Мария Барет
Нарушено обещание (20)

Деветнадесета глава

Само за няколко дни всекидневната на „Тънсбри Хаус“ бе променена до неузнаваемост и превърната в бизнес център. Мебелите бяха подредени в единия край, дългата маса, имитация на „Чипъндейл“ — Лио бе продал истинската преди години, — беше застлана с мушама и върху нея бяха струпани съоръженията за лепене на етикети: машината, лепило, етикети, стройна редица готови бутилки и такива, които трябваше да бъдат обработени.

Когато не работеше в спиртоварната, Томи Винс често бе тук с Джон и мисис Ейбъл. Лепеше етикети, опаковаше бутилки, помагаше за счетоводството. Бе станал част от екипа, което бе ново преживяване за него след годините в „Болърс“, където всеки работник знаеше мястото си и не си позволяваше волности, ако искаше да го запази. Харесваше Кейт и Рори, работата му бе приятна, вълнуваща, а и се чувстваше част от екипа. Беше казал истината на Мери, когато бе споделил, че тук е по-щастлив от всякога и парите, ако изобщо спечели някакви, не са толкова важни в момента. Кипеше от енергия и хъс за действие, харесваше му атмосферата тук и стремежът към успех все повече го завладяваше. Докато седеше с мисис Ейбъл и лепеше етикети, се замисли за хобито си и за идеята, която се въртеше в главата му цяла нощ.

— Добро утро, Томи — Кейт влезе в стаята, облечена с неизменните си избелели джинси „Док Мартънс“ и черен плетен пуловер. Косите й бяха прихванати с тъмнокафява панделка. Ядеше ябълка. Хрупаше и поглъщаше големи хапки. Когато свърши, се приближи към масата, хвърли отпадъците върху купчината изрезки и каза: — Боже мой, колко много сте направили! Браво!

Томи реши, че е настъпил моментът да й спомене.

— Кейт — каза той, — имам идея.

— Наистина ли? Чудесно!

Тя се обърна и го изгледа любопитно. Възхищаваше се на способността й да изслушва. Не повърхностно, а както трябва, с пълно съсредоточение върху думите на събеседника си. Издърпа един стол и седна.

— Свързана е с моето хоби — обясни той. — Приготвяне на коктейли.

Замълча, за да й даде възможност да подхвърли някаква шега, както биха постъпили повечето хора, но тя не каза нищо. Просто изчака да продължи.

— Експериментирах с „Тънсбри Ориджънъл“, опитах се да открия нещо с много съставки, свежо, екзотично, но не твърде силно. Един вид алтернатива на джина с тоник. И ти предлагам следното — Томи пъхна ръка в джоба си, раздвижи се на стола, за да потършува по-надълбоко, и накрая измъкна парченце хартия. — Много ми харесва, на Мери също. Пием го от доста вечери.

Подаде хартийката на Кейт, тя прочете съставките и каза:

— Ммм, изглежда приятно.

— Искаш ли да опиташ?

Кейт го погледна озадачено.

— Бих искала, но…

— О! — Томи се усмихна. — Извинявай, не се изразих достатъчно ясно, нали? Още когато работех за „Болърс“, ми хрумна идеята да поставим рецепта за коктейл на гърба на бутилката на техния джин запазена марка и рекламният отдел я одобри, но проблемът бе в това, че не успяхме да създадем подходящ коктейл, а после аз бях уволнен и всичко пропадна… — замълча за миг, сви рамене и продължи: — Между другото, ако харесаш коктейла, бихме могли да сложим рецептата на отделен етикет на гърба, като допълнителна реклама…

— Томи, това е чудесна идея! — възкликна Кейт. — Може ли сега да приготвим коктейла и да го опитаме? Ако е добър и всички са съгласни, ще се обадя в печатницата да изработят известно количество етикети за първите няколко партиди. Какво мислите? — вратата се отвори и тя се обърна. Настроението й внезапно се промени, реакцията й издаде леко напрежение и предпазливост, но това бе едва доловимо и никой, освен Рори не усети. — Здравей, Рори — каза тя. — Идваш тъкмо навреме. Томи има чудесна идея за рецепта за коктейли, поставена на гърба на бутилката. Той… — замълча. — Рори, какво има?

