Мария Барет
Нарушено обещание (7)

Шеста глава

Беше осем и половина сутринта. След безсънна нощ и с пулсираща болка в слепоочията, Кейт седеше в наетата кола на едно кръстовище в най-натоварения час в Чартуел — най-близкия град до „Тънсбри“, и се опитваше да намери първата скорост. Тази сутрин шофираше така лошо, че по-добре да не бе сядала зад волана, и сега бе притисната сред множество автомобили, край нея свиреха клаксони и тя се чувстваше на ръба на отчаянието. Раздвижи лоста във всички посоки, сменяйки скоростите, но не успя да я улучи. Най-сетне включи на скорост и потегли, но внезапно закова на място. Двигателят угасна.

— О, Господи… — бе заклещена точно в линията на насрещното движение и едва сдържаше сълзите си. Няколко шофьори зад нея надуха клаксони и единственото, което й хрумна да стори, бе да отвори вратата, да изскочи навън и да извика: — Добре, добре! Правя всичко възможно. Само проявете малко търпение.

Отново се качи в колата, въздъхна дълбоко няколко пъти и отмести косите от лицето си. Отчаянието и напиращите сълзи прераснаха в ярост, когато изключи скоростите, натисна два пъти съединителя и отново запали. Раздвижи лоста, светлината се смени и тя откри първата скорост. Някой почука на стъклото откъм съседната седалка.

— Мили Боже! Какво? — раздразнително попита Кейт и извърна глава да види кой е. Щом го зърна, отмести крак от съединителя, натисна спирачките и отново закова на място. Гневно изръмжа, изрече проклятие, спусна стъклото и процеди през зъби: — Какво искаш, за Бога?

Рори кимна назад към нарастващата колона и надвика клаксоните:

— Стори ми се, че имаш нужда от помощ.

Тя вдигна ръце и изкрещя:

— Разкарай се! Просто… Господи! — всеки момент щеше да заплаче. — Просто се махни, Рори. Изчезвай!

Когато запали, включи на скорост и рязко натисна газта, но светна червено и едва избегна насрещното движение.

Десет минути по-късно Кейт паркира, заключи колата и погледна часовника си. Бе закъсняла почти с половин час за срещата с Дейвид Лоутър — адвоката на Лио, и бе в мрачно, гневно настроение. Забърза по „Чартуел Хай Стрийт“ към една от най-старите сгради в града, откри тъмнозелената врата на „Лоутър и Крест“ и влезе.

— Здравейте. Кейт Дауи — за среща с мистър Лоутър. Закъснях с половин час, боя се, че…

Администраторката я прекъсна:

— Не се безпокойте, мис Дауи, мистър Лоутър ви очаква. Да взема ли палтото ви?

Тя стана. Беше елегантна дама с официален вълнен костюм и кафяви обувки с връзки.

Кейт сведе поглед към дългото си палто от черно кадифе с широка кожена яка и маншети и изведнъж се смути.

— Не, благодаря, ще остана с него.

— Добре, ще ви заведа — администраторката тръгна пред нея по коридора и Кейт свали кадифената си шапка с украса слънчогледи, докато я следваше. Жената почука леко на вратата, когато стигнаха до офиса на Лоутър, и след като се чу: „Влез“, я отвори и стори път на Кейт.

Дейвид се изправи и младата жена му се усмихна, докато влизаше. Но забеляза, че в стаята има още един човек, който също стана. Кейт издаде тих сподавен вик и усмивката й застина.

— О, Кейт! — поздрави я Дейвид Лоутър. Ниският, закръглен и оплешивяващ мъж на възрастта на майка й се приближи и й подаде месестата си ръка, покрита с петна от никотин. — Толкова се радвам да те видя отново, скъпа моя. Предполагам, познаваш Рори Галахър? — Лоутър се усмихна, но тя не успя да отвърне нито на усмивката, нито на поздрава му. За няколко мига остана напълно вцепенена, приковала празен поглед в него. Сигурно знаеше нещо за нейната история. Бе така изумена, че не можа да проговори. Дейвид се покашля и предложи: — Да седнем.

