Мария Барет
Нарушено обещание (27)

Двадесет и шеста глава

Беше пет сутринта, когато двамата пристигнаха в „Тънсбри Хаус“. Кейт ги посрещна в коридора и стомахът на Джан се сви, щом я видя изпълнена с надежда.

— Не знам дали ще мога да направя нещо — каза тя веднага щом влезе. — Наистина не очаквам да успея, просто мисля…

— Разбира се — припряно отвърна Кейт и надеждата й се изпари.

— Къде са документите?

— В кабинета. Елате, ще ви ги покажа.

Джан я последва и токчетата й зачаткаха по каменните плочи на пода.

— Тук — Кейт отвори вратата и Джан влезе. — Искате ли кафе?

— Да, ако обичате. Онова там ли са документите?

Пликът лежеше на бюрото до тефтерче със записани имена и телефонни номера.

— Да. Да ви оставя ли?

— Да.

Кейт се обърна и тръгна към вратата.

— Кейт! — тя извърна глава. — Кейт, съжалявам — каза Джан. — Наистина съжалявам.

— Благодаря — отвърна й. — Аз също.

Затвори вратата и я остави да се справи с непосилната задача.

Рори и Стефан стояха в коридора.

— Добре ли си? — попита Рори, когато Кейт се приближи към тях.

Сви рамене.

— Вижте, мисля да отида при Джан — рече Стефан и тръгна към кабинета.

— Стефан? — извика Кейт след него. Той се обърна. — Какво се случи? — попита.

— Не знам — честно отговори Стефан. — Но каквото и да е, Джан няма пръст. Наистина не искаше да се стига дотук.

Кейт кимна и той влезе в кабинета.

— Какво значение има — промълви тя. — Все едно дали Джан е искала или не.

— Нима?

— Така мисля.

Кейт наклони глава и Рори обгърна раменете й. Не се възпротиви, когато погали косите й.

— Кейт — тихо каза той. — Знам, че може би не искаш да чуеш това, но ще го изтъкна като последна възможност. Мислила ли си да се обадиш на майка си?

Тя бавно се отдръпна.

— На какво се усмихваш? — попита той. Всъщност усмивката й бе почти през сълзи.

— Вече го направих — каза му. — След като тръгна за Чартуел. Преглътнах гордостта си и реших да помоля за помощ. Събудих Пиер и той каза, че ще й предаде да ми се обади. Но, разбира се, тя не го направи.

— Може би все пак ще позвъни.

Кейт поклати глава.

— Не, не е в стила на майка ми. Ако искаше, би го сторила веднага — въздъхна. — Не я обвинявам в нищо. Прави само това, което смята, че е най-добро за мен.

— Ще опиташ ли отново?

— Не — обви ръце около тялото си и потрепери. — Не, няма смисъл. Сега наистина всичко зависи от Джан… — замълча и вдигна очи, когато вратата на кабинета се отвори. Хвърли поглед към лицето на Джан и остана безмълвна няколко секунди, след което се обърна към Рори: — Би ли събрал всички в кухнята, ако обичаш? Трябва да им кажа какво става.

Половин час по-късно, все още будна благодарение на поредната чаша кафе, застана срещу неколцината души, които бяха работили неуморно, и се опита да им разкрие чувствата си.

— Боя се, че имам лоши новини — започна тя. — Нареждането за конфискация, за което бяхме уведомени снощи, влиза в сила тази сутрин в девет часа — преплете пръсти и когато за миг отпусна ръцете си, Рори забеляза, че треперят. — Снощи с Рори мислехме, че все още има малка надежда за обжалване, но тъй като не успяхме да открием Дейвид Лоутър, нашия адвокат, а времето изтича, се убедихме, че положението е безнадеждно — направи дълга пауза и с мъка преглътна. — Това означава, че всички трябва да напуснем имението, много вероятно още днес, и, разбира се, да преустановим производството на „Тънсбри Ориджънъл“.

Последва напрегнато и тягостно мълчание и когато погледна лицата на всички около себе си, Кейт почувства, че в очите й напират сълзи. Покашля се и се загледа в голата стена насреща.

— Искрено съжалявам не само че ще загубя дома си, а и заради всички вас… — замълча, когато чу звънеца на входната врата. — Извинявай, мисис Ейбъл, би ли отворила?

Икономката забърза навън. Никой не се осмели да проговори. В преддверието прозвучаха стъпки, които се приближиха по коридора. Мисис Ейбъл влезе, следвана от Саша.

— Саша!

Хари подскочи.

— Саша? — Кейт се намръщи. — Коя е Саша?

— Моя приятелка — побърза да обясни Дръмънд.

— Повече от приятелка, Хари! Цяла нощ мислих за теб. Двоумях се дали да дойда, но когато се обади Алис… — замълча и прикова поглед в Кейт. Заключителната част от плана й бе да застане лице в лице със съперницата си. Дълго бе размишлявала, но в последния момент бе загубила кураж. Неочакваното обаждане на Алис бе възвърнало решимостта й.

