Мария Барет
Нарушено обещание (6)

Пета глава

На следващия ден Кейт се събуди преди разсъмване. Погледна часовника си с фосфоресцираща картинка на Мики Маус и червена пластмасова каишка и видя, че е шест и пет. Напълно разсънена, тя се надигна, отметна коси назад и стана от леглото. Нахлузи оръфани джинси и сив кашмирен пуловер, потърси чорапи и се замисли какво да обуе. Избра чифт стари, но добре лъснати високи ботуши. Влезе в банята, изми лицето и зъбите си и среса косите си. Беше готова. Не осъзнаваше, че дори без грим и с невзрачно облекло изглежда невероятно.

Обиколи апартамента си, включи лампите, вдигна капаците и отвори прозорците да проветри, подреди няколкото възглавнички на дивана и вестниците на масата и влезе в кухнята да пийне кафе. Кейт бе експерт по съставянето на комбинации кафе, това бе една от дарбите й. Подбираше различни сортове и специални есенции в съответствие с вкуса на клиентите и с ястията, но у дома пиеше нес кафе, от каквато и да е марка, със сухо мляко и подсладител. Обикновено се получаваше блудкава смес, но й бе все едно. Докато отпиваше, без да усеща вкуса, си спомни поговорката: „Дрехите на шивача винаги са скъсани.“

Кейт мразеше да готви у дома фризерът й винаги бе пълен с полуготови ястия и хапваше от тях или препечени филийки с „Мармайт“ само защото се налагаше да се храни. Когато имаше гости, което се случваше рядко, защото повечето вечери бе заета, поръчваше пица и я сервираше направо от кутията.

Отпи последната глътка и изля утайката в мивката. Взе солета от буркана върху плота и я загриза, докато вървеше към спалнята да вземе чантата си. Стовари я в коридора, затвори прозорците на апартамента, угаси осветлението и се отправи към входната врата. Провери дали е сложила на масичката пакетите за Стефан и Бека с напечатани инструкции, проекти за менюта, фактури и идеи за резервни рецепти, които й бяха хрумнали в последния момент. Беше сряда, а тя възнамеряваше да се върне до петък, защото им предстоеше натоварен уикенд. Колебаеше се дали може да си позволи да отсъства дори дотогава. Ако адвокатът на Лио не й се бе обадил, щеше да отиде в „Тънсбри“ само за погребението и да си тръгне още същия ден. Не искаше да стои там без Лио, не би го понесла, а и трябваше да мисли за бизнеса си. Работата я крепеше. Боеше се, че без нея би полудяла.

Миг преди да отвори вратата, Кейт се сети за подаръка за мисис Ейбъл и се втурна да го вземе. Откри го в хладилника и внимателно го сложи в чантата си — кутия домашни сладки. Най-сетне готова, излезе от жилището си, заключи и слезе до колата, която бе наела за тази седмица. Чувстваше се ужасно, стомахът й бе свит на топка от напрежение, но нямаше избор. Потръпна, вдигна поглед към бавно изсветляващото небе и се качи в колата. С дълбока въздишка включи двигателя и потегли.

 

 

Рори се претърколи в леглото, протегна ръка към будилника, неволно го събори от нощното шкафче и полежа буден в тъмнината, заслушан в писукането му на пода. Най-сетне стана, откри часовника под леглото и го изключи. Потръпна в студената стая, грабна пуловера си и забърза към банята да се измие. Щом излезе на площадката, забеляза, че лампата в стаята на Флора свети.

Надникна през вратата и видя дъщеря си да седи на леглото. Разлистваше книжката „Цар лъв“ и си разказваше приказката на глас. Той се усмихна, а след това въздъхна, осъзнал, че се налага да я облече и вземе със себе си на нивата, която трябваше да бъде изорана. Ако спеше, както обикновено по това време сутрин, щеше да излезе и да се върне, преди да се е събудила, но сега положението се променяше. Когато бе будна, Флора се нуждаеше от внимание и грижи.

— Добро утро, скъпа. Рано си станала тази сутрин.

— Здравей, татко. Чета.

— Да, виждам. Е, след няколко минути трябва да се облечеш. Искам да дойдеш с мен и да ми помогнеш с трактора.

— Защо?

— Защо ли? — Рори се поколеба, несигурен дали има сили за подробно обяснение, но Флора нямаше да го остави на мира. — Трябва да започна да ора горната нива, защото… нали познаваш Мик? Той е болен и не може да работи днес.

