Ив Рутланд
Споделени чувства (2)

Втора глава

Не бе прилично да се пита човек, с когото току-що си се запознал, кой е и какво работи и затова Рей едва се сдържа да не го направи, докато сервираше супата. Първо реакцията на лекаря я беше озадачила, а после и Грег, който не си беше легнал от тревога за Кевин, само каза:

— Хей, ама че лош късмет! — и веднага насочи вниманието си към Макензи. — Кевин, защо не си ми казал досега, че ти е баща? — и посочи мъжа до телефона.

— Мислех, че знаеш — отговори смутено Кевин, като че ли се притесняваше от този факт.

— Ела да кажеш на баба си, че си добре — долетя гласът на Макензи.

Кевин отиде и поведе оживен разговор. Доколкото можеше да се разбере, говореха повече за селскостопански животни, отколкото за счупената му ръка.

Макензи си тръгна едва след като Кевин си легна. Рей изчака вратата да хлопне зад гърба му и веднага запита сина си:

— Грег, какъв е този човек?

— Мамо, та това е Ник Макензи!

— Благодаря, вече зная името му.

— Шегуваш се! Не вярвам, че не знаеш кой е Ник Макензи.

— И аз не вярвам, че пак си оставил кецовете си по средата на стаята — тя ги взе и ги хвърли към него.

— Ох, мамо! — изпъшка той и се опита да ги хване.

— Не прави повече така! Винаги се познава откъде си минал. Все повтарям, че ако съберем… Ох, както и да е — добави тя примирено. — Само ми обясни защо всички се захласват по този човек. Да не е филмова звезда? — от години не беше ходила на кино. Нямаше време за нищо друго, освен за новините по телевизията.

— Започваш да загряваш — усмихна се Грег. — Той е знаменитост, разбираш ли? Не си ли чувала за стиковете на Макензи?

— Стикове? — сега вече тя напълно се обърка.

— Стикове за голф. Върхът са.

— Разбирам. Той е професионален спортист. Ха!

— Той е най-добрият състезател по голф, мамо! Трикратен носител последователно на купата на шампионската лига по голф, носител е и на две зелени значки за майсторство. Сега се състезава в летния кръг на шампионата Бен Кросби в Пебъл Бийч.

— Впечатлена съм — имаше предвид не толкова очевидната популярност на Ник Макензи, колкото речника на сина си. Обикновено обичайните му коментари приключваха с едносрично сумтене, а сега дърдореше като типичен спортен коментатор за всичките тези шампионати и значки.

— Обзалагам се обаче, че сега ще се оттегли — поклати глава Грег. — Ще му е трудно, защото е свикнал да печели, мамо. Да напусне Пебъл Бийч означава да се откаже от сто и петдесет хиляди долара. Иначе казано, ако не стане пръв, то със сигурност ще е втори или трети, а това означава, че ще гепи около седемдесет и пет или осемдесет хиляди. Големи пари, нали!

— Толкова пари само от игра на голф? — запита тя, но разбра, че Макензи е на турнир, а не на почивка.

— Само за участието се получават две хиляди долара — Грег се почеса по ухото с върха на кеца си. — Но той изглежда току-що се самоизключи.

— Може би ще се върне обратно — предположи Рей, прибирайки ризата и футболната топка на сина си. Чак сега си спомни, че Макензи каза, че е наел самолет, за да пристигне тук. Просто не й бе останало време да премисли всичките светкавични събития от вечерта. — Щом изкарва толкова пари, просто взима самолет и се връща обратно…

— Не разбираш! Журито е много строго и дори за закъснение от две минути дисквалифицират, камо ли да пропуснеш мач.

— Но случаят беше спешен. И ако е толкова велик играч, както ти твърдиш, ще се оправи — Рей дискретно се прозя. — Остави тези неща в стаята на Джоуи и лягай. Почти съмва. Утре е празник.

