Мария Барет
Нарушено обещание (17)

Шестнадесета глава

На следващата сутрин Кейт се събуди сама в леглото с бял балдахин, полежа известно време и се загледа в празното място до себе си. Бе спала неспокойно. Чувстваше, че целият й живот е объркан — отношенията й с Хари, бизнесът й в Лондон, „Тънсбри Хаус“ — и че няма никаква цел. Единственото, което я крепеше, бе твърдото й решение да не се предаде.

Стана, облече халата и отиде до мивката да измие зъбите си. Устата й бе пълна с паста, когато чу почукване и Хари надникна иззад вратата.

— Добро утро, искаш ли кафе?

— Ммммм!

— Не разбрах!

Кейт изплю пастата в мивката и каза:

— Благодаря, чудесно.

Хари бе напълно облечен и силно ухаеше на афтършейв. Влезе и сложи чашата на скрина. После се отдръпна към вратата.

— Е, какво смяташ да правиш днес? — попита я. — След като работата с джина се провали?

— Не се е провалила, Хари, само…

— Само какво?

Кейт въздъхна с раздразнение.

— Не знам, но все още считам, че не всичко е пропаднало.

— Е, пропаднало или не, защо не се разходим с колата? Утрото е чудесно, можем да се облечем топло и да свалим гюрука.

— Не мисля, че е добра идея, Хари — рязко отвърна тя. — Имам работа.

— Разбирам.

На лицето му се изписа момчешко разочарование. Бе упражнявал тази гримаса и осъзнаваше въздействието й.

Кейт бе трогната и каза:

— Съжалявам. Не че не искам да дойда, но имам толкова неща за вършене и… — погледна го. — Не се обиждаш, нали?

— Не, не се обиждам — Хари сви рамене и пъхна ръце в джобовете си. — Тогава ще се видим на закуска.

Тя кимна и продължи да търка зъбите си.

— Ще сляза след минута — отвърна с уста, пълна с паста, но той не разбра какво каза.

 

 

След половин час Кейт слезе в кухнята, завари Хари сам да си пържи яйца с бекон, а мисис Ейбъл в кисело настроение и с неприветлив израз на лицето.

— Добро утро — каза тя, но веднага забеляза, че поздравът й е неуместен.

Никой, освен Кейт, при това в редки случаи, не си позволяваше да шета в кухнята на икономката.

— Защо не оставиш това на мисис Ейбъл, Хари? — припряно попита тя.

— Не, за Бога! — възрази той. — Пърженето на бекон с яйца е мъжко изкуство със стари традиции в армията.

Кейт потръпна.

Мисис Ейбъл се намръщи.

— Не си прочел вестника — опита се тя да смени темата.

— Имам предостатъчно време.

Икономката неодобрително цъкна с език, но Хари не й обърна внимание.

— Добро утро — каза Рори, който влезе в кухнята, без да свали палтото си. Замълча, усети напрегнатата атмосфера и се обърна към Кейт: — Искаш ли да се разходим с колата?

— Не и с теб — отбеляза тя.

— Моля?

— Няма значение. Не, благодаря.

Рори се ядоса на грубостта й.

— Добре, ще се изразя по-прямо: Кейт, ела с мен в колата, ако обичаш, защото искам да те заведа на едно място. Във връзка с бизнеса, разбира се.

Младата жена го погледна, но той не се усмихваше.

— Ще се забавим ли?

— Не знам — честно отвърна Рори. — Идваш ли?

Тя хвърли бегъл поглед към Хари и мисис Ейбъл, които водеха мълчалива битка помежду си, сви рамене и посегна към палтото си.

— Ще се видим по-късно, Хари — каза Кейт и преди той да успее да отговори, излезе и се втурна след Рори.

 

 

Беше девет и половина сутринта и Джан седеше на бюрото си, а вратата на офиса й бе плътно затворена. Бе дала инструкции на Моли да не я безпокои, а Дънкан бе извън сградата. Това й осигури чист терен за четири часа и когато погледна пълната кутия с папки на бюрото си, осъзна, че наистина ще й бъде нужен.

 

 

Рори рязко отклони ленд роувъра вдясно от главното шосе по тесен селски път, който се виеше покрай прясно изорани ниви и водеше до селцето Уестхемпнит. Кейт погледна табелата, когато минаха покрай нея.