Галахър не влезе в стаята, а се поколеба на прага. Бе решил да й каже за Алис веднага, след като майка му най-сетне бе събрала смелост да му съобщи, но не бе сигурен дали ще може да го направи. Бе разтърсен от ужасното стечение на обстоятелствата. Алис бе избрала най-неподходящия момент. Той знаеше, че отношенията между него и Кейт не са изгладени напълно и че тя е объркана, но може би, ако имаха възможност достатъчно време да бъдат заедно, ако ясно й разкриеше чувствата си и дадеше всичко от себе си, за да постигнат успех с производството на „Тънсбри Ориджънъл“… ако просто имаше шанс…

Рори се отърси от мислите си, видя, че Кейт го наблюдава, и каза:

— Извинявай, не… нищо.

Кейт не бе убедена.

— Добре ли е Флора?

— Да, всичко е наред. Ще дойде по-късно. В момента е при майка ми.

— Добре.

Тя се обърна към Томи, но част от ентусиазма и вълнението й бе изчезнала. Дори той го забеляза. Рори влезе в стаята и придърпа един стол.

— За какъв коктейл става дума?

— Това е моето хоби — обясни Томи, — да приготвям коктейли. Предложих един доста добър, направен с джин „Тънсбри“. Искаш ли да опиташ?

— Бих се радвал — Рори направи всичко възможно да изглежда въодушевен. — Разполагаш ли с всичките съставки?

Томи побутна стола назад и стана.

— Да — отговори той. — Позволих си да донеса някои неща тази сутрин с надеждата, че може би ще проявите интерес. Ще ги взема, в ленд роувъра са.

Мисис Ейбъл също стана.

— Имаш ли нужда от помощ, Томи? Можеш да ползваш кухнята.

— Да, благодаря.

— Добре тогава — каза икономката. — Ще се върнем след няколко минути.

Мисис Ейбъл хвърли многозначителен поглед към Кейт и последва Томи.

Кейт не бе сигурна какво означава този поглед. Предположи, че има нещо общо с нея и очевидното безпокойство на Рори, но преди да събере смелост да подхване темата, вратата отново се отвори и точно както каза мисис Ейбъл, с Томи се върнаха пет минути след като бяха излезли.

Томи внесе поднос с чаши, купа лед и кана за коктейлите, докато икономката тържествено задържа вратата отворена.

— Ето ни и нас — каза тя и бързо разчисти масата. — Хайде на коктейлите!

Томи остави подноса, сложи по малко лед във всяка чаша, наля от коктейла, добави по резенче лимон и накрая стръкче маточина. Подаде на всички и каза:

— Наздраве! „Тънсбри Ориджънъл Коктейл“.

Кейт отпи глътка, задържа течността известно време в устата си, за да усети вкуса й, после бързо преглътна и почувства леко парене в гърлото. Отпи още една, с Рори размениха погледи, отново отпи и най-сетне каза:

— Ах! Чудесно питие, Томи!

На лицето му се появи широка усмивка.

— Рори, ти какво мислиш?

— Смятам, че е страхотно — съгласи се той.

— Искаш ли да сложиш рецептата на бутилката, Кейт?

Тя се поколеба.

— Мисля, че да, Томи. А как стои въпросът с авторското право или патента?

Томи пренебрежително махна с ръка.

— Не ме интересува — каза. — Аз съм партньор, а това е част от бизнеса, нали?

Кейт се усмихна. Вече бе изпила половин чаша, а не бе свикнала да поема по много алкохол. Коктейлът се плъзгаше твърде леко. Крадешком извърна глава към Рори и погледите им се срещнаха за няколко секунди. По страните й изби руменина и тя смутено се обърна. Не можеше да понесе чувството за вина, ужасния срам, че е измамила Хари, и все пак само при мисълта за Рори стомахът й се свиваше. Какво означаваше всичко това, по дяволите? Вдигна глава. Рори все още бе вперил поглед в нея и без да откъсне очи, попита:

— Може ли да поговорим? — погледна Томи и мисис Ейбъл. — Насаме.

Кейт се намръщи, бутна стола си назад и се изправи.

