката му, изтръпнали от дългото стоене седнал, без да мърда, почти се огънаха под тежестта му.

Ругатните не вършат никаква работа, реши той, докато се наведе да събере опаковките от студена храна, които беше съборил на земята при излизането си от колата, и ги сложи при останалите. Точно за този шанс беше чакал толкова време. И ако той — как го казваха онези гринго? — изиграеше правилно картите си? Тогава щеше да дойде краят на дългото чакане.

 

 

Докато стигне до бялата арка, на която беше написано „Щатски парк Моурън“, Зак беше изпразнил мозъка си от всичко излишно и мислеше само за работата, която му предстоеше. Когато влезе в централния къмпинг малко по-късно, той изключи светлините на джипа и паркира в неосветената част на паркинга за посетители. Изключи двигателя и постоя неподвижно, докато очите му свикнат с тъмнината. После провери още веднъж, за да е сигурен, че е на правилното място.

На знака пишеше места 31-36. Инструкциите му бяха да остави куфарчето на място 32, което беше нагоре по хълма.

Той се протегна и изключи лампичката над главата си. После взе куфарчето с парите и се измъкна от джипа като затвори тихо вратата зад себе си, зарадван, че вятърът навън е спрял. Вълничките на езерото от другата страна на пътя тихо се плискаха в брега, докато той се промъкваше в обратната посока.

Пътеката към къмпинга се изкачваше стръмно нагоре по хълма, но за съвсем малко, и после завиваше надясно около него. Зак тръгна по нея, но преди завоя я остави и мина напряко по брега. Мястото, което търсеше, най-вероятно беше второто точно след завоя, но да прекоси пътеката, за да го търси, не му се стори най-разумната идея. По-добре беше да започне да прави това, за което беше обучаван. Той внимателно тръгна нагоре по хълма през гората като заобикаляше ниските и падналите дръвчета.

След малко намери на върха едно тъмно като в рог място под голямо вечнозелено дърво и започна да наблюдава тридесет и второ място. Отначало го огледа внимателно, търсейки признаци на живот.

Можеше да е по-зле. Поне до огнището, където трябваше да остави парите, не можеше да се стигне отвсякъде. Възвишението отзад беше прекалено обрасло, за да може някой да се спотаи там, а той стоеше на другата му част преди завоя, която образуваше втората страна на място 32. Дървета деляха третата страна от съседния къмпинг, пък и Зак имаше много добра видимост натам. Прилепвайки се по-плътно до дървото, Зак разшири кръгозора си, за да огледа цялата околност.

Изглеждаше безлюдна, но като става въпрос за гора през нощта, той знаеше, че винаги могат да се намерят скривалища. По дяволите, подкопаният бряг на няколко фута вляво от него предлагаше безброй тайни места в тъмнината, в които дори и изключителното му нощно зрение не можеше да проникне. Просто имаше прекалено много сенки, хвърляни от огромните дървета на хълма.

Но ако похитителят се криеше някъде там, то рано или късно трябваше да се покаже, за да прибере парите. Зак се промъкна обратно през гората надолу и демонстративно се насочи от пътя към уговореното място. Остави куфарчето и тръгна по пътя, по който уж беше дошъл. Веднъж оказал се зад завоя, той се втурна тихо като котка към мястото си на върха на хълма и клекна, за да продължи тайното си наблюдение. Имаше богат опит в търпеливото чакане скрит някъде и точно това смяташе да прави сега.

Ако се наложи и цяла нощ.

Не се наложи обаче, както се оказа. Беше чакал няколко минути, когато чу някой да идва по пътя и то без да си прави труда да не вдига шум. Похитителят не точно маршируваше по пътя като отряд барети, тръгнали да потушават въстание, но можеше със същия успех да го направи. Подметките му се търкаха по асфалта и на няколко пъти пръстите на краката му подритваха шишарки, защото Зак чу шума им, докато се търкаляха. Когато този, който и да беше той, приближи, дори можеше да се чуе ускореното му дишане.

Въпреки това Зак усещаше, че се е провалил. Беше изпаднал в една от онези ситуации, в които само един човек не беше достатъчен. Никога, ама наистина никога, не трябва да изпускаш обекта на наблюдението от поглед. Но и никога не трябва да пропускаш възможността да научиш колкото се може повече за врага си, защото колкото повече знаеш, толкова по-лесно можеш да запазиш елемента на изненадата — а понякога имаш само това предимство. За съжаление тези две правила бяха диаметрално противоположни, тъй като трябваше да наруши първото, за да изпълни второто и обратно.

Мамка му! Наистина в такива случаи бяха необходими двама за добре организирано наблюдение.

Зак мислено сви рамене. Голяма работа, кой друг можеше да бъде, освен похитителя? А ако беше някой друг пак можеше да отиде и да провери — нямаше да се отдалечи толкова от куфарчето, че да не види как похитителят се приближава от другата страна. Като вървеше стъпка по стъпка на една страна като рак, той се приближи до ръба.

Предварително подкопаният бряг заплашваше да се срути под краката му и той се дръпна малко по-навътре. Извади 9-милиметровия си пистолет, притисна го до коляното си и се наведе да погледне надолу, към мястото, където похитителят трябваше да се появи всеки момент, ако се вярваше на шума, който вдигна.

Когато човекът изведнъж премина завоя и внезапно се показа, всеки мускул в тялото на Зак се напрегна и той трябваше да прехапе език, за да не се разкрещи от яда, който напираше в гърлото му. Но, дявол да го вземе! Той би познал тази кукленска прическа навсякъде и при всякаква светлина. Без да споменаваме походката — смяната на четириинчовите токчета с ниски плетени сандали не я прикриваше по никакъв начин.

Лили.

Когато по-рано в джипа беше усетил парфюма й, явно не беше просто аромат, останал по кожата му след въргалянето в леглото. Зак стисна зъби. Какво, по дяволите, си мислеше, че прави, като се излага на опасност и проваля операцията му на всичкото отгоре? Той прехвърли тежестта си на предния крак като продължаваше да я гледа.

Един камък се отчупи от ръба и се търкулна надолу и той отстъпи, преди да е предизвикал срутване. Да му се не види, трябваше да я разкара оттук, но как да се занимава с това и в същото време да не изпуска откупа от очите си?

Беше толкова съсредоточен върху нея, че не усети веднага как косъмчетата на врата му настръхват. Но те бяха останала от първобитните му прадеди предупредителна система, която спасяваше живота му вече осемнадесет години и не му трябваше да чуе тихото изпукване на клонче зад него, за да разбере, че Лили не е единствения човек, освен него наоколо. Насочвайки пистолета си напред, той се обърна по посока на звука, когато внезапно срещу него блесна фенер, който го освети от главата до петите и го заслепи. Зак се прицели вляво от кръга светлина, но точно тогава долу Лили извика името му и в гласа й имаше толкова страх, че за един фатален момент той замръзна на място. Исусе! Не виждаше нищо.

Но въпреки това можеше да чуе как нападателят му се хвърля към него и пръстът му отново започна да натиска спусъка. Но преди да успее да стреля, светлината насреща му образува парабола и едната страна на главата му избухна в нетърпима болка.

17

Лили замръзна от вълнението на импулсите бий се и бягай, които нервната система изпращаше към тялото й. Когато видя Зак да стои на хълма, ярко осветен в профил и държащ пистолет, който й се стори голям колкото оръдие, адреналинът запрепуска във вените й с такава сила, че сърцето й почти щеше да изхвръкне. Сякаш й трябваше още една причина да бъде уплашена до мозъка на костите си! И без това вече се побъркваше, толкова не в свои води се чувстваше, а да го види как се появява изведнъж на хълма осветен като командо от някоя авангардна холивудска продукция, почти я накара да подмокри гащите.

Това обаче не беше нищо в сравнение с момента, в който светлината противно се извъртя и Зак изведнъж изчезна. Първичният й страх беше за самата нея. Сега тя беше полудяла от ужас за него. Той бързо беше заместен от пристъп на гореща ярост при мисълта, че някакъв безлик страхливец може да го нарани, и парализата й премина. Крещейки с всичка сила, тя се хвърли в атака.

Като не изпускаше върха на хълма от очи, тя се втурна през дърветата и храсталаците, които растяха навсякъде. Различи една по-тъмна сянка в и без това достатъчно тъмната нощ, която се поколеба на хълма точно над нея. Веднага се спря, сърцето й барабанеше в гърдите й, в гърлото й и дори в ушите й. Господи, господи, господи! Какво я беше обладало, че да си помисли, че може да е от някаква помощ на Зак? Това, което изглеждаше прекрасна идея в добре осветеното имение на Бомонт, беше се оказало пълна лудост още след като се скри в джипа му. Но мисълта, че той се замесва сам-самичък в това, беше непоносима.

Сега искаше по-отчаяно да стигне до него, отколкото я беше страх от похитителя, затова стисна един камък, който да използва като оръжие, и се насили да продължи напред към сенчестото присъствие на върха на хълма. То блъсна глава в нея като разярен жребец, но после за нейно огромно облекчение, побягна през гората в обратна посока. Тя незабавно продължи напред и прошепна:

— Зак!

Не получи отговор, затова отново произнесе името му, този път по-силно и настоятелно. Тишина беше отговорът на неистовия й зов; тишина, нарушавана само от зловещи, разтреперващи нощни звуци. Тя продължи нагоре, треперейки цялата от първичен ужас, а краката й се хлъзгаха в кожените сандали.

Задъхана, Лили спря на върха и се опита да определи местоположението на Зак, което беше видяла от пътя. Преди да успее да се ориентира, тя чу тих стон отдясно и развълнувана от полученото доказателство, че той е жив — и за неин срам, че в края на краищата не е сама в гората посред нощ — продължи напред.

Не беше направила и три крачки, когато се спъна в нещо и падна върху дланите и коленете си. Без дъх дори да заплаче, тя се надигна, трескаво избърса ръце в джинсите си, за да почисти кожата им от боцкащата пръст, после продължи малко по-внимателно.

— Зак?

— Лили, к’во по дя’олите пра’иш тук?

Той говореше като пиян, но Лили беше толкова щастлива да чуе най-накрая гласа му, че почти заплака. Когато най-накрая се добра до него и го намери да разтрива седнал лявото си слепоочие, тя падна на колене и уви ръце около силния му врат в задушаваща прегръдка.

— Бож’ господи — запротестира той дрезгаво.

Но ръцете му я обгърнаха и тя потрепери от огромното облекчение да почувства силата и успокоителната топлина на прегръдката му. Тя го стисна здраво и се притисна по-близо до него.

— Господи, Зак, уплаших се, че си мъртъв.

— Мо’е би тря’аше да съм, щото се разсеях като тъп новобранец — той изведнъж започна да звучи много по-напрегнат… и вбесен. Хвана брадичката й с една ръка, вдигна лицето й нагоре и наведе главата си, докато не се отказаха почти допрели носове. — Каква, по дяволите, безотговорна глупост беше това да се скриеш в джипа ми? Какво си мислеше, че правиш, Лили?

— Не знам — чистосърдечно отговори тя. — Приятелите ти трябваше да бъдат тук като подкрепление и когато не успяха да стигнат навреме, някак си не ми се струваше правилно да се оправяш с цялата ситуация самичък — като се има предвид каква огромна подкрепа му беше осигурила тя, това звучеше още по-тъпо, изречено на глас. Тя вдигна рамене и си призна — Просто не мислех, точка.

Той я погледна странно.

— Ти ми пазеше гърба?

Дивашкият й смях прозвуча опасно близко до истерията.

— Е, поне на теория това беше планът. Но тук е толкова тъмно и всичката тази природа толкова близко до мен ме уплаши до смърт, така че почти станах причина да те убият.

Ръката, обвила талията й се стегна.

— Май ме бъркаш с някой нещастник от флота — трябва много повече от едно чукване по челото, за да умре един морски пехотинец — той пусна брадичката й и се отпусна на земята до нея. След малко Лили чу одобрителен възглас и за миг видя пистолета му преди той да го скрие зад гърба си.

Когато я видя накъде гледа, Зак сви рамене.

— Поне похитителят не е въоръжен със собствения ми пистолет — каза той и се намръщи. — Предполагам, е прекалено да се надявам, че е зарязал парите за откупа.

— Не знам. Той представляваше единствено сянка с формата на човек, когато го видях на хълма.

Напрягайки мускули, Зак седна по-изправено и Лили неохотно отпусна прегръдката си и се отдръпна. Той се протегна да я хване за раменете и погледна настойчиво в очите й.

— Ти видя ли го там горе?

— Да, но се страхувам, че не много добре. Все пак достатъчно, за да видя, че е прекалено висок, за да бъде жена.

Зак пренебрегна последното й изявление, явно намирайки, че за момента то не е важно.

— Къде беше, когато го видя? Това е много важно, Лили.

— Ей там долу, при местата за къмпинг.

Той я целуна кратко и силно.

— Това е моето момиче! Може би в края на краищата не всичко е изгубено — Зак скочи на крака. Когато тръгна да слиза надолу, и Лили стана.

Чакай! Не ме оставяй тук!

Той се протегна назад и я хвана за ръката.

— Следвай ме — въпреки рязката си команда обаче след малко стисна ръката й. — Внимавай, има корен.

— Какъв корен? — освен няколкото бегли погледа, които успя да хвърли на лицето му, когато беше само на няколко инча от нейното, тя можеше със същия успех да е в пещера. — Как можеш изобщо да видиш нещо?

— Имам добро нощно зрение, спомняш ли си? Тоест, когато хората не светят с фенери в лицето ми. Мини една крачка наляво.

Зак заведе Лили до мястото за лагеруване, без да пуска ръката й чак, докато стигнаха до огнището. Там приклекна и започна да опипва зад него, напрежението свило стомаха му още откакто беше дошъл в съзнание, леко поспадна, когато ръката му напипа куфарчето. Може би все пак не беше прецакал всичко. Чувстваше главата си все едно, че зад очите му са забити шишове, а зрението му беше съвсем леко замъглено, но това бяха неща, които можеше да преживее. Прецакването на размяната и поставянето в опасност живота на сестра си обаче не бяха — но изглежда, че все пак ще му се даде втори шанс. Само че този път щяха да играят по неговите правила.

— Не мога да повярвам, че го изплаших с камък — каза Лили, когато той се изправи на крака и я видя как нервно се оглежда на всички страни.

— Съмнявам се, че си. Предполагам, че не е искал да видиш лицето му — стискайки в едната си ръка дръжката на куфарчето, а в другата — Лили, той бързо стигна до джипа. Но когато й отвори вратата от лявата страна, тя заби пети в земята, вдигна брадичка и протегна ръка.

— Дай ми ключовете.

— Не бъди глуп…

— Ти не бъди глупав — прекъсна го тя и го мушна в корема с протегнатата си ръка. — Имах достатъчно гадна нощ и, проклета да съм, ако се кача в кола с шофьор, който може би е с мозъчно сътресение.

— Нямам мозъчно сътресение — с ръце на кръста той й хвърли най-страшния си държа живота ти в ръцете си и би било добре да го запомниш поглед на старши сержант.

Без обичайните й високи обувки върхът на главата й едва достигаше гръдния му кош. Тя обаче явно се мислеше за великан, защото не само че не се уплаши от погледа му, който беше карал два пъти по-големи мъже от нея да се разтреперват и да хукват да свършат, каквото им е казано, ами и го мушна отново в корема.

— Дай ми ги!

Той й ги подаде. Колкото и да му беше неприятно да го признае, тя беше в много по-добра форма да шофира от него и да го отрича би било глупаво. Седна на пътническото място, сложи пулсиращата си глава на облегалката и затвори очи. Повече не ги отвори, докато Лили не изключи двигателя след, както му се стори, няколко минути.

Изненадан, че е заспал, Зак видя, че са спрели пред имението на Бомонт, което цялото светеше. Той въздъхна тежко и посегна към дръжката на вратата, но се спря, когато Лили сложи ръка на крака му.

— Как се чувстваш?

Като нещо довлечено от котката, искаше му се да отговори.

— Добре.

Тя изсумтя скептично.

— Не си много добър лъжец, Зак.

— Не отричам, ама какво щеше да направиш, ако ти бях казал, че в главата ми все едно бият барабани? Така или иначе трябва да направя необходимото — той пое дълбоко дъх, отвори вратата, измъкна крака си изпод топлата й ръка и излезе от джипа. Все пак я погледна от горе до долу и призна: — Би могла да ми помогнеш за едно нещо, преди да влезем вътре при лъвовете.

 

 

Мигел беше долепил ухо до масивната дървена врата на втория етаж, когато чу някаква суматоха долу. Той спря да се чуди дали е безопасно да влезе в стаята и вдигна глава, стягайки се от усилието да различи за какво става въпрос. Но въпреки че гласовете се издигаха и затихваха, не успя да различи думите.

Той не знаеше какво се случва на долния етаж, но със сигурност не му харесваше. Макар и отдалечен на един етаж от суматохата, Мигел се чувстваше застрашен и тъй като така и не чу никакъв шум от другата страна на вратата, внимателно завъртя дръжката. Когато никой не пожела да разбере кой го безпокои, той бързо се вмъкна вътре.

Малкото светлина, която влезе заедно с него, му показа, че това са поредните небрежно-елегантни празни стаи. Не можеше да повярва, че има такова място. В Богота имаше първокласни хотели, които не бяха даже наполовина толкова хубави. Той одобрително прокара пръсти по копринената раирана тапицерия на креслото пред него. После изведнъж по коридора отвън се чуха приближаващи стъпки и той замръзна на място, втренчен във вратата, която не беше се затворила зад него. Не посмя дори да си поеме дъх, докато стъпките не отминаха и не отзвучаха по стълбището.

В хотелите нямаше и такова движение.

Може би трябваше да се махне оттук. След повече от час внимателно проверяване стая по стая, Мигел така и не беше зърнал жълтокосата puta на Тейлър, а сега това място беше заприличало на кошер, който се подготвя за роене. Такова голямо раздвижване намаляваше значително шансовете му да се измъкне незабелязано. А когато след няколкоминутен размисъл установи, че почти не си спомня как изглежда Емилита, той започна да обмисля да се прибере в Бисинлехо и да зареже цялата тази вендета.

После гръдният му кош започна бързо да се повдига. Изобщо не беше заради нея. Нещата опираха до гордостта му, до доброто име и мъжкото му достойнство. Освен това Тейлър им беше говорил нещо от рода на предпазливостта е по-добрата страна на смелостта, когато обучаваше мъжете от Бисинлехо как да се справят с картелите. Така че той щеше да остане и да доведе нещата докрай, но точно сега ситуацията изискваше бързо отстъпление.

Мигел тръгна към вратата. Да се оттегли преди старши сержантът да се върне, не беше действие на страхливец. Беше просто придържане към философията оживей до утре, за да продължиш борбата.

Точно както го бяха учили в морската пехота на Съединените щати.

 

 

Лили почувства как започва да се ядосва, докато стоеше изправена до Зак във фоайето на семейство Бомонт. Ричард крещеше, мисис Бомонт беше изпаднала в истерия, а Касиди седеше на диванчето и се хилеше, сякаш цялата ситуация беше мелодрама, която се разиграва за нейно лично забавление. Кристъфър наблюдаваше подозрително Зак през полуспуснати клепачи, а Джесика прекъсваше усилията да успокои леля си, само за да огледа невярващо всички в стаята, все едно не можеше да повярва, че се държат така.

На самата Лили също й беше трудно да повярва. Откакто със Зак бяха разказали какво се е случило тази нощ в гората, беше настанат хаос. И след всичко, през което Зак беше преминал заради тях, Лили не можеше нито да разбере, нито да приеме поведението на Бомонт. На слепоочието му имаше огромна цицина, а цветът на лицето му беше ужасен. Той изглеждаше сякаш всеки момент ще се строполи, но след бомбата, която пусна, когато Кристъфър го попита какво е станало с парите, изглеждаше невероятно скоро да получи така необходимата му почивка.

Единственото нещо, което получи вместо почивка, беше секундата пълна тишина, последвала неговия отговор.

След това Кристъфър пристъпи напред и почти опря гърди в неговите.

— Какво, по дяволите, означава, че си ги прибрал на сигурно място?

Агресивността му накара Лили да отстъпи назад, мигайки нервно. Зак дори не примигна.

— Точно това, което казах. Повече няма да ви позволя да изпълнявате всяко нареждане на похитителя без дори да се уверите, че Глинис и Дейвид са в безопасност.

Изненадващо, войнствеността на Кристъфър изчезна безследно и той отстъпи. Но преди Лили да успее облекчено да поеме дъх, Ричард пристъпи напред и остро запита:

— Как можем да се уверим?

— Да настояваш да говориш с братовчед си, преди да им предоставиш откупа, за начало — остро отвърна Зак. — Исусе! Току-що ме пратихте да предам един куфар пари в брой и само с едно устно уверение, че хлапетата ще се върнат живи и здрави — а за доказателство, че са още живи и дума да не става.

Истеричните писъци на мисис Бомонт се усилиха, но Зак продължи да фокусира вниманието си върху двамата мъже пред него.

— Отсега нататък — обяви той спокойно. — Ще правим нещата по моя начин.

— Можеш да вървиш по дяволите — противопостави се Ричард, а мисис Бомонт се развика.

— Ти ще го убиеш! Ще убиеш милия ми Дейвид!

Зак впи поглед във възрастната жена.

— Няма, госпожо — отрече той. — Сляпото подчинение на един изнудван ще го убие.

— Не можеш просто да скриеш парите ни и да ни кажеш, че нямаме думата какво ще става с тях — кресна Ричард вбесено. — Това е обир.

— Извикай ченгетата тогава — Зак го постави на мястото му само с един леденостуден поглед. — Първи ще се зарадвам. Всъщност, точно всеки от вас ще може да им разкаже къде е бил, докато аз бях в гората и се подчинявах на инструкциите.

— Слушай, ти…

Но когато Ричард пристъпи заплашително напред, търпението на Лили се изчерпа. Тя застана между двама им.

— Стига толкова! Какво ви става, бе хора? Тази вечер удариха Зак толкова силно, че той изпадна в безсъзнание, докато се опитваше да предпази не само Дейвид и Глинис, но и вашите безценни пари, а откакто сме се върнали, от вас чувам само обвинения, че не се е справил добре с размяната.

— Ей, нали уж той е големия, важен експерт — подхвърли подигравателно Ричард.

— Да, не е ли удивително как се сещате за това само, когато става въпрос някой да се изложи на опасност? Когато обаче се опита да ви посъветва какво да правите, никой не му обърна внимание. Трябва да се засрамите от себе си! Така че ако щете, можете да стоите тук цяла нощ, да изпадате в пристъпи на бяс или да се въргаляте по пода от справедливо възмущение — не ми пука. Но Зак беше ранен, докато правеше това, което никой от вас нямаше желание да направи, затова няма повече да ви слушаме. Качвам го в стаята му.

Хвърли им един последен предизвикателен поглед, сложи ръка на рамото на Зак и изведе двама им от стаята.

 

 

Да, това беше неловко. Лежейки на леглото, където Лили го беше съблякла и завила, преди да се прибере в стаята си, Зак преживяваше отново начина, по който тя беше скочила да го защити от гнева на семейство Бомонт. В края на краищата той не беше някакъв си сополанко, който чака майка му да набие децата, които го тормозят. Но все пак трябваше да признае, че гледката на пет фута висока млада жена, която усмирява цяло едно домакинство и ги оставя с широко отворени усти, беше впечатляваща.

Е, разбира се, семейство Бомонт не бяха единствените, които стояха с отворени усти, той самият беше й позволил да го изведе от стаята като малко дете. Така че какво означаваше това за него? Че най-вероятно беше първокласен мухльо, мъж, който имаше нужда да се крие зад нечия пола. И все пак! Никога не му се бе случвало някой да го защити по този начин и беше някак си…

По дяволите… Истината беше, че главата му пулсираше от болка, а той си нямаше и представа какво точно чувства, като се изключи една мъничка постоянна топлинка, която усещаше в дълбините на войнишкото си сърце. Никой не знаеше по-добре от него колко е опасно да допуснеш някого толкова близо до себе си. Накрая хората просто си тръгваха.

Не че щеше да позволи това да го тревожи точно в този момент. Трикът беше да се научиш да не разчиташ на никого да остане до теб, а той се бе научил да прави това преди много години. Въпреки това не смяташе да използва Лили. Веднага след като върне сестра си и се увери, че този Бомонт е достатъчно добър за нея, той ще започне да планира последните си две години на служба. И тъй като малката мис Лили пък имаше големи планове за собствен ресторант, тя щеше да продължи по своя път без дори да се обърне назад.

Когато обектът на мислите му неочаквано се появи в стаята, облечен само с малко парче сатен, което можеше да възкреси и мъртвец, изражението на лицето му беше, меко казано, учудено.

— Смазан съм, сладурче. Не мисля, че ще съм ти от полза тази вечер.

Само за миг устата й се разтвори широко от изумление. Веднага след като успя да я затвори обаче, устните й оформиха крива усмивка, в която се четеше искрено веселие.

— Ааа, ясно. Ти си помисли, че си мечтая за секс с мъж, който в момента мога да набия с едната си ръка завързана на гърба — тя въздъхна. — Предполагам, че в такъв случаи просто ще трябва да се задоволя с полагането на малко грижи.