— Защо?

Рори въздъхна.

— Какво защо? — попита и вдигна дрехите й от предишния ден. Провери дали по тях има петна и реши, че може да ги облече и днес.

— Защо е болен?

— Настинал е.

Не й каза истината, защото днес не бе в състояние да обяснява какво е „вазектомия“.

— Ох! Добре тогава.

Флора завъртя очи, затвори книжката си и седна на ръба на леглото.

Баща й се усмихна.

— Така. Сега ще се облечем и ще измием лицето и зъбите.

Детето погледна дрехите в ръцете му и каза:

— О, татко! Не мога да облека тези. Пфу! Вчера бях с тях, мръсни са.

Скочи, грабна ги и ги хвърли обратно на пода.

— Хей!

Срещна строгия му поглед, вдигна ги и изтича да ги пъхне в коша за пране, след което тръсна ръце. После избра нещо от купчината старателно изгладени дрехи на стола до прозореца.

— Ако сложа червена блуза, трябва да обуя и червен чорапогащник — промърмори тя и потърси червения си вълнен чорапогащник. Откри го, както и жилетка и гащеризон в същия цвят. — Ето, тези ми харесват — заяви.

Истински засрамен, Рори взе дрехите, преметна ги върху ръката си и изтича с нея към банята да я облече.

 

 

Кейт пристигна в „Тънсбри“ точно когато се съмваше. Беше средата на ноември и дните бяха къси и студени. Сви по дългата алея с дървета от двете страни, спря и слезе от колата да вдъхне чист въздух. Беше мразовит и влажен, с лек мирис на дим от дърва, който събуди спомени от детството й: за прескачане на огньове и дълги разходки, как някога пиеше следобеден чай пред камината в зимни дни, гледаше как Лио язди или играеше навън, докато напълно се мръкне, а после хапваше топла вечеря в кухнята с мисис Ейбъл. Всичко тук й напомни за онези щастливи години и за първи път след смъртта на вуйчо си Кейт истински се предаде на скръбта, опря чело на леденостудения капак на колата и затвори очи. С цялото си сърце и съзнание желаеше той да се върне в живота й — добрият, грижовен закрилник Лио. Но щом отново отвори очи, почувства единствено празнота и тъпа болка в стомаха и реши, че е безсмислено да тъгува. Отново се качи в колата и измина останалия път до къщата.

 

 

Флора седеше край нивата и гледаше как баща й се отдалечава с малкия трактор към хоризонта. Беше седнала в единия й край и оставаше почти скрита зад няколко дървета, когато машината свиеше в обратната посока, за да изоре нова, неособено права бразда. Трябваше да се вози на трактора, но шумът и друсането й се струваха ужасно неприятни и бе започнала да мърмори. Затова баща й я бе оставил край нивата и я бе предупредил в никакъв случай да не се отдалечава. От време на време подаваше ръка от кабината, махаше й и тя трябваше да застане права на зида и да му отвърне, както бе инструктирана, за да види, че е там. Но сега й бе скучно и студено, енергично поклащаше крака и риташе по каменния зид, за да види дали ще затрепери. Искаше да се прибере у дома, да повика мисис Ейбъл и да хапне вкусен сладкиш, току-що изваден от фурната. Потърси си занимание и изведнъж забеляза, че някой идва към нея. Изправи се и размаха ръце. Човекът отвърна и се приближи, Флора скочи.

— Здравей! — извика на непознатата, която й се усмихна и отвърна на поздрава й, а после прекрачи преградата и продължи през нивата към ниската каменна стена. — Какво правиш тук? — попита детето. — Как се казваш?

— Кейт. Разхождам се. А ти как се казваш и защо си сама тук?

— Казвам се Флора. Плакала си.

Кейт се смути.

— Да. Не отговори на въпроса ми — клекна до нея. — Не си ли с някого?

В имението живееха две семейства и тя реши, че навярно Флора е дете на някое от тях.

— Татко е ето там. Остави ме да си играя, докато работи. Искаш ли да видиш тайното ми място?

Младата жена се изправи, сложи ръка над очите си и потърси с поглед трактора. Видя, че нивата е изорана наполовина, и искаше да помаха на човека, за да я види. Но не забеляза никого. Това не я обезпокои, Флора бе в безопасност, самата тя бе скитала много из имението като дете. Но за всеки случай попита:

— Къде каза, че е татко ти?

Момиченцето завъртя очи.

