Мария Барет
Нарушено обещание (15)

Четиринадесета глава

Беше понеделник сутринта, а Джан се чувстваше уморена. През уикенда не бе правила нищо, но въпреки това бе изтощена и потисната. Изпитваше мъчително отчаяние, примесено с тревога, и напрегнато очакване Стефан да отговори на обаждането й или поне да я уведоми, че е получил съобщението. През целия уикенд телефонът й не бе звъннал и все пак се опитваше да си внуши, че може би той е зает, има много работа или изобщо не е прослушал съобщението й. Не се реши да му позвъни отново в събота или в неделя и дори днес, в понеделник, а не преставаше да мисли, че навярно не възнамерява да я потърси отново. Това я потискаше и в съчетание с натрапчивото съмнение, че Дънкан върши нещо непочтено, което не можеше да прогони, я караше да се пита на кого би могла да има доверие.

„Може би на никого — помисли си и погледна часовника си, — или на всички, но просто страдам от параноя.“ През изминалите двадесет години, откакто бе омъжена за Дънкан, той винаги се бе съобразявал със закона, поне доколкото знаеше, и никога не бе вършил нещо непочтено и нечестно. Но нима това, че от година и половина поддържаше връзка със секретарката си, бе почтена и честна постъпка? Докъде ли щеше да стигне? Джан се наведе, извади голяма найлонова торба „М&S“ и чантичка за тоалетни принадлежности от шкафчето на бюрото си и отиде да вземе палтото си. Бе подозрително настроена към всичко и всички. Позвъни на Моли и съобщи:

— Моли, излизам за няколко часа. Имам уговорен час при лекаря. Ако Дънкан иска да знае къде съм, кажи му: „На Харли Стрийт“, и че ще се върна по обяд.

После се облече, взе чантата си и найлоновата торба и излезе от офиса. Мина й през ум, че навярно е полудяла, ала се усмихна на себе си. Беше луда, напълно луда… и какво от това, по дяволите? По-добре луда, отколкото глупава, но сега, каквото и да си бе наумил, Дънкан нямаше да се отърве безнаказано.

Щом излезе на улицата, тя се запъти към кръчмата на ъгъла, премина през бара, влезе в дамската тоалетна и се заключи в една от кабинките. Извади съдържанието на торбата — неща, които бе купила сутринта на път за работа. Свали палтото си и облече нов бежов шлифер, сложи шал и високи до коленете черни ботуши. Приглади косите си назад, прихвана ги е шнола и извади от тоалетната чантичка стара руса перука, дълга до раменете. Намести я, погледна се в огледалото, разреса я и нахлупи шапка. Почти готова, пъхна палтото, обувките и дамската си чанта в празната торба и излезе от кабинката. Огледа се в огледалото, сложи червено червило и завърза елегантно шала около врата си. Излезе от кръчмата и навън веднага откри, че черното такси, което бе поръчала, я чака.

— Добър ден! Таксито за Ингръм ли е?

— Да, накъде?

— Малко е опасно всъщност — Джан отвори вратата, седна на задната седалка и се наведе напред. — Ще ви помоля да следвате друго такси. Ще бъде ли възможно?

Шофьорът сви рамене.

— Щом си плащате — отвърна той. — Апаратът ми вече отчита.

— Добре. Ще ви покажа кое точно — каза Джан и се обърна, за да наблюдава изхода на „Ингръм-Лоуд“. След няколко минути — по-рано, отколкото бе очаквала — забеляза Дънкан да излиза от сградата. Затаи дъх, видя го да поглежда часовника си и се помоли предположението й да се окаже правилно. Дънкан винаги пътуваше из Лондон с черно такси и тя бе сигурна, че по-рано е поръчал такова, което ще се появи всеки момент.

Дънкан чакаше… Джан също, скрита в своето такси зад ъгъла. Докато той нетърпеливо пристъпваше от крак на крак и през секунда поглеждаше часовника си, тя се въртеше нетърпеливо на задната седалка.

— Хайде — промърмори Джан под нос.

Дънкан огледа улицата, не видя да се задава такси, пъхна ръце в джобовете си и се отправи към метрото.

— По дяволите! — каза тя на глас.

Нямаше начин да успее да го проследи пеша. Но точно тогава едно такси мина покрай него, той каза нещо на шофьора и се качи. Джан почука на стъклото.

— Онова — каза тя, — което току-що потегли, ето там — посочи го. — Става ли?

Шофьорът й направи знак с палец, вдигнат нагоре, и се включи в потока от коли. Джан си пое дълбоко дъх, докато зорко следеше колата отпред.