Кейт отново се намръщи, не разбирайки напълно сцената, която се разиграваше пред нея, и се опита да продължи оттам, докъдето бе стигнала.

— И така, съжалявам, че усилията на всички ви се оказаха напразни… — но изведнъж отново прекъсна словото си и се обърна към Саша: — Коя сте вие, по дяволите?

— Саша Тъли — преглътна и решително добави: — Срещам се с Хари от две години и…

— Срещате се с Хари? — Кейт поклати глава. Все още недоумяваше какво става. Замислено потърка вежди и каза: — Слушайте, не разбирам какво точно се опитвате да кажете.

— Че спя с Хари Дръмънд от две години.

— Саша!

— Но това е истината, Хари! Омръзна ми да се крием! Крайно време е тази истина да излезе наяве.

Кейт почувства световъртеж и затвори очи.

— Господи! — промълви Томи Винс.

— Алис най-сетне ме убеди да дойда — продължи Саша. — Трябва да изясним всичко, да…

— Алис? — плахо попита Кейт. Миналото сякаш оживя и я връхлетя с пълна сила. Подпря се на масата, за да не залитне.

— Впрочем къде е Алис? — попита Рори.

— Мили Боже! — промърмори Хари. Алис бе изчезнала. Кейт внезапно избухна в плач. Лицето й се сбръчка и тя го закри с длани.

— Кейт? — извика Рори и забърза към нея, но тя не отвърна. Отпусна ръце, втурна се покрай него навън и стъпките й отекнаха в гробната тишина.

Рори се обърна.

— Вярно ли е, Хари? Наистина ли имаш връзка с това момиче Саша?

Дръмънд кимна.

— Не обичаш Кейт, нали?

Хари понечи да възрази, но погледна Саша. Все още стоеше там с пребледняло лице, взираше се в него и устните й трепереха. Изведнъж осъзна колко глупаво се е държал.

— Така е — каза той. — За съжаление.

Приближи се към жената, която наистина обичаше, и хвана ръката й.

Рори не чака нито миг повече. Изтича навън след Кейт и извика на Хари така, че да чуят всички:

— А аз я обичам! Истински!

Няколко мига никой в стаята не проговори. Мисис Ейбъл първа наруши мълчанието, докато наливаше чайника:

— Крайно време беше.

 

 

Най-сетне Рори откри Кейт, седнала сама на перилата на старата каменна тераса, която опасваше цялата задна част на къщата. Беше я търсил повече от час и накрая се бе сетил да провери тук. Не бе облякла палто и когато се приближи, забеляза, че е премръзнала и трепери от утринния хлад. Внимателно я наметна с плътното си шушляково яке и тихо седна до нея. Хвана ръката й и я разтри между дланите си, за да стопли пръстите й.

— Всичко свърши! — прошепна тя.

— Не съвсем — отвърна Рори и пъхна ръката й в джоба си. — Има още нещо, всъщност две неща, които трябва да изясним.

Все още гледаше настрани.

— Първо, Флора не е моя дъщеря.

Кейт затаи дъх и се обърна.

— Какво искаш да кажеш? Мислех…

— Знам, аз също — впери поглед в нея. — Кейт, съжалявам, исках да ти кажа, наистина, но досега не намерих удобен момент.

— И сега смяташ, че е настъпил?

— Може би не, но нямам голям избор, нали?

— Така е — отново избегна погледа му. — Мисля, че нямаш — сърцето й биеше неудържимо и без да се обърне с лице към него, каза: — Това означава ли, че не си спал с Алис?

— Не, никога не съм спал с нея. Бях пиян, събудих се в леглото й, но тя ме бе настанила там. Бил съм толкова пиян, че не съм бил в състояние дори да се съблека.

— Разбирам.

— Наистина ли, Кейт? Наистина ли разбираш?

Извърна глава към него, погледа го няколко мига, после сви рамене.

— Всъщност не знам — откровено отговори тя.

Последва мълчание, след което Рори каза:

— Слушай, Кейт, има още нещо.

Изведнъж тя скочи.

— Рори, колко още мислиш, че мога да понеса? — извика, размахвайки ръце. — Прекалено много ми се събра: къщата, Хари, а сега и това! — отдръпна се от него. — Не е по силите ми. Не бих понесла повече, можеш да ми го спестиш, да запазиш…

— Не мога — извика и Рори. — Обичам те и повече не мога да се преструвам, не мога! — рязко се изправи и сграбчи ръцете й. — Кейт, чуй ме, моля те, защото трябва да го кажа. Не всичко е свършено, поне за мен не е. Между нас все още има нещо. Мисля, че ти също ме обичаш и сега, когато онзи превзет… — замълча и дълбоко си пое дъх. — Сега, когато Хари вече не е пречка, нищо не може да ни спре… искам да кажа, при условие че съм прав и наистина ме обичаш — притегли я към себе си. — Кейт, можеш да разчиташ на мен каквото и да се случи: конфискация, дълг, банкрут. Аз съм тук, ти си тук и дори да загубим всичко — къщата, бизнеса с джин, твоята фирма за доставки, — ние си принадлежим, имаме Флора, а единствено това е от значение. Трябва само да кажеш, че ме обичаш и…

— Рори!

