Мария Барет
Нарушено обещание (5)

Четвърта глава

Джан Ингръм претича през фоайето към отворения асансьор. Мокрите й обувки се хлъзнаха по мраморния под и умореното й тяло се олюля от тежестта на портативния компютър, пакетираната закуска, дамската чанта и рекламната торбичка на „Теско“, пълна с документи, които не бе успяла да побере в калъфа на компютъра. Загуби равновесие и щом влезе, политна към мъж с мокър шлифер, счетоводител в някаква компания на втория етаж.

— Пазете се! Искам да кажа, извинете! — изправи се с негова помощ и погледна малкото петно от кафе върху шлифера му. — Господи, съжалявам, тези проклети чашки!

Напразно се опита да го изтрие със смачкана салфетка, изцапана с червило, която извади от джоба на палтото си, но мъжът каза рязко:

— Не си правете труда!

Сърдито се отдръпна от нея.

— Но… — Джан едва сдържа напиращите сълзи. — Съжалявам — промълви отново. Прикова поглед в пода и му стори път, когато асансьорът спря. После мислено преброи оставащите три етажа до офиса си. Срамуваше се да погледне другите пътници. Слезе, забърза, придържайки пробитата чашка далеч от палтото си, и силно блъсна с ханш остъклената врата на финансова кантора „Ингръм Лоуд“. — Господи! — торбичката падна на прага и влажните листове се разпиляха навсякъде, докато Джан се опитваше да задържи кафето. — По дяволите! Синди! — извика тя. — Ако нямаш нищо против?

От рецепцията бавно се приближи високо стройно момиче с безупречна прическа и много неохотно се наведе да събере документите. Джан най-сетне стигна до бюрото и стовари чантата, компютъра и пробитата чашка. Подпря се на ръба на плота и погледна опръскания си с кал клин.

— Каква скапана сутрин! — промърмори. Беше мокра и разрошена, но в момента не можеше да мисли за това. — Ако обичаш, донеси ги в офиса ми, когато свършиш — погледна Синди, очаквайки отговор, преди да вземе хартиената кесия. Не чу нито дума. — Стига да не представлява голяма трудност — саркастично добави Джан. За миг изпита желание силно да я ритне. „Недодялана мърла — помисли си, — поредната празноглава кукла, назначена от Дънкан.“ Но реши, че е безсмислено да избухва.

Мълчаливо се обърна, взе кафето и закуската и оставяйки мокра следа, продължи към офиса си.

Няколко минути по-късно Джан седеше на бюрото си, все още с мокрото палто, опряла брадичка на дланите си. Вратата на кабинета бе затворена и нямаше кой да я безпокои. Затвори очи за няколко секунди и почувства световъртеж. Проклет да бъде Дънкан, този слабоумен, себичен негодник! Очите й се наляха със сълзи и тя ги остави да потекат по бузите й. Гримът й вече бе размазан, така че какво значение имаше? Кой, по дяволите, се интересуваше как изглежда? Подсмръкна и изтри нос с опакото на ръката си. Господи, колко бе жалка! Вдигна глава и отпусна ръце. Такава бе — стара и жалка. Облегна се, отвори чекмеджето и потърси носна кърпа, но вместо това намери полупразен пакет салфетки. Издуха носа си в една от тях и когато се почувства малко по-добре, изтри лицето си.

— Стегни се, Джан! — промърмори на себе си. — Пред теб е целият скапан ден.

Докато сваляше палтото, погледна двата вестника, оставени на бюрото й — „Индипендънт“ и „Файненшъл Таймс“. Първо взе „Индипендънт“ и прегледа заглавията. Преди време започваше с „Файненшъл“ веднага щом седне, прелистваше страниците, водеше бележки и позвъняваше на Дънкан, когато попаднеше на нещо интересно. Но нещата се бяха променили. Сега, щом погледнеше указателя, я обземаше отчаяние и чувство за безнадеждност. Въздъхна, отново изтри носа си, вдигна капака на чашката с кафе и се съсредоточи върху вестника. В горната част бе прихваната малка бележка, напечатана, кратка и суха. Пишеше:

„Джан, ако обичаш, открий сведенията за финансовото състояние на имението „Тънсбри“. Лио Олдър е починал вчера. Моля те, прегледай ги и тази сутрин ще поговорим.

Дънкан“

— Проклетник! — извика тя. — За кого се мисли, по дяволите? — отново затвори очи за миг, твърде разстроена, за да свърши каквото и да е. Когато се опомни, извади книжата и им хвърли бегъл поглед. За първи път от седмици остави собствената си трагедия на заден план за няколко минути и се замисли за Лио Олдър.

