Джанет Дейли
Необятно небе (5)

Пета глава

Нечетният брой на хората бе причина Джил да се озове сама от едната страна на продълговатата маса срещу Тод и Кери, а от двата края се бяха разположили Райърдън и Шийна — като домакин и домакиня. Говореше предимно Шийна, разказваше някакви остроумни историйки за живота във фермата.

В основата си всичко, което разказваше, бе свързано или с Райърдън, или с Тод и неизменно подчертаваше близостта си с домакина.

По-късно във всекидневната Шийна, като действаща домакиня, седна на канапето пред сребърния сервиз за кафе, а Райърдън се присъедини към нея. Тод и Кери седнаха на двата стола срещу канапето. На Джил й оставаха две възможности. Едната бе изключена, тъй като означаваше да седне на канапето до Райърдън. Като взе порцелановата чашка и чинийка от Шийна, Джил се настани на стола, встрани от кръга им.

Отвътре кипеше, но успя да се държи спокойно и хладнокръвно. Нямаше намерение да се включва в разговора или да привлича вниманието върху себе си по какъвто и да било начин. Райърдън очакваше от нея точно обратното.

С облекчение откри, че Кери не е изолирана, благодарение на въпросите, които Шийна й задаваше за детството, колежанския живот и ученето. Кери говореше тихо, тъй като бе сред непознати, но отговаряше без колебание, факт, който мислено аплодира.

— Тод, ще трябва да покажеш на Кери басейна на бобрите — заяви Шийна и погледна към брюнетката, след като бе дала нареждането. — Не е далеч от къщата, ще си направите хубава разходка, а пък и басейнът е добър за плуване. Водата е малко студена, тъй като снеговете от планините се оттичат там, но за сметка на това пък природата е идеална. Това е нещо, което можеш да правиш, докато Тод работи. Можеш да плуваш, нали?

— Ами всъщност не мога — неловко отвърна Кери. — Така и нямах възможност да се науча, докато бях по-малка.

— Какво ще кажеш за езда? Сигурна съм, че Райърдън ще ти намери кротък кон. Ще се наслаждаваш на следобедната езда сред откритите ливади…

Шийна леко се усмихна. От своя ъгъл Джил не успя да прецени дали усмивката бе породена от задоволство, или бе израз на учтиво разбиране. Последното изглеждаше малко вероятно. Райърдън се бе облегнал на канапето, очевидно бе доволен, че не предлага идеи за прекарване на свободното време през деня.

— Във всеки случай… — липсата на ентусиазъм у Кери относно язденето й бе безразлична — … знам, че ще има моменти, когато просто ще ти се иска да се махнеш от ранчото. Съвсем спокойно можеш да идваш при мен по всяко време. Позволих си лукса да си построя тенис корт в задния двор. Това е моя стара страст. Дори и да ме няма, ако решиш да го използваш, си добре дошла.

Още по-силна руменина изби по бузите на Кери.

— Много мило от ваша страна, че ми предлагате, но се страхувам, че не знам как се играе тенис. Виждате ли, нямам никаква склонност към спорта.

Устните на Джил леко се разтвориха от осенилото я откритие. Как можеше да е толкова сляпа? Райърдън изобщо не се бе стремил да изолира Джил от групата и да я накара да се чувства нежелана. Искаше тя да е настрана от Кери, докато той деликатно посочва на Тод колко малко допирни точки имат.

— Боже, Кери — възкликна Шийна с язвителен смях, — не знаеш да плуваш, нито да играеш тенис. Не обичаш да яздиш, какво ще правиш тук един месец? Ще подивееш, ако прекарваш дните си сама в къщата!

— Забравяте, че Кери не е сама — чашката шумно подрънкваше в чинийката, докато Джил я оставяше върху малката масичка до стола си. Сините й очи открито се сблъскаха с металния блясък в погледа на Райърдън. — Сигурна съм, че ще си намерим много неща за правене през деня.

— А аз с нетърпение ще забавлявам Кери вечерта — вметна Тод; предишното му несигурно изражение бе заменено с усмивка. — Утре сутрин ще ти покажа фермата, така че да не се загубиш, ако излезеш на разходка. Уговорих с Мери да ни приготви една кошница с хапване за следобеда. Бобровият басейн ще е идеално място да похапнем.

