Ив Рутланд
Споделени чувства (4)

Четвърта глава

Докато излизаха от гаража, Ник се ядосваше на себе си заради нетактичността, с която изплаши или обиди Рей. Не беше тромав в отношенията си с жените. След развода си изработи стил да поддържа кратки неангажиращи връзки с жени, ласкаещи самочувствието му на знаменитост. Но ако срещнеше жена, която да му хареса и чувствата да са им взаимни… Рей Паскал например му харесваше, но дали тя щеше да отговори с взаимност? Погледна към спътничката си. Тя седеше сковано, с неодобрителен вид и стиснати устни. Какво й бе казал? „Надявах се да имаш нужда от помощ“. Думите отразиха мислите му буквално, но разбран погрешно, се наложи да добави: „защото синът ми живее при вас“. Докато шофираше сред нощния поток от коли, предложи:

— Искате ли да вечеряме заедно. Направих резервация в „Рондо“. Колегите от голф клуба го препоръчаха като приятно и спокойно място в делнични дни. Разположен е по средата на пътя между офиса ти в Сакраменто и Денсби.

— Чудесно — нямаше ентусиазъм в отговора й. Очевидно бе не само обидена, но и изморена. Личеше по лицето й. Въпреки това седеше с изправена глава, напрегната и настръхнала, готова за борба. Беше сигурен, че бдителността й бе нещо повече от реакция на непохватните му думи. Какво ли, по дяволите, са обсъждали на тази високопоставена среща? А може би тя не умееше да се разтоварва от напрежението? За миг личният му проблем отстъпи място на загрижеността му за нея. Сигурно Рей бе твърде сериозна и никога не си позволява безпричинно да се отпусне и забавлява. Но по-добре да не се заблуждава. Жена като нея положително не страда от липса на мъжко ухажване. А можеше да има и някой мъж в живота й. Нищо не знаеше за нея. Познаваше я само от два дни.

Ресторантът беше полупразен и тих. Докато сервитьорът приемаше поръчките им, Ник си мислеше как да започне разговора. Реши да бъде директен.

— Наистина съм разочарован от това, че сте толкова независима. Чувствам се виновен, че търся помощта ви за решаване на моя проблем, а същевременно нищо да не мога да направя за вас.

— Имате някакъв проблем?

— Кевин — кимна с глава Ник.

Тя остави чашата с виното, погледна го с изненада и тревога, протегна ръка през масата и докосна неговата.

— Господин Макензи, уверявам ви…

— Ник.

— Ник, уверявам те, че докато Кевин е при мен, аз се чувствам напълно отговорна за него — и това бе точно така. Тя наистина бе от хората, които решително се ангажират с всеки и с всичко. — Така че каквото и да е, ми го кажи. Кевин има вид на напълно здраво, нормално и щастливо момче.

— И наистина е такъв — въздъхна Ник. — Проблемът е мой и от дванадесет години не мога да го реша. Синът ми ме мрази — казваше истината, въпреки че дълбоко го заболя, докато я признаваше.

— Не говори така — тя изглеждаше шокирана.

— Да ме е споменавал някога, преди да се появя в болницата?

— Не, но… — тя бавно поклати глава и учудено го погледна.

— Сигурно си забелязала, че ме избягва, дори когато съм близо до него и почти не разговаря с мен.

— Добре… — тя прехапа долната си устна, като че ли не искаше да приеме изречената истина.

— Сама виждаш, нали? — той разтвори ръце отчаяно.

Двамата потънаха в мълчание, докато келнерът сервираше салатата.

— Не са ли твърде силни думите ти?

— Добре, да кажем, че едва ме търпи.

— Има ли… — тя се поправи: — Смята ли той, че има причина за това?

— Разводът — усмихна се Ник, оценявайки тактичността й. — Беше само четиригодишен, но вероятно мисли, че съм го изоставил.

— А така ли е в действителност? — погледът й бе обвиняващ.

