Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Big Sky Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Скъпа Джени, Необятно небе

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954–459–766–2

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Джил се взря в изгряващия златен глобус на хоризонта. В очите й пареше болка. Но не от сълзи. Не бе плакала.

Червенината бе от изтощение. Не бе спала. Все още в същите дрехи, тя безброй пъти прекосяваше стаята и се взираше невиждащо в прозореца. Понякога не мислеше за нищо друго, освен за това как се бе чувствала в ръцете на Райърдън. После лудо започваше да мисли как да го накара да се влюби в нея. Но всичко, което й хрумваше впоследствие, бе отхвърляно. Той щеше да прозре всичко така, както бе прозрял предишните й планове.

Изведнъж някой почука на вратата и тя се извърна от прозореца. Не можеше да бъде Кери. Би използвала вътрешната врата. За Тод и дума не можеше да става. Мери?

— К-кой е? — разтреперено попита тя.

— Райърдън — с нисък глас отвърна той.

Прилив на радост проникна в сърцето й. Искаше да се втурне към вратата и да се хвърли в обятията му. Тя запуши устата си с ръка.

— Върви си! — напрегнато каза, като гризеше кокалчетата на пръстите си.

Дръжката на вратата помръдна, но без да знае защо, Джил се бе заключила.

— Затворената врата няма да ме спре, Джил. Отвори я!

Това не бе празна заплаха. И все пак тя се поколеба, преди да отиде до вратата и да завърти ключа. Трябваше да остане спокойна и хладнокръвна. Не биваше да позволява на емоциите, още по-малко на любовта си, да излизат наяве.

Спря пред прозореца. Той беше в стаята, вратата се затвори след него.

— Какво искаш? — настоятелно попита тя.

— Ако си имала проблеми със спането миналата нощ, защо не дойде долу?

Джил остро го погледна през рамо, Райърдън извърна поглед от леглото, което бе непокътнато. Очите му уловиха погледа й и го задържаха, цинична усмивка се появи на лицето му.

— Остави ме, Райърдън — дрезгаво отсече тя. Пое дълбоко въздух, за да възвърне увереността си, от която имаше отчаяна нужда. Ядът оставаше единственият начин, по който можеше да скрие любовта си.

— Не още — с хладна насмешка отвърна той. — Дойдох да ти кажа, че тази сутрин можеш да си преместиш нещата в стаята ми. Имам по-голямо легло и още един шкаф с чекмеджета.

Джил бавно се обърна към него, главата й невярващо се наклони встрани.

— Какво? — изумено прошепна тя.

Той вдигна вежди.

— Мисля, че го казах ясно. Не съм от тия, които се прокрадват и си устройват среднощни срещи.

— Значи само ми уреждаш спането с теб? — тя предизвикателно сложи ръце на кръста.

— Спести ми престореното си възмущение — устата му се изви подигравателно. — Смятам, че приятелката ти Кери е наясно с нещата от живота. Без съмнение ще счита всичко това за романтично, вълнуващо и малко неприлично. Ако предпочиташ, аз ще им обясня.

— И какво ще им обясниш? Че съм ти новата партньорка в кревата, че съм ти любовница или държанка? — студено попита Джил. — Много ще съм любопитна да узная каква длъжност ми предлагаш.

Той надменно вдигна глава, сивите му очи бяха ясни и проницателни като на орел.

— Каквото ти приляга — отвърна Райърдън.

— И за колко време ме назначаваш? — студен сарказъм изпълни сърцето й и за миг облекчи болката. — Докато свършиш с мен?

— Не поставям никакви ограничения във времето, пеперудке — имаше нотка на презрение в гласа му. — Който от нас се умори от другия, може да си тръгне.

— Аха, разбирам — напрегнато каза. — И очакваш с радост да приема предложението ти?

Райърдън бавно се приближи и застана пред нея. Единственото, което Джил успя да направи, бе да остане на място.

Протегна ръка и докосна меката й буза. Нещо вътре в нея се разтопи от ласката му, но за да скрие реакцията си, остана неподвижна.

— Миналата нощ имаше огромно желание да спиш с мен — напомни й той.

Странният блясък в очите му накара сърцето й да подскочи. Нерешителността, сковала я предишната нощ, сега я бе напуснала. При тези обстоятелства имаше само едно нещо, което можеше да направи.