— Това ми харесва — промълви Кери и колебливо отвърна на топлата му усмивка.

Райърдън се наведе напред и си взе цигара от пакета на масата.

— Страхувам се, че няма да е възможно — спокойно каза той. Безизразният му поглед бе насочен към пламъка от клечката, който поднесе към цигарата си. — Точно сега имам недостиг на хора и няма да мога да ти дам няколко дни за отпускане след семестъра, Тод. Ще трябва да си накрак в ранни зори.

— Какво? — изведнъж лицето му се намръщи. — Защо нямаш хора? Кой не е тук?

— Том Менсън. Уволних го заради пиенето миналата седмица.

— Том открай време обича бутилката и двамата го знаем — кафявите очи на Тод потъмняха подозрително. — След като през цялото време сме си затваряли очите за това, защо изведнъж го уволни?

— Миналата седмица едва не подпали плевнята. Нямах намерение да му дам втори шанс, за да успее — равният му поглед искаше да предизвика Тод. Но освен да свие уста в знак на възмущение, Тод не отвърна нищо, а само се обърна към Кери.

— Съжалявам, скъпа. Предполагам, че това реши нещата.

— Всичко е наред — увери го Кери, ръката й най-накрая спря нервно да навива косата й. — Ще го направим друг ден.

— Като говорим за другите дни — Шийна погледна златния часовник на ръката си, — няма кой знае колко време до утре, а аз, за беда, все пак ще шофирам до нас. Ще си взема дрехите и другите неща от спалнята.

Чия спалня — тайничко се зачуди Джил, докато жената се изправи мързеливо на крака. Случайно погледът и се спря върху Райърдън. Част от ненавистта й към Шийна Бентън явно се бе изписала на лицето й, защото грубата му уста се изви в лека усмивка.

Тод несъзнателно наруши предизвикателната им размяна на погледи, като попита каква ще е програмата за следващия ден. Разговорът между двамата относно работата във фермата продължи до повторната поява на Шийна на вратата.

— Лека нощ на всички — котешката й усмивка се плъзна край всички и се спря върху Кери. — И запомни, ако се почувстваш сама, обади ми се или направо ела. Радвам се, че се запознахме. И с вас също, госпожице Рендъл — това бе добавено сякаш с преднамерена умисъл.

— Беше много мило от ваша страна, че ни посрещнахте, госпожо Бентън — лицемерно отвърна тя.

За един кратък миг очите на Шийна се присвиха:

— За мен бе удоволствие. Райърдън — като го погледна, веждата й се изви нагоре, — ще ме изпратиш ли до колата?

Той се изправи. Задушаващото напрежение, което бе обхванало Джил, я напусна заедно с него. Не бе усетила колко вдървено бе държането й, докато не си пое свободно дъх. Във въздуха се носеше някаква недоизказаност, причинена може би от бездействието. Джил знаеше, че Тод и Кери нямаше да имат нищо против, ако ги оставеше сами. Дори биха се зарадвали.

— Мисля да занеса чашите в кухнята — съобщи тя, без да получи някакви възражения в отговор.

Кухнята бе голяма и просторна, в центъра имаше голяма стара маса и дървени столове с извити облегалки. Независимо от модерното оборудване, стаята запазваше старинния дух на къщата.

Мери Ривърс отхвърли предложението на Джил да й помогне с измиването на чинийките и чашките, като твърдеше, че това не изисква два чифта ръце. Джил постоя за известно време настрани. Говореха си с погледи.

Джил бе сигурна, че първото й впечатление от икономката бе правилно. Тя бе сърдечна, приятелски настроена жена и Джил я харесваше. Надяваше се чувствата да са взаимни.

Като приближи до дъното на стълбите в коридора, външната врата се отвори и Райърдън влезе вътре. Нервите й моментално се напрегнаха. За секунда Джил забави крачките си, но после продължи напред, погледът й студено се плъзна по надменното му изражение.

— Много рано си лягаш — подигравателно каза той.

Джил се спря на първото стъпало, но не се обърна, ръката й бе опряна на лъскавите перила.

— Дълъг ден беше — наум добави, че и месецът обещаваше да е дълъг, особено ако тази вечер бе пример за това какво ги очаква по-нататък.

— Нещо не е наред ли, госпожице Рендъл? — отново подигравателно задоволство се усети в гласа му. За един миг се качи по стълбите и застана до перилата така, че погледите им се изравниха.