— Не. Избягах от брака, а не от детето.

— Това не е ли едно и също?

— Не. Дядо ми казваше, че лошият брак е жива болест. Когато разбрах, че нещата в семейството ми няма да се оправят, напуснах — на времето той не бе успял да убеди жена си да прекъсне любовната си афера с лорд Фрейзър.

— Разбирам.

— Но не изоставих сина си — добави той, уязвен от откритото негодувание в погледа й. — Бившата ми съпруга Ян беше, как да кажа, доста несговорчива. Опитваше се да държи сина ми колкото се може по-далеч от мен. Не толкова от загриженост за детето, колкото за отмъщение. Разводът ни не беше… кротък.

— А ожесточена битка?

— Много — ожесточение, което бе продължило и след брака й с Фрейзър. Ожесточение, което тя прехвърли върху Кевин. Отровните стрели, пуснати от нея в душата на момчето, бяха по-страшни, отколкото бащиното отсъствие в ежедневието му.

— Все пак, в качеството си на баща, имаш право да прекарваш определено време със сина си — Рей отпи глътка вино.

— Разбира се — летните месеци и някои от ваканциите. Но именно в това е проблемът. Или поне беше. Най-тежките ми турнири са тогава и главно в САЩ. Затова Кевин прекарваше ваканциите си с родителите ми в кравефермата им в Шотландия.

— Разбирам, но сега е вече голям и може да те придружава.

— Мисля, че Кевин или мрази голфа, или мен, а обича фермата и животните. Помага на местния ветеринар и на дядо си. На времето баща ми очакваше аз да съм като него.

— Разбирам, че не ти е било по вкуса.

— Да кажем, че предпочитах голфа — засмя се тъжно Ник и се облегна назад, докато келнерът вдигне недокоснатата му салата.

Мислите му го върнаха назад в детството, когато доеше кравите, събираше сено и се караше с баща си. Опита се да не създаде подобни отношения с Кевин, но изглежда бе стигнал твърде далеч. Ако бе заставил момчето да го придружава на турнирите, дали то щеше да заобича, или поне да оцени голфа? Но имаше ли право да лиши баща си от любимия му внук? Внук, който толкова много приличаше на дядо си?

— Странно — каза тя.

— Какво е странното?

— Как човек, отраснал във ферма, се превръща в майстор по голф?

— Нищо странно. Голфът е създаден в Шотландия — засмя се Ник.

— Така ли? Не знаех — изненадата й бе очевидна.

— Фермата ни е близо до игрището „Свети Ендрю“. Дядо ми беше страстен почитател на голфа и от петгодишна възраст го придружавах. Разбира се, беше планирано да стана фермер, но се случи да ме приемат в отбора по голф на селскостопанския колеж. Но още през първата година Джон Спенглър ме откри и така напуснах колежа и фермата.

— Кой е Джон Спенглър?

— За съжаление е вече покойник. Създаде компанията „Спортно оборудване — Спенглър“ със седалище в Лондон. В началото ме спонсорира и днес покрай другите неща, компанията му произвежда стоки с моето име. Свързването ми с него се оказа успешно, за разлика от това с дъщеря му — въздъхна той.

— Имаш предвид жена си?

Той кимна. Тя замълча, отчупи парче франзела и го намаза с масло. После вдигна очи към него и каза:

— Помолихте ме за помощ, господин Мак… Ник. Но не зная с какво мога да съм полезна.

— Не разбираш ли каква възможност ми се предоставя сега, когато синът ми е в САЩ за цяла една година? Не в Англия при майка си, нито във фермата, а тук, където съм аз и мога да го виждам. Освен това живее при вдовица с двамата й сина, а тя може да има нужда от всякаква помощ — като поправка на водопроводната инсталация, косене на ливадата… — спря за момент и продължи усмихнат: — Да участвам в игрите на децата, да ги водя в „Макдоналдс“, да тренираме голф или каквото и да е. Нещо като баща по съвместителство, разбираш ли? — каза той, чудейки се дали се срещат все още подобни мъже.

