Джанет Дейли
Скъпа Джени (1)

Първа глава

„Моля, затегнете коланите!“ — светна в червено надписът във втора класа на самолета. Дженифър Глен безмълвно се подчини на инструкцията. Отметна назад непокорен кичур от златисточервената, дълга до раменете коса и облегна глава на седалката. Прохладната струя въздух от вентилацията нежно галеше лицето й, но очите й оставаха тъжно замислени.

Трябваше да прибере косата си в стегнат кок. Брад я харесваше така, свободно падаща на леки къдрици. Дженифър също предпочиташе да я носи така, макар че изглеждаше тъй млада и уязвима. В момента обаче се чувстваше остаряла, много по-възрастна от крехката си двадесет и две годишна възраст.

Само преди две години — а сякаш беше вчера — Дженифър бе завършила с отличие училището за секретарки. Изпълнена с жизнерадостна самоувереност, бе целунала родителите си за сбогом и се бе качила на автобуса от Александрия за големия град Минеаполис. В продължение на три седмици бе кръстосвала неспирно офиси и фирми с дипломи и препоръки в ръка. Но резултатът оставаше неизменен. С влизането й в стаята изражението на интервюиращия се променяше от впечатлен интерес през несигурност до явно съмнение. След втората седмица Дженифър почти бе в състояние да предвиди реакциите им, докато те изучаваха нежната като листенцата на роза кожа, блестящите очи, малкото вирнато носле и алените устни, които едва успяваше да разтегне в нервна усмивка. На лицата им се четеше все същият неизречен въпрос: нима наистина си на двадесет, изглеждаш повече като шестнадесетгодишна. Вместо това промърморваха по нещо от рода на липса на професионален опит.

В края на третата седмица, когато паричните й резерви се изчерпваха и за кой ли път я грозеше перспективата да се завърне в „Организацията на младите християнки“ (където бе намерила подслон), без търсенето й на работа да се е увенчало с успех, Дженифър буквално се бе примолила да й дадат шанс да докаже, че е толкова добра, колкото гласяха документите й за квалификация. С бащинско изражение интервюиращият се бе съгласил да я вземе на работа като машинописка в адвокатската кантора. Добре разбираше, че мъжът веднага съжали за взетото решение, но поне можеше да пише на разтревожените си родители, че най-после е намерила работа.

В продължение на година и половина бе потискала естествено присъщата си общителност и бликащ темперамент, стараейки се да изглежда компетентна и строга, както подобава на една бизнес дама. В адвокатската кантора „Смит, Каценберг, Питърсън и Роух“, която заемаше два етажа от сградата с офиси в центъра на града, не бяха много възможностите да те повишат до длъжността секретарка. Най-после, след месеци, прекарани пред пишещата машина и планини от скучни правни формуляри, шансът на Дженифър бе кацнал на рамото й. Секретарката на господин Брадли Стивънсън внезапно бе напуснала и някой трябваше да я замести незабавно.

Покрай нея мина стюардесата, която предлагаше списания на пътниците. Когато спря до нейното място, Дженифър учтиво отклони предложеното четиво. Зарея поглед през самолетния прозорец към облаците, в които се бяха гмурнали, а мислите й потънаха отново в спомени, тъй ярки, сякаш всичко това се бе случило вчера, а не преди шест месеца.

От мига, в който бе прекрачила прага на новия офис, Дженифър бе разбрала, че нещата ще се променят. След като многократно я бяха обвинявали в лъжи относно възрастта й, тя бе започнала да носи косата си вдигната на кок. Предварително знаеше какво точно да очаква от Брадли Стивънсън. Той имаше репутацията на блестящ млад адвокат и бе смятан за един от най-привлекателните ергени във фирмата. Макар че го бе виждала няколко пъти в сградата, тогава всъщност го бе срещнала за първи път.

Когато влезе в офиса му, той отметна непокорния си чернокос перчем и едновременно вдигна поглед от документите. Тъмните му очи се впиха в нея, а на лицето му се появи очарователна усмивка.

— Е, госпожице Глен — каза, — вие определено притежавате впечатляваща биография. Госпожа Джонстън, вашата преподавателка, не пести похвалите си.

