Мария Барет
Нарушено обещание (4)

Трета глава

Четири години по-късно

Болногледачката на Лио Олдър в „Тънсбри Хаус“ бе омъжена, майка на трима ученици, а в днешно време децата искаха скъпи компактдиск плеъри, маратонки „Найк“, компютърни игри и футболни екипи. Бе постъпила на непълно работно време в частна компания за социални грижи, за да може да си позволи всички тези неща, но се оказа, че колкото повече печели, толкова повече се увеличават разходите на семейството й и никога не успява да спести достатъчно, за да открие влог в банката. Бе опитна, честна и приветлива, усърдно и търпеливо се грижеше за болния от рак Лио през последните няколко месеца от живота му, но когато получи предложението за малка еднократна сума в замяна на няколко телефонни обаждания за състоянието на мистър Олдър, го обмисли и прие без колебание. Не бе етично да нарушава доверието между медицинско лице и пациент, но не бе незаконно, а парите бяха повече от добре дошли.

Затова позвъняваше на номера, който й бяха дали, веднъж седмично; по-късно, когато състоянието му се влоши, през няколко дни, а в деня на смъртта му се обади още преди да повика лекаря. Както винаги, използва мобилния си телефон, поиска да я свържат с господина, на когото даваше сведения, и каза:

— Мистър Олдър почина тази сутрин в девет и десет. Искате ли още нещо от мен?

Гласът отговори, че е свободна, и я увери, че ще получи обещаната сума в брой на домашния си адрес до края на следващия ден. Тя благодари на господина, прекъсна разговора и излезе от спалнята на Лио Олдър, за да уведоми икономката на долния етаж и да позвъни на доктора от кабинета да дойде и удостовери смъртта.

 

 

На разсъмване, в топлия опияняващ въздух на малкия остров Мистик, телефонният звън достигна до прохладната сенчеста всекидневна на голямата вила, чиито градини се простираха до белия пясък на плажната, ивица, а през високите сводести прозорци се откриваше изглед към ослепителното лазурносиньо море.

По мраморния под в коридора зачаткаха чифт токчета. Слушалката бе вдигната.

— Ало?

— Аз съм. Обаждам се само за да ви кажа, че Лио Олдър почина тази сутрин преди час, в девет и десет.

Последва дълго мълчание и човекът на телефона стана нетърпелив.

— Ало? Там ли сте?

— Да, тук съм — бе отговорът. — Заемете се с процедурата още днес.

Чу се щракване и линията бе прекъсната.

 

 

Кейт Дауи измина пътя от „Виктория“ до Пимлико, умело маневрирайки с велосипеда си през движението до отбивката вляво към площад „Егъртън“. Качи се на тротоара, спря и слезе, след което извади катинар от големия преден багажник с рекламен надпис „Кейт Дауи — висококачествени доставки на храна“.

Заключи колелото за железния парапет и взе от багажника куп малки хартиени кесии с дръжки, на червени и бели ивици, две големи пластмасови бутилки и с пълни ръце прекоси улицата към сградата. Тази сутрин микробусът закъсняваше и тя мислено си набеляза да позвъни на мобилния телефон на Ребека, за да провери дали има някакви проблеми. Всяка сутрин Кейт разнасяше екзотични сандвичи с велосипеда си, а Ребека — една от най-добрите й готвачки, се грижеше за доставките на готвени ястия за обяд. Обикновено пристигаше доста след микробуса, когато Бека вече се бе заела с менютата за вечерните приеми, затова сега бе пообезпокоена, когато отключи входната врата и я побутна с крак. Днес трябваше да се свърши доста работа, имаха уговорки за три приема и подготовка за голям коктейл в центъра следващата вечер. Кейт спря до масичката в коридора, погледна писмата, взе своите, прихванати с ластик, и ги прегледа, докато вървеше към стълбите. Забеляза, че повечето са в бели пликове, и изпита известно задоволство. След четири трудни години „Кейт Дауи — висококачествени доставки на храна“ имаше завидна клиентела и можеше да се нарече преуспяваща фирма.