— Разбира се — обърна се към Томи: — Веднага ще позвъня в печатницата. Ще им поръчам да направят няколко компютърни проекта за етикети и да ги изпратят по факса. Какво име ще му дадеш, Томи?

— „Тънсбри Ориджънъл Коктейл“ — подаде й списъка със съставките. — Ето, ще имаш нужда от това.

Тя го взе, прибра го в джоба си и излезе след Рори. Докато вървяха по коридора, пъхна ръце в джобовете си и попита:

— Е, какво искаше да ми кажеш?

Когато остана насаме с него, се почувства объркана. Рори я погледна в очите. Не искаше да й казва, но трябваше.

— Алис пристига — промълви той и Кейт внезапно почувства, че земята сякаш престана да се върти. Едва си пое дъх. Щом чу това име, гърдите й се свиха като при сърдечен пристъп. Обви ръце около тялото си.

— Алис? — едва успя да изрече. — Алис? Какво означава това?

— Обадила се е на майка ми. В Англия е, при брат си, и ще дойде…

— Какво означава това „ще дойде“? — обзе я паника и повиши тон. — Ще дойде тук на гости, за вечеря или да живее с теб и Флора? Или ще отведе детето? — размаха ръце във въздуха и очите й се премрежиха. — Какво искаш да кажеш? Не разбирам.

— Кейт — каза Рори. — Кейт, погледни ме!

Но не можа. На гърлото й заседна огромна буца. Опита се да преглътне, но усети парене в очите.

— Какво иска Алис? — извика тя.

Изведнъж Рори я хвана за ръцете.

— Кейт, погледни ме, моля те!

Застана неподвижна и премигна. От очите й потекоха сълзи, макар и да нямаше представа защо плаче. Вече не чувстваше нито смущение, нито напрежение, а й се струваше, че внезапно е загубила нещо. Така би го описала, но не знаеше какво изпитва всъщност.

— Алис не идва да живее с мен и Флора, нито да я отведе. Иска да ме види. И аз не знам защо. Няма смисъл да умувам, просто трябва да се примиря. Кейт, моля те, не се тревожи!

Затършува в джоба си, извади носна кърпа и й я подаде. Тя издуха носа си, сгъна я и му я върна.

— Рори? — промълви. Когато я погледна, Кейт сведе очи към ръцете си. — Дал си ми гащички на Флора.

Изведнъж и двамата избухнаха в смях.

— Винаги нося със себе си резервни — каза той след миг и ги взе. — Кейт — започна, — Алис не е заплаха.

Тя се намръщи.

— Заплаха ли? — попита го. — За какво? Няма причина да се боим от нея, нали?

Рори си пое дъх.

— Кейт, аз…

Но телефонът иззвъня и той не успя да каже нищо друго.

Двамата се обърнаха към кабинета на Лио и Кейт каза:

— Аз ще вдигна.

Рори кимна:

— Разбира се.

Искаше му се да извика: „Заплаха е за нас, за всичко, което постигнахме през последните няколко седмици, през последните два дни.“

 

 

Джан бе в офиса, когато Стефан позвъни. Беше петък, около десет сутринта, и въпреки че се опита да работи, не можа да се съсредоточи. Не мислеше за нищо друго, освен за Стефан, за това, което правеше за нея. Нямаше търпение всичко да приключи. Планът, който бе решил да осъществи заради нея, вече не бе от значение. Важен бе само фактът, че е готов да поеме този риск. По-рано бе помолила Моли да не я свързва с никого, освен с него, затова, когато вдигна слушалката, знаеше, че е той, и веднага попита:

— Добре ли си?

Това наистина бе най-важното.

— Добре съм. Всичко мина по план — отвърна Стефан. — Все пак трябва да поговорим. Можеш ли да дойдеш в апартамента ми?

Тя не се поколеба.

— Разбира се, кога?

Стефан искаше да се видят, беше разбрал нещо при проверката, която бе извършил.

— Веднага щом можеш.

Джан се усмихна.

— Тръгвам сега — каза му. — Удобно ли е?

— Чудесно.

Тя стана, взе палтото и чантата си и излезе от офиса, без да каже на Моли къде отива и кога ще се върне.

Стефан отвори вратата на апартамента и известно време постояха, загледани един в друг. Щом Джан влезе, той се приближи и леко я побутна към стената.