— Не, нищо — тя вдигна рамене, очите й хвърляха искри. В ъгълчетата на устните му се забелязваше отпечатък от червило. — Би трябвало да посъветваш госпожа Бентън да избърсва червилото си. Тогава няма да се отпечатва така!

Гънките около устата му се очертаха още по-силно, но Райърдън не направи никакъв опит да се избърше.

— Вечерта не беше много забавна за теб, нали? Свикнала си да има куп обожатели около теб, сигурен съм, но светилниците понякога ръждясват. Може би след месец ще свикнеш.

Това бе един от онези ужасни моменти, когато думите не достигаха на Джил. Час след това може би щеше да се сети за някой рязък отговор. Но сега кипеше от безсилен гняв и не успя да прикрие треперещия си глас.

— Ако обичаш, кажи на Кери, че съм уморена и съм се качила в стаята си.

— Разбира се — Райърдън наведе глава. Язвителната му усмивка оспорваше извинението й.

Краката й трепереха, но все пак успяха бързо да я заведат до стаята й. Макар че не бе изморена, тя си сложи нощницата и се пъхна в леглото си.

По-късно чу Кери и Тод да си пожелават лека нощ в коридора, чу затварянето на съседните им врати. Изглежда, доста време бе стояла будна, преди да заспи, но така и не чу Райърдън да се качва по стълбите.

След седмица животът във фермата стана еднообразен. През деня Джил имаше много удоволствия. Сутрин двете с Кери често излизаха на изследователски разходки, откриха бобровия басейн и други места, но винаги гледаха да са около сградите на фермата. Следобедите мързелуваха на слънце или пък помагаха на Мери, ако тя им позволеше. Това не бе наложено ежедневие, а желана промяна след напрегнатата колежанска програма в училище.

Шийна се отбиваше, както Джил очакваше. И двете й посещения съвпадаха с времето, когато Райърдън бе в къщата — всичко бе добре обмислено, Джил бе сигурна в това. Нито една от визитите не промени мнението й за тази жена.

Част от удоволствието за Джил произтичаше от факта, че Райърдън напускаше къщата по изгрев-слънце. Също и Тод, разбира се. Обикновено бе почти вечер, когато се прибираха. Само три дни стана така, че бяха близо до къщата и се върнаха за обяд — събитие, което Кери очакваше с нетърпение, а Джил — с ужас.

За щастие вечерите бяха кратки. Райърдън и Тод се прибираха, къпеха се след работния ден, вечеряха и вече беше време за лягане. И все пак времето, прекарано в компанията на Райърдън, бе повече, отколкото Джил искаше. Постоянно я ядеше с дума или поглед, бе решил да я извади от кожата й. А Кери все едно не съществуваше.

И след като причината за това посещение бе явно Райърдън да опознае Кери по-добре, безразличието му вбесяваше Джил, но тя бе безпомощна да направи каквото и да било по въпроса.

 

 

Лъскавото стъкло на прозореца във всекидневната един ден загуби обичайния си бляскав цвят. Гръмотевични облаци скриха планинските върхове и съвсем затулиха слънцето.

Едрите капки, които започнаха да удрят в прозореца, се превърнаха в пороен дъжд. Разсечените мълнии бяха последвани от тътнещи гръмотевици, от които стъклата на прозорците зазвъняха.

Тод се бе втурнал в къщата сам преди повече от 15 минути, мокър до кости. Джил изобщо не я интересуваше къде е Райърдън. Беше се свила в ъгъла на канапето във всекидневната и се взираше в портрета над камината, чудеше се как бе възможно тази хубава жена да роди двама толкова различни синове.

— Къде е Кери? — Тод влезе във всекидневната, като напъхваше чистата си риза в панталоните.

Косата му все още бе влажна. За миг приликата между двамата братя я порази. И веднага изчезна, щом Джил срещна приятелския му поглед.

— В кухнята, приготвя ти топъл шоколад — отвърна тя.

— Тази жена ще стане прекрасна съпруга — въздъхна, като се отпусна на стола срещу канапето. Чу се зловещо пропукване на мълния. — Дъжд, дъжд, дъжд! — усмивка на задоволство се появи на лицето му. — Бях започнал да мисля, че никога няма да имам свободен следобед. А ти, Джил, какво прави през този прекрасен дъждовен ден?