Но в началото не бе така. Когато се зае с този бизнес — въпреки съветите на всички, през есента след раздялата с Рори — откри, че са й продали фирма пред фалит, с един-двама клиенти, които организират тържества веднъж месечно. Бе заложила всичко, за да я купи, отхвърляйки предложението на майка си за заем и настоявайки за пълна независимост и шанс да докаже себе си. Отначало не бе сигурна какво точно иска да постигне. Но щом започна да влага цялата си енергия във всеки прием, с който се заеме, да става в четири часа в делнични дни, за да приготвя екзотични сандвичи и да ги разнася пеш по офисите в центъра, а впоследствие се научи да смесва свои комбинации от билки за чай и сортове кафе, стана експерт по съставянето на менюта и избора на вина, а домашно приготвените сладки се превърнаха в нейна запазена марка, осъзна, че целта й е да докаже своята значимост. Да възвърне самоуважението си и да добие увереност, че въпреки провала — смяташе решението на Рори да отмени сватбата за свой провал и дълго след това обвиняваше себе си, — никога, никога вече няма да го допусне.

Преди години Алис я бе смятала за галеница на съдбата. Може би известно време бе имала късмет, но сега Кейт се бе научила сама да управлява живота си. Вече не бе така изтънчена, ала бе запазила красотата и неподправения си чар, който често оставаше незабелязан, но когато се усмихнеше или неочаквано подхвърлеше остроумна забележка, караше всекиго да затаи дъх. Тя се бе променила точно както бе предвидила Алис. В известна степен сякаш бе станала друга личност — многообразна, сложна, уравновесена, но дълбоко в себе си и за хората, с които работеше и бе близка, все още бе предишната забавна, приветлива и умна Кейт.

Когато стигна до полуетажа, остави пластмасовите бутилки на пода, освободи се от хартиените кесии и писмата, извади ключовете си от джоба, където преди малко ги бе пъхнала, и понечи да отключи вратата на жилището си. В този миг тя се отвори и пред нея застана Стефан, чаровен както винаги, мургав, мускулест и бос, по сиви къси панталони и бяла тениска.

— Здравей! — Кейт се наведе да вземе багажа си. — Обаждал ли се е някой?

— Двама души — отвърна й, пое бутилките и тръгна пред нея към кухнята. Стефан и Кейт бяха добри приятели от три години. Той живееше на горния етаж и имаше ключ от апартамента й. Всяка сутрин слизаше, след като тя тръгнеше за центъра, и в продължение на два часа вдигаше телефона и записваше съобщенията. Кейт имаше скрупули относно телефонните секретари и използваше своя само когато се налагаше. Смяташе, че ако клиентите чуват истински глас при заявките си, фирмата й би се отличавала от всички други доставчици. Освен това Стефан притежаваше забележителен чар и имайки предвид, че много от клиентите й бяха жени, знаеше, че е голямо предимство за нея той да вдига слушалката.

— Мисис Варъл позвъни ли за петък вечерта? — попита тя и се втурна към хладилника, за да провери дали мусът с аспержи и скариди е приготвен. — Оставих вариантите за менюто й на бюрото, видя ли ги?

— Кейт?

— Ммм? — пъхна тънкото острие на ножа, повдигна го и бе доволна, че мусът е готов. — Трябва да позвъня на Бека, преди да се заловя, с каквото и да е друго — продължи, прибра го обратно в хладилника и извади продуктите за това, което се канеше да приготви. — Закъснява, дано няма неприятности. Сигурно всичко е наред, но не мога да не се тревожа, днес е толкова натоварен ден, а…

— Кейт?

Тя замълча и извърна глава към приятеля си.

— Съжалявам, Стефан, разбъбрих се. Искаш да ми кажеш нещо ли?

Той се поколеба. Новината не бе дошла като гръм от ясно небе: беше я очаквал, а навярно и Кейт, въпреки че явно хранеше сляпа надежда, независимо от прогнозата на лекарите. Все пак сега не знаеше откъде да започне. Побиха го хладни тръпки.

