Ив Рутланд
Споделени чувства (12)

Дванадесета глава

Докато шофираше, Ник се успокои. Рей беше оплетена от лъжите на отмъстителната Ян. Никога ли нямаше да се освободи от злобните й интриги?

Рей бе загадка за него и трябваше да признае, че се интересуваше много от нея. Беше очарователна и духовита компания, интелигентна и дяволски хубава. И в добавка — добра майка. Атмосферата на дома й бе най-подходящата за сина му.

Но изведнъж се появи Ян и се намеси, искайки Кевин да напусне работата, която той обичаше, защото била под равнището му. Ник добре познаваше Ян. Тя никога не призна, че той произхожда от семейство на фермери. Ник се изсмя високо при спомена как го бе молила да изкара на показ титлата, която от години бяха забравили. Тя вярваше, че като се накичат с нея, пътят им към така наречените „почтени кръгове“ ще бъде отворен. Той се отказа, но Ян бе готова на всичко, за да постигне мечтата си. Ник се намръщи. Досети се, че Ян ще направи всичко възможно, дори с цената на завръщането на Кевин обратно в Англия, само и само да се изпълнят плановете й. Може би момчето трябваше да напусне работа. Но пък тя бе само по няколко часа седмично.

Не! Въпросът е принципен. Кевин трябваше да се научи да се справя с майка си, да се научи да взима сам решения. Ник Макензи искаше да види сина си свободен да прави това. Никой нямаше право да заставя момчето да се отклонява от собствения си път. Определено ще поддържа контакт с него, въпреки че през следващите няколко седмици му предстояха турнири в Калифорния, Невада и Флорида. Но после щеше да последва почивка. Трябваше да измисли нещо за себе си и Кевин. Ще вземе и момчетата на Паскал, ако майка им ги пусне. Ще се обади на Илейн, да организира нещата.

Що се отнася до Рей… Нейните чувства също не биваше насила да се променят.

Ник паркира в гаража, излезе и се вгледа в небето. Чувстваше се така ограбен, както и в Монтрьой.

 

 

Искаше й се да го догони и върне, да му се извини за грозните думи, които му наговори. Знаеше, че той се премести в Денсби не заради нея, а заради Кевин. Ник наистина се грижеше за момчето. Доказателство за това беше времето, което им посвети — на Кевин и на нея.

Освен това предполагаше, че тя го привлича, както и той нея. Не беше нападателен и винаги се съобразяваше с желанията й. Грешката не беше негова. Тя бе некадърницата, която…

Рей погледна недовършения му обяд и си призна, че глупостите, които му надърдори бяха реакция на защита. Страхуваше се да не разкрие комплексите си и се опита да прехвърли цялата вина върху него. Разбира се и той не бе съвсем невинен, особено ако се вярваше на думите на Ян. Но тя не смяташе, че всичко казано от лейди Фрейзър бе истина, въпреки че й напомни собствения й живот с Том. Господи, та съпругът й бе мъртъв от девет години и вече бе време да му забрани да се бърка в живота й. Със сърцето си усещаше, че Ник и Том не си приличат. Ник бе открит и честен. Но тя не беше честна с него. Излъга го за причината за бягството й от Монтрьой. И днес скри лъжата, папагалски повтаряйки обвиненията на лейди Фрейзър, а избягна проблема, който я вълнуваше цяла седмица — коя бе русата жена и какво означаваше тя за него. Сигурно щеше да й каже. Но тя не го попита, защото се страхуваше от отговора. Продължи да съжалява за наговорените упреци и реши при първа възможност да се извини.

През следващите дни подобна възможност не се появи. Той отсъстваше често, а когато идваше, я избягваше. Контактуваше предимно с децата, особено с Кевин, който имаше проблеми. Майка му вече три пъти се обаждаше възмутена, че не е престанал да работи. Последния път поиска да разговаря с Рей.

— Скъпа, по неизвестна за мен причина Кевин все още не е прекратил контактите си с ветеринарната лечебница. Искам ти да се заемеш с това, незабавно!

— Лейди Фрейзър, та това са само няколко часа седмично — и добави наум: „Толкова шум за нищо. Но за Кевин не е нищо“. — Той наистина е доволен, всъщност Кевин се интересува от…

— Няма да изпълните инструкциите ми?! — кресна Ян Фрейзър.