Беше уморена до смърт, но утре я чакаше много работа, затова се върна в кухнята да разтреби. Тъкмо мислеше дали да хвърли остатъка от бульона, когато звънецът на вратата я сепна. Почти изпусна тенджерата. Кой ли идваше в този час? Тихо се приближи до входната врата и я открехна.

— Аз съм, госпожо Паскал, Ник Макензи. Намерих кучето на Кевин.

— Кучето на Кевин? — тя отвори широко вратата. Той стоеше насреща с малкото животинче в ръце.

— Извинете ме, ако ви прозвучи като изнудване, но в този час не мога да намеря ветеринарна лечебница, а съм в хотел — вдигна безпомощно рамене. — Помислих, че може би ви се намират кашон и малко вестници.

— Разбира се — Рей осъзна, че препречва входа и се отдръпна. — Влезте. А аз ще потърся.

Майка й май беше права, че си бе загубила ума. Но всичко, което Рей си бе представяла, бе едно тихо момче с академично образование. Не бе очаквала да го блъсне камион, а още по-малко — куче. Особено сега — след инцидента. Това вече бе твърде много!

Рей намери здрав кашон, взе вестници и бързо се върна, като се опитваше да скрие раздразнението си. Но като видя как нежно мъжът постави животното в кашона и как внимателно изпъна краката му, едва овладя вълнението си.

— Кевин е много притеснен — обясни той — и продължава да мисли за кучето. На път за тук искаше да го търсим. Прецених, че повече имаше нужда от сън и не спрях. Затова се върнах да го намеря.

— И то е било там през цялото време?

— Да, защото е ранено. Често животните проявяват повече разум от хората. Лежат и се оставят в ръцете на великата лечителка — природата. Намерих го да лежи под един храст.

— Бедното малко създание. Толкова дълго е било там самичко.

Тя си представи как Макензи търси кучето в тъмнината. И той сигурно бе не по-малко уморен от нея. Кучето лежеше тихо и покорно въртеше опашка, вперило доверчиво големите си тъмни очи в благодетеля си. Рей нежно прокара пръст по ухото му и махна едно листо, заплетено в мръсната му козина. Нямаше нашийник.

— Мислите ли, че е ранено лошо?

— Не зная дали има вътрешна травма, но задните му крака са счупени. Утре сутрин ще го заведа на преглед. Разрешавате ли да го оставя тук само за тази вечер?

— Разбира се. Да му дам ли малко вода и аспирин? Може би го боли, въпреки че стои тихо.

По-късно, в леглото, Рей мислеше колко грижовен е Макензи. Тя беше забравила кучето, но той — не. Сетил се е, че Кевин се тревожи и се бе върнал да го търси. После заспа със спомена за силните мъжки ръце, търпеливо хранещи гладното животно и слагащи натрошения аспирин в устата му.

 

 

Сутрините винаги бяха напрегнати, дори и съботните. Но днес, при вида на кучето, крясъците на Джоуи създадоха още по-голям хаос.

— Мамо, куче! Откъде го имаме? Нали каза, че не искаш повече куче? — детето припомни думите й, изречени преди година, когато кола уби Тъфи — тяхното коли.

— Не е наше. Господин Макензи го донесе. Било е ранено и…

— Вината е моя. Значи татко се е върнал да го вземе, въпреки че като го помолих да спрем ми отказа? — очите на Кевин бяха широко отворени.

— Защото трябваше да си легнеш. Джоуи, не го взимай!

— Не, Джоуи, то е ранено. Изглежда краката му са счупени — каза Кевин.

— Оставете го на мира. Измийте ръцете си и сядайте да закусвате.

Кевин настоя първо да се погрижи за животното. Докато го гледаше как го храни, Рей бе поразена от невероятната прилика между баща и син.

Кучето беше много неспокойно и тя с облекчение посрещна Макензи, когато той пристигна, за да го вземе. След като влезе, той разтревожено погледна Кевин.

— Как се чувстваш?

— Добре. Можем да го занесем в института — Кевин посочи кучето. — Аз мога да ти покажа пътя.