— Господи, не ми казвай, че не можеш да работиш в петък следобед, това ли е? Надявах се да тръгна рано за „Тънсбри“, за да видя Лио. Когато говорих с болногледачката му преди няколко дни, каза, че състоянието му се е влошило… — замълча. — Извинявай, ако не можеш, не се безпокой. Не бива да те товаря с толкова много работа… — обърна се и долови нещо в изражението му. — Стефан?

— Кейт, слушай, забрави за петък. За съжаление, тази сутрин се обадиха… и няма смисъл да ходиш. Искам да кажа… — замълча за миг и сведе поглед към ръцете си. — Искрено съжалявам, Кейт, но…

— Лио е починал? — попита тя. — Мъртъв е, нали?

Стефан кимна. Не бе сигурен какво да очаква, как ще реагира Кейт. Обикновено проявяваше твърдост, когато преживяваше трудности или мъка, но този път бе различно. Ставаше дума за смърт и за Лио. Никога не бе любопитствал за живота на Кейт и се задоволяваше с информацията, която сама решаваше да му даде, но не бе необходимо да си гений, за да разбереш, че винаги бе разчитала на подкрепата на вуйчо си от „Тънсбри“, към когото можеше да се обърне, когато майка й заминеше някъде с поредния си съпруг, а баща й се откъснеше от реалния живот и се посветеше на интелектуалните си занимания.

Протегна ръка да докосне рамото й, но тя се отдръпна.

— Добре съм, Стефан — промълви. — Наистина — пристъпи към прозореца и обви ръце около тялото си. Той я проследи с поглед и видя как притисна ръцете си толкова силно, че върховете на пръстите й побеляха. Сложи чайника и извади от шкафа бутилката коняк, който Кейт използваше за сладките си. Наля няколко капки, добави в чашата пакетче чай, две пълни лъжички захар и й я подаде. Тя отпи голяма глътка, но не каза нищо. Ръцете й затрепериха и той го забеляза.

— Кейт, хайде, изпий чая с коняк — поколеба се дали да се обади на някого, може би на Хари, но инстинктивната му неприязън към този човек го възпря. Погледна я. Затваряше се в себе си и сякаш губеше връзка с реалността. — Кейт?

Тя се раздвижи и след миг вдигна чашата. Бавно изпи чая и потръпна от парещия вкус на коняка. Постепенно руменината на страните й се върна. Стефан стоеше безмълвен. Не знаеше как да постъпи. Дали би искала да остане при нея, или бе по-добре да си тръгне? Трябваше да й каже и още нещо, но не мислеше, че сега би имала сили да го понесе.

— Стефан?

Той вдигна глава. Шокът бе започнал да отминава и в очите й проблясваха сълзи. Това донякъде му вдъхна увереност, стори му се по-естествена реакция, с която по-лесно би се справил.

Кейт попита:

— Кой позвъни? Баща ми или мисис Ейбъл?

Поколеба се, защото знаеше какво би й причинила истината и се боеше.

— Не — отвърна, не откъсвайки поглед от лицето й. — Обади се Рори Галахър.

Промяната в изражението й бе толкова внезапна и поразителна, че го накара да подскочи. Очите й се присвиха и добиха суров израз, а страните й пламнаха, сякаш всичката й кръв бе нахлула в тях.

— Рори Галахър! — изсумтя тя. — Какво общо има той с Лио, за Бога?

Стефан мъчително преглътна.

— Обади се от „Тънсбри“, работел е за вуйчо ти в имението. Настоял е да ти го съобщи, той…

— Работел за него? — извика Кейт и ужасено размаха ръце. — Как така? Какво искаш да кажеш, за Бога? Защо? — бе обзета от ярост и сякаш не можеше да си намери място. — Последното, което чух за него, бе, че се е оженил и живее в Нотинг Хил. За какво, по дяволите, говориш, Стефан? — изпадаше в истерия. — Не разбирам! Как е възможно Рори да има нещо общо с Лио? Откъде е разбрал за смъртта му? Защо се е обадил именно той? Защо? Не мога да проумея…

— Успокой се, Кейт! Само се успокой — Стефан сложи ръце на раменете й и с известно усилие успя да я укроти.

