Мария Барет
Нарушено обещание (2)

Първа глава

Алис се претърколи в леглото и почувства хладната половина, където преди няколко мига бе лежало топло, дишащо тяло. Рязко се надигна. Лампата в банята бе включена, но вратата бе затворена, и след като повдигна възглавниците зад гърба си, тя се загледа в нея и зачака зад стъклото да се появи силует. Беше отчаяна. Не, по-скоро изпитваше гняв. През тази ужасна седмица я бяха накарали да се чувства излишна, цикълът й обезпокоително закъсняваше и ако той смяташе, че може просто да се отбива тук за няколко часа, когато поиска, би трябвало сериозно да се замисли. Погледна часовника. Беше осем в събота вечер, за Бога! Не можеше просто да избяга, след като се бе позабавлявал, и да я остави сама да гледа „Нещастен случай“! Вратата се отвори и я стресна.

— Здравей, скъпа — почувства, че я обзема ярост, но прехапа долната си устна. Той прекоси стаята, хвърли влажната кърпа на пода до леглото и нехайно попита: — Имаш ли планове за тази вечер?

Взе ризата си от стола, нахлузи я на стегнатото си загоряло тяло и започна да я закопчава.

— Мислех, че имам — отвърна Алис.

Срещна погледа му.

— Така ли? Защо се отказа от тях?

— Заради теб — троснато каза тя. Мъжът се наведе да вдигне бельото си и й се усмихна. Явно бе решил, че се шегува. Устните й потрепнаха. — Закъде се стягаш? — успя да го попита и се учуди, че гласът й прозвуча толкова спокойно.

— На ергенското парти на Рори — отвърна той. — Ще бъде страхотно. Хари е наел долния етаж на „Уайн Гелъри“, намерил е стриптийзьорка с огромни гърди, изобщо…

— Господи! Вие, мъжете, сте толкова незрели! — изкрещя Алис, скочи от леглото и се втурна през стаята към банята. Тръшна вратата така силно, че стъклото застрашително потрепери. — И защо, за Бога, описваш гърдите й, като че ли ми казваш нещо ново! — извика, отново отвори и облече хавлиения си халат. — Толкова е противно… толкова… толкова отвратително! Всички сте еднакви: единственото, което ви интересува, е…

— О! Почакай, Ал — протегна ръце напред. — Кой те е ядосал?

Изгледа я учудено, сякаш очакваше да избухне в смях или поне да се усмихне, но за негова изненада, Алис се отпусна на червеното кадифено кресло до леглото си и закри лице. Сълзите, които напираха в очите й, потекоха и оставиха малки мокри следи по меката пурпурна тапицерия.

— Ал? — беше смутен. Това не влизаше в плановете му. Алис бе момиче за развлечение, всички го знаеха! Можеха да се позабавляват с нея, да се посмеят, тя бе страхотна бройка. В съзнанието му проблесна видение, в което бе заела еротична поза върху същото кресло, както преди два часа. Извърна глава и припряно грабна сакото си. — Алис? Добре ли си?

Нервно заигра с ключовете в джоба си.

Тя подскочи.

— Разбира се, че съм добре! От какво да се оплаквам, по дяволите? Имам бутилка хубаво вино в хладилника, мога да си поръчам вечеря, а след малко по телевизията започва интересен филм. Господи! — добави. — Ти си пълен боклук!

Той остана неподвижен, недоумявайки какво да стори. Всъщност не бе боклук, за разлика от повечето мъже, които минаваха през спалнята и живота на Алис. Просто бе последният в списъка й. Може би това бе краят на дългата поредица злополучни опити за обич и щастие.

Тя изтри лице в ръкава на халата си.

— Тръгвай, щом трябва. Разкарай се!

— Слушай, Алис, ако знаех, че имаш планове, ако беше ми казала, може би щях…

— Какво щеше да направиш? — прекъсна го жената. — Да останеш още час-два за едно бързо, преди да изчезнеш? — поклати глава: — О, моля те, пощади ме!

Но той наистина се чувстваше неловко. Познаваше я едва от две седмици и бяха имали бурни преживявания. Не желаеше да се обвързва, но не искаше и да я изостави.

