Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breach of Promise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мария Барет. Нарушено обещание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Редактор: Недялка Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–821–9

История

  1. — Добавяне

Двадесет и четвърта глава

Беше понеделник, филмът на „Какво да ядем и пием“ бе излъчен предната вечер и телефоните във всекидневната на „Тънсбри Хаус“ не преставаха да звънят.

Всичко се бе развило така бързо, че нямаха време да се снабдят със специални формуляри за поръчки или да ги въведат в компютъра. Веднага щом се получеха поръчки, Кейт и Рори ги записваха и ги слагаха в кутията. Алис ги дооформяше и същевременно отговаряше на внезапно възникналия интерес от страна на медиите, като провеждаше телефонни разговори с репортери от кабинета. Мисис Ейбъл сортираше поръчките по райони, а Томи Винс и Джон Ейбъл лепяха етикети на новите бутилки толкова бързо, колкото позволяваше старата машина. Наоколо цареше хаос, но какво друго можеха да направят? Джинът „Тънсбри Ориджънъл“ бе станал хит буквално за една нощ и те бяха колкото изненадани, толкова и опиянени от успеха.

— Кейт, обадиха се от три списания — извика Алис, щом влезе в стаята, използвайки кратък промеждутък между обажданията. — „Кънтри Лайф“ искат да направят статия за теб на тема: „Селски къщи и малки предприятия“. От списание „Би Би Си Гуд Фууд“ искат да напишат нещо за производството на джин, а „Телеграф Сатърдей“ ще публикуват статия за теб в рубриката „Работещи момичета“.

Телефонът иззвъня и Кейт вдигна слушалката.

— Извинявай — каза тя от другия край на стаята.

Алис въздъхна.

— Кога, по дяволите, ще пристигне подкрепление? — извика, но всички бяха твърде заети, за да я чуят.

Рори приключи телефонния си разговор и остави слушалката вдигната.

— Трябва да отида до тоалетната — промърмори той. — Добре ли чух? Искаш подкрепление?

— Не се шегувай! Медиите чакат на опашка за Кейт, но тя е прекалено заета, за да говори с когото и да било. Хората се избиват за подобен интерес, а тя се е лепнала за този телефон.

Рори се спря до вратата.

— Нямаме друг избор — каза рязко. — Искаш ли да поседиш тук до телефоните за малко?

— Не, и дума да не става! — Алис не желаеше да застава между Кейт и Рори. — Твърде смущаващо е.

— Разбирам. Виж, има вероятност Хари да дойде по някое време тази сутрин. Не разбрах от Кейт точно кога, но тя каза, че се връща от учения в неделя и има няколко свободни дни, така че може да дойде да помогне. Не знам колко е способен, но…

— Чудесно! Ще дойде подкрепление, но никой не знае кога.

— Алис! — заплаши я Рори и тя сви рамене.

— Тогава се връщам да оформям поръчките — каза му и взе пълната кутия, а на нейно място постави празна. — Ще ми съобщиш, когато дойде Хари, нали? Колкото по-скоро Кейт разговаря…

— Да, добре! — Рори направи недоволна гримаса. — Виж, трябва да вървя.

Излезе от стаята.

Алис реши, че е по-добре да изчезне оттук и веднага го последва.

 

 

Джан позвъни на Моли от офиса си.

— Дойде ли Дънкан?

— Не.

Връзката по интеркома се разпадна и секретарката се изправи. Джан се обаждаше за трети път, а бе едва десет часът. Почука на вратата на шефката си.

— Да.

Моли надникна.

— Може ли да поговорим?

— Да, разбира се, влизай.

Тя влезе, но остана облегната на вратата.

— Джан…

Не знаеше как да започне. Не беше сигурна, но усещаше, че нещо става.

Джан вдигна поглед. Имаше нещо в гласа на Моли, което я притесни.

— Какво има, Моли? Нали не се каниш да напускаш?

— О, не, нищо подобно!

— Добре.

— Джан, Дънкан го няма тази сутрин. Няма да го има до късно следобед — както каза онази временно назначена абсолвентка.

— Сузана?

— Да, тя. Бил е в офиса през целия уикенд и е работил върху нещо много важно, а днес го довършва с адвокатите.

Джан прехапа устни.

— И Сузана ти каза всичко това?

Секретарката кимна:

— Самата тя е била тук в събота следобед и е печатала някакви документи.

— Какви документи?

— Не знам, не каза.

Джан внезапно бе обзета от паника. Обърна се към компютъра.

— Каквото и да е печатала, трябва да е в паметта, Моли. Нека погледнем набързо.