— Кейт, Рори е работел за Лио като управител на имението, не знам нищо повече. Позвъни, защото искаше да се увери, че с теб всичко ще бъде наред. Това е, разбра ли?

Но той не й каза цялата истина. Не спомена, че Рори се бе обаждал и по-рано, и то много пъти, или че това, което бе узнал за него, го караше да изпитва симпатия — главно заради факта, че очевидно държеше на Кейт.

Тя сведе глава. Помълча няколко секунди и Стефан забеляза, че се опитва да сдържи сълзите си. Знаеше, че мрази да плаче пред когото и да било.

— Съжалявам, Кейт, наистина съжалявам за Лио — каза той. Тя кимна и Стефан се оттегли в другия край на стаята, за да не я смущава. — Да помоля ли Бека да те замести днес? Ще й помогна. Навярно имаш нужда от почивка?

Младата жена вдигна поглед.

— Не — решително възрази. — Не, благодаря ти, че проявяваш загриженост, но… просто предпочитам да работя — закърши ръце и изтри очи в престилката си. — Извинявай — взе някаква салфетка и неприлично шумно издуха носа си. — По-добре е да работя, както винаги.

„Отново същата история“, помисли си той. Явно искаше да се вглъби в работата си, за да забрави. Но й каза само:

— Добре, щом така желаеш.

— Не съм шокирана от новината. Искам да кажа, очаквах да се случи, дълбоко в сърцето си знаех, че е неизбежно, и бях подготвена, но… — отново изсекна носа си и очите й се насълзиха. — Господи, съжалявам…

Стефан се приближи, обгърна раменете й и бавно я поведе към всекидневната. Помогна й да легне на дивана и отиде в кухнята за още чай. Когато се върна, Кейт каза:

— Стефан, почистил си! Не беше необходимо, много мило от твоя страна, толкова… — замълча, изтри носа си за трети път и каза през кърпичката: — Господи, толкова е трогателно! Съжалявам, беше ужасно разхвърляно. Наистина нямаше нужда да правиш всичко…

Той й подаде чашата.

— Не беше нищо особено — побърза да я увери, въпреки че бе положил доста труд. След съобщението за смъртта на Лио бе изпитал отчаяно желание да стори нещо за Кейт, да й покаже колко държи на нея, и в продължение на няколко часа усърдно бе чистил, разтребвал, лъскал зацапани повърхности, отварял и затварял прозорци, за да приведе в приличен вид красивия, но доста занемарен апартамент. Това бе единственото, което му бе хрумнало. — Освен това — продължи, докато изтриваше едно петно от огледалото над камината с подгъва на тениската си, — спомни си колко ми помогна ти.

— Предложих ти работа като мияч — отвърна тя. — Не беше много.

— Може би така ти се струва — каза той. — Но за мен наистина бе много навремето — отдръпна се крачка назад и погледна Кейт, докато отпиваше глътка чай. Беше й безкрайно задължен за стореното тогава, тя го бе спасила — харесваше му да мисли така, — бяха се запознали в едно кафене до гара „Ватерло“ в мразовита вечер, когато бе останал с десет лири в джоба и нямаше къде да отседне, а Кейт го бе избавила от бедността. Беше го почерпила чаша кафе, бяха поговорили пет минути и импулсивно бе предложила да го наеме за мияч на съдове след един банкет за тридесетачка. Това бе началото.

Гладко обръснат, в нова бяла риза и черни джинси — приятелски подарък от нея, и с пригладени назад черни коси, бе направил впечатление с привлекателната си външност. В компанията на известни личности от медиите за трите часа, през които бе едновременно сервитьор и мияч, бе станал съвсем нов човек. Беше оставил зад гърба си Стивън Бригс от Акейша Авеню в Мейдстоун, Кент — радваше се, че се е отървал от него — и се бе превърнал в Стефан Владимар, образован младеж с неясно, но интригуващо източноевропейско минало. Беше се представил като актьор, очакващ предложение за нова роля, и в края на вечерта си бе осигурил първата клиентка. Това не бе достойна работа, но носеше доста пари, а той бе млад мъж, чиято жажда за приключения се съчетаваше със здраво тяло и сексапил. Преди да опита, не бе предполагал колко обича жените, и че е способен да им дарява толкова любов, колкото пожелаят. Всъщност имаше необичаен талант за това. Беше техен кавалер на тържествени вечери, приеми и премиери, а тайно ги караше да се чувстват точно както биха желали, което наистина бе дарба.