— Да — тихо си призна. — Исках да спиш с мен миналата нощ.

— Да изпратя ли Мери да ти помогне с багажа? — предложи мъжът.

Джил отмести ръката, която все още стоеше на бузата й, и се насочи към центъра на стаята.

— Да, моля те, изпрати Мери — ледено спокойствие прозвуча в гласа й. — Искам да си оправя багажа и да се махна колкото е възможно по-скоро от тая къща.

Стаята изведнъж се изпълни с поразяваща тишина.

— Отлиташ ли вече, пеперудке? — той безразлично се усмихна. — Дори и това е прекалено обвързване за теб, а?

Равнодушният му коментар я ужили. Ако бе показал, по какъвто и да е начин, че не му е все едно, Джил доброволно би отдала и живота си. Тя усети сълзите й да напират.

— И едно последно нещо — с мъка произнасяше думите, — преди да помоля да напуснеш стаята ми. Искам да дадеш съгласието си за сватбата на Тод и Кери.

Той отново застана пред нея, но този път, без да я докосва. Погледът му спря върху кристалната сълза, която заплашваше да падне от тъмнозлатистите й мигли.

— Сълзи — подсмихна се Райърдън. — Това е най-старият женски номер в историята. Сигурно торбата с номерата ти съвсем се е изпразнила, за да опреш чак до този.

Джил се взря в ръцете си.

— Не се съмнявам, че ги намираш за забавни. Не смятам, че можеш да почувстваш каквото и да било, освен собствените си примитивни нужди — пое дълбоко въздух, без да вдига очи. — А също така не познаваш добре брат си, защото, ако го познаваше, щеше да знаеш, че е способен на дълбоки чувства. Той те обича, но няма да позволи дълго да стоиш на пътя към щастието му. Можеш да го заплашваш с пари или с каквото си искаш, но най-накрая той ще се ожени за Кери и ще те намрази. Вероятно не ти пука. Сигурно семейството не означава нищо за теб. И ако това е така, какво значение има какво ще прави Тод с живота си?

— Свърши ли да се месиш? — отсече Райърдън.

— Да — Джил се обърна, раменете й леко се повдигнаха, усети ужасен студ в сърцето си. — А сега би ли си тръгнал? И… и бих предпочела да не те виждам, докато си тръгна.

— Ставаме двама — подигравателно се съгласи той.

Вратата на спалнята се тресна, още една сълза се отрони от миглите й. Джил решително я избърса. Нямаше да плаче, не и когато знаеше, че прави единственото възможно нещо. Тя отиде до гардероба и започна да изважда нещата си. След няколко минути дойде Мери и мълчаливо й помогна, без да са й необходими обяснения за заминаването на Джил.

Когато и последният куфар бе затворен, на вратата се почука. Джил не помръдна, ужасена, че може да е Райърдън. Можеше да се разколебае, ако бе близо до нея. В коридора стоеше Тод.

— Райърдън каза да те отведа у дома веднага щом се приготвиш — тихо съобщи той. — Каза, че сте се скарали — кафявите му очи го издаваха, че знае колко по-сложни бяха нещата.

— Да… добре — с трепереща ръка тя докосна челото си. — Готова съм — колебливо погледна към стаята на Кери.

— Ще обясня на Кери, ако държиш да тръгнеш веднага.

Тя му отправи поглед, пълен с благодарност.

— Благодаря ти, Тод. И на теб, Мери — тя бързо прегърна икономката и като взе един от по-малките куфари, се насочи към вратата.

Тод я последва с останалата част от багажа под ръка и като хвърли поглед към Мери, каза:

— Когато Кери се събуди…

Икономката мило се усмихна:

— Ще й кажа, че като се върнеш, ще й обясниш всичко.

 

 

Пеперудите отлитат и никога не се връщат назад. Джил не се чувстваше много като пеперуда. Съмняваше се дали отново би се чувствала като такава.

Като отмести крак от газта, тя леко натисна спирачките, за да намали скоростта и да завие по заснежения път. Коледните подаръци на седалката се разместиха и тя ги подкрепи с ръка. Не се чувстваше празнично настроена. Надяваше се, че щом стигне у дома при родителите си, братята и сестрите си, ще придобие някакво празнично настроение.