— Горкият Лио — промълви. Харесваше го и никога не бе одобрявала действията на Дънкан по отношение на „Тънсбри Хаус“. Извади закуската от пакета и за момент й хрумна да прегледа папката, преди да се залови, с каквото и да е друго, но щом отново зърна бележката на Дънкан, се отказа. Бяха женени от двадесет години, а през последните три месеца общуваха само с кратки бележки. Обзета от гняв, рязко захапа закуската и капка кайсиево сладко падна върху предницата на блузата й.

 

 

В офицерския стол на „Блус енд Ройълс“ цареше тишина и спокойствие, еднакво ценени от персонала и столуващите. Всички тихо четяха вестници и се хранеха. Дори семейни мъже напускаха квартирите си, за да хапнат традиционната английска закуска или прясна херинга, без да бъдат смущавани от хленченето на децата и досадното бърборене на съпругите си.

Тук бе любимото място на Хари Дръмънд. Всъщност привлекателният тридесет и две годишен капитан обичаше всичко в живота на военнослужещите. Беше висок метър и осемдесет и пет, русокос и строен, добър играч на ръгби, скуош и крикет и си бе избрал съвършено подходяща кариера. Не бе твърде егоцентричен, което, изглежда, бе един от критериите за армията, но бе изключително самоуверен. Харесваше живота си и се чувстваше доволен от себе си.

Тази сутрин бе забил нос в страниците на „Сън“ само заради спортната рубрика и за да може да участва в разговора. С наслада отхапваше от филията пълнозърнест хляб с любимия си мармалад „Купър“ и се радваше на тишината. Наскоро бе приключил двуседмично учение и веднага бе заминал за тридневен отдих в Шотландия със сестрата на Тъли. Естествено Кейт не знаеше за това. Не беше нужно да знае. Поддържаше тази връзка от години, доста преди да започне да се среща с нея, и смяташе, че има пълното право да продължава. Хари бе динамична личност, имаше силно и здраво тяло с естествени сексуални потребности, а Кейт не проявяваше особен интерес в тази насока, за което той нямаше вина. Цели три години се бе опитвал да я предразположи и никой здравомислещ човек не би очаквал от него пълно въздържание през това време.

Той се усмихна. Споменът за последните три дни го изпълни със задоволство. Беше ги прекарал в похапване и риболов, и то в доста приятна компания.

— Добро утро, капитан Дръмънд! — един от младшите офицери седна срещу него, разстла салфетката върху коленете си и изчака сервитьорът да приеме поръчката му. — Получихте ли съобщението?

Хари вдигна глава.

— Не, какво съобщение? Дойдох преди малко, но нямаше никакви вести за мен.

Започна да маже друга филия.

— Значи полковникът не се е свързал с вас?

Внезапно спря.

— Нима ме е търсил? Какво иска полковникът от мен, за Бога?

— Не зная. Някакво момиче помолило спешно да ви открият. Може би приятелката ви, не съм…

Но младият лейтенант не довърши. Преди да се доизкаже, Хари скочи и изтича да потърси началника на стола, за да разбере какво става.

Пет минути по-късно, след като узна, че се е обаждала Кейт, застана пред телефонния автомат. Набра номера на апартамента й, но попадна на телефонния секретар и се озова в незавидното положение да гадае какво е разбрала и да увърта.

— Ало, Кейт — каза той. — Явно не си там. Чух… че си ме търсила. Неочаквано един приятел ме покани да му гостувам и прекарах три дни в Шотландия. Господи, Кейт, надявам се да си добре! Казаха, че е спешно, и… — поколеба се. Трябваше да изрази обич и загриженост, но не знаеше как. — Безпокоя се за теб, ужасно се разтревожих. Ако не можеш да позвъниш, ще се обадя отново по-късно, за да проверя дали си там — „обич“, напомни си той и напрегна ума си. — Мисля… да, мисля за теб, Кейт, скъпа — изведнъж осъзна, че е използвал твърде много лента и побърза да завърши: — Много! Дано си добре. Дочува не засега. Чао.

Затвори и въздъхна с облекчение. Не беше безчувствен или сухар, но просто не бе в толкова интимни отношения с Кейт. Скоро щеше да го постигне… Господи, колко се стараеше, но все още не бяха така близки, както повечето влюбени. Всъщност Хари дори не бе сигурен дали помежду им съществува любов или просто дълготрайно приятелство, което донякъде бе успял да превърне в нещо друго. Отново въздъхна дълбоко, но този път по-скоро с тъга и съжаление, върна се в трапезарията и макар и загубил апетит, довърши закуската си.

 

 

Джан дочете „Индипендънт“ и точно когато се канеше да прегледа „Файненшъл Таймс“, вратата на офиса й рязко се отвори. Тя се стресна, изпусна последната хапка в скута си и се наведе да я вземе. Когато вдигна поглед, бъдещият й бивш съпруг стоеше до бюрото й и гневно я гледаше.

— Джан, какво, по дяволите?…

Тя сложи залъка в устата си.