— Тогава да тръгваме — Макензи се наведе да вземе кашона.

— И аз ще дойда — припряно извика облечения в пижама Джоуи.

— Не. Ти нито си облечен, нито си оправил стаята си — каза Рей.

— Защо трябва да работя и на рождения си ден?

— А защо ядеш, спиш и се къпеш на рождения си ден?

— Ние ще се погрижим за кучето — каза Макензи усмихнат.

— И да го върнете. Ще го задържим при нас, нали, мамо?

Рей и Макензи се спогледаха и тогава той й се притече на помощ.

— По-добре да го оставим в лечебницата, за да оздравее. А дотогава вие ще решите какво да правите.

Гостите излязоха и Рей организира синовете си да помогнат в домакинската работа. Не искаше да възпита здрави, но мързеливи момчета, след които някой да върви и да чисти, а те да имат само претенции. Тя зареди пералнята и пусна миялната машина. Отвън се чу кратък спор, последван от бръмченето на косачка. Рей знаеше, че Грег разчита много на помощта на Кевин за работата в градината. Усмихна се при спомена как я предупредиха да се отнася с момчето — като със собствено дете. В началото на Кевин му беше трудно. Свикнал да бъде обслужван от слуги, той не знаеше дори как да оправи леглото си, но в градинската работа беше неотразим. Обясни й, че е помагал на дядо си във фермата. Днес, на излизане с баща си, спомена, че рамото няма да му пречи да помогне за рождения ден. Тя се надяваше да е така. Кевин имаше подход към Джоуи и приятелите му, а това не беше лесна задача. Тъкмо момчетата привършиха с чистенето и тя изплакна умивалника, когато на входа се позвъни. Рей свали гумените ръкавици и отвори.

— Няма вътрешни травми — рапортува Ник, чаровно усмихнат.

— Браво. Заповядайте да пием кафе.

— Искам да ви поканя на обяд с момчетата — предложи той, влизайки в кухнята. — Утре заминавам рано и ако мога да…

— Благодаря. Много любезно от ваша страна, но организирам парти по случай рождения ден на Джоуи и съм поканила гости.

— Но аз обещах да ти помогна — каза Кевин.

— Ще се оправя сама, а ти излез с баща си. Тук е само днес — и се обърна към Макензи. — Освен ако желаете да ни правите компания? Ще дойдат петнадесет десетгодишни хлапета. Ще бъдем на малкото игрище за голф в клуб „Гуузи Гендър“. Стига да издържите — снижи глас тя. — Но май не бива да ви причинявам подобен шок.

— С удоволствие ще остана. Може и да помогна. Все пак голфът е любимият ми спорт.

— Страхотна идея, татко. Ти ще ме заместиш и аз ще мога да се върна в института — и прочел въпроса в очите им, поясни: — Може да ми дадат работа. Доктор Уилямс каза, че търсят човек да храни дребните животни и да чисти клетките.

— Всичката тази мръсотия? С това рамо? Няма ли да ти е трудно? — изненадано попита Макензи.

— Не. Това са само два часа седмично — лицето на Кевин доби упорит вид. — Доктор Уилямс почти ми обеща и не искам да пропусна този шанс — и се обърна към Рей: — Ако татко ме замести…

— Разбира се, че ще го направя — Ник докосна рамото на сина си.

— Тогава отивам да се преоблека. Доброто впечатление е важно.

Рей забеляза разочарованието, което се появи в погледа на мъжа, когато синът му излезе.

— Дали рамото ще му създаде проблеми? — попита той.

— Изглежда не — Рей му предложи стол, напълни чаша с кафе и я постави пред него. — Прав сте, че понася всичко по-спокойно от нас. Желаете ли сметана и захар? — след това наля и на себе си. — Мислех, че ще се върнете обратно в Пебъл Бийч. Разбрах, че участвате в турнира „Бен Кросби“.