— Слушай, Алис, защо не дойдеш малко по-късно… искам да кажа, след партито? Ще отидем в някой клуб, би могла да дойдеш с нас, познаваш повечето от момчетата…

— Да, познавам ги — промърмори тя и мислено добави: „в библейския смисъл“.

— Добре, тогава ела, ще се развеселиш, би ти се отразило добре — бе облякъл сакото си, готов да тръгне. Не бързаше, но чувстваше нужда да се измъкне оттук. — Хайде, какво ще кажеш?

Алис сви рамене, но остана безмълвна.

— Ще бъдем в „Уайн Гелъри“ — каза той. — До „Фулъм Роуд“, нали я знаеш? — най-сетне тя кимна и видя как лицето му доби по-спокоен израз. — Добре, ще те чакам.

Жената отново кимна. Сведе поглед към ръцете си и докато се взираше в една драскотина, чу входната врата да се затваря и се увери, че си е тръгнал. После вдигна очи и се ослуша с надеждата да се върне. Не чу стъпки, а само ужасяваща тишина и пустота.

Мрачното й настроение трая около час, но след този период на самосъжаление не я свърташе. Взе душ, нави косата си, гримира се и облече най-хубавия си тоалет. Излезе от апартамента си в десет и след половин час бе пред „Уайн Гелъри“. Таксито забави точно когато на тротоара се появи Хари — кумът, и заразмахва ръце пред приближаващата се кола:

— Алис! Господи, какво съвпадение.

Хари, с когото също бе имала мимолетно приключение, й помогна да слезе.

— Страхотен късмет, Ал! — възкликна той. Явно не знаеше, че е дошла да се присъедини към компанията. — Ще ме измъкнеш от тази бъркотия, нали? — погледна назад — към младоженеца Рори Галахър, който стоеше приведен над парапета пред изящна къща, на няколко крачки от „Уайн Гелъри“. — Пет бири, три водки и е гроги. Мъртвопиян! Не усеща нищо, а е изминала едва половината от тържеството. Адски се изложи! — Хари се усмихна. — Не носи на пиене!

Тя кимна. Имаше мрачно предчувствие какво ще последва.

— Алис, трябва да го откарам у дома, повърна два пъти, а не мога просто да го зарежа на някой ъгъл. Би ли… — силно храчене заглуши думите му. Той се обърна и видя Рори да повръща за трети път в дървената саксия на един лимон на стъпалата пред къщата. — Господи! Виждаш ли за какво говоря?

Втурна се към бъдещия младоженец, повдигна прегърбеното му тяло и го повлече по тротоара към таксито.

— Какво, приятел? — шофьорът надникна през прозореца. — Не искам този нещастник да оплеска тапицерията ми — запали колата и се приготви да потегли. — Намери си друго такси.

— Не, почакай! — Хари изтича напред и хвърли умоляващ поглед към Алис. — Тази млада дама ще го придружи до дома му и ще се погрижи да не повърне на задната седалка… нали, скъпа? — сърцето й се сви. — Ще ти дам десетачка бакшиш — Хари извади пачка банкноти от джоба си, но шофьорът поклати глава. — Тогава двадесет?

— Не, приятел, тридесет — и няма да се пазаря повече.

— Добре, тридесет — съгласи се Хари и се обърна към Алис. — Моля те, направи ми тази услуга. Зная, че искам твърде много, но само го придружи вместо мен. Не мога да оставя компанията. Аз съм организаторът, трябва да уредя сметките, да се погрижа за всичко. Моля те, Ал!

Жената погледна Рори, може би единствения от тайфата, с когото не бе спала. Харесваше й. Беше почтен, честен, влюбен до уши и сигурен в чувствата си… за разлика от самодоволните плейбои, които влизаха и излизаха от живота й.

— А ако откажа? — попита тя.

— Ще се наложи да повикам друго такси и да го оставя в ръцете на шофьора — отвърна Хари. — Вероятно ще го зареже пред входната врата на апартамента му, а нощта ще бъде хладна… Въпреки че е май месец, може да умре от измръзване в три-четири часа сутринта — усмихна се той. — Нямам друг изход, наистина. Алис, моля те, просто го придружи до дома! Ще го направиш ли заради мен?

Тя въздъхна дълбоко. Беше твърде отстъпчива, това бе проблемът й, не можеше да казва „не“.