Чак тогава, чувствайки се ужасно неловко, той забеляза, че тя носеше малък поднос и каза с равен тон:

— Нямам нужда от грижи.

Лили кимна, сякаш наистина го разбираше.

— Защото си такъв голям, лош морски пехотинец — тя се покатери на леглото и внимателно се протегна през него да остави подноса някъде близо до бедрото му.

— Точно така — какво по дяволите смяташе да прави тя? Той я наблюдаваше изненадано, докато тя го прекрачи и настани прекрасното си задниче отгоре му.

— Понякога дори морските пехотинци имат нужда от малко ТНГ — или топла нежна грижа — информира тя. — Това не означава, че са като онези нещастници от флота — тя нави един парцал, за да го изцеди в съда с гореща вода, от който го беше извадила, и после внимателно го постави върху цицината на слепоочието му.

Следващите няколко минути Зак наблюдаваше как гърдите й се полюшваха под тънката нощница, докато тя му оказваше първа помощ и се пържеше в собственото си смущение. Не можеше да си спомни някой някога да се е грижил за него по този начин. Когато беше хлапе и се удареше, с раните му обикновено се занимаваше, с груба ефикасност, лечителят на племето, защото родителите му бяха някъде другаде и се грижеха за местните. В морската пехота пък винаги го обслужваха лекари. Бог знаеше, че нито за миг някой не беше сядал в скута му да му слага компреси. Нито пък беше толкова нежен, или ухаеше така, а със сигурност никой не беше целувал удареното място така, както Лили направи, когато приключи с превръзката.

Човече! Какво имаше в нея? Той чувстваше, че ако не внимава, тя можеше да му влезе под кожата. С перфектното си тяло, начина, по който постоянно го изненадваше, и естествената й доброта, тази жена беше по-опасна от цяло шише нитроглицерин.

Но беше прекалено уморен, за да направи нещо повече от това да се чувства благодарен за удоволствието, което изпита малко по-късно, когато тя сложи всичко на земята и се сгуши до него. Притисна я по-близо до себе си и въздъхна.

Какво пък толкова. Ще се стегне утре сутринта. Но точно в момента искаше само да остави всичко така, както си е. Така че затвори очи и се съсредоточи върху дъха на Лили, гъделичкащ косъмчетата на гърдите му, и топлината на ръката й преметната през стомаха му.

После всичко притъмня.

18

Когато на следващата сутрин телефонът иззвъня, Лили го вдигна, преди да е успял да събуди Зак. Тя прошепна някакъв поздрав в слушалката.

От другата страна замълчаха за секунда, после се обади мъжки глас.

— Ей, добър ден. Ти трябва да си Лили. Дай ми Зак.

Тя успя да чуе и малко по-далечен женски глас, който се караше на мъжкия за маниерите му, но единственото, което каза, беше:

— Той спи.

— Събуди го тогава. Кажи му, че Куп иска да говори с него.

— Няма.

— Моля? — звучеше като близнак на Зак — толкова свикнал заповедите му да се изпълняват на момента.

— Няма да го събудя. Похитителят направи своя ход снощи и Зак получи удар по главата. Не смятам да го притес…

— Загуби ли съзнание?

— Да.

— За повече от няколко минути?

— Не.

— Наложи ли се да отиде в болница?

— Неее — тя проточи думата, докато размишляваше, че никак не й харесва посоката, която поема разговорът. — Зак каза, че не е необходимо.

— Той има достатъчно богат опит, за да знае.

— Сега има цицина на челото си, голяма колкото топка за голф.

— Това не е задължително лошо — информира я Куп, гласът му стана успокояващ като топла прегръдка и моментално разсея страховете й. — Ако нямаше цицина, най-вероятно щеше да е по-страшно, защото това означава, че хематомът е от вътрешната страна и притиска мозъка — без предупреждение гласът му стана рязък. — Което означава, че можеш да го събудиш и да ми го дадеш. Да не би да е някой нещастник от фл…

— Какво имате всички вие срещу флота? — ядосано го прекъсна тя и веднага се почувства измамена, защото се беше подлъгала да му влезе в тона. — Удариха го по главата и аз не смятам да…

— Лили — гласът на Зак, дрезгав от съня, прекъсна впечатляващата й реторика и тя се обърна само, за да го види как увива одеялото около кръста си и се надига на лакът. — Буден съм — той протегна ръка за телефона.

Тя искаше да не му го дава, преди да е проверила пулса му на всички възможни места, за да се увери, че сърцето му е стабилно, и да проучи внимателно цицината му, за да е сигурна, че нещата не са се влошили. Но ръката му стоеше протегната, а очите му я гледаха очаквателно. С въздишка му подаде слушалката.

Разговорът беше кратък. От гледна точка на Лили беше и доста дразнещ, тъй като беше невъзможно да се разбере нещо от усмивките и хъмканията на Зак. Тя наостри уши обаче, когато го чу да казва:

— Ще бъда там след петнадесет минути.

— Не — запротестира тя, когато Зак затвори телефона, но той я игнорира изцяло и започна да облича дрехите си.

— Зак, бъди разумен. Не можеш да търчиш наоколо с тази ранена глава.

— Главата ми си е добре — вече беше приключил с обличането и въпреки протестите й се отправи към вратата.

Тя вървеше по петите му.

— Това е лудост.

— Не, това е необходимост. Похитителят не получи снощи това, което искаше, затова със сигурност ще пробва отново. Този път обаче ще го заковем.

— Не и ако лежиш в болницата, защото си препускал напред-назад с мозъчно сътресение.

— Нямам мозъчно сътресение, Лили. Беше просто незначителен удар по главата, но вече съм добре.

Ядосано подсвирване се изтръгна от нея.

— Толкова отвратително упорит си!

Той се ухили и я придърпа към себе си, вдигна я нагоре, така че двамата да се допрат на всички основни места, и я целуна силно. Но даже докато чувстваше как пръстите на краката й безпомощно се влачат по пода, а тялото й се притиска с всичка сила към неговото, тя усети как той отваря вратата зад гърба си и се приготвя да излезе.

— О! — смутеният глас на Джесика се извиси от коридора. — Извинете. Не исках да ви притеснявам. Аз… ох.

Зак бавно вдигна глава. Като облизваше бавно долната си устна той погледна към Лили.

— Предпочитам целенасочен пред упорит — промърмори, целувайки я за последно по все още разтворените устни. Като повдигаше рамене, за да успее да възвърне поне малко от присъствието на духа си, макар да беше сбор от раздразнени нервни окончания, той се обърна към Джесика, която стоеше още с вдигната ръка, готова да почука. — Не ни прекъсваш — увери я спокойно. — Аз точно тръгвах.

И само след секунда направи точно това.

— Уау — меко каза Джесика, когато се обърна, след като го беше проследила как почти тича надолу по коридора. Тя влезе в стаята. — Явно се чувства по-добре — после огледа Лили и устата й се разля в усмивка. — Почти съм убедена, че от кожата ти се вдига пара.

— О, боже! — развълнуван смях се изтръгна от гърдите на Лили. — Не бих се учудила — тя погледна приятелката си. — Откъде се сети да почукаш на тази врата, а не на моята?

— Първо отидох до твоята стая. Вие просто сте били прекалено заети, за да чуете почукването ми — Джесика се усмихна и повдигна рамене. — Когато не ми отвори, реших да опитам тук.

Чувствайки как лицето й се затопля, Лили реши, че моментът е подходящ да смени темата.

— А-ха. Рано си станала днес.

Джесика се ухили разбиращо, но когато отговори гласът й беше мил.

— Да, знам. И съжалявам, че се наложи да те притеснявам преди още дори да си успяла да се облечеш, но във фризьорския салон се е освободил час и след четиридесет и пет минути трябва да съм там. Искаш ли да пропуснеш закуската и да дойдеш с мен до града?

Вроденото чувство за отговорност на Лили се бореше с все още силното раздразнение от начина, по който останалите от семейството се бяха държали със Зак. Претегляйки двете срещуположни становища, тя кратко кимна.

Разбира се, какво пък. Семейството ти може да се оправи само. Само ми дай петнадесет минути да се приведа в приличен вид и ще се срещнем долу.

 

 

Зак влезе в „Къщата на кенгуруто — легла и закуска“. На малката рецепция срещу витото стълбище нямаше никой, така че той се отправи направо към жилищната част и зави наляво преди къта ръчно направени мебели, сложени пред голяма каменна камина. Само след няколко крачки имаше врата, на която пишеше „Апартамент Катлийн“, и той силно почука на нея.

Съпругата на Куп, Вероника, отвори вратата и Зак толкова се изненада от нейното присъствие, че премигна. После се усмихна. Лъскавата й черна коса, обикновено оформена в перфектна прическа, сега беше малко поразрошена, но бялата й кожа блестеше в обичайния си перлен оттенък.

— Здрасти, Рони — каза той. — Красива, както обикновено.

Тя се засмя.

— А ти си както винаги дипломатичен и мил — отвори му вратата още по-широко и отстъпи. — Влизай.

Зад нея видя Ракетата да прибира сгъваемото легло в стената. Докато влизаше във всекидневната, той забеляза, че отдясно има баня, а отляво зееше отворена вратата на спалнята. Куп излезе от лявата страна.

Приятелят му беше голям, рус и по-твърд от кожена обувка, но тъмните му очи омекнаха и дори по-тъмните му вежди се намръщиха объркано, когато видя жена си да излиза от стаята.

— Какво правиш в коридора, сладурче?

— Отивам да закуся и да ви оставя да си поговорите по мъжки — тя се обърна към Зак. — Много съжалявам за случилото се със сестра ти — каза. — Ако има нещо, което мога да направя, веднага ми кажи. Сигурна съм, че ще си я върнеш, но само мога да си представям колко притеснен ще си дотогава — после, измърморвайки някакво сбогуване, затвори вратата зад гърба си.

— Дипломатичен и сладък? — каза Джон веднага след като тя излезе и повдигна вежди. — За същия гадняр ли говореше тя, когото познаваме и от когото се страхуваме?

— Хей, последния път, когато видях Вероника, с Куп точно щяха да се женят. Просто се изпарявах тактично всеки път, когато Любовника започнеше да я закача пред мен.

— Тогава най-вероятно си прекарал много време в изпаряване — каза Джон саркастично, — защото той продължава и сега да го прави, винаги когато му падне сгоден случай — сега и двамата се обърнаха да погледнат темата на дискусията си.

Куп вдигна рамене.

— Какво да кажа? Тя е много изкушаваща.

— Сигурно трябва да е — отбеляза Зак сухо, — след като не можеш да я оставиш вкъщи за малко, само колкото да свършим работата.

— Не можеш да си представиш даже наполовина за какво става въпрос — включи се Ракетата и погледна общия им приятел със съчувствие. — Той каза: Ама миличка, слънце, съкровище. Това е мъжка работа и не може и ти да дойдеш. А тя отговори — гласът на Джон премина във фалцет: — Идвам с вас, Купър Блексток и това е окончателно!

Гласът му се върна обратно в нормалния си диапазон.

— И той се пречупи, Полунощ, просто се пречупи. Наведе глава и каза: Добре, принцесо. Както кажеш. По дяволите, даже й даде да носи пистолет.

Зак поклати невярващо глава.

— Кой би си помислил, че ще видим Ледения да се превръща в момченце, което просто не може да каже не на малката си женичка?

Куп изсумтя.

— Само че не моята малка женичка отказа да те събуди тази сутрин, само защото имаш… — той разгледа слепоочието на Зак, — малка, почти незабележима цицина на главата.

— Да, но все пак някои от нас се взеха в ръце веднага щом дойдоха на себе си от ужасно сериозните си наранявания — Зак прати на Куп усмивка, която повече приличаше на озъбване. — Пък и както виждаш, Лили не ме придружи дотук. Не че нямаше да се пробва, ако Джесика не се беше появила достатъчно навреме, за да попречи на идеята да се появи в главата й.

— Ако вие двамата сте приключили да си ги мерите — прекъсна ги Ракетата, — може би все пак ще седнем да свършим малко работа — той потупа нежно ципа на модните си панталони. — Пък и да сравнявате размерите на онези си работи е почти толкова безсмислено, колкото да мерите зърната на гърдите си например. Всички знаем кой има най-големия инструмент в тази група.

Зак и Куп го погледнаха. После се спогледаха един друг.

— На това не можем да кажем нищо — промърмори Зак и седна.

— Разбира се, ще забележиш, че той си няма негова жена — Куп си издърпа един стол и кимна към Ракетата, докато сядаше. — Но ти си в първа група, Миглиони по този въпрос спор няма.

После върна вниманието си към Зак.

— Какво чувам, че похитителят се е обадил вчера вечерта вместо днес?

 

 

Лили напазарува различни зеленчуци, после се отби във фризьорския салон, за да вземе ключовете за колата и да види колко още ще се бави Джесика. Когато разбра, че има още време, тя остави покупките в колата на Джесика, а после отиде до аптеката, за да попълни запасите си от някои неща, които бяха започнали да свършват.

Тя се разхождаше по щандовете, когато внезапно се натъкна на щанда с кондомите. Спря се рязко, а сърцето й започна да бие толкова силно, че почти се чуваше.

— Мили боже — прошепна тя и веднага си представи презерватива, който беше видяла в тоалетната чантичка на Зак онази вечер на къмпинга близо до планината Шаста. Бяха го използвали първия път, когато правиха любов.

И оттогава изобщо не бяха ползвали.

Тя се изуми, стоеше там, взираше се в пакетчетата и си мислеше, че има много голям проблем, ако е така оглупяла от любов, че да забрави нещо толкова основно и важно като предпазните средства. Вродената й практичност обаче зае много по-крайна позиция. Тази част от нея не можеше да повярва, че досега изобщо не се е сетила да използва каквото и да е. А също и че той не се е сетил, защото Зак в никакъв случай не беше безотговорен тип. Тя вземаше противозачатъчни, така че не се притесняваше, че може да е бременна. Но той не го знаеше, а със сигурност не беше я питал, за да се подсигури. И двамата бяха постъпили глупаво — да не вземат най-елементарните предпазни мерки. Боже, те никога не бяха говорили за здравословното си състояние. В това отношение тя никога не разчиташе на случайността и късмета и мисълта, че сега беше постъпила така със Зак, я караше да иска да си блъска главата в най-близката стена.

Вместо това тя избра една кутийка и я сложи в кошницата си. Беше все едно да заключваш вратата на обора, след като конят е избягал, но докато не се увереше, че Зак е чист, това беше единствения начин. В противен случай можеше само да се надява да се доближи до нея отново.

Тя продължаваше да се тормози, докато излизаше от магазина, затова почти се сблъска с някакъв млад мъж, който точно влизаше.

— Извинете — каза тя и потупа извинително ръката, която беше сграбчила в стремежа си да се задържи на крака. — Не внимавах къде вървя — после смръщи вежди. Лицето му й беше познато отнякъде.

Почти веднага обаче челото й се проясни. Е, да. С тъмната си коса и още по-тъмните си очи той беше доста привлекателен, точно което беше забелязала у него предния път, когато беше слязла в града и го видя в един от магазините. Щастлива, че е успяла да разбули тази мистерия, тя му се усмихна приветливо и мина надясно, за да се разминат.

Той пак се оказа на пътя й, така че тя мина наляво. Когато той също повтори движението й и пак й блокира пътя, тя се разсмя.

— Един танц?

В очите му светна пламък и чак сега й хрумна, че той може да реши, че тя флиртува с него. За щастие, преди да успее да й отговори, се чу гласът на Джесика, която я викаше.

— Извинете, трябва да тръгвам — тя вдигна ръка като регулировчик, за да го задържи на мястото му и го заобиколи. После зърна как Джесика завива зад ъгъла и на секундата забрави за младия мъж. Затича се по улицата толкова бързо, колкото й позволяваха високите токчета.

— О, господи — каза тя, когато се срещнаха пред бижутерийния магазин. — Изглеждаш прекрасно! — тя се протегна да погали меките кафяви вълни, които стигаха точно до челюстта на Джесика. — Харесваш ли се?

— Промяната е толкова голяма, че съм някак си шокирана. Но мисля, че ще ми хареса много, чакай само да свикна — тя поклати глава и се разсмя. — Чувствам се толкова леко.

— Наистина ти стои много добре. Омекотява чертите на лицето ти и подчертава очите и шията ти. Давам ти официалния знак на победата на семейство Морисет.

Джесика се разсмя, чувстваше се лека и красива. За пореден път разклати глава, само за да почувства как косата гали скулите й.

— О, да, мисля, че ще започна да се харесвам! Толкова е приятно веднъж в живота си да нямам огромни кичури коса, които да ми влизат в очите — тя се зачуди какво ли ще си помисли Кристъфър, когато види новата й прическа. Нарочно не му каза, че ще я променя, за да бъде изненада.

След няколко минути, докато влизаха в колата, тя погледна Лили.

— Много отвратително ли ще е от моя страна, ако не искам да се прибирам веднага вкъщи?

Лили премигна.

— Защо да е отвратително?

— Е, не е много редно да излизам и да се забавлявам, когато похитителят може да се обади отново всеки момент.

— Нямало ни е — колко — час? Не виждам как още един час би навредил на някого. А и, от мен да знаеш, няма бог знае какво, което да можеш да направиш — Лили изрече последното с толкова убеждение, че за миг напомни на Джесика за начина, по който защити Зак предната вечер. Но преди Джес да успее да проучи какво точно се беше случило вчера, Лили й се усмихна нежно. — Какво ти се прави?

— Искаш ли да отидем с колата до Олга? Ще ти покажа изкуствата на остров Оркас. Имаме една от най-старите галерии на северозапад и, Лили, има невероятни неща. Предлагат всичко от ръчни плетива до най-фино изрисуван порцелан. Да не споменаваме прекрасното малко кафене отзад — тя вдигна умолително вежда. — Ще ти купя сладкиш.

— О, много хитро — Лили й се усмихна. — Би трябвало да ме познаваш много добре, след като се сети, че апетитът ми решава вместо мен. Хайде да отидем на всяка цена. Звучи чудесно.

— Почти мога да ти гарантирам, че ще се влюбиш в мястото. Плюс това не е и много далеч, само на миля или две от другата страна на Моран Парк.

Лили потрепери.

— Вече бях там.

Джесика се загледа в русата си приятелка, докато маневрираше с колата.

— Как се случи така, че снощи тръгна със Зак?

Докато караха към Олга, Лили разказа спиращото дъха приключение, което изживя след решението си да се скрие в джипа на Зак. С много чувство за хумор и самокритика тя описа как се е държала като безмозъчно градско момиче, останало само в гората.

Но очите на Джес бяха изпълнени с възхита, когато ги отдели от пътя достатъчно дълго, за да погледне Лили.

— Толкова си смела…

Устата на Лили се разтвори широко.

— Луда ли си? — попита тя. — Бях уплашена до смърт!

— Разбира се, че си била. Но въпреки това си продължила.

— И с усилията си почти станах причина да смажат мозъка на Зак на каша.

Джес отби на паркинга на галерията, изключи мотора и се обърна да погледне приятелката си в очите.

— Кой би могъл да каже дали той не би си отнесъл удар по главата така или иначе?

Лили само я погледна.

— Е, не мога да си представя, че Зак би позволил нещо такова да се случи без някой да го разсее — продължи Джесика. — Но все пак, Лили. Било е много смело от твоя страна да се опиташ да помогнеш.

Лили се разсмя и хвана дръжката на вратата.

— Имам чувството, че Зак няма да се съгласи с теб, но понеже много ми харесва да вярваш, че съм толкова безстрашна, просто ще ти благодаря и ще приключим въпроса.

Устните на Джесика се извиха в усмивка от удоволствие, докато преминаваше през дългия портал, обвит от ягодови растения, които бяха навсякъде около галерията.

— Това е най-любимото ми място на целия остров.

— О, боже — простена Лили, когато влязоха в стая с дървен под. — Разбирам защо.

Подовете в галерията бяха леко неравни, защото бяха направени от дебели дървени талпи, а прозорците разпръскваха светлина над помещения, изпълнени с изумителни неща. Право напред имаше асиметрична кубична витрина, пълна с различни по форма и големина керамични изделия. Експонатите бяха подредени тематично, един след друг — от стъкло, през бижута, до картини и закачалка с дрехи, които бяха произведения на изкуството. Джесика се забавляваше да гледа възхищението на Лили, което беше точно толкова голямо, колкото и нейното собствено. Мястото беше като препълнен сандък със съкровища, сътворени от повече от шестдесет и пет творци, и човек всеки път можеше да открие по нещо ново.

Джес пробваше филцови шапки и се любуваше как стоят на новата й прическа в едно малко огледало, когато видя погледът на Лили да се спира на изложба от малки пана, които висяха на стената.

След няколко минути, изпълнени с тържествена тишина, през които разглеждаше, Лили се обърна.

— Трябва да изложиш твоите пана тук.

Заля я вълна на удоволствие, но понеже беше свикнала да подценява ръкоделието си и да мисли за него само като за хоби, първата й реакция беше да възрази. Само че, преди да отвори уста да каже нещо, жената, която стоеше на близкото бюро, я погледна с интерес.

— Пана ли правите?

— И то прекрасни — отговори вместо нея Лили и се приближи, приветливо усмихната. — Доста по-различни от тези, но също много талантливо изработени.

Изчервена едновременно от притеснение и от удоволствие, Джесика откри, че говори за работата си с тази жена на изкуството. Тя се съгласи да занесе няколко бройки за одобрение и най-накрая успя да се измъкне, отправяйки се към далечния ъгъл на галерията. Там се спря за малко като притискаше с ръка сърцето си, което всеки момент щеше да изскочи, и се правеше на заинтригувана от стоящите пред нея ръчно изработени канцеларски материали и картички.

След като успокои малко пулса си, тя надникна в кафенето да види дали има свободна маса. На устата й продължаваше да играе доволна, леко глуповата усмивка.

Тя обаче замръзна, когато в отсрещния ъгъл на кафенето видя Кристъфър, който седеше на една малка масичка и говореше разпалено с някаква непозната жена.

Болката я сграбчи за гърлото с такава сила, че почти спря дъха й. Да го види тук, когато специално й беше казал, че ще бъде другаде, и то с жена, която беше всичко, което Джесика не е, не би трябвало да я изненада. Тя знаеше, че нещо се случва — знаеше го от седмици. По дяволите, понякога си мислеше, че чака да се случи точно това още от онази вечер, когато се срещнаха, но нищо, сега осъзнаваше тя, нищо не беше я подготвило за мъката, която ще почувства, когато види осъществени най-лошите си страхове. Тя безмълвно наблюдаваше съсредоточеното внимание, което съпругът й безусловно отдаваше на другата жена, докато Кристъфър не вдигна глава. Тогава бързо се дръпна, отчаяно молейки се да не я е видял.

Щеше да умре, ако я беше видял.

Лили видя как Джесика върви по централната пътека, хвърли един по-внимателен поглед на лицето на приятелката си, намръщи се и тръгна да я посрещне.

— Какво става?

— Искам да си тръгваме.

— Добре, както кажеш, но какъв е проблемът. Да не ти прилоша?

— Да, изведнъж се почувствах, сякаш умирам.

— Не изглеждаш особено добре — съгласи се тя. — Мили боже, Джес, нямаш капчица цвят на лицето си.

Лили хвана Джесика за ръката и я поведе навън от магазина, загрижена още повече, когато усети как приятелката й тежко се отпуска на нея.

— Дай ми ключовете. Може ли да си се натровила с нещо? Искаш ли да те закарам в болницата?

— Не е хранително натравяне, Лили. Не съм яла нищо от вчера вечерта.

— Е, може би това е проблемът — тя махна назад към кафенето. — Мога да ти взема…

— Не! Просто искам да се прибера вкъщи.

— Сигурна ли си? — нещо в мълчанието на Джесика разтревожи Лили, но когато видя кимването й, само каза: — Добре, както искаш.

Докато настаняваше Джесика на седалката до шофьора, Лили чу затваряне на врата на кола. Погледна натам, докато заобикаляше, за да се качи на шофьорското място, и замръзна, когато видя същия мъж, с който се беше сблъскала в магазина.

Същият млад мъж, спомни си тя изведнъж, когото беше видяла предния път в града, както по-рано се сети, но и на паркинга на онази бензиностанция на другия край на щата.

Тези съвпадения вече стигаха твърде далеч и сърцето й започна да тупка разтревожено. Имаше неприятното чувство, че се случва нещо много лошо.

Изведнъж и на нея й се прииска да се върне в къщата на семейство Бомонт, точно толкова, колкото и на Джесика.

19

Когато пристигнаха, наоколо не се виждаше никой, така че Лили изпрати Джесика до апартамента й. След като приятелката й я увери, че малко почивка ще я изправи на крака, Лили я сложи да си легне и покри челото й с мокра кърпа. Не искаше да я оставя сама, но Джесика недвусмислено й показа, че няма нужда от компания и Лили най-накрая си тръгна. За малко се спря нерешително в коридора, после тръгна да търси Зак.

Намери го в салона, където сновеше с огромни крачки между френския прозорец и камината. Тя се спря до вратата, а той продължи обиколката си, спря се до камината, където взе някакво малко произведение на изкуството и започна неспокойно да го прехвърля от ръка в ръка, без да има идея за ценността му. Лили реши, че изглежда самотен и напрегнат и влезе в стаята.

— Къде са всички?