Кейт кимна, Рори седна, а тя се настани на свободното кресло до него пред бюрото. Стисна шапката в ръцете си и нервно потърка с пръсти кадифето.

— Извинете, мистър Лоутър — припряно започна, — но бихте ли ми казали какво става тук? — с мъка преглътна. — Мислех, че желаете да разговаряте с мен за нещо във връзка с вуйчо ми. Не разбирам какво общо има Рори Галахър и…

Адвокатът й даде знак да замълчи. Обичаше драматични жестове, които засилваха чувството за собствената му значимост.

— Кейт, мила моя — обичаше и да използва обръщения, изразяващи привързаност, защото го караха да вярва, че покровителства хората. — Ще обясня всичко своевременно. Първо, бихте ли пийнали чай или кафе?

Кейт поклати глава, а Рори рече:

— Не, не, благодаря. Всъщност не разполагам с много време.

„Каква наглост!“, помисли си тя. Беше вбесена. Това очевидно ядоса и Лоутър, който каза:

— Е, тогава ще се постарая да бъда кратък, мистър Галахър.

В гласа му се долови цинична нотка.

Рори се усмихна. От първия миг не харесваше този превзет дребничък адвокат и давайки си вид, че не е усетил сарказма му, отвърна:

— Благодаря, много любезно от ваша страна.

Лоутър се покашля.

— Добре, тогава да започваме — прелисти страниците върху бюрото пред себе си. — Повиках и двама ви за прочитането на последната воля и завещанието на Лио Олдър. Реших да го направя днес, преди погребението в петък, защото мистър Олдър има няколко желания, свързани с церемонията, които би искал да изпълните заедно.

— Заедно?

Кейт не можа да скрие изумлението си. Не разбираше. Как бе възможно Лио да поиска от нея да свърши нещо именно с Рори от всички хора на света, когато знаеше за чувствата й? Как бе могъл да го стори?

Лоутър я изгледа изпитателно.

— Някакъв проблем ли има?

— Да! Разбира се, че има проблем — избухна тя. — Отношенията ни с мистър Галахър не могат да се нарекат приятелски. Лио знаеше това, всъщност ние…

— Кейт! — Рори я изгледа гневно. — Нека оставим мистър Лоутър да ни прочете завещанието на Лио, преди…

— Преди какво? — прекъсна го тя.

— Нищо — тихо каза той. — Престани, Кейт, моля те!

— Да престана? За какво говориш? Кажи ми! Имам право да зная. Не можеш просто…

— Кейт!

Изведнъж замълча и погледна Рори. За миг бе забравила къде се намира и защо, ала внезапно си припомни положението с мъчителна яснота. Смутено сведе глава и каза:

— Съжалявам, продължете, ако обичате.

Лоутър не трепна. Кимна и започна да чете с тържествен тон:

— Завещание и последна воля на Лио Кембъл Олдър, собственик на „Тънсбри Хаус“, от трети октомври хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година. Заявява, че е в пълно съзнание, с бистър ум и здраво тяло и моли Кейт Дауи и Рори Галахър да присъстват при прочитането на това завещание, както и на погребението му, подготовката, за което поверява на мен. Би искал ти, Кейт, да посрещнеш опечалените, които пожелаят да дойдат в къщата след службата.

Тя наведе глава.

— И мистър Галахър да ти помогне за ролята на домакиня.

Младата жена подскочи.

— Да ми помогне? Какво, по…

Рори й хвърли суров поглед и Кейт замълча. Отново сведе глава и загриза нокътя си, избягвайки да гледа и бившия си годеник, и Лоутър.

— А сега — завещанието — адвокатът съсредоточено я изгледа. — Имаш ли нещо против да спестя формалностите? Мисля, че това би улеснило нещата.

Тя сви рамене. Беше й все едно, искаше само час по-скоро да се измъкне оттук и да се отърве от Рори. Присъствието му в стаята я изпълваше с ярост.

— Добре — Лоутър помълча за малко. — Кейт, не знам дали няма да бъдеш шокирана, когато го чуеш, скъпа, но мистър Олдър е завещал цялото си имение на теб.