— Това ли било! — проговори тя за първи път, откакто се бе качила в колата.

— Не знам дали ще стигнем донякъде, но си струва да опитаме — отвърна той. — Поне така мисля — минаха по тясно мостче и се спуснаха към Уестхемпнит. — В пощата, по магазините, в църквата? Къде да отидем най-напред?

Минаха покрай автобусната спирка.

— Да отидем първо в църковния двор и да проверим дали Томи Винс е погребан тук. Нищо не се знае, може да е все още сред живите.

— Твърде съмнително, но дори и да е жив, като се има предвид късметът ни, навярно е на сто и две и е изкуфял.

Кейт повдигна вежди.

— Искрено се възхищавам на увереността ти.

— Тук съм, нали? — избухна Рори и тя неочаквано се усмихна.

— Да, тук си — отвърна. — Благодаря.

Отправиха се към църквата. Вървяха един до друг в църковния двор и оглеждаха надгробните камъни. Бяха мълчаливи, но за първи път, откакто се бяха срещнали отново, това мълчание не бе изпълнено с враждебност.

— Явно не е тук.

— Не е.

— Което означава, че или все още е жив, или се е преместил и починал някъде далеч, а ние никога няма да открием къде.

— Или — добави Рори — все още е жив, но се е преместил и няма надежда да го открием.

— Чудесно! — двамата се отправиха към ленд роувъра. — А сега накъде? Към пощата?

— Да, ти върви там, а аз ще обиколя магазините в селото. Съгласна ли си?

Кейт кимна. Изминаха кратко разстояние и паркираха. Тя слезе и се отправи към пощата.

— Добро утро, мога ли да ви помогна с нещо?

Погледна жената, която се бе обърнала към нея. Приближи се до гишето и надникна през стъклената преграда.

— Не съм напълно сигурна. Опитвам се да открия човек на име Винс.

— Винс чий?

— Моля?

— Казахте „Винс“. Как е фамилията му?

— Не, извинете, това е фамилното му име — казва се Томи Винс. Боя се, че не знам нищо повече — нито адрес, нито каквото и да било. Всичко, което ми е известно, е, че е живял тук през тридесетте години и е работил в „Болърс Джин“.

— Съжалявам, госпожице, но не мога да ви помогна — жената се усмихна със съчувствие. — С мъжа ми купихме пощенската станция преди три години и въпреки че познаваме местните жители, не знаем много за историята на селото. Попитахте ли в здравната служба? Намира се в съседното село, Ийстхемпнит.

— Не, но все пак благодаря. Е, довиждане.

Докато Кейт отваряше вратата, жената извика:

— Опитай и в кръчмата, скъпа. Собствениците й живеят тук от години.

Кейт вдигна ръка да й благодари и отиде на тротоара, където бе Рори.

— Откри ли нещо?

Той поклати отрицателно глава.

— Кръчмата и здравната служба — каза тя и се отправи към ленд роувъра. — Хайде — настоя, без да се обърне. — Нямаме време за губене.

 

 

Около десет часа Джан стана, хрумна й да изпие чаша кафе, пообикаля няколко минути из офиса, но промени решението си и отново се залови за работа. Взе още три папки от кутията, сложи ги пред себе си и отвори първата. Още една покупка на жилищната компания „Лечуърт“. Настани се на стола, запали поредната цигара и продължи да работи. Тази процедура за продажба на имоти се бе превърнала в постоянна практика за „Ингръм-Лоуд“ и ако бе комарджийка, Джан би се обзаложила на последното си пени, че не е случайно. Все още не знаеше защо, но на всяка цена имаше намерение да разбере какво се крие зад всичко това.

 

 

Рори и Кейт стояха в чакалнята на здравната служба и чакаха секретарката да довърши телефонния си разговор. На няколко метра от тях жена на средна възраст с мъка завързваше каишките на дете в спортна количка и Рори внезапно осъзна, че я наблюдава втренчено, спомняйки си, че самият той бе в същото положение преди малко повече от година. Жената изглеждаше отчаяна, изтощена и разтревожена. Като че ли виждаше самия себе си. Чувствата, които тя събуди у него, бяха толкова силни, че се приближи и попита:

— Имате ли нужда от помощ?