— Да, но ме дисквалифицираха — Ник сви рамене, потвърждавайки думите на Грег. Сто хиляди долара като че бяха нищо.

— Съжалявам. Радвам се, че травмата на Кевин не е сериозна.

— Да. Във всеки случай смятах… — прекъсна го рев на клаксон, последван от профучаването на Грег по стълбите като торнадо, извиквайки, че излиза. После отново се чу трясък, хлопване на врата и вой на стартираща кола.

— Извинете — усмихна се Рей, — но домочадието на семейство Паскал в събота, пък и през другите дни е доста… — в този момент влетя Джоуи, гол, само по слипове.

— Мамо, къде са ми късите панталони?

— Моля за извинение — подсказа му тя.

— Извинете ме моля — издекламира на един дъх Джоуи и отметна назад бретона на дългата си руса коса. — Белите панталони, които ми каза да облека, не са в моя гардероб.

— Може би защото имат крака да ходят — въздъхна тя и отиде в съседната стая, където беше пералнята. Ник се усмихна. Харесваше привлекателните жени с чувство за хумор. Не беше я забелязал снощи, защото беше твърде зает с Кевин. Но сега се очертаваше приятен следобед. Ако се отвори възможност по-късно да поговори и с Кевин… Може би най-после щяха да успеят да проведат един спокоен и приятелски разговор без напрежение.

— Грег твърди, че сте най-големият играч по голф в света! — Джоуи го гледаше прехласнато. — Вярно ли е?

— Не съвсем. Просто се опитвам да стана — отговори Ник.

— Кевин въобще не ни каза.

Никога не би го направил — печално помисли Ник и запита:

— Ами ти, играеш ли голф?

— Аз ли? — Джоуи го погледна скептично. — Аз съм само на десет години.

Тъкмо се канеше да обясни на момчето, че му е време да започне да тренира, когато Рей се върна, носейки добре изгладен чифт бели панталони.

— Забрави! — каза момчето, взе панталоните и бързо офейка.

— Облечи си червената фланелка — извика след него майка му и погледна часовника. — Време е и аз да се преоблека. Връщам се след секунда — излезе, тъкмо когато Кевин се върна отгоре.

— Доволен съм, че мога да те заместя — заговори Ник, гледайки сина си. Момчето изглеждаше здраво. — Сигурен ли си, че искаш да работиш? В момента свикваш с много нови неща, а и счупената ти ръка…

— Това не ме притеснява. Не искам да изпусна тази възможност — после обясни, че желае да влезе в американски университет и Денсби е особено подходящ заради прочутия си ветеринарен факултет. Ако го познават, можеше да го приемат по-лесно.

— Зная за този факултет — Ник усети приповдигнатия дух на момчето. Ако Кевин остане да следва тук… — Да те закарам ли?

— Не е толкова далеч. Мога да отида и сам — и след кратко колебание добави: — Благодаря ти за кучето, татко. Щях да мисля непрекъснато за това, че лежи ранено някъде там.

— Зная.

— Съжалявам за турнира. Нямаше нужда да се разкарваш само за това — Кевин показа гипса.

— Но трябваше да разбера какво се е случило, нали? А ти си по-важен от всяка партия голф, независимо дали го знаеш, или не — Макензи погледна сина си. — До довечера — извика след него той. Беше сигурен, че ще има и други моменти, когато отново ще бъдат заедно. Веднага щом разбра, че Кевин ще учи на разменни начала една година в Денсби, Ник направи всичко възможно, за да се премести близо до него. Прие да участва в седем кръга от шампионата по голф.