— Внимавай! — засмя се тя тихо. — Ще направя списък — изпусна счупената пръскачка…

— Ще направя всичко! Само ми позволи да стана част от твоето семейство.

— Мисля, че сделката е добра — тя забеляза въодушевлението и вълнението му. — А сега нека да поговорим сериозно. Как това ще помогне на отношенията ви с Кевин?

— Дава ми шанс и извинение да бъда близо до него. Може би всичко, от което се нуждаем, е да бъдем заедно за известно време. Обикновено с повечето момчета се разбирам добре.

— Убедена съм в това — Рей си спомни рождения ден на Джоуи и се усмихна окуражаващо. — Добре, да опитаме. Колко често смяташ да идваш в Денсби?

— Преместих се тук. Намерих къща в квартал „Дел Рио“.

— Ами! — Рей беше изненадана. Заселването в този нов и изискан клуб-квартал не беше леснопостижимо. Но тя предполагаше, че като известен шампион по голф Ник е използвал връзки.

— Ще тренирам тук, игрищата са чудесни. Ще запиша и момчетата в курсовете по плуване, тенис или в каквото поискат.

— Изглежда аз печеля повече от тази сделка.

— Не разбираш колко важно е всичко това за мен. Когато те видях тази вечер, се почувствах виновен, че ти натрапвам проблемите си. Изглеждаше толкова уморена.

— Наистина бях уморена — призна си тя. — През целия ден бях с главоболие. Но не се чувствай виновен. Вече съм по-добре. Не зная това на какво се дължи — на вкусната вечеря, която не съм сготвила аз, на виното ли или просто на факта, че слушам друг да говори за проблемите си. Благодаря ти.

— Сигурно отговорностите ти са многобройни — в гласа му имаше симпатия и загриженост. — Дори само работата ти в банката…

— Банката ли? — искаше й се да се изсмее. Банката беше направо летен бриз в сравнение с бурното израстване на момчетата. Мислите й бяха вечно изпълнени с проблеми, особено около Грег. Дали изобщо ще го приемат в колеж? — Започна се сливането на отделни клонове и напрежението е по-голямо, но сделката не е трудна — тя сви рамене.

— Добре тогава, надявам се, че разполагаш с достатъчно развалени кранове и пръскачки за поправка — засмя се той. — И може би е по-добре, че имаш две непокорни същества, които се нуждаят от твърда мъжка ръка, отколкото уравновесени и добре възпитани момчета, на които да досаждам.

— Е, не съм убедена в това — засмя се тя. — Как си с биологията?

— Хм, зависи… — но рязко прекъсна шегата. Не биваше да флиртува с Рей. Не беше в неин стил. Усмихна й се и продължи: — Но Кевин е много добър. Баща ми казва, че дори помага на ветеринарния лекар при операции и израждане на кравите.

— Нали не изтъкваш колко разумен е Кевин? Обясних ти, че именно заради това го взех. Но ти ми заяви, че масло с вода не се смесват и беше прав.

— Синът ти не си ли учи уроците? — засмя се Ник.

— Ако зависеше от него, Грег не би отворил учебниците си. Тази сутрин класната му ми се обади, че успехът му по биология е лош. Утре ще ме извика за друг предмет — намръщи се тя. — Притесняващо е. Всеки път ми се иска да докажа, че не съм лоша майка, като покажа пълния с петици и шестици бележник на Джоуи. Грешката не е моя — но млъкна, като видя, че Ник се залива от смях. Осъзна колко абсурдно звучат думите й и тя избухна в смях. — Все пак не е много смешно — добави тя, хълцайки.

— Зная — той се пресегна и хвана ръката й. — Но вината наистина не е в теб. Изглежда си доста взискателна към себе си и Грег. Може да е малко ленив, но общо взето е добро момче.