Той веднага се стегна, хвана играчката си във въздуха и незабавно я върна на мястото й на полицата над камината. После вдигна едното си широко рамо и се обърна към нея.

— Хич и не ме интересува. Ако щат да са духнали в четирите различни края на света.

— Значи никой не е говорил отново с похитителя?

— Нито дума.

— Съжалявам, Зак. Знам, че сигурно ти е много трудно — тя се приближи и го погледна загрижено. — Добре ли си?

— Да, естествено — той я погледна с тъмните си сиви очи и спусна ръка към китката й, като я обхвана с пръсти. Въздъхна и отпусна малко рамене. — Не, лъжа те. Разстроен съм ужасно.

— Не съм изненадана. Срещна ли се с приятелите си?

— Да — леката усмивка, която се появи в ъгъла на устните му, говореше на Лили, че срещата е била приятна. Той махна с ръка. — Готови сме за действие, само проклетият похитител да се обади.

— Ще се обади, Зак — тя се повдигна на пръсти и постави нежно устните си върху неговите, после се дръпна. — Дотогава няма смисъл да го мислиш.

Очите му видимо заблестяха и премествайки ръцете си върху бедрата й, той я придърпа и сви коленете си, така че тазовете им да се допрат плътно.

— Не знам. Не можеш да се отървеш от мисленето, когато си разтревожен. Струва ми се, че ако не искаш да се пречупя под напрежението, трябва да измислиш нещо, което да ми запълва времето. Да ме накараш да не мисля за това — той изкусително раздвижи бедра. — Разбираш ли?

Това напомни Лили за откритието, което беше направила по-рано. Тъй като така и не стигна до стаята си, за да остави покупките, торбичката беше още в ръката й и тя му я подаде.

— Първо имам нещо за теб. Може да се каже, че попада в категорията по-добре късно, отколкото никога.

— Какво е това? — той се пресегна към торбичката. Разтърси я с една ръка, за да я отвори, и надникна вътре. После ръката му, която още беше върху бедрото й, се отпусна надолу и той отстъпи.

— Мамка му…

Устните му сурово се свиха, докато продължаваше да се взира в отворената торбичка.

— Исусе, Лили — изрече дрезгаво. — Не мога да повярвам, че правихме секс без предпазни средства, а аз дори не съм го забелязал — хартията изшумоля, когато пръстите му смачкаха торбичката и погледът му я закова на място. — Възможно ли е да си бременна? — ироничен невесел смях се изтръгна от гърдите му. — Глупав въпрос, естествено, че е възможно. Не сме използвали нищичко, за да се предпазим, а се чукахме като…

Тя трепна от езика му, но гласът й беше спокоен.

— Поне това няма да е проблем. Взимам хапчета.

— Добре — той шумно издиша. — Господи! Това е добре — преди тя да успее да установи дали е наранена от видимото му облекчение или може би съвсем малко разочарована, той прокара пръст по скулата й и настоятелно се загледа в очите й. — Съжалявам, Лили. Знам какво си мислиш, но ти обещавам, че това няма да ми стане навик. Не мога да повярвам, че точно сега съм го направил. Никога в живота си не съм забравял за предпазни средства.

И без никаква видима причина, тя се почувства по-добре. Отпусна се в прегръдките му.

— Разбирам те. И аз никога досега не съм била непредпазлива. Не знам какво ми става, когато съм с теб — е, знаеше, но тъй като Зак явно не се чувстваше комфортно, когато се заговори за емоции, тя реши да не го плаши. Погледна го сериозно. — Само че явно трябва да си поговорим за това. Искам да знаеш, че сексуалните ми партньори се броят на пръсти. И тъй като от последния мина доста време, а всяка година ходя на преглед, не съм безопасна само що се отнася до забременяване, но и във всеки друг смисъл.

— Даа. Аз също. Моите сексуални партньори може би са към пет пъти по броя на пръстите ми, но…

— Спал си с петдесет жени?

— По дяволите, не знам, не съм ги броил. Но съм на тридесет и осем години и водя сексуален живот от двадесет. Ако бъдем сдържани и предположим, че съм спал с по две жени на година, това пак прави поне четиридесет досега — той сви рамене. — Така че, ако трябва да сме реалисти, са по-близо до сто.

— Боже мили — усети как челюстта й увисна. — Ако една жена си признае за толкова много мъже, веднага ще я заклеймят като уличница. А как, да му се не види, се нарича мъж, който е спал със сто жени?

— Морски пехотинец — той й се усмихна хитро, после пак стана сериозен. — Но по-важното е, че ми дадоха лекарска бележка, че съм здрав, преди да напусна Южна Америка, а оттогава не съм бил с друга. Може би затова…

Той млъкна насред изречението си, поклати глава и я погледна дяволито. После рязко възвърна сексапила си и на Лили й хрумна налудничавата идея, че го използва като прикритие. Но когато мързеливо й се усмихна и дъхът му погали ухото й, когато й прошепна: Какво ще кажеш да вземем тази кутия горе и да видим дали можем да я изпразним?, тя забрави моментните си съмнения.

— Ааа. Да. Струва ми се добра идея.

Когато се опомни, Лили беше в стаята си, лишена от всичките си дрехи и легнала по гръб по средата на голямото легло, а върху нея беше точно толкова голият Зак, който покриваше тялото й с целувки от главата до пръстите на краката.

Той действаше бавно и усърдно. В резултат на това, когато той се обърна по гръб, разви един от новите кондоми по дължината на пулсиращата си ерекция и я придърпа върху себе си, тя се беше превърнала в извиваща се маса възбудени нервни окончания. Когато успя да запази равновесие, Лили погледна надолу и сърцето й заби лудо в гърдите, когато срещна горящите му сиви очи. После всяка частица от тялото й се напрегна и закрещя от удоволствие, когато загрубелите му длани обхванаха бедрата й и бавно я насочиха към горещата, настоятелна твърдост, проправяща пътя си вътре в нея.

— Всички тези жени — каза й той дрезгаво, когато тя започна ритмично да се надига и спуска над него. — Те са минали през живота ми, без да оставят следа, Лили, не мога да си спомня почти нищо за тях.

Завладяна от леката промяна, която направи и която позволи на пениса му да проникне по-дълбоко в нея и да докосне най-чувствителното й място там, вътре, приближавайки я все по-близо и по-близо до удовлетворението, тя почти не обърна внимание на думите му. Беше се насочила към заветната цел, която беше толкова близко, о, господи, още по-близо… беше почти…

Изведнъж той надигна таза си високо нагоре от леглото и Лили изкрещя от изпепеляващо разума удоволствие, което експлодира дълбоко в нея. Зак държеше бедрата й плътно притиснати към него, докато продължаваше да се движи и нейният собствен оргазъм премина през тялото й като отразена светкавица, извивайки и огъвайки я пак и пак, и пак.

Някъде по средата на всичко това обаче тя го чу да казва:

— Имам чувството, че ще мине много, много време, преди да забравя теб.

Тя наведе глава надолу да види изражението на лицето му и установи, че и той ще свърши всеки момент. Очите му не виждаха, а устата му не говореше, когато той я прегърна с всичка сила, така че тя не беше много сигурна дали той наистина е изрекъл тези думи или тя си ги е измислила. После спря да й пука, защото видът на Зак и усещането на онзи твърд източник на удоволствие, пулсиращ дълбоко вътре в нея, отнесе всяка мисъл от главата й и предизвика още един последен тласък на оргазма й, който беше дори по-сладък от предишните.

Не можеше да определи дали са минали минути или часове, преди тя да осъзнае, че мускулестото тяло под нея беше загубило голяма част от твърдостта си. Когато нейната собствена замаяност започна да се разсейва, нещо важно започна да дразни паметта й.

— О, вярно — тя се отдръпна от влажния гръден кош на Зак, на който досега си беше почивала. — Исках по-рано да ти кажа — тази сутрин открих, че може би имам още един проблем — като погледна към него, тя с изненада установи, че очите му са широко отворени и, само за секунда, раними.

После той примигна и едва доловимият намек за объркване изчезна и я остави да се чуди дали наистина го е видяла.

Зак, осъзнал, че току-що е показал част от същността си, нарочно вдигна иронично вежда.

— Имала си доста натоварен ден, а?

— Със сигурност беше дълъг — съгласи се тя. — А още дори не е обяд.

Той се поздрави наум за успешното отклоняване на вниманието й, от каквото и да беше видяла в очите му. Когато обаче тя му разказа за срещата си с младия мъж в града и му каза, че същият я е заговорил и на бензиностанцията на границата между Вашингтон и Орегон, той веднага стана делови.

— Не вярвам много на съвпаденията — каза глухо и я претърколи, така че да легне до него. После се изправи на крака и започна да обува дънките си.

— Не. Аз също.

Зак не посмя да си признае, че е почти облекчение да може да мисли за нещо друго, освен за начина, по който губеше контрол, когато беше близо до нея. Но как, по дяволите, може да забрави да използва кондом? Още по-лошо, защо преди малко се беше изкушил да продължи по този начин?

Това не беше тема, в която държеше да се задълбава, затова той я накара да се облече, настани я в един стол пред бюрото и клекна срещу нея с ръце, поставени върху облегалките за ръце на стола й.

— Добре, дай да уточним всичко. Разкажи ми всичките подробности, които успееш да си спомниш.

— Днес не ми каза нищо, но на бензиностанцията пред магазинчето се извини за лошия си английски и ме помоли да му помогна.

— Как да му помогнеш?

— Май да преведа нещо на някой, който не разбира акцента му. Поне с такова впечатление останах. Но не съм съвсем сигурна, защото точно тогава ти ми се развика да си размърдам задника или ще ме оставиш на пътя, така че не можахме да продължим разговора си.

Той се направи, че не я чува.

— Значи не е американец?

— Не. Или пък, ако е, английският не му е роден език, макар че не мисля, че говореше толкова зле, колкото твърдеше.

— Според теб какъв може да е по народност?

— Ами, тъй като ми каза gracias и беше от онзи тъмнокос, тъмноок латино тип, бих казала, че е испанец.

Една идея хрумна на Зак, но той я отхвърли като невероятна.

— Успя ли да разбереш с кого иска от теб да говориш?

— Не. Спомням си, че махна неопределено едновременно към магазина и към колонките за бензин.

Зак изруга под носа си. Ако срещата на бензиностанцията беше единствения проблем, изобщо нямаше да се занимава с това. Но интуицията му подсказваше, че има нещо. Оркас беше сравнително усамотен остров и по-скоро провинциален, отколкото туристически. Какъв беше шансът Лили да срещне тук човека, който е искал да я отведе в безлюдната част на една бензиностанция на другия край на щата?

Нищожен до абсолютно никакъв. Навличайки ризата си, той се запъти към телефона.

Тя го последва толкова плътно, че той можеше да усети аромата й, докато ровеше в тефтерчето си с телефони.

Лили надникна над рамото му в органайзера.

— На кого се обаждаш?

— Лагер „Пендълтън“ — той спря да разгръща страниците, за да я погледне. — Когато се върнах от последната си мисия в Южна Африка, доведох със себе си трима латиноамериканци за специално обучение. Преди това имах проблем с единия от тях, но си мислех, че сме го преодолели.

— И мислиш, че може би е той?

— Не знам. Но смятам да се убедя, че си е все още там, където го оставих — от другата страна се чу сигнал и Зак доближи слушалката до устните си. — Да. С кого говоря? — гласът отсреща се представи и той каза: — Ефрейтор Санфорд, тук старши сержант Закария Тейлър. Свържете ме с Магнусън.

Тъй като го оставиха на изчакване, Зак нямаше проблем да чуе истеричните писъци, които започнаха на долния етаж минутка след това. Думите не можеха да се разберат, но тонът беше пределно ясен, затова с Лили размениха погледи. Нещо ставаше. Въпросът беше какво точно?

Тогава гласът на мисис Бомонт стана по-ясен: Дейвид и Зак тръшна слушалката на мястото й и се втурна към вратата. Тайнственият преследвач на Лили можеше да почака. Точно сега май имаха много по-спешен случай.

О, господи, мислеше си той, докато тичаше надолу по стълбите, а стомахът му се свиваше от ужас, когато образът на сестра му изникваше във въображението му. Нека това да е писък от радост. Боже, моля те! Ако те има, някъде там горе, не позволявай новините да са лоши. Не мога да понеса да загубя Глинис.

 

 

Лили следваше Зак по петите, така че, когато той рязко спря на края на стълбите, тя беше прекалено засилена и прекалено близо до него, за да успее да спре. Блъсна се в гърба му със сила, достатъчна да изкара дъха от гърдите й. В следващия момент се осъзна, че е седнала на стъпалото зад себе си, с подкосени от силата на удара колене.

Зак явно не забеляза.

— Глини? — каза той изумен и замаяната Лили вдигна глава.

Мили боже! Глинис беше тук? Нетърпелива да надникне зад Зак, тя установи, че й пречи солидната стена на широкия му гръб, и вбесена установи, че той явно се движи в синхрон с нейните собствени движения. Тя започна опити да се добере до парапета.

Но, преди да успее да си осигури по-добра гледка, чу гласът на Глинис да казва:

— Зак? Какво правиш тук?

Тогава той се раздвижи и Лили най-накрая видя Глинис, която изглеждаше слисана, но освен това съвсем здрава и весела, слава богу. Когато Зак се втурна към сестра си, Глинис най-накрая видя Лили, която все още се опитваше да стане от стълбите. Очите на младата жена се разшириха даже повече и тя изписка.

— Лили? Мамка му… а, тоест да му се не види, исках да кажа. И ти ли си тук? Какво става, бе хора?

Зак я прегърна силно, вдигна я във въздуха и, заравяйки лице в гъстата й черна коса, я завъртя няколко пъти.

— Господи, Глини, не можеш да си представиш колко съм доволен да разбера, че си в безопасност. Бях се побъркал от безпокойство.

— Така ли? — тя отдръпна главата си, за да го погледне. — Защо?

Зак смръщи вежди и я сложи обратно на земята.

— Как можеш да питаш защо? Може би си мислиш, че не ми пука, че с твоя приятел сте отвлечени за откуп?

— Отвлечени за откуп?! — извикаха едновременно Глинис и дълбок мъжки глас, а изуменият поглед на Лили се отдели от Глинис и Зак и се фокусира върху Дейвид. Той спокойно се измъкваше от стегнатата прегръдка на майка си и я поглеждаше като я държеше точно на една ръка разстояние от себе си.

— Мислели сте, че сме отвлечени? Затова ли викаше преди малко?

— Да — изхлипа тя и отново се отпусна на гърдите му. Още веднъж Дейвид нежно се освободи от прегръдките й, но този път успокоително преметна ръка през раменете й и я поведе през фоайето натам, където стояха семейство Тейлър. Като стигна, подаде свободната си ръка на Зак.

— Ти трябва да си Закария. Глинис ми е разказвала много за теб. Но нещо не разбирам. Защо сте си помислили, че сме отвлечени?

— Защото в пощенската кутия намерихме бележка за откуп — намеси се мисис Бомонт, докато тъмните вежди на Зак бавно се сключваха над носа му. — Освен това получихме и няколко обаждания.

— Но това е безсмислица — Дейвид изглеждаше объркан, но преди да успее да продължи, входната врата се отвори и влезе Касиди. Когато видя навалицата във фоайето, тя се закова на място.

— Виж ти, виж ти — изрече тя с тона на някой, който, макар да започва да усеща лека досада, все още прекрасно се забавлява. — Какво виждаме тук? Военен сбор във фоайето? — тя се протегна и извади обсипаната с диаманти игла от шапката си. — Пак ли си се разбеснял, старши сержант? Колко мъжествено от твоя страна… — когато най-после разгледа хората пред погледа си, ръцете й замръзнаха вдигнати над главата, а устата й широко се отвори от изненада. — Дейвид? Господи, Дейвид! Ти си добре!

И с най-нежния смях, който Лили беше чувала от нея, тя се затича да скъси дистанцията между себе си и братовчед си.

— Кас. Добре съм. Просто се опитвам да разбера какво, по дяволите, става.

— Освен тази гадна работа с отвличането ли? — тя силно го прегърна.

— Не сме били…

Входната врата се отвори още веднъж и влезе Кристъфър. Оглеждайки семейството си с любопитен поглед, той затвори врата след себе си. После и той замръзна от изумление.

— Дейвид — усмивка разтегли устните му, правейки и без това привлекателните му черти просто неустоими. Той също се втурна напред с протегната ръка. — Радвам се да те видя, човече. Слава богу, че си добре. Джес ще бъде толкова доволна.

— За бога! — прекъсна го Глинис и раздразненият тон на гласа й беше толкова подобен на този на брат й, че Лили се усмихна. — Не сме били отвличани.

И Лили беше започнала да го проумява, но все пак я шокира да го чуе в прав текст. Със сигурност не беше единствената, която се чувства по този начин. Като огледа роднините на Дейвид, видя, че те изглеждат точно толкова изумени, колкото се чувстваше и тя.

Касиди се възстанови първа. Тя отдръпна ръцете си от кръста на Дейвид и се извърна да огледа Глинис от глава до пети.

— Това трябва да е малката ти приятелка — повдигна вежди тя към братовчед си. — Изглежда леко глуповата, не смяташ ли?

— Престани, Кас! — той се измъкна от прегръдката й, остави майка си да стои до вратата на салона, отиде при Глинис и обви раменете й с ръка. — Тя казва истината. Изобщо не сме били отвличани и не мога да разбера защо сте останали с подобно впечатление. Ние се обаждахме.

— На кого? — нетърпеливо попита мисис Бомонт. Дейвид се вгледа внимателно в очите на всеки един ред по ред, сякаш очакваше някой да се разсмее и да викне: Хвана се! Но когато установи, че всички го гледат с напрегнато очакване, той поклати глава и каза: — Ричард.

 

 

За един кратък момент Зак си помисли, че може би щеше да се сети и сам. После погледна по-реалистично. Нищо не насочваше към Ричард, а той не беше човек, който ще си губи времето в догадки, когато има да се задават важни въпроси и да се наместват парчетата от пъзела. Така че реши да не мисли за провала си и започна да оглежда приятеля на Глинис.

Това, което видя, беше добре сложен млад мъж, държеше се с достойнство, със спокоен твърд поглед, който омекваше, когато се спреше на Глини. Зак изрази одобрението си с рязко кимане, после го погледна в очите.

— Тук ли се обаждахте?

— Да. Няколко пъти.

— И говорихте с Ричард?

Дейвид кимна.

— Казах му още първия път, че сме се запалили по забележителностите по пътя и ще пристигнем около седмица по-късно, откогато ни очаква майка. Той каза, че ще предаде съобщението и оттук нататък да му се обаждам на клетъчния телефон, защото има проблем с телефонните линии на острова — Дейвид повдигна рамене. — Това често се случва, особено след буря, така че не се усъмних.

— Кога за последно говори с него?

— Вчера. Казах му, че в неделя ще пристигнем.

Тъй като беше събота, Зак повдигна вежди. Тогава вече Глинис избухна.

— Дейвид не е някой от твоите войници, така че спри да го гледаш със старши-сержантския си поглед. И ако просто беше попитал, можеше да ти отговорим, че планирахме да прекараме уикенда в Сиатъл, но когато се събудих тази сутрин, установих, че повече искам да се запозная със семейството на Дейвид и да видя дома му, отколкото да си играем на туристи.

— Решихме, че винаги можем да го разгледаме друг път — додаде Дейвид, погледна Глинис, усмихна й се и я притисна по-плътно.

Тя му се усмихна още по-влюбено в отговор и Зак едва се сдържа да не завърти очи.

— Точно така — потвърди тя. — Така че станахме рано и тръгнахме — гушна се щастливо в Дейвид. — И ето ни тук.

— Сега въпросът е къде е Ричард — Зак погледна мисис Бомонт и се приготви за обичайния им спор. — Най-добре да се обадим на шерифа.

За негова най-голяма изненада тя просто кимна, а устните й бяха плътно стиснати.

— Ще се заема с това веднага — тя тръгна да се обръща, но се спря, за да го погледне в очите. — Дължа ти извинение. Ако те бях послушала, снощи нямаше да те ранят.

Глинис стреснато вдигна глава.

— Ранен ли си? — измъквайки се от прегръдката на Дейвид, тя изтича към брат си. — Къде? О, боже, имаш цицина на главата! — погали слепоочието му с върха на пръстите си. — Добре ли си? Прегледа ли те лекар?

— Добре съм, Глини — той взе ръцете й в своите и ги притисна. — Не беше нищо повече от малка цицина, а и Лили ме превърза прекрасно.

— Но все пак имаш цицина!

— Ако се вярва на Купър Блексток — намеси се Лили, — това всъщност е добър знак — тя им преразказа обяснението, което й беше дадено.

Глинис завъртя глава, за да я погледне.

— Куп тук ли е?

— Не тук, в къщата — каза Зак, — но тук, на острова. Заедно с Миглиони.

— И Джон също ли? — тя изглеждаше замаяна. — Мили боже. Ти ли ги извика?

— Да.

— Защото си мислеше, че са ме отвлекли?

Той сви рамене, за да скрие дълбочината на чувствата си.

— Смятах да те върна, независимо по какъв начин.

— О, Зак — тя го целуна по бузата, — обичам те!

Сърцето му се сви.

— И аз те обичам, сестричке — ухили й се. — Е, чувам, че ще се жениш.

За негово съжаление, тя го погледна предпазливо, но честно и твърдо в очите.

— Да, така смятам.

Той за миг насочи погледа си към годеника й, а после го върна обратно, чувстваше се толкова благодарен, че тя е до него, жива и здрава.

— Дейвид ми изглежда свестен.

Усмивката й беше двадесет и четири карата.

— Той е много повече от свестен. Прекрасен е.

— Ако ти си щастлива, и аз съм щастлив.

— Щастлива съм — тя го прегърна. — Толкова съм щастлива, Закария! И трябва да ти кажа, че съм много доволна, че се радваш за мен. За секунда се бях стреснала, че си изминал всичкия този път дотук, само за да ме спреш.

— Кой, аз? — Зак хвърли поглед на Лили. Тя му отвърна с иронична усмивка, но не каза нищо, така че той продължи да се хили хитро на сестра си и да се прави на невинен. — И да се изправя на пътя на истинската любов? В никакъв случай.

С ъгълчето на окото си той видя как Лили и Кристъфър събраха глави и тихо се заприказваха. След минута последният се намръщи и хукна нагоре по стълбите като прескачаше по две наведнъж. Мисис Бомонт прегърна сина си още един последен път и обяви, че отива в салона да се обади на полицията. Касиди очевидно не успя да се сети за друга язвителна забележка и само каза, че ще прави компания на леля си. Изведнъж единствените останали във фоайето, което допреди малко беше така пренаселено, се оказаха Лили, Дейвид, сестра му и той.

Глинис поведе Лили към входната врата, подхващайки тих разговор, и двамата мъже останаха сами. Тишината помежду им се проточи и Зак почувства, че е редно да каже нещо. Но, по дяволите, той ни най-малко не познаваше този човек, така че имаше оправдание да няма кой знае какво да му каже. От друга страна, Дейвид щеше да се ожени за сестра му и Зак вече беше забелязал, че освен в моментите, когато се кокореше глупаво срещу Глинис, видът на младежа беше доста мрачен. Той си спомни колко добре му беше подействало съчувствието на Лили преди малко, така че пое дълбоко въздух и потупа Дейвид по гърба.

— Съжалявам за братовчед ти. Сигурно е тежко за теб да разбереш какво е направил.

— Просто не мога да го разбера. Ако е имал такава нужда от пари, защо просто не ми поиска? Щях да му дам.

— Никога не е твърде късно — намеси се трети глас. — Сега ще ги взема.

Зак се обърна и видя Ричард, който беше влязъл безшумно и сега стоеше на входната врата точно зад Глинис.

Пушката в ръката му сочеше право в главата й.

20

Кръвта се смръзна във вените на Зак, но той продължи да държи ръцете си спокойно отпуснати и когато проговори гласът му беше успокоителен, без нито една заплашителна нотка.

— Не мисля, че искаш да направиш точно това, Ричард.

По-младият мъж го погледна, сякаш виждаше пред себе си луд.

— Разбира се, че не искам да го правя! Никога не съм искал някой да пострада. Планът ми беше да взема парите и да изчезна преди Дейвид да се прибере — той се вторачи в Зак. — Обаче тогава се появи ти и прецака всичко.

Зак разпери ръце далеч от тялото си в универсалния жест, изразяващ молба, и започна бавно да се приближава.

— Мислех, че са отвлекли малката ми сестричка. Сигурен съм, че ти също би обърнал всичко с главата надолу, ако ставаше въпрос за някоя от твоите сестри.

Ричард издаде грубиянски звук и притисна двете цеви плътно до челюстта на Глинис. Очите й се бяха разширили от страх и Зак почувства, че се гордее с нея — тя стоеше неподвижно и тихо в една ситуация, в която и най-силните биха били извинени, ако изпаднат в истерия. Само очите й се движеха, подскачайки от него към Дейвид.

— В никакъв случай — присмя му се Ричард. — Доколкото зависи от мен, сестрите ми може да ги отвлича всеки, който прояви желание. Джес е просто една нещастница, а Кас е кучка.