— След пет минути започва заседание на борда. Не ми казвай, че си забравила.

— Не, разбира се… — замълча, когато долови ненавистта в изражението му, и вяло задърпа един фризиран кичур. — Ще бъда там.

— Е, време е да се размърдаш. Господи! Погледни в какво състояние си!

Той се обърна, хвърли още един полуподигравателен, полусъжалителен поглед към нея, а после силно тръшна вратата след себе си.

Джан замислено задъвка хапката и този път не можа да сдържи гнева си.

— Върви по дяволите, Дънкан! — извика тя. — Бездушно създание! — нима не бе я унизил достатъчно? Беше я предал и захвърлил като стара дрипа заради жена, с двадесет години по-млада от нея. Не му ли стигаше, че продължава да работи за тази скапана компания и да помага с финансовия си усет за успеха на това, което бяха изградили заедно за петнадесет години, жертвайки всичко останало? Отново почувства напиращите сълзи и извади пудриерата от чантата си. — Господи, в какво състояние съм била! Как иска да изглеждам? Вече съм на четиридесет и три, а не на двадесет!

Сложи силен руж, за да прикрие петната по лицето си, но сълзите потекоха по страните й и реши, че няма смисъл. Среса набързо фризираните си коси.

Остави четката, погледна часовника си и вдигна телефона. Леко се покашля, набра номера и попита:

— Синди? Събра ли онези книжа от пода? Добре. Би ли ги предала на мистър Лоуд? Трябват му за заседанието. Да, веднага. Благодаря.

Остави слушалката и отиде до етажерката, където бяха документите за имението „Тънсбри“. Предположи, че ще бъде включено в дневния ред на заседанието. Откри папката, издърпа я и прегледа съдържанието й. Не бе сигурна дали ще може да понесе това. Случаят бе сложен и свързан с много чувства, а и истински бе харесвала човека. Не би могла да говори за конфискуване на имота двадесет и четири часа след смъртта му. „Навярно ме обзема старческа сантименталност“, помисли си тя и се отказа от намерението отново да оправи грима си.

Не бе станала твърде сантиментална, знаеше го. Отдавна нещата, които се случваха тук, й се струваха нередни. Усещаше, че има нещо гнило, а случаят с Лио Олдър бе най-същественото доказателство.

Бяха натрупали състояние, „Ингръм-Лоуд“ бе толкова преуспяваща фирма, че бяха получили оферта от една от най-влиятелните банки на „Хай Стрийт“. Подобно предложение бе мечта за всяка компания, всеки се стремеше към такъв успех, но в замяна на какво? На каква цена? Да предлагат заеми на хора с финансови затруднения, изпаднали в тежка рецесия и дори понякога просто стремящи се да оцелеят, а после да начисляват непосилни лихви и отново да ги връщат на дъното. Да конфискуват имоти и да ги продават за повече печалба.

Джан приглади полата и закопча сакото си, за да прикрие петното от сладко върху блузата. Какво й бе останало? Освен парите и угризенията на съвестта? Беше се отказала от деца, приятели, развлечения и всичко друго, за да се посвети на „Ингръм-Лоуд“. От всичко! Отправи се към вратата и щом я отвори, видя Дънкан да излиза в коридора. Смееше се на някаква шеговита реплика на колегата си и Джан почувства толкова силна болка, че потрепери.

— Нищо — тихо си каза тя. — Вече нямам нищо.

Но направи усилие да се усмихне и тръгна след него към заседателната зала.

 

 

Кейт сипа последната двойна доза натурална сметана в машината за сладолед, изхвърли празната опаковка и доволна, че формулата се оказа сполучлива, включи и изчака няколко минути, докато заработи. После почисти плота, отвори тетрадката си и описа подробно стореното, като използва нахвърляните си бележки. Беше десет и половина и почти от пет часа съставяше рецепти за сладолед. Не бе излязла да разнася сандвичи, защото Стефан бе настоял да си почине, но не можеше да спи и бе станала в четири сутринта и отишла с кола до пазара „Ню Ковънт Гардън“ да купи кашон пресни плодове, след което бе постъпила както винаги, когато бе неспокойна или разстроена — беше се съсредоточила върху работата си.

За четири часа и четиридесет минути успя да приготви три комбинации сладолед и след последната бележка в тетрадката си сложи капачката на химикалката и отпусна глава на ръцете си върху плота. Очите й горяха, сухи и възпалени от плач и безсъние. Затвори ги за миг, за да облекчи паренето, и усети остра болка в стомаха. Мисълта, че никога вече няма да види Лио, бе непоносима. Внезапно примигна и си пое дъх. Стана, огледа разхвърляната стая и се зае да разтреби. Ако продължаваше да работи без почивка, до пълно изтощение, както след раздялата с Рори, нямаше да й остане време да мисли, да страда и скърби. Не би имала време за нищо, освен просто да съществува.