След като се бе прибрала от фермата и бе страдала цяло лято, родителите й очакваха да се е излекувала. Те я разбираха, макар да им бе трудно да повярват, че има мъж, който да не харесва дъщеря им. Разбира се, Джил не им разказа цялата история. Кери бе единствената, която знаеше всичко за случилото се.

Годежът на Кери и Тод бе все още в сила, макар че Тод се бе преместил в Харвард, а Кери бе останала в Хелена. Бяха решили да не се женят до завършването на Кери. Независимо че това означаваше раздяла. Джил така и не събра смелост да попита дали идеята бе отново на Райърдън, но се досещаше, че е така. Името му не се споменаваше от никого друг, освен от Джил.

Тод бе излетял от Харвард, за да прекара Коледа с Кери. Джил ги бе поканила у дома, но Тод бе отказал. Искаше да бъде сигурен, че ще хване обратния полет. Зимните бури бяха непредсказуеми, но той предпочиташе да бъде задържан от снега на летището, отколкото да бъде отдалечен на 320 км. Естествено Кери предпочете да остане в Хелена с Тод, особено след като той й бе дал годежния пръстен на майка си.

Джил докосна пясъчната камея, което висеше на нежна златна верижка около шията й, подарък от Тод за Коледа. То също бе принадлежало на майка му. Спомни си колко учудена бе, като разбра. Дълго го бе държала в ръце, сякаш не искаше да го сложи на шията си.

— Райърдън знае ли, че ми го подаряваш? — попита тя най-накрая. Със студена ръка хвана гърлото си, за да спре тупкането.

Малко след като Тод се бе прибрал в Хелена, бе отишъл да види брат си във фермата. Искаше да вземе годежния пръстен за Кери от бижутата на майка си.

— Да, знае — тихо бе отвърнал той. Очите му се бяха вгледали в замръзналото й изражение. — След като взех пръстена на Кери от кутията, споменах, че искам да ти купя подарък, и Райърдън ми каза да взема нещо от бижутата на мама, което мисля, че ще ти хареса.

Върху опънатите устни на Джил се бе появила насилствена усмивка.

— Много е хубаво, наистина го харесвам — каза тя, докато закопчаваше верижката. — Ще ходите ли с Кери до фермата за Коледа?

— Не, Джил, Кери и аз искаме спокойна Коледа — бе казал той с подчертана решителност.

— Сигурна съм, че Шийна ще му прави компания — Джил бе повдигнала рамене, но ревността дълбоко я проряза.

— Отишла е в Палм Спрингс за празниците. Дойде да види Райърдън, докато бях там — бе обяснил Тод.

По-късно Джил бе събрала целия си кураж, за да попита дали Райърдън бе дал съгласието си за годежа им. Изглежда, да, след като бе разрешил на Тод да подари на Кери годежния пръстен на майка им.

— Да кажем, че просто се примири с факта, че не може да промени решението ми — бе въздъхнал Тод.

Дали Райърдън само временно бе прекратил атаките си срещу годежа? Може и да не бе дал чистосърдечно одобрението си, но поне не бе така упорито против него.

Ами верижката, която носеше, имаше ли тя някакво определено значение? Беше ли косвено и лично извинение? Който бе казал, че надеждата е вечна, определено бе прав — горчиво си помисли Джил. Тя например се надяваше на чудо. Разбира се, Коледа бе времето на чудесата, напомни си тя, така че бе съвсем нормално.

Коледа. Време на семейните събирания и обилните вечери. Джил си представи собствения си дом с гирлянди от елхови клонки навсякъде из всекидневната, столовата и хотела. Баща й окачаше хмел на всеки праг и полилей. А майка й украсяваше камината с чорапи.

Коледното дърво бе винаги огромно, покрито с лъскави гирлянди, памук и играчки. Бяха като стари приятели през годините. Чинии с коледни вкуснотии и купи с разноцветни пуканки се поставяха навсякъде из къщата. Те сякаш обещаваха поне 3 кг отгоре на всеки, осмелил се да ги докосне. Главните щяха да бъдат готови в камината, но огънят щеше да пламне едва в коледната утрин.

Това бе Коледа за Джил.

Какво бе Коледа за Райърдън? Колко ли самотни Коледи бе прекарвал в тази голяма къща? Без семейство, само с Мери Ривърс за компания?