— Кого наричаш кучка, ти, нещастен малък червей? — сопна се Касиди, която точно излизаше от салона. — Поне не съм мръсница, която краде от собственото си сем… — тя се спря рязко по средата на фоайето, сякаш се блъсна в невидимо силово поле, ококорена от шока, който предизвика в нея картината пред погледа й. — Господи боже, Ричард — прошепна тя, взряна в брат си, Глинис и пушката. — Какво, по дяволите, правиш?

— Върни се обратно в салона — каза успокоително Зак, хвърляйки й бърз поглед — и се опитай да задържиш леля си. Последното нещо, от което имаме нужда в момента, е тя да дойде и да изпадне в истерия.

Касиди кимна, но когато направи първата си предпазлива стъпка на заден ход, Ричард изкрещя:

— Остани там, където си — той погледна Зак. — За колко тъп ме мислиш? Сякаш бих я пуснал да се върне там, откъдето може да се обади на ченгетата.

— Леля ти вече се обади в шерифството, така че, ако ти е останал поне малко разум, ще се изпариш оттук, докато още можеш.

— Да, бе — разсмя се по-младият мъж. — Пробвай нещо друго.

— Вярно е, Ричард — намеси се Касиди. — Леля Морийн ти е бясна. Тя ми каза, че точно ти си бил този, който я е плашил, че похитителят ще убие Дейвид, ако се обадим на ченгетата, както искаше Зак. Така че не се поколеба да им се обади за теб.

— Добре — той тръсна нервно глава, хвана по-здраво приклада на пушката и погледна Зак. — Дай ми тогава шибаните пари и да тръгвам.

— Веднага след като пуснеш Глинис — намеси се и Дейвид, — ще ти дам всичко, което поискаш. Но първо трябва да я пуснеш.

Ричард се обърна към него, но поглеждаше през рамо към Зак на всеки две секунди. Погледът му беше натежал от презрение към братовчед му.

— Винаги си бил глупак.

— Защо? — попита Дейвид. — Защото обичам някого и не искам да пострада?

— Не, защото винаги си бил противният малък бог на изобилието. Направо си мистър Щедрост, нали?

С ъгъла на окото си Зак видя как Касиди отвори уста да протестира. Той поклати глава съвсем леко, за да я спре, и за негово облекчение тя го послуша. В момента вниманието на Ричард беше заето с братовчед му и Зак искаше нещата да останат така, защото използваше момента да се приближава инч по инч към него.

— Хайде да изясним това — каза Дейвид недоверчиво. — Ядосан си ми, защото те поканих да живееш с нас и ти дадох добре платена работа?

— Моля те! Все едно го направи от добро сърце — смехът на Ричард беше горчив. — Такъв лицемер си. Покани ни тук и ми даде работа, защото те кефи да заповядваш на всички и да показваш постоянно кой е принцът в този замък.

— Това са глупости!

— Глупости си ти — сякаш беше започнал да усеща опасността, Ричард започна да се обръща към Зак.

Лили, която стоеше от далечната страна на Дейвид, пристъпи напред.

— Знаеш ли какво, Ричард? Ти си едно разглезено дете.

Той се извърна да я погледне.

— О, супер! Курвата се обади. Да съм ти разрешил да говориш, блонди? Между другото, как така си извън кухнята и защо се бъркаш в работите на по-умните от теб?

Тя срещна погледа му спокойно.

— Жал ми е, че трябва да те разочаровам, хлапе, но тук няма почти никой, равен на мен по интелект, да не говорим за по-умни.

— Така ли? — погледът му се плъзна по тялото й от главата до петите, като се задържа малко по-дълго от необходимото върху гърдите. — Може би трябваше теб да взема за заложница, вместо тази малка принцеска тук. Устата ти изглежда все едно може да изсмуче хрома от теглича на кола.

Ако гневът на Зак досега беше овладян, изведнъж избухна в червена топлина. Той направи последната крачка, с една ръка отне пушката от Ричард, а с другата избута Глинис към Дейвид.

— Започна сериозно да ме вбесяваш, младежо — излая той и завъртайки пушката в ръцете си я насочи към по-младия мъж. — Застани до парапета.

Ричард не се подчини достатъчно бързо и Зак рязко посочи с оръжието.

— Марш! Не ме изпробвай точно сега шампионе, защото, повярвай ми, не ми е нужно много, за да изпразня и двете цеви в капачките на коленете ти.

Ричард бързо се подчини.

Зак не премигна, докато Ричард не застана точно там, където той искаше.

— Лили, дай ми, моля те, колана си.

Тя развърза тънкият копринено-кожен аксесоар от кръста си и го размаха в полезрението му. Зак й даде пушката и го взе.

— Това е предпазителят — натисна го той, докато й подаваше оръжието. — Сега не е освободен, но само трябва да натиснеш тук, за да е готова за стрелба. Надупчи му топките, ако направи само едно грешно движение.

— О, вярвай ми — тя погледна злобно Ричард, — въобще няма да ми е проблем.

Устните на Зак се разтеглиха в усмивка като гледаше как бившият изнудвач се вцепенява от страх при вида на пушката, насочена към чатала му.

— Изглеждаш леко позеленял, Ричи. Предполагам, че вече съжаляваш за онези сексуални намеци одеве, а? — като гледаше да не се пречка на Лили, Зак му изви ръцете и ги завърза за пречките, които свързваха парапета със стълбите. Стегна ги хубаво и погледна към сестра си, която беше в здравите прегръдки на Бомонт. — Добре ли си?

— Сега вече да — тя се притисна към Дейвид, но него дари с една от своите сладки усмивки. — Благодаря ти, Закария.

— Хей — той сви рамене. — Ти беше героят. А другото беше резултат от общи усилия. Всички помогнаха.

— Благодаря на всички ви — усмивката й се разшири, за да обхване и двете жени, и тя потърка буза в рамото на Дейвид.

Зак чу свиренето на автомобилни гуми в момента, в който мисис Бомонт излезе от салона.

— Шерифът е тук — каза тя. Погледна към племенника си, вързан за парапета с елегантния колан на Лили. — А… — приближи до Ричард и за момент Зак помисли, че ще го зашлеви през лицето. Но тя само го изгледа от глава до пети и изрече с най-спокойния и сдържан тон, който беше чувал досега от нея: — Ти си неблагодарно псе. Надявам се да гниеш в затвора.

Устните на Ричард се извиха.

— Мерси, лелче. Предполагам, че ще е излишно да те помоля да ми платиш гаранцията, а?

Тя пак придоби вид, сякаш едва се сдържа да не го удари. Ръката й се вдигна и тя несъзнателно пристъпи напред.

Но Дейвид се намеси.

— Мамо!

Тя се осъзна и се обърна да го погледне.

— Той не заслужава да си хабиш енергията заради него. Ела да се запознаеш с Глинис. От доста време искам да срещна любимите ми две момичета.

Мисис Бомонт пак се обърна и се втренчи за един дълъг, изпълнен с тишина момент, в Ричард. После лекичко го потупа по бузата.

— Той е прав, скъпи. Ти не си заслужаваш — игнорирайки безсилния гняв, който се появи в очите на племенника й, тя се извъртя и се отправи към младата двойка.

Само след секунда Зак я видя да гали тъмната коса на Глинис и да гука:

— Не си ли най-прекрасната млада лейди на света, миличка?

Поклащайки глава при вида на нежността й към това момиче, за чието съществуване почти не си спомняше само преди няколко дни, той отиде да отвори на представителите на властта.

 

 

Джесика трепна от изненада, когато вратата на всекидневната й рязко се отвори. Тя вдигна мократа кърпа от лицето си, подпря се на лакът и надникна от спалнята си.

— Джес!

Сърцето й започна да блъска в гърдите й, когато чу гласа на Кристъфър, а когато той влезе в спалнята й, трябваше да се бори срещу обичайното чувство на слабост, което я обземаше при вида му.

Седна на ръба на леглото й и протегна ръка да докосне бретона й.

— Постригала си се — той завъртя глава, сякаш не можеше да повярва, че споменава нещо толкова маловажно. — Лили ми каза, че си болна.

Господи, той беше невероятно красив и така й се искаше да се преструва, че нищо не е видяла в кафенето. Но беше приключила с преструвките, просто не можеше да продължава да го прави и да се гледа в очите сутрин в огледалото. Тя се отдръпна от ръката му.

— Лошо ми е. Гади ми се от този брак.

— Какво? — той видимо пребледня.

— Видях те, Кристъфър.

— Видя ме да правя какво? — погледна я объркано със зелените си очи. — Къде? За какво говориш?

— Не си играй с мен, чуваш ли? И не се прави на невинен, идва ми да ти издера очите — тя седна в леглото и се дръпна назад, докато раменете й опряха в таблата на леглото. Взе една възглавница и я притисна към свития си корем. После срещна погледа му с високо вдигната глава. — Видях те с онази жена днес в кафенето на Олга, при положение, че изрично ми каза, че ще си…

Той се разсмя.

От всички реакции на света тя най-малко очакваше точно тази и почувства как нещо дълбоко вътре в нея се скъса. Захвърляйки възглавницата настрани, тя се дръпна рязко към другата страна на леглото. Усещаше как отвътре кърви до смърт, но нямаше никакво намерение да остане тук и да му го покаже.

Обаче, преди да успее да се измъкне от другата страна, той се хвърли след нея и я хвана за рамото.

— Джес…

Годините благоприличие и кротко стоене в сенките, без дори следа от протест, се изпариха за секунди. Тя тотално изгуби контрол и започна да блъска, рита и драска.

— Махай се!

— Не — той притисна гърба й към леглото и легна отгоре й, за да я усмири. Хвана я за китките и задържа ръцете й притиснати към дюшека. После леко се изправи, за да я погледне в очите.

— Джес — прошепна той и я притисна по-здраво. — Исусе, Джеси!

Гърдите й се повдигаха от усилие да вдиша достатъчно въздух. Силите я напуснаха и тя отвърна безизразно на погледа му, чувствата й бяха плетеница от любов, омраза и неистово желание да е на хиляди мили оттук.

— Пусни ме!

— Не мога — отказа той дрезгаво. — Това е нещо, което просто не мога да направя.

Неусетно сълзи изпълниха очите й и кротко потекоха надолу.

— О, господи, недей — Кристъфър пусна китките й и нежно избърса мокрите й бузи. — Моля те, скъпа, не плачи. Не се смеех на теб. Заклевам се. Смеех се на цялата тази глупава ситуация — устните му увиснаха надолу от горчивина. — Трябва да признаеш, че е донякъде смешно, по един извратен, гаден начин.

Тя само го зяпаше и той продължи да настоява.

— Не, наистина е така. Причината за всичко това е, че аз знаех, че от дълго време си нещастна и исках да направя нещо по въпроса.

— Така че реши да ме направиш щастлива като започнеш връзка с друга жена? — попита тя невярващо.

— Нямам връзка, Джеси. Търся си нова работа.

— Ти… — тя усети, че устата й се отваря и затваря като на риба на сухо и бързо я затвори. После завъртя глава в опит да я избистри. Но единственото, което можеше да прави сега, беше да зяпа тъпо. — Какво?

— Жената, с която си ме видяла, е директор на „Личен състав“ в една фирма на име „Стар Тек“. Името й е Лин Дънкан — той си пое дъх. — Смяташ ли, че не разбирам какво става? Откакто приех да работя с Дейвид, нещата между нас започнаха да се сриват. Знам, че си мислиш, че съм се оженил за теб заради връзките на семейството ти, но всъщност аз съм много добър в това, което правя. Търсен съм, за бога — големите корпорации пращат хора да преговарят с мен постоянно — с всяка следваща дума златистите му вежди се събираха все повече и повече, докато най-накрая се срещнаха над носа му.

После явно си възвърна самоконтрола и лицето му се отпусна.

— Мислех си, че искаш да живееш тук със семейството си, затова приех работата при Дейвид. Мислех, че ще те зарадвам — Кристъфър изпъна ръцете си и ги стегна като по този начин се надвеси отгоре й. Поклати глава и въздъхна. — Но не смятам, че си била истински щастлива дори за секунда, откакто се преместихме тук — той се отдръпна от нея и се изправи на крака.

За около минута единственото нещо в главата на Джесика беше: Няма друга жена! Няма друга жена! После собствените й вежди се смръщиха, тя се обърна на една страна, намести възглавницата под мишницата си и подпря глава с ръка.

— А ти по-щастлив ли беше от мен?

Той сви рамене.

— Не особено, но си мислех, че правя каквото ти искаш.

Сърцето на Джесика заби бързо от срам, но и от надежда.

— Защо не си ми казвал тези неща досега?

— Не знам. Може би просто си мислех, че ще ми повярваш, без да се налага да се обяснявам до смърт.

— Какво имаш предвид под обясняване до смърт! Ти не си ми обяснил абсолютно нищо!

— Да, може би наистина не съм — той прокара пръсти през косата си. — Това е грешка от моя страна. Но през целия ми живот жените са виждали в мен… само външния ми вид. Признавам си, че не съм го чувствал като проблем, докато не срещнах теб. Когато ти започна да виждаш у мен истинското ми аз, обаче, открих, че е много приятно някой да ме иска заради нещо повече от лицето ми или стегнатия ми задник.

— Само че не можеш просто да извадиш външния си вид от уравнението, Кристъфър. Пет минути след като те видях, знаех, че ти не си само един красавец. Но така или иначе фактът си остава — ти си красив. А аз самата съм възможно най-далеч от красавица. Аз съм само една невзрачна, обикновена на външен вид жена.

— Майтап ли си правиш с мен? Ти си невероятно красива, Джеси, и отвън, и отвътре. Никой друг не ме е разсмивал, както ти. Никой друг не ме е карал да искам да стана по-добър — очите му потъмняха. Освен това имаш красиви очи и безкрайно дълги крака, които ме възбуждат толкова много, че едва гледам. Влюбих се в теб като ученик и смятах, че ще живеем щастливо до края на дните си.

Но не беше станало точно така. Незнайно как, мастилото от брачното свидетелство едва бе изсъхнало, когато всичко беше започнало да се разпада.

— Как се случи това? — попита тя.

Той се присъедини към нея на леглото като се излегна в поза, огледална на нейната.

— Спомняш ли си как си говорехме в малкия ни апартамент в Белингам?

— Разбира се. Винаги имахме какво още да си кажем.

— Когато се преместихме тук, ти престана да си говориш с мен. Престана да се смееш с мен.

— Но защо никога не ми каза нищо? Сега ми казваш всичко съвсем леко. Защо не го направи преди?

— Ти защо не ми каза за своите страхове?

Сега, като погледна нещата от неговата гледна точка, тя осъзнаваше, че ситуацията може би е малко по-различна, отколкото й се струваше.

— Страхувах се — призна си тя. — Обичам те ужасно много, но явно все още не мога да повярвам, че и ти ме обичаш. Просто чаках да се забъркаш с някоя от онези красиви жени, които вечно ти се лепят — погледна го крадешком, в душата й се прокрадваше учудване. — Но ти никога няма да го направиш, нали?

— По дяволите, не! — той се протегна и я издърпа по чаршафа, който ги разделяше. Обгърна я плътно с ръцете си, притисна я силно и докосна с устни косата й. — Ти си най-важният човек в живота ми и през цялото време се опитвах отново да се сближа с теб. Опитвах се с всички сили, Джес. От толкова отдавна.

Тя притисна длани към гръдния му кош в опит да попие колкото може повече от топлината и силата му. Но просто нямаше търпение да го прегърне и скоро плъзна ръце около шията му.

— Защо поне не ми каза, че си търсиш друга работа?

— Исках да те изненадам — той се засмя тъжно. — Не ме питай защо, но тогава ми изглеждаше добра идея.

— Господи, Кристъфър, обичам те толкова много! И съм такава страхливка, че не бях честна с теб. Просто… винаги съм се чувствала второ качество, а с такова самочувствие е трудно да се пребориш. Цял живот се опитвам да съм на нивото на богаташките семейства, което е доста трудно, когато човек просто няма такива възможности. Освен това никога не съм била душата на партито, нито дори човек с интересна кариера. И със сигурност не съм красива като Касиди — той се опита да протестира и тя стегна хватката си около врата му. — Не съм. Но въпреки това ти избра мен и за известно време се чувствах като богиня. После, когато ти изглежда подскочи от радост при офертата на Дейвид и то само няколко месеца след сватбата, просто не знаех какво да мисля. Не се гордея, че собствената ми несигурност ме накара да подозирам най-лошото. А още по-малко се гордея с това, че вместо да ти споделя съмненията си, направих това, което правя винаги — затворих се в себе си.

— Не знам, скъпа. Бих казал, че с тези ти навици е свършено. Изглеждаше готова за конфронтация преди малко, когато ме заплаши, че ще ми издереш очите.

Ъгълчетата на устните й се извиха в зачатък на усмивка.

— Напоследък се чувствам малко по-уверена. Малко по-малко готова на всичко, за да угодя на околните и със сигурност доста по-малко пасивна.

Той почеса брадичката си и за момент се задоволи само да я гледа.

— Заради Лили — каза накрая и лека тъга пролича някъде дълбоко в очите му, когато нави една от прясно постриганите й къдрици около пръста си. — Това е много красиво, но ми се искаше причината за тази промяна да е в мен.

— Лили много ми помогна. Тя ме накара да се чувствам по-красива, като ме научи как да изглеждам по-добре. Това ми дава самочувствие, Крис, за пръв път се чувствам наистина модерна вместо развлечената бедна роднина, както обикновено. Освен това ме накара да повярвам, че имам талант за ръкоделие. Но това е нищо в сравнение с това да знам, че ме обичаш — тя отдръпна главата си назад, за да го погледне. — И абсолютно нищо в сравнение с това да зная, че си се старал да направиш живота ни по-хубав. Мисля, че това е най-полезното за моята самоувереност. Кара ме да се чувствам непобедима. Взела живота си в ръце. И това ми харесва, Крис — искам да сграбча живота си в ръце и да го пораздрусам. Да съм уверена и да не ме е страх да експериментирам с нови неща.

Той й се ухили.

— Тогава направи точно това. И за начало, какво ще кажеш да пробваш новото си самочувствие в Сан Диего?

— Там ли е новата ти работа?

— Оттам дойде тази конкретна оферта. Ходих на няколко интервюта, но тази компания най-много ми харесва. Те изглеждат най-етични и бяха единствените, които не се отдръпнаха, когато им разясних, че кражбата на корпоративни тайни от Дейвид не е част от сделката.

Радост бликна във вените на Джесика и смеейки се, тя започна да бута Кристъфър, докато той не легна по гръб, а тя се покатери върху него. Сплете пръсти на гърдите му, подпря брадичка на тях и се загледа в мъжа си. После го дари със замечтана усмивка.

— Сан Диего ми звучи идеално.

21

Шерифът не беше много доволен, когато разбра, че мисис Бомонт нарочно не му се бе обадила, докато събитията не бяха получили такова развитие. Но същата тази жена, забеляза Лили, която последните дни беше прекарала повечето време в прегръдките на истерията, сега посрещаше нападките на закона със завидно самообладание. Мисис Би явно беше дотолкова въодушевена от щастливото завръщане на Дейвид и Глинис, че не й пукаше какво мисли шерифът. И когато той насочи гнева си към Зак, тя не се поколеба да поеме цялата вина върху себе си, признавайки, че е действала срещу препоръките му. Лили очаровано наблюдаваше цялата драма, но по някое време се сети да се отправи към кухнята, за да приготви късен обяд. Смешно, мислеше си тя, как хората могат да се държат перфектно в едни ситуации, а да се отпуснат тотално в други.

Малко по-късно тя занесе обяда в трапезарията. Докато минаваше през салона, видя, че въпреки че шерифът си беше тръгнал с Ричард, на тяхно място бяха дошли нови гости и като цяло, броят на хората в къщата се беше увеличил. Джесика, която изглеждаше много по-добре, беше слязла долу с Кристъфър, а и приятелите на Зак също бяха дошли. Преброявайки, набързо хората, Лили остави подноса на масата и се върна в кухнята. Не мина много време и тя се върна, понесла допълнителни порции. Ако имаше нещо, в което да е наистина добра, това беше в осигуряването на достатъчно количество храна.

Зак трябва да я беше забелязал при второто й пътешествие към трапезарията, защото извика:

— Ей, вижте! Супата идва! Искаш ли помощ, сладкишче?

Цялата бурна компания се изсипа от салона и изведнъж трапезарията се изпълни с гласове и смях. Усмихвайки й се плахо, Джон Миглиони взе подноса от ръцете й. Джесика й помогна да подредят масата. Лили едва беше приключила нареждането на последния комплект сребърни прибори, когато към нея се приближиха хванати за ръка огромен мъж с тъмна коса и още по-тъмни вежди и слаба жена с блестяща черна коса и бяла кожа. Той представи и двама им като Купър и Вероника Блексток, а после я огледа задълбочено. Кафявите му очи бяха много интелигентни, но първите му думи не бяха.

— У-ха, можеш и да готвиш, а?

— Хей, казах точно същото, когато я видях за първи път — Джон се присъедини към тях. — Първата част поне със сигурност. Тогава не знаех за готвенето — той се усмихна на Лили. — Това е шега от морската пехота — обясни й той. — Ласкателна шега.

Залята от тежките вълни тестостерон, Лили премигна пред двама им, а Вероника сръга мъжа си в ребрата.

— Ако прибереш изплезения си език обратно в устата, има ли още нещо, което искаш да кажеш на Лили?

— А?

— Например колко съжаляваш, че я накара да измъкне Зак от леглото тази сутрин?

Той я зяпна, сякаш си беше изгубила ума.

— Защо ще искам да й кажа такова нещо? Трябваше да направим план, Рони, и Зак щеше да се почувства като един много нещастен каубой, ако го бях оставил да проспи всичко това само заради някаква малка цицинка — той се извърна към приятеля си, който се приближаваше с една задигната отнякъде филия хляб, стисната между зъбите като пура. — Прав ли съм, братче?

— Много ясно.

— И нека позная — сухо се обади Лили, — и това е от морската пехота, нали?

— У-ха — промърмори Рони и двете жени се разсмяха.

Куп отклони поглед от тях към приятелите си.

— Жени — каза, клатейки глава.

Джон също поклати мъдро глава.

— Те са загадка за нас.

— Не е ли истина? — Зак обви с ръка раменете на Лили и я притисна към себе си докато издърпваше стола й. После кимна на приятелите си и я настани до масата. — Няма начин да ги разбереш.

През целия обяд Зак дразнеше Глинис. Разменяше духовити шеги с приятелите си и се държа очарователно с жените. Смя се. Смя се толкова много, че зарази всички останали на масата с неподправената си радост.

Лили едва откъсваше очи от него. Никога не го беше виждала такъв. Тя съвсем искрено беше вярвала, че е разбрала колко силно се тревожи той за отвличането на Глинис, но това, което беше видяла, явно е било прословутия връх на айсберга, защото мъжът на тази маса, този жизнерадостен, полудял от радост, щастлив от живота човек, беше абсолютно нов за нея.

Един нов Закария, който я омайваше.

И не само нея, както забеляза. След обяда, докато тя чистеше масата, Касиди започна да флиртува като полудяла.

За огромен ужас на Лили, Зак изглежда нямаше нищо против. Всъщност изобщо не я обезкуражаваше, напротив — флиртуваше най-безсрамно в отговор. Скърцаща със зъби и с жестоки мисли в главата относно свалянето на скалпа на определени брюнетки наоколо, тя си взе подноса и тръгна към вратата, като се чувстваше точно работничката от кухнята, на която Ричард я беше оприличил. С всяка следваща стъпка тя се самосъжаляваше все повече и повече. Да му се не види, дори Джесика я беше изоставила този следобед. Лили ги бе забелязала с Кристъфър да бързат нагоре по стълбите, сякаш беше избухнал пожар, а те са единствените, които знаят къде има пожарогасител. Отчаяна, че всички я изоставиха, тя използва бедрото си, за да си отвори вратата.

— Чакай. Нека ти помогна с това.

Лили вдигна глава и я извърна назад, само, за да види как Вероника се протяга над нея и задържа вратата отворена.

— Благодаря.

— Искаш ли да взема другия поднос?

— О, моля те! Ще бъде много мило.

Вероника я последва по коридора към кухнята.

— Обядът беше страхотен.

Лили почувства как настроението й се оправя и се усмихна мило на другата жена.

— Радвам се, че ти е харесал. Само че просто смесих няколко неща, така че се опасявам, че не беше нищо особено.

— Ако наистина е така, с радост бих опитала и нещо специално, защото това ужасно много ми хареса. — Тя постави подноса си на плота и започна да го разтоварва компетентно. После се спря по средата на кухнята с шишенцето оцет в едната ръка и се загледа в Лили, която зареждаше съдомиялната.

— Зак каза, че си главен готвач на корпоративни яхти. Трябва да е много вълнуващо.

— Обикновено е доста весело — съгласи се Лили. — А понякога е като трън в задника, зависи най-вече от гостите, понякога и от времето.

Вероника кимна.

— Да работиш с хора понякога е много трудно.

— Да, могат да оправят деня ти или да го развалят. И понеже групите, които се качват, са най-вече съставени от мъже, да бъдеш единствената жена на борда понякога е малко странно.

— Свалят ли те?

— Не и екипажът. По принцип сме само трима — капитанът, първия помощник и аз, а Джак и Бен никога не биха се държали непрофесионално. Но постоянно имам сблъсъци с някой от гостите. Обикновено лесно се оправям, едно не е достатъчно. Само веднъж се получи сериозен проблем. Е, онова беше от не толкова приятните пътувания.