— Няма да ти покажа пак!

Кейт се усмихна. Детето й се стори доста забавно.

— Ще ми покажеш. В онази нива ли е?

— Да, ето там, в трактора. Хайде, искаш ли да видиш скривалището ми?

Флора задърпа ръкава й. Кейт не можа да устои.

— С удоволствие, но не трябва ли първо да кажем на татко ти къде отиваш?

Отмести тънките пръсти от пуловера си и хвана ръката, която й се стори много по-малка, отколкото бе очаквала.

— О, не, той ще ме намери! Винаги знае къде съм.

— Разбирам — Флора говореше толкова сериозно и разумно, че тя отново се усмихна. — Сигурна ли си?

— Аха.

Кейт обичаше децата, но нямаше никакъв опит с тях. Не й хрумна, че момиченцето не би могло да има представа дали баща му ще знае къде е. Все пак бе едва тригодишно.

— Добре тогава, Флора — каза тя. — Къде е това скривалище? Дано не е много далеч.

— О, не е далеч, зад онази ограда и дърветата — Флора се отправи натам и дръпна ръката й. — Хайде!

Кейт й позволи да я води, но се досети къде би могло да бъде тайното място и искаше да го види почти толкова, колкото детето. Ако не се лъжеше, ставаше дума за колибата, която Лио бе построил за нея. Хванати за ръце, двете прекосиха нивите, прескочиха вадата и се озоваха в горичката.

— Там! — заяви малката. — Горе.

Кейт вдигна глава и се усмихна. Оказа се права.

— Чудесна къщичка — каза тя. — Твоя ли е?

— Аха.

— Ей!

Флора се обърна и я изгледа изпитателно, сякаш се боеше, че не й вярва, но след миг засия.

— Искаш ли да се качим?

— О, да, ако нямаш нищо против.

— Само бъди много внимателна.

Младата жена едва не избухна в смях.

— О, ще бъда — увери я. — Обещавам!

Момиченцето отново втренчи поглед в нея.

— Добре. Аз ще тръгна първа, а ти стой зад мен, за да не падна.

— Много разумно — отбеляза Кейт и стори точно това.

 

 

Рори скочи от трактора, ритна голямото колело с металния връх на ботуша си и изруга на висок глас. Проклетият двигател отказваше, а бе изорал едва половината нива. Господи, мразеше всичко, свързано с механиката! Наскоро се бе научил да оре, защото Мик бе взел болнични заради операцията си. Как, за Бога, щеше да поправи скапания дизелов двигател, когато нямаше представа какво да стори? Налагаше се да повика механик, а това означаваше да отдели средства, с които не разполагаха. Трябваше да се погрижи и за Флора, да я нахрани и заведе на детска градина, а нямаше надежда скоро да свърши работата си.

— По дяволите! — промърмори той. — Може би мисис Ейбъл…

Обърна се и се загледа в далечината. Би могъл да я върне у дома и вероятно да я остави. Не я виждаше оттук, където се намираше сега, полускрит зад горичката, и изтича до средата на нивата, за да я потърси. Огледа стената, размаха ръце и извика с все сила:

— Флора! — гласът му се понесе над нивите, но не зърна и следа от нея. — Непослушно хлапе. Какво, за Бога… — отново размаха ръце и извика, пронизително изсвири с два пръста и звукът отекна. — Флора? — никакъв отговор. Беше ядосан. — Сигурно се е заиграла, вместо да стои, където й казах — измърмори той. Качи се в трактора, извади ключовете, скочи и гневно закрачи. Дните бяха кратки и нямаше време за губене.

Щом стигна до стената, Рори спря. Огледа пътеката край нивата, качи се и обходи с поглед земите пред нея. Внезапно го обзе паника.

— Флора! Флора, къде си?

Сви ръце пред устата си като фуния и отново извика името й. Нито получи отговор, нито я зърна.

— О, Господи! — слезе и се запъти към съседната нива, забравил за трактора. Не биваше да я оставя сама, бе постъпил глупаво, трябваше да я задържи при себе си. Продължи да вика и да тича. Може би се бе прибрала у дома, въпреки че нямаше представа как би успяла да стигне сама. — Дано си у дома, Флора — промълви той и ускори крачката си. — Дано си у дома!

 

 

Кейт погледна часовника си. Наближаваше осем, а играеха от половин час. Хрумна й, че са прекарали тук твърде дълго време, навярно някой вече се тревожеше за детето.