— На мен? — тя изправи гръб и поклати глава. — Не, не, това е невъзможно — припряно възрази. — Възнамеряваше да го завещае на майка ми, сигурна съм, не би могъл да стори друго, той… — изведнъж замълча и втренчи поглед в Лоутър, който седеше срещу нея. — Навярно има някаква грешка — каза. — Трябваше да го наследи майка ми…

— Няма грешка, скъпа — прекъсна я адвокатът. — Лио Олдър желаеше ти да получиш къщата и имението. Това бе заявено и в предишното му завещание, беше го решил преди много години.

— Предишно завещание? Години? — повтори Кейт с недоумение. Беше така поразена, че почти не можеше да проумее какво означава това. — Не разбирам — промърмори. — Защо? Защо го е оставил на мен? Какво си е мислел? Защо?

Настъпи неловко мълчание и Лоутър каза:

— Решението е изцяло негово. Какво право имаме да го оспорваме?

— Прав сте, но…

— Кейт, скъпа, трябва да обсъдим още доста неща, а щом мистър Галахър желае да свършим бързо, най-добре е да продължим.

Резкият и странно покровителствен тон на адвоката я стресна.

— Да, разбира се — тихо се съгласи тя.

— В завещанието са посочени няколко условия, свързани със семейството, което се грижеше за къщата на мистър Олдър, наемателите и, то се знае, мистър Галахър.

— Мистър Галахър?

Отново бе изумена и изпита яд.

Рори погледна крадешком към нея. Гневът й бе като отворена рана.

— Да, в завещанието си мистър Олдър настоява мистър Галахър да остане управител на имението в продължение на една година.

— Година?

— Да, една година, стига мистър Галахър да е съгласен.

Рори кимна, но не каза нищо. Знаеше, че Лио бе привързан към него, но това условие му се струваше странно. Лио бе обичал Кейт и не би сторил съзнателно нещо, с което да я нарани или разстрои.

— Настоява също да се допитваш до мистър Галахър за всяко решение, свързано с къщата и имението, и всички банкови сметки да бъдат подписвани от двамата.

— От двамата? Не е възможно! — Кейт поклати глава. — Сигурна съм. Това е просто невероятно.

Лоутър сви рамене:

— Боя се, че положението е необичайно. Мистър Галахър се опитваше да въведе известен финансов ред в имението, нали, господине?

Рори вдигна поглед.

— Да, постигнах малък напредък.

— Мисля, че мистър Олдър е решил, че сте на прав път, и затова е пожелал да продължите работата си.

— Какво имате предвид под „известен финансов ред“? — намеси се Кейт. Почувства, че двамата мъже знаят нещо, за което тя е в неведение. — В какво Рори е на прав път?

Лоутър въздъхна:

— Боя се, че ще научиш още нещо шокиращо, Кейт. Казано накратко, „Тънсбри Хаус“ има значителни дългове.

— Дългове? — тя бе истински изумена. Помълча около минута и попита: — Какви дългове?

Адвокатът се покашля, сякаш следващото изречение бе буца, заседнала на гърлото му.

— През последните няколко години, Кейт, опитвайки се да избегне падането на цената на имението и да компенсира ограничените възможности за печалба от животновъдство и отглеждане на земеделски култури, както и пълната липса на приходи от наеми за селскостопанските сгради, мистър Олдър изтегли голям заем от кредитна компания на име „Ингръм-Лоуд“ — Лоутър извади един лист от купчината пред себе си. — Преди четири години сключи споразумение с тази компания за преипотекиране на къщата и имението. Тогава търговията с имоти беше в криза, а лихвеният процент се покачваше, затова полученият от него кредит бе с променлива лихва. Разбираш какво означава, нали?

Кейт изпита желание да отвърне троснато: „Не, разбира се, ето защо имам успех в бизнеса!“, но вместо това каза:

— Която се влияе от промените в лихвения процент?

Лоутър не долови сарказма й.

