Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (5)

Глава 5

Изаура се отърси от тези тягостни и горчиви мисли, взе си ръкоделието и понечи да напусне гостната, с намерение да се скрие в най-тъмния ъгъл на къщата или в някое закътано място в овощната градина. Надяваше се по този начин да избяга от нови непристойни и срамни сцени като тези, които току-що се бяха разиграли. Но едва успяла да направи няколко крачки, поривът й бе спрян от появата на едно необичайно уродливо същество.

Това бе изрод в човешки образ, едно несъразмерно подобие на мъж — с огромна глава, хилаво тяло и къси криви крака, рошав като мечка и грозен като маймуна. Наподобяваше онези отвратителни джуджета, представлявали неделима част от царските свити през Средновековието за удоволствие и забавление на придворните. Природата беше забравила да му даде врат и уродливата му глава сякаш изникваше от огромна гърбица, покриваща я почти като качулка. При по-внимателно вглеждане обаче лицето му разкриваше правилни черти, не отблъскваше, а излъчваше доброта, покорство и благодушие.

Изаура би извикала от ужас, ако не бе свикнала със странното същество. Това беше господин Белшиор, верен и добър островитянин, който въпреки уродливостта си от години работеше в имението много достойно и съвестно като градинар. Може би цветята, символ на всичко деликатно, чисто и красиво, не би трябвало да имат толкова отблъскващ и отвратителен стопанин? Но дали съдбата или капризът на господаря бяха пожелали в имението да съществува този контраст? Може би, за да подчертае красотата на едните за сметка на друга грозота.

В едната си ръка Белшиор държеше голяма сламена шапка, която се влачеше по земята, а в другата стискаше не букет, а цял сноп от най-различни цветя и се опитваше да скрие в тяхното очарование отблъскващата си безформена фигура. Приличаше на причудлива фаянсова ваза за цветя, от онези, които се слагат за украса по скриновете.

„Господи! — помисли си Изаура, като съзря градинаря. — Каква съдба! Сега пък и този! Поне е най-поносим от всички. Другите ми досаждат и ме измъчват, той понякога дори ме развеселява.“

— Добра среща, господин Белшиор! Какво желаете?

— Госпожице Изаура, аз… аз… дойдох… — запелтечи засрамен градинарят.

— Госпожица! Аз — госпожица! И вие ли ще ми се подигравате, господин Белшиор?

— Аз да ви се подигравам! Не бих могъл… езикът ми да изсъхне, ако не се отнасям към вас с най-голямо уважение… Нося ви тези „цветя“, макар че самата вие сте едно „цвете“…

— Хайде, господин Белшиор! Стига сте ме величали! Ако продължавате така, ще се скараме и няма да приема вашите „цветя“… Аз съм Изаура, робиня на дона Малвина, разбрахте ли, господин Белшиор!

— Независимо от това ти си „господарка“ на това сърце и аз, момиче, съм щастлив, че мога да целувам земята под краката ти. Слушай, Изаура…

— Най-после се разбрахме! Така е по-добре.

— Слушай, Изаура, вярно е, че съм един беден градинар, но мога да работя и никога няма да видиш кесията ми празна. Вече съм събрал половин хилядарка крузадус. Ако ме харесаш, както аз те харесвам, ще те освободя и ще се оженя за теб. Ти не си създадена да бъдеш робиня.

— Много ви благодаря за добрите намерения, но само си губите времето, господин Белшиор! Господарите ми никога няма да ме освободят.

— Ах! Не думай! Колко си „жестока“! Да държат в „робство“ царицата на „красотата“! Но няма значение, Изаура. Ще съм по-щастлив да съм роб на робиня като теб, отколкото господар на тези, които имат хиляди роби! Не можеш да си представиш колко те искам. Като поливам „цветята“, непрекъснато си мисля за теб.

— Виж ти каква любов!

— Изаура! — Белшиор падна на колене. — Имай милост към твоя нещастен роб…

— Станете, станете — прекъсна го Изаура нетърпеливо. — Няма да е много красиво, ако моите господари ви видят тук в тази поза! Казах ли ви? Ето ги! Ах! Господин Белшиор!