Когато таксито на Дънкан напусна центъра и се отправи към „Кингс Крос“, Джан изпита безпокойство. Ако слезеше и решеше да върви пеш до мястото на срещата, не бе сигурна, че е безопасно да го проследи в този район. Но притесненията й се оказаха напразни, защото след малко таксито спря до тротоара и Дънкан слезе. Нейното такси спря няколко метра зад неговото. Той се обърна и погледна назад към другата кола.

— Мисля, че трябва да слезете — обърна се към нея шофьорът — и да се престорите, че ми плащате.

Джан кимна. Дънкан се оглеждаше, докато чакаше за рестото, и щеше да му се стори странно, ако никой не излезе от таксито, спряло зад него.

— Влезте в банката — предложи шофьорът. — Почакайте пет минути и когато излезете, ще ви взема.

Джан отвори вратата, слезе и се наведе към него с портмоне в ръка. Виждаше Дънкан с периферното си зрение. Той я изгледа от главата до петите, но не я позна и повече не й обърна внимание. Тя се усмихна на шофьора и каза:

— Много добре се справяте.

— Постоянно го правя, госпожо — отговори той, обърна се и потегли.

Джан погледна напред и видя, че Дънкан го няма. Запомни името на кантората, в която влезе, и се отправи към банката. Чувстваше се объркана и същевременно смешна. Свали шапката, намери в чантата си химикалка и записа „адвокатска кантора Рикмън-Ливай“ с въпросителен знак на края. После въздъхна, изчака да мине определеното време и излезе навън да потърси таксито.

Но Джан пропусна нещо почти толкова важно, колкото това, което видя. Докато потегляше обратно, пред кантората спря друго такси и от него слязоха двама души. Жена — елегантно облечена, но доста угрижена, и мъж с измачкан костюм и тревожно изражение, който правеше безполезни опити да се държи галантно.

 

 

Беше обяд, но в спиртоварната още никой не бе ял. Бе горещо, във въздуха витаеше напрежение и всичко бе готово за започване. Подправките бяха накиснати в пшеничния спирт още предната вечер, сместа се вареше в дестилатора вече цял ден, кондензирайки двойно дестилирания спирт, и бе време да потекат първите количества джин. Кейт стоеше до преподобния отец Галахър и наблюдаваше как Рори прикрепя маркуч към дестилатора и поставя кофа, в която да изтече първакът. След като направи това, той дотъркаля двадесетлитров бидон за готовата течност. Цялата процедура бе извършена буквално за минути и Кейт не можа да повярва, че са успели да постигнат всичко за толкова кратко време.

— Готови ли сте? — извика той.

Двамата вдигнаха палци нагоре в отговор.

— Първакът — течността, която излиза най-напред — наистина ли не може да се пие?

— Не, Кейт, твърде силен е — отвърна Майкъл Галахър. — Съдържа висока концентрация от подправките. Изхвърля се. Както и последните количества. Когато подправките свършат, джинът губи аромата си и става негоден.

— А това, което е по средата, ще бъде ли качествено?

Той повдигна вежди:

— Надявам се, Кейт. Наистина се надявам.

Рори се приближи към тях и взе кърпата от нея. Изтри лицето и врата си и каза:

— Веднъж да потече първакът и сме готови да започваме. Приготвена ли е водата?

Кейт кимна. Използваха изворна вода от природен кладенец в имението, но трябваше първо да я дейонизират, което бе най-големият разход. Химикалите бяха много скъпи. Тя стисна палци и каза:

— Всичко сме приготвили.

— Добре — отвърна Рори. — Да започваме.

Двамата застанаха до дестилатора. Рори се наведе към клапана, отвори го и погледна Кейт. Първакът потече по тръбата и започна да се събира в кофата. В инструкциите бе записано, че нормално той изтича за около десет минути, затова, щом клапанът бе отворен, Рори нагласи сигналния часовник.

— Да се дръпнем — предложи той и двамата заеха удобни позиции да наблюдават течността, която се стичаше в кофата.

— Господи, колко е горещо! — отбеляза Кейт. И при най-малкото движение започваше да се поти.

— Съвсем не е изненадващо — отвърна Рори.

Огънят гореше вече от около седем часа. Двамата го поддържаха, като се редуваха, и въпреки че сега бе по-слаб, жегата все още бе непоносима. Когато бе близо до дестилатора, Кейт плувваше в пот и затова цял ден ту се приближаваше, ту се отдръпваше. Бе започнала да чувства умора, но адреналинът и вълнението й даваха сили. Погледна часовника.

— Още три минути — каза тя и Рори се усмихна. Изчакаха сигналният часовник да звънне и той рече:

— Ти прехвърли маркуча, Кейт! Това е твоят джин.