Погледът й се плъзна към портрета.

— Четох — разсеяно отвърна тя, макар че книгата бе пъхната под възглавницата от доста време. С внезапно любопитство тя се обърна към Тод. — Мога ли да ти задам един неудобен въпрос?

— Питай, пък аз ще реша дали да отговоря или не — усмихна се той, видимо освежен и във весело настроение.

— Портретът на майка ти все още виси над камината. Не спирам да се чудя защо — тя наклони глава на една страна, като наблюдаваше как дяволитата усмивка на Тод повехна, той се обърна към портрета. В погледа му имаше тихо възхищение. — Тя и баща ти са били разделени близо 18 години, нали?

— Виси тук, откакто се помня. И разделени не е точната дума — Тод замислено се облегна на стола си. — Те живяха отделно, което е малко по-различно. Девет месеца от годината мама и аз живеехме при баща й, лятото идвахме тук.

— Всяка година?

— Всяка година — кимна той. — Събуждах се сутрин в Хелена и мама ми казваше, че отиваме във фермата. Никога не се обаждаше предварително да каже, че идваме, но не помня случай татко да не е бил тук, за да ни посрещне. Трудно е да се обясни колко много се обичаха, при това искрено. И всяко лято бе като меден месец. Смееха се, шепнеха си и татко винаги си открадваше по някоя друга целувка. Не мога да ти кажа колко пъти съм ги виждал просто да се взират в очите си. И после, през някоя августовска утрин, мама казваше, че се връщаме при дядо.

— Но защо? — обърка се Джил. — Искам да кажа, ако са се обичали толкова много, защо са живеели отделно?

Той си пое дълбоко въздух и се загледа в портрета.

— Мама не понасяше отдалечеността на фермата. Имаше нужда от хора около себе си. Беше общителен човек. Искаше да среща нови лица. Спомням си, че ми казваше как се молела нещо да се счупи, докато бяхме там. Нямало значение какво, стига да се наложи някой да дойде и да го поправи, така щяла да си побъбри с някой непознат дори и за час. 8 години е продължавала да се надява, че ще се приспособи. Най-накрая не издържала повече.

— Цяло чудо е, че са продължили да се обичат през всичките тези години. Една такава деветмесечна раздяла всяка година би била огромно изпитание за всяка връзка — заключи тя, като изумено поклати русата си глава.

— Татко идваше в Хелена всяка Коледа за няколко дни. До шестнадесетата си година и Райърдън идваше. Миналия ден, като пътувахме насам, ме попита какъв е бил Райърдън като дете — Тод неволно се намръщи. — Мисля, че до известна степен вярваше, че мама е изоставила и него, и татко, макар че много добре съзнаваше желанието й той да живее при нея. Никога нищо не ми е казвал за това, но знам, той мислеше, че тя си има любовници. Никога е нямала, Джил. Не можеш да криеш такова нещо осемнадесет години, дори и от едно малко момче, а аз живеех с нея през цялото време. За нея съществуваше само един мъж и това бе баща ми. Това тяхното бе много специална и странна любов, но много силна.

— Сигурно е било така — съгласи се Джил, взирайки се в портрета.

— Знаеш ли как я наричаше татко? Неговата пеперуда.

Всичко в Джил сякаш застина. Студени тръпки сковаха сърцето й, въздухът в дробовете й секна. Вцепенение се разля по краката и ръцете й. Причината за горчивата омраза и презрение на Райърдън към Джил бе болка от детските му години.

— Ето те и теб, Тод — щастливият глас на Кери се чу откъм отворената врата. — Приготвих ти топъл шоколад. Реших, че ще искаш нещо сгряващо, след като си се намокрил така.

— Напомни ми да се оженя за теб — намигна й Тод, като хвана ръката й, докато тя оставяше чашата върху ореховата маса между двата дървени стола.

— Ще ти напомня — Кери се засмя, но смехът й изведнъж секна.

Удари гръм и стените потрепериха.

— Тод! — Джил едва не подскочи от канапето.

Гръмотевицата бе заглушила последователното отваряне и затваряне на външната врата. Райърдън стоеше на прага със сравнително сухи дрехи. Влажните краища на ръкавите и яката му го издаваха, че е бил с шуба.

— Само защото вали, не означава, че няма работа за вършене — остро каза той.