Непознатата се сепна и вдигна поглед.

— Не, не, благодаря.

Бебето бе завързано, но пищеше и тя нервно отмести мазен кичур коса от лицето си.

— Да ви отворя ли вратата?

— Ще постоя малко тук да си поема дъх, но все пак ви благодаря — тя неочаквано се усмихна. — Рядко се случва някой да предложи помощ.

Рори сви рамене и отвърна на усмивката й. Чу Кейт да пита администраторката дали знае как биха могли да открият семейство Винс или Томи Винс и забеляза, че усмивката от лицето на жената изчезна.

— Извинете — каза тя и забърза покрай тях, — трябва да тръгвам.

Рори я погледна, но непознатата се обърна встрани и изведнъж стана много неспокойна. Ритна силно вратата с крак, побутна количката през нея и я остави с трясък да се затвори.

Галахър бе обзет от някакво предчувствие, втурна се навън след жената и с няколко крачки я настигна.

— Хей, почакайте! — учтиво я спря той. — Да не би да познавате Томи Винс?

Жената се изчерви и се обърна настрани.

— Не, защо трябва да го познавам?

— Не знам, просто си помислих… — Рори замълча. — Търсим го, ако е все още жив или ако някой може да ни каже нещо за него, защото вероятно можем да му предложим работа.

Враждебността й премина в любопитство.

— Каква работа?

— Не знам, трябва първо да разбера дали е същият Томи Винс. Мъжът, когото търсим, е работил в „Болърс Джин“ и би трябвало да е на около…

— Осемдесет и шест — сухо го прекъсна жената — и е мъртъв. Почина преди десет години от удар.

Понечи да си тръгне.

— Почакайте, негова роднина ли сте?

Тя спря, обърна се и погледна Рори в очите. Беше бледа, с напукани от студа устни, косите й бяха сплъстени, дрехите — износени, а ноктите — изгризани.

— Не — троснато отвърна тя. — Това ли е всичко?

Рори кимна, когато Кейт се приближи.

— Не сме от Социални грижи или нещо подобно — каза той. — Не искаме да изобличаваме никого, просто имаме нужда от помощ, това е всичко.

Жената се обърна.

— Какво ще спечеля аз от това?

Рори я погледна.

— Пари ли искате?

Тя сви рамене, но погледът й бе отчаян и Галахър извади портмонето си и й подаде всичките пари от него — двадесет лири. Жената ги пое и избягвайки погледа му, каза:

— Аз съм снахата на Томи Винс. Но не знам как мога да ви помогна, защото той почина преди десет години, както вече ви казах.

— Говорил ли е някога за производството на джин? Спомняте ли си нещо…

— Дали е говорил за джин? — внезапно кресна тя. — Та това бе целият му проклет живот! Както и на моя Томи! Въвлече и сина си. Затова сега няма работа, как да пробие като тесен специалист при тази рецесия? Моят Томи искаше да стане резбар, да работи с ръцете си, но не, баща му настояваше. „Добър начин за препитание — казваше той, — уникален.“ Уникален! Вижте докъде ни докара. Безработен е от пет години, а имаме пет деца и едва свързваме двата края. Ако бе дърводелец, винаги би могъл да си намери работа. „Уникален“, по дяволите! Безполезен, ако питате мен — пъхна парите в джоба на палтото си, а детето започна да плаче. — Ето, вижте! — каза тя, енергично разтърси количката и то се разплака по-силно. — Трябва да вървя — с раздразнение рече жената. — Бебето е гладно.

Рори внимателно пристъпи напред и хвана дръжката на количката.

— Дайте на мен.

Тя се отдръпна и му отстъпи почти с облекчение. Спокойно и плавно Рори затъркаля количката напред-назад и леко я разклати. Бебето се укроти.

— Вижте, нека ви помогнем да се приберете вкъщи. Може би ще разговаряме и с Томи? И той ли е работил в „Болърс“?

Тя кимна и погледна встрани, опитвайки се да вземе решение. Кейт през цялото време стоеше мълчаливо до тях и не смееше да проговори. Накрая жената се обърна.

— Насам — каза тя, — не е далеч.