Усмихна му се и стори точно това. Сложи маркуча в бидона и вътре потече първото количество джин „Тънсбри“.

 

 

Щом таксито напусна „Кингс Крос“, Джан реши, че е свършила достатъчно за един ден и може да си отиде направо вкъщи. Беше все още с перуката, но щом влезе и затвори входната врата, я свали, както и бежовия шлифер и черните ботуши, после се качи в спалнята, за да разреше косите си. Докато седеше пред огледалото, си помисли: „Адвокатска кантора „Рикмън-Ливай“ — кои са те, по дяволите, и какво прави Дънкан там?“ Съмняваше се, че посещението е частно. Дънкан имаше малко приятели и никога не си губеше времето с тях в работен ден. Какво го бе накарало да отиде в тази малка кантора на края на „Кингс Крос“? Струваше й се странно, главно защото през цялата си кариера той бе държал „Ингръм-Лоуд“ да ползват услугите само на известни консултанти: уважавано адвокатско дружество на „Ченсъри Лейн“, известна банка и най-влиятелната счетоводна фирма в централната част на Лондон. И защо ли никога не записваше тези срещи в дневника си? Тя остави сешоара и прокара пръсти през косите си. Не й оставаше друго, освен да провери.

Слезе до бюрото си, обади се на „Справки“, попита за номера на „Рикмън-Ливай“ и го записа. След това позвъни и се свърза веднага.

— Ало — каза тя, — търся адвокат в района на „Кингс Крос“ и бих помолила да ми кажете с какъв вид дейност се занимавате.

— Разбира се, госпожо — каза приятен глас. — Предимно с документи за прехвърляне и възвръщане на собственост, договори за имоти, за наеми. Главно с пазара на имоти. Желаете ли да запиша името ви и да предам на някого от партньорите да ви се обади?

— Благодаря, но търсех специалист по семейно право. Бихте ли ми препоръчали някого?

Гласът я помоли да почака, след което каза, че съжалява, но не знае за никого в района. Джан благодари и затвори. Следващото, което трябваше да разбере, бе дали Дънкан има бизнес отношения с тях, но това нямаше да бъде толкова лесно. Вдигна слушалката и позвъни в офиса.

— Здравей, Моли. Би ли ми направила лична услуга? Добре. Ще ти дам един номер, обади се от моя офис, без никой да забележи, като кажеш, че си новата секретарка на мистър Лоуд и се запознаваш с делата му и партньорите, с които поддържа връзка. Добре. И ми се обади веднага щом получиш отговор. Благодаря, Моли. Чао.

Джан затвори, остана на мястото си и нервно зашари по бележника, докато чакаше обаждането. Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Ало, добре, да, разбрах, Моли, благодаря — Записа името Рикмън, загради го и каза: — О, наистина ли? Би ли повторила? „Мистър Рикмън се занимава с всички сделки на мистър Лоуд.“ Това ли бяха точните й думи?… „Всички сделки на мистър Лоуд.“ Разбирам… Да, да. Непременно. Благодаря, Моли. Чао!

След миг Джан затвори и погледна бележника си. „Значи Дънкан е имал поредица уговорени срещи през цялата година, които иска да запази в тайна — помисли си тя. — Състояли са се в адвокатска кантора, занимаваща се изключително с пазара на имоти, на която мистър Лоуд е редовен клиент. О, Боже, докъде ли ще ме отведе, всичко това? Каквото и да узная, мисля, че няма да бъде приятно.“ Взе палтото и чантата си, нахлузи обувките, грабна ключовете за външната врата и излезе. Реши да поговори със Стефан — не по някаква специална причина, а защото нямаше с кого другиго да сподели.

 

 

Рори, Кейт и Майкъл Галахър седяха около масата в кухнята на „Тънсбри Хаус“ в пълна тишина, Флора се бе настанила в скута на Кейт, която я галеше по главата. Масата пред тях бе отрупана с чаши, буркани, бутилки и разхвърляни записки. Във въздуха витаеше разочарование.

— Просто не мога да си обясня — каза Рори. — Следвахме инструкциите, сложихме всички подправки, използвахме висококачествен пшеничен спирт, втори път го дестилирахме толкова, колкото бе необходимо, отмерихме времето за изтичане на първака, разредихме алкохола… — поклати глава. — Какво още трябваше да направим? Къде сгрешихме?

Кейт го погледна.

— Рори, за Бога! Вече го обсъдихме. Не знам къде сме сгрешили, баща ти също. Единственото, което знаем, е, че имаме сто и петдесет литра джин, чийто вкус никак не прилича на оригиналния. Моля те, престани! Това няма да реши проблема.