— Добре — отвърна. Хари се усмихна широко, подпря отпуснатото тяло на Рори на колата и отвори вратата пред нея, за да се качи отново.

— „Парк Роуд“ трийсет и четири, Клафъм — каза той. — После, където пожелае младата дама. Заповядай.

Хари подаде парите и с голямо усилие стовари Рори в колата, но тялото му се строполи до черните велурени обувки с високи токчета на Алис.

— Ако повърне върху обувките ми, ще поискам нови — заплаши тя.

Хари се засмя и тръшна вратата.

— Много ти благодаря, Алис — извика той. — Страхотна си, обичам те!

Тя кимна и чу пъшкането на Рори. „Само да беше истина“, помисли си и се намести на седалката, когато таксито пое към „Клафъм“.

— Бихте ли почакали? — попита Алис шофьора и скочи от колата. Бяха прекосили цял Лондон със спуснати стъкла и хладният вятър, който брулеше лицето на Рори, го бе отрезвил достатъчно, за да се придвижи, залитайки, с нейна помощ от таксито до вратата на жилището си. — Няма да се бавя — извика, без да се обърне. Дотътриха се до вратата на голяма викторианска къща. Тя подпря мъжа на стената и затършува в джобовете му за ключовете. Не успя да ги открие. — Рори? — леко го побутна. Бе захъркал. — Къде са ключовете ти? — той промърмори, блъсна я встрани и се изви към стената. — Рори? — започна да губи търпение. Принуди го да се обърне с лице към нея и го разтърси доста по-силно. — Рори? — извика. — Ключове! — очевидно не бе в състояние да й помогне. Гневно изруга под носа си. А сега какво? Проклета да бъде, ако губи повече време с него. Не можеше да стори друго, освен да го остави на площадката и да се надява, че някой съсед ще го намери и прибере. Щеше да се оправи. Нощта бе приятна и нямаше опасност да умре от измръзване. — Рори, тръгвам си — каза на висок глас. Никакъв отговор. Леко го побутна и го остави да се свлече до площадката. Главата му се отпусна напред. — Съжалявам — промълви тя. — Направих каквото можах.

Алис се обърна и тръгна обратно към таксито. Но малко преди да се качи, извърна глава към тъмния силует на земята. В съзнанието й се зароди идея, която през няколкото секунди, докато стоеше загледана в него, сякаш пропълзя до всяка частица от тялото й като вирус. Тя никога не би пропуснала някаква възможност. Знаеше каква е причината за тъпата болка в стомаха, внезапните емоционални изблици, лекото гадене всяка сутрин… и разбра, че жалката купчина на име Рори пред вратата на „Парк Роуд“ № 34, Клафъм, е дадена от Бога възможност, която не бива да пропуска. Алис не бе от хората, които твърде много размишляват. Без да умува, се обърна към таксиметровия шофьор и попита:

— Бихте ли почакали още малко?

Той сви рамене и твърдо решена, тя отново забърза към къщата.

— Хайде, Рори — каза и го повдигна. Бе достатъчно изтрезнял, за да й помогне да го изправи на крака. — Налага се да дойдеш с мен — продължи, полуподкрепяйки, полувлачейки го към колата. Шофьорът й помогна да го настани на седалката. — „Батърсий“ — извика тя и каза адреса си.

Таксито потегли в обратната посока.

— Добре ли си, скъпа? — попита шофьорът и леко извърна глава.

Алис кисело се усмихна.

— Чудесно — отвърна му, — или поне скоро ще бъда.

Щом стигна до апартамента си, Алис даде на шофьора още десет лири, след като й помогна да качи Рори по стълбите и да го внесе в спалнята. Отпрати го и си отбеляза да поиска тези пари от Хари. Дължеше й поне това. Сложи чайника на котлона, върна се в спалнята и се опита да съблече мъжа. Дрехите му бяха влажни и воняха на бълвоч. Не искаше да спи в леглото й в такова състояние. Всъщност изобщо нямаше желание да го види в леглото си, но бе съставила план и няколко изцапани чаршафа бяха нищожна цена в сравнение с всичко, което би могла да получи.