И с тромава походка тръгна напред, оставяйки Рори и Кейт да я следват с бебето в количката.

 

 

Джан седна на бюрото си и няколко минути трескаво размишлява върху това, което беше и не беше открила. После вдигна слушалката и се обади на Моли.

— Можеш ли да ми дадеш телефонния номер на „Къмпанис Хаус“? — попита тя. — И бих те помолила за чаша кафе, ако си свободна. Благодаря.

Постави обратно слушалката, изправи се и разтри скулите си. Когато телефонът иззвъня, тя записа номера, който секретарката й продиктува, и го набра.

— Добро утро. Бихте ли могли да ми помогнете? Нуждая се от справка за управителите на компании… Моля? Най-новия указател. Да, точно това желая… О, мога ли? Чудесно, ще го направя тогава. За колко време ще пристигне факсът?… Добре, чудесно… С „Виза Кард“, да, почакайте за момент — Джан посегна към чантата си, извади кредитната си карта и даде номера, а също и този на факса. — Да — каза. — Това е дружество с ограничена отговорност, името му е „Жилищна асоциация „Лечуърт Лимитид““…

Тъкмо затвори и секретарката й влезе в офиса с кафето.

— Моли, след половин час ще пристигне поверителен факс от „Къмпанис Хаус“ лично до мен — каза тя. — Ще изляза да си взема сандвич, би ли го приела вместо мен?

— Разбира се. Искате ли да го оставя на бюрото ви?

— Не — Джан не желаеше никой да знае какво проучва. — Задръж го, моля те — отпи глътка кафе и запали още една цигара. — Като казвам поверителен, Моли, имам предвид строго поверителен.

 

 

Кейт седеше в ленд роувъра и чакаше Рори да се качи. Докато се ръкуваше за сбогом, разменяйки няколко последни думи с жената, тя го наблюдаваше от колата, спряна до малката, зле поддържана градина пред селската къща с веранда, като че ли го виждаше за първи път. Може би досега го бе виждала такъв, какъвто искаше да вярва, че е: достоен за презрение човек, на когото не може да има доверие, защото я бе изоставил. Може би си бе изградила напълно погрешна представа. Това определено не беше мъжът, за когото го бе смятала през последните десет дни. Този Рори бе чувствителен, грижовен, убедителен и енергичен и напълно откровен. Щом се качи в колата, тя се обърна към него.

— Ето това е — каза той и се усмихна. — Ако трябва да цитирам някого, когото познаваме и обичаме.

Кейт се съгласи и също се усмихна.

— Томи започва работа в „Тънсбри“ утре сутринта. Лично аз ще дойда да го взема в седем и половина — погледна я. — Знаеш ли, за първи път имам добро предчувствие за бъдещето.

Усмивката на Кейт прерасна в смях.

— Аз също — рече тя.

И без да се замисли, наведе се към него и решително го целуна.

 

 

Беше късно следобед, когато Джан прекоси Лондон и стигна до „Егъртън Скуеър“. Докато слизаше от таксито, тя си помисли: „Трябва да престана да се отбивам просто така, без предупреждение“, и за миг се поколеба. Но чувстваше нужда да поговори със Стефан. Той се бе превърнал в нещо като неин довереник, а след днешните открития имаше да споделя с него доста неща.

Позвъни на входната врата, изчака да чуе включването на домофона и обяви:

— Здравей, Джан е.

В гласа на Стефан се долови изненада и лека сдържаност, но й каза да се качи и тя го направи, въпреки че отново се запита дали постъпва правилно. Позвъни, изчака няколко секунди и чу звук от тътрене на крака, преди Стефан да се появи на вратата, облечен в долнище на анцуг и размъкнат памучен пуловер. Сякаш току-що бе станал от сън.

— Извинявай, Джан, влизай.

Тя го последва по коридора до всекидневната и забеляза нещо, от което бе очевидно, че е прекъснала интимна сцена. Когато влезе след него, видя млада жена да надига глава от канапето и сърцето й се сви.

— Здравейте, аз съм Ребека, но повечето хора ме наричат Бека.

— Здравейте.

— Извинявай за разтурията, но отчаяно се опитваме да съставим каталози с менютата на Кейт.

— Менюта?