След още няколко комплимента и малко въпроси относно квалификацията й Дженифър вече със сигурност знаеше, че ще получи работата. Щеше да бъде лична секретарка на този властен и красив адвокат. Фермерската дъщеря от Минесота се бе сдобила с най-жадуваната позиция във фирмата.

С упорита решителност, породена от воля и амбиция, Дженифър се бе заела със задачата да стане незаменима за господин Брадли Стивънсън. В продължение на три месеца жертваше от скъпоценното си време, отредено за обедна почивка, оставаше по-късно от предвиденото, за да напечата някое важно адвокатско досие или да се убеди, че кореспонденцията е надлежно предадена. В началото проявяваше допълнително старание, за да докаже, че е способна, но постепенно усърдието й сякаш се явяваше като отговор на някоя усмивка или кратка похвала от негова страна. Веднъж, когато бе останала до много късно, той бе настоял да я заведе на вечеря въпреки протестите й.

— Аз съм твоят работодател — бяха последните му думи, с които я убеди — и настоявам да ме придружиш на вечеря — със смях бе добавил: — ако да вечеряш с шефа си противоречи на строгия кодекс на професионалната ти етика, престори се, че ще ти диктувам нещо на чаша вино.

— Не говори така — бе отвърнала тя, смутена от ярката руменина, заляла бузите й; перспективата да бъде с него в неофициална обстановка караше сърцето й да бие учестено.

— Ако имаш среща, просто ми кажи. Последното нещо, което бих искал, е да се браня от някой ревнив обожател.

Тъмните му очи следяха всяка нейна реакция.

— О, не ходя сериозно с никого. Не излизам много често — каза. И веднага съжали за думите си. Според нея те бяха прозвучали едва ли не като покана. Побърза да добави шеговито: — Пък и не ми остава много време от работа…

Бе прекарала чудесна вечер в уютното, полуосветено ресторантче. Брад — той бе настоял да го нарича така — с искрен интерес, или поне така й се струваше, я разпитваше за семейството, за мястото, където бе отраснала, за живота й преди. Когато след вечерята я бе откарал до апартамента й, тя му бе благодарила подобаващо, а той бе докоснал ръката й с думите:

— Ако тази вечер наистина ти бе приятно, направи ми една услуга. Утре ела на работа с пусната коса и нека да обядваме заедно. Тоест, ако нямам други ангажименти. Имам ли?

— Не, нямаш — се бе засмяла, тя, преди да слезе от колата.

Така бе започнало всичко. Случайните обеди и вечери бяха прераснали в танци, театрални представления и мачове по хокей или футбол, докато… Един ден всичко свърши… Струваше й се, че оттогава бе изминала цяла вечност. Но всъщност това се случи преди два дни.

— Никога досега не съм се друсала така в самолет — каза жената, която седеше до Дженифър, докато прибираше плетивото в чантата си. — За две минути изпуснах три бримки.

Дженифър едва сега усети силната турбуленция и промърмори нещо в знак на съгласие. Жената възприе учтивия й коментар като покана да продължи разговора.

— Бях в Солт Лейк Сити при дъщеря си. Тя си има бебе, за първи път й е… Казах на Ричард, на съпруга ми, че не е редно да я оставяме да се справя сама през първите седмици. Пък и това е първото ни внуче, двамата умирахме от нетърпение да я видим. Казва се Ейми, какво мило, старомодно име, не мислите ли?

Дженифър кимна и учтиво се усмихна, като се молеше жената да престане да бърбори, но същевременно й бе благодарна, че отклони мислите и от онази кошмарна нощ.

— На ски ли отивате в Уайоминг? — запита жената. — За тази цел времето наистина е идеално.

— Не, отивам на гости на сестра си. Ще поостана за известно време — отвърна Дженифър.

— О, тя в Джаксън ли живее? Аз самата съм от този край. С какво се занимава мъжът й? Ама че съвпадение, току-виж се оказало, че ги познавам… Наистина познавам доста хора в Джаксън…

— Шийла е управител на мотел в Джаксън, но живее там от две години. Съпругът й загина наскоро. Беше на служба в армията.

— О, това е ужасно! — жената внезапно се обърна към Дженифър. — Синът на семейство Джефрис? — тя кимна. — Познавам родителите му много добре. Какво изпитание беше за тях, когато го обявиха за безследно изчезнал… Толкова се надяваха, а накрая се оказа, че е загинал.