— Вече опитах.

Джан я погледна.

— И?

— Нищо. Не са записани никакви документи. Системата е била отворена през целия уикенд — според информацията за часа и дигата, но нищо не е съхранено.

— По дяволите! — Джан забарабани с пръсти по бюрото. — Какво си е наумил, за Бога?

Моли сви рамене.

— Каквото и да е — каза тя, — явно не иска никой да знае. Сузана не казва нито дума, а знаеш колко е бъбрива.

— Да, знам.

Джан взе цигарите.

Решението от тази сутрин да се опита да ги намали — с намерението да ги откаже, трая всичко на всичко три часа. Запали една и попита:

— Какво мислиш, Моли?

Жената бе отлична секретарка и ръководеше цялата работа в офиса.

— Мисля, че е свързано с папката документи на имението „Тънсбри“ — каза тя. — Смятам…

Телефонът иззвъня.

— Извинявай, Моли, трябва да разбера кой е.

Вдигна слушалката.

— Ало, Джан Ингръм — беше Стефан и тя почувства как земята под краката й се разлюля. — Какво искаш? — хладно го попита.

— Джан, долу на рецепцията съм. Трябва да се видим и да поговорим.

— Не, съжалявам, не сега.

— Да, сега! Отнася се за Дънкан. Моля те, Джан!

— За Дънкан?

— Да. Извинявай, но е важно. Може ли да се кача?

Тя загаси цигарата.

— Не, стой там. Аз ще сляза, може да отидем на кафе. За какво е всичко това, Стефан?

— Ще ти кажа, когато дойдеш — отвърна той и затвори.

Джан стана.

— Моли, става нещо странно — каза тя. — Трябва да изляза. Ще се върна след — погледна часовника си — половин час.

— Добре.

Секретарката тръгна към вратата.

— Ако се обади Дънкан, предай му да позвъни отново около единадесет — помоли я Джан.

Моли кимна. „Ако Дънкан позвъни — помисли си тя. — Обзалагам се, че няма да го направи.“ Но задържа езика си зад зъбите, докато Джан минаваше покрай нея.

Стефан чакаше до асансьора.

— Здравей, благодаря ти, че дойде да се срещнем.

Джан сви рамене.

— Можем да пийнем кафе в „Къмбърленд“, става ли?

— Чудесно!

Излязоха заедно от сградата и се отправиха по улицата към хотела на ъгъла. Тя влезе първа, веднага им предложиха маса в едно сепаре.

— Кафе?

— Не, благодаря.

Джан погледна часовника си.

— Слушай, Джан, щях да ти кажа това много по-рано, още когато го открих, но не намерих удобен момент, а после сериозно се запитах дали изобщо има смисъл да говоря с теб. Ще хвърля ужасно обвинение, което може би ще се окаже безпочвено, но сама трябва да прецениш — изчака я да запали цигарата, която държеше между устните си. — Когато прегледах книжата на жилищната компания „Лечуърт“, открих, че всяка покупка, направена от „Ингръм-Лоуд“, първо, е на цена, по-ниска от пазарната, и второ, изплатена е значителна сума на „Рикмън-Ливай“ под формата на адвокатски хонорар. Заключението, до което стигнах, е, че някой, може би продавачът, е вземал пари в брой за това, че е предлагал за продан имоти на цена, по-ниска от пазарната. Такова е моето лично мнение. Но няма конкретни доказателства и…

— Колко? — прекъсна го Джан.

След кратко колебание Стефан отвърна:

— Пресметнах, че ако продавачът е Дънкан Лоуд, трябва да е получил почти четвърт милион лири на ръка за последните две години.

Тя закри устата си. Внезапният шок я накара да се почувства зле. Не можа да пророни нито дума.

— Джан? — Стефан посегна да я докосне, но тя издърпа ръката си. — Джан, може и да не е вярно — опита се да я успокои той. — Няма доказателства.

Тя се изправи, хвана се здраво за ръба на масата и за миг зрението й се замъгли. Пусна цигарата в пепелника и залитайки, тръгна към вратата.

— Джан! — Стефан скочи и се втурна след нея. — Джан, спри! Нека ти помогна, моля те! Ти си в шок, изглеждаш…

— Не, наистина няма нужда. Добре съм.

Пое си глътка въздух.

— Джан, моля те!

Обърна се и го погледна.

— Не, действително съм добре. Трябва да свърша нещо. Би ли ми… повикал такси?