— Флора, мисля, че трябва да тръгваме и да открием мама и татко.

— Защо?

— Защото трябва да се прибереш у дома. Сигурно си гладна. Искаш ли да закусиш?

Детето поклати глава.

— Само още една минута — каза и вдигна три пръста.

Кейт се усмихна. Вече два пъти се бе хванала на този номер.

— Не, нито минута повече, съжалявам! — наведе се и целуна косите на момиченцето. — Ще си поиграем отново друг път, ако искаш — стана, наведе се под ниския покрив и стъпи на стълбата. — Ще сляза първа, ти — след мен, и ще скочиш от долните стъпала, а аз ще те хвана.

— Ура! — извика Флора.

Кейт слезе, разпери ръце и едва успя да задържи малкото пъргаво телце, което полетя във въздуха към нея.

— Ей, казах само последните стъпала, а не да скочиш отгоре — Флора се заливаше от смях и Кейт не я пусна. — Хайде — подкани я, — кажи ми къде живееш и ще те занеса на конче дотам.

— В „Гъли Котидж“ — отвърна детето, когато Кейт го качи на раменете си. Нямаше никакви спомени за тази къща.

— Значи „Гъли Котидж“ — каза тя и бавно поеха на зигзаг към дома на Флора.

 

 

Рори изтича обратно до къщата по шосето, откъдето бе най-пряко, сигурен, че ще открие Флора у дома. Но я нямаше. Бе отчаян. Включи лампите, надникна във всички стаи, викайки името й, а след това остави вратата широко отворена и побягна към „Тънсбри Хаус“. Трябваше да намери Джон Ейбъл, а навярно и още няколко души, за да организира издирване. Имението бе огромно, не би могъл да го обиколи сам. „Вероятно просто скита някъде“, внушаваше си той отново и отново. Сигурно бе някъде наблизо, може би дори си играеше сама. Но бе изпълнен с уплаха. Мисълта, че детето му е само и изплашено, непрекъснато се въртеше в съзнанието му и го доведе почти до панически ужас. Щом стигна до „Тънсбри“, изтича по стълбите и нахлу през отворената врата.

Кейт внимателно повдигна Флора, свали я на плочките в двора пред „Гъли Котидж“ и извика. Вратата бе отворена и всички лампи светеха. Хвана ръката й, отново извика, но когато влязоха, за свое изумление откри, че долният етаж е пуст.

— Хей? — застана до стълбището и повтори по-силно: — Хей? Има ли някого вкъщи? — обърна се към детето: — Знаеш ли къде е мама?

Флора поклати глава и лицето й издаде странно недоумение.

— Тогава може би трябва да се върнем да потърсим баща ти — предложи Кейт.

Флора отново поклати глава.

— Гладна съм — каза тя. — Все още не съм закусвала.

— Господи! — бе започнала да се безпокои. Не знаеше какво да прави. — Мислиш ли, че татко ти ще се досети, че си у дома? — попита.

Момиченцето сви рамене.

— Ясно — огледа се и се опита да отгатне кой живее тук. Потърси дамска чанта или снимки, но не откри нищо. Освен няколко детски рисунки и закачалка с работни дрехи до вратата, нищо не издаваше, че къщата е обитавана. Сякаш семейството току-що се бе нанесло. — Слушай, Флора — клекна до нея, — татко има ли мобилен телефон, на който да позвъним и да му кажем, че сме тук?

— Какво?

— Носи ли в джоба си един от онези малки телефони, за да се обажда на разни хора?

— Не — детето отново сви рамене. — Жадна съм — каза. — Бих искала да пийна нещо, моля.

Кейт стана.

— Добре — притесни се за момент, но когато видя сериозното детско лице, се усмихна. — След толкова учтива молба, разбира се. Какво предпочиташ?

— Мляко, ако обичаш, в чаша — Кейт откри голяма чаша на сушилнята за съдове. — Не — прекъсна я Флора, — не тази, тази е на татко…

Придърпа един стол, качи се на него и посегна към по-малка на етажерката над мивката. Едва успя да я стигне и задържи в ръцете си, подаде я на Кейт и слезе. Младата жена отиде до хладилника, намери млякото, напълни чашата и я връчи на Флора.

— Седни да го изпиеш — каза тя. — Ще почакаш ли, докато позвъня на мисис Ейбъл в къщата, за да й кажа, че съм тук с теб?

— Добре — отвърна момиченцето и седна да изпие млякото си.