— Не и за това. В колежа доста го харесват. Разрешават му да присъства на операции. Баща му…

— Баща му няма какво да се бърка в това. Очаквам да се погрижите Кевин да изпълни желанията ми.

„Нейните желания, а не неговите“ — помисли Рей и каза:

— Лейди Фрейзър, на мен ми е трудно…

— Разчитам именно на теб, мила. Като майка разбираш как се чувствам. Сега трябва да приключваме, но ми се обади, когато постигнеш резултат. Високо ценя помощта ти, скъпа — и затвори телефона, преди Рей да възрази.

Рей сви устни, като си спомни разговора. Не обичаше ултиматуми. Не бе в неин стил да отнема щастието на едно дете. Трябва да поговори с Ник. Но самият Кевин дойде при нея за съвет.

— Мама настоява да зарежа работата, а аз не желая да го правя. Харесва ми и мисля, че и ме одобряват. Тъй като реших да кандидатствам в колежа тук…

— О, Кевин, колко съм доволна. Щастливи сме да си сред нас. Съгласна съм с теб. Искам да кажа… Не мисля, че работата пречи на уроците ти. Може би трябва да поговориш по този въпрос с баща си — каза тя и си помисли: „Той поне, за разлика от майка ти, взима интересите ти присърце“.

Междувременно Уотърс насрочи заседание в Лос Анджелис и настоя Рей да отиде. Явно предстоеше промяна. Обикновено не се притесняваше, но сега без причина стана нервна.

— Мамо — каза й Джоуи, — Тод каза, че продава скейтборд.

— Не ме интересува какво продава — отсече раздразнено тя. — Казала съм ти, че сега няма да ти купя скейтборд. Получи толкова много подаръци за Коледа.

— Но купи на Грег нови баскетболни обувки, а на мене — нищо.

— Не аз, а той си ги купи с парите, които е спечелил.

— На мен никой няма да ми даде работа, защото съм само едно десетгодишно дете.

— Каква трудност — Рей се разсмя, разроши косата му и изтананика: — Отпусни главичка на моето рамо и почакай да пораснеш голямо! — Джоуи се дръпна и избяга в стаята си.

Рей веднага съжали за държанието си. Не биваше да го дразни. Може би трябва да му купи скейтборда. Но по-добре да е твърда, дори ако на Джоуи му е трудно да понесе закачка. Но какво й ставаше на самата нея? Дразнеше се от всичко. Може би заради срещата в Лос Анджелис?

Рей осъзнаваше, че в основата на всичко стои тъгата й от отсъствието на Ник. Може би, ако го чуеше да свирука или зърне спокойната му доверчива усмивка, хармонията бързо щеше да се възстанови. Всичко отново ще бъде приятно. Искаше й се да не го бе отблъсната. Дали това имаше някакво значение?

Състезанията му продължаваха и тя не преставаше да се пита дали онази жена го придружава. Престана да гледа телевизия, но децата й съобщиха, че в един от турнирите е спечелил второ място. Тя сви рамене и въздъхна. Приятен или не, животът си вървеше, а и беше вече време да си приготви багажа за Лос Анджелис, където вероятно щеше да преспи.

 

 

Ник изчака да стане осем часа, преди да й се обади. Знаеше, че Рей се прибира тогава. Илейн му подсказа да заведе децата през великденската ваканция на турнира на майсторите. Той целенасочено избягваше всякакви контакти с Рей и смяташе да продължава в същия дух, но сега му трябваше разрешението й да вземе децата и да се уточнят. Но защо се чувстваше неспокоен — като юноша пред първа среща. Още щом чу сигнала, сърцето му заби лудо. Нетърпението да чуе гласа й го изненада.

— Ало — беше гласът на Джоуи.

Ник щеше да колабира.

— Здравей, Джоуи. Какво става?

— Нищо особено, Ник. Ти върна ли се?

— Не. Обаждам ти се от Рино. Искам да попитам…

— Мислех, че си си вкъщи. Гледахме те в неделя и искахме да спечелиш. Грег каза, че ако другият бе пропуснал да уцели…

— Да, доста неприятно стана. Къде са останалите?