Стефан бързо се огледа наоколо, видя оранжевата светлина на преминаващо черно такси, изскочи на улицата да го спре и едва не бе блъснат от две коли.

— Закъде? — попита я, докато отваряше вратата.

— Вкъщи — отвърна Джан.

— „Ашмор Хаус“, „Редвю Роуд“, Патни — каза той на шофьора и понечи да се качи.

— Ще се прибера сама — настоя Джан.

Стефан я погледна и се поколеба как да постъпи, после затръшна вратата и се отдръпна. Проследи с поглед колата, докато се присъедини към уличния поток и се отдалечи, и си помисли колко крехка и сломена изглежда Джан, загледана през прозореца с безизразни, невиждащи очи.

Щом стигна до „Ашмор Хаус“, Джан плати на шофьора и влезе в мезонета си. Веднага отиде до бюрото. Стомахът й се сви, докато отвори и издърпа тайното чекмедже. Беше празно, папката я нямаше. Вдигна слушалката на телефона, набра номера на Стефан и се помоли да вдигне. Телефонът звъня продължително и тя дълго чака.

 

 

Дънкан Лоуд влезе в офиса на „Рикмън-Ливай“ и видя Адриана на рецепцията заедно с адвоката й. За първи път, откакто се бяха запознали, тя го удостои с една от редките си подкупващи усмивки. Беше изключителна жена и Дънкан усети силата на тази усмивка.

— Готова ли сте, графиньо?

Тя пое протегнатата му ръка.

— Напълно — отвърна.

— Хайде да приключваме с тази сделка най-сетне.

Адриана отново се усмихна чаровно и лъчезарният й смях отекна в коридора.

— Да, хайде — съгласи се.

С тържествуващ вид двамата тръгнаха напред и оставиха огорчения и нещастен Дейвид Лоутър да ги последва.

 

 

Хари бе пристигнал в „Тънсбри“, както бе обещал, и незабавно бе впрегнат против волята си да попълва формулярите за поръчките, докато Рори и Кейт приемаха телефонните обаждания. Най-сетне бяха въвели някаква система и хаосът бе относително овладян. Бяха буквално затрупани, поръчките валяха и по всичко изглеждаше, че ще продължат да се увеличават. „Това е — помисли си Рори с въодушевление. — На път сме да успеем!“ Записа поредната заявка за още каса „Тънсбри Ориджънъл“ и телефонът отново иззвъня. „Въпреки всичко, на път сме да успеем!“

 

 

Стефан изскочи от таксито, пъхна в ръцете на шофьора десетачка и му каза да задържи рестото. Отправи се към адвокатската кантора „Рикмън-Ливай“. Пристигна точно когато едно черно такси потегляше, блъсна вратата, втурна се вътре и попита:

— Тук ли е Дънкан Лоуд?

Секретарката поклати глава:

— Мистър Лоуд току-що си тръгна. Съжалявам.

— Току-що си тръгна?

— Да, излезе да хване такси само преди няколко минути.

Стефан се втурна обратно навън.

— По дяволите! — извика той, когато забеляза отдалечаващото се черно такси. Успя да съзре вътре силуетите на сияеща, безупречно елегантна жена и мъж на средна възраст.

 

 

Беше почти краят на деня и Алис бе свършила доста работа. Най-накрая бе свързала Кейт с журналисти, бе описала стотици поръчки, бе приготвяла чай, кафе и сандвичи, провеждала и приемала телефонни разговори, като през цялото време се бе мъчила да отгатне какво става тук и да обмисли какво, по дяволите, да прави.

Седеше във всекидневната, защото обажданията бяха замрели, и слушаше как Кейт прослушва телефонния секретар. Отпусна глава върху ръцете си, твърде отегчена, за да умува отново. Чу пиукане, погледна телефоните, видя, че са заети, и попита:

— Има ли някъде мобифон?

Никой не вдигна глава.

— Има ли мобифон? — извика отново.

Хари престана да брои на глас поръчките — навик, който влудяваше всички — и каза:

— О, Господи! Да. Моят е. Би ли вдигнала вместо мен? — кимна към купчината заявки. — Иначе ще забравя докъде съм стигнал.

Алис сви рамене. Помисли си: „Пази Боже, ако започне да брои отначало.“ И стана.

— Къде е?

— Мисля, че е в чантата или в джоба на палтото ми.

Провери първо в палтото, но не го откри, после разтвори ципа на чантата и извади мобифона, който продължаваше да звъни.

— Ало, телефонът на Хари Дръмънд е.

— Кой е?

— Алис, обаждам се вместо Хари, той е възпрепятстван в момента. С кого разговарям?