Досега пред Кевин нямах конкуренция в лицето на родителите ми и фермата — усмихнато помисли той. Единствен конкурент бе ветеринарният институт. Но трябваше да е доволен, че синът му има добре оформени и градивни интереси, дори ако не съвпадат с неговите собствени. Не желаеше да създава подобен конфликт, такъв какъвто имаше между двамата с баща му. Едва напоследък, след като бе изградил кариерата си, се бяха помирили. Не искаше отношенията им с Кевин да се развият по подобен начин. На баща му трябваше много време, за да се примири с решението на сина си да напусне фермата. Днес Ник вече го разбираше. Колко ли е страдал, като е гледал как единственият му наследник, вместо да помага да съживят западащата ферма, трамбова игрището за голф с дядо си, който я бе довел до това положение? Спомни си колко нещастен и виновен се чувстваше, когато отказа да работи във фермата. Тогава си обеща тържествено никога да не позволи синът му да изпита подобни чувства. Щом предпочита животните пред голфа, нека да опита. Ник отиде и остави в миялната машина чашите от кафето. Усмихна се иронично — никой не бе предполагал, че с голф ще спечели повече пари, отколкото въобще някога фермата им е докарвала, а същите тези печалби от голфа ще я спасят от разорение.

— Много ви благодаря — каза току-що влязлата Рей на стоящия с гръб към нея мъж. — Бих казала, че сте научен на домашен труд.

— Резултат от шотландското ми възпитание. Баща ми вярваше в трудовата етика — обърна се към нея и замря, като я видя в джинсите, които очертаваха добре оформените й бедра.

— Бих го нарекла по-скоро наказание — извини се тя. — Наистина не трябваше да оставате. Мога да се справя и сама.

— Да не спорим. За мен е удоволствие да ви помогна — и наистина Ник мислеше така.

Единствената му цел бе да е близо до сина си. Изобщо не бе очаквал изненада като Рей Паскал — с големите й лешникови очи, леко чип нос и лъскава, по момчешки подстригана, златиста коса, придаваща й омайния вид на фея. Приличаше на джудже, изскочило от вълшебните приказки на майка му.

— Да взема ли колата си? — попита той.

— Не, по-лесно е да пътувате с нас. Стига да издържите. Трябва да взема още две момчета и да се отбия до фурната.

По пътя към игрището му беше забавно да слуша спора между децата — кой да седне до прозореца и кой да избере подаръка. Това бе нещо ново и непознато за Макензи. Разведе се с Ян, когато Кевин беше още бебе. Взимаше го само през лятото, но тогава се провеждаха турнирите и оставяше детето във фермата при родителите си. Сега Кевин порасна и можеше да го придружава на състезанията, но предпочиташе фермата. Макензи въздъхна. Изглежда в рода му наклонностите се предаваха през поколение.

— Съжалявам, но доброволно дойдохте с нас — Рей кимна към задната седалка, откъдето се вдигаше врява.

— О-о, ще оцелея. Просто си мислех за нещо друго.

Скоро пристигнаха в клуба. След малко дойдоха още десет палави момчета с родителите си. Някои от тях познаха Макензи. Той се усмихваше и отговаряше малко разсеяно на комплиментите им. Трудно се поддържаше разговор сред крясъците и смеха на децата. Събирането им подейства като бомба и скоро се пръснаха по цялото игрище. Отчаян, Макензи изсвири силно. Повече от децата се обърнаха.

— Хайде момчета, върнете се обратно! — Ник спря изненадания Джоуи. — Стартът с тук — извика той и видя как Рей Паскал му се усмихна с благодарност, че е взел нещата в свои ръце.

Тя бе впечатлена от твърдото: „Насам, момчета!“, което незабавно въдвори ред и внесе респект. Бе решила, че е плах при контактите си с деца и че определено мястото му не е тук, на малкото приказно игрище за голф. Сега изненадано го гледаше как дава инструкции и подрежда момчетата покрай дупка номер едно, носеща името на игрището — „Снежанка и седемте джуджета“.

— Стикът трябва да се държи по този начин… Правилно… Изчакай… Добър удар, момче! Сега е твой ред — търпеливо обучаваше той всяко дете.