И наистина ги наблюдаваха — от една страна Лионсиу, а от друга Енрики и Малвина.

След като се оттегли от гостната, побеснял от яд срещу своя зет, с присъщата лекомисленост Енрики отиде при сестра си в трапезарията, където тя правеше кафе, и не се подвоуми да избълва в гнева си необмислени думи, които посяха в душата на младата жена кълнове на недоверие и тревога.

— Твоят мъж, Малвина, е долен мръсник — каза Енрики, задъхан от злоба.

— Какво говориш, Енрики?! Какво ти е направил? — попита Малвина, стресната от нахлуването му.

— Жал ми е за теб, сестричке… ако знаеше… каква подлост…

— Полудя ли, Енрики! Какво се е случило?

— Да не дава господ да научиш! Каква низост!

— Но какво е станало, Енрики? Говори, обясни ми, за бога — възкликна пребледнялата и задъхана Малвина, вече крайно уплашена.

— А! Какво е станало ли? Не се стряскай така, сестро — отвърна Енрики, разкаял се вече за необмислените си, неволно изпуснати думи. Късно се усети, че играе грозната роля на причинител на недоразумение и разногласие между двама съпрузи, живели до този момент щастливо и спокойно. Затова напразно се опита да заглади ужасния ефект от пагубната си бъбривост. — Не се вълнувай, Малвина — продължи той и направи опит да се усмихне, — мъжът ти е ужасен заядливец, това е всичко. Да не би да си помислила, че искаме да се дуелираме?

— Не, но ти се втурна разгневен, с пяна на уста, очите ти горяха и приличаше на…

— Ами! Не ме ли познаваш? Винаги съм си бил такъв, паля се от нищо, гръм без огън.

— Но ти така ме уплаши!

— Горката! Пийни си — каза Енрики и й подаде чашка кафе, — това е най-доброто средство против уплаха и нерви.

Малвина направи усилие да се успокои, но думите на брат й бяха проникнали дълбоко в нейното сърце и оставиха там — като ухапване от пепелянка — отровата на съмнението.

Появата на Лионсиу в гостната сложи край на случката. Тримата пиха кафе набързо, без да разменят нито дума. Всеки беше обиден, гледаха се подозрително. Раздорът изведнъж се всели в това малко, доскоро щастливо, единно и спокойно семейство. Като си изпиха кафето, се оттеглиха, но инстинктивно и тримата се насочиха към гостната. Хванати за ръка, Енрики и Малвина минаха през официалния вход, а Лионсиу през вътрешните помещения, които пак го отведоха там, където се намираше ябълката на раздора. А тя, макар и невинна, трябваше да стане повод за разпра в това младо семейство.

Тримата пристигнаха навреме, за да присъстват на финала на глупавата сцена, разиграна от Белшиор в краката на Изаура. Лионсиу обаче, застанал зад завесата на една от спалните, не виждаше Енрики и Малвина, които бяха се спрели в коридора пред входната врата.

— Ооо! — възкликна Лионсиу точно в момента, когато Белшиор падна в краката на Изаура. — Изглежда, в този дом съм имал идол и всички идват да го почетат на колене! Дори и моят градинар! Здравейте, господин Белшиор, много добре излиза! Продължавайте, изпълнението ви не е лошо… Но това цвете не се нуждае от вашите грижи, ясно ли е, господин Белшиор!

— Извинете, господарю — изфъфли градинарят и се надигна смутен и разтреперан, — донесох тези „цветя“ за вазите в гостната…

— И ги носите на колене! Много сте галантен! Но ако продължавате да играете ролята на ухажор, имайте предвид, че с два ритника по гърбицата ще ви изхвърля навън.

Прогонен, объркан и засрамен, Белшиор тръгна към външната врата, блъскайки се в столовете като слепец.

— Изаура! О, моя Изаура! — възкликна Лионсиу с най-нежната нотка на грубия си сух глас и тръгна към момичето с протегнати ръце.