— Алис чия?

Гласът изведнъж прозвуча плахо, дори тревожно.

— Алис Уайт. Кой е на телефона?

— О, няма значение — каза жената, — щом е зает. Може ли само да му предадете, че се е обаждала Саша?

— Да, разбира се.

— Вие… негова приятелка ли сте?

Алис се замисли за момент. В известен смисъл, предполагаше, че може да се нарече такава.

— Да — отвърна. — Защо?

— О! — отново се долови тревога. — Бихте ли му предали… — последва пауза. — … само, че съм се обаждала. Ето номера ми.

Алис се намръщи.

— Разбира се — записа името на Саша и номера. — Сигурна ли сте, че не искате да почакате? Той е…

Сетне сви рамене и затвори. Саша бе прекъснала разговора. Върна мобифона обратно в чантата на Хари, приближи се до него и сложи листчето с номера до поръчките. Той го погледна, изчерви се и процеди през зъби:

— Алис, ела тук! — тя се върна. — Саша… остави ли съобщение?

Алис го погледна. Присви очи, забеляза състоянието му — руменината по страните му, раздразнението, вълнението, което не бе долавяла досега — и разбра всичко.

— Не — отвърна. — Не остави съобщение. Само каза да предам, че се е обаждала.

Хари кимна:

— Разбирам.

Тя го наблюдаваше. Той се усмихна — не на нея, по-скоро на себе си, внимателно сгъна листчето и го пъхна в джоба на ризата си.

— Добре тогава — каза Алис.

— О, да, добре — Хари отново се върна към действителността и се зае с поръчките. — Сто и шест, сто и седем, сто и осем…

Алис се отдалечи, но гласът на Саша продължаваше да звучи в главата й и тя си повтаряше наум телефонния й номер.

 

 

Дънкан изпрати документите на „Тънсбри Хаус“ по куриер от офиса си. Даваше срок от дванадесет часа, защото не искаше изненади в последния момент. Изчака до пет часа вечерта, после поръча мотоциклет, който пристигна след половин час. В присъствието на Пол Рикмън, неговия адвокат, подписа известието за конфискация на „Тънсбри Хаус“ и имението и го изпрати. Джан не знаеше нищо за това, а и вече му бе все едно дали знае или не. В този момент не го интересуваше нищо друго, освен сключването на тази сделка. Тя бе станала повратна точка за него. Огромна сума пари, внимателно, умело и непочтено придобита, последно доказателство, че е толкова умен, колкото винаги бе смятал.

 

 

— Е, това е — каза Кейт, изключи телефонния секретар и намали звука, за да не се чуват повече обаждания. — Предлагам да пийнем нещо — лицето й бе бледо, а очите — уморени. Усмихна се и отвори бутилка „Тънсбри Ориджънъл“. Наля на всички по една чаша и ги раздаде. — Томи, Джон, мисис Ейбъл — изведнъж в стаята настъпи тишина. — Алис, Хари… — обърна се и потърси с поглед Рори. — А, Рори! Ето! — протегна ръка с чаша към него, докато стоеше на прага. — Да вдигнем тост за успеха и… — внезапно замълча. — Рори?

Той не помръдна.

— Кейт, пристигна куриер, казва, че носи някакви документи и иска да ти ги предаде лично.

— Куриер ли? Почакайте, ще вдигнем тоста, когато се върна — приближи се към Рори и попита: — Къде е?

— В коридора. Пристигна от Лондон.

Кейт го изгледа, докато минаваше покрай него, и сви рамене.

— Мис Кейт Дауи?

Куриерът повдигна козирката си и извади обемист кафяв плик.

— Да?

— Бихте ли се подписали тук, ако обичате? — подаде й една дъсчица и плика.

Кейт го погледна, после разписката, закрепена на дъсчицата.

— От „Ингръм-Лоуд“ е — обясни тя, когато Рори застана до нея. Подписа се и се обърна към куриера. Върна бележката и попита: — Искате ли да пийнете нещо, преди да тръгнете обратно за Лондон?

— Не, благодаря — мъжът докосна козирката си. — Много благодаря.

Бързаше да си тръгне. Токовете на ботушите му затракаха по мраморния под и коженият му шлифер изшумоля, когато се обърна и се отправи към вратата.

Кейт отвори плика, извади първия документ и го разгледа. Прочете го, после затвори очи.

— О, Господи! — възкликна. — Това е известие за конфискация на „Тънсбри“ — погледна Рори. Лицето й имаше отчаян израз. — Ще ни отнемат къщата.