Свали сакото и вратовръзката, разкопча ризата и я издърпа. Рори Галахър бе атлет, затова не носеше на пиене. Тя внимателно прокара пръсти по гърдите му и проследи формата на стегнатите му мускули от раменете до корема. Той промърмори, протегна се и хвана ръката й. Това я смути и я накара да застине за миг. Но Рори не отвори очи, просто притегли ръката й към устните си.

— Кейт — прошепна той и за първи път в живота си Алис бе така обзета от завист, че изпита физическа болка. Отмести ръката си, остана загледана в него няколко секунди и промълви на себе си:

— Стегни се, Алис, ти не искаш любов, а сигурност!

Но не се усмихна, докато изричаше тези думи, и те оставиха горчив привкус в устата й. Въздъхна дълбоко и се залови да доразсъблече мъжа.

 

 

Рори се събуди с непоносимо чувство на ужас. Изпита го още преди да отвори очи. Стомахът му се сви на топка, но преди да усети махмурлука. Щом това стана, едва успя да се измъкне от леглото, тръшна няколко врати в безуспешен опит да открие тоалетната и накрая повърна в кухненската мивка. За щастие не излезе нищо, освен жълта течност. Стомахът му бе напълно празен от предишната вечер.

— Господи! Къде, по дяволите?…

Опря чело на студения умивалник от неръждаема стомана и затвори очи. Нямаше и най-малка представа къде се намира.

— Рори?

Рязко се обърна.

— Алис! За Бога! Искам да кажа…

Алис винаги спеше гола, а тази нощ не бе направила изключение. Когато влезе в кухнята, тялото й се виждаше ясно през ефирния копринен халат.

— Мили Боже! — промълви Рори.

— Благодаря — дяволито каза тя.

— Не исках да прозвучи така, имах предвид… о, Господи… — отново я погледна. — Нали не сме… — замълча и понеже не успя да разгадае изражението й, преглътна. Последваха няколко мига тишина, след което плахо попита: — Какво се случи снощи?

Алис се поколеба. Тя също бе повърнала тази сутрин и това я бе накарало да вземе окончателно решение. Вместо без увъртания да каже на Рори чистата истина, както би постъпила при други обстоятелства, сви рамене и се обърна.

— Алис? — гласът му затрепери. Приближи се към нея, обхвана раменете й и я принуди отново да застане с лице към него. — Моля те, кажи ми!

— Снощи беше пиян — заговори тя. — Появих се на партито и Хари ме помоли да те придружа до дома ти. Не можеше да стоиш на краката си. Когато стигнахме, не успях да открия ключовете в джобовете ти и затова те доведох тук.

На лицето на Рори се изписа отчаяние.

— И?

Затаи дъх и едва се сдържа да не повърне отново.

Алис втренчи поглед в него. Изглеждаше така нещастен, дори уплашен, че за миг бе готова да избухне в смях. Но само за миг, после я обзе гняв. Нима наистина бе толкова отблъскваща, че мисълта за една нощ с нея го изпълваше с ужас? Отново сви рамене.

— Алис?

Тонът му бе умоляващ, което още повече я вбеси.

— О, за Бога, Рори! Досети се сам! — отвърна с раздразнение, отдръпна се от него и се приближи към кафеника. — Беше пиян. Нека просто да забравим, а?

— Да забравим? Да забравим?!

Той закри с длани лицето си и по тила му изби студена пот. Не помнеше нищо: нито как си е тръгнал от партито, нито кога се е срещнал с Алис. Как, за Бога, се бе озовал в леглото с нея? Той бе влюбен в Кейт, през юли щяха да се оженят… или поне такива бяха плановете му до снощи. Отпусна ръце, изправи се, въздъхна дълбоко и се върна в спалнята. Трябваше да излезе оттук, да размисли и прецени реалността.

Озърна се, откри дрехите си, старателно сгънати на стола, и седна на леглото да се облече. Но когато огледа ризата, идеално пригладена, събраните крачоли на панталоните, навитите чорапи и вратовръзка, се запита как ли е успял да свърши всичко това в безумната си пиянска страст. Разбира се, не го бе сторил сам, някой го бе съблякъл, което означаваше, че не е бил в състояние да свали дрехите си. Как бе възможно да се е любил с жена, всеизвестна с опита си? Отново огледа стаята, този път за дрехите на Алис, и видя роклята й на закачалка, а бельото и чорапогащника й — грижливо сгънати на тоалетката. Нямаше никакви следи от страстна нощ. Стаята не бе в безпорядък, дори нищо не изглеждаше разместено. Не бе възможно да го е направил, със сигурност не беше истина. От дрехите му се носеше мирис на бълвоч. Навярно бе изповръщал червата си. Как би могъл да прави секс, щом не е бил в състояние да задържи съдържанието на стомаха си? Рори остана замислен за малко, после бързо се облече, затаявайки дъх от неприятната миризма, и грабна сакото си от облегалката на фотьойла.