На една отбивка Джил спря и обърна колата в посоката, от която бе дошла. На няколко километра по-назад бе пътят, който щеше да я отведе до фермата. В една от кутиите имаше пуловер за баща й. С малко повече късмет можеше да стане на Райърдън. В друга от кутиите имаше ръчно плетен шал, който можеше да подари на Мери.

Тя тъжно се усмихна. Повече от вероятно бе, че Райърдън няма да сметне това посещение за поредната игра. Искаше й се да го види!

Пътят, който водеше от магистралата до фермата, не бе почистен. Следи от камиони водеха към сградите от другата страна на ливадата. Джил мълчаливо се молеше да не заседне с колата в заснежения път.

В северните райони зимното слънце залязваше бързо. Още бе ранен следобед, а заснежените върхове на планините бяха облени в пурпурен цвят. Джил не искаше да мисли за пътуването си обратно към дома в тъмното.

Къщата се гушеше в защитната прегръдка на заснежените борове и сега изглеждаше още по-голяма и по-празна, отколкото я помнеше. Отдели подаръците от останалите и излезе от колата. Обхвана я напрегнато вълнение.

Събра целия си кураж, преди да отвори вратата. Подсъзнателното й желание да завари Райърдън неподготвен я накара да влезе, без да почука. А може би бе свикнала да влиза направо в къщата, както по време на онези съдбовни седмици през лятото.

Домът бе потънал в тишина. Дори камината не бе запалена. Като събу обувките си, Джил внимателно се ослуша за някакви признаци на живот.

Изведнъж й хрумна, че Райърдън дори можеше да не е тук. Значи Мери Ривърс щеше да е сама. Без съмнение бе в кухнята. Джил бавно изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържала. Може би по-добре щеше да е, ако не вижда Райърдън.

Тишината я накара да върви на пръсти. Като приближи кухнята, долови аромата на готвено и се усмихна.

Ръката й бе на дръжката на вратата, готова да я натисне, когато чу гласа на Райърдън.

— Не ми пука какво готвиш, казах ти, че не съм гладен — отсече той.

— Тогава пийни малко кафе и престани да се зъбиш като мечка — равно отвърна Мери.

— Не се зъбя — напрегнато каза Райърдън.

— Троскаш се всяка минута и това не е зъбене? — сухо се осведоми икономката. — Или се затваряш в кабинета си, или мислиш за онова момиче. Кое точно от двете неща е?

Джил притаи дъх. Тонът прозвуча преднамерено безразлично.

— Какво момиче?

— Джил, разбира се, сякаш не знаеш!

— Не мислех за нея — отвърна Райърдън.

— Така ли? — засече го Мери. — Кога ще престанеш и ще предложиш брак на момичето?

Сърцето на Джил щеше да се пръсне в гърдите й, толкова силно туптеше, че изглеждаше невъзможно да не го чуват.

Шум от дърпане на стол я стресна.

— Това ще е върхът на абсурда — подигравателно се засмя той. Биенето на сърцето й спря почти ненадейно.

— Защо?

— Знаеш защо, Мери — ядосано каза Райърдън. Загадъчното му изказване бе посрещнато от дълго мълчание, сякаш той очакваше коментара на икономката. Горчивина и презрение се доловиха в думите, които последваха. — Спомням си един августовски ден, когато майка ненадейно си тръгна. Бях на 13 или 14. Татко се прибра у дома, след като се бяха сбогували, изглеждаше празен и смазан. Настоях да тръгне след нея, да я върне и да я накара да остане с нас, но той каза, че не може да я задържи насила, нито да я помоли, нито да я застави да остане. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да я обича.

— И беше прав, Райърдън — тихо се съгласи Мери.

— Прав — той се извърна с презрителен смях. — През цялото време, когато тя го напускаше, никога не видях татко да плаче — само когато умря. Тогава стана половин човек. Когато бе жива, ти сама знаеш колко зимни вечери бе прекарвал пред портрета й, а когато почина, невъзможно бе да го накараш да излезе от стаята. Никоя жена няма право да докарва мъжа до такова състояние. Той беше силен и умен и тя нямаше право да го превръща в глупак.

— Тя го обичаше — каза Мери.

— Тя го използваше — намусено я поправи Райърдън. — Ако го обичаше, щеше да остане, където й е мястото.

