Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Big Sky Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Скъпа Джени, Необятно небе

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954–459–766–2

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Безграничните простори. Последното място на големите завоеватели. По този начин брошурите описват Монтана. От изток на запад обширните прерийни земи се превръщаха в планини, издигащи се над хоризонта като приливни вълни.

И там, в далечината, където величествените планински върхове пробождаха кристалното небе, Джил почувства надигащо се вълнение в гърдите си. Свежо зелената покривка на склоновете можеше да се сравни само с дръзките есенни багри или със застиналата бяла чистота на зимата.

Сега всичко бе потънало в безбройните нюанси на зеленото, тук-там се виждаха тъмнокафявите стволове на дърветата, които се издигаха към небето, скалистите планини отразяваха златистите слънчеви лъчи, ярки розови, жълти и бели диви цветчета изпъстряха ливадите и скалистите склонове. Зашеметяващ и божествен, пейзажът оставаше един и същ, докато всичко друго се изменяше. Изумително бе върховното усещане да се освободиш от закотвеното си съществуване и да се издигнеш до висините.

— Усещам го всеки път — промълви Джил.

— Какво каза? — любопитно я погледна Кери, недочула тихо промълвените думи.

— Възхищавам се на пейзажа! — с неохота извърна поглед към вътрешността на колата. — Никога не се насищам да гледам планини, особено когато ги виждам така, незасегнати от човешка ръка.

— Карат ме да се чувствам малка и незначителна — вметна Кери, — но са красиви.

Джил се наведе напред и погледна към шофьора.

— През целия си живот съм живяла в Монтана, но винаги в града. Какво е да живееш поне година в планините, Тод?

Тод леко се усмихна и я погледна за миг:

— Не знам!

— Какво? — русата й глава учудено се наклони на една страна.

— Когато съм се родил, майка ми се преместила в града. Само лятото прекарвах с баща ми във фермата — обясни той. — Така че и представа нямам какво е да си в планината по време на циганското лято, нито пък съм виждал зимните буреносни облаци как се струпват над планинските хребети. И аз често съм се чудил какво е да живееш тук, но така и не ми остана време да разбера.

— Не знаех. Искам да кажа, Кери ми бе споменавала, че родителите ти са живеели отделно, но останах с впечатлението, че са се разделили, когато си пораснал — Джил се облегна назад и се замисли. Трудно й бе да си представи как Райърдън е израснал в града. Много по-лесно бе да приеме, че е отраснал в планините, под влияние на първичните инстинкти.

— Разбира се, Райърдън е бил по-голям. Сигурно на него му е било много по-трудно да се приспособи, отколкото на теб.

— Изобщо не се и опита да се приспособи — отвърна Тод. — Майка ми казваше, че той избягал в мига, в който разбрал, че тя никога вече няма да се върне във фермата. Бил на девет години и се върнал обратно на автостоп. Това се случило три или четири пъти и най-накрая дядо ми предложил да оставим Райърдън във фермата при баща ми. Впоследствие майка ми се съгласила. Спомням си, че веднъж, когато поотраснах, го попитах как е имал смелостта да пътува сам през целия този път от Хелена, където живеехме с мама и дядо, до фермата — устните му се извиха в горчива усмивка. — Каза, че нямало друг, по който да стигне до дома си. Фермата винаги е била неговият дом. За мен тя бе просто място, където прекарвах летните ваканции.

Райърдън с право можеше да нарече планините свой дом. И тогава Джил се замисли върху категоричното решение на това деветгодишно момче, което бе пропътувало над 240 км югозападно от Хелена, за да стигне целта си.

Тази черта в него не се бе променила. Сега бе решен да провали сватбата на Тод и Кери. И нямаше да позволи нищо да застане на пътя му.

Като пое дълбоко въздух, Джил отмести глава, гневно отчаяние бе изписано на лицето й. Имаше трима глупаци в колата. Не беше сигурно кой от тримата бе най-големият. Може би тя самата, тъй като другите двама бяха заслепени от любов един към друг. Месецът обещаваше да бъде дълъг и изтощителен, ако изобщо двете с Кери оцелееха.

— Какво дете бе Райърдън? — по-добре бе да научи колкото е възможно повече за врага.

— Не знам — замислено отвърна Тод. — Когато ти самият си дете, не обръщаш внимание на тези неща. Той винаги беше „баткото“, учеше ме да яздя, взимаше ме с него на лов, оставяше ме да се влача след него. Просто си беше Райърдън.