Сега имаше редовна клиентела и апартамент над този на Кейт, наполовина по-малък, но достатъчно уютен, за да забавлява гостенките си. Стараеше се да поддържа приятния загар на тялото си — мускулесто и съвършено изваяно, както винаги гладко избръснатото му красиво лице. Носеше модел на Армани за дами от медиите, ушит по поръчка костюм от „Симпсънс“ на „Пикадили“ за изпълнителни директорки и адвокатки, „Пол Смит“ за собственички на рекламни агенции и фино памучно бельо на Калвин Клайн за всички. Бе изискан, от класа и скоро щеше да натрупа малко състояние.

— Стеф? — вдигна поглед. Беше се замислил така дълбоко, че гласът й го стресна. За миг изпита чувство на вина, че размишлява за себе си, а не за Кейт, и се смути. — Стеф, какво точно каза Рори?

Той се наведе, взе чашата й и я отнесе в кухнята. Докато я миеше, се опита да реши какво, за Бога, да й отговори. Знаеше за случилото се между Кейт и Рори — или поне част от историята, но това бе станало, преди да я срещне, и въпреки че бе разговарял с бившия й годеник по телефона, не се познаваше лично с него. Точните думи на Рори Галахър бяха: „Лио почина в девет и десет тази сутрин. Бихте ли предали на Кейт? Не исках просто да й бъде съобщено, а когато чуе новината, да бъде с някого, който държи на нея. Как е тя, искам да кажа, добре ли е, щастлива ли е? Ще се погрижите за нея, нали? Обадете ми се, ако мога да помогна с нещо, но не й казвайте за „Тънсбри“, освен ако не можете да го избегнете.“

— Стефан?

— Каза, че Лио е починал и че държи да го научиш от приятел, а не, от когото и да е.

— Попита ли за мен?

Той кимна.

— Какво? — Кейт леко се приближи и Стефан долови мириса на коняк в дъха й. Сигурно бе гладна. Въпреки че се издържаше с готвене, не проявяваше особен апетит. — Какво попита?

Тонът й бе странно рязък.

— Нищо… нищо особено. Каза… ммм… — замълча. Не знаеше как да продължи. Откакто познаваше Кейт, никога не бе говорила за Рори Галахър, сякаш напълно го бе заличила от паметта си. Дали наистина се интересуваше, или бе някаква реакция, породена от скръбта за Лио? По челото му изби пот. Какво щеше да стане, ако отвори всички стари рани? Вече бе достатъчно уязвима. Макар и да знаеше, че притежава силни защитни механизми, взе решение. По телефона Галахър му се струваше свестен, но щом веднъж бе наранил Кейт толкова жестоко, би могъл да го стори отново, а Стефан не искаше неволно да му стане съучастник. — Просто ме помоли да ти кажа, нищо друго — излъга я.

— О! — сякаш някой я удари с юмрук в гърдите и не бе в състояние да си поеме дъх. — Разбирам — изглеждаше сломена и разочарована и Стефан се помоли да е постъпил правилно. — Значи нищо повече — каза на себе си. Обърна се, почти треперейки от гняв. — Трябва да позвъня на Хари. На учение е, но може би ще успея да се свържа с него.

„О, не, не и Хари“, помисли си Стефан и наистина се запита дали бе постъпил правилно.

 

 

— Флора! Престани, моля те!

Рори Галахър не вдигна глава. Седеше с дъщеря си до издрасканата маса в кухнята на малката пристройка в имението „Тънсбри“, правеше изчисления с калкулатора си и записваше сумите в счетоводната книга. Пронизителното потракване на метал по порцелан продължи.