— Но мястото й никога не е било тук. Изглежда, това е нещо, което така и не успя да разбереш. Без значение колко обичаше баща ти майка ти никога не е била щастлива във фермата. Това не бе нейната среда. А и щом като баща ти толкова я е обичал, не си ли се зачудил защо той не е отишъл в града да живее с нея? — Мери сама отговори на въпроса си: — Щеше да е нещастен, защото мястото му не бе там. Любовта им бе мост между два свята — здрав мост.

— Мама долиташе през моста всяка пролет като пеперуда и отлиташе всяка есен — гласът му бе гневен и дрезгав. — Няма да живея в мрак девет месеца всяка година, както правеше татко. Може да съм наследил проклятието му да се влюбвам в пеперуди, но никога няма да се оженя за такава.

Слабата надежда, която се надигна у Джил, започна да се руши. Бе точно така, както си мислеше и през лятото. Макар че Райърдън я харесваше, той в същото време я и презираше.

— Пеперуди — промърмори Мери, нотка на насмешка се усети в тона й. — Мислиш, че Джил е пеперуда?

— Само си я представи, Мери — горчиво въздъхна той. — Косата й е златна като слънцето, очите й са големи и сини като небето. Толкова е крехка, мога да я скърша на две само с една ръка. Мъжете се захласват по нея, точно както са се захласвали по майка ми.

— Райърдън, ти си сляп!

— О, не — заяви той. — Държах очите си отворени през цялото време и успях да видя всеки капан, който тя постави.

— И откога пеперудите поставят капани? — Джил трябваше да се напрегне, за да чуе тихия глас на икономката. — Джил е много красива, но не е пеперуда. Виж само как се бори за приятелката си. Като върба е, нежна и гъвкава, но не е крехка.

Последва тишина, в която Джил се опитваше да асимилира думите на Мери. Най-накрая и тя стигна до същия извод. Не бе пеперуда.

Тя обичаше не само Райърдън, но и дома, и живота му. Никога не бе имала нужда да се храни от вниманието на другите, както майка му. Заля я дива възбуда.

Тишината бе нарушена от изръмжаването на Райърдън.

— Не знаеш какви ги приказваш.

С широки крачки той отиде до вратата, зад която се спотайваше Джил. Изведнъж й се прииска той да не разбира, че бе подслушвала. Отдръпна се с намерение да излезе отвън, но вече бе твърде късно. Вратата широко се отвори.

Райърдън рязко се спря.

Дръзкият гняв, изписал се по лицето му, бързо се промени в поразяващо учудване. Чертите му останаха заплашителни. Джил несигурно премигна. Невъзможно бе това да е мъжът, чийто глас бе чула да казва, че я обича. Нямаше дори искрица радост в студените му сиви очи поради това, че я вижда.

— Какво правиш тук? — студено попита той.

Пръстите й неволно стиснаха пакетите.

— Коледа е… — колебливо започна тя.

Погледът му се насочи към веселите опаковки на подаръците.

— Махай се, Джил — каза той със същото смразяващо спокойствие. — Не искам нищо от теб.

Смразена от студената му заповед, Джил се олюля, готова да я изпълни. В същия миг някакъв глас я предупреди, че това бе последният й шанс. Ако го изпуснеше сега, друг нямаше да има.

— Наистина… — тя спря, за да прогони треперенето в гласа си. — Наистина ли го мислиш, когато каза, че ме обичаш?

— Подслушваше ли? — той вдигна дръзко вежди. Джил мълчаливо поклати глава. — Да, наистина — призна Райърдън. — Но това не променя нещата.

— А трябва — трескаво пое въздух, направи крачка към него, после още една, като през цялото време напрегнато търсеше по лицето му някакъв белег за любовта му. — Наистина се опитвах да те изиграя и да те подлъжа, наистина правех всички тези неща, в които ме обвиняваш, но никога не съм възнамерявала да намесвам чувствата си. Райърдън, трябва да ми вярваш. Все пак кой е чувал пеперуда да се връща, и то през най-голямата зима — тя направи слаб опит да се пошегува, но шегата й увисна, след като той остана непреклонен. — Никога не съм си помисляла, че ще се влюбя в теб. Просто се случи. Обичам те.

Той се протегна, взе пакетите от ръцете й, хвърли ги на масата в хола, после я взе в прегръдките си и остави пламтящите си очи да говорят. Като покри устните й с жадна целувка, той я повдигна и я отнесе във всекидневната.