— Освен, че е на яхта, което е ясно, с какво това да бъдеш главен готвач на яхта е по-различно от това да си в ресторант?

— По-интимно е — тя сложи последната чаша най-отгоре, сипа препарата, затвори съдомиялната и я пусна. Когато машината започна тихичко да бръмчи, тя се подпря на плота и отдаде на Вероника цялото си внимание. — В ресторанта клиентите се задържат не повече от три часа и главният готвач много рядко се среща с тях. На яхтата сме затворени заедно за период от три дена до една седмица. И там върша всичко сама. В ресторант на сушата щях да имам кухненски помощници и келнери, а „Аргос“ е малка яхта и мястото е ограничено, така че, с някои изключения, всичко правя аз. Планирам менюто и се грижа за доставките. После подготвям храните, готвя, сервирам… — тя махна с ръка. Но стига толкова за мен. Ти с какво се занимаваш?

Вероника точно започна да й обяснява, когато Куп подаде глава през кухненската врата.

— Ето къде си била — каза той, загледан нежно в жена си. После отклони погледа си към Лили. — Имаш ли нещо против да ти я отнема за малко? Глинис иска да прекара известно време с нея. Да се опознаели по-добре, докато стане време да си тръгваме — той й се усмихна хитро. — Мисля, че иска да се увери, че Рони е достатъчно добра за мен.

— В такъв случай трябва да се видят на всяка цена — Лили се усмихна на Вероника. — Благодаря ти за помощта.

— Аз трябва да ти благодаря за чудесния обяд.

— Да, наистина беше страхотен — прибави и Куп. — Рони ми каза, че комплиментите ми от преди вечеря били — как го каза, съкровище? — недодялани, шовинистични глупости? Така че си вземам думите назад. Но не и за готвенето.

Тя изгледа Вероника и двете се разсмяха на глас.

Куп сви добродушно рамене.

— Пак обърках нещо, а?

— Добре се справи — каза Лили. — Благодаря ти. Оценявам мнението ти. Само ми се иска да останете достатъчно дълго, за да имам време да ви сготвя нещо, което наистина си заслужава комплиментите.

Тъмните вежди на Куп се вдигнаха почти до челото му.

— Виж какво ще ти кажа. Накарай Полунощ да те доведе на гости вкъщи като тръгнете обратно към Калифорния и тогава ще имаш шанс да ни сготвиш. От нас са продуктите, от теб — майсторлъка.

— Дадено — но когато Лили се замисли по въпроса, след като Куп и Рони излязоха, това отново я докара до самосъжаление. Зак флиртуваше с Касиди в другата стая, докато тя играеше ролята на Пепеляшка, само че без принца, тук, в кухнята. Какво говореше това за неговото желание връзката им да стане толкова сериозна, че да включва случайни бързи визити у приятелите му.

Не много хубави неща.

Тя беше започнала да си изкарва яда върху един тиган, въоръжена с четка и препарат за миене на чинии, когато две силни ръце обгърнаха талията й и топли устни се допряха нежно до шията й. Тя посочи и изписка от изненада.

— Здрасти — прошепна Зак, свивайки колене и опирайки се плътно до нея. — Почти свършваш с кухненските задължения, нали?

— Теб пък какво те интересува? — тя размърда рамо, за да отлепи устните му от непокритото място на шията си. — Последния път, когато ми беше пред погледа, изглеждаше напълно доволен да се занимаваш с други неща.

Той притихна и за секунда Лили си помисли, че ще се отдръпне от нея. Но преди да успее да реши дали да се радва или да се ядосва на едно такова оттегляне, той тихо въздъхна и опря брадичка на рамото й.

— Говориш за Касиди, нали? Виж, ъъъ, съжалявам за това. Днес останах с впечатлението, че май не е толкова лоша на колкото се прави, и когато започна да флиртува с мен, а аз се чувствах толкова добър и щастлив, някак си… течението ме понесе. Хайде де! — той стегна прегръдката си и раздвижи таза си срещу нейното дупе. — Не ми се сърди! Толкова добре се чувствам…

И понеже и тя беше забелязала същото у Касиди и също беше очарована от игривата страна на характера на Зак, Лили отпусна стегнатите си рамене.

— Хъъм — тя се притисна към него. — И аз се чувствам добре.

Той изсумтя доволно и продължи да се гуши в шията й.

— Винаги миришеш толкова хубаво — промърмори и покри с целувки кожата чак до гърлото й. — Като лимонов сладкиш или нещо подобно. Направо искам да те изям.

Лили пусна четката в тигана и се пресегна за кърпа, в която да избърше ръцете си. Докато тя се занимаваше с това той развърза колана, който и бяха върнали, след като шерифът прибра Ричард, измъкна го от гайките и го пусна на пода. После ръцете му се плъзнаха нагоре по ребрата й под пуловера. Само след секунда топлите му пръсти покриха гърдите й.

— О! — тя изпусна кърпата, протегна се назад и уви ръце около врата му. С това движение гърдите й се притиснаха по-силно към загрубелите му ръце.

Той шумно вдиша.

— С какъв цвят сутиен си днес? — гласът му беше предрезгавял от страст. — Винаги носиш перфектно бельо.

— Розов. Или сив. Господи, не помня — тя се отдръпна без желание, за да се завърти с лице към него. — Но можем да проверим — и ръцете й се плъзнаха към подгъва на блузата.

Зак го засърбяха ръцете, докато гледаше как мекият плат се повдига нагоре инч по инч и излага на показ последователно тънката талия на Лили, а после и закръглените долни повърхности на гърдите й, покрити с тънка, прозрачна материя.

— Син — каза той задъхано. — Със зелени нишки.

— Бродерия — която обаче изчезна от поглед, когато тя рязко пусна блузата си надолу.

— Хей — запротестира той. — На това му викам прогрес на обратно.

— Обаче това е единственото, което ще видиш, приятелче. Защото ако си мислиш, че ще си сваля дрехите по средата на кухнята, много се заблуждаваш.

Той се огледа.

— О, да. Доста разумно — Зак се наведе да я целуне и с удоволствие забеляза възбудата, пламтяща в очите й, когато я погледна. С показалец той избърса малкото влажно местенце под меката й долна устна. — Искаш ли да се качиш горе с мен.

Още възбудена, тя бавно му се усмихна и кимна.

Той отстъпи и преплете пръсти с нейните. За секунда се загледа в хванатите им ръце. Нейната беше почти скрита от огромната му лапа и той се изуми, че такъв талант като нейния може да се събере в такава нежна ръчичка. После стегна хватката си и я поведе към вратата.

Обаче, преди да успеят да се измъкнат, тя рязко се отвори и пред очите им изникна Глинис, която почти падна в стремежа си да спре, и няколко секунди ги гледа подозрително. Погледът й отскочи върху сплетените им ръце.

Изпълнен с чувство за вина, Зак успя да се пребори с импулса да освободи неговата. Мамка му, беше му позволено да води любовен… не, сексуален живот, без да дава обяснения на сестра си. Той я изгледа спокойно, като повдига въпросително вежди.

Доволният й вид му напомни на котка, хванала канарче, но тя не каза нищо за ръцете им, а и се въздържа от каквито и да било въпроси. Вместо това просто отвърна на погледа му.

— Куп, Рони и Ракетата се приготвят да тръгват. По-добре елате да им кажете чао.

Зак по-скоро би се качил горе с Лили, но сега беше в прекалено добро настроение, за да се ядосва, че са го прекъснали, докато правеше нещо, което изобщо не трябваше да започва точно тук и точно в този момент. Да се опитва да се промъкне незабелязано в къща, пълна с хора, повечето от които негови приятели, не беше една от най-умните му идеи. Голяма работа! Той се ухили на Лили. В края на краищата тяхното не се губеше. Просто отлагаха любимия му вид празненство за по-късно.

Пусна ръката на Лили, но с жест я помоли да го последва и тръгна след сестра си към фоайето, където приятелите му стояха до вратата и говореха с Дейвид. При тяхното появяване всички се обърнаха и Куп прати на Глини ослепителна усмивка.

— Намерила си го, както виждам.

— Намерих го, но той не е на себе си, Куп. След обяда го видях да флиртува с братовчедката на Дейвид. А току-що го намерих в кухнята да държи Лили за ръка — тя погледна Зак и поклати глава. — Не си спомням някога да съм те виждала да флиртуваш дори с една жена, камо ли с две наведнъж. Освен това за човек, който през половината от времето се държи като мистър Сърдитко, днес си неестествено жизнерадостен.

— Вярно, Зак — съгласи се Джон. — Трябва да се погрижиш по някакъв начин за това твое чудесно настроение. Плашиш ни.

Опитвайки се да надвика смеха, Рони запротестира:

— Хей, това никак не е честно! Зак винаги се е държал весело в мое присъствие.

— Кажи им, мила — каза Зак и направи физиономия на несправедливо обвинен. — Надлъж и нашир съм известен със слънчевия си характер. Само питайте Лили.

— Позволяваш си да му викаш мистър Сърдитко? — обърна се Лили към сестра му. — Уау. Сигурно защото сте роднини. Мен ме кара да го наричам старши сержант Сърдитко.

— Хей!

— Хайде, Глинис — продължи тя, като ловко се измъкна от опита му да я ощипе по дупето. — Трябва да признаем нещо. Ако намираш поведението му днес за неестествено, точно ти си виновна за това и трябва да поемеш отговорността си. Защо именно прибирането ти вкъщи жива и здрава го накара да се чувства — как го каза преди малко, Зак? Оживен?

— Добър и щастлив.

— Да, точно така, добър и щастлив — тя му се усмихна толкова сладко, че сърцето му пропусна няколко удара. После се обърна обратно към сестра му. — Той е извън себе си от щастие, че се върна.

— Знам — ухилена до уши, Глинис се хвърли в обятията му и го поведе в буен танц през фоайето. Изведнъж спря рязко, вдигна глава да го погледне и извика. — Силата е в мен!

И беше права, но той присви шеговито устни от отвращение.

— Сила, дрън-дрън — продължи с валсова стъпка и точно по средата на фоайето спря и театрално я наведе почти до земята. После я притисна към себе си, бутна я напред и я започна шеметно да я върти, докато стигнаха до Дейвид, където я пусна в прегръдките му. — Цялата е твоя, приятелче.

— Благодаря — Дейвид я гушна с една ръка. — Взимам я — младата двойка си размениха влюбени усмивки.

С ръце, напъхани дълбоко в джобовете, Зак се присъедини към приятелите си.

— Току-що дойдохте. Сигурни ли сте, че искате да си ходите толкова скоро?

Вероника кимна.

— Обещах на племенницата си Лизи да й ушия костюма за пролетния училищен празник, а когато тръгнахме го бях докарала едва до половината.

— Така или иначе платихме стаите в „Б&Б“ само за една вечер — добави Куп. — А през уикендите тук не гъмжи от свободни места за нощувки.

— Има доста приличен къмпинг.

Куп изсумтя.

— Идеята на Рони за живот, изпълнен с несгоди, е да отседне в хотел без рум-сървис. По никакъв начин не бих могъл да я накарам да лагерува на открито.

Лили се усмихна с разбиране.

— Знаех си, че има причина да те харесвам, Вероника. Никога не съм разбирала как може човек да иска да спи в праха и да се налага да върши всички домакински неща, които върши и вкъщи, но без нито едно от удобствата — тя й подаде ръка. — Беше ми много приятно да се видим. Съжалявам само, че нямахме достатъчно време да се опознаем.

— Казах ти — намеси се Куп. — Елате да ни погостувате малко на път към дома.

Тя стисна ръцете на всички, после докосна ръката на Зак.

— Оставям те да се сбогуваш с приятелите си — след което им се усмихна за последно. — Пожелавам ви приятно и безопасно пътуване.

След като проследи движението на бедрата й, докато се качваше по стълбите, Зак се обърна обратно към приятелите си и установи, че Куп го наблюдава внимателно.

— С две ръце съм за тази — даде мнението си приятелят му.

Зак се загледа изненадано в Ледения.

— Ъ-ъм, братче, нещо не си разбрал. Ние не…

— Слушай ме, Зак. Тази жена е първокласен материал от главата до петите — тя може да задържи един мъж.

— Но, виж — намеси се весело и Джон, — ако ти не я искаш, само кажи. Ще се радвам да ти я отнема.

Главата му рязко се изправи.

— Само през трупа ми, приятелче.

Приятелите му се засмяха, сякаш това обясняваше всичко, а Зак само сви рамене. Не му се искаше да разваля хубавото си настроение със спор.

Но по-късно през нощта, когато беше възбуден до крайност и само секунди, преди да прави любов с Лили, той обмисли още веднъж мнението на приятелите си.

И се зачуди дали не бяха прави.

Той вадеше презерватив от кутията, която му беше купила, когато забеляза, че от едната страна има написан размер.

— Какво е това? — попита, наужким възмутен, докато разкъсваше найлоновата опаковка. Претърколи се на една страна и подпря глава на ръката си, за да може да я погледне. — Нямаше ли екстра големи?

Тя завъртя очи.

— Моля те! Осъзнаваш ли, че средностатистическият кондом може да се разтегне до три литра? Четох го някъде — тя издърпа кондома от ръката му, бутна го да легне по гръб и внимателно започна да го развива, докато не реши, че пенисът му е изцяло покрит. Обхвана го здраво с двете си ръце и нежно целуна резервоарчето най-отгоре, после го погледна усмихната. — Така че, освен ако не си слона Еди с неговия смайващ израстък, номерата са по-скоро рекламен трик.

Тя беше първата жена, която можеше да го разсмее, докато едновременно с това го възбужда до такава степен, че да е готов на всичко, за да я има. И като я гледаше как прехвърля единия си крак през него и започва да се надига и спуска, и спуска, и спуска върху него, докато не избухна дълбоко в горещината между краката й, той трябваше да признае, че Куп има право.

Тя беше точно жена, която можеше да го задържи до себе си.

22

Зак се загледа разсеяно през прозореца на самолета — проблясъците на светкавиците се отразяваха в стъклата. Очите го боляха от умора и всяка част от тялото му беше изтръпнала от дългото стоене седнал. Глини спеше в скута му с ръце, отпуснати отстрани на тялото, а главата й почиваше върху гърдите му. От време на време лекичко прохъркваше. Вече беше започнала да намирисва на бебешко ако, но тъй като не му се рискуваше да я събуди, за да й смени памперса, той реши да не обръща внимание. Пътуваха точно от тридесет и четири часа, спираха пет пъти и смениха четири самолета и през повечето време тя беше будна и все по-раздразнителна. Тя циври, без да спре през целия престой в Атланта и когато най-накрая задряма, той се изкушаваше да зарови глава в меката й бебешка гушка и самият той да се разреве.

Но трябваше да се държи мъжки и да се погрижи за сестра си, така че се пребори с този импулс. Сега, когато за малко можеше да се отпусне, желанието да се отдаде на емоциите си се завърна със страшна сила. Той стисна зъби, премигна няколко пъти и се загледа в бурята навън.

Само че това не го отвлече от мислите му. Продължаваше да се чуди какво не му е наред, че собствените му родители не го искат. Във всяко село, в което бяха живели през годините в Африка, той постоянно намираше доказателства за това колко много селяните обичат децата си. Виждаше го в очите им и го чуваше в гласовете им. Изразяваха го дори с най-обикновените ежедневни докосвания. Защо родителите му никога не бяха разрошвали косата му, когато минават покрай него? Защо татко му никога не беше го носил на конче? И защо мама никога не го беше гушкала?

Опирайки бузата си на хладното стъкло, той реши, че със сигурност нещо му има. И ето го сега, изпратен при напълно непознати, които трябваше да нарича баба и дядо, на друг континент, където всичките умения, придобити в Африка, щяха да са му излишни.

Но той щеше да се научи. Изправи се на седалката. Нямаше да се успокои, докато не изучи тази нова страна толкова добре, колкото дивата природа. Загледан в бурята, бушуваща навън, той стисна зъби и се закле, че макар да не може да контролира действията на другите, за две неща може напълно да отговаря. Можеше и щеше да се грижи за Глини, докато не се увери, че при нея всичко ще е наред. И щеше да се грижи за себе си. А що се отнася до баба му и дядо му — е, да вървят по дяволите. Нямаше да се тревожи повече дали ще го харесат или не. От сега нататък никога вече нямаше да се тревожи как го възприемат хората, нито пък ще си пожелава неща, които не може да има — например любов.

Майната им. Нямаше нужда от никого.

 

 

Зак рязко се събуди и се намръщи, докато се взираше в сенките на мебелите около него. Мамка му! Какви бяха тези сънища напоследък. Той се обърна раздразнено, само за да се блъсне в топлото закръглено дупе на Лили. Тя измърмори недоволно, но веднага се притисна към него, а той преметна ръка през кръста й. Зарови глава в косата и вдиша дълбоко омайващия й аромат.

Беше странно успокояващо, тоест, ако си падаш по подобни неща, по които той със сигурност не си падаше. Да се обвържеш с някого не носеше нищо добро, явно тези сънища бяха като сигнална лампа в главата му, която да му напомни празнотата, която чувстваше през по-голямата част на детството си. Бяха предупреждение, че има опасност отново да се почувства така, ако остави нещата да излязат от контрол с тази малка засукана блондинка до него.

Заплахата, че може да загуби сестра си, беше предизвикала бърза и краткотрайна интимност с Лили, подобна на онази, която се изпитва с другарите в битка. Сега, когато се оказа, че отвличането на Глини е било фалшива тревога, той просто полудя от облекчение. Но това не означаваше, че ще се хвърли да задълбочава връзката си с Лили. Тя наистина беше жена, която можеше да задържи един мъж, както беше казал Куп. Само че Зак не беше този мъж. Тя заслужаваше нещо повече от кратка свалка. Любовта, поне тази от романтично естество, просто не беше от нещата, които той можеше да изпита.

Единствените връзки в живота му, продължили повече от една-две седмици, бяха с Глини и с момчетата. А да си кажем честно, освен Джон и Куп, дори събратята му по оръжие се бяха появявали и изчезвали от живота му, без да оставят следа. Той просто не притежаваше качествата, необходими за продължителна и силна връзка.

Но когато Лили изсумтя доволно в съня си, ръката на Зак автоматично обви кръста й по-здраво и я притегли по-близо. Той раздразнено въздъхна. По дяволите! Защо си измисляше проблеми там, където ги нямаше?

Не можеше да има дълготрайна връзка. Голяма работа — не всички неща са създадени за всеки. Но това не значеше, че не му се полага малко да се повесели. Двамата с Лили бяха възрастни хора и знаеха цената на тези неща. Имаха съвсем открито споразумение от типа аз чеша твоя гръб, ти чешеш моя. От само себе си се разбираше, че няма да е за постоянно.

Това, разбира се, не означаваше, че не му пука за нея. Защото му пукаше — за негово собствено учудване, даже доста. Незнайно как, макар да беше невероятно, те бяха станали приятели. Но това всичко свършваше дотук — двама приятели, които използваха момента да се позабавляват малко.

След като беше изчистил този проблем, той се притисна по-плътно до нея и въздъхна от първичното удоволствие да я държи в прегръдките си. После, освобождавайки ума си от всичко друго, позволи на съня да го отнесе в дълбините си.

Всичко ще се нареди чудесно, помисли си той мързеливо, точно секунда, преди да заспи. Единственият начин нещо да се обърка между тях беше някой да сглупи и да се влюби в другия.

А това не беше много вероятно да се случи. Нямаше да го позволи. Ако връзката им започнеше да става прекалено сериозна, той щеше да направи най-доброто и за двама им и да я прекрати. А имаше шанс, ако той не го направи достатъчно бързо, Лили да го изпревари.

Защото можеше твърдо да разчита, че уравновесената, практична Лили няма изведнъж да започне да изпитва глупави романтични чувства към него.

23

Уравновесена беше последното определение, което Лили би използвала за себе си, когато следващата вечер вървеше след салонния управител на „Компас рум“, най-елегантния ресторант в туристическия комплекс „Розарио“. Тя не можеше да спре да се усмихва, а когато погледна през рамо и хвана одобрителния поглед на Зак, фиксиран върху бедрата й, започна да се усмихва дори по-широко. Веднага щом той вдигна поглед и срещна нейния, тя повдигна вежди в смисъл на видях те, но после веднага възвърна сериозния си вид, защото управителят спря до маса близо до прозореца, от която се виждаше целият залив, и дръпна единия стол. Тя му благодари и забрави за него в следващата секунда, защото се наведе към кавалера си, който точно сядаше от другата страна на масата.

Нейният кавалер. Лили повъртя думата в мозъка си, докато буквално танцуваше под масата с високите си остри обувки. Много се радваше, че Зак си беше направил труда да организира тази вечеря. Бутна чинията и приборите пред себе си и се наведе още напред към него. При всеки друг случай очите й щяха да бъдат отворени на четири, за да не пропуснат някой детайл, от красиво сгънатите ленени салфетки до начина, по който е организирано движението на клиентите. Но тази вечер професионалните й цели за първи път не бяха на първо място и тя усмихната гледаше прясно избръснатото лице на Зак.

— Тук — въздъхна щастливо — е толкова прекрасно.

— Да, Джесика беше сигурна, че ще ти хареса.

— О, разбира се. Ресторантът също е хубав — тя подпря брадичка на дланта на сгънатата в лакътя си ръка и замечтано се загледа покрай малката ваза с пресни жълти розови пъпки, право в красивия висок мъж срещу нея.

— Но аз имах предвид — тя посочи двама им — ти и аз, на истинска задушевна вечеря. Някак си започнахме тази наша връзка наопаки.

Сянка на нещо, което у всеки друг мъж тя би нарекла уплаха, премина през лицето му. Но то веднага се прочисти и тъй като той не беше от типа мъже, които се плашат лесно — още по-малко пък го показват — Лили реши, че е просто игра на светлината, идваща от малката лампичка до вазата. Заключение, което се потвърди от лековатото повдигане на раменете, с което й отговори.

— Готвиш като луда и се занимаваш с всички кухненски задължения, откакто сме пристигнали — той я дари с двадесет и четири каратова усмивка. — И понеже Дейвид се завърна и Ърнестина отново влезе във владение на кухнята, реших, че ти е време за почивка. Ти сервира на всички останали, нека сега на теб малко да посервират.

Дотук с романтиката. И без това не й пукаше. Това поведение на грижлив собственик Зак обикновено пазеше за Глинис, затова усмивката, с която му отвърна, беше малко крива.

— Устройва ме чудесно.

Той се отпусна в стола си и очите му пробягаха по леко загатнатата цепка на бюста й, където предизвикателно лежеше краят на колието й, преди да вдигне поглед и да срещне нейния. Усмивката му беше похотлива, а когато усети краката му да навлизат в нейното пространство под масата, тя изхлузи обувката си и прокара палец по крака му под панталона. Галеше го от глезена нагоре по прасеца и с удоволствие гледаше как очите му потъмняват. Тази игра продължи дори, когато дойде сервитьорката с менютата. Когато младата жена взе поръчката им за питиета и се отдалечи, Зак се наведе към Лили през масата.

— Играеш си с огъня, сладурче.

— Ъ-хъм — тя плъзгаше палеца си нагоре-надолу, нагоре-надолу. — Не обожаваш ли огъня? Кара човек да се чувства толкова… — тя снижи гласа си до шепот — разгорещен.

— Продължи още по-нагоре и ще ти покажа какво е разгорещяване — гласът му предизвика тръпки по цялото протежение на гръбнака й. — Направо тук, на масата, пред всички тези хора.

Тя простена тихичко, но дръпна крака си и го напъха обратно в обувката.

— Провали веселбата.

— Хей, просто се опитвам да спестя гледката на останалите вечерящи.

— Да, бе, точно така — смехът напираше в гърлото й. — Затова предложи онова изпълнение на масата.

— Миличка, в гащите ми стърчи един кол и заплашва да ги скъса. Толкова съм горещ, че след малко ще задействам противопожарната аларма, а ако пристъпя към действие, дамата със синя коса на съседната маса най-вероятно ще получи инфаркт.

Лили се ухили.

— Може би. Но само от чиста завист.

Сервитьорката донесе бирата на Зак и шардонето на Лили и ги попита дали са си избрали вечеря. Притеснена от неприкритата сексуалност, която излъчваше, Лили взе менюто и набързо си избра. Когато младата жена се отдалечи, тя направи усилие да намали напрежението като подхване по-малко взривоопасна тема.

Зак й се усмихна разбиращо, но се включи в разговора. Когато им донесоха салатите, той я предизвика да му опише идеалния ресторант на мечтите си. Съсредоточена в опитите да систематизира идеите си, тя се осъзна чак, когато забеляза вечерния ферибот, пристигащ в пристанището, че е обсебила целия разговор. Когато машините му заглъхнаха, тя размаха вилица и се усмихна на Зак.

— Боже, не спирам да дрънкам. Сега е мой ред да ям и твой ред да говориш. Беше споменал, че скоро заминаваш — тя си взе парченце сьомга и го погледна изпитателно. — Какво ще правиш като се върнеш? Ще се впуснеш веднага в ново вълнуващо приключение?

За секунда Зак замръзна. После раменете му се отпуснаха и той ги размърда възможно най-небрежно.

— Смешно е, че питаш. От доста време се опитвам да реша точно това.

— Дали да тръгнеш на нова мисия или не?