Кейт напълни мивката с гореща вода, наля течен препарат за съдове и отвори първо вратата, а после и прозореца на кухнята. Беше задушно и тя искаше бързо да навлезе свеж въздух. След миг телефонът иззвъня. Забърза към всекидневната да вдигне, чу как телефонният секретар се задейства и й хрумна, че навярно е звънял и по-рано, но не е чула, докато вратата на кухнята бе затворена и машината за сладолед работеше. Щом стигна, се увери в това, защото имаше три записани съобщения. Явно Стефан бе включил секретаря вечерта, за да не бъде смущавана. Кейт изслуша записа на гласа си и почака да чуе кой се обажда. Към края на посланието си изпита странно безпокойство. След сигнала чу:

— Кейт, скъпа, мама се обажда!

Без колебание и с огромно облекчение тя вдигна слушалката.

— Мамо, тук съм, извинявай, току-що стигнах до телефона.

— О, Кейт, слава Богу! Как си, скъпа? Преди малко научих и… знам колко близки бяхте с Лио… — в тона на Адриана се долови отегчение. Лио бе неин брат, но никога не бе отдавала особено значение на тази връзка. Никога не бе изпитвала нито симпатия, нито уважение към него. Не се бяха виждали от тридесет години, преди Кейт да настои да присъстват заедно на провалената й сватба. — Съжалявам, Кейт — каза тя. — За теб.

Това бе истина. Не можеше да понесе факта, че дъщеря й страда.

Съчувствие. В гърлото на Кейт напираха сълзи и тя едва ги преглътна.

— Благодаря, аз…

Адриана я прекъсна:

— В Париж съм, пристигнах сутринта.

— Защо?

— В случай че имаш нужда от мен, скъпа… тук съм заради теб.

Младата жена отново бе смутена. Беше невероятно мило от страна на майка й — едва не я разплака, — но бе и доста необичайно за нея. Кейт никога не се бе съмнявала в майчинската й любов, но Адриана я обичаше по свой сдържан и егоистичен начин, различен от чувствата, които изпитват повечето майки към потомството си. Този факт не я караше да негодува: никога не бе познавала друго отношение. Просто характерът на Адриана бе такъв.

— Благодаря ти. Извинявай, че не се обадих, не… — истината бе, че дори не беше й хрумнало, защото майка й не проявяваше никакъв интерес към Лио, докато бе жив. Но Кейт каза: — Бях твърде разстроена. Как разбра?

Лио бе помолил адвоката си да се погрижи за всички подробности — сам бе казал това на Кейт преди няколко седмици, — но тя не мислеше, че името на майка й бе в списъка на хората, които трябваше да бъдат уведомени.

След кратко мълчание Адриана отвърна:

— Обадих се в къщата.

— Така ли?

Дъщеря й бе изненадана, но в скръбта си не се сети да попита защо.

— Да… слушай, Кейт! — тонът на Адриана се бе променил, гласът й прозвуча по-строго, но младата жена не обърна внимание, беше й твърде тежко. — Кейт, ще ми обещаеш ли нещо?

— Да, предполагам. Какво?

— Че няма да предприемеш нищо, без да си разговаряла с мен.

— Какво искаш да кажеш… да не предприемам нищо? За какво говориш?

Майка й въздъхна:

— Нищо конкретно, имам предвид… — поколеба се за миг и продължи: — Просто помни, че съм тук, в Париж, ако се нуждаеш от нещо.

Кейт отново усети напиращите сълзи и издуха носа си.

— Благодаря.

Дочу звук, който й подсказа, че майка й е доловила сподавения й плач, и внезапно се почувства неловко.

— Скъпа, трябва да затварям — каза Адриана. — Имам няколко уговорки за тази сутрин. Ще ти се обадя отново през седмицата. Да ти изпратя ли нещо от Париж?

Кейт доби увереност. Последните думи бяха на онази Адриана, която познаваше.

— Не, благодаря.

Майка й бе готова да й купи буквално всичко, което поискаше, но никога не й хрумваше да попита как върви бизнесът й или отношенията й с Хари.

— Добре тогава, скъпа, ще се чуем скоро — Адриана изпрати целувка. — Чао засега и умната.

Затвори, преди да успее да й отвърне.

Кейт задържа нямата слушалка няколко секунди, несигурна как да реагира след този разговор. Остави я на мястото й и натисна бутона на телефонния секретар. Първото съобщение бе от Хари и силният му уверен глас изпълни стаята. Тя се облегна на стената и затвори очи. „Защо — помисли си с тъга — след толкова време и след всичко, което направи за мен, Хари не успява да ме трогне?“ Прекъсна записа му. Реши, че другите съобщения могат да почакат, и се върна в кухнята, за да продължи с почистването.