Джил сведе поглед встрани от проницателните му очи. Цялото й същество реагира на присъствието му със застрашително напрежение.

— Току-що си сложих сухи дрехи — измърмори Тод в знак на протест.

— Ако беше взел шубата си, нямаше да се намокриш — бе студеният отговор. — Хайде, можем да наточим остриетата на косачката.

— Ето как свършва свободният ми следобед — като въздъхна, Тод се изправи от стола и извинително се усмихна на Кери. — Благодаря за какаото, скъпа, но се страхувам, че няма да мога да го изпия.

Когато вратата се затвори зад двамата, сподавена въздишка се отрони от устните на Кери.

— Ето, Джил, изпий го. Не го искам.

Чашата стоеше на масата пред канапето.

— Хей — скара се Джил на отчаяната физиономия на приятелката си. — Това не е краят на света. Тод ще се върне.

— За вечеря — Кери пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се отправи към прозореца.

— Още когато идвахме, ти знаеше, че той ще трябва да работи — напомни й Джил.

— Да, знаех — увисналата й брадичка се повдигна и тя се загледа невиждаща през мокрия прозорец.

— Не позволявай на времето да ти разваля настроението. Защо да не запалим огън в камината? Това би трябвало да прогони тъгата.

— Не е така — Кери уморено извърна глава от прозореца. — Не си ли забелязала?

— Да съм забелязала какво?

— Тук сме от седем дни и през цялото време съм била с Тод за няма и час общо. Работи от сутрин до здрач, никога няма свободно време, а през вечерите обикновено брат му е наоколо.

— И аз също — тихо вметна Джил.

Изведнъж осъзна, че толкова настойчиво искаше да се отдалечи от Райърдън, че не се бе замислила над желанието на Тод и Кери да останат сами.

А това бе една от основните причини за пристигането й.

— Не те виня — бързо я увери Кери.

— Знам, но може би има нещо, което бих могла да направя, за да можете двамата с Тод да прекарвате известно време заедно.

— Де да можеше! — Кери изразително повдигна вежди.

Изненадващо, но възможността сама дойде още същата вечер. Джил бе преднамерено мила с Райърдън, не прекалено, разбира се, защото той можеше да заподозре плана й. Тя се опитваше да избягва недомлъвките, като задаваше въпроси, които не бяха твърде лични.

Когато и четиримата станаха от масата, за да пият кафе във всекидневната, какъвто бе обичаят, Райърдън погледна през потъмнелите от нощта прозорци.

— Дъждът спря. Ще трябва да излезем и да проверим добитъка утре.

— Не вали ли? — повтори Джил, като реши да не пропуска възможността. — Ако тримата нямате нищо против, мисля, че ще пропусна кафето. След като бях в къщата цял ден, една разходка ще ми дойде много добре. — Райърдън беше зад нея, така че не видя как тя намигна на Кери.

— Разбира се, излез — отвърна Кери. Скрита искрица на разбиране просветна в кафявите й очи.

— Ще си взема пуловера — Джил се отправи към стълбите, но се спря. — По-добре да видя дали Мери има фенерче, за да го взема. Не искам да се спъна в нещо и да си счупя крака.

— Ще дойда с теб — каза Райърдън.

— Няма нужда — бързо отказа тя. — Добре съм си сама, честно!

— Сигурен съм в това, но и аз искам да изляза по същите причини — лицето му изглеждаше надменно.

Джил се поколеба, нарочно си придаде вид, че иска да поспори по въпроса. Райърдън не беше така лесен за манипулиране, както бяха повечето мъже, които познаваше.

— Добре — предаде се Джил, след като остави преценяващите му очи да задържат колебливия й поглед. — Ще си взема пуловера.

Като слизаше по стълбите с пуловера в ръка, пулсът й лудо се ускори. Отдаде го на обезпокоителните сиви очи, които следяха всяка нейна стъпка. Използвала бе времето набързо да среше косата си и да сложи малко гланц на устните си.

Знаеше добре, че представлява съблазнителна гледка. Този път, за разлика от миналия, го бе излъгала, бе наблегнала на съблазнителността, а не на невинността. Може би Райърдън ненавиждаше пеперудите, но беше човек — Шийна го бе доказала.