Стефан се наведе да събере купчината листове от пода.

— Ръководя фирмата за доставки на Кейт в нейно отсъствие. Бека се занимава предимно с готвенето. Аз приемам поръчките и върша останалите скучни неща.

— О, разбирам.

— Най-добре е да тръгвам — каза Бека и стана. — Можем да свършим това и утре сутринта.

— Не, не си отивайте заради мен — спря я Джан. — Само исках набързо да споделя нещо със Стефан и изчезвам. Имаш ли нещо против, Стефан?

— Не, разбира се. Бека, ще ти донеса кафе и ще си починем малко. Джан, можем да поговорим в кухнята. Съгласна ли си?

— Добре — Бека отново седна, а Джан тръгна след него към кухнята. — Извинявай — каза тя веднага щом той затвори вратата. — Стори ми се, че прекъсвам нещо интимно.

Стефан се усмихна.

— Да, наистина — пълнени пъдпъдъци, яйца или резенчета пушена сьомга с малинов оцет. Звучи много интимно.

Джан се засмя:

— Значи с това се занимаваш? Доставки на храна.

Стефан се обърна и напълни чайника.

— Не постоянно.

— Ооо?

Сега му се удаваше идеалната възможност да й каже с какво се препитава, да й разкрие истината, да бъде честен с нея, както тя заслужаваше, но не му стигна смелост да го стори.

— Но главно с това — излъга той. — В момента помагам на Кейт да се справи — отново се обърна. — Е, за какво искаше да говориш с мен?

Джан забрави за любопитството си, имаше други, далеч по-важни неща наум.

— Мисля, че се натъкнах на нещо странно. Ако ти кажа какво, ще чуя ли мнението ти?

— Разбира се. Нека първо да занеса кафето на Бека. Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Може ли да запаля?

— Няма проблем. Връщам се след секунда.

Излезе от кухнята и тя запали цигара, осъзнавайки, че през последните няколко дни пуши прекалено много. Стефан се върна точно когато тя посягаше към пепелника.

— Е, казвай.

— След разговора ни снощи, тази сутрин реших да проверя договорите ни за продажби на собственост и прегледах всички папки, като се върнах две години назад.

— Е, и?

— Открих, че има доста странни факти и всичките са свързани с жилищна асоциация на име „Лечуърт Лимитид“.

— Какви странни факти?

Джан се усмихна.

— Почакай, всичко по реда си.

— Извинявай.

— Първо, обикновено жилищните компании купуват един и същ вид собственост, предимно евтини квартири, но тази сключва сделки за всичко. Нямат никакви предпочитания, изглежда, купуват каквото им попадне, стига цената да е изгодна. И, второ, във всички случаи изгодата е значителна. Понякога плащат десет, петнадесет или дори двадесет хиляди лири под пазарната цена. И така, реших да ги проверя чрез указателя на компаниите, търгуващи с жилища, просто за да разбера кои са, и се оказа, че един от управителите им е П. Рикмън. Следващото, което направих, бе да им позвъня и, представяш ли си, той се оказа същият П. Рикмън от адвокатска кантора „Рикмън-Ливай“ — загаси цигарата си, посегна за друга и Стефан се наведе да отвори прозореца. — Е, не ти ли звучи странно?

— Не съм сигурен, но мисля, че си права. Ала каква е ролята на Дънкан? И какво общо имат Кейт и „Тънсбри“? Смяташ ли, че това има някаква връзка с тях?

Джан поклати глава:

— В това е проблемът. Наистина не зная и нямам представа как да разбера. Единственото ми предположение е, че когато дойде ред имението „Тънсбри“ да бъде продадено, по всяка вероятност купувачът ще бъде „Лечуърт…“

— „… Лимитид“. Споделям подозренията ти. И така, защо Дънкан умишлено продава имоти на по-ниска цена?

— Срещу комисиона?

— Почакай! За злоупотреба ли става въпрос?

Джан въздъхна отегчено:

— Не зная, Стефан, наистина не зная.

Загаси цигарата и отпусна глава върху ръцете си. Той се приближи, нежно ги отмести и повдигна брадичката й.

— Е, тогава трябва да разберем, нали?