— Точно така. Ако процентът се покачи или спадне, същото става и със сумата за погасяване. За нещастие на мистър Олдър, лихвата се увеличи с шест процента за една година и той бе почти разорен. Изостана с изплащането на ипотеката и изтегли заем от банка, за да внесе дължимото. Така се озова в омагьосан кръг от дългове. Сега — адвокатът замълча и затършува в книжата си — положението е малко по-добро. Лихвеният процент намаля и мистър Галахър успя да смали разходите и погаси част от дълга, но в незначителна степен. Имението изплаща вноските в срок, но все още има непогасена сума от триста и петдесет хиляди лири…

— Триста и петдесет хиляди лири? — прекъсна го Кейт. — Господи, това е невъзможно, аз…

— Боя се, че има и още.

Тя извърна глава към Рори.

— Значи си знаел за всичко?

Той кимна.

— И какво направи по въпроса? — попита го.

Рори не обърна внимание на намека, че по някакъв начин е отговорен, и каза спокойно:

— Опитах се да спася каквото мога, да въведа ред в имението, дадох под наем някои от селскостопанските сгради и продадох част от добитъка. Лио вече не се чувстваше добре, той… — замълча. Нямаше нужда да напомня за страданието, което бе преживял Лио. — Той направи каквото можа — завърши.

— Ако позволите, мистър Галахър? — Лоутър подаде и на двамата счетоводните книжа. — Сега положението стои така: мистър Олдър ме помоли да ви предоставя тези сведения, за да има откъде да започнете. Както ще видите, имотът беше оценен и стойността му е цифрата в графата отдясно.

— Но това е нищожна сума! Сигурен ли сте?

Дейвид кимна и Кейт недоверчиво погледна Рори. Той потвърди.

— В момента няма пазар на този тип собственост — каза адвокатът. — Имението е твърде занемарено за така наречения „милионерски пазар“, а не е достатъчно евтино за дребните предприемачи. Освен това няма изгледи за развитие на областта — твърде провинциална е.

Тя съсредоточи поглед в него.

— Искате да кажете, че „Тънсбри“ има дълг, по-голям от стойността му?

— Да, за момента.

— И не мога да продавам, за да погася дълга. Бих могла единствено да се опитам да спестя нещо и увелича приходите по всеки възможен начин, да поддържам имението на доизживяване, като внасям всяко спечелено пени за изплащането на двата заема.

Лоутър кимна:

— Именно. Има и някои по-приятни въпроси за обсъждане, но…

— Но в общи линии са ме насадили на пачи яйца?

Резкият й тон го накара да повдигне вежди.

— Щом така го приемаш — да.

— А по какъв друг начин да го приема?

Кейт не бе просто разстроена, а почти обезумяла от гняв. Лио, любимият й вуйчо, единственият, който истински бе държал на нея, да стовари върху плещите й бремето на дълг и занемарена стара къща и да я принуди да действа в сътрудничество с мъж, когото ненавиждаше. Беше толкова ужасно, че й се струваше невероятно. Втренчи поглед в ръцете си и преплете пръсти, за да престанат да треперят. Всичко това бе фарс, през целия си живот тя не бе означавала нищо за него. Накрая се бе оказал егоист — като майка й, дори по-лошо, защото тя поне никога не бе прикривала истинската си същност. В гърлото й се надигна писък и едва успя да го потисне.

— Кейт? Кейт, добре ли си?

Рори посегна и докосна ръката й, но тя рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай! — изкрещя и притисна ръката си към гърдите, сякаш пръстите му я бяха опарили. Обърна се с гръб към него и остана мълчалива известно време, докато Лоутър прегледа книжата си, очаквайки я да се успокои.

Най-сетне вдигна глава.

— А какво ще стане, ако обявя фалит и се отърва от имението?

Адвокатът се поколеба и отвърна:

— Би могла да го направиш, винаги съществува такава възможност. Но трябва да те предупредя, че ако го сториш, ще загубиш и фирмата си за доставки. Всяка собственост на твое име ще бъде продадена, за да се покрие дългът.

— И апартаментът ми ли?

— Боя се, че да.

Изведнъж Кейт закри лице. Рори не бе сигурен дали плаче и не знаеше какво да стори. Дори не можеше да я утеши. Не би му позволила.