Кери неволно потрепна. Тод се протегна и сложи дланта си върху малката ръка, опряна на коляното й. С крайчеца на окото си Джил видя как той нежно я притисна.

— Не се тревожи — тихо прошепна той. — Веднъж като те опознае, ще види каква прекрасна сестра ще му бъдеш.

Джил се умълча. Тод не можеше да й каже много за Райърдън, а самото споменаване на името му правеше Кери още по-неспокойна. На устните й се изписа усмивка, самата тя от половин час стоеше като на тръни. И колкото повече се приближаваха, толкова повече се сковаваше. Не бяха много далеч от мястото. Магистралата бе останала на няколко километра зад тях.

Тод намали по навик и зави по прашен път, който се виеше в планинската пустош. Колата бавно се движеше покрай някаква ограда, порта не се виждаше, а само изход за животните.

— Това е — кимна с глава той. — Къщата е няколко километра по-надолу.

Джил не успя да види никакъв указващ знак, че фермата е на Райърдън. Единствената табела, която забеляза, бе: „Забранено преминаването“.

Пророческо предупреждение може би?

Следобедното слънце блестеше в очите й. Когато стигнаха до оризовата ливада, тя зърна къщата. Дълги бръшляни се увиваха като подкова от трите й страни, предпазвайки я от зимните бури. Двуетажната сграда бе изящно творение на архитектурата от началото на века. Входът й бе портал с колони. Фасадата й, изработена от дърво и камък, бе в унисон със селската обстановка.

— Красиво е — прошепна Кери и разчупи безмълвната магия, в която бяха изпаднали след пристигането им.

— Само една малка къща в планината — пошегува се Тод, отвори вратата на колата и излезе.

Къщата не бе огромна, но създаваше това впечатление с величествената си старинна фасада — реши Джил. Изгаряше я любопитство да види обстановката вътре.

Погледът й се плъзна към постройките във фермата. Нямаше никакви признаци на живот нито вън, нито вътре в къщата. Очакваше, че Райърдън ще бъде наблизо, за да ги посрещне.

— Не очаквах да е толкова красиво — промълви Кери.

Джил се вгледа в малката брюнетка, застанала до нея.

— Дали и вътрешността е толкова обещаваща, колкото и външността — тихо отвърна и се отправи към багажника да разтовари с Тод куфарите.

Вече с пътните чанти, тримата се отправиха по стълбите към масивната дъбова врата.

Антрето бе представително, стените бяха високи, до половината облицовани в лъскава дървена ламперия, а нагоре — боядисани в светлобежово. Вита дъбова стълба в края извеждаше на втория етаж. Отляво имаше гранитна камина, една овча глава като трофей висеше над нея. Подът под краката им бе с паркет.

Тод остави куфарите на земята.

— Чудя се къде ли е Мери — намръщи се той.

Приближиха се леки стъпки, Джил се обърна учудена — какво ли щеше да представлява тази Мери? Жената, която се грижеше за къщата на Райърдън, трябваше да бъде сбор от таланти, за да го удовлетвори. Съдейки по лъснатото антре, Джил предположи, че икономката бе точно такава.

Джил нямаше и най-бегла представа за външния вид на икономката. И все пак, като видя насреща си млада жена с бадемови очи, остана поразена. Дълга кестенява коса се спускаше по раменете й, привлекателната й фигура грациозно се приближи към тях.

Очите й бяха със златисто лешников оттенък, като на котка, и в усмивката си имаше нещо котешко.

— Добре дошъл у дома, Тод — тя пренебрегна двете момичета до него и почти майчински го целуна по бузата.

Джил се зачуди дали жената не бе на годините на Райърдън. Макар че външността й лъжеше, вероятно бе около тридесетте. На Джил не й бе трудно да повярва, че грижите на икономката надминаваха границите на домакинството.

Тод неловко се усмихна и погледна Кери, после пак се обърна към жената, чиято ръка все още стоеше върху рамото му.

— Не очаквах да те видя тук, Шийна!

Шийна? Това не бе икономката Мери? Изумена, Джил повдигна вежди. Жената определено се правеше на домакиня, а не на гостенка.

Устните й се разтвориха в лукава усмивка, която не достигна до жълтеникавите й котешки очи.

— Назначена съм за ваш официален домакин. Днес следобед Райърдън трябваше да отиде извън фермата. Съжалявам, но не ви чух, като дойдохте, бях в кухнята и помагах на Мери за вечерята.

