Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breach of Promise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мария Барет. Нарушено обещание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Редактор: Недялка Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–821–9

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Джан се върна в „Ингръм-Лоуд“ късно следобед, след дълга разходка в „Хайд Парк“ и след като се бе отбила да пийне кафе в едно уютно кафене на „Найт Бридж“. Бе отсъствала около три часа, чувстваше се поуспокоена, но все още разстроена. Първото, което направи, щом влезе в офиса си, беше да позвъни на Моли и да я помоли да не я свързва с никого. След това извади папката с документи на „Тънсбри Хаус“. Мина известно време, преди да я отвори, през което поразмишлява за обяда, за Стефан и за самата себе си.

— Толкова труд от страна на един непознат, за да ме предразположи! — промърмори под нос. — А когато стигна до предложение за интимност, аз побягнах като сърна. Или по-скоро като тъжна стара кошута.

Отвори папката, но мислите й бяха далеч оттук. Дали не бе реагирала прекалено остро? Трябваше да признае, че мисълта за Стефан в леглото я бе споходила неведнъж през последните четиридесет и осем часа. Тогава защо предложението му я шокира толкова? Наистина ли той имаше намерение да си разменят услуги? Или случаят беше най-обикновен: „Аз те харесвам и ти ме харесваш, хайде да го направим!“ При тези мисли Джан се изчерви и бързо погледна към папката. Буквите се замъглиха пред очите й и тя отново се върна към мислите си.

Може би се самозалъгваше, че е решила да направи тази услуга по свое собствено желание. Може би отново се бе хванала на въдицата? Беше ли готова да загърби професионалния си усет и да причини болка на Дънкан, да се отрече от начина, по който винаги бяха действали, за да получи морално удовлетворение, към което никога по-рано не се бе стремила? Или просто заради интимната връзка? Джан наистина не знаеше и часовете, прекарани в „Хайд Парк“, не й бяха помогнали да изясни чувствата си.

Затвори папката и я пъхна в чекмеджето. Беше казала на Стефан, че ще я „загуби“ за няколко седмици и точно това възнамеряваше да направи. Главно, защото си бе обещала основно да я прегледа, за да разбере какво си е наумил Дънкан, а точно сега не бе в състояние да мисли за това. Възнамеряваше да приключи всякаква работа, да изпуши една цигара и да се прибере у дома.

 

 

Кейт седеше на пода в кабинета. Бе сложила телефона до себе си и обхванала главата си с ръце. Навън почти се бе стъмнило, но не бяха включили осветлението. С Рори работеха на светлината на огъня в камината, защото ако запалеха лампите, щяха да осъзнаят колко дълго са търсили без резултат. Тя пак вдигна слушалката и набра номера на Стефан. Никой не отговори. Сложи я обратно и каза:

— Никакви новини от Стефан, а няма и никаква рецепта. Търсим от часове, Рори, започва да ми се струва безнадеждно.

Той затвори голямата стара счетоводна книга, която прелистваше, и погледна към Кейт.

— Факт е, че в „Тънсбри“ се е произвеждал джин. Тук са всички данни и изчисления — повдигна книгата. — Това означава, че някъде трябва да е записано как се е приготвял — усмихна се окуражително. — Със сигурност съществува рецепта, Кейт.

Тя сви рамене. Отчаяно й се искаше да му вярва, но все още не можеше да възприеме всичко това.

— Да — изправи се, приближи се към огъня и протегна крака, за да ги стопли. — Разбира се, със или без рецепта, няма да има никакъв бизнес, ако онази Ингръм не ни помогне.

— Сигурен съм, че твоят приятел ще направи всичко възможно.

— Ммм. Колко време мина, откакто оставих съобщението? Чудя се дали вече го е получил? Може би трябва да изпратя друго, да кажа, че чакаме да… — телефонът иззвъня и Кейт не довърши. — Сигурно е той — бързо се върна до бюрото и сграбчи слушалката. — Ало?

Рори видя как лицето й посърна и чу глас от другата страна:

— Кейт, скъпа, как си?

— О, мамо, здравей. Добре съм.

— Струва ми се, че не си добре. Гласът ти звучи направо ужасно. Слушай, обаждам ти се, за да ти кажа, че съм в Лондон. Пристигнах тази сутрин и съм отседнала в апартамент в „Хилтън“. Защо не напуснеш онова свърталище на плъхове и не дойдеш в града утре? Можеш да останеш при мен, няма нужда да се връщаш в малкия си претъпкан апартамент. Позволи ми да те поглезя няколко дни. Ще пазаруваме, ще се почерпим…

— Благодаря, мамо, но не мога — лицето й доби предизвикателен израз. — Не мога да тръгна в момента и „Тънсбри“ не е свърталище на плъхове, а апартаментът ми не е претъпкан.