— Не, какво да правя с кариерата си, когато се върна — той бутна чинията си настрани и се наведе към нея. — Разбираш ли, остават ми още две години на служба и винаги съм си мислил да ги прекарам както първите осемнадесет. Но скоро двама от шефовете ми идваха да ме агитират да се оттегля от активна служба.

За момент тя само го гледаше.

— Доколкото разбирам това не ти харесва много-много. Толкова ли обичаш мисиите.

— Да — той се намръщи. — Е, не — всъщност не. Искам да кажа, че напоследък е доста по-изморително и много по-малко весело, отколкото преди. Но това е единственото, с което съм се занимавал и в което съм добър. Съвсем различно е от това да стана даскал.

Той звучеше толкова обиден от тази идея, че тя трябваше да се вкопчи в стола си, за да не стане и да го прегърне успокоително.

— Това ли ти предлагат вместо мисиите? — след неговото кимване тя пусна стола, за да се протегне през разделящото ги пространство и нежно да погали огромната му, свита в юмрук ръка. — Да разбирам ли, че това никак не ти е по сърце?

— Шегуваш ли се, Лили? Честно, можеш ли да си ме представиш като нечий инструктор?

— Ами… да, всъщност мога — когато той я погледна все едно, че е полудяла, тя почука по побелелите му от стискане кокалчета. — Зак, това не е ли вече част от работата ти? Искам да кажа, знам, че е много по-напрегнато и опасно, от която и да е класна стая. Но ти ми каза, че хората ти са основно около двадесетгодишни — мисля си, че да се занимаваш с тях ден след ден е един постоянно продължаващ учебен процес. Не мога наистина да си те представя да изнасяш лекции от катедра. Но ако става въпрос за предаване практически на нещата, които те вече са научили в класните стаи, в по-реална обстановка, така със сигурност мога да си те представя.

Той изглеждаше объркан. Но освен това изглежда се замисли и за нейна радост, кокалчетата му започнаха да си възвръщат цвета, тъй като спря да стиска юмруци. Отпусна се назад в стола си и за известно време просто я гледаше. После обърна ръката си с дланта нагоре и нежно обви пръстите й. Погледна надолу и очарован се загледа как собственият му загрубял палец гали нежната кожа на ръката й.

— Мисля, че от теб би излязло добър учител — промърмори той, без да я погледне. — Не мисля, че има някой, който да не е забелязал как промени Джесика.

Сега беше ред на Лили да се учуди.

— О, не, наистина, имам предвид, говорихме много, разбира се, но Джес свърши всичко сама.

— Благодарение на добри съвети и мотивация от твоя страна — сивите му, оградени с тъмни мигли очи се вдигнаха, за да срещнат нейните. — Никога не съм срещал някой по-внимателен и мил от теб.

— О! О, Зак… — отвътре цялата се разтопи. Още откакто откри дълбочината на чувствата си към него тя вече знаеше, че рано или късно ще спре борбата и ще им се отдаде. Но винаги си беше мислила, че страхотният секс, който правеха, ще разбие защитата й. Нито веднъж не й бе хрумвало, че стените, които си беше изградила, ще паднат, когато го чуе да я нарича мила, и то докато и двамата са напълно облечени. Въпреки това, точно в този момент цялото й тяло се стремеше към него, докато усещаше как сърцето й остава оголено и беззащитно. Тя стисна пръстите, обвити около нейните. — О, господи, Зак. Толкова съм влюбена в теб…

Той целия изтръпна.

— Така ли? — устните му изглеждаха извити от удоволствие, но очите му не изразяваха нищо. — Ако един мъничък комплимент като този те кара да се чувстваш по този начин, не мога да си представя каква ще е реакцията ти като донесат десерта — ръката му пусна нейната и той се облегна назад в стола. Много назад.

За около две секунди Лили беше изкушена просто да остави нещата така. Ясно й беше, че той иска точно това — да се правят, че слонът, влязъл в стаята, не е с тях. Но докато погледът й отскачаше от ръката й, оставена глупаво да лежи по средата на ленената покривка, към мъжа отдръпнал се колкото може по-далеч от нея, но все пак на същата маса, тя усети студени жилки в топлите вълни, които я обливаха цяла вечер. И знаеше, че не може да си премълчи — не и след като беше разголила душата си.

— Окей — изрече бавно тя. — Не беше точно реакцията, на която се надявах.

За момент той изглеждаше паникьосан, но после се стегна и лицето му стана каменно.

— Какво искаш да ти кажа, Лили — че и аз те обичам и хайде да си намерим обсипана с рози къщурка?

Тя запази изражението си точно толкова неутрално, колкото беше неговото, докато студените жилки се превръщаха в цял океан от лед.

— Да. Не мога да измисля нищо по-подходящо.

— Съжалявам, но не мога. Аз не те обичам.

Тя изобщо не беше съгласна с него, но само каза:

— В такъв случай доста добре се преструваш.

— Това са глупости, Лили, измислени от компаниите за поздравителни картички. Има страст, харесване, възбуда и няма две мнения по въпроса какво изпитваш ти — той кръстоса ръце пред гърдите си и я погледна авторитетно. — Повярвай ми. Ти не си влюбена в мен.

За съжаление, тя беше. Но точно в този момент не го харесваше ни най-малко.

— И какво те прави толкова наясно как се чувствам аз?

— Здравият разум — отпусна ръце надолу и се наведе сериозно напред. — Виж, аз и ти, ние наистина… си подхождаме… в някои аспекти. Но в дългосрочен план се интересуваме от различни неща.

— Смешно, защото освен очевидните разлики между двама ни, мога да се закълна, че имаме много повече общи неща помежду си, отколкото различни. От какво толкова се интересувам, което така те плаши?

— Например отварянето на ресторанта, за който пестиш цял живот, като начало. И това не ме плаши. Просто подчертавам, че ти си готова да се установиш на едно място, а моята работа е свързана с постоянно движение.

— Да, за още две години. Те са просто нищо в сравнение с времето, през което и без това съм чакала — но стомахът й се преобърна при вида на изражението му. — Само че виждам, че последното нещо, което искаш да чуеш, е, че съм готова да отложа отварянето на ресторанта, докато се уволниш — ръцете й бяха замръзнали и тя ги разтърка една в друга, за да ги стопли. — Господи, това е почти смешно. Не много отдавна си мислех, че да следвам един войник през цялата страна е последното нещо, което бих искала да правя. Но тогава се влюбих в теб. Мислех, че имаме феноменално бъдеще заедно. Очевидно ти не мислиш така — той не отрече и на нея й стана още по-зле. — Каза, че наистина си подхождаме в някои неща. Ще ми кажеш ли по-точно кои са те?

Той само я изгледа и нещата се влошиха още повече.

— Сексуално? Само това ли съм за теб? Някой, когото да чукаш?

Той потрепна.

— Исусе, Лили! Недей да говориш така.

Горчив смях се изтръгна от гърдите й.

— О… Това е чудесно. Казваш ми, че това е всичко, което искаш от мен, но не трябва да го изричаме на глас?

— Не това имах предвид. Просто никога не съм те чувал да използваш такива думи — той нетърпеливо разтърси глава. — Но не това е важно. Ти не си просто някой за чукане — ние сме приятели, аз и ти.

— Но явно само в леглото. Или — какво? Смяташ ли, че като ми се наситиш сексуално, трябва да се събираме понякога на по бира? — гласът й потрепери заплашително на последната дума и усещайки, че ей сега ще избухне в сълзи, тя се изправи и взе чантичката си. — Извини ме. Ще отида до тоалетната.

Той тръгна по петите й, но когато отвори вратата на дамската тоалетна, тя се обърна рязко и го изгледа надменно.

— Може ли? Ако наистина си ми приятел, ще ми дадеш няколко минути уединение.

Тъмните му вежди се събраха над носа като буреносни облаци и той се взря изпитателно в нея, сякаш имаше рентгеново зрение и можеше да прочете в дълбините на душата й. Но тя не му позволи да погледне по-навътре и, разочарован, той се завъртя на пети и се отправи обратно към масата.

Лили изтича към мивката. Успя да не повърне вечерята си, но с мъка и й се повдигаше всеки път, когато се сетеше как той й каза, че са приятели, а всъщност мислеше, че си подхождат само в леглото. Както стоеше с ръце, подпрени на плота, и глава, наведена надолу, тя започна да поема бавно и дълбоко дъх и успя да успокои стомаха си.

Най-накрая изправи глава и се взря в отражението си в огледалото. Когато дойдоха тук тази вечер, тя се чувстваше красива и оценявана. Сега си мислеше, че изглежда като жена, която мъжете искат само за едно нещо, и дори й беше неприятно да се гледа. Как беше успяла да се сгромоляса от Принцесата на вечерта до Кралицата на курвите само за няколко секунди?

Когато почувства, че самообладанието й е в най-доброто възможно състояние, тя излезе от тоалетната и огледа залата за вечеря. После се обърна в противоположната посока и се отправи към вратата. Навън времето беше меко и ако не носеше обувки, които биха направили това действие смешно, тя щеше просто да тръгне пеша към имението на Бомонт. След това, докато очите й безцелно разглеждаха колите на паркинга, й се прииска да можеше да отвори и да запали кола с жички, както по филмите. Добре щеше да му дойде на Зак да му вземе джипа и да го остави на сухо.

Но не! Отмъстителните планове много стоплят душата, но за съжаление осъществяването им по-често вреди на този, който ги измисля. Освен това, да избяга беше незряла постъпка и със сигурност нямаше да реши проблема. Така че тя просто направи няколко обиколки около хотела, за да овладее емоциите си. След това реши, че още не е готова да се върне вътре и да застане лице в лице със Зак.

Понякога да бъдеш възрастен боли.

Лили тръгна надолу по стълбите и пътеката, които водеха към носа на старите скали. Сълзи напираха в очите й и замъгляваха зрението й, а токчетата на обувките й се закачаха за шишарките, разпръснати по земята, така че трябваше много да внимава къде стъпва. Слънцето вече беше залязло и когато зави, осветената преди завоя пътека се превърна в поредица от сенки. За секунда тя спря, за да даде време на очите си да свикнат.

Когато чу стъпките зад себе си, първата й мисъл беше, че сигурно е Зак. Но преди да успее да реши дали се радва или е недоволна, една ръка хвана рамото й и не беше необходимо да се обръща, за да разбере, че човекът не е Зак. Тя инстинктивно се опита да се отскубне, но когато усети твърдата стомана, опряна в гърба си, замръзна на място.

— Имам пистолет — каза мъжки глас в ухото й. — Само ако мръднеш, ще те застрелям на място.

 

 

Е, нещата се развиха просто чудесно. Зак стоеше като на тръни на стола, пресуши бирата си, после се протегна към кафето, изпи и него, докато чакаше Лили да се върне. Да не повярва човек, че го смятаха за много добър в преговорите при трудни ситуации. Вечерята, която току-що беше привършил, тежеше като камък в стомаха му.

Единственото му извинение беше, че Лили го беше хванала неподготвен. Но кой, по дяволите, можеше да предвиди, че тя си е въобразила, че е влюбена в него? Или че ще изглежда толкова разочарована и предадена, когато той настоя, че не е?

Кой можеше да предвиди, че като го чуе да казва, че са приятели, тя ще придобие вид, все едно, че всеки момент ще повърне? Исусе! Установи, че и самият той се чувства доста зле.

Гърбът му се стегна дори още повече. Мамка му, нямаше да се чувства виновен. Можеше, разбира се, да се справи много по-добре със ситуацията, но щеше да оправи това веднага след като тя се върне. Щеше да й обясни, че не в нея е проблемът — че той е този, който не го бива във връзките. Без значение чия е вината, фактът беше един и същ — нещата нямаше как да потръгнат, така че беше по-добре всички недоразумения да се изчистят още от началото. Това нямаше да направи никого щастлив, но със сигурност беше по-добре от пълната бъркотия, която щеше да се получи, ако ги — не ако я — оставеше да затъне прекалено дълбоко.

Както и да е, какво обаче я бавеше толкова? Искаше му се да отиде да я намери, за да може по-бързо да я накара да разбере, че това, което изпитва, не е любов. Но засега оставаше упорито в стола си, отказвайки да хукне да я преследва. Вече се беше опитал — проклет да е, ако повтореше.

Когато петнадесет минути по-късно нея още я нямаше, той призна пред себе си, че инатът й, поне тази вечер, далеч превишава неговия. Плати сметката и тръгна да я търси.

Отне му още петнадесет минути да разбере, че е излязла. Той изпрати сервитьорката да провери в тоалетната на ресторанта, а обществените провери сам. Портиерът беше я видял да излиза и Зак обходи навсякъде с методична прецизност. Най-накрая, вбесен, тръгна към джипа. Явно беше се обадила на Джесика да дойде да я прибере. От всички детински, отмъстителни, упорити…

Първия човек, когото видя, когато тръшна входната врата на Бомонт малко по-късно, беше Джесика, която слизаше по стълбите.

— Ей, здрасти — поздрави с усмивка тя. — Как беше веч…

— Къде, по дяволите, е тя?

— Кой къде е? — учудването на Джесика беше очевидно, но дори и след като си даде сметка за това, раздразнението му не намаля. Тя прескочи последните стъпала и се спря точно пред него. С ръце на кръста, тя зае възможно най-високомерната поза и вирна тънкия си нос. — Какво искаш да кажеш с това къде е тя? Не трябваше ли да е с теб?

— Тя беше, но имахме… малки разногласия… и тя си тръгна. Помислих си, че ти е звъннала да я вземеш.

Тя отстъпи.

— Е, грешно си си помислил. И как може да провалиш голямата й вечер?

Чувството за вина, че беше направил точно това, го направи сприхав.

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че аз съм направил нещо? Може пък тя да е провалила моята голяма вечер.

Тя само го погледна и той неспокойно сви рамене.

— Вярно е, не реагирах много добре на нещо, което тя ми каза — после пак се ядоса. — Но това не й дава право да бяга като някой безотговорен тийнейджър, а ако не ти си я взела, значи е бил някой друг. Искам да говоря с всички.

Джесика потръпна.

— Я стига! — тя тръгна да се отдалечава, но се поколеба и когато се обърна, на лицето й се четеше притеснение. — Лили не е точно от безотговорния тип.

— Знам. Но беше доста разстроена — той дочу как Джесика мърмори под носа си, но тъй като беше напълно сигурен, че е нещо, което не иска да чуе, просто го пренебрегна и се отправи към телефона в гостната.

Когато след няколко минути затвори, той също беше започнал да се тревожи. Беше намерил всички и никой дори не беше говорил с Лили, камо ли да я вземе от ресторанта. Джесика беше го последвала и той смътно усещаше тежестта на погледа й, докато вадеше телефонния справочник и разгръщаше страниците. Най-накрая намери номера, който търсеше, и започна да го набира. След малко се свърза с портиерната на „Розарио“.

— Името ми е Закария Тейлър — каза остро, когато другият мъж се представи. — Говорих по-рано с вас за…

— Красивата блондинка — каза портиерът. — Спомням си.

— Да. Е, красивата блондинка не се прибра с мен вкъщи. Преди малко смятах, че се е обадила на някой друг да я докара, но никой не е говорил с нея след мен. Вие ми казахте, че сте я видял да излиза. Да не би преди това да ви е помолила да й извикате такси?

— Не, сър. Тя излезе от дамската тоалетна и направо излезе навън. Възможно е да си е извикала сама по клетъчния телефон. По това време ми се отвори работа, затова не мога да ви кажа дали е спирало такси.

Зак му благодари за съдействието и бавно постави слушалката на мястото й. Погледна Джесика.

— Тази работа не ми харесва — призна си той. — Портиерът не й е извикал такси, а няма как и да си е извикала сама, защото няма клетъчен телефон.

Джесика изсумтя скептично.

— Всички имат клетъчни телефони.

— Освен Лили и мен, явно. Това е едно от нещата, за които говорихме на вечерята — как сме останали единствените технодинозаври на планетата — после без никаква видима причина изведнъж си спомни за обаждането, което тъкмо щеше да направи, когато сестра му и Дейвид се появиха. Ругаейки, той хукна нагоре по стълбите.

— Какво? — Джесика беше по петите му. — Какво се сети?

Зак не намали, макар че тя изоставаше, само подхвърли през рамо:

— Обади се на такситата, Джес, за по-сигурно. След минутка се връщам и ще ти обясня — междувременно се молеше лудешки да е сбъркал и това да няма нищо общо с Мигел Ескавез.

Набързо провери стаята на Лили просто в случай, че е успяла да се промъкне без никой да я види. Но всичко беше непокътнато и нея със сигурност я нямаше. Той влетя в стаята си, грабна тефтера си с телефони и хукна обратно надолу.

Глини, Дейвид и Кристъфър бяха в салона заедно с Джесика и всички обърнаха разтревожени лица към него.

— Джесика каза, че Лили била изчезнала? — попита сестра му.

Отлагайки отговора на въпроса й с едно махване с ръка, Зак сграбчи телефона и започна бясно да набира номера. Но след няколко сигнала свободно осъзна, че работното време отдавна е свършило. Прекъсна този разговор и набра информация, за да намери телефона на Джейк Магнусън. Като отговарящ за обучението на колумбийците, той беше най-добрия и бързия източник на информация.

Телефонът на Джейк също звъня доста пъти и когато Зак, на ръба да затвори, вече мислеше на кого още да се обади, от другата страна някой рязко вдигна.

— Какво? — изръмжа дълбок мъжки глас.

— Маги? Зак е. Виж, извинявай, че те безпокоя вкъщи, но…

— Къде се губиш, Полунощ? Доста време вече си в отпуск — опитвам се да се свържа с теб на практика от деня, в който си заминал. Имаме проблем с единия от младежите, които доведе от Колумбия.

Лед потече по вените на Зак.

— Мамка му. Мигел Ескавез?

— Да, точно този. Момчето избяга.

24

Мигел хвърли триумфален поглед на красивата си пленничка, докато караше по пътя от „Розарио“ към магистралата. Гледката на вързаните й китки и страхът, с който го гледаше, го изпълваха с удовлетворение и чувство за сила. На него му се танцуваше и пееше от радост и едва се задържаше кротко на седалката.

— Виждам те за трети път — каза му тя, когато той за пореден път се обърна към нея и погледите им се срещнаха. — Кой си ти?

Заплахите бяха просто още едно оръжие — така го беше учил старши сержантът — и Мигел закова с най-студения си поглед жената на врага.

— Най-лошия ти кошмар — излая той. Ха! Искаше му се да го каже още откакто го беше чул по телевизията в нощта, когато игра покер с онези войници.

Такова заплашително твърдение заслужаваше подобаваща реакция — или поне нещо по-почтително от горчивия смях, който се изтръгна от заложницата му.

— Не, приятел, тази вечер не си — каза тя. — Във всеки друг случай може би, понеже не всеки ден ме отвличат с пистолет. Но днес имах лоша вечер.

Добре измислената му заплаха трябваше да предизвика ужас, а не неуважение. Но само отказът на тази puta да му отдаде дължимото не можеше да развали чудесното му настроение — просто се чувстваше прекалено добре, изпълнен бе с толкова много сила. Той, Мигел Хектор Хавиер Ескавез, беше изпълнил целта си. А като си помисли, че почти се беше отказал!

За това беше виновен пристъпът на песимизъм, който го беше налегнал заради скуката да седи на едно място ден след ден, след ден и да чака събития, които никога не се случваха. Но това вече не беше важно. Беше спряло да има значение още в момента, в който старши сержантът и неговата жена бяха се материализирали на пътя, излизащ от имението, в черния джип на командира, като знак от самия Dios.

Или съвсем малко по-късно. Трябваше да си признае, че дори тогава за малко се беше усъмнил за намеренията на Всевишния. Но можеше ли някой да го обвини? Той беше изпитвал разочарованието вече няколко пъти и то точно, когато си мислеше, че изпълнението на целта му е в кърпа вързано.

Вече никога нямаше да се съмнява в Спасителя, защото въпреки че и този път се страхуваше, че няма да успее, накрая търпението му беше възнаградено и то много повече, отколкото очакваше. Той стоя в колата, после се разхожда наоколо като не изпускаше от очи джипа на сержанта и вратата на ресторанта. Но най-накрая, когато вече беше решил със сигурност, че мъчението му никога няма да свърши, кой тръгна да излиза от ресторанта съвсем самичък? Жената на старши сержанта.

Това наистина беше знак. Той си тананикаше припева на популярно в Колумбия парче.

Ентусиазмът му обаче поспадна, когато стигнаха до магистрала Хорсиъв, той трябваше да реши накъде да завие. Чак тогава му хрумна, че всъщност няма никаква представа какво да прави оттук нататък, след като жената вече е при него. С болезнена яснота разбра, че никога не беше планирал нещата, след като я отнеме от високия и силен морски пехотинец.

Той включи левия си мигач, решен да се отправи директно към пристанището и да хване първия ферибот, заминаващ от острова. Тъй като най-вероятно жената още не беше регистрирана като изчезнала, това беше най-разумния избор. После обаче си спомни колко дълго чакаха за ферибот, когато пристигаха, и започна да се колебае. Щеше да е разумно само ако можеше веднага да се качи на ферибот и да отплава. А ако останеше заклещен в претъпканото пристанище, нямаше да е толкова разумно, защото това щеше да е първото място, където старши сержантът щеше да провери.

Зави надясно към щатски парк „Моурън“. Трябваше да се махне от главния път и да си намери тихо място, където да помисли.

Лили не можа да потисне тръпките, които пропълзяха по цялото й тяло, когато похитителят й паркира колата на едно безлюдно място за къмпинг. Но тази й реакция имаше много повече общо със спомена от престоя й тук последния път, отколкото със страх от мъжа, който я беше отвлякъл. Тя се обърна да го погледне, като се чудеше защо не е уплашена повече. Изглеждаше глупаво да е толкова спокойна при положение, че беше тук, отново насред тази ужасна гора, където последната дневна светлина бавно угасваше, в ръцете на този млад мъж, който имаше бог знае какви намерения спрямо нея.

Въпреки че разбираше всичко това, по някаква странна причина, тя не беше ужасена. Може би защото похитителят й приличаше на момченце и някак си не изглеждаше да е склонен към убийство или изнасилване. Или може би беше заради неприятното чувство, че беше изпаднала в затруднено положение. Тя беше повярвала, че той има пистолет и се беше оставила да бъде вързана в тази разхвърляна кола, с купчини опаковки от храна и напитки на задната седалка и с миризма на потен млад мъж. За да е пълна грешката й, тя му позволи да залепи ръцете й една към друга с мръсна лента скоч. И всичко това, без да е видяла това оръжие за повече от секунда.

Това, че в момента той не държеше пистолет, можеше да се смята за хубаво нещо. Защо тогава го чувстваше като последната капка, която прелива чашата?

Е, боже мой, помисли си тя, а негодуванието се надигаше в нея, да не би това да има нещо общо с факта, че ти дойде до гуша да те мамят лъжливи мъже?

— Мразя това място — измърмори тя на глас.

— Какво харесваш — информира я той — няма никакво значение.

На Лили й накипя от тези глупости и с дълбоки бавни вдишвания тя се концентрира над усилието да се успокои. Моментът не беше подходящ да показва характера си, но, честна дума, трябваше й всяка частица сила на волята, която притежаваше, за да се спре да излее гнева си. Между Закария и този арогантен мъж тя започваше да се чувства постоянно обиждана и използвана.

Тихо издиша и стисна юмруци.

После се насили да придаде на лицето си приятно изражение и каза с възможно най-успокоителния тон, който можа да изкара от себе си:

— Моля те. Няма ли да ми кажеш кой си?

Гръдният му кош се надигна.

— Името ми е Мигел Хектор Хавиер Ескавез.

— Прекрасно име.

— Si. Аз съм…

— Аз се казвам Лили Морисет.

Той я зяпна, сякаш не знаеше какво да прави с тази информация, но тя посрещна смущението му само с мила усмивка. Спомни си, че е чела някъде, че колкото по-реална изглежда жертвата в очите на похитителя, толкова по-трудно му е да я нарани. Това сега беше основната й цел.

— Откъде сте, мистър Ескавез?

— Бисинлехо — гръдният му кош се издигна за пореден път. — Баща ми е кмет там.

А… Това обясняваше доста неща. Добре изглеждащият син на силен баща — този ореол на могъщество явно е един и същ навсякъде по света. Тя запази тези мисли за себе си и направи всичко по силите си да си придаде вид на деликатна и безпомощна, усмихна му се глуповато и запърха с мигли.

— Извинявай, но никога не съм го чувала.

Той вдигна рамене.

— Не съм и очаквал да си. Американците са много зле с географията, а моето село е само точица на картата на Колумбия — после нетърпеливо поклати глава. — Но това е — как го казвате — не е вързано с въпроса. Старши сержантът ми отне моята prometida.

— Промет… — спомените на Лили за испанския от гимназията бяха съвсем смътни. После нещо й светна. — Като обещано? Говориш за годеницата си?

— Si.

Тя се намръщи. Вече почти се беше досетила и сама, че този е южноамериканецът на Закария. Смешно, защото Зак не й беше споменал нищо за жена, когато й разказа, че — как го беше казал? — е имал проблем с един от чужденците, които е довел, но мисли, че нещата са се оправили. После, изнервена от въпросите, които напираха в нея, тя тръсна глава. Нямаше смисъл да избързва, преди да е научила всички факти.