— Благодаря, ще…

Сложи пръст на устните й.

— Нищо не съм направил за теб — прошепна той. Смъкна палтото, от раменете й, бавно разкопча блузата й до кръста и прокара пръсти по зърната й през ефирната дантела на сутиена. Наведе глава и нежно ги всмука. Джан затаи дъх и се изви встрани.

— Недей, аз…

Но той я накара да замълчи, като впи устни в нейните, повдигна гърдите й, целуна ги и прокара език около зърната им. Тя потръпна, но нямаше сили да се възпротиви. Разтвори крака, притисна се към стената и усети как Стефан плъзна ръце под бедрата й и я повдигна. Затвори очи, той се изправи и безмълвно я понесе към леглото.

 

 

След малко, докато Джан спеше, Стефан стана от леглото и отиде в кухнята да приготви чай. Трябваше сериозно да помисли. Бе открил нещо в счетоводните книжа, което дори слабоумен не би пропуснал и би се досетил какво означава. Но нямаше неоспорими доказателства. Според отчетите на жилищната компания „Лечуърт“ за 1991–92-а и 1992–93-а година, тя бе закупила двадесет и три имота от „Ингръм-Лоуд“ и заплатила сума от петдесет хиляди лири — невероятна цифра — за адвокатски хонорари. Юридическата кантора, на която бяха изплатени, бе „Рикмън-Ливай“ на „Кингс Крос“.

Стефан напълни чайника и взе кана. „Сега никой не плаща такава сума за адвокатски хонорар, освен ако услугата не е по-особена“, помисли си той, докато слагаше с лъжичка листенца чай в каната. Не непременно незаконна, но вероятно — тук навлезе в сферата на предположенията — имаше някаква машинация. Възможно бе тези хонорари да са възнаграждение за предоставяне на евтина собственост и да са влизали направо в джоба не на друг, а на самия мистър Дънкан Лоуд. Водата кипна и Стефан заля листенцата. „Което означава — заключи той, — че Дънкан е ощетил компанията с над четвърт милион лири, а това е цяло състояние.“

Стефан си наля чаша чай, добави резенче лимон, занесе я до плота в ъгъла и седна. Каква да бъде следващата му стъпка, отчаяно се запита. Да каже ли на Джан, въпреки че няма доказателства? Или първо да се опита да намери? Разбира се, не бе негова работа и нямаше причина да се замесва повече, но това, което изпитваше към Джан, го караше да мисли, че всичко, свързано с нея, засяга и него. Хвана чашата с две ръце, повдигна я, остави парата да облъхне лицето му и затвори очи. Досега бе мислил, че обичта към някого би трябвало да прави живота по-лесен, а не да го усложнява.

На входната врата се позвъни.

Стефан стана, излезе в коридора и се обади по домофона.

— Лойс? — обзе го паника. Беше Лойс Маккини. — Какво правиш тук, за Бога? — беше доста необичайно от нейна страна. Никога по-рано не се бе отбивала в апартамента му без предизвестие. Усети, че е разстроена, гласът й бе дрезгав от плач. — Лойс, виж, не мога да говоря. Бях… бях в леглото.

Последва кратък ехиден смях. Гласът на Лойс бе толкова силен, сякаш бе в стаята до него.

— В леглото? — сега разбра, че е пияна. Изби го студена пот. — Кажи ми, Стефан — продължи тя, като произнасяше думите неясно, — работиш ли или го правиш за удоволствие?

Джан чу гласове, по-ясно този на Стефан, и се надигна. Протегна ръка да запали лампата на нощното шкафче и събори някакъв бележник. Стана от леглото, наметна халат, наведе се и вдигна тефтера. Прегледа бегло страницата, на която бе отворен, преди да падне, и видя няколко бележки. Всичките бяха за уговорени срещи с жени.