— Надявам се, че… ще се присъедините към нас — учтиво предложи Тод, но не беше много ентусиазиран.

— Разбира се — в следващия миг погледът на жената се отмести към Джил. Остана сякаш равнодушна в оценката на русата коса и сините й очи. — Аз съм Шийна Бентън, най-близката съседка на Райърдън. Вие сигурно сте приятелката на Тод — Кери, нали?

Най-близката съседка? И само толкова? — цинично помисли Джил, като разтърси леко ръката й.

— Не, аз съм Джилиън Рендъл, приятелката на Кери — безгрижно я поправи тя.

Жълтеникавите очи се присвиха за миг, преди да се стрелнат към невзрачното чернокосо момиче до Джил. Червенина от неудобство изби по бузите на Кери.

Хубостта на Кери бе в душата й, но Джил се съмняваше дали това ехидно същество би го разбрало.

Шийна Бентън гърлено се изсмя на собствената си грешка. Никаква веселост обаче нямаше в жълтеникавия й поглед, когато за втори път се спря върху Джил. Злобни искри проблеснаха в бадемовите й очи. Интуитивно Джил се вгледа в ръцете й, почти очакваше да ги види как се превръщат в котешки нокти, готови да издерат лицето й.

— Удоволствие е да се запозная с вас — сухо заяви тя. Лъжкиня, помисли Джил. — Трябва да призная, че изобщо не изглеждате като придружителка.

— Тук съм като приятелка на Кери.

Ръката й бе освободена и жената се обърна към Кери, като наклони уж виновно глава:

— Съжалявам за грешката — с царствен тон каза Шийна Бентън.

— Всичко е наред — неловко промърмори Кери.

С крайчеца на окото си Кери погледна Тод, като че ли се изплаши, че той изведнъж щеше да види колко обикновена и невзрачна бе тя. Смущението й бе посрещнато от топъл кадифен поглед, изпълнен с любов.

— Вероятно ще бъдете много благодарна за компанията на приятелката ви, след като постоите тук известно време — продължи Шийна. — За няма и седмица прекрасната природа наоколо ще започне да избледнява, тъй като не ще има какво да правите. И тогава започва скуката.

— Изглежда, вие не скучаете, госпожице Бентън — не можа да се стърпи Джил.

— Но аз живея тук. Имам няколко приятели от града, които отсядат при мен. И винаги са подивявали от скука след по-малко от седмица — студената й усмивка бе отправена към Джил. — И съм госпожа Бентън.

— Омъжена сте! — изненадано отвърна тя.

— Вдовица — бе благият отговор. — Съпругът ми бе застрелян по време на лов преди четири години.

— Сигурно е било голям шок — сухо подхвърли Джил.

— В началото бях много заета с работата в ранчото и докато Райърдън ми помагаше да открия свестен управител, най-лошото мина — раменете й потрепнаха, сякаш искаше да каже, че бракът й бе отдавна забравена история. — А и като собственик все още имам достатъчно много отговорности, които да ме държат заета. Нямам време да скучая.

— Нито пък Кери ще има — усмихна се Тод, равнодушен към невидимите искри, прелитащи межди Шийна и Джил. — Възнамерявам да посветя всеки миг от този месец на това тя да се чувства добре тук.

— Говориш като типичен млад влюбен — гърлено се изсмя Шийна, иронизирайки младостта им. — Ще разберете, Кери, че животът тук е по-елементарен. Вечер навън означава най-вероятно разходка на лунна светлина. И все пак Тод е добър учител. Може би след месец ще се превърнеш в селско момиче като мен.

— Е, не чак толкова — възрази Тод на думите на Шийна. — По-голямата част от живота си ще прекараме в градовете. Искам Кери да остане такава, каквато е.

Блясъкът в очите на Кери казваше, че ще бъде това, което Тод иска. В този мълчалив миг Джил забрави за жената отсреща и си припомни причината, заради която бе в тази къща. Мисията й бе да направи всичко по силите си, за да могат Кери и Тод да живеят щастливо оттук насетне, както е в приказките.

— Хайде да ви покажа стаите на вас двете — вметна Шийна и се обърна към стълбището в края на антрето. — Знам, че ще искате да оправите багажа си, да се изкъпете и да си починете преди вечеря. Естествено, Тод, ти си в старата си стая — подхвърли през рамо тя.

Джил и Кери последваха жената, която плавно се носеше по цветния килим, застлан върху стъпалата. Шийна Бентън, изглежда, възнамеряваше да им втълпи мисълта, че тя бе домакинята на къщата не само за този следобед.

— Надявам се, момичета, че няма да имате нищо против да споделяте обща баня — Шийна се спря на стълбите, за да ги изчака. — Стаите са ви една до друга, с баня помежду им.

— Звучи чудесно — кимна Джил.

— Добре — като се усмихна за миг, жената продължи надолу по облицования с дърво коридор, отвори една врата и пристъпи напред. — Ето стаята ти, Кери.

Виждаха се едва доловими зелени сенки. Шийна вече се бе обърнала и правеше знак на Джил да я последва.

— А твоята стая, Джилиън, е тук — каза тя.

Вратата се отвори; стаята бе с напръскани в синьо стени, виждаха се майсторски дърворезби от лъскав орех. Персийски килим с интересно заплетени синьо-бели фигури покриваше пода. Стилната мебел в стаята й бе старинна — предположи Джил.

Очите й блестяха от възхищение. Голямото двойно легло бе покрито с бяла ръчно бродирана покривка.

Като остави малките си куфари на пода, Джил се обърна към жената, която все още стоеше на вратата.

— Прекрасно е — отнесено промълви тя.

Всеки по-нататъшен опит да изрази възхищението си бе внимателно проследен от погледа на Шийна, който сякаш й казваше да не се привързва чак толкова много към стая, която ще бъде нейна само за месец.

Предупредителният кехлибарен поглед на Шийна сякаш отново стана леко жълтеникав.

— Стаята на приятелката ти и банята са ей там — каза тя, като махна с ръка към вратата до камината. — Вечерята е в седем.

— Благодаря!

Думите на учтивост, които Джил изрече, бяха казани на затворената врата. Тя сви замислено устни. Нещо й подсказваше, че ще трябва да е нащрек не само за Райърдън, а също и за Шийна. Тази жена нито я хареса, нито пък желаеше присъствието й тук.

Като разтърси глава, сякаш да се освободи от нежеланите мисли, Джил се запъти към свързващата врата. Банята бе голяма и просторна, всичко в нея бе старо, но изглежда, работеше. Шепотът на Тод и Кери, който идваше от съседната стая, я накара дискретно да почука на вратата на приятелката си.

— Влез — извика Тод.

Изчервената Кери се опитваше да се изплъзне от ръцете му, но той не я пускаше и сякаш се наслаждаваше на срамежливостта й.

— Аз почуках — отбеляза Джил със закачлива усмивка.

— Тод, моля те!

— Е, добре де! — засмя се той и като отпусна само едната си ръка, я хвана за брадичката и бързо я целуна по носа. Едва тогава я пусна и се обърна, за да вземе двата големи сини куфара на Джил. — Ще занеса това в стаята ти. Между другото — спря се, след като направи само две крачки — какво ще кажеш за Тигровото око, Джил?

Тя потръпна с кисела гримаса:

— Не съм си и мислила, че мога да намразя погледа му.

— Шийна има претенции към Райърдън. Не й харесва, когато някоя се приближи твърде много — особено, ако тази някоя изглежда като теб.

— Това вече го забелязах, но няма защо да се притеснява от мен. Не ме интересуват претенциите й — обяви Джил. — Идеална е за Райърдън. Ще бъдат прекрасна двойка.

— Моля те, и без това е достатъчно гадно, че я имам за съседка — Тод недвусмислено повдигна вежди. — Не ми я пожелавай за снаха!

— Тод, не бива да говориш така — тихо възропта Кери.

Щом я погледна, любовта озари лицето му.

— Че защо? Само защото предпочитам женствените жени пред злобните ли? — подразни я той.

— Върви и занеси куфарите на Джил в стаята й — независимо от заповедническия тон, Джил успя да види пламъка в очите й от комплимента на Тод. Дори изглеждаше красива.

— Както кажеш — намигна й той и излезе от стаята.

— Е, вече сме тук — въздъхна Кери.

— Разкошно място, нали? — отвърна Джил, за да избегне всякакъв коментар относно причините, поради които бяха тук.

Възхитените кафяви очи на приятелката й обходиха стаята.

— Тод ми бе разказвал за тук, но не очаквах да е толкова красиво. Дядо му построил къщата за жена си. Представяш ли си колко трудно е било тогава? Всичките мебели били натоварени и докарани с влак до Бенък, а оттам с каруци дотук.

Джил замислено се загледа в леглото, покрито със светлозелен балдахин. Прокара ръка по завивката. Фигурки в различни зелени нюанси бяха старателно зашити в причудливи геометрични форми върху основата, чийто зелен оттенък биеше почти на бяло.

— Красиво е. Моето в стаята е бродирано. Който и да ги е правил, трябва да е имал много търпение.

— И много любов — тихо допълни Кери. — Тези мънички неща са причината това място да не изглежда като музей. Дом е, защото някой се е грижил за хората в него. И този някой си е играл да ги прави с любов, гордял се е с дома, в който е живял. О, Джил! — гласът й потрепери от вълнение. — Нямам търпение и аз да имам свой дом. Някои жени са създадени да правят кариера, но не и аз. Искам съпруг и деца и място, където да майсторя такива неща за тях.

— Ще имаш — весело й обеща Джил. — Междувременно предлагам да си разопаковаме багажа. Искам да си взема един душ и да се преоблека преди вечеря. Шийна каза, че е в седем.

Кери погледна нежния часовник на китката си.

— По-късно е, отколкото си мислех. Времето ще ни стигне точно колкото да свършим това.

— Така май е по-добре. Имах чувството, че Шийна не желае да си показваме носовете по-рано — ъгълчетата на устата й се извиха в кисело задоволство, тя се отдалечи от леглото и се насочи към вратата. — Ще те оставя да разопаковаш. Който приключи пръв, влиза в банята.

— Дадено — съгласи се момичето.

Джил първа свърши с багажа и се изтегна в голямата луксозна вана, докато Кери се приготвяше. После отиде в спалнята, навлече един дантелен комбинезон върху бельото си и се настани пред малката тоалетна масичка. Златистата й коса бе хваната небрежно отгоре с шнола. Тя я пусна, разроши я с пръсти и се пресегна за четката.

Освежена и ободрена от отпускащата вана, Джил се огледа из стаята. Копринената й руса коса пукаше, наелектризирана от ритмичните, движения на ресането. Застана близо до тъмносините завеси и се взря през дантелите. Прозорецът гледаше към задната част на къщата и откриваше величествената гледка на планините, извисяващи се над тучните поля на фермата. Слънцето започна да залязва сред наситено синьото небе. Острите планински върхове пламнаха от залеза, скалистите чукари заприличаха на кралски корони. Ритмичните удари с четката намаляха и постепенно спряха, Джил повдигна бялото дантелено перде, за да не й пречи на изгледа.

Гъсти зелени гори покриваха планинския склон като дебела кадифена покривка. Джил усети магическата сила на планината, тя я докосна и я завладя с обаянието си.

Движение сред сенките на величествените борове близо до къщата привлече погледа й. Тя извърна очи от величието на окъпаните в слънце върхове с неохота. Сградите извън фермата не се виждаха, бяха зад дърветата.

Точно оттам се зададе висока фигура, която едва сега се очерта от сенките на следобедното слънце. Широките стъпки бързо носеха Райърдън към задната част на къщата.

Бе облечен така, както го бе видяла първия път, с удобни избелели дънки, бялата риза подчертаваше мускулестите му гърди, бе обут с каубойски боти, чиито лъскави шпори блестяха от слънцето.

Едната кожена ръкавица бе свалена и той нетърпеливо дърпаше другата. Почти я бе изхлузил, когато спря — рязко и в полукрачка. Тъмната му глава се вдигна, леко се наклони на една страна, погледът му се закова на прозореца, където стоеше Джил.

Изплашена, тя се отдръпна и си помисли, че едва ли бе възможно да я види от този ъгъл и от такова разстояние.

Прилив на гняв от собствената й глупост оцвети страните й в червено. Не можеше да я види, но можеше да забележи подгънатото перде. Това бе неговият дом, знаеше кой прозорец на коя стая е и без съмнение знаеше коя стая бе дадена на Джил.

Тя бързо спусна пердето, но видя как мъжът тръгна към къщата, като доволно потупваше с ръкавиците по единия си хълбок.

Ядосана от момичешката си реакция, Джил нетърпеливо се дръпна от прозореца. Трябваше да продължи да гледа. Не биваше да му позволява да води в никоя от срещите им. Втори път нямаше да я притиснат.

— Какво си облякла, Джил? — Кери стоеше до отворената врата на банята и се мъчеше да върже колана на хавлията си.

— Ами… розовата рипсена рокля — отвърна Джил, като си пое дълбоко въздух, за да прогони всяка следа от гняв. — Лятна е и не е много претенциозна.

— Мисля да си сложа роклята на жълтите цветя. Какво мислиш?

— Идеална е! — усмивката й бе напрегната и неестествена, но Кери не забеляза това.

— Ще отида да се облека. Ела в стаята ми, като се оправиш — добави тя и се обърна.

Джил отиде до ореховото огледало на тоалетката. Няколко буйни сресвания с четката и косата й отново бухна като лек облак, къдриците й се спуснаха по лицето на бляскави тъмнокехлибарени вълни. Бледото лице се нуждаеше от грим, кремът й придаде лека лъскавина. Загатнатите сини сенки подчертаваха цвета на очите й.

— Да сложим цветовете на войната — дяволито се пошегува тя и се пресегна към спиралата.

В 6,30 вече бе готова и помагаше на Кери с упорития цип на роклята й.

— Мислиш ли, че трябва да слизаме? Няма седем — попита Кери, застанала мирно, докато Джил я закопчаваше.

— Не виждам защо не. Ще имаме малко повече време да огледаме къщата преди вечеря.

Кери все още се двоумеше, когато Джил отиде до външната врата.

— Добре ли изглеждам?

— Като планинско цвете — сърдечно се усмихна тя, за да успокои прилива на нерви у приятелката си. — Хайде!

Бяха направили няколко крачки в коридора към стълбището, когато Джил чу зад себе си стъпки. Мускулите й веднага се изопнаха. Това трябваше да е Райърдън. Не го бе чула да минава покрай стаята й, но с походката му на котка нищо чудно, че не го бе чула. Освен това, логично бе да счита, че той ще се изкъпе и преоблече след работния ден.

Желанието й бе да се престори, че не е чула стъпките на мъжа зад тях. Можеше изобщо да ги пренебрегне, ако Кери не бе погледнала през рамо. За Джил нямаше друг избор, освен да направи същото. Предизвикателните искри в погледа й не бяха посрещнати от сребристосивите очи на Райърдън. Вместо това тя видя мекия поглед на Тод, който мило гледаше спрялата се Кери. Облекчение премина през тялото й. Но тази реакция не бе добре дошла. Искаше й се, когато следващия път застане срещу Райърдън, да е по-уверена и хладнокръвна.

Тод протегна ръце към Кери.

— Изглеждаш прекрасно, мила!

— Мислиш ли? — възторжено се взря в очите му. Блясъкът на любовта прогони сивотата от лицето й и го направи да изглежда толкова красиво, колкото Тод твърдеше, че е.

Джил се почувства излишна:

— Ще се видим долу.

Естествено Джил бе тук в качеството си на придружителка, бе компания на Кери, но нямаше никакво намерение да се превръща в нейна сянка. Кери и Тод имаха право да остават сами от време на време и Джил щеше да се постарае това да е по-често.

В края на стълбите тя се спря за миг. Надникна през гравираната колона, в дъното забеляза отворена врата, а вътре маса с бяла покривка. Предположи, че това бе столовата, и се запъти натам.

Вратата водеше към всекидневната. Докато вървеше, тя любопитно се огледа наоколо, като си мислеше, че най-вероятно ще завари домакинята в столовата.

Облата маса бе застлана с фина бродирана покривка, върху нея бяха наредени изрисувани с цветя порцеланови съдове и блестящи кристални чаши. От тавана, покрит с напречни греди, висеше полилей, който осветяваше масата. Копринени завеси покриваха стените над ламперията, светло белият десен смекчаваше тежкия мрак от мебелите и завесите. Но стаята бе празна, а на Джил не й се щеше да чака останалите.

Отново тръгна из всекидневната. Погледът й бе привлечен от картината, която висеше над мраморната камина.

Беше портрет на жена, изключително красива, с червена коса и блестящи лешникови очи. Прасковените й устни бяха извити в усмивка, която можеше да вдъхне живот. Жизнеността, бликаща от всяка извивка на тялото й, бе съчетана с нежност и невинност.

— Майка ми — каза един мъжки глас.

Джил се извърна от портрета и погледна към дъното на стаята, откъдето дойде гласът.

Райърдън стана от стола, който беше с гръб към нея. Държеше чаша в ръка.