 

 

Мисис Ейбъл забърза по мраморния коридор на „Тънсбри Хаус“ към кабинета на Лио, където звънеше телефонът. Не биваше да тича, защото страдаше от артрит и болката в ставите й се усилваше, но не можеше да спре. Беше ужасно разтревожена: детето бе едва на три години и половина и не си даваше сметка за опасностите. Възможно бе да е отишло къде ли не, с кого ли не. Рязко отвори вратата и успя да стигне до бюрото, преди телефонът да замлъкне.

— „Тънсбри Хаус“, ало?

Кейт внезапно изпита облекчение, щом чу гласа на икономката.

— Здравейте, мисис Ейбъл. Обажда се Кейт.

— Здравей, скъпа, не мога да говоря по телефона, очаквам важно обаждане, случи се нещо, Флора Гал… — мисис Ейбъл замълча, изведнъж осъзнала, че Кейт няма представа, че Рори живее в имението. Бяха се постарали да запазят това в тайна, за да пощадят чувствата й, както бе настоял Лио.

— Флора? Флора ли каза?

— Да, скъпа, тя…

— Затова се обаждам — Кейт замълча за миг. — В момента съм в „Гъли Котидж“ с момиченце на име Флора. Открих я в имението и се чудя чие дете е. Бяхме…

— Значи Флора е там с теб? — мисис Ейбъл сложи ръка на гърдите си. — Слава Богу! Слава Богу! Почакай само минута, Кейт — остави слушалката и изтича до прозореца толкова бързо, колкото позволяваха скованите й стави. Отвори го и извика на съпруга си, който тъкмо се отправяше от тревната площ пред къщата към алеята. — Джон? Джон! Флора е в безопасност, у дома си е. Да, да, в „Гъли Котидж“. Там е с… Джон! Джон, ела за минута. Джон!

Въздъхна с раздразнение, когато съпругът й ускори крачка и се отдалечи. Бе сигурна, че ще последва скандал. После се върна до телефона.

— Кейт, там ли си още? Слушай, скъпа, има нещо, което трябва да знаеш, отнася се за…

— Флора! Слез веднага! — Кейт закри микрофона с ръка. Детето отново се бе качило на стола до мивката и се опитваше да вземе купа в комплект с чашата й. — Почакайте малко, мисис Ейбъл — каза. — Флора? Моля те, слез, преди да… — внезапно пусна слушалката и се втурна към нея тъкмо навреме, за да я хване, когато политна назад.

— Ах! — извика тя, препъна се и се удари в стената. — Хванах те! — лицето на Флора, пребледняло от уплаха, доби по-спокоен израз, щом видя усмивката й. — Пфу! — шеговито каза Кейт. — Едва те удържах.

Момиченцето се усмихна.

— Замалко да паднем — отбеляза то.

— Точно така — потвърди Кейт, преструвайки се на спокойна. Беше ударила рамото си и болката бе непоносима.

— Сега ела с мен да кажем довиждане на мисис Ейбъл — вдигна слушалката и я доближи до ухото си. — Извинявайте, какво искахте да… — замълча и погледна микрофона. Неволно бе прекъснала връзката. — Проклятие! — промърмори, затвори и се запита дали да не позвъни отново. Хвърли поглед към бележника до телефона и видя номера на апартамента си в Лондон. Обзета от неудържимо любопитство, го прелисти, макар и да знаеше, че не е редно. Зърна бележка, написана със старомодния равен почерк на мисис Ейбъл, седна на масата и се загледа в нея. За минута успя да я разчете и постепенно стигна до мрачно прозрение. Вдигна глава, когато чу тропот в двора, вратата на къщата рязко се отвори и щом се обърна, на лицето й се изписа изумление и ужас.

— Кейт!

— Рори!

— Флора?

— Татко!

За секунди Рори прекоси стаята и сграбчи дъщеря си в прегръдката си.

— Къде беше, за Бога? — извика той, опитвайки се да запази самообладание. Бе готов да изкрещи, да я нахока и дори да я разтърси, за да разбере колко опасно и страшно е да се отдалечава така сама… Но я притисна, овладя гнева си и почувства прилив на облекчение. Беше в безопасност и единствено това бе важно. Намираше се на сигурно място, у дома. Задържа я няколко минути, но тя опита да се освободи и най-сетне внимателно я свали на земята. — Къде изчезна, маймунке? Татко те търси навсякъде!