— Флора, предупреждавам те… — отново се съсредоточи върху досадните сметки и докато проследяваше цифрите с върха на молива, настроението му стана още по-мрачно. Внезапно се чу силен звън. Той рязко изправи гръб, протегна ръка над масата и грабна ножа за мазане. — Престани! Веднага! — остави го на масата до себе си и строго изгледа дъщеря си. — Когато те предупредя да не правиш нещо, ще ме слушаш.

Флора нацупи устни.

— Защо?

— Какво защо?

Тя потопи пръст в сладкото до ръба на чинията си и започна да шари с него по плота.

— За бога, Флора! Свърши ли?

— Да.

— Какво трябва да кажеш?

Флора се наведе и облиза останалото сладко.

— Благодарямолямогалидаизляза.

Рори се усмихна.

— Три по двадесет и три. Да, можеш — проследи с поглед малката й фигура, когато слезе от стола и тръгна към мивката да измие ръцете си. Откъде ли бе усвоила тези елементарни маниери, когато той не се задържаше у дома, а майка й не даваше никакъв пример за добро възпитание. — Измий и лицето си — каза той. — Целите ти бузи са в сладко.

— Татко…

— Да?

— Какво правиш?

— Сметки, само още няколко минути.

— Татко…

— Да?

— Кога ще свършиш?

Рори въздъхна, остави молива и вдигна поглед. Флора го гледаше съсредоточено от другия край на малката кухня.

— Сега — отвърна й. — Вече свърших. Тичай да обуеш ботушите си.

— Ура!

— Проклети сметки — промърмори той, когато момиченцето се отдалечи. Заниманието бе досадно, а отчаяно се нуждаеше от свеж въздух.

— Значи ще излизате? — мисис Ейбъл слезе по стълбите с кош кърпи за пране. Работеше като икономка в „Тънсбри“ от тридесет години и познаваше Рори от детството му. — Изглеждаш потиснат, момчето ми — приближи се към масата и остави коша на пода. — Днес е тъжен ден за всички ни… трябва ти време да се съвземеш — потупа го по рамото и извади кърпичка от джоба на пеньоара си. След като издуха носа си, предложи: — Нека аз да изведа Флора тази сутрин, а ти си почини.

Той се усмихна, но поклати отрицателно глава.

— Направи толкова много, Рори, не можеш да сториш нищо повече.

— Може би си права.

Но дали наистина бе сторил достатъчно? Бе поел управлението на едно имение в ужасно финансово състояние и използвайки деловите си умения, се бе опитал да го направи процъфтяващо, но нима бе постигнал нещо друго, освен малка победа? Не мислеше. Беше разочаровал Лио и не бе успял да направи последните месеци от живота му по-малко мъчителни и да му помогне да умре спокойно. Рори сведе глава. Последните три години бяха изпълнени с провали — лични и професионални, и се питаше дали някога ще се опомни.

— Готова съм!

И двамата погледнаха Флора, която изведнъж се появи на площадката с разменени ботуши, шапка, нахлупена така, че ушите й стърчаха под нея, и наполовина облечено палто. Рори неволно се усмихна. Детето винаги имаше такова въздействие върху него.

— Умница! Все пак ела да ги обуем правилно.

Сложи я на стола в кухнята, застана на колене, издърпа гумените ботуши и бързо ги размени.

— Татко…

— Да?

— По-добре ли си?

Той погледна милото личице, на което се бе изписала искрена загриженост.

— Какво искаш да кажеш, скъпа?

— Тази сутрин плачеше…

— Така ли?

— Да, чух те и помислих, че си се ударил.

— А, това ли било?

— Да!

Рори затаи дъх за миг. Едва не заплака отново. Харесваше Лио, той му бе дал шанс за нов живот и винаги щеше да му бъде признателен за това.

— Права си, скъпа, бях се ударил.

Флора се наведе и докосна бузата на баща си с влажна целувка.

— Това ще те излекува — каза тя и вече с правилно обути ботуши, скочи от стола и изтича към вратата.

— Доведи я на обяд при нас с Джон — заръча мисис Ейбъл. — Днес и ние имаме нужда да се поразсеем.