— Алис? — извика той. — Алис?

Тя пиеше кафе в кухнята.

— Тръгвам — каза Рори, преди да излезе. — Благодаря ти, че ме прибра.

Жената го погледна и видя откритото, честно изражение на приветливото му лице. Усмихна й се и тя му отвърна, но не го успокои за предната вечер, а само рече:

— Беше удоволствие за мен.

Рори смутено кимна.

— Дължа ли ти пари — за таксита, химическо чистене? Счупил ли съм нещо?

— Не, само разби сърцето ми — остроумно отбеляза Алис. Той нервно прокара пръсти през косата си, все още несигурен как да разбира положението.

— Шегувам се — каза тя.

Това донякъде го успокои.

— Добре тогава, скоро ще се видим — увери я.

— Разбира се.

— Чао, Алис.

Тя сведе поглед към чашата си.

— Чао, Рори — отвърна. Чу стъпките му по коридора към входната врата. Отвори я, но след няколко мига тишина се върна в кухнята.

— Алис, извинявай, забравих ключовете си. Къде са?

Тя разклати сивкаво-кафявата течност, осъзнавайки, че всъщност не й се пие кафе. После стана и отнесе чашата си до мивката.

— Не зная — отговори му, без да се обърне. — Затова те докарах тук.

— По дяволите! — той вяло разтри скулите си. — Здравата съм загазил! — промърмори.

Алис се обърна.

— Ако искаш, мога да позвъня на Хари и да попитам дали някой не ги е взел…

— Не! — каза Рори с раздразнение. За нищо на света не би искал всички да разберат, че е прекарал нощта тук. Погледна Алис и когато видя изражението й, продължи по-тактично: — Искам да кажа, благодаря за предложението, но предпочитам да отида в бара и да попитам сам.

Пъхна ръце в джобовете си. Жената не откъсваше поглед от него.

— Алис, слушай, искрено съжалявам, но… би ли ми дала няколко лири на заем? Снощи похарчих парите си и…

Тя сви рамене:

— Разбира се. Портмонето е в дамската ми чанта в спалнята — отправи се натам, но той я изпревари.

— Ще я донеса, това е най-малкото, което бих могъл да направя.

— На нощното шкафче е — извика след него, когато забърза към спалнята. Изчезна от погледа й и Алис зачака да се върне. След няколко секунди се появи отново — с пребледняло лице. Подаде й чантата, тя намери портмонето си и извади десетачка. — Десет достатъчно ли са?

— Да, чудесно. Благодаря.

Мъжът взе банкнотата, но остана неподвижен, сякаш се колебаеше дали да тръгне, или да остане. Отвори уста, но не промълви нито дума.

— Добре ли си, Рори? — попита го.

Той преглътна и каза:

— Най-добре е да тръгвам.

Алис се обърна към него:

— Сигурен ли си?…

Не довърши въпроса си. Озадачено смръщи вежди и го проследи с поглед, докато бързаше обратно към отворената врата. Рори се обърна, небрежно махна с ръка, излезе и затръшна вратата след себе си. Питайки се какво бе го разстроило толкова, тя влезе в спалнята, седна на ръба на леглото и посегна да вземе носна кърпа. В този миг видя малкия пакет с три презерватива, който бе купила вчера, и разкъсаните опаковки на двата от тях, използвани по-рано вечерта. Взе кутийката и замислено я огледа.

— Ясно — промърмори, досещайки се защо мъжът си бе тръгнал така разстроен. „Понякога — помисли си тя — случайността помага, без да сме очаквали. Понякога трябва просто да се възползваме.“ — Това се казва късмет — каза на глас. Сведе поглед, сложи длан на все още плоския си корем и се усмихна.