„Странно“, помисли си тя и любопитството й надделя, когато прегледа бележките за останалата част от седмицата. Отново жени. Пулсът й се ускори и усети, че кръвта нахлува в главата й. Бързо прелисти назад и прочете какво е записано за предишната седмица, после още една назад. Все жени! Стефан се срещаше с по две жени на ден, средно три пъти седмично. За някои вечери бе начертал линия, която минаваше от един ден до следващия. Какво означаваше това? Че срещата е продължила през цялата нощ? Джан почувства, че й прилошава. Трескаво прелисти бележника — все едно и също. Отправи се към вратата. Какво ставаше, по дяволите? Трябваше да има някакво обяснение. Отвори вратата на спалнята и преди да се втурне навън, чу гласа на Стефан. Застина на място, послуша няколко минути, след това се върна в спалнята и се облече.

— Лойс, защо просто не си отидеш? Моля те, не мога да те приема сега, а няма вечно да стоиш там отвън. Моля те, Лойс! — гласът на Стефан премина в отчаян шепот.

— Не искам да си ходя. Аз съм една от най-добрите ти клиентки, Стефан. Нека вляза, моля те. Искам да ме пуснеш!…

Той се обърна и дъхът му спря, когато Джан се появи напълно облечена, с палто и чанта в ръка.

— О, Боже, Джан! Не е това, което изглежда…

— Стефан — извика Лойс. — Студено ми е, трябва да се видим, моля те!

Той се приближи към Джан и я хвана за ръка.

— Джан?

— Не ме докосвай! — гневно отвърна тя и рязко издърпа ръката си. Мина покрай него и отвори вратата. — Не съм платила за екстри.

Миг след това си тръгна.

— Стефан, замръзвам тук вън.

Но Стефан остави Лойс Маккини да стои отвън и се върна в спалнята. Видя запалената лампа, разхвърляните в безпорядък завивки, дрехите си на пода. Тогава забеляза бележника и сърцето му замря. Беше върху възглавницата. Когато го повдигна, нещо изпадна от него. Взе парчето хартия от леглото и видя, че е чек, подписан от Джан, от личната й сметка, на стойност 200 лири. В бележника, на страницата, отбелязана с чека, тя бе написала името си. „Значи е разбрала“, помисли си той. Затвори малкия черен тефтер и когато легна и загаси лампата, се почувства изоставен и сам в тъмнината.

 

 

Новата секретарка на Дънкан, млада, току-що дипломирана висшистка, назначена временно до заминаването си на околосветско пътешествие, почука и надникна през вратата.

— Дънкан?

Малко от служителите го наричаха така, но той харесваше това момиче. Имаше потенциал.

— Да?

За миг вдигна поглед, но продължи работата си.

— На телефона е графиня Дьо Гран Бле. Каза, че е спешно.

Дънкан въздъхна, затвори химикалката и внимателно я постави върху купчината писма, които подписваше.

— Добре, свържи ме — леко се покашля, вдигна слушалката и попита: — Адриана, как си?

— Чудесно — отвърна тя с раздразнение. — Благодаря ти! Какви игри играеш, по дяволите?

Явно бе в отвратително настроение.

— Моля?

За първи път се сблъскваше с нейната избухливост и бе силно изненадан.

— Когато се срещнахме онзи ден, ти ме увери, че държиш всичко под контрол. А сега откривам, че дъщеря ми се е обадила на адвоката си, за да обжалва възбраната върху заема, и няма да можеш да действаш по-нататък със законни средства.

— Не си напълно права, аз…

— Той ми каза още, че очевидно си загубил папката с документите — продължи Адриана. — Нотариалните актове за къщата и земята, всички договори за заема, подписите… всичко! Вярно ли е?

— Не, разбира се — почувства се притиснат до стената.

— Мога да те уверя…

— В нищо не можеш да ме увериш. Искрено се надявам папката да не е загубена, Дънкан. Вече ти платих достатъчно, за което знаем само ние двамата, за да се съсредоточиш изцяло върху моята работа, и не съм доволна да науча, че си допуснал грешка.

— Адриана, аз…

— Не изричай името ми, а се размърдай. Искам тази работа да приключи и да се уреди незабавно! Разбрано?

— Да, да, то се знае — Дънкан позвъни на секретарката.

— Мога само да се извиня за… — но спря по средата на изречението и остави слушалката. Адриана бе затворила.

— Сузи?

Лъчезарното младо момиче се появи на прага.

— Всъщност Сузана — каза тя.

Той нервно махна с ръка.

— Не ме интересува как точно е името ти. Свържи ме с жена ми, и то веднага.