Икономката заподсмърча и изтри очи с кърпичката си с шарка на рози.

Рори облече палтото и обу ботушите си, а след това се обърна към нея и каза:

— Благодаря, ще дойдем.

Целуна я по бузата, което правеше рядко, и отвори вратата. Последният звук, който чу, преди да излезе, бе неодобрително цъкане с език, но когато извърна глава към мисис Ейбъл, тя се усмихваше.

— Хайде, Флора! — извика той. Бе застанала до ограждението за конете и се опитваше да примами едно пони с шепа трева. — Агънцата ни чакат!

Флора се обърна, дотича при него и хвана ръката му.

— Добро момиче. Трябва да побързаме или из цялото имение ще побегнат разбунтували се овце.

— Какво е това „разбували“?

— Непослушни — отвърна Рори. Рязко се наведе и сграбчи Флора. Тя изпищя и докато тичаше с нея през малкия двор, той започна да я гъделичка. — Пиратите, капитан Хук и татко са дошли заедно да те отвлекат! — извика. Детето запищя по-силно и за няколко минути Рори Галахър забрави за скръбта си и мрачните изгледи за бъдещето на „Тънсбри Хаус“ и имението. Той имаше Флора и не за първи път се радваше на късмета си да бъде неин баща.

 

 

Адриана събираше багажа си, когато Пиер влезе в спалнята. Бе подредила десетки старателно сгънати тоалети на леглото и внимателно ги поставяше в куфар. Лицето й бе бледо, но в очите й проблясваха, странни чувствени пламъчета.

— Къде заминаваш, скъпа? — попита той, свали ризата си и я остави да се свлече на пода.

Тя се изправи. Обикновено стройното мургаво тяло на съпруга й имаше мигновено въздействие върху нея, но тази сутрин я накара да изпита единствено раздразнение.

— Направих резервация за полета на „Еър Франс“ до Париж тази вечер. Очаквам такси в три часа.

Пиер седна на леглото.

— Защо до Париж?

Адриана сложи ефирен шифонен костюм в куфара, но промени решението си, извади го и го метна върху купчината разхвърляни дрехи на дивана.

— Искам да бъда близо до Кейт, а знаеш, че ненавиждам Лондон. Затова позвъних на Мани и го помолих да подготви апартамента — погледна часовника си. — Ще ме вземе от „Шарл дьо Гол“ утре сутринта. Господи, трябва да свърша толкова неща, а не мога да открия Лорна. Изчезнала е, както винаги, точно когато имам нужда…

— Днес е почивният й ден, Адриана, не е длъжна да бъде на разположение всеки път, когато внезапно ти хрумне да пътуваш до Париж, за да опакова багажа ти.

Пиер говореше с обичайния си леко ироничен тон, но съпругата му не му обърна внимание.

— Може ли да попитам защо реши да ме изоставиш заради пъстротата на Париж?

Той прелисти романа, който бе оставила на нощното си шкафче. Беше й препоръчан от приятелка, но нито й харесваше, нито го разбираше, и Пиер забеляза, че е направила списък за пазаруване в горната част на тридесета страница със ситния си равен почерк, което го накара да се усмихне.

Адриана вдигна глава.

— Лио е починал тази сутрин — каза тя.

Усмивката на Пиер угасна. Погледна съпругата си и забеляза как очите й се плъзнаха по тялото му към слабините. Лицето й доби познатия еротичен израз и той почувства възбуда.

Адриана развърза колана на копринения си халат и бавно го свали. Имаше прекрасен загар и след няколкото пластични операции в Калифорния през последните години тялото й бе като на жена в разцвета на младостта. Приближи се към него с високите си чехли, седна в скута му и проследи устните му с топлия си влажен език.

— Кажи ми — прошепна той — защо този факт те възбужда толкова…

Не успя да довърши. Адриана леко захапа устните му и го накара да въздъхне и да затвори очи. След дълги години, през които бе властвал над хората с парите и общественото си влияние, Пиер си бе намерил майстора. Съпругата му знаеше точно как да го манипулира и това го ужасяваше, но същевременно му харесваше и го изпълваше с неутолимо желание.