Пронизителен вик отекна в помещението и го накара да се закове на място онемял. В рамката на вратата бе видял полуприпадналата Малвина, скрила лице в рамото на брат си, който я придържаше с ръка.

— Ах! Братко! — извика тя, след като се съвзе. — Сега разбирам какво си искал да ми кажеш преди малко.

С една ръка тя притискаше сърцето си, което се пръскаше от болка, а с другата държеше носна кърпичка и попиваше сълзите, бликнали от хубавите й очи. После се обърна и се затвори в стаята си.

Сконфузеният Лионсиу, станал жертва на току-що разигралата се сцена, ходи дълго време напред-назад из помещението, бесен от злоба към шурея си, чието нагло лекомислие стана причина за фаталните случки тази сутрин. Те заплашваха да осуетят всичките му кроежи за Изаура и сега той търсеше начин да се измъкне от трудното положение, в което сам се бе поставил.

А Изаура, след като за по-малко от час устоя на три последователни атаки, насочени срещу чистотата и целомъдрието й, замаяна, объркана и засрамена, изтича и се скри в портокаловата градина. Тя бе като уплашен заек, подгонен по петите от настървени и лаещи хрътки.

Дълбоко възмутен от зет си, Енрики дори не пожела да го погледне. Взе пушката си и излезе с намерението да прекара цял ден в гората и рано на другата сутрин да се завърне в града.

Когато стана време за обяд, робите се изненадаха, че на масата седна само Лионсиу. Той нареди да извикат Малвина, но тя отказа да излезе от стаята си под предлог, че е неразположена. В първия момент изпита див гняв. Идеше му да хвърля покривки, чинии и всичко останало, да набие нахалния си шурей, дошъл да разруши семейния уют и спокойствие. Но се удържа навреме, успокои се, разбра, че е по-добре да не се гневи, а да погледне по възможно най-безразличния и снизходителен начин на сръднята на Малвина и мръщенето на Енрики. Беше убеден, че ще е трудно, ако не и невъзможно, да крие повече от жена си своите долни постъпки, но не бе в стила му да се разкайва и да иска прошка. Затова реши най-цинично да издигне като предпазен щит срещу надвисналата над главата му буря своето безразличие. Това поведение му бе подсказано от гордостта и отрицателното му мнение за качествата на жените, тъй като не виждаше у никоя от тях доблест или целомъдрие.

След като се наобядва, Лионсиу яхна коня, обиколи нивите и кафеените насаждения — нещо, което правеше доста рядко. Върна се по залез-слънце, вечеря спокойно и с огромен апетит, после отиде в гостната, изтегна се на мекия удобен диван и с удоволствие запали хаванска пура.

В този момент Енрики се върна от ловната си разходка, потърси напразно сестра си из цялата къща и накрая я откри затворена в спалнята, бледа, със зачервени и подути от плач очи.

— Къде ходиш, Енрики? Толкова исках да те видя — възкликна младата жена, като видя брат си. — Що за лоши обноски, да ме оставиш сама?

— Сама?! А досега не живя ли без мен заедно с прекрасния си съпруг?

— Не говори така за него… аз съм се мамила, но сега разбирам, че е било по-добре да съм живяла сама, отколкото с този извратен тип.

— Добре, че видя със собствените си очи това, което нямах кураж да ти кажа. Хайде! Кажи ми, какво смяташ да правиш?

— Какво ли? Ей сега ще разбереш… Къде е той? Виждал ли си го?

— Ако не се лъжа, мярнах го в гостната. Лежеше на дивана.

— Добре, Енрики, придружи ме дотам.

— Защо не отидеш сама? Ще ми спестиш неудоволствието да го видя отново.

— Не, не, трябва да дойдеш с мен, точно затова те чаках да дойдеш. Трябва ми някой за подкрепа. Сега дори ме е страх от него.

— Ах! Разбирам, искаш да съм ти телохранител, за да можеш да подредиш както ти си знаещ онзи гад. Добре, на твоите услуги съм и ще видим дали мръсникът ще се осмели да се държи непристойно с теб. Да вървим!