— Грег и Кевин са на концерт в училището, а госпожа Стийл е в банята. Каза ми да се обадя, ако телефонът звънне.

— Коя е госпожа Стийл?

— Тя се грижи за нас, докато мама я няма. Господин Бауърс дойде да вземе мама рано тази сутрин и заминаха за Лос Анджелис. Ник, какъв е този шум?

— Нищо, Джоуи. Изпуснах си чашата. Колко съм несръчен — и добави наум: „По дяволите, Бауърс и Лос Анджелис! Ако смята да продължава с нощните си похождения, трябва да наеме постоянна детегледачка, вместо да ангажира приятелите си. Има дяволски безотговорно поведение.“ В действителност го вълнуваше колко ли нощи и с кого е прекарала.

— Ник, там ли си?

— Да, Джоуи. Беше ми приятно да си поговорим. Ще се обадя пак — и затвори телефона.

Защо ли му бе нужно да се обажда на Рей, когато Илейн щеше да уреди всичко?

 

 

Докато стюардесата любезно ги настаняваше по местата им, Бауърс не откъсваше поглед от Рей. Изчака да останат сами и веднага сподели мислите, които го занимаваха през целия ден.

— Не приличаш на човек, който току-що е получил наградата на годината.

— Зная — въздъхна Рей и си спомни шокирания вид на Уотърс, когато му каза, че трябва да си помисли. — Зная, че така не се постъпва, но не искам да бъда вицепрезидент на корпорацията само за украшение.

— Длъжността вицепрезидент, отговарящ за чуждестранните кредити и инвестиции, не може да се нарече украшение.

— Зная.

— Мисли и за другите предимства — командировки в чужбина заедно с председателя на Борда на директорите, тържествени вечери, възможности за създаване на контакти. За всеки друг това би било невероятен шанс.

— Съгласна съм, че лошо се изразих, но не искам да пътувам и да живея в Лос Анджелис. Искам да съм там, където съм — Рей си мислеше за Грег, който най-после бе залегнал над уроците, и за щастливото детство на Джоуи. Не беше време да променя живота им. — Не разбираш ли, че се грижа за две деца?

— Разбирам, но в нашата професия човек или е водач, или е изпълнител, или просто напуска. Винаги си вършила и продължаваш да вършиш добра работа за „Крайбрежната банка“. Това предложение доказва, че ръководството не оценява формално работата ти. В качеството си на твой пряк шеф, те моля да помислиш добре, преди да откажеш окончателно.

В този момент завърши задължителната проверка преди полет. Моторите на самолета зареваха и разговорът им се прекрати. Докато излитаха. Рей си мислеше, колко верни бяха думите на Харисън. Реши да му го каже, но той отново заговори:

— Може би си повече майка, отколкото финансист и имаш нужда повече от съпруг, отколкото от повишение — думите му прозвучаха като любовно обяснение. Тя се опита да възрази, но той я спря с пръст върху устните й.

— Това не е обяснение. И двамата знаем къде ми е мястото. Приеми го като искрено мнение на човек, който смята, че си страхотна. Рей, не може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло.

В подобни случаи тя обикновено мълчеше, но сега въздъхна и измърмори:

— Прав си, Харисън, но успявах да се справя сама с работата и децата. Мисля, че ако остана тук, ще продължа да го правя.

— Въпросът с дали ще ти бъде позволено да останеш — Бауърс сви рамене, обърна се към прозореца и се подготви за дрямка.

За момент Рей остана неподвижна. Опитваше се да преглътне напиращите сълзи. Отдавна не беше плакала, но сега…

Стана и отиде в стаята за почивка. Заключи вратата след себе си и даде воля на чувствата си. Изглеждаше глупаво — дори не знаеше защо плаче. Като че всичко се бе объркало и нямаше решение. Преди повишенията я радваха, но сега… Прав е Бауърс, че когато се достигне определено ниво в кариерата, всичко се променя. Човек или го повишават, или се проваля и напуска, но винаги печели банката. Ами децата? Не ги ли предпазваше прекалено много? Животът е динамичен и трябва да се научат да се приспособяват. А може би искаше да предпази себе си, като остане вярна на къщата, където премина детството й и където се чувстваше така щастлива с Ник през последните четири месеца.