Игрището започваше с очертанията на фигурите на седемте джуджета и завършваше със завой, напомнящ очертанията на ръцете на Снежанка. Момчетата имаха повече пропуски, отколкото успехи, но по някакъв начин Ник успя да ги раздвижи така, че даде възможност в играта да се включи цялата група деца и нетърпеливи възрастни. Той заинтригува момчетата и стимулира състезателния им дух. Рей аплодираше всяко дете и подаваше отскочилите топки. Онова, което наричаше трудна задача, сега я забавляваше особено много. При петата дупка Ник контролираше напълно положението. Джоуи започна да се държи дори прекалено отракано с новия си приятел.

— Ха, бащата на Кевин е бил забавен?! — прошепна той на Рей. — Ще остане ли при нас, докато синът му оздравее, мамо?

— Не, съкровище, заминава утре сутрин.

Бих искал да не тръгва — промърмори момчето.

Рей се усмихна — думите му изразиха и собствените й мисли. Сладостно топло чувство на близост се надигна в гърдите й. Сигурно се дължеше на празничното настроение и необикновената обстановка от рождения ден в присъствието на един добронамерен баща. Но конспиративните погледи, които той й хвърляше, показваха определено чистото му мъжко внимание към нея като жена. Не от слънцето поруменяха страните й. Най-трудна беше последната девета дупка, наречена Джек и Джил — разположена в ниското на хълма. Топката трябваше да мине първо през запълнената с вода вдлъбнатина на Джек, за да попадне в трапчинката на Джил. Само две момчета успяха и то след седмия или осмия опит. Дойде ред на Тод и Рей притаи дъх. Бедното дете нямаше досега нито едно попадение и момчетата го бяха осъдили. Той се поколеба. Рей не го упрекна. Беше закръглено момче, доста тромаво физически и често ставаше обект на подигравка от страна на останалите деца.

— Опитай, синко! — подкани го Ник. — Който не рискува, не печели. Заставаш тук и гледаш топката.

Рей още веднъж бе очарована от нежния окуражаващ тон и търпението, с което Ник обучаваше децата.

Тод го изслуша и изплашеният напрегнат израз на лицето му изчезна. Той се успокои, уверено хвана стика и удари топката с необходимата сила, за да прелети през пълната с вода вдлъбнатина, надолу покрай оградата и да попадне право в сухата дупка, отбелязвайки точка. Ударът на деня! От изненада за миг се възцари тишина, след което избухна залп от овации. С първия удар Тод улучи дупката и отбеляза точка. Рей се усмихна, като видя как подобно на петле, закръгленото момче се изпъчи триумфално и погледът му заискря от гордост. Сърцето й се разтуптя от вълнение.

— Благодаря ви — прошепна тя на Макензи, като поведоха дружината към масата с освежителни напитки. — Тод имаше нужда от окуражаване.

— Зная и се радвам, че успя.

Успехът беше твой, помисли си тя. И не само Тод, но и всяко дете от групата беше повлияно от Ник Макензи. Той беше неоспоримата звезда на деня. Рей погледна високата му атлетична фигура, движеща се с лекота и грация, докато си пробиваше път през момчетата и слушаше сърдечния му смях и шегите с тях. Създаваше впечатление, че всичко това му доставя по-голямо удоволствие, отколкото да бъде на истинско голф състезание, за да спечели сто хиляди долара.

Когато стигнаха до къщи, тя погледна лицето му и сърцето й затуптя не само от благодарност. Той наистина беше красив. Харесваше й небрежно сресаната му гъста черна коса и тихата радост, излъчваща се от тъмносините му очи, плътните устни, чиито ъгълчета като че ли бяха застинали в усмивка. В гърдите й се надигна почти непреодолимо желание да целуне тези устни и да усети… Пое дълбоко дъх, за да потисне емоциите си.

— Заповядайте — покани го тя. — Кевин трябва вече да се е върнал.

В този момент Кевин я посрещна с ентусиазиран вик:

— Получих работата, мамо! О, здравей, татко!

— Страхотно! — каза тя. — Ела да ни разкажеш за това.