— Наистина, преживяха тежък удар. Затова сестра ми се премести в Джаксън. Искаше децата да опознаят баба си и дядо си. Пък и това щеше да облекчи донякъде скръбта им…

— Казвате, че сестра ви е управител на мотел. Сигурно ще й се струпат доста грижи на главата, щом започне сезонът след няколко седмици. Разбира се, скиорите са нищо в сравнение с тълпата от туристи, която се изсипва в района на Йелоустоун през лятото. Сестра ви ще ви чака ли на летището?

— Да, предполагам — отвърна Дженифър.

— Дано не се притесни особено, когато не пристигнем — каза мрачно жената.

— Какво говорите? — Дженифър изви учудено вежди.

— Времето, мила. Преди да тръгнем от Солт Лейк Сити, чух по радиото, че в района на Джаксън се очакват тежки снеговалежи — жената явно се вживяваше в ролята на пророчица.

— Добър ден, уважаеми пътници. Говори капитанът — от микрофона се разнесе приятен мъжки глас. — Имам добри новини за скиорите. Температурата в Джаксън Хоул е нула градуса. Новата снежна покривка по склоновете е от петнадесет сантиметра и продължава да вали. За съжаление има силен вятър и видимостта на летището е под допустимия минимум. Това означава, че ще се наложи да се приземим в Айдахо Фолз. Самолетната компания ще осигури транспорт на пътниците до Джаксън. Можете да се осведомите на билетното гише, когато пристигнем в Айдахо Фолз. Часът на кацане ще бъде дванадесет и петдесет и пет. Благодаря ви и приятно каране на ски!

Дженифър се облегна на седалката и обърна глава към прозореца, за да скрие влажните си очи от любопитния поглед на жената до нея. С такова нетърпение очакваше да види сестра си, особено след краткия им телефонен разговор от вчера. Въпреки че Шийла бе пет години по-голяма от нея, те винаги се бяха разбирали добре. Постоянният поток от писма бе държал Шийла в течение на връзката между Дженифър и Брад Стивънсън. След онази съдбоносна нощ тя се бе обърнала към сестра си, вместо да обременява родителите си с разкази за разбитото си сърце и преживяното унижение. Реакцията на Шийла относно последната вечер с Брад сега я накара да се усмихне с вече сухи очи.

— Брадли Стивънсън, какво прекрасно, но ужасно животно — Шийла жлъчно, но с искрено съчувствие й бе припомнила играта на думи, която двете бяха измислили толкова отдавна. — Ти определено не можеш да продължиш да работиш за него. Да се върнеш във фермата при мама и татко, не е добро решение. Трябва ти пълна смяна на обстановката. Ела и постой при мен. По Коледа винаги ми се иска да имам до себе си някой от семейството. Пък и помощта ти ще ми е от полза, когато заприиждат скиорите. Хващай следващия самолет и не приемам отказ, чуваш ли? Ако не видиш планината Тетън през зимата, все едно не си виждала сняг.

Дженифър се бе съгласила.

— Пиши на нашите, че шефът ти е болен или нещо подобно и че ще си вземеш отпуск, за да ми дойдеш на гости. После ще се оправим с тях — се бе разпоредила Шийла.

Какъв късмет да имаш сестра като нея, винаги компетентна и готова да прояви разбиране. Сестра й бе смятана за красавицата в семейството — имаше гарвановочерна коса и невероятно сини очи, подчертани от гъсти тъмни мигли. Дженифър минаваше за „сладка“ с миловидната си детинска физиономия.

— Моля ви да се въздържате и да не пушите. Загасете цигарите — посъветва гласът на стюардесата от високоговорителя. — Приближаваме се към Айдахо Фолз и скоро ще се подготвим за кацане. Останете по местата си, докато самолетът не спре напълно. Пътниците за Джаксън, Уайоминг, трябва да се явят на билетното гише на компанията. Съжаляваме за причиненото неудобство и от името на целия екипаж ви благодарим за това, че избрахте Уестърн Еърлайнз.

Дженифър се загърна плътно в светлобежовото велурено палто и бързо заслиза по стълбите. Около нея танцуваха снежинки, понесени от ледения вятър. Ако всичко се бе развило по план, сега щяха да кацат в Джаксън и тя щеше да се втурне към сестра си. Вместо това я очакваше друго пътуване, този път с автобус, и неизбежните размисли по пътя, с които щеше да запълва времето, самосъжалявайки се.