Кейт седеше мълчалива и изведнъж застина.

— Поиграх си с Кейт — отвърна Флора, — новата ми приятелка. Бяхме в колибата.

Лицето и шията на младата жена пламнаха, когато Рори насочи вниманието си към нея. Погледна го за миг, но забеляза недоумението, което се изписа на лицето му, наведе глава и прикова празен поглед в масата.

— Съжалявам — промълви тя, — не…

— Съжаляваш! — избухна той. — Отвеждаш дъщеря ми, дете, което не познаваш, без да кажеш на никого къде отивате, а междувременно аз се поболявам от тревога, вдигам всички в имението на крак да я търсят, обаждам се в полицията… — замълча и вдигна ръце. — За Бога, Кейт! Какво си намислила?

— Татко?

— Зададох ти въпрос, Кейт!

— Татко, татко!

— Не сега, Флора. Кейт? Отговори ми. Това някакво перверзно отмъщение ли е?

— Отмъщение? — повтори Кейт. В първия миг не разбра смисъла на въпроса му, но внезапно проумя за какво намеква. — Отмъщение? — изкрещя и скочи. — За каква ме мислиш, по дяволите, Рори? Нямах представа, че е твоя дъщеря. Откъде да разбера? Дори не знаех, че живееш тук. Кога стана всичко това, а? Намерил си уютно местенце за себе си и Алис. Как предума Лио да ви настани тук? Винаги си мечтал да живееш в „Тънсбри“, нали? И го постигна дори без да се ожениш за мен.

— За Бога, Кейт, нещата съвсем не стоят така!

— Татко!

— Казах не сега, Флора.

— Но, татко…

— Флора, престани, в момента…

Детето отмести умоляващия си поглед към младата жена и тя забеляза уплашеното му изражение.

— Флора — попита Кейт, — какво има?

— Нищо й няма! — раздразнително се намеси Рори. — Няколко плесници за наказание, че е тръгнала с непозната, ще я излекуват.

— Рори, не е честно, аз…

— О, ти си най-големият експерт по възпитаването на деца в света, нали?

— Не, просто мисля, че има нещо…

— Татко! — жално извика Флора. — Трябва да отида…

Но не успя да довърши. Наведе глава, докато до краката й се образува малка локва, и избухна в плач.

— О, Господи! Само това ми липсваше — изсумтя мъжът.

— Рори, не бъди толкова суров! — помоли го Кейт.

— Ще бъда какъвто искам! — изкрещя той. Беше му се събрало твърде много. Уплахата, че е загубил Флора, шокът от новата среща с Кейт, скръбта, бъркотията в цялото имение… сякаш всичко изведнъж се надигна у него. — Просто се махни оттук, Кейт! Престани да ми казваш какво да правя и излез!

— За Бога, Рори, ти си истински тиранин! — извика му тя в отговор.

— Е, тогава имаш късмет, че не стана моя жена.

Кейт внезапно застина. В първия миг лицето й издаде изумление, а после толкова силна болка, че Рори потръпна.

— Господи, Кейт, не исках да кажа това, наистина! Съжалявам, аз… — но тя профуча покрай него, преди да довърши, и изтича навън. Той се втурна след нея. — Кейт! — не успя да я настигне. — Господи, Кейт, каква неразбория!

Върна се вътре и видя малката да се тресе от неудържим плач.

— О, миличка! — промълви той, приближи се, застана на колене и я прегърна. — Не исках да ти се карам, но никога не трябва да тръгваш с непознати, Флора, много е опасно. Татко много се разтревожи — тя силно изхлипа и Рори я загали по гърба, докато се успокои. Чувстваше се ужасно. Държането му през последните пет минути бе непростимо. Никога по-рано не бе крещял на Флора, а сега едва не бе загубил самообладание. — Слушай — каза тихо той, пусна я и изтри сълзите й с кърпичката си. — Хайде да те преобуем — тя кимна тъжно. — После ще закусим и ще те заведа на детска градина. Съгласна ли си? — детето отново кимна и дори успя да се усмихне. — Добре — каза Рори и я целуна по челото. — Да тръгваме — хвана ръката й и я поведе нагоре по стълбите. — По-добре ли е сега? — попита, когато изкачиха половината стъпала.

— Даа-а — тихо отвърна Флора и Рори въздъхна. „Защо всички проблеми в живота не са така лесни за разрешаване?“, помисли си той, наведе се и отново прегърна дъщеря си.