С леки стъпки тя прекоси коридора и мина през вратата, която той държеше отворена. Джил се отправи надолу по стълбите към каменната пътека. Поемайки по алеята, се престори, че не забелязва мъжа, който на крачка вървеше зад нея.

Неравната пътека през ливадата не бе случаен избор. Тук тя щеше да върви точно под лунната светлина, сребристият лунен блясък щеше да улови лъскавите й устни и да подчертае светлината в косите й.

Очите на Джил обхванаха панорамата. Не бе нужно да се преструва на възхитена от нощната красота. Непълната луна бе точно срещу тях, светлината й засенчваше звездите по тъмното небе. В далечината се виждаха буреносните облаци, тук-там проблясваха светкавици.

— Красиво е — промълви тя сякаш на себе си.

— Да.

Сухият цинизъм стресна Джил. Един поглед към отсечения му профил й подсказа, че той не бе трогнат нито от красотата на нощта, нито от нея. Изражението му бе неподвижно, макар че луната бе смекчила грубите линии и му бе придала опасен и безмилостен чар.

Джил бе забравила колко висок бе той и че добре сложената му фигура създаваше погрешното впечатление, че е слаб. Редом до него, усещаше силните мускули на ръцете, гърдите и бедрата му.

— Не мислиш ли, че е красиво? — двамата се спряха. Джил се озадачи от студения му отговор.

Кибритена клечка пламна в края на цигарата му и веднага бе изгасена. Сребърният му поглед се плъзна по лицето й, очите му студено отразяваха образа й.

— Просиш си комплимент ли? — подразни я той.

— Комплимент? — учудено повтори тя.

— Не се ли предполагаше, че трябва да съм поразен от красотата ти на лунна светлина? — устата му се изви в подигравателна усмивка.

В очите й проблесна гняв. Тя решително се обърна.

— Не — гласът й бе спокоен и напълно безразличен.

С леки стъпки продължи напред, усещаше несигурния му поглед — много добре знаеше, че бе възнамерявала да предизвика някакво възхищение. Но по-скоро би умряла, отколкото да си го признае.

— Не трябва ли да говорим за Тод и Кери? — саркастичната нотка в гласа му удари като с камшик опънатите й нерви.

Джил продължи да върви, втренчила се в планинската ливада, без да вижда нищо.

— Ако ти искаш — тя безразлично повдигна рамене.

— Не е ли това причината, поради която ме покани с теб?

— Не съм те поканила, Райърдън. Ти се самопокани — напомни му тя, като хвърли самодоволен поглед през гъстите си мигли.

Устните му се извиха саркастично.

— Знам, че искаше да дойда с теб. Просто не можах да се сетя защо — прозрачен облак дим се издигна напред, тънката нишка, която остана, сякаш чакаше да учуди Джил.

— Причината да се разходя, е свързана единствено и само с желанието ми да съм на свеж въздух — надменно се защити тя. Извърна глава и го погледна с бляскавите си очи. — Вечерта е твърде тиха, за да започвам спор с теб.

— Цялата вечер бе толкова тиха. Защо, Джил? — сухото произнасяне на името й накара стомахът й да се свие.

— Вече ти казах.

— Каза причината, но не каза истината.

Дотук бе доста проницателен.

— Защо ти не ми кажеш каква е истината — предизвика го тя.

— Мисля, че едно красиво момиче като теб е свикнало на големи тълпи обожатели от другия пол. След седмица тук може би имаш нужда от мъжка компания — подигравателно подхвърли Райърдън. — Един обичаен флирт, за да си във форма.

— И се предполага, че поради тази причина съм те подмамила да дойдеш с мен? — запита тя, като вдигна глава; косата й бледо светеше на лунната светлина.

— Избра романтична обстановка — подразни я той. — Разходка на лунна светлина по пътека, която ни отвежда далеч от къщата. — Наистина бяха сами, заобиколени от ливади и лунна светлина.

— Ако това са ми били намеренията, със сигурност щях да избера мъж, който поне малко ме харесва. Ти много ясно показа ненавистта си към мен.

— Напротив, много ми харесваш. Дори мисля, че си една малка изобретателна вещица — устата му се изви в тъжна усмивка, докато лениво разглеждаше вдигнатото й нагоре лице. — Но това не намалява желанието ми да правя любов с теб. Ти си много красива жена.

Студени тръпки я полазиха, като чу откровеното му признание.