Но тя не плачеше. Бе твърде ядосана и шокирана за това. Чувстваше се, сякаш внезапно се бе откъснала от реалния свят. Чуваше кашлянето на Лоутър, шумоленето на книжата и звъна на телефона в съседния офис, но не възприемаше тези звуци. Бе обгърната от приглушена, мъчителна тишина. Остана така няколко минути, докато адвокатът каза:

— Кейт, скъпа моя, боя се, че имам и друга уговорка. Трябва да продължим.

— Да продължим? — какво друго имаше за обсъждане? Навярно не бе важно. — Съжалявам — каза тя и тръсна глава, — но наистина трябва да си поема дъх. Не може ли да поговорим отново след погребението?

Дейвид направи усилие да прикрие облекчението си, но Рори го забеляза. Долови и още нещо в изражението му, но не успя да определи какво.

— Останалото са формалности, мога да ти ги дам в писмен вид, ако желаеш — предложи Лоутър.

Кейт се изправи. Почувства, че се олюлява, и се подпря на облегалката на креслото.

— Благодаря — промълви. Адвокатът стана и се приближи да й помогне. — Добре съм — увери го тя и избегна ръката му. Взе палтото си и се обърна към вратата. — Наистина съм добре — вяло повтори. — Благодаря.

Без да каже дума повече, излезе от офиса и остави вратата отворена.

Рори остана загледан в Лоутър за миг, след което стана.

— Навярно нямате нужда повече от мен?

Дейвид поклати глава.

— Мога да ви потърся в „Тънсбри Хаус“, нали? Надявам се, че няма да заминете някъде?

— Мисля, че не, поне в скоро време — Рори се обърна към вратата. Тревожеше се за Кейт, ако побързаше, може би щеше да я настигне, въпреки че нямаше представа какво би й казал. — Благодаря, мистър Лоутър — каза той. Внезапно му хрумна нещо и се спря на прага. — Ще ни уведомите за подробностите около погребението, нали? Колко хора ще присъстват и прочие.

Адвокатът сви рамене:

— Мога да ви дам списъка на хората, които трябваше да уведомя, но за съжаление, не знам кой друг би решил да дойде.

— Разбирам — Лоутър бе превзет дребничък човечец, а помощта му като семеен адвокат бе незначителна. — И това би било от полза, благодаря — каза Рори. Не искаше да губи повече време. Бързо се сбогува и напусна офиса. Докато бързаше по коридора, се усмихна на администраторката, продължи към изхода на кантората и излезе на „Чартуел Хай Стрийт“.

— По дяволите! — промърмори той и се огледа в двете посоки. Нямаше и следа от Кейт. — По дяволите! — повтори, облече палтото си и тъжно се върна там, където бе паркирал ленд роувъра си.

 

 

Веднага щом Рори Галахър си тръгна, Дейвид Лоутър тихо затвори вратата и отиде до телефона. Извади указател, откри номера, който му бе нужен, седна и го набра. Някой вдигна и той каза:

— Ало, обажда се Дейвид Лоутър — снижи гласа си с една октава, за да прозвучи по-внушително. Усмихна се. — Да, всъщност доста добре — усмивката му изчезна. — Не бе „приятно“ естествено! Беше разтърсващо… Да, за нея бе шок, не мисля, че бе очаквала нещо подобно… Да, съвсем ясно й обясних, че дългът се обвързва с всичко, което притежава… да, и фирмата за доставки… Отново шокирана, бих казал, и доста разстроена… Не, не мисля, че ще се противи, щом би я загубила, особено като се има предвид, че не знаеше, че Галахър е част от наследството.

Запали цигара, докато слушаше събеседника си. Облегна се на стола си и вдъхна дълбоко от дима.