Повечето от пътниците бяха слезли преди Дженифър. Тя остана назад, решена да се присъедини към другите, когато тълпата оредее. Разсеяно зарови пръсти в бялата пухкава кожа на обърнатата яка на палтото си. Погледът й шареше без интерес из лицата на хората, които нетърпеливо ръкомахаха и заговаряха всевъзможни служители. Изведнъж установи, че очите й са се втренчили в друг чифт кафяви очи, които я оглеждаха с интерес.

Стана й неудобно от преценяващия поглед на мъжа, който сякаш обходи всяка линия на тялото й, при това съвсем открито. Възмутено изправи рамене. На свой ред го изгледа продължително, но въпреки това не откри подлежащи на критика черти във физиката му. Бе над метър и осемдесет, а ширината на раменете му под кафявото кожено яке не можеше да се дължи единствено на подплатата от овча кожа. Бе пъхнал палеца на едната си ръка в колана на кафявите джинси; небрежно разтвореното на гърдите яке показваше бял плетен пуловер. Широкото лице с отсечени скули имаше дяволит израз, подчертан от непокорния перчем на кестенявата коса със златисти оттенъци. Очите му гледаха палаво под гъстите извити мигли и русолявите вежди. Малките бръчици в ъглите на очите напомняха на Дженифър за „линийките на смеха“, както майка й предпочиташе да нарича своите. Носът му бе правилен, добре оформен, а устните… Докато Дженифър ги забележи, те се бяха извили в насмешлива усмивка и на бузата му се бе появила една неустоимо чаровна трапчинка.

Смутена от факта, че бе дръзнала да отвърне на погледа му, Дженифър пропусна да забележи властната брадичка. Заля я вълна от руменина и възмущение, когато в себе си го заклейми като надменен, разюздан донжуан.

Хората, които чакаха багажа си, бяха оредели и Дженифър бързо се отправи натам. Тъкмо посягаше към една от чантите си, когато плътен баритон я стресна: „Мога ли да ви помогна?“ После една ръка се пресегна и пое куфарите й.

Тя се изправи и ядосано се втренчи в очите на непознатия, същите очи, които бе видяла само преди няколко секунди.

— Мога да се справя и сама, благодаря — отвърна с леден глас и се пресегна за чантата си.

— Вие сте Дженифър Глен, нали? — свойски каза той. — Не видях друга червенокоса жена да слиза от самолета.

— Косата ми не е червена, а руса с ягодов оттенък — настоя Дженифър.

— Шийла ми се обади в хотела и ми каза, че самолетът ви ще кацне тук. Това също ли е ваше? — посегна към един син куфар, който явно бе в комплект с този, който държеше в ръката си.

— Да — отвърна тя изненадана. — Кой сте вие?

— Сигурен съм, че Шийла е споменала името ми в писмата си. Казвам се Тейлър, Лоугън Тейлър.

Бе обхванал с ръка лакътя й и я превеждаше през тълпата. Шийла наистина го бе споменавала в писмата си, но Дженифър бе останала с впечатлението, че е много по-възрастен. Май нямаше повече от трийсет и една, трийсет и две години, помисли си, като крадешком огледа лицето му. Притежаваше мотела, чийто управител бе Шийла, както и доста други неща, доколкото бе разбрала от думите на сестра си.

— Помислих, че може би ще искаш чаша кафе, пък и да си починеш малко, преди да тръгнем — каза Лоугън Тейлър и я поведе към кафенето.

— Преди да тръгнем? За къде?

— За Джаксън Хоул, разбира се.

Дръпна един стол за Дженифър, преди да седне.

— Но авиокомпанията…

— Вече им казах, че ще те посрещна. За късмет сестра ти успя да се свърже с мен, преди да тръгна от хотела. Щом като ще останеш известно време при нея, тъкмо ще се опознаем по пътя — за пореден път я изгледа преценяващо. — Какво ще пиеш? Кафе?

— Да, моля. Без мляко за мен, благодаря — поръча, когато сервитьорката се приближи към тяхната маса. Почака, докато момичето се отдалечи, и малко студено отвърна на предишните му думи и на погледа, който ги бе придружил. — Съмнявам се, че ще се опознаем, господин Тейлър. Едва ли ще се виждаме често.