— В какъв смисъл ти я отне?

— Той е виновен за откраднатата добродетел на моята Емилита.

Гръбнакът й се вледени от шока.

— Искаш да кажеш, че Зак е правил секс с приятелката ти?

Не. Отрицанието беше глупав първичен инстинкт, но в момента не й пукаше. Това не можеше да бъде вярно. Каквато и да беше годеницата на това момче, със сигурност беше ужасно млада и тя просто не можеше да си представи Зак да се занимава с момиче, по-младо от собствената му сестра.

— Не. Не беше самият старши сержант. Но той беше най-старши и не направи нищо, за да накаже този, който беше виновен — той се изплю през прозореца и се обърна да я погледне. — Вместо това се изправи пред цялото село и каза на всички, че тя е приела с удоволствие долните ласки на войника.

В това беше проблемът, разбра Лили. Благодарение на добрия стар тактичен Тейлър, Мигел беше загубил достойнството си. Господ да ме опази от егото на млад мъж.

— Значи имаш проблем със Зак. Какво общо има обаче това с мен?

— Той е виновен аз да загубя моята жена. За отплата му отнемам неговата.

Какво беше тя — кокал, заради който два мръсни помияра да се бият, хапят и лаят ли? Почувства как гневът, който беше потискала досега, избуява и излиза на повърхността. Но в последния момент успя да срещне погледа му спокойно.

— Не ми е приятно да те разочаровам, Мигел, но отвличането ми няма да ти донесе това, което искаш. Зак и аз скъсахме тази вечер.

Очите му проблеснаха обидено.

— Не ти вярвам!

Тя вдигна рамене.

— Не мога да те обвинявам, понеже и аз все още срещам трудности да го повярвам. За съжаление обаче е истина. Как мислиш — защо излязох навън без него?

Той се начумери за момент. Изведнъж погледът му слезе надолу и премина по цялата й фигура и тя почти можеше да види как над главата му светва лампичка.

— Тогава ще те оскверня.

— Моля?

— Може би наистина не си вече негова жена. Но все пак мисля, че няма да му хареса, ако друг мъж те направи своя.

— На мен няма да ми хареса много повече, приятелче — бърз поглед към скута му я увери, че и той не е побъркан по идеята. Но пък беше достатъчно арогантен да реши, че след като е обявил, че така ще стане, планът си има и добрите страни. Проклета да е, ако просто стои и го чака да се настрои. Съвсем непринудено, тя се наведе и започна да разкопчава каишката на сандала си.

Той също се наведе и занаднича любопитно, докато тя непохватно се справяше със закопчалката.

— Какво си мислиш, че правиш?

Тя продължи да държи главата си наведена надолу, за да не види той гнева, изписан вече ясно на лицето й.

— Свалям си обувките. Краката ме болят зверски — най-накрая успя да се разкопчее и измъкна крака си от сандала.

— Това е защото те са estupido. Никое уважаващо себе си колумбийско момиче не би обуло толкова опасни и грозни обувки.

— Моля? — тя бавно се изправи, въртейки обувката между залепените си една за друга ръце. — Грозни ли каза?

— Si — устните му се разтегнаха в усмивка. — Много грозни.

— Знаеш ли — каза тя сладко. — Тази вечер беше наистина ужасна. Примирих се да ме зареже гаджето ми и само за разговора да кажем, че понесох да ме овържат като пуйка и да ме хвърлят в най-мръсната кола, в която съм била, от самовлюбено малко шовинистче, което току-що е почнало да се бръсне.

Той премигна, видимо объркан от разликата между думите й и тона, с който говореше.

— Мислиш, че тези обувки са опасни? — попита тя с огромна мила усмивка. — Сега ще ти покажа точно колко опасни могат да бъдат — и държейки здраво обувката между двете си ръце като модернистична палка, тя я блъсна с всичка сила в главата на младия мъж.

Той вдигна ръка и блокира в известна степен силата на удара. Тя реши, че това дори е по-добре, защото иначе токчето със заострен метален връх можеше да пробие челото му, а това вече беше малко прекалено. По този начин остана достатъчно сила в удара, за да произведе гаден хрущящ звук, от който стомахът й се преобърна, и той припадна безчувствен като торба цимент върху волана. Тя пусна обувката в скута си и вдигна главата му за косата, благодарна да види, че той е безчувствен, но още диша. Остави главата му да падне обратно и се протегна да извади ключовете от стартера. След това се наведе да сложи обувката си обратно на крака, но не си губи времето да я закопчава. Протегна се и се обърна да отвори вратата.

— Грозни, моля ти се — изсъска тя към безжизненото му тяло. — Можех да изтърпя всички глупости, които вие, идиоти, ми стоварихте на главата тази вечер. Но никой, повтарям, никой, младежо, не може да се шегува с обувките ми и да му се размине.

 

 

Зак провери спусъка на пистолета си, докато вървеше към коридора на втория етаж. Като видя групата, която се беше събрала долу във фоайето, той спусна предпазителя и пъхна 9-милиметровия пищов в колана на панталоните си отзад на гърба. След разговора с Магнусън напусна салона без никакви обяснения и сега трябваше да спре на края на стълбите, защото сестра му, му препречваше пътя.

— Окей. Слушайте каква е работата. Имам причини да вярвам, че един вбесен южноамериканец ме е проследил дотук и е отвлякъл Лили. Искам да се обадите на шерифа вместо мен. Кажете му, че името на мъжа е Мигел Ескавез и той вече два пъти се е опитвал да хване Лили. Информирайте го, че най-вероятно кара тъмносин форд, производство 1983 година с калифорнийски номера. — Той изрецитира и номера.

Глинис изглеждаше сякаш всеки момент ще повърне.

— Господи, Зак. Ще я нарани ли?

— Честно казано, не мисля, Глини. Но все пак смятам да действам все едно, че е опасен и ти обещавам, че няма да се спра, докато не я върна.

— Знам, че няма — тя изпъна рамене. — Как приятелите ти успяха да разберат каква кола кара?

— Маги каза, че след като в Пендълтън се разчуло, че Ескавез е избягал, при него дошъл един войник и му признал, че Мигел е спечелил колата му на покер.

— Добре, чакай да видим дали съм разбрала всичко както трябва — тя повтори всичко, което беше чула, заедно с номера, без много суетене.

— Отлично — Зак я грабна, прегърна я бързо, а после я задържа пред себе си. — Когато срещнах Лили за първи път, тя ми каза, че си много по-зряла, отколкото си мисля — сега виждам, че е била права. Наистина съжалявам, че не съм ти имал достатъчно доверие, Глини.

— За какво говориш? Ти може и да си огромен трън в задника от време навреме, но никога не си ме разочаровал — тя сграбчи ръцете му и го разтърси. — Е, къде ще търсиш първо?

— Пристанището за фериботите. Някой да има разписание?

— Ако тръгнеш до пет минути ще стигнеш навреме да го обходиш, преди да отпътуват фериботите от осем и пет — каза Кристъфър. — Следващият, който е последния за деня, е от десет и петдесет.

— Не е ли по-добре Кристъфър и аз да проверим там вместо теб — намеси се Дейвид. — Познаваме повечето от продавачите на билети и имаме по-голям шанс от теб да ги убедим да не пускат колата на Мигел, ако е там.

— Благодаря — Зак набързо им описа Мигел, после извади ключовете от джоба си. — Ще се върна обратно до „Розарио“ да видя дали не мога да тръгна по някоя следа, започваща оттам. Глини, може ли да взема клетъчния ти телефон?

— Естествено — тя отиде в гостната да го вземе. След малко му го подаде, заедно с лист хартия с два телефонни номера. — Горният е клетъчния на Дейвид, а долният — домашния тук. Дръж ни в течение. Аз ще се свържа с шерифа, но по-добре е всички да знаете какво е казал той.

Само след минути тримата мъже се качиха в колите си и Зак последва Дейвид, който вече ускоряваше по криволичещия черен път. Когато стигнаха до кръстовището, другите двама продължиха направо към пристанището, а Зак зави наляво по пътя през Гарвановата долина, който отиваше към източната част на острова. Най-накрая останал сам, празнината в стомаха му започна да се увеличава и да се развива като стара лента, попаднала под светлината на прожектора. Ако нещо се случеше с Лили…

Всяка дума, която си размениха по-рано тази вечер в резултат на любовното й обяснение, премина през главата му. Казваше си, че макар със сигурност да беше се държал нетактично, неговото стегнато, безчувствено обяснение трябваше да й покаже достатъчно ясно, че никога няма да я обича. Но кого, по дяволите, залъгваше? Това извинение беше толкова лайняно, че чудно как не бяха започнали да се събират мухи около главата му.

Лили го беше обвинила, че е страхливец, а той веднага отрече. Не беше свикнал да мисли за себе си като за човек, който се страхува от неща, не включващи смърт или осакатяване. Но истината беше, че е ужасен. Беше уплашен до смърт, че ако си признае чувствата, които бушуваха в него още откакто разбра какъв страхотен човек беше тя — и после я загуби, когато тя разбере, че той не притежава нужните качества за партньор в живота — това щеше да го убие.

Как обаче беше успявал досега да се самозаблуждава така успешно? Трябваше да разбере още в минутата, когато се събуди след онзи сън и установи колко го успокоява присъствието й; когато осъзна, че топлината на тялото й разсейва неприятното чувство за изоставеност, което сънищата винаги оставяха след себе си. Трябваше да знае още, когато зад облекчението, което изпита, когато разбра, че тя не може да е бременна, откри да се крие и съвсем мъничко чувство на разочарование.

По дяволите! На някакъв етап беше разбрал. Просто беше отказал да се изправи пред това. Да покаже чувствата си му приличаше поразително на това да захвърлиш оръжията си по средата на битката. Оставя те открит за разсичащата сила на ножа и за разрушителната, пробиваща сила на куршума.

Но фактът си оставаше, призна си той, докато паркираше за втори път на паркинга пред „Розарио“, че ако нещо се случеше на Лили тази вечер, това щеше да го убие точно така, както би го убило, ако бяха се събрали и бяха живели заедно известно време и тя го беше изоставила после. Единствената разлика беше, че така щеше да има поне малко време да се наслаждава на добротата й, на неподправената сексуалност, която излъчваше, на красотата й.

Сега му бяха останали само няколко спомена.

Не знаеше какво очаква да намери като се върне обратно тук. Беше огледал цялата околност много внимателно още преди това. Но тогава беше търсил нея, а не каквато и да е улика, която да го насочи към нейната следа. Той тръгна по пътеката, която водеше към ръба на скалите.

След няколко минути спря насред една малка горичка, за да позволи на нощното си виждане да се адаптира към тъмнината. Само че беше безсмислено. Той вървеше по пътека, за бога, нямаше да намери отпечатъци от токчетата й, които да го доведат до нея. Наведе глава и зарови пръстите си в стегнатите мускули в задната част на шията си.

След малко започна да разбира, че по-тъмната сянка на земята, в която се беше взирал, не беше част от ствола на дървото, както си беше мислел. Той клекна и почувства как стомахът му се сви, когато пръстите му напипаха дамската чанта на Лили.

Зак бавно се изправи, стиснал малката чантичка в ръката си. И по нервите му плъзна ледено спокойствие.

Не можеше да си позволи да препуска наоколо като обезумял, трябваше му план. Но преди да си състави такъв, трябваше да разбере дали Лили е още на острова. Той извади клетъчния телефон на Глинис от джоба си и набра номера на Дейвид.

— Какво открихте? — попита той на секундата, в която бъдещият му зет вдигна телефона.

— Крис проверява всяка кола, която се качва на ферибота, но засега не сме успели да намерим някоя, която да отговаря на описанието. И никой не си спомня да е виждал нито него, нито Лили.

Приливът на облекчение накара гръбнака на Зак да се огъне за миг. Той веднага се изправи.

— Това е добре. Колкото по-дълго задържим Ескавез на острова, толкова по-голям шанс имаме да намерим Лили. И ако преди бях деветдесет и девет процента сигурен, че я е отвлякъл, сега съм вече сто процента. Току-що намерих чантата й в една горичка на носа.

Другият мъж изпсува и Зак мрачно му каза:

— След като така и така съм тук, ще обиколя целия парк. Изглежда ми логично място да се скрие Ескавез.

— Провери горе на хълма — нетърпеливо предложи Дейвид — има кула — може да са отишли там да прекарат нощта.

— Благодаря. Ще го направя. Чувал ли си се с Глини?

— Още не, но ще й звънна да й предам твоята информация, а после някой от нас ще ти се обади пак.

Те се разделиха и Зак тръгна обратно към джипа си. Той беше раздвоен. Една част от него искаше Ескавез да е някъде в парка, тъй като поне беше ограничено място и там имаше най-голям шанс да ги намери възможно най-бързо. Но друга, по-малка част, му напомняше колко много я беше изплашил паркът през нощта последния път. После заряза всички съмнения и направи огромно усилие да се концентрира и да подкара джипа по магистралата, до завоя за парка.

Сестра му се обади, за да му каже, че цялото шерифство е на крак да търси колата на Ескавез. С подновено упорство, той продължи, като караше бавно и спираше да надникне във всяко ъгълче, достатъчно голямо да побере кола.

Когато след един малък завой на пътя фаровете му случайно осветиха Лили, която куцукаше в канавката с обувки в ръка, той скочи с два крака на спирачката, невярващ за момент на очите си.

После по тялото му плъзна топло чувство на успокоение.

— Благодаря ти, Исусе, благодаря ти — въздъхна той.

Тя спря, препъвайки се, и вдигна ръце, за да предпази очите си от светлината. Зак побесня до полуда, когато видя, че ръцете й бяха вързани. Но преди да успее да отвори вратата или изобщо да реагира по някакъв начин, по лицето й пробяга животинска паника. Завъртя се на обутите си в найлонови чорапи крака и се втурна към гората.

25

Лили беше гледала много филми на ужасите. Когато светлините на колата я осветиха, беше толкова изнервена, че веднага се сети за обичайния сценарий в тези случаи — силен, абсолютно непобедим убиец накълцва, насича, нарязва с моторна резачка героинята. По артериите й се втурна чист адреналин и тъй като тази вечер вече се беше била, сега бягането изглеждаше като по-добър избор.

А най-лошото беше, че грешката беше нейна. Отне й по-малко от пет минути сама в тъмното, след като избяга от Мигел, за да осъзнае колко зле се е прецакала. Вместо да вземе ключовете, за да е сигурна, че малкият разбойник няма да хукне след нея веднага след като дойде в съзнание, трябваше просто да го избута и да тръгне самата тя с колата. Тази изпълнена с дупки и скали, тъмна като в рог дивотия, просто не беше място за градско момиче — особено такова, на което ръцете се вързани една за друга и чиито крака са обути в най-високите й обувки. Тя дори падна по лице в опита си да избяга максимално бързо по козята пътечка, водеща към магистралата.

Разбира се, когато разбра грешката си, вече беше прекалено късно да се връща обратно и да оправя нещата. Доколкото знаеше, Мигел можеше вече да е дошъл в съзнание, а тя със сигурност не искаше да е наоколо, когато това се случеше. Но след като падна за втори път на твърдата земя, започна да премисля дори това — и така докато тази кола със заслепяващите си светлини не спря пред нея.

Точно тогава фантазията й за превземането на колата на Мигел със здравите й, заключващи се врати, изчезна и младежът — който в съзнанието й ставаше все по-лесен противник — изведнъж се превърна в ужасяващо чудовище с дълги колкото човешки крак нокти. Мили боже, колко бързо я намери! Ужасена до смърт, тя не си губи излишно времето да се чуди как беше успял да запали колата или защо идваше от обратната посока. Просто завъртя опашка и избяга.

Още повече се изнерви като чу мъжът да вика името й, но това, което наистина я паникьоса до краен предел, беше звукът от преследващите я стъпки. Тя не обръщаше внимание на клонките, които я деряха, късаха дрехите й и се закачаха в косата й, продължаваше напред през храстите и листата, но когато някакво малко животинче с искрящи от уплаха очи изведнъж изскочи пред нея и бързо избяга, ужасено ридание си проправи път през стегнатото й гърло.

Малко клонче, което беше отмахнала твърде рязко, се върна и удари силно лакътя й като прати серия иглички по нервите чак до пръстите й. Една от обувките й изтрака на земята, но тя не посмя да се спре да я вдигне. Вместо това отчаяно затегна хватката си около оставащата в другата й ръка. Нямаше идея колко полезна щеше да бъде като оръжие сега, когато елементът на изненадата липсваше. Но това беше единственото й средство за самозащита и тя нямаше намерение да го губи.

Дърветата и растителността по земята изведнъж започнаха да се разреждат и сърцето й подскочи при възможността да ускори — само за да падне чак до петите й, когато стигна до малка полянка и установи, че пътят й е препречен от отвесна стръмна скала. Обърна се надясно и видя, че там пътят е затворен от непроходима завеса от къпинови храсти и млади дръвчета. Дъхът й излизаше накъсано от дробовете, тя се завъртя около оста си, за да провери какви възможности има, и разбра, че няма никакви. Така че се обърна да посрещне преследвача си, когото чуваше как бързо скъсява разстоянието помежду им. Когато изведнъж някаква нощна птица се спусна от скалата надолу, нервите й не издържаха и тя изпищя.

Разтреперана от усилието да се задържи на една крачка разстояние от истерията, Лили се опита да успокои дъха си. За да не пропадне в психическа пропаст, в която — опасяваше се тя — само ще крещи и крещи, и крещи, поемаше дълбоко дъх и го задържаше колкото може по-дълго, преди да издиша. После, все още задъхана, но с усещането, че поне малко си е възвърнала контрола, тя вдигна обувката си с токчето напред, готова да стовари импровизираното си оръжие върху приближаващия се мъж.

Така я намери Зак, с разрошена коса, с очи, светещи от ужас, но и от целенасоченост, чорапите й на дупки, дрехите й разкъсани и изкаляни. На дясното си коляно имаше коричка от засъхнала кръв, а ръцете и лицето й бяха целите в синини и драскотини. Тя изглеждаше на една крачка от пълния нервен срив, но все пак стоеше смело изправена, с обувка с метално токче, хваната между вързаните й ръце, и готова да нарани всеки, който се появи в обхвата й.

Човече! И той е имал глупостта да си мисли, че може да не обича тази жена?

— Назад!

— Лили! — той се приближи с няколко инча и му се искаше да беше взел фенерчето, за да може тя да види лицето му. — Аз съм, скъпа, Зак.

— Стой далеч от мен, казах! — гласът й потрепери и тя затвърди позициите си, като вдигна обувката малко по-високо. — Вече веднъж те проснах в безсъзнание, копеле, не си мисли, че няма да го направя пак.

— Не е Мигел, миличка, аз съм. Шшш-шшш, спокойно сега — шепнеше й той. — Всичко е наред. Вече си в безопасност, никой няма да те нарани повече. Просто искам да те изведа от тази гора.

Зак заподозря, че последното изречение беше това, което всъщност достигна до ума й. Тя премигна няколко пъти, след това се наведе напред с разширени от усилието очи, за да се взре подозрително в него на слабата светлина на луната, процеждаща се през облаците.

— Зак? — тя направи колеблива стъпка напред, но все още държеше обувката високо вдигната.

— Точно така, мила, аз съм — той се приближи. — Вече си в безопасност, Лили. Позволи ми да те заведа до колата.

Обувката падна от здравата й хватка. Ръцете й се отпуснаха и тя изглеждаше сякаш ще се свлече там, където стоеше.

Трябваха му точно три крачки, за да покрие разстоянието между тях, но дори когато протегна ръце към нея, Лили остана нащрек. Тялото й се изпъна и тя започна да го удря с вързаните си ръце в гърдите.

— Нещастник такъв! Уплаши ме до смърт — помислих си, че си той — после се хвърли в обятията му.

Той я притисна към себе си, усещайки бързите удари на сърцето й срещу стомаха му.

Главата й започна да се блъска в гърдите му.

— Разбира се, мислех си също, че той е Фреди Крюгер. Предполагам, и двете неща бяха еднакво глупави — неконтролиран смях се изтръгна от гърдите й. — Глупостта явно е лайтмотив на вечерта. Не мога да повярвам, че се вбесих толкова заради обувките си.

Той нямаше идея за какво дрънка Лили и никак не му пукаше — просто беше благодарен, че си я върна жива и здрава. Наведе глава, за да я погледне.

— Добре ли си? Ескавез да не те е наранил?

— Не, потресена съм, това е всичко — тя се притисна по-близо до него. — Просто ме прегръщай.

— О, да, точно това смятам да правя — беше забравил колко мъничка беше без четириинчовите си токове и споменът го накара да се надвеси покровителствено над нея и да я стисне по-силно. Но вързаните й ръце помежду им му пречеха да я притисне толкова плътно, колкото искаше, така че с раздразнено мърморене я вдигна, като по този начин облекчи изтормозените й крака, и тръгна обратно към магистралата.

С тракащи от треперенето зъби, тя се притискаше към него през цялото им кратко пътешествие до колата, където я постави обратно на краката й.

Зак намери нож в кутията с инструменти и преряза кордата, с която бяха вързани ръцете й, после я наблюдава безпомощно, докато разтриваше ожулените си китки. Чувство за вина и любов се преплитаха в него, той се пресегна и погали косата й, като извади няколко клончета от нея.

— Господи, Лили… Толкова съжалявам, че те забърках в тази каша. В момента, в който разбрахме, че Глини е добре, трябваше да проверя какво става с Ескавез. Ако се бях обадил по-рано в базата, щях да ти спестя всичко това.

Тя поклати глава.

— Грешката не е твоя. Аз самата бях изумена — той е просто хлапе. Да си кажа честно, не бях и наполовина толкова уплашена от него, колкото съм от тази ужасна гора.

— Така и така, аз съм този, който се прецака. Беше непрофесионално от моя страна, въпреки че още не съм наясно защо се е фиксирал в теб. Но най-вероятно причината е в неговата неприязън към мен.

— Той каза, че ти си виновен за загубата на неговата жена, така че за отплата ще отнеме твоята от теб — очите й станаха студени и тя отстъпи назад. — Не трябва да се притесняваш де — обясних му как стоят нещата.

Зак потрепери. Беше се надявал да отложи унизителния епизод с извинението, за да помисли още малко какво точно иска да й каже, но явно нямаше да има този късмет.

— Слушай, за това. Дължа ти извинение за държанието си на вечерята тази вечер. Не бях прав и се държах като идиот. Ти, от друга страна, беше сто процента права.

Тя премигна.

— Бях ли?

— Да.

— Е, освен че да те чуя да казваш такова нещо е музика за ушите ми, не съм много убедена, че разбирам за какво смяташ, че съм била права.

Той се размърда неловко, защото тази територия не беше все още разучена, а той беше човек, който обичаше да е подготвен. Както и да е, трябваше да се пробва. Дължеше й го, най-малкото.

— Нали разбираш… за любовта — той отвори вратата на джипа и я вдигна да седне, но настрани, за да е с лице към него. — Онези работи за връзката.

— Какво за връзката?

— Реших, че съм за. Мисля, че трябва да имаме — той я зяпна очаквателно.

За негово разочарование, Лили изглеждаше по-скоро объркана, отколкото въодушевена.

— Не се ли обръщаш на сто и осемдесет градуса?

— Да, е… какво мога да кажа. Аз съм — той прочисти гърлото си — луд по теб — облекчено издиша. Какво пък? Не беше толкова трудно, в края на краищата.

— Може би само луд — уточни тя спокойно. — А ти със сигурност избра най-неподходящия момент, защото тази вечер не съм никак, ама никак в настроение за благотворителността ти — тя вирна брадичка, макар че гласът й се разтрепери.

Главата му отскочи назад, сякаш го беше зашлевила.

— Какво каза?

— Преди около два часа седеше на масата срещу мен и ми каза съвсем ясно, че не — как точно го каза — се занимаваш с любов, а сега искаш да повярвам, че изведнъж си луд по мен? Не обиждай интелекта ми, Тейлър. Мислиш, че не мога да позная проиграната ти поза на мистър Почтеност и отговорност като я видя ли? — тя кръстоса ръце на гърдите си. — Решил си, че ти си виновен, задето изкарах един дълъг, гаден час в лапите на Мигел Ескавез, така че ми предлагаш себе си като утешителна награда.

— Това са пълни глуп…

— Друг път! Но имам новина за теб, Закария! Както ти казах, не съм умряла за благотворителността ти и заслужавам нещо повече от някакво си предложение, или каквото и да е там, от съжаление. Така че слушай какво ще ти кажа. Можеш да си задържиш голямата жертва. Не я искам.

Не те искам, прозвуча в главата му и всичките му защитни стени се стовариха обратно на мястото си. Това беше един от малкото пъти в живота му, когато беше разтворил душата си и беше поел емоционален риск. По дяволите, току-що й беше предложил много повече, отколкото беше предлагал, на която и да е друга жена в цялото си разумно съществуване, а тя го беше запратила обратно в лицето му.

— Добре — без следа от чувство, изписано на лицето му, той сви рамене. — Както искаш. Мислех си, че ще е забавно. Но ако не те интересува, значи това е положението. Проклет да съм, ако започна да ти се моля.

— Не — съгласи се тихо тя. — Зак Тейлър никога не би го направил, нали?