Да, именно за това плачеше. Просто не можеше да понесе загубата му. Но не беше наясно дали го загуби заради собствените си грешки, или заради блондинката. Рей изтри сълзите си и стана. В крайна сметка всеки по-буен зрител може да се хвърли на врата му и да го целуне. Спомни си, че Ник бе дал на жената наградния чек. Значи тя му е достатъчно близка, за да й повери собствеността си. Тази мисъл я влуди. Ядоса се повече на себе си. Как си бе позволила да упреква мъж, който принадлежи на друга.

Гневът й помогна и тя отново се превърна в добре познатата Рей Паскал — хладнокръвна и независима. Имаше децата и кариерата си. Останалото няма значение. Щеше да премисли нещата и ще вземе правилното решение. Оправи грима си и се върна на мястото си.

Когато се прибра, момчетата я посрещнаха, надниквайки се в един глас. Тя ги помоли да говорят един по един.

— Татко предложи да ни вземе през великденската ваканция на турнира в Аугуста — обяснението на Кевин бе прекъснато от крясъци и молби за разрешение. Рей се съгласи. Надвиквайки ги, Кевин добави: — Госпожа Къмингс ще се обади да се уточните.

Рей помисли, че се касае за туристически агент. След няколко дни жената се обади по телефона и съобщи, че резервациите за хотела и самолетния полет са направени.

Рей остана доволна. Ник постъпваше разумно, като взимаше момчетата през ваканцията. На нея й бе трудно да им осигури пълноценна почивка, докато е на работа. А и те бяха особено щастливи, че ще присъстват на самото състезание. Нямаше причина да се чувства потисната от това, че поканата не включва и нея. Работеше много. Непрестанно мислеше за всички плюсове и минуси на предложената й длъжност. Но не успя да се отърси от странното чувство на тъга и копнеж.

Всяко идване на Ник в града подобряваше настроението й. Беше глупаво да храни надежди и очаквания, когато той се задържаше в дома й, колкото да го зърне. Знаеше, че е много зает със състезания. Но той винаги открадваше време да се върне или да се обади на децата по телефона.

Един ден, след поредното обаждане на Ян Фрейзър, Кевин каза:

— Татко ме посъветва да следвам желанието си. Каза, че ако човек избере това, което харесва, и работи упорито, ще победи.

Дали съветът е приложим и в личните отношения? — запита се Рей. Реши да опита, но рядко виждаше Ник.

— Ник каза, че си права, мамо — заяви един ден, Джоуи. — Не бива да очакваме хората да ни дават всичко, което искаме. Трябва сами да си го извоюваме. Сам ще спечеля пари за скейтборда.

— Ами — подигра се Грег. — Да не са ти предложили работа?

— Не. Ще започна самостоятелен бизнес — гордо отговори Джоуи. — Вече спечелих пет долара — за тяхно изумление ги показа. После обясни как е рискувал на игрището по голф и е нагазил до колене във водата, за да търси топки за голф, които в последствие е продал на играчите от клуба. — Ник и менажерът на клуба, господин Джонсън, одобриха идеята. Разрешиха ми да ходя там и без Ник. Ще можеш ли ти да ме водиш, мамо, защото утре вечер Ник заминава за много дълго.

Рей кимна усмихната. Гледаше малкото си момченце, което бе започнало „собствен бизнес“. Това бе дело само на Ник. Изведнъж изпита непреодолимо желание да му благодари лично, преди да е заминал „за много дълго“. А може би изпитваше и нещо повече от благодарност? Може би искаше да възстанови старите им отношения или поне приятелството? Да се извини за грозните думи, които му каза.

На следващия ден напусна службата си по-рано. Не знаеше часа на заминаването му, но се надаваше, че ако побърза…

 

 

Ник отвори вратата и изненадан видя Илейн Къмингс, негова счетоводителка и много добър приятел, да стои с куфар отпред.

— Опитах се да те предупредя по телефона, че пристигам, но не те намерих. Изглежда не стоиш на едно място — тя отметна назад русата си коса и се усмихна. — Няма ли да ме поканиш да вляза? Пропътувала съм толкова път от Маями?

— Разбира се — каза Ник и вдигна багажа й. — Току-що направих кафе. Какъв вятър довя такова хубаво момиче като теб в дън горите Тилилейски? — провлечено запита Ник с каубойски маниер.