Адриана леко се засмя:

— Не се обиждай, скъпа. Исках само да кажа, че тук има страшно много място. Разбира се, че можеш да тръгнеш. Можеш да напуснеш къщата, когато пожелаеш, и никой не би имал право да те упрекне — направи кратка пауза и Кейт чу как отпи глътка вино. — Какво те задържа там, по дяволите! — в гласа й се доловиха сурови нотки.

— Джинът — отвърна Кейт.

— Джин? — Адриана отново се засмя. — Скъпо дете, какво искаш да кажеш, за Бога?

— Помниш ли да си чувала, че някога в имението се е произвеждал джин, мамо?

Последва мълчание. После Адриана каза:

— Възможно е. Защо?

Младата жена се напрегна.

— Ами… — поколеба се, защото не знаеше как ще реагира майка й. — Всъщност открихме в имението дестилатор в добро състояние и решихме да опитаме да го инсталираме отново и да произвеждаме специален джин.

— Да произвеждате джин? — почти извика Адриана. — Нима напълно си откачила?

Кейт потръпна. Имаше право да бъде нерешителна.

Майка й избухна:

— Какво си намислила, за Бога? Производство на джин! Ти нямаш понятие как се прави това, не можеш да се захванеш с подобно нещо, абсурдно е! Няма да ти позволя! Ще си навлечеш беда. Ако се заемеш с производството, ще затъваш в нови и нови дългове и всичко ще се провали с гръм и трясък, също както малките авантюри на Лио. Между другото, кои сте „вие“? Всъщност кой ти даде тази безумна идея?

— Е…

— Да не би онзи твой смахнат приятел, който служи в армията и няма капка мозък в главата си?

— Не, не е той, а…

— Рори Галахър, нали? — процеди Адриана през зъби. — Той е, нали? Хайде, признай си!

— Да. Наистина е Рори, но…

— Но какво? Никакво „но“, Кейт. Набелязал те е за жертва. Не знам как дори ти е хрумнало да бъдеш в една стая с този негодник, да не говорим за започване на бизнес с него. Умът ми не го побира, Кейт, наистина. Иска ми се да дойда там и да те издърпам за косите от онази ужасна къща, за да не правиш повече глупави грешки.

— Не мисля, че това е грешка — каза дъщеря й, без да губи самообладание. — Действително смятам, че си струва да опитам.

— О, наистина ли? Добре тогава, помни думите ми, млада госпожице. Със сигурност ще фалираш и ще си навлечеш неприятности! Но аз няма да те измъкна от затруднението, не и този път…

— Ти никога не си ме измъквала от затруднение! — внезапно извика Кейт. — Никога не съм те молила за помощ, а и нямам намерение да фалирам.

— Откажи се, Кейт — просъска майка й. — Спри това безумие и продай проклетата къща. Отърви се от нея!

Дъщеря й остана безмълвна.

— Чуваш ли ме? — Адриана повиши тон и дори Рори я чу. Кейт не отвърна. — Ако не ми отговориш, ще затворя! — заплаши тя.

Настъпи кратко мълчание, после щракване и линията прекъсна. Младата жена остави слушалката и се отпусна на стола.

— Права е, знаеш ли? Идеята е глупава. Никога няма да успеем, никога — каза тя и сведе поглед към ръцете си.

Рори затвори книгата, която прелистваше. „Край — помисли си той. — Всичко свърши, преди дори да е започнало. Подходяща епитафия за отношенията ми с Кейт.“ Стана, приближи се до прозореца и се загледа навън. Мълчанието стана още по-тягостно.

— Но — каза Кейт, внезапно се изправи на крака и повдигна счетоводната книга, която Рори бе оставил на пода — можем да опитаме, по дяволите, нали?

Той забеляза решителната й дръзка усмивка и се отдръпна от прозореца.

 

 

Дънкан застана до офиса на Джан и леко почука на вратата. Чу гласа й и влезе. Неприятно му бе, че трябва да чака да го покани, но му бе заявила, че няма повече да разговаря с него, ако не зачита нейната самостоятелност.