— О, да, така е — съгласи се тя. — Нямам други проблеми с него. Ако можеше да отделя за учене поне половината от времето, което отделя за футбола. Треньорът му твърди, че е най-добрият защитник, който е имал. Но ако така върви в училище, ще се замисля дали да му разрешавам да тренира.

— Не бива да го правиш — възрази сериозно Ник. — Той има нужда от физическото натоварване и от дисциплината, която спортът ще култивира у него. Нещо повече — има нужда да бъде добър някъде, да се изявява.

— Прав си, но трябва да го стресна малко, за да отвори учебниците. Не е глупав. Ако видиш есето му по история. Написа го само за един следобед. Същата сутрин имаше час при зъболекаря и ме помоли следобед да отиде в библиотеката на университета. Есето му трябваше за другия ден. Вечерта го напечатах. Наистина беше написано чудесно — при спомена за това, настроението й се повиши. — Имаше и библиографска справка, от която беше извадил цитати. Да се прочете всичко това, да се осмисли и поднесе под формата на есе… — тя млъкна и го погледна притеснено. — Изглежда започнах да се хваля?

— Няма нищо лошо в това. Тъкмо ми подсказваш една идея.

— Ами?!

— Опитвала ли си да вербуваш за съдействие Кевин?

— Имаш предвид, да се занимава с Грег? Мислила съм върху такава възможност, но не съм опитвала.

— Обратното. Да предложиш Грег да му помогне в нещо.

— В какво например?

— Току-що ми каза, че Грег е чудесен писател.

— Да не мислиш, че Кевин не е?

— Както казваше дядо ми: „Мъдрецът понякога трябва да се прави на глупак“ — каза Ник и й намигна.

— Изглежда дядо ти е знаел доста поговорки.

— Да, и постигаше целта си така, както улучваше в голфа.

— Той също ли беше специалист по този спорт?

— Кой мислиш, че ме е научил? Да се върнем към Кевин — Ник й обясни, че момчетата в тази възраст негодуват, ако ги заставят да търсят помощ. Но когато някой от връстниците им ги помоли за такава, в замяна на подобна услуга, го приемат за нормално.

— Искаш да кажеш, че ще помолиш Кевин за това?

— Не аз, а ти ще го помолиш. За двете седмици съжителство си изградила по-добри отношения с него, отколкото аз през целия му живот досега — тъжно призна Ник.

— Но ние ще променим това — убедено заяви Рей. В този момент тя се закле да му помогне.

По пътя за дома Рей мислеше, че това беше най-странната вечер, прекарана в мъжка компания. През цялото време бяха говорили само за момчетата и общите им проблеми. Просто споделяха — без упреци, без съвети. За първи път се почувства спокойна и разведрена. Когато влязоха в слабо осветеното антре, тя се обърна и му благодари за приятната вечер. Къщата бе тъмна и тиха. Не бе усетила кога е станало толкова късно. Странно, но в гърдите й се породи недоволство, че той трябва да си тръгва.

— Желаеш ли чаша вино за лека нощ? Или кафе с коняк?

— Благодаря. Имала си тежък следобед. От думите ти разбрах, че и утре няма да ти е лесно. И мен ме чакат задачи — каза той, но не помръдна. Стоеше, втренчил в нея напрегнато търсещ поглед.

— Прав си — съгласи се тя, изпитвайки известно неудобство. — Имаш състезание, нали? Желая ти късмет!

— Късметът ме споходи тази вечер. Нямаш представа колко много означава за мен сделката ни. Трябва да я подпечатим — хвана я за ръката, притегли я към себе си и докосна устните й с кратка, лека, но гореща и разтърсваща целувка. Целувка, пораждаща желание да обвие ръце около него и да склони глава на рамото му. — Благодаря ти, Рей Паскал. Ще ти се обадя. Лека нощ! — Ник прокара пръст по бузата й, после се обърна и си тръгна.