— Здравей, Кев. Да знаеш само какви хубави подаръци получих! — обади се Джоуи иззад куп пакети, които държеше в ръце. — Искаш ли да поиграеш с новата компютърна игра?

— Кевин, би ли помогнал първо на Джоуи? Вземи и качи горе придобивките му. Джоуи, игрите после! — добави тя и въведе Ник във всекидневната. Беше забелязала изненадата, пробягала в погледа му, когато Кевин каза „мамо“ и сега искаше да използва случая, за да му обясни.

— Обръщение от рода на „госпожо Паскал“ изглежда доста официално за една временна попечителка, а вродената му деликатност не му позволи да се обръща към мен с малкото ми име, затова избрахме „мамо“. Надявам се да не възразявате.

— Разбира се, че не. Трябва ли? — каза той и се засмя с чудесната си всеопрощаваща усмивка.

По-късно Кевин им разказа, че заради рамото не са му разрешили да се грижи за животните, но са го назначили да работи като секретар на лекарите в института два пъти по два часа седмично. Изглеждаше доволен — все пак щеше да бъде в контакт с животните. Ник и Рей се успокоиха. Като разбраха, че ще върши канцеларска работа. Рей покани Ник на обяд, после отиде да напазарува, оставяйки баща и син насаме.

Когато се върна след два часа, той все още беше там и заедно с трите момчета гледаше предавания по телевизията турнир от Пебъл Бийч. Грег й помогна да разтовари продуктите и й каза:

— Засега води Джеспър Ленди. Ник каза, че е на двадесет и три години и участва за първи път. Дали на дядо бухалката е все още на тавана? Ник обясни, че всеки може участва, стига да отбележи точка.

Какво ли означава това — мислеше си тя, докато подреждаше продуктите. Грег нямаше нужда от друг спорт. Или поне не, докато се води за най-добрия приемник на Елм Хай във футбола. Фантазьор! Всекидневната беше с едно стъпало по-ниско от кухнята и Рей доволна слушаше спортните им коментари, докато приготвяше вечерята. Без да прекъсва заниманието им, тя подреди на кръглата маса за кафе приборите и сервира прясно нарязана маруля със сирене, хамбургер в сос „Тако“, домати, чипс и подправки. Всеки взе чинията си. Рей също се присъедини към тях, седна на пода и докато ядеше, слушаше дискусията. Учудващо бе колко бързо Ник, както вече го наричаха синовете й, установи приятелски отношения с тях. Но не и Кевин. Изведнъж тя осъзна, че момчето почти не участваше в разговора. Странно колко отчуждено се държи с баща си, който завързваше почти роднински отношения с всеки друг. Този очарователен мъж се държеше мило, любезно и установяваше непосредствен контакт дори с напълно непознати хора. Приличаше на покойния й съпруг Том. Тя спря да се храни и крадешком погледна към Ник. Той се смееше на казаното от Грег, показваше екрана и обясняваше играта, а децата поглъщаха всяка негова дума, привлечени от чара му.

И от Том тя бе така омаяна. Срещна го в университета още през първата година и се възхити от него. Той беше също толкова очарователен, любезен и… обичлив. За добро или лошо, родителите й не можаха да се противопоставят на брака й, когато безупречният господин Райт благоволи да й предложи ръката си. Беше така заслепена, че й трябваха години, за да осъзнае какъв амбициозен егоист беше Том. Той се държеше мило само тогава, когато трябваше да създаде добро впечатление и да удовлетвори амбициите си. Не хабеше напразно сили единствено за семейството си. Тя неспокойно се размърда, обхваната от съмнения. Не е ли прекалено лесно да прехвърля вината за проваления си брак върху някой, който не можеше да се защити. Може би и тя не е била най-добрата съпруга. Ако е била, щеше ли Том да иска развод? Защо ли мисли за това сега? Том почина преди девет години и болката от спомена би трябвало да е погребана с него. Както и да е, не бе много любезно да сравнява Ник Макензи с Том. А защо собственият му син се държи така отчуждено и дистанцирано?