— Щом живеем разделени — хладно бе казала тя, — ще поддържаме дистанция и в офиса.

— Искаш ли да поговорим? — дяволито попита той.

— Не особено. Имам ли избор?

— Не.

Но въпреки че обичаше да се перчи, Дънкан се поколеба, преди да влезе. За първи път от години не бе напълно уверен в позициите си.

— Все още не съм взела решение за „Тънсбри“, ако това искаш да знаеш — каза Джан. — Смятам, че трябва сериозно да си помисля. Не одобрявам идеята да обявим заема за просрочен просто така, Дънкан. Не считам, че е в интерес на компанията.

— В интерес на компанията? — възкликна той. — Откога започна да решаваш кое е най-доброто за компанията? Мисля, че превишаваш правата си.

— Нима?

— Може би си забравила кой притежава петдесет и един процента от тази компания.

— А може би ти си забравил, че аз все още притежавам четиридесет и девет! — каза Джан с раздразнение. — Това ми гарантира достатъчно влияние, особено ако се появят потенциални купувачи.

— Охо! — Дънкан вдигна ръце, пое дълбоко дъх, отмести поглед за миг и когато отново срещна очите й, на лицето му се бе появила усмивка, която я накара да потрепери. — Джан — попита той, — не мислиш ли, че в случая проявяваш лични пристрастия? — влезе в стаята, застана до бюрото и тя вдигна поглед към него. — Усещам, че онзи твой така наречен обожател те ласкае, и знам, че отдавна никой не е проявявал интерес към теб, но… — сви рамене. — … ако бях на твое място, не бих допуснал някой да ми замае главата — отново се усмихна и тя забеляза злоба в очите му. — Мъчно ми е, че се надценяваш. Сигурно не мислиш, че този мъж, толкова по-млад от теб…

— Откъде знаеш, че е по-млад?

— Логично предположение, скъпа моя. Прическата, гримът, всички тези усилия — Дънкан се засмя и поклати глава. — Хайде, Джан, какво привлекателно би намерил млад и силен мъж в една застаряваща жена?

— Да ви кажа ли?

Дънкан рязко се обърна.

— Стефан! — възкликна Джан. — Какво, за Бога… — не довърши, защото осъзна, че е по-добре да бъде сдържана.

Стефан стоеше облегнат на касата на вратата. Бе облечен с тъмносин костюм от „Пол Смит“, бледовиолетова риза с разкопчана яка и носеше кафяви велурени мокасини с подметки от естествен каучук. Изглеждаше безупречно. Пое си дъх и каза:

— Тя е умна, забавна и далеч по-вълнуваща от доста жени на половината на нейната възраст — отдръпна се от касата на вратата и се приближи към бюрото. — О, а да не говорим за секса! — усмихна се на Джан. — Стефан Владимар — представи се и подаде ръка на Дънкан.

Той я пое, усмивката бе застинала на лицето му. После каза:

— Е, различни хора, различни вкусове, нали? — пусна ръката на Стефан и се отправи към вратата. — Джан, няма да търпя повече отлагане във връзка с въпроса, по който разговаряхме. Трябва да ми предоставиш папката утре сутринта, разбрано?

Тя не отговори. Не помръдна от мястото си и погледна встрани.

— Добре. Точно така, мистър…

— Владимар — повтори Стефан.

— Да… е, това е, мистър Владимар. Довиждане, приятно ми е, че се запознахме.

Обърна гръб и без да каже нито дума повече, излезе от стаята.

Стефан се обърна към Джан:

— Това ли беше…

— Да. Съпругът, който скоро ще бъде бивш — каза тя. — Приятен човек е, нали?

— Много, но е доста заблуден — отговори той. — Ти добре ли си?

Джан кимна, после обхвана главата си и за миг закри лице. Имаше нещо в подигравката на Дънкан, което я засегна. Може би бе разочарована, че след толкова години той се държи с нея по този начин, или може би от факта, че винаги е толкова близо до истината. Преглътна напиращите сълзи, вдигна глава и каза:

— Появи се точно навреме, Стефан. Благодаря.

Той сви рамене.

— Между другото, какво правиш тук?

— Не успях да се свържа по телефона, а не можех да оставя нещата така след начина, по който се разделихме.

— Не.

Стефан пъхна ръце в джобовете си.

— Слушай, исках да ти кажа още, че не биваше да се държа така на обяд. Беше нетактично и те обидих. Съжалявам.

Джан не отговори.