— Ние? Ти не бива да се замесваш, Стефан, може и да няма връзка с твоята приятелка Кейт. Може би е само…

С целувка по челото я накара да замълчи.

— Важното сега е да разкрием всичко това — каза той. — Да разберем каква връзка има Дънкан с жилищната компания и защо толкова бърза да обяви „Тънсбри“ в несъстоятелност. Съгласна ли си?

Джан погледна встрани. Изрази се така, че всичко прозвуча твърде просто, почти банално, и тя изпита желание да извика: „Не, не съм съгласна, това е сериозен въпрос, болезнен, сложен!“ Но не каза нищо, само кимна и се изтръгна от прегръдката му.

— Съгласна съм — отвърна тя. — Чудесно! Но всъщност съвсем не мислеше така.

 

 

Алис се бе изтегнала върху шезлонг от тиково дърво на терасата на апартамента в „Нютри Бей“, Сидни. Беше в бял хавлиен халат, а до нея имаше чаша чай „Ърл Грей“. Бе ранно утро и тя лежеше, отпуснала глава върху памучната възглавница на бели и сини райета. Очите й бяха затворени. Бе прочела в стар брой на „Таймс“, който бе взела от фоайето на някакъв ресторант предната вечер, съобщение за смъртта на Лио Олдър и това силно я бе разстроило.

— Алис? — тя отвори очи и вдигна ръка да си направи сянка. Том Съливан стоеше на прага. — Добре ли си?

Алис кимна, обърна се и стъпи на пода.

— Искаш ли още чай? — попита той.

— Не, благодаря.

Том се приближи до ръба на терасата, спря и се загледа в океана. После се обърна и рече:

— Не е в стила ти да бъдеш сантиментална.

— Прав си. Алис, неповторимата купонджийка — каза. — Извинявай.

— За какво, за Бога?

Тя сви рамене, допи чая си и вдигна вестника от земята.

— Причината за настроението ми е ето това — обясни Алис. — Човек, когото познавах, е починал миналата седмица. Тук има съобщение.

— Съжалявам. Близки ли бяхте?

Не, не бяха, всъщност дори не се познаваше лично с Лио Олдър, но знаеше всичко за него от Рори.

— Не — каза тя, — не особено. Просто изпитвам носталгия.

— Обяснимо.

— Наистина ли? Този човек беше вуйчото на Кейт Дауи.

— Разбирам.

— Нима? Защото аз не разбирам. Дори не бях произнасяла името й от години, а сега, след като узнах за смъртта на Лио Олдър, искам да се върна у дома. Не мога да си обясня защо е така.

— Може би вече си готова да се върнеш, Алис, да се сблъскаш с действителността.

— Но аз си признах, Том! Казах на Рори истината и го оставих да продължи живота си. Какво още да направя?

Той не каза нищо.

— Не мислиш, че е достатъчно?

Мъжът не отговори. Последва дълго мълчание. Алис остана неподвижна и загледана в синьото небе и лазурното море. После промълви:

— Избягах, нали?

— Да, мисля, че си избягала.

Тя се изправи, приближи се и застана до Том, който стоеше с лице към океана. Погледна я с очакване. Когато най-сетне се обърна към него, тя плачеше. Изтри сълзите си.

— Би трябвало да ти платя за това.

— Вече не съм твой психоаналитик, Алис.

— Може би ще ми препоръчаш някой колега? — направи усилие да се засмее, но смехът заседна на гърлото й. — Отново ли се разболявам, Том? Бях престанала да мисля — до снощи, когато видях вестника. Не мога да си го избия от главата.

Съливан обхвана ръцете й.

— Не, Алис — отговори той, — не се разболяваш отново, ти си излекувана — погледна я в очите и се запита дали е настъпил подходящият момент да й каже, че е влюбен в нея. — Трябва да заминеш и да се справиш с това, което те преследва.

Тя издърпа ръцете си.

— Тогава ще се освободя ли от чувството за вина?

— Може би.

— Но какво ще стане, ако не пожелая да се върна?

Той сви рамене. Не бе настъпил моментът.

— Ако се върнеш, аз ще бъда тук — каза й. Усмихна се и протегна ръце. Алис се хвърли в прегръдките му и се почувства сигурна, както никога в живота си. — А ако не се върнеш… е, пак ще бъда тук.