— Запази си комплиментите за Шийна. Сигурна съм, че тя ще ги оцени повече, отколкото аз — остро отвърна Джил и се обърна настрани.

С двата си пръста той хвана брадичката й и отново я обърна към себе си.

— Ревнуваш, а? — дрезгаво й се присмя Райърдън, очите му искряха над пламналите й бузи.

Тя се дръпна от ръцете му.

— Ти си подъл, груб…

Блясъкът в очите му стана стоманен, сграбчи я с една ръка през устата, като прекрати тирадата й с бързината на режещо острие. Ръцете й се вдигнаха да откопчат пръстите му, но той я притегли към гърдите си.

— Чудя се колко време ще мине, преди да загубиш търпение — той бавно отмести ръката й. — Можеш да викаш колкото си искаш. Няма никой наоколо да те чуе.

— Пусни ме! — изсъска Джил.

Райърдън студено се усмихна, прокара пръсти през косата й, за да не може отново да се отскубне. Устните му се приближиха към нейните. Джил не можеше да направи нищо, за да ги избегне. Приглушен стон се изтръгна от гърлото й, когато устните му докоснаха пулсиращата й шия.

— Ако трябва, привидно се отбранявай — подигравателно се засмя той. Сърцето й съвсем щеше да изскочи, когато той захапа ухото й. — Знаем, че очакваше това да се случи.

— Не — отрече тя.

Той плъзна устни по бузата й; топлият му дъх галеше кожата й.

— Защо иначе ще искаш да дойда с теб? — грубо и самонадеяно се усмихна.

Тревожната близост на устата му, която чувствено я докосваше, без да я целува, омаломощи Джил. В тялото й се породи чисто физическа реакция.

— Недей — промълви тя, някъде вътре в нея изригна огън. — Напуснах к-къщата, защото исках уединение…

— Естествено — съгласи се той.

— Не! Уединение за Тод и Кери — отчаяно обясни Джил. — Помислих си… че е хубаво да прекарват известно време сами. Ето защо исках да дойдеш с мен.

Той изправи глава, като повдигна веждата си в знак на удовлетворение.

— Сега вече знам истината — промърмори той и охлаби ръцете си така, че тя можеше да се освободи.

Втренчена в него, Джил прехапа устната си, която все още гореше от близостта му.

— Изигра ме, нали? — обвини го тя с равен тон. — Никога не си възнамерявал да ме съблазниш.

— Бих ли могъл? — линиите около устата му се засилиха.

— Не! — тя се обърна.

Тялото й още трептеше от усещането за мъжката му сила, почувства празна болка ниско в стомаха си. Би ли могъл, я попита един тънък глас вътре в нея.

— Не! — вторият енергичен отказ бе за вътрешния й глас.

— Ще е по-добре да се връщаме — каза Райърдън с тих смях в гласа си, — докато измислиш отговора. Ако не си много убедена, мога да стана достатъчно любопитен, че и сам да разбера.

Това прозвуча като заплаха. Понякога бе по-добре да се оттеглиш и да загубиш битката, отколкото да останеш и да загубиш цялата война. Точно сега присъствието на Райърдън я смущаваше твърде много, за да мисли правилно.

Като влязоха в къщата, Джил вървеше няколко крачки пред Райърдън, Кери излезе от всекидневната. Нямаше никакъв блясък в изражението й, както Джил бе очаквала. За миг тя забрави собствения си устрем да се добере до безопасното си легло.

— Къде е Тод? — Джил любопитно погледна зад рамото й. Челото й се сбръчка, като си помисли, че може да са се скарали.

— Във всекидневната е — кратко отвърна Кери и сви устни от раздразнение. — Беше толкова уморен, че заспа преди 20 минути.

Джил затвори клепачи с облекчение. Гърленият кикот зад нея прерасна в смях. Тя хвърли гневен поглед към Райърдън и видя бръчиците около очите му. Това бе Райърдън, когото Джил никога не бе виждала преди.

Дяволитост се прокрадна в погледа му.

— Ама че ирония, а, Джил? — заключи той, като поклати тъмната си абаносова коса.

— Какво толкова е смешното? — смръщи се Кери, след като Райърдън се отдалечи.

Джил докосна с ръка разрешената й коса.

— Не питай, Кери — отвърна тя с лек, сподавен смях.