— Що се отнася до онзи заем…

Тя настръхна.

— Когато тръгнах от „Тънсбри“ веднага след теб, ми хрумна, че по някакъв начин мога да помогна на Кейт. Не знаех как. Може би като те накарам да се намесиш, като те помоля да помогнеш, но… — застана още по-близо до бюрото. — Може ли да седна? — Джан кимна и той се настани на ръба. — Не искам да те използвам. Харесвам те, колкото и налудничаво да звучи само четиридесет и осем часа след запознанството ни. Бих искал да се видим отново и ако мога да те убедя да помогнеш на Кейт, би било чудесно, но ако не успея… е, ще реша, че така е писано — въздъхна и каза: — О, мисля, че това е най-дългата реч, която някога съм произнасял.

Джан се усмихна.

— Аз също съжалявам. Постъпих глупаво, като избягах. Между другото това, което казах по въпроса за заема, си остава. В момента не мога да направя повече. Искрено желая нещата да се уредят.

Стефан кимна. Искаше му се да протегне ръка и да я погали по лицето, но тя усети това и се наведе да извади цигарите от чантата си. Когато се изправи и запали, той предложи:

— Един месец. Отложи го с един месец.

Джан мълчаливо запуши. Да, имаше право. Един месец щеше да даде шанс на Кейт Дауи да състави планове и да реши дали да обжалва, а това би дало възможност и на нея да се запознае с тази страна от техния бизнес. Би имала време и да реши какво да прави със Стефан. Изтръска пепелта. Помисли си: „Едва ли това е най-професионалното решение, но нима Дънкан постъпи професионално, когато свали секретарката си?“

— Добре — отговори тя. — Един месец.

Преди да успее да се отдръпне, Стефан се наведе и я целуна.

 

 

Наближаваше полунощ, огънят в камината тлееше и в кабинета бе започнало да става студено, когато телефонът иззвъня. Рори вдигна слушалката. Кейт отмести поглед от огромната папка със стари документи и леко нададе ухо да чуе разговора, а после отново се върна към заниманието си.

— Беше твоят приятел Стефан — каза Рори. Приближи се и приклекна до нея. — Издействал ни е един месец отсрочка, за да стъпим на крака.

Тя не вдигна глава и загриза нокътя си.

— По-добре е от нищо, Кейт. Дава ни шанс да се организираме и поне да започнем, а междувременно може да съставим чудесни планове за бизнес.

Тя кимна, но пак не отговори. Стана, протегна се и докато се чудеше дали да прекратят търсенето за вечерта, изведнъж извика.

Рори се обърна.

— Тук е! Намерих я! „Джин „Метличина“ в скоби: „Тънсбри Ориджънъл“, сух лондонски джин“. Ето я! Тук е списъкът със съставките, някакви цифри и други неща.

Погледни! — скочи и му я подаде. — Не мога да повярвам. Наистина я открих!

Рори взе папката и погледна към страниците, изпълнени с ръчно написани бележки, после вдигна очи към Кейт и се усмихна.

— Браво, Кейт! — каза той. — Дяволски добре се справи.

Импулсивно разпери ръце и я сграбчи в прегръдката си. Но това бе грешка. Не трябваше да го прави. Ужасните спомени от миналото отново изплуваха, тя се възпротиви и грубо го отблъсна.

— Не, Рори! Моля те, недей!

Той прекоси стаята и заставайки възможно най-далеч от нея, каза:

— Съжалявам, беше неволно, просто…

— Нямаш право да ме докосваш — гневно извика тя. — Щом ще работим заедно, готова съм да прикривам чувствата си в момента, но това не значи, че съм ги забравила. Ясно ли е, Рори?

Той стисна зъби. Кейт му говореше като на дете.

— Наистина няма да мога да работя с теб, ако не разбереш тази проста истина — заяви тя.

— Добре — съгласи се Рори изведнъж, доста отегчен. — Разбирам — взе палтото си от облегалката на стола и се отправи към вратата. — Виж, и двамата сме уморени. Сега си отивам, а утре ще обсъдим нещата. Става ли?

— Да.

— Тогава до утре.

— Да — повтори тя.

Рори закрачи по хладния коридор и крадешком се обърна да я погледне.

— Чао!

Кейт кимна. Той не знаеше какво друго да каже и просто махна с ръка, направи безуспешен опит да се усмихне и я остави сама. После се запъти към къщи, без да чувства студа, и се предаде на ужасното разочарование, което го обземаше.