Той замълча.

— Рори, Кейт!

И двамата се обърнаха. Прозорецът на всекидневната бе широко отворен. Стефан се бе надвесил навън и ги викаше. Зад него се бяха събрали много хора.

— Кейт, Рори, елате веднага!

— Проклятие! — извика Галахър.

— Какво, по…

— Кейт, Рори!

— Хайде — каза тя. — Трябва все пак да разберем какво става.

Обърнаха се и се отправиха към задния вход на къщата. Кейт задържа вратата и той влезе преди нея. Първото, което чуха, бе суматоха в коридора. Рори си помисли най-лошото и се втурна напред.

— Рори!

— Татко, какво се е случило? — стомахът му се сви. — Не е нещо с Флора, нали?

— Не е, успокой се. О, Кейт!

Лицето й силно пребледня.

— Мистър Галахър, какво има? Флора…

— Не, не, тя е добре, наистина, Кейт. Скъпа, с Флора всичко е наред. Ела с мен, мисля, че имам много добри новини за теб.

Приближи се и я хвана под ръка.

— Какво става? — Рори погледна баща си, а после мисис Ейбъл и Джон. — Кои са тези хора?

Майкъл Галахър се спря.

— Господи! Извинявай, Кейт. Нека те представя. Това е Хенри Паскоу — адвокатът, който обслужва един от моите енориаши, а това е Кърк Брадшоу. Мисля, че вече си се срещала с него, той е собственик на местния антикварен магазин.

Кейт кимна, напълно объркана.

Рори погледна часовника си.

— Татко, девет без петнадесет е. Какво, за Бога…

Баща му вдигна ръка.

— Оттук, хайде.

Поведе ги към всекидневната, където Джан и Стефан стояха, обърнали се към стената до камината, и внимателно отстраняваха част от ламперията.

— Какво правите, за Бога? — извика Кейт.

Стефан се обърна и на лицето му засия усмивка.

— Кейт, ела насам! — тя се приближи. — Знаеш ли какво е това? — попита той и отстъпи встрани, за да й покаже зейналата дупка в ламперията и лъскавата златисто-черна повърхност зад нея.

— Не.

— И аз нямах представа, но Джан знае — погледна към Джан с по-нежна усмивка. — Седяхме тук, разговаряхме и тя се приближи до полицата над камината да вземе кибрит, за да запали цигара. Докато стоеше и пушеше, забеляза малка пролука в ламперията, издълба я и ето какво откри.

— Какво?

Кейт поклати глава, още по-озадачена.

— Черен мрамор със златисти жилки.

— Черен мрамор?

— Изтичах да доведа мисис Ейбъл. Тя позвъни на отец Галахър, после Джан предложи да повикаме адвокат, за да депозира молба за обжалване, и антиквар, който да удостовери автентичността на материала…

— Почакай малко. Автентичността на какво?

— Черен мрамор със златисти жилки — каза Кърк Брадшоу. — Изключително рядък и ценен. Предполагам, че цялата всекидневна е облицована с него и стойността му възлиза на между четвърт и половин милион лири.

Кейт зяпна от изумление.

— Шегувате се!

— Нищо подобно — каза Стефан. — Джан възложи на адвокат да депозира молба за обжалване на конфискацията. Той състави документа и не ни остава друго, освен да чакаме да пристигне представител на „Ингръм-Лоуд“, за да му го връчи.

Кейт изведнъж почувства слабост, облегна се на стената и за миг затвори очи.

— Не вярвам — промърмори тя.

Настъпилата тишина продължи няколко секунди и Рори усети, че дъхът му спира.

Кейт изведнъж се усмихна.

— Ето това е! — каза тя и усмивката й прерасна в смях. — Успяхме! Вие успяхте! — извика. — Ще мога да върна заема, да продължа с бизнеса, да запазя „Тънсбри“. Това е всичко, нищо няма да остане неуредено.

Рори наведе глава. „Освен за мен“, помисли си той. Изведнъж всички заговориха разпалено и в стаята се възцари тържествена атмосфера. Докато се отправяше към вратата, съжали, че не е в настроение да сподели радостта им. Проправи си път и въздъхна.

— Освен нашите отношения — каза Кейт.

Той се огледа.

— Моля?

— Нищо няма да остане неуредено, освен тях.

Рори я изгледа втренчено.

— Ти каза, че трябва само да призная, че те обичам.

— Да.

— Но не мисля, че е достатъчно — той не отговори и Кейт застана още по-близо. — Мисля, че е важно да кажа, че те обичам и… — стоеше точно срещу него, тялото й бе на сантиметри от неговото. — … че ако някога пак ме напуснеш, Рори Галахър, ще разбия проклетата ти физиономия!

Избухна в смях, хвърли се към него и го целуна.