Измина доста време, преди да си кажат нещо различно от неясните любовни думи. Джил се бе сгушила на гърдите му, а той бе полулегнал на канапето. Биенето на сърцето под главата й бе най-божествената мелодия, която някога бе чувала.

— Мислиш ли, че наистина го е обичала? — промълви Райърдън.

Джил забеляза, че наблюдаваше портрета.

— Да. Дала му е цялата любов, на която е била способна.

Ръцете му се обвиха около нея.

— А ти, скъпа, обещаваш ли да ми дадеш цялата любов, на която си способна?

— Да — страстно прошепна тя. Пръстите й се плъзнаха по лицето му и милваха грубите черти, които тя толкова много обичаше. — О, Райърдън, това ще е най-лесното обещание в света, което ще мога да спазя.

— Аз сигурно ще съм много ревнив и властен и ти ще започнеш да ме мразиш — язвително се усмихна той.

— Едва ли ще си по-ревнив от мен — тя прокара пръст по лицето му. — Иска ми се да не се налага да тръгвам. Скъпи, моля те, ела у дома! Ще пътуваме заедно и ще видиш семейството ми.

Той отмести ръката й, хвана брадичката и повдигна главата й, за да я целуне страстно по устните.

— Не възнамерявам да те изпускам от погледа си — гласът му потрепери от възбуда, блажена тръпка премина по кожата на Джил. — Ще се оженим, когато сме при родителите ти, и ще бъдем съпруг и съпруга, преди да е дошла Нова година.

Джил светна:

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен?

— Сигурен? — сивите му очи, топли и трептящи от живот, погалиха лицето й. — Нима смяташ, че ще ти направя още едно евтино предложение като предишното? Трябва да си призная, че предложението ми онази сутрин бе евтино, но когато влязох в стаята ти, знаех, че трябва да те имам. Това, което не осъзнавах, бе колко много те искам… завинаги. Разбрах го през следващите шест месеца. Освен това трябва да се оженя за теб, за да прогоня духа ти от къщата. И представа нямаш какво е да те чувствам всяка вечер в спалнята си.

— Мисля, че имам представа — промълви тя и се сгуши още по-дълбоко в прегръдката му. — Нямам търпение да кажа на Кери, че ще се женим.

— Не съм и очаквал, че ще изпреваря Тод пред олтара — засмя се Райърдън.

Очите й бяха полузатворени, с наслада отпиваше от мечтания блян да бъде в прегръдките му. Обичана. Внезапно клепките й потрепнаха напрегнато:

— Райърдън, ами колежът? Имам още половин година до получаването на дипломата си.

За миг той стана сериозен, отдръпна я от себе си и като се изправи, отиде до камината.

— Не искаш да се връщам, нали? — попита тя, като седна и тъжно се загледа в широките му рамене.

— Не, не искам да се връщаш! — гневно отсече Райърдън. — Току-що те намерих. Нима е възможно да искам да те пусна?

Джил напрегнато преглътна. Знаеше каква болка преживява Райърдън в момента.

— Добре де — тя наведе глава, тъмнозлатистата й коса се разпиля и скри егоистичното разочарование, изписало се на лицето й. — Ще напусна! Наистина, няма да имам нищо против.

— Не, по дяволите! — той остро се обърна към нея. — Ще завършиш колежа. Няма да ти позволя да напуснеш.

— Не знаеш какви ги приказваш — главата й се вдигна и тя невярващо се вгледа в неумолимия му поглед.

— Това са само няколко месеца. Аз… ще се преместя в града.

— Ще го намразиш — поклати глава Джил.

— Ще изтърпя — той се върна до канапето, хвана я за раменете и я изправи на крака. — Но не мога да изтърпя и ден без теб.

— Нито пък аз — тя сложи ръце на лицето му. — Но няма да те оставя да напуснеш фермата. Твърде много те обичам, за да те моля за такива неща, Райърдън — тя рязко си пое въздух, неочаквано компромисът сам дойде. — Знам какво ще направя. Ще прехвърля документите си в университета в Дилън и ще се прибирам всеки ден във фермата.

Устата му тъжно се сви:

— И ще се побърквам от притеснения за теб, че ще шофираш сама.

Джил обви с ръка шията му и подканящо повдигна лице към неговото.

— Но ще си бъда у дома всяка нощ, скъпи!

Край
Читателите на „Необятно небе“ са прочели и: