Джанет Дейли
Необятно небе (7)

Седма глава

Зелената ливада се гушеше високо в планината, това бе една малка долина, където планината сякаш се бе спряла миг преди отново да се устреми към слънцето. Разтопеният сняг се бе превърнал в кристалночисто ледено поточе. То весело ромолеше и си проправяше път през непроходимите гори.

— Почти ми се иска никога да не си тръгваме — Джил неохотно извърна глава от красивата гледка.

— Да не би да ти се иска да живееш сред природата? — за миг сивите му очи я погледнаха, докато махаше седлото от коня на Кери.

— Нещо такова — съгласи се тя, като се усмихна на забавната му шега. — Какво лошо има да се върнем към природата и към първичното?

— Лесно е, стига да си носиш провизии, но не е чак толкова романтично, когато трябва да дириш храната си като всички останали животни — той остави седлото настрани и хвърли едно одеяло на Джил. — Трий коня, докато си сигурна, че е сух.

Конят кротко стоеше, докато тя бършеше тъмното петно от изпотяването, където бе седлото.

— Значи не смяташ, че животът сред дивата природа ще ми се понрави?

Като погледна над седлото на Тод, устата му се изви в скептична усмивка.

— Ти ми кажи. Само след месец ноктите ти ще се изпочупят, ръцете ти ще загрубеят и ще се покрият с мазоли. Хубавото ти личице вероятно ще изгори от слънцето. И кой ще оправя бляскавите ти златни къдри?

Джил се засмя:

— Защо не посочи някоя трудност или опасност? Можеше да нападнеш нещо друго, освен суетата ми — бе тайничко доволна от факта, че бе забелязал толкова много неща у нея.

— Искаш ли помощ, Райърдън? — Тод се спря пред коня на брат си. — Лагерът е готов, а Кери събира още дърва от сечището.

— Не — отговори Райърдън, след като бе погледнал към мястото, избрано за лагеруване за през нощта. — Можеш да изкараш сгъваемите въдици от сака и да се захванеш с вечерята. С Джил ще свършим тук.

— Какво ще ядем, ако Тод не хване никаква пъстърва? — весело му подхвърли тя, когато пак останаха сами с конете.

— Резервното меню се състои от старата провизия на Запада — фасул. — Около очите му се появиха бръчици.

Само за части от секундата Джил го видя да се усмихва естествено. Сърцето й силно заби — това го правеше смайващо привлекателен.

Като потупа коня на Тод по задницата, за да се премести, той приближи до оседлания си жребец. Джил свърши с нейния, приближи се до главата му и небрежно го погали по носа. Конят изпръхтя в ръката й, тъмнокафявите му очи я наблюдаваха с любопитство.

— Как се казва конят ти? — попита, като прокара пръсти през рошавия му черен перчем.

Райърдън безразлично повдигна рамене.

— Момчето ми, приятелю — в сивите му очи проблесна насмешка. — А понякога го наричам с имена, които един джентълмен не бива да споменава пред една дама.

— Няма ли си име? — изненадано наклони глава встрани.

— Не. Той е само едно животно. Във фермата има няколко коня, за които се предполага, че имат имена, и това са само регистрираните като добитък — той вдигна седлото, метна го на рамо и го занесе при другите. После, като се върна, започна да бърше конете. — Този тук е селски кон, без родословие.

— Наистина ли не си кръщаваш конете? — настоя Джил. — Защо?

Той дръпна ръба на шапката си надолу, върху лицето му падна сянка. Не бе сигурна, но сякаш видя изражението му за миг да се вледенява. Дълго време не отговори. Тя помисли, че ще пренебрегне въпроса й.

— Бях на около пет, когато татко ми подари първия кон. Беше жълтеникав, казваше се Йелоустоун Джо. Като всяко момче си мислех, че е най-хубавият на света. Когато бях на дванадесет, по време на циганското лято, отидох на лов в планината. Не обръщах внимание на времето, докато не усетих, че е следобед. Бях на километри от фермата и едва ли щях да успея да се прибера преди здрач, освен ако не тръгнех по кратките пътеки. Това означаваше да слизам по един стръмен хлъзгав участък с много падащи камъни. С Джо бях слизал оттам и преди, но забравих, че наскоро бе имало буря. Когато тръгнахме надолу, една скала се изкърти изпод краката ни. Аз бях хвърлен и се изтърколих до долу. И Джо бе там, с два счупени предни крака.

Тя рязко пое въздух, представи си непоносимата болка, която бе изпитал. Но със същото вълнение в гласа би могъл да говори и за времето.

— Бях на километри от дом и помощ, не че имаше нещо, което можеше да се направи за Джо. Не можех да го оставя така да страда безпомощен. Знаех, че трябва да се сложи край на страданието му, а само аз бях наоколо. Точния ми мерник никак го нямаше и ми трябваха два куршума, за да го убия. Тръгнах към къщи. Татко и спасителният отряд ме намериха около девет същата нощ.

Джил едва различаваше чертите му през насълзените си очи, но бе сигурна, че гледаше към нея.

— Никога вече не слагам имена на същества, които мога да нараня. Конете са само животни, като добитъка, който убиваме, за да ядем. Това бе урок, който трябваше да науча — равнодушно заключи Райърдън.

— Да. Да, разбирам — сякаш топка се бе свила в гърлото й, гласът й бе дрезгав и пропит със съчувствие към това дванадесетгодишно момче. Усещаше, че всеки момент сълзите щяха да бликнат от очите й и Райърдън щеше да й се присмее.

— Аз… ще отида да помогна на Кери.

— Върви — вяло се съгласи той.

Джил се зачуди дали не бе спрял да се нуждае от когото и да било точно в същия ден. Две години по-рано майка му го бе напуснала по причини, които никога не бе могъл да разбере. Нима бе чудно, че е станал толкова груб и циничен? Отчаяно й се прииска да се протегне, да вземе в прегръдките си това момченце и да успокои болката му. Само че Райърдън не бе вече момченце и не позволяваше да бъде нараняван.

Колкото и да се опитваше, Джил не успя да забрави историята, която й разказа. Звучеше в съзнанието й и помрачаваше красотата на ливадата и спокойствието на планинското поточе. Тази минала история отдавна вече не го нараняваше. Глупаво беше да наранява нея.

Това не променяше нещата, тя все още можеше да го накара да застане на колене. Можеше да използва физическото привличане, което той изпитваше към нея, за да го накара да одобри сватбата на Тод и Кери.

Неговата природа бе станала студена и безчувствена, самият той не би се поколебал да използва всички възможни средства, за да постигне целите си. Със сигурност не би го наранила отново. Той не можеше да бъде нараняван. Не съчувстваше на никой, защо трябваше тя да му съчувства.

Пъстървата, която Тод хвана, бе нанизана на шиш и бавно опечена над пламтящите въглища от лагерния огън, после бе сервирана с гарнитура от консервирани домати и цвъртящи горещи питки, които Райърдън бе изпържил. Яденето бе превъзходно, но Джил ядеше без апетит.

Беше се загледала в пъстрия сервиз за кафе, закачен над огъня. Кери и Тод бяха отишли да занесат чиниите до поточето, за да ги измият. Лагерът им не бе близо до водата, защото, както обясни Райърдън, животните идвали през нощта на водопой и на него не му се искало лагерът да е пречка по пътя им към потока. Обяснението, разбира се, не успокои Кери.

— Още кафе? — Райърдън се наведе и си напълни чашата.

— Не — разсеяно поклати глава Джил, косата й блестеше и отразяваше кехлибарените отблясъци на огъня.

Откъм потока се чу изплашеният вик на Кери и увещаващият глас на Тод, който през смях й казваше, че се е изплашила от една безобидна миеща се мечка. Устата на Райърдън се изкриви.

— Приятелката ти е малко нервничка.

Леко пренебрежителният му тон превърна очите й в два сини диаманта — студени и режещи, сърцето й се изпълни с ненавист към него. Времето на нерешителността бе отминало. Как си позволяваше да критикува страха на Кери към непознатото, след като самият той не притежаваше никакви чувства!

— А ти какво очакваш, Райърдън? Лагеруването на открито изобщо не е присъщо на Кери — гласът й бе тих и напълно спокоен. — Не е толкова трудно да разбереш, че на чуждо място, с непознати животни, за които знаеш, че са диви, е нормално да се чувстваш не толкова изплашен, колкото неспокоен.

— Ти не си изплашена.

— Не — тя извърна глава, като бързо предизвика скрития му поглед. — Но със семейството ми често лагерувахме в Йелоустоун през уикендите, така че това изобщо не е нещо ново за мен.

— Виждам, че още си с намерението да защитаваш приятелката си — огънят хвърляше сянка върху мястото, където седеше Райърдън, язвително задоволство се усещаше в гласа му.

— Виждам, че още си с намерението да ги разделиш — дръзко отвърна тя, като се стараеше да скрие яда си.

— Не знаех, че пеперудите били толкова раздразнителни. Какво има, Джил? — подигравателно попита той.

Джил затвори очи, за да възпре желанието си да го среже. Пое дълбоко въздух и като сви рамене, го изпусна под формата на въздишка.

— Повечето пеперуди вероятно никога не прекарват деня си, яздейки в планината.

— Схваната ли си?

— Блестящо умозаключение! — сухо отвърна тя и несъзнателно опъна гръб.

Боровите иглички издадоха приближаването на Райърдън, но тя го усети късно. Понечи да се обърне, но чифт ръце здраво я хванаха за раменете и започнаха да разтриват схванатите й мускули по гърба. Леко стенание се отрони от устните й, бе примесено и с болка, и с наслада.

— Ако не бе повлияна от факта, че Кери ти е приятелка, щеше да видиш, че в края на краищата не си подхождат, и щеше да ми помогнеш да ги разделим, преди да са направили огромна грешка.

Пръстите му действаха вълшебно върху изтръпналата й кожа. Почти й се прииска да не се налагаше да разговарят, но все пак тя решително тръсна глава:

— Не познаваш много добре брат си, Райърдън — прошепна. — Мисля, че по един или друг начин смяташ, че е преживял сравнително леко раздялата между вашите. Но не си прав. Избрал си е жена, за която знае, че ще бъде до него във всичко. Ако си мислел, че тази дълга езда ще подчертае разликите им — сгрешил си. Ако нещо му се е изяснило, то е фактът, че Кери тръгна, без да пророни и думичка. Тя направи всичко по силите си, за да свикне с обстановката.

— Но ще продължава ли да е така? — в леко подигравателния му тон се усети сарказъм.

Силните му пръсти бяха накарали цялото й тяло да се отпусне, остана неподвижна, но очите й пламнаха.

— Всъщност не в Кери е проблемът, ти нямаш нищо против Кери, нали, Райърдън? — и сама тихичко си отговори на въпроса: — Проблемът е сватбата. Няма значение коя ще си избере Тод, ти няма да я одобриш.

— Да — бе краткият и безразличен отговор, в който се усещаше и нотка на забавление.

Кратък смях излезе от гърлото й, не очакваше да си признае толкова равнодушно. Като наклони глава на една страна, тя погледна през рамо замисленото му лице.

— Наистина ли толкова много ненавиждаш жените? — очите й потърсиха загадъчните му очи.

Дръзката му уста се изви в студена усмивка:

— А ти какво мислиш за мъжете, Джил? Възхищаваш ли им се? Домогваш ли се до тях? Гледаш на тях като на равни? Или ти доставя удоволствие да си играеш с тях и когато вече ти омръзнат, да ги захвърляш?

Обвинението почти удари в целта. Имаше навик да си играе с мъжете, но не жестоко и подло, както Райърдън намекваше. Дълбоко в сърцето си винаги се бе надявала, че мъжът, когото преследваше, ще е същият, когото обича. Само пред Райърдън й се искаше да бъде безчувствена съблазнителка.

Тя нервно облиза с език долната си устна, направи го несъзнателно, но чувствено и видя пламнала искра да притъмнява погледа му.

— А ти, Райърдън? — промълви тя. Гласът й бе дрезгав и възбуждащ. — Наистина ли мразиш всичко у една жена? Или смяташ, че тя си има определено предназначение?

Той се усмихна на подканящите й устни. Повдигна вежди, енергичните му ръце се плъзнаха от гърба почти до ребрата й.

— Понякога — хладно отвърна той.

Джил насочи синия си поглед към устата му, усети сърцето си как затуптя по-силно.

— Както тази сутрин на върха на хълма? — за миг забрави, че самата тя открито отговаряше на прегръдката му.

Той замислено присви очи, сякаш преценяваше опасността на капана, който му бе поставила. Буйната му коса още повече блестеше от огъня, следа от надменност разчупи безизразното му лице.

— Хубаво ли ти беше?

— А на теб? — прошепна Джил.

Ръцете му я обхванаха през кръста, повдигнаха я и я обърнаха към него. Първоначалният шок от физическия контакт с мускулестото му тяло накара съзнанието й да се преобърне. Тя облегна глава на ръката му, тъмнозлатистите й коси се разпиляха по рамото му, докато той внимателно изучаваше съвършенството на лицето й. Джил леко се отпусна. Ръката му се плъзна от кръста към извивката на бедрата й.

В следващия миг устните му докоснаха нейните. Този опустошаващ огън, който някак си бе забравила, я обхвана отново. Но този път в прегръдката му нямаше бруталност, а само дълги, опияняващи целувки, целящи да притъпят възприятията й към всичко друго, с изключение на мъжествеността му. Сякаш предупредителен звънец иззвъня в главата й. Губеше контрол. Райърдън я съблазняваше, нямаше съмнение в това. Но най-невероятното бе, че не я интересуваше. Искаше й се да се потопи в чувствената забрава на ласките му.

От това признание дойде силата й да се съпротивлява. С трепетна въздишка се извърна от устата му. Кожата й гореше от допира, бушуващият огън в нея не можеше да бъде потушен.

Силни пръсти се впиха в челюстта й, като повдигнаха брадичката й нагоре. Не посмя да срещне очите му от страх, че ще попадне в плен на сребристия им блясък, и затова се втренчи в устните — бяха толкова невъзмутими в сравнение с нейните. Пръстите му се плъзнаха по шията й и съзнателно се спряха върху гърдите й.

— Искам те — леко надменно каза Райърдън.

Да, искаше я и Джил го признаваше, но не достатъчно, не още. Като се наклони към него, тя продължи покорно да докосва устните му, сякаш напълно се бе отдала на властта му. Тогава, с едно плавно движение, се измъкна от ръцете му, изправи се на крака и застана пред огъня. Усещаше погледа му върху гърдите си, които развълнувано се повдигаха, и се опита да успокои дишането си. Краката й издайнически трепереха.

Райърдън не направи никакъв опит да я последва, бе полуседнал, мъжествеността му се бе уголемила, изглеждаше спокоен и невъзмутим. Тя си наложи да играе по правилата на своята игра, правила, които щяха да я направят победителка.

— Ще трябва да ми простиш, Райърдън — въздъхна и му хвърли усмивка през рамо. — Страхувам се, че май се поувлякох.

— И защо да ти прощавам за това? — с равен тон отвърна той. — Беше ми приятно.

— И на мен също — дори повече, отколкото трябва. Това бе самата истина и бе в нейна полза да си я признае. — Тод и Кери ще се върнат скоро. Искаш ли още кафе?

— След като няма нищо по-силно — съгласи се той.

Забравяйки, че чайникът бе стоял дълго време над пламъците, тя се опита да налее кафето без ръкохватки. Бе посегнала вече към дръжката.

— Това е лесен начин да се изгориш — провлачено каза Райърдън и й хвърли кърпа.

Имаше много повече начини да се изгори, помисли си тя, докато наливаше кафето в чашите. Току-що бе седнала на значително разстояние от Райърдън, когато Кери и Тод се завърнаха.

— А, кафе! — Тод коленичи до чайника и предпазливо взе кърпа, за да напълни чашата си. — Пума ли бе това, което чух преди час? — въпросът бе предназначен за Райърдън, който стоеше на земята близо до огъня. Тод се настани до Кери и като я придърпа към себе си, обви ръце около нея.

— Да — съгласи се Райърдън. Той улови стреснатия поглед на Джил и разбра, че когато тя бе в ръцете му, очевидно бе глуха за всичко наоколо.

— Няма ли да организираш лов, за да я хванеш? — смръщи се Тод. — Може да направи поразии с новородените телета напролет.

— Засега се ограничава с елени. Определено нямам нищо против това, стига да поддържа бройката им търпима. По този начин няма да има много елени, които да изяждат пашата на добитъка ми. Ако прояви интерес към телешкото, ще трябва да се отърва от нея — Райърдън повдигна рамене.

Кери потрепери:

— Надявам се да не прояви.

— Аз също — сухо отвърна Райърдън. — Що се отнася до мен, има достатъчно място и за двама ни. Уважавам правото на пумата да оцелява. По-скоро бих я прогонил далеч от района, отколкото да я убивам. Но това невинаги е възможно.

Райърдън би съчувствал на едно диво животно, но не и на човек. Нима привързаността му към земята го бе направила такъв?

Въпросът остана без отговор и по-късно, когато, сгушена в спалния чувал близо до тлеещия огън, се бе загледала в звездите. Бе разбрала толкова много неща за Райърдън. Цинизмът, жестокостта, омразата му към всяка по-продължителна връзка с жена. И все пак имаше ли още нещо? Нима онова малко дванадесетгодишно момче все още се криеше там, вътре в него, чувствително и само?

 

 

Сутрешното слънце накара Джил да забрави всичките висящи въпроси от предишната нощ. Отговорите в действителност не бяха от значение. Тя все пак възнамеряваше да продължи напред с плановете си. Но до миналата нощ не осъзнаваше каква опасна игра играеше, като съблазняваше Райърдън с неясни обещания, които нямаше намерение да изпълни. Това обаче правеше играта по-вълнуваща. При тази мисъл очите й запламтяха.

Докато Кери сипваше вода върху остатъците от огъня, Джил разрови въглищата, за да е сигурна, че няма тлеещи. Тод оседлаваше конете, а няколко метра по-надолу Райърдън товареше багажа.

— Всичко е изгасено — съобщи Джил с весела усмивка.

— Миналата нощ… — Кери нервно се размърда, като хвърли любопитен поглед към Джил. — Миналата нощ те видях с Райърдън. Джил, какво правиш? — тревожните й очи се взряха в лицето на Джил, сякаш бе сигурна, че приятелката й губи разсъдъка си.

— Точно това, което изглеждаше. Оставих Райърдън да ме преследва — отвърна тя. Погледът й замислено се насочи към човека, за когото говореха. — Знаеш, че според старата поговорка, Кери, момчето преследва момичето, докато тя го хване. Ами ще хвана Райърдън.

— Да не искаш да кажеш, че си се влюбила в него? — невярващо промълви Кери.

— Не, глупавичката ми — леко се засмя Джил. — Не съм чак такава тъпачка. Но мисля, че мога да го накарам да се съгласи с женитбата ви, преди да е свършил месецът. Този човек е невъзможно да го убедиш. Остават женските номера.

— Но, Джил, мислиш ли, че е необходимо?

— „Необходимо“ няма нищо общо с тая работа — аз я върша!

— Хайде, скъпа! Готови сме да се връщаме — Тод се бе изправил и държеше юздите на коня на Кери; в много подходящ момент прекрати разговора между двете.

Планините на изток отразяваха пурпурните отблясъци на залязващото слънце, когато четиримата влязоха в двора на фермата. По време на ездата си надолу Джил не се опита да завърже разговор с Райърдън, нито пък да флиртува по какъвто и да било начин с него. Това бе мигът, в който трябваше да бъде недостижима, да бъде приятелски настроена, ако я заговорят, но не и да подтиква към интимности.

Един от работниците във фермата пое конете. Джил се усмихна, когато Райърдън й помогна да слезе от коня, и нарочно се направи, че не забелязва как той задържа ръка на кръста й, след като вече бе слязла.

— Надявам се Мери да е сготвила огромно печено с картофи и сос с дреболийки — заяви Тод.

— Аз пък се надявам да чете мисли и да ни е приготвила по една топла вана — вмъкна Джил. — Храната може да почака.

— Вие, момичета, може да се излежавате във ваната колкото си искате — усмихна се Тод. — Аз ще си взема един душ и ще ям.

— Не изяждай всичко! И аз умирам от глад — засмя се Кери.

— Има кола на пътя! Ох, ох! — Тод се обърна към брат си и многозначително повдигна вежди. — Изглежда, имаш гости.

Джил позна златистокафявата кола на Шийна Бентън. Не точно така би искала да й свърши денят. Тя хвърли поглед към Райърдън, улови бляскавите му очи върху своите. Очакваше тя да бъде разочарована.

— Може би тя ще остане за вечеря — каза Джил с преднамерено небрежен тон.

— Ще попитам — устата на Райърдън се изкриви.

Очите на Тод се прехвърлиха от единия към другия.

И той бе видял това, което Кери зърна предишната вечер.

— Ще бъде интересно — сухо каза Тод.

Кери го сръга в ребрата заради този коментар.

Като влязоха в къщата през задната врата, те не намериха никой в кухнята, но от фурната се носеха вкусни миризми. На входа на фоайето чуха гласа на Шийна. Джил не можа да разбере какво точно казва, но очевидно говореше на Мери.

— А, Райърдън, ето те и теб — възкликна Шийна.

— Здрасти, Шийна — любезно я поздрави Райърдън. — Не очаквах да те видя тук.

— Всъщност аз тъкмо си тръгвах. Мери ми каза, че сте отишли на езда и разбира се, нямах никаква представа кога ще се върнете. Само вие четиримата ли отидохте? — тигровият й поглед се обърна към Джил, злобни искри блеснаха в бадемовите й очи.

— Само ние четиримата — отговори Джил с предизвикателна усмивка.

— Сигурно е било дълго яздене. Наистина изглеждате мръсни и уморени — отвърна Шийна.

„Мяу!“ Помисли си Джил и като улови веселата искра в черните очи на Мери Ривърс, се помъчи да не й отвърне със същия блясък в погледа. Просто нямаше да бъде редно Шийна да разбере, че тя и Мери й се надсмиваха, било то и мълчаливо.

— И за двете неща сте права — съгласи се Джил. — Макар че… — някакъв дяволит импулс я накара да погледне Райърдън — … наистина си струваше.

Кехлибарен огън пламна по лицето на Шийна и Джил бе сигурна, че напълно бе събудила ревността й.

Както и Райърдън. Сивите му очи самодоволно се усмихваха.

— Какво те води насам, Шийна? — попита той. — По работа или за удоволствие?

— Главно по работа — огньовете бяха потушени, щом се обърна към него, блясъкът в очите й ясно показваше доколко „работата“ зависеше от него. — Надявах се да те убедя да дойдеш у дома някоя вечер, за да оправим заедно счетоводството ми.

— Петък вечер добре ли е? — не изглеждаше учуден от молбата й и Джил си помисли, че това или бе нещо обичайно, или бе добре замаскиран повод за по-интимна среща — или и двете.

— Да, петък е добре — измърка Шийна, като хвърли хладна усмивка към останалите, сякаш да подчертае превъзходството си. — А сега ще ви оставя на спокойствие да измиете праха от ездата.

— Няма ли да останете за вечеря? — имаше огромна наслада в това да си разменят ролите с Шийна и сега Джил да се прави на домакиня. — Сигурна съм, че Мери ще нагости всички ни.

— Добре си дошла, ако решиш да останеш — вметна Райърдън, в крайчеца на устните му се изписа задоволство, сякаш знаеше целта на поканата й.

— Благодаря, скъпи — измърка тя, — но знам, че си на ръба на силите си. Ще се видим в петък.