Беше сменил мръсните дънки със светлокафяви панталони. Копринената риза бе с дълги ръкави, снежнобяла, със зелени и светлокафяви шарки по нея. Очертаваха се широките му рамене и сравнително слабата талия. Горните копчета бяха разкопчани и се виждаха мургавите му гърди. Черната коса лъщеше, сякаш бе все още мокра след душа.

На бързия й оглед на облеклото му бе отвърнато със същото, но неговият бавен и преценяващ поглед бе по-дързък. Той бавно обходи свободната рокля, която дискретно очертаваше формите й, без да бъде твърде предизвикателна. Погледът му бе разсъбличащ.

Джил усети как издайническа топлина заля лицето й. Но отказа да отмести поглед, дори когато подигравателните му очи се спряха върху устните й, като че ли й напомняха за мига, в който той победоносно ги бе завладял.

— Чувал съм за розови слонове, госпожице Рендъл, но… розови пеперуди? — устата му се изви цинично.

Джил предпазливо докосна розовата си рокля.

— Желаеш ли питие?

— Не — сопна се тя и веднага съжали за остротата си, след като той учудено вдигна вежди към нея. — Благодаря все пак — добави вече по-спокойно.

Нищо нямаше да излезе, ако кипнеше толкова рано, а пък и това бе първата й вечер в този дом.

— Трябва да се извиня за това, че не бях тук да ви посрещна, теб и госпожица Адъмс — ниският му глас изобщо не звучеше извинително. — Надявам се, че не си стояла на прозореца всяка свободна минута, за да гледаш дали идвам.

— Не гледах теб — студено отвърна Джил. — Наслаждавах се на планинския изглед от прозореца.

Удоволствие проблесна в очите му. Нарочно я бе принудил да си признае, че, го бе видяла, и тя се хвана на въдицата. Тя се обърна, ядосана на себе си.

Една възрастна жена се спря на прага, носеше синя памучна рокля с престилка в подобен нюанс. Прошарената й къса коса не съответстваше на тъмните й очи. Погледът й се насочи от Джил към Райърдън. Това определено бе икономката, реши момичето.

— Госпожа Бентън ме изпрати с този поднос ядки и маслини — обясни тя, като влезе в стаята. — Каза, че ще пийнете, преди да вечеряте.

— Госпожице Рендъл, това е икономката ми Мери Ривърс — затвърди предположението на Джил Райърдън. — Чистокръвна индианка е, внучка на войнствен предводител. Това е Джил Рендъл, приятелка на младата дама, която Тод доведе у нас.

— Радвам се да ви видя — Джил непринудено се усмихна на приятелското изражение на жената.

Усмивка в знак на отговор набръчка краищата на очите й.

— Надявам се да ви хареса тук, госпожице Рендъл — приветствените думи бяха казани от сърце, първите, които Джил чу. — Независимо от прадедите си, аз рядко поемам по пътеката на войната. След тридесет години в тази къща едва ли има нещо, което да ме провокира.

Джил хвърли бърз поглед към безизразното лице на Райърдън. Мери Ривърс очевидно бе дочула хапливата му забележка и предложи на Джил дискретен съвет, едно предложение, което бе по-лесно да се каже, отколкото да се осъществи.

— Мога ли да ви помогна с нещо в кухнята? — предложи Джил.

— Почти всичко е готово — отказа жената, топлата усмивка все още стоеше на лицето й. — А и освен това много готвачи станаха…

Джил остана с впечатление, че с пристигането на Шийна Бентън готвачите бяха станали с един повече. Тази мисъл я накара да се усмихне. Миг по-късно тя скри усмивката си, тъй като светлокестенявата жена се появи на вратата.

— По-добре да се връщам в кухнята — промърмори икономката и се оттегли.

Котешките очи на Шийна Бентън не бяха така топли, когато се обърна към Джил.

— От дълго време ли сте долу, госпожице Рендъл? Съжалявам, но бях в кухнята.

— Само от няколко минути — призна Джил. Макар и неохотно, тя се възхити на златистата рокля, съблазнително прилепнала по тялото й.

Очите на Райърдън я гледаха над ръба на чашата, която държеше до устните си. Той може би знаеше, че тигрицата му също не харесва розови пеперуди и само чакаше повод да забоде нежните криле.

Когато погледът му се плъзна към вратата, Джил го последва. Тод прибираше в джоба си кърпичка, изцапана с червило, докато въвеждаше пламналата Кери в стаята.