— Казвай ми Лоугън, моля те. А Джаксън Хоул не е толкова голям. Ще се виждаме.

Той се облегна на стола, когато младата сервитьорка им донесе кафето. Усмихна се сърдечно на момичето, но само Дженифър забеляза как то се изчерви под погледа му. Призля й незабавно. Реакцията й очевидно се бе изписала на лицето, понеже Лоугън Тейлър я изгледа с учудено изражение.

— Лоугън! — извика някакъв женски глас. — Лоугън! Значи все пак не си тръгнал!

Дженифър вдигна поглед и видя две ослепителни момичета, които се приближаваха към тяхната маса. Едната бе блондинка, облечена в кожено палто, което сигурно струваше колкото едногодишната заплата на Дженифър. Блондинката каза:

— Дойдох за Рейчъл, а намирам теб. Ако ми беше казал сутринта, можехме да дойдем заедно — нацупи устни и погледна през рамо към дългокосата брюнетка, която прелъстително фиксираше Лоугън. — Не е ли страхотно, Рейчъл? Тъкмо скърбях, че той си е заминал, и го намирам на летището. Трябваше да се сетя, че ще размислиш — да караш кола в такова време, при това недоспал…

На Дженифър почти й се догади от пошлия начин, по който му се сваляха. А той просто си стоеше и явно го приемаше като нещо, което му се полага по право.

— Кое е това момиченце, Лоугън? — попита дрезгаво Рейчъл, без да сваля очи от него.

— Това е сестрата на Шийла Джефрис — Дженифър. А това са Диди Хънтър и Рейчъл Скот — представи ги Лоугън.

Дженифър почувства как атмосферата около нея се наелектризира.

— Сега сме едва втората седмица на декември. Не знаех, че ваканцията в училище започва толкова рано — каза блондинката Диди.

— Двадесет и две е преклонна възраст за една ученичка — отвърна остро Дженифър.

— Наистина ли си на толкова? Изглеждаш много по-малка — каза недоверчиво Диди, а Дженифър забеляза присмехулното пламъче в кафявите очи на Лоугън. Вниманието на Диди отново се насочи към мъжа до нея. — Довечера ще правим парти по случай завръщането на Рейчъл у дома. Трябва непременно да дойдеш.

— Днес следобед се връщам в Джаксън Хоул — каза тихо Лоугън. С нищо не показа да е забелязал умолителното изражение на блондинката. — Забавих се колкото бе нужно, за да посрещна Дженифър. Тръгваме след няколко минути. Може би следващия път.

„Точно така, дръж ги на въдицата“, помисли си Дженифър с отвращение.

— Но ти не трябва да караш кола в такова време — запротестира Рейчъл. — Защо не изчакаш да спре снегът?

— Не мога, съжалявам — Лоугън бе непреклонен.

— Направо си невъзможен, Лоугън Тейлър — нацупи се Диди. — Гледай поне да не забравиш за резервацията. Ще бъдем осем души, уикендът след Коледа.

— Няма да забравя — кимна Лоугън.

— Ами ние да потегляме тогава. До скоро, скъпи — усмихна се Диди и се отлепи от лакътя му. Побутна Рейчъл към вратата и му изпрати въздушна целувка. — Беше ми приятно, Джанет.

— На мен също, Ду ду — промърмори Дженифър.

— Какво каза? — попита Лоугън, сядайки обратно на стола до нея.

— Нищо. Слушай, ако имаш планове или нещо такова, не се тревожи за мен. Все още мога да хвана автобуса, осигурен от авиокомпанията — каза тя и отпи от кафето. Отметна зад ухото един кичур от меднорусата си коса.

Той я хвана за брадичката и обърна лицето й към себе си. Тя бързо се отскубна, а сърцето й лудо заби в гърлото.

— Стори ми се, че позеленя от ревност преди малко — вдигна присмехулно чашата кафе към устните си. — Но сега тенът ти е нормален.

Дженифър ядосано скочи на крака.

— Ако си готов, да тръгваме веднага. И да приключваме с това пътуване!

— Уж не си червенокоса, а се палиш доста бързо — засмя се Лоугън.