Изненадващо, изкушението да направи точно това, го пришпорваше със стоманени шпори, но беше ясно, че тя не е готова да го изслуша, а той не смяташе да хвърля още веднъж сърцето си в краката й — не и при положение, че тя изглеждаше по-склонна да го стъпче с острите си като игла токчета, отколкото да го притисне към гърдите си. Зак се обърна и извади от джоба си клетъчния телефон на Глини.

— По добре да се обадя на всички, че си добре.

Сестра му вдигна телефона и когато й съобщи новината, изкрещя толкова силно, че той трябваше да отдръпне телефона от ухото си. След като тя се успокои дотолкова, че да може да води свързан разговор, той попита:

— Дейвид върна ли се вече?

— Не, но пътуват насам — отговори Глинис.

— Добре, ще видя дали мога да го намеря. Трябва ми да дойде да вземе Лили.

— Какво, спешна среща ли имаш, че не можеш да я докараш сам?

— Много сладко, Глини, направо ще падна от смях. И не. Нямам среща. Но наистина трябва да намеря Ескавез и да го закарам в шерифството преди гаднярът да се измъкне и да се скрие някъде да измисля нов план как да прецака живота ми.

— О, да. Добра идея.

— Не мога да ти кажа колко се успокоих, че и ти си съгласна с мен.

Следващите няколко секунди преминаха в мълчание. После тя само каза:

— У-хаа…

По същото време, в което той измърмори:

— Извинявай.

— Забрави извиненията — сряза го тя. — Какво ти е влязло в гащите?

— Абсолютно нищо. Трябва да затварям — той прекъсна връзката и погледна Лили. Но тя се беше обърнала с лице напред и не му обръщаше внимание. Докато крачеше наоколо, той набра номера на Дейвид. След като даде на младия мъж новата информация и пълни инструкции как да стигне до тях, Зак затвори и се обърна към джипа.

Той беше изцяло делови, когато разпита подробно Лили в каква посока се беше движила, след като е избягала от колата на Ескавез, но фактът, че нейните отговори бяха не по-малко делови, не му се понрави много. Когато Дейвид и Кристъфър пристигнаха, той я настани на задната седалка на колата им, но известно време държа вратата отворена и я гледа.

Това беше лудост. Тя го обичаше, той я обичаше и беше готов да пробват — защо трябваше тя да е такъв инат? Окей, сега не беше най-подходящото време да го обсъждат, но просто не можеше да я пусне да тръгне просто ей така. Така че седна до нея, пресегна се и обви с ръка шията й. Придърпа я към себе си, посрещна я на средата на пътя и залепи гореща целувка върху замръзналите й от изумление устни.

Също толкова рязко я пусна.

— Искам да се отнеса честно с теб — увери я простичко той, докато излизаше от колата. — Можеш да разчиташ на това.

После затвори вратата и тупна с ръка по покрива, за да даде знак на Дейвид да тръгва.

Не му отне дълго време да намери колата на Ескавез. И, чудо на чудесата, най-накрая нещата изглежда започваха да се нареждат — младежът още беше там, с глава, сложена на облегалката на седалката и очи, втренчени тъпо в тавана на колата. Зак отвори дясната врата и седна на седалката до шофьора.

— Здрасти, Мигел. Чух, че двамата с теб сме имали недовършена работа.

— Тя ми взе ключовете — изхлипа хлапето. — Удари ме толкова силно, че можеше да ми счупи главата, и ми взе ключовете. Само защото казах, че обувките й са гадни.

Зак почти се разсмя на глас. Значи това беше имала предвид тя, когато говореше, че е побесняла заради едни обувки. Обаче си позволи само една тънка усмивка, а когато видя гадната цицина на челото на Мигел, потръпна.

— Е, виж сега, мисля, че обобщено това е твоят проблем: не знаеш нищо за жените. Но вместо да си го признаеш като мъж, ти обвиняваш всички други. Моя била грешката, че Емилита е предпочела някой друг пред теб. На Лили била грешката, че не й е приятно да стои завързана и отвлечена в гората и е направила нещо да промени положението си.

Мигел вдигна глава да го погледне.

— Ти ме посрами! Пред цялото село каза, че Емилита е посрещнала с удоволствие докосванията на Педерсон.

— О, я порасни! Ти сам се посрами. Да, вероятно трябваше да ти го кажа насаме, но, ако си спомняш, ти беше този, който го направи публично достояние като избра точно градския площад, за да оспориш решението ми да не наказвам войника си. А Емилита наистина се е радвала на вниманието му. Съжалявам за това, но жени зарязват мъже всеки ден. Просто се случва — преживей го — той погледна намръщения латиноамериканец и поклати глава. — Ти имаш потенциал, Мигел. Имаш достатъчно акъл, лидерски способности и връзки в селото. Но вместо да ни оставиш да те научим как да използваш тези си способности за доброто на Бисинлехо, ти провали всичко заради някакво глупаво отмъщение, защото гордостта ти бил наранена. Сега със сигурност ще се обадят на имиграционните власти и ще бъдеш депортиран обратно в Колумбия. Съмнявам се, че на някой друг, освен на теб, му е пукало за предателството на Емилита. Но сега, когато другарите ти се върнат като герои, ти ще си момчето, което се е самоотлъчило. Това е истинския срам и за него можеш да обвиняваш единствено себе си.

Когато Ескавез продължи да се държи все едно не го чува, Зак сви рамене.

— Просто не можеш да разбереш, нали? Лили беше права — не си нищо повече от глупаво дете.

Мигел потупа с ръка изпъчените си гърди.

— Аз съм мъж!

— Слушай, амиго, ако беше мъж, щеше да знаеш, че не става въпрос за гордост. Важното е да преглътнеш и да свършиш работата, която се очаква от теб. Но това е урок, който или сам ще научиш, или никога няма да разбереш. Имам много по-важни неща от това да седя тук и да си говоря с теб — той завърза китките на Мигел с дългото въже, което беше взел от кутията си за инструменти, и заведе затворника си до джипа.

Отне му повече време, отколкото си мислеше, да заведе Мигел в шерифството и да установи кой отговаря от тук нататък за съдбата на младия мъж. Но накрая приключи и тръгна да се връща в имението на семейство Бомонт, щастлив да посвети обратния път на въпроса, който в момента имаше най-голямо значение за него — как да се оправи по най-добрия начин с Лили.

Беше абсолютно сигурен, че дори и да доживееше до сто години, пак нямаше да може да разбере жените. Какво, по дяволите, искаха — по-точно искаше тя — от него? Каза й, че е луд по нея, че иска да имат честна, равнопоставена връзка. Какво повече трябваше да направи — да падне на колене и да обяви вечната си любов?

Зак скочи на спирачката и джипът спря на тъмен черен път, фаровете му осветяваха нощта и околните вечнозелени дървета, храсти и пощенските кутии на местните жители. Тишината беше нарушена от песента на самотен щурец, скоро към него се присъединиха още, а към тях, но някак си по-отдалеч, и квакането на жаба, но Зак почти не ги забеляза.

Е, да видим. Чакай да си вземе една пура. Може би точно това искаше от него. Но какво толкова й беше казал, да му се не види? Като се опита да пренебрегне всички бурни емоции, които разговорът му с Лили беше предизвикал, той започна да си припомня разговора дума по дума.

И му се прииска да си пререже гърлото. После невесело се изсмя. Защото с думите си беше успял да направи в преносен смисъл точно това. Чудесно си се справил, нали глупако?

Изобщо не й беше казал, че я обича. Беше успял да промърмори думичката само веднъж, но не беше я свързал нито с аз, нито с теб, вместо това беше измънкал нещо за онези работи за връзката. Боже милостиви! Нищо чудно, че му беше наприказвала всичките онези работи, че не иска саможертвата му.

Чудесно се беше справил с лекцията, която изнесе на Мигел, да не оставя гордостта да му се пречка, но явно беше силен само на думи. Е, поне — той поизправи гръб — знаеше, че се е прецакал и смяташе да направи нещо, за да оправи проблема, който сам беше създал. Ако трябваше, и на колене щеше да падне. И макар Лили да не вярваше, той не само можеше, но и щеше да й се моли, ако това беше единствения начин да я накара да му даде втори шанс.

Усети силен прилив на еуфория, включи джипа на скорост и ускори надолу по пътя, нетърпелив да стигне. Глупава усмивка разтегна устата му — отстрани най-вероятно изглеждаше като имбецил, но не му пукаше. Защото имаше приятното чувство, че след като веднъж преодолее страха си от това да каже обичам те на глас, любовните признания можеха да бъдат и забавни.

Малко се изненада, че сестра му излезе от гостната да го посрещне, когато малко по-късно отвори вратата на къщата, но единственото, което направи, беше да я вдигне, да я завърти, да я пусне обратно на земята и да продължи нагоре по стълбите. Вземаше ги по две наведнъж.

— Зак, почакай — викна тя след него. — Трябва да ти кажа нещо.

— По-късно — той изобщо не намали темпото. — Трябва да говоря с Лили.

Само след секунда вече блъскаше с всичка сила на вратата на Лили и даже не си губи времето да чака да му отворят, сам хвана бравата и отвори вратата.

Стаята беше празна, той провери и в банята — и там я нямаше.

Е, добре, беше долу в гостната, с всички останали. Тъкмо тръгваше да се присъедини към тях, когато една малка подробност, която досега беше дразнила подсъзнанието му, най-накрая го спря. Погледна обратно поличката.

Беше съвсем празна, като в свободна хотелска стая, без нито една от онези момичешки джунджурийки, които беше свикнал да асоциира с Лили. Еуфорията започна да отзвучава, а мускулчетата на врата му се събираха на стегнат възел. Той се обърна на пета, отиде в спалнята й и отвори двете крила на гардероба.

Вътре нямаше нищо, освен няколко закачалки.

Докато той стоеше и се взираше в тях, Глини се появи на вратата.

— Съжалявам, Зак — каза тя задъхано. — Това се опитвах да ти кажа. Лили си тръгна.

26

Лили се зарече да не плаче повече. Беше изплакала сълзи, достатъчни да плава по тях цяла армада, така че сега стисна зъби и запази очите си сухи, докато хвърляше вещите си в кашоните, които беше пренесла от гаража в спалнята си в къщата на Глинис в Лагуна Бийч. Два от тях вече бяха препълнени с обувки — кога, за бога, беше успяла да събере толкова много? Можеше да се закълне, че бяха по-малко, когато се нанесе.

Сякаш това е важно, Лили! Тя тръсна нетърпеливо глава. Единственото важно нещо в този момент беше да бъде отдавна заминала, когато Зак се завърне от остров Оркас. На този етап се беше захванала здраво с приготвянето на багажа си и се беше уговорила с Мими да спи на дивана й за няколко дни, докато си намери нещо подходящо.

Имаше телефоните на няколко ресторанта, които бяха повече от ентусиазирани да я вземат като главен готвач, и веднага след като се настани в апартамента на приятелката си, Лили възнамеряваше да им звънне и да си намери работа. Със сигурност да бездейства през цялото време, докато „Аргос“ стои закотвена на пристанището, не беше приемливо при тези обстоятелства. Щеше да полудее, ако нямаше какво друго да прави, освен да мисли.

Защото, без съмнение, мислите й щяха веднага да се насочат обратно към Зак. Към това как той гледаше на нея като на някой, с когото трябва да се отнесе честно. Или още по-лошо, как я е сложил в една и съща категория с Мигел — просто още един човек, който иска да му провали живота. Никога не беше изпитвала към друг мъж дори половината от чувствата, които изпитваше към Закария Тейлър… а за него тя не беше нищо повече от товар.

Стисна зъби дори още по-силно. Няма да плаче отново, по дяволите!

Тя се изправи и вдигна един празен кашон, когато нещо прелетя покрай нея и тупна на леглото. Докато се взираше неразбиращо в бледолилавото лале с къдрави краища, лежащо върху юргана, до него се приземиха още две — розово-виолетово и бяло. Тя се завъртя.

Сърцето й направи невъзможното — изпърха нагоре, докато се смъкваше в петите й. О, боже! На вратата стоеше Зак, облегнал едното си рамо на касата. В лявата си ръка държеше още лалета.

— Дай да си изясним някои неща още от сега — каза той, издърпа още едно цвете от букета и го хвърли в краката й. — Няма човек с поне една капка топла кръв във вените си, който да иска да е с теб само от съжаление. Това първо — той помисли малко, после в момента, в който тъмновиолетово лале спря точно до пръстите на краката й, поклати глава. — Не. Това е второ. Номер едно е, че те обичам.

— Ти…

— Обичам те — повтори той с дълбокия си глас, който както обикновено разпрати тръпки по целия й гръбначен стълб. Подхвърли й още едно цвете. — Задавих се, докато се опитвах да го кажа предната вечер, а после се държах като глупак, когато ти не прочете мислите ми и не се хвърли веднага в обятията ми — около нея продължаваха да валят цветя. — Но аз те обичам, Лили! Обичам те така, както не съм обичал никого и нищо в живота си.

На Лили й беше ясно, че е зяпнала като идиот, но просто не можеше да накара думите, излизащи от устата му, да проникнат в мозъка й. Само че явно нещо дълбоко вътре в нея схващаше, защото в гърдите й започна да се заражда малка блестяща топлинка.

Зак се отблъсна от касата на вратата.

— Беше права като ме обвини, че съм страхливец — спря до нея и погали с едно лале скулата и челюстта й. — Обикновено не мисля за себе си като за човек, който се страхува от много неща, но сега се уплаших, че ако се доверя на чувствата ти към мен, ти може да промениш мнението си… и да си ги вземеш обратно.

Никога. Преди обаче думичката да стигне от мозъка до гласните й струни, той падна на колене пред нея и тя замълча от изненада.

— Мислиш си, че не мога да се моля? Помисли си пак, любима, защото бих направил всичко, бих казал всичко, ако това ще те накара да ми дадеш още един шанс. Така че, Лили, умолявам те…

— Недей! — онази блещукаща топлинка експлодира в радостен фойерверк толкова бурно, че се изненада как не избухна в пламъци. Но докато горещината се разпространяваше по цялото й тяло, до краищата на пръстите на ръцете и краката й, тя осъзна, че последното нещо, което иска, е да види гордостта на този мъж стъпкана. — Зак, недей.

Той я разбра грешно и лицето му се изкриви.

— По дяволите, Лили, трябва да ми дадеш втори шанс. Обичам те!

— Тогава това е всичко, което искам — когато не успя да го изправи на крака, тя се разсмя и сама падна на колене срещу него, наведе се напред и обви ръце около кръста му. Близостта на тялото му — топлината, аромата и силата му — я накараха да се почувства сякаш се завръща у дома. Тя се вгледа дълбоко в очите му.

— Никога не съм искала от теб да се молиш. Всичко, което исках от теб, е да ме обичаш така, както аз те обичам. Така, както винаги ще те обичам, докато още имам въздух в дробовете си. Никога няма да си взема любовта обратно.

— О, боже! — белегът, разполовяващ горната му устна, загуби бледостта си, той се наведе и Лили получи най-нежната целувка в живота си. Когато вдигна глава, светлите очи на Зак бяха потъмнели. — Не те заслужавам.

— Не си мисли, че няма да ти го напомням при всеки удобен случай — заплаши го тя и подпря брадичка на гърдите му. Изведнъж ръката й се спусна нагоре към косата. — Мили боже, изглеждам ужасно!

Той се захили хитро.

— Миличка, не можеш да изглеждаш ужасно дори да искаш.

Само че тя се беше видяла в огледалото малко по-рано. По това време просто не й пукаше, че очите й са кървясали, а кожата й е с цвета на пепел. На всичкото отгоре не беше с обичайния си грим, който поне малко да прикрие тези недостатъци, понеже този, който беше сложила вчера, се беше изтрил отдавна, а тя беше прекалено нещастна, за да го поднови.

— Не съм спала много, откакто тръгнах от имението — призна си тя и присви очи. — Което ми припомня: как, по дяволите, успя да стигнеш дотук толкова бързо? Аз една хванах последния ферибот.

— Наех чартър тази сутрин.

— Е, не си ли просто мистър Шик. Аз прекарах цялата нощ в път от остров на остров и накрая към сушата, после наех кола, за да стигна до Сиатъл. Бях на летището около два и половина сутринта и трябваше да благодаря на небесата, че стачката беше приключила, защото, честно казано, съвсем бях забравила за нея. Това обаче явно изтощи късмета ми. Чаках часове наред за полет насам, а когато се добрах до нашия щат, наех друга кола. Разбира се, магистратите бяха в обичайното им ужасно задръстено състояние. Но, Исусе! — тя притисна гръдния му кош с дланта си. — Колко приятно, че ти си се наспал добре, преди да долетиш тук с частен самолет.

Когато Зак наведе глава да я целуне този път, в целувката му нямаше много от предишната нежност. Тя беше пулсираща и гореща и Лили трябваше да забие нокти в твърдите мускули на гърдите му, за да не се отпусне назад. Когато той отново вдигна глава от нея, тя се беше притиснала толкова силно в него, сякаш се опитваше да съедини телата им в едно.

— Да не би да си мислиш, че приех новината за заминаването ти с лекота, скочих в леглото и си утепах като бебе? — той се изсмя грубо. — Не само че не съм спал и минута, любима, но главата ми дори не допря възглавницата цяла нощ. Това тъпо малко летище в Ийстсаунд беше затворено, когато се обадих вчера вечерта и прекарах всяка минута, докато отворят тази сутрин, в обикаляне нагоре-надолу и притеснения, че докато стигна дотук, ти ще си заминала — спомените му от предната нощ явно бързо бяха изместени от нещо друго, тъй като той прокара нежно пръсти по подпухналите й клепачи. — По дяволите, очите ти не са подути, само защото не си спала цяла нощ. Ти си плакала — в очите му се четеше чувство за вина. — Иска ми се да си изтръгна сърцето.

— О, давай. Това много ще ми помогне.

— Ами ако това не е последния път, когато те разплаквам? — погледът му стана тревожен. — Господи, Лили! Не знам абсолютно нищо за връзките. Със сигурност ще се прецакам.

— Не се и съмнявам — тя обгърна лицето му с двете си ръце, наслаждавайки се на грапавината на брадата му. — Но сигурно и аз ще се прецакам, Зак. Мисля, че това е проблемът, когато събереш двама толкова различни хора, колкото сме аз и ти, и се опиташ да свържеш живота им.

— Страхотно. Казваш ми, че общо взето сме обречени?

— Ни най-малко. Дори залагам всичките си спестени за ресторант пари, че ще се разбираме добре по-често, отколкото ще се караме. И това е, без да смятам колко упорити сме и двамата.

Той вдигна вежди.

— Това плюс ли е според теб?

— Ако определението на упоритост е нежелание да бъдеш отклонен от целта, не мислиш ли, че това ще помага във връзката ни?

— Да — лицето му цъфна в усмивка, а стегнатите му мускули видимо се отпуснаха. — Да, така мисля. И предполагам даже, че не трябва да забравяме споровете от време на време — ръцете му се плъзнаха надолу по бедрата й. — Хващам се на бас, че сдобряванията могат да се окажат много приятни — той наклони глава. — Е, какво сега, ще се оженим ли?

— О! Е, сватба… — сърцето й за миг спря да бие и завика: Искам, искам. — Не знам. Има толкова неща, за които не сме говорили. Като това, което се случи предната вечер с Мигел. И какво искаш да правиш през последните си две години на служба. Или, че ако се оженим, моята фантазия за някой улегнал се проваля.

— Ей, аз мога да бъда твоя мил улегнал кавалер — той разкрачи краката си, за да може ципът на джинсите му да дойде на едно ниво с топлото местенце между краката й, запазено за него. — Мадам ще има ли желание да поязди своя жребец тази сутрин?

О, да! Абсолютно! Преди тя да успее да плъзне ръцете си на задника му, за да го задържи на място, обаче, той се дръпна леко назад и я обгърна с ръцете си. Тя се хвана здраво за раменете му, когато Зак се изправи, вдигна я и я занесе до леглото, на което се тръшна с Лили в скута си.

— Преди да си поиграем на конче, дай да изясним и останалите неща — той нежно подреди няколко разпилени кичурчета от косата й. — Тази сутрин отговорните власти закараха Мигел обратно в Пендълтън. Вече е извън моята власт — мъже с много повече нашивки, отколкото аз някога ще имам, отговарят за него оттук нататък — той й разказа основните точки от разговора му с Мигел от предната вечер. — Ако питат мен, хлапето е щастливец, че не го предадоха на имиграционните.

— Чудя се дали е достатъчно голям, за да осъзнае късмета си?

— Съмнявам се, но това вече не е наш проблем. Имаме си наши неща да разискваме — Зак издърпа крака й, така че тя се оказа обърната с лице към него. Загледа се в нея, седнала в скута му, малко по-бледа от обикновено и много повече извън себе си, отколкото я беше виждал някога, но толкова красива в очите му, че го болеше. Любовта му към нея се увеличаваше с всеки изминал момент. — Слушай, мислих доста за това по пътя насам тази сутрин. И реших, че ако ме искаш, ще направя това, което ти предложи, и ще започна да се занимавам с практическо обучение.

— С това ли искаш да се занимаваш?

Той се поколеба за малко и после кимна.

— Ъ-ъм, да. Естествено.

— Зак — това беше строгият й тон, а той вече я познаваше достатъчно добре, за да не му обърне внимание. Но въпреки това само сви рамене.

— Не знам какво искам, разбираш ли? Това е проблемът ми, аз съм тридесет и шест годишен мъж, на когото изведнъж му се налага да реши какво иска да прави като порасне.

— Тогава си помисли на спокойствие и реши. Ако мислиш, че да си инструктор ще ти е приятно, добре. Но не го прави заради мен. Нашата връзка не зависи от отказа ти от активна служба.

— Това ще ме държи далеч от къщи дълго време, Лили.

— И ще ми липсваш до полуда, ако е така. Но аз не смятам да оставя работата си и сигурно и на мен ще ми се налага да отсъствам по седмица-две — тя започна да разтрива раменете му. — Предполагам, това, което се опитвам да ти кажа, е, че ако да си вършиш работата далеч от дома е това, което ти доставя удоволствие, то трябва да правиш именно него.

— Господи, обичам те!

Тя му се усмихна и размърда таза си да го пробва. Неговият вечно готов член веднага откликна на сигналите й, но за момент той се опита да го пренебрегне.

— Работата, скъпа, е, че да си върша работата далеч от къщи напоследък започна да губи очарованието си. Просто още не съм измислил с какво искам да я заменя. Но каквото и да се окаже, винаги има възможност да е свързано с постоянно местене от място на място. Твоят ресторант…

— Може да почака. Наистина мислех това, което ти казах онази вечер, Зак. Две години не са бог знае колко като погледнеш общата схема на нещата. Просто означава, че ще имам повече време да спестявам и когато тръгна да отварям ресторанта, ще имам повече пари за начало.

— Скъпа, ако искаш добро начало, имам купища пари… — той млъкна насред изречението, когато видя изражението на лицето й. — О-хо — каза и стисна леко бедрото й, което се беше стегнало под ръката му. — Познавам този поглед. Той ме кара да се чувствам все едно, че съм се изпикал по средата на следобедно чаено парти. Предполагам, че първо в ада ще изкарат един наистина студен ден, преди да приемеш финансова помощ от мен, а?

Гръбнакът й се отпусна.

— Не че съм против да ти помогна да изхарчиш парите си — увери го тя съвсем честно. — Ако това ще те направи щастлив, може да плащаш всички домакински сметки — отпусни му края. Може дори да угаждаш на увлечението ми към обувките, ако толкова искаш. Но, Зак, ресторантът е моя мечта, откакто се помня — просто трябва да успея или да се проваля сама — красиво оформените й вежди се смръщиха. — Това не ме ли прави от най-гадните лицемерки?

— Не, мадам. Това те прави жена с характер.

— О, скъпи! — тя отпусна глава на рамото му. — Мисля, че все пак трябва да се омъжа за теб.

Всяка частица от тялото му закрещя: Да, да!, но той успя да запази гласа си спокоен.

— Е, какво те убеди? Хващам се на бас, че е моята готовност да играя на конче, нали?

— Да, виждала съм жребеца, който включваш в пазарлъка — съгласи се тя и пак се размърда върху това, което обсъждаха. Но когато обхвана с ръцете си лицето му и се вгледа в очите му, нейният поглед вече не беше изкусителен. — Но най-вече, защото за пръв път виждам човек като теб, който има толкова много любов да дава. Изпитах какво е да съм обект на твоите чувства, Закария, видях какви разстояния можеш да изминеш за хората, които обичаш. И не мога да се сетя за по-голяма привилегия от това да бъда твоя съпруга.

— Исусе, Лили — изрече той дрезгаво. — Никой никога не ме е карал да се чувствам така, както ти — никога не си беше представял, че сърцето му може да придобие такива размери — просто се удивяваше, че двамата все още не са литнали към тавана. — Обичам те толкова ужасно много. И ти обещавам само едно — ще те направя щастлива. Ще те направя най-щастлива на света. И докато говорим за това — ти обещавам и най-страхотния секс в живота ти.

— В това изобщо не се съмнявам. И трябва да ти призная — предложението ти да играем на конче наистина ме накара да се замисля. А като говорим за това… — тя се раздвижи по-рязко в скута му. — Не дойде ли вече време да извадиш жребчето?

— О, с удоволствие — каза той, отмахна един кичур от челото си и със смях се превъртя върху нея. — Както кажете, господарке…