— Не, не беше лесно да го убедя. Лио доста дълго беше против. Не вярваше, че Галахър и Кейт някога ще се сдобрят и че… — бе прекъснат. — Не зная, навярно е решил, че ще бъде непосилно бреме за Кейт, ако трябва да се справи сама — отново се усмихна. — Благодарение на вас, разбира се, и на моята убедителност. Накрая естествено поиска съвет от мен и аз му го дадох… Не, сигурен съм, няма да има помирение. Лио беше прав, тя е бясна и разочарована. Между двамата няма да пламне старата любов… Не, не, изключено… не, не исках да кажа, че…

Замълча и се наведе напред. Защо никога тези разговори не протичаха, както би искал? Захапа цигарата си и каза:

— Сигурен съм, че си струва. Мисля, че няма да пожелае да стори друго… Да, ще поддържам връзка, ще позвъня веднага щом разбера накъде вървят нещата — нервно започна да драска с химикалката си по бележника. Едва се сдържа да не избухне. Чертаеше квадрат след квадрат и ги запълваше с плътно черно мастило. — Погребението е в петък… да, направих го, но не мисля, че ще се получи. Те дори не могат да общуват като цивилизовани хора — разговорът вземаше неприятен обрат и Дейвид бе разочарован. — Да, разбира се, благодаря… Да, аз… — но не успя да довърши, защото линията прекъсна. — По дяволите! — извика той срещу безмълвния телефон. Чувстваше се безкрайно смутен и отчаян.

Позвъни на секретарката и я повика, за да й продиктува нещо.

— Да! — раздразнително каза той по интеркома. — Веднага, ако не представлява трудност.

След това въздъхна, освободи се от част от напрежението и се почувства малко по-добре. Нищо не подобряваше настроението му така, както очакването да нахока симпатичното момиче, което имаше нещастието да работи за него.

 

 

Дънкан разговаряше по телефона с Каръл-Ан. Беше предобед, тя все още бе в леглото и подробно му описваше какво ще стори с него вечерта, когато отиде при нея след работа. Бе възбуден, страните му горяха и бе отместил купчината документи, върху които трябваше да работи, за да се съсредоточи изцяло върху думите й. Описанието ставаше все по-вълнуващо и Дънкан се изкуши да плъзне ръка под бюрото, но видя примигващата червена лампичка на телефона, която бе знак, че на другата линия чака някой. Затвори очи и се опита да не обръща внимание, но бе казал на секретарката си да не го свързва с никого, ако не е спешно.

— Каръл-Ан — нежно каза той, — аз… — долови задъхан стон и въздъхна. Страстта й бе неудържима. — Каръл-Ан — отново започна. — Съжалявам, скъпа, но… — стонът стана по-дълбок и за миг го накара да се запита дали си струва да я прекъсва. Без колебание превключи на другата линия. — Ало, Дънкан Лоуд е на телефона — наведе се напред, напълно забравил за Каръл-Ан. — Да, да, задвижих въпроса преди два дни… Не, все още не, за тези неща е нужно време. Разбрах, че погребението е в петък, а обикновено изчакваме ден-два… — бе прекъснат. — Разбира се, че можем, не бих го препоръчал, но щом така желаете… — червената светлина отново запримигва. Навярно бе Каръл-Ан. — Вероятно ще успея да изпратя някого през уикенда, ако наистина смятате… — отново го прекъснаха. Лампичката продължаваше да свети. Изведнъж Дънкан се усмихна. — Но това е далеч повече, отколкото се бяхме договорили! Не, не, приемливо е, но… да, тогава ще го направя в събота. Напълно разбирам… да, възможно най-скоро ще ви уведомим. Добре, а… — чу се щракване и разговорът приключи. — Благодаря — каза той с усмивка и отново включи Каръл-Ан.

— Скъпи, какво стана? Прекъснаха ни и оттогава се опитвам отново да се свържа с теб — прозвуча глезено хихикане и Дънкан погледна към вратата.

— Почакай, скъпа — каза той. — Връщам се след няколко секунди — стана, заключи и се върна на бюрото. Разкопча панталоните си и се отпусна на стола. — Така, докъде бяхме стигнали? Ах, ти, непослушно момиче! — отново се чу смях и тихо мъркане и Дънкан пъхна ръка под бюрото. — О, да — зашепна той — това е страхотно…

Нищо не го възбуждаше така, както мирисът на пари.