— Но, Кейт, имаме сто и петдесет литра джин, негоден за пиене.

— Не че не може да се пие, Рори — добави Майкъл. — Не става за продан, но мисля, че би могъл да се консумира като домашно приготвен джин.

— Но не това беше целта, татко! — младият мъж бе изтощен и разочарованието го правеше раздразнителен. — Ако искаме да продаваме, трябва да повишим качеството до търговско ниво.

Баща му леко го потупа по ръката. Искрено му съчувстваше. Трябваше да има решение, Майкъл Галахър бе сигурен. Винаги можеше да се намери изход.

— Ще успеете, Рори — каза той. — Това бе само първият ви опит.

— Нямаме нито време, нито пари за многобройни безуспешни опити. Цялото количество е негодно. Хвърлихме пари на вятъра, а трябва да платим и мито, и акциз за всичкия произведен джин, независимо дали сме го продали или не. Не мога да си обясня какво стана. Просто…

— Рори? — Майкъл замълча и погледна към Кейт. — Късно е, Флора е уморена. Нека обмислим всичко отново утре сутринта. Мисля, че детето трябва да се прибере у дома за вечеря.

— Кейт ще ме заведе, татко.

Рори се изправи.

— Не, скъпа. Аз ще те заведа — каза той изнервено. — Кейт е уморена, беше дълъг ден.

Флора се надигна.

— Не, татко, Кейт ще ме заведе.

Младата жена сви рамене и смутено отмести поглед.

— С удоволствие ще я заведа, Рори. Аз…

— Свърши предостатъчно за днес! — избухна той. Долната устна на Кейт трепна, но тя остана мълчалива. — Хайде, Флора, татко ще те заведе. Стига капризи. Да тръгваме.

Детето не помръдна.

— Скачай, Флора, искам да си почина.

Но момиченцето се притисна към Кейт.

— Флора! — ядоса се Рори.

Детето вдигна поглед, устните му затрепериха и Майкъл Галахър каза укорително:

— Рори!

Той прокара пръсти през косата си и въздъхна:

— Добре, Флора, щом Кейт няма нищо против, може да те заведе у дома.

— Наистина нямам — търсеше начин да се измъкне оттук. Напрежението и мрачната атмосфера бяха потискащи. — Скачай, за да мога да стана, и ще те отнеса на конче до дома, съгласна ли си? — смучейки палеца си, Флора безмълвно кимна и направи това, за което я помолиха. Кейт стана, повдигна я и се обърна към Майкъл Галахър:

— Мислиш ли, че трябва да опитаме отново?

Той кимна:

— Да, Кейт, така смятам.

— Ще подготвиш ли всичко, Рори, за да можем утре отново да дестилираме?

Не й отвърна.

— Рори?

— Щом така желаеш, Кейт, но…

— Виж, нека пак да опитаме. Би било истинско чудо, ако бяхме успели от първия път, нали?

Той сви рамене.

— Е, ще опитаме ли?

— Да, но не съм съгласен да го правим до безкрайност.

— Имаш ли друга идея?

— Не, но…

— Значи нямаме избор — тя се отдалечи от него и каза: — Хайде, Флора! — гласът й веднага стана по-нежен. — Целуни татко и дядо за довиждане.

Все още здраво притисната към Кейт, Флора целуна Рори и Майкъл Галахър и двете се отправиха към вратата.

— Да я изкъпя ли, след като пийне чай? — извика Кейт, без да се обърне.

Рори вече разчистваше масата.

— Ако искаш! — рязко отвърна той.

Кейт не си направи труда да отговори. Без да каже дума повече, затвори вратата и остави Рори насаме с баща му.

— Според мен най-добре е да извадим подправките — каза той. — Ще трябва да поръчаме нова доставка на пшеничен спирт утре сутринта. Чудя се дали не трябва да го обогатим с нещо. Може би качеството му не е същото, както преди четиридесет години… — погледна баща си и видя, че широко е отворил очи. — Какво има?

Майкъл Галахър не отговори. „Колко тъжно — помисли си той, — твърде много щастие между двама души не е на добро.“ И не за първи път в кариерата си на свещеник едва се сдържа да не извика на глас към Господ: „С какво са заслужили това?“

— Добре ли си, татко? — попита Рори.

Баща му поклати глава, за да се отърси от мрачните мисли, сви рамене и отвърна:

— Да, само си мислех… — но замълча, защото не намери думи да изрази чувствата си. — Мислех си колко близки изглеждат Флора и Кейт — довърши най-сетне.

Рори не каза нищо, обърна се и продължи да разчиства.