— Преследвам те.

— Ами, хвана ме — вдигна ръце той и тя се засмя. — За какво става въпрос? — сериозно запита Ник. Като се изключи грижата за красотата й, Илейн изцяло се бе отдала единствено на бизнеса. Сигурно имаше сериозна причина за неочакваната й визита.

— Преди двадесет и четири часа получих съобщение, че се свиква спешна среща на главните акционери. Къде е кафето?

— Ела с мен — и двамата влязоха в кухнята.

— Помниш ли, че ме упълномощи да инвестирам от твое име в един футболен клуб и спортни комплекси?

— „Монарх“. Мислих, че нещата с тях се развиват добре.

— Така е. Но се готви неблагоприятна промяна в ръководството и утре всички главни акционери се свикват на спешно заседание в Сакраменто. За това се налага да поговорим.

— На всяка цена. Ще ти дам пълномощно, защото утре трябва да съм в Дорел.

— Зная и затова побързах да дойда. Даже не съм направила резервация в хотел. Сега ще се обадя.

— Остани тук, ако искаш. Има четири спални.

— Благодаря, ще ми бъде удобно. Четири спални? Само за теб и сина ти предполагам? — Илейн повдигна вежди многозначително.

— Недей да предполагаш много. Кевин и синовете на Паскал често си водят приятели.

Двамата се захванаха за работа. Обсъдиха ситуацията около акциите и той й подписа пълномощно. После си взе багажа, остави й ключовете, взе такси и замина на летището.

 

 

Рей бързаше, но като видя колата му пред къщата, реши, че не е заминал. Позвъни. Никой не отвори. Неспокойствието й нарасна. Позвъни отново.

Илейн беше в банята, когато чу звънеца. Реши, че Ник е забравил нещо. Зави се с една хавлиена кърпа и извика:

— Идвам, Ник.

Рей си помисли, че е сбъркала адреса и го провери отново. Не беше сбъркала. Прииска й се да избяга, но вратата се отвори и двете жени безмълвно впериха очи една в друга. След това заговориха едновременно.

— Мислех, че е Ник — каза Илейн.

— Търсех господин Макензи — каза Рей.

— Влезте — предложи Илейн. — Както сама виждате, излизам от банята. Предполагам, че сте госпожа Паскал?

— Да — глухо каза Рей и неуверено влезе.

— Ник излезе преди пет минути. Приятно ми е, Илейн Къмингс. Разговаряхме с вас по телефона. Смятах да ви се обадя, докато съм тук. Извинете, ще отида да се облека.

Рей беше шокирана от изненада и благодарна, че не го завари. Тъкмо ще се окопити от запознанството със загадъчната блондинка, която вече не бе така загадъчна. Чувството й на празнота се засили. Жената бе тук, истинска — от плът и кръв, и по-млада от госпожа Паскал и по всичко изглеждаше, че е сериозен партньор на Ник. Не бе случайна „еднодневка“.

Обхвана я безпомощна ярост. Запита се дали връзката им е отдавнашна. Детинското й бягство от уютния хотел в Монтрьой се оказа пророчески мъдро. Илейн влезе и обясни колко изтощаващо е било пътуването й от Флорида. За щастие бе успяла да завари Ник. Истински късмет е, че и Рей бе дошла.

— Искам да ви уверя да не се тревожите за синовете си, когато заминат. Аз ще съм с тях и ще ги пазя.

— Благодаря. Високо ценя помощта ви — каза Рей, без да издаде болката от думите, забили се като нож в сърцето й.

— Удоволствието е мое. Ще се погрижа да получите билетите за самолета една седмица преди полета. Искате ли кафе?

— Не, благодаря. Чака ме още един неотложен ангажимент.

— Съжалявам, че изпуснахте Ник. Да му предам ли нещо? Утре ще замина при него.

— Не е нещо важно. Не го тревожете — искаше да помоли въобще да не споменава за срещата им. После си тръгна.

На път към къщи Рей се ядосваше на себе си. Трябва да се научи да не тича след Ник! Днес се запозна с мистериозната красавица. Разбра, че тя наистина заемаше значимо място в живота му. Много значимо!