Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (20)

Глава 20

Докато Роза и Андре бършеха мебелите в гостната и бърбореха весело, в една тъмна стая, близо до сенсалите, се разиграваше тъжна и отблъскваща сцена. Там от два месеца беше затворена Изаура. Тя седеше на един пън, глезените й бяха оковани във верига, закрепена за стената.

Там отведоха Мигел по нареждане на Лионсиу, за да съобщи на Изаура какви са намеренията на нейния господар и да я помоли да приеме предложението за брак. Тези две окаяни създания представляваха тъжна и унила картина — бледи, изнемощели, сломени от страдание, затворени в тъмна и мрачна дупка. Първото нещо, което направиха, след двата дълги месеца на раздяла, потиснати и угнетени повече от всякога, бе да се прегърнат и избухнат в ридания.

— Да, дъще. Ще трябва да се примириш с тази жертва, за жалост това е единственият изход, който ни оставят. При това условие аз идвам да отворя вратите на мрачния ти затвор, дето гниеш от два месеца. Жестока жертва за твоето сърце, но е несравнимо по-поносима от тъмницата, в която искат да те затрият.

— Вярно е, татко. Моят палач ми дава избор между два вида гнет, но още не знам кой от двата ще е по-омразен или поносим. Казват, че съм хубава, възпитаха ме като богата наследница, вдъхнаха ми високо самочувствие и достойнство. Аз съм робиня, която кара много момичета да умират от завист. Имам несравними физически и духовни дарби. И всичко това за какво, боже мой? Да бъда поднесена на един нещастен идиот! Може ли да има по-жестока и отвратителна подигравка?

Тъжен смях се изтръгна от гърдите на Изаура и зловещо отекна из мрачното помещение като крясък на кукумявка сред гробище.

— Не е съвсем така, както си го представяш с твоето изстрадало съзнание. Времето лекува и с търпение и примирение ще свикнеш с новия живот, без съмнение много по-лек от ада на мъченията. Ще имаме още щастливи или поне спокойни дни.

— За мен спокойствие ще има само в гроба, татко. Освен двете наказания, между които имам право на избор, виждам да ми се усмихва и една утешителна мисъл, крайната стъпка, отредена от бога за безизходно отчаяние.

— Искаш да кажеш примирение, нали, дъще?

— Ах! Татко, когато човек не може да се примири, единствено смъртта…

— Мълчи, момиче, не богохулствай и не говори глупости. Аз искам, нужно ми е ти да живееш. Ще имаш ли смелостта да оставиш стария си баща сам на този свят, потънал в мизерия и скръб, ако си отидеш, как ще понеса мъката, в която ме оставяш?…

— Татко, мили, скъпи, извинявай, ще се убия само в краен случай. Знам, че трябва да живея за теб, и го искам, но трябва ли заради това да се омъжвам за онзи урод?… Ох! Това е прекалено гадно! Да ме сложат в най-мрачната тъмница, да ме пратят на нивата с мотика боса, облечена в дрипи, да ме бичуват, да се отнасят с мен като с най-мръсна робиня, но за бога, да ми спестят тази ужасна жертва!

— Белшиор не е толкова грозен, колкото изглежда. После ще мине време и ти ще свикнеш с него. Отдавна не си го виждала. Още е млад, но с годините може да се оправи. Сега няма да го познаеш. Вече не е тъй груб и неприятен, държи се по-поносимо. Кураж, дъще, като излезеш от този мрачен затвор, въздухът на свободата ще ти възвърне радостта и спокойствието и дори с отредения ти съпруг ще можеш да живееш щастливо…

— Щастливо — възкликна Изаура с горчива усмивка, — не ми говори за щастие, татко. Ако поне сърцето ми беше свободно като едно време… ако не обичах никого… Ох!… Не трябваше той да се влюбва в мен. Достатъчно бе да ме поиска за робиня онзи ангел на добротата, който направи всичко, за да ме измъкне от тази пропаст. Колко по-щастлива щях да бъда, ако го нямаше този нещастник, за когото искат да ме омъжат! Горката аз! Трябва ли да мисля повече за другия? Възможно ли е той, благородният и богат младеж да си спомня още за нещастната и бедна робиня!…

— Да, дъще, не мисли повече за този човек. Изхвърли от съзнанието си тази налудничава любов. Аз те моля и те съветвам да го направиш.

— Защо, татко? Как мога да съм неблагодарна към него?

— Не трябва да разчиташ повече на него, нито на неговата любов.

— По какви причини? Да не би да ме е забравил?

— Положението ти не позволява да гледаш с любов към толкова високопоставена личност. Цяла пропаст те дели от него. Любовта, която си му вдъхнала, е била само мимолетен каприз, приумица на благородник. Тежко ми е да ти го съобщя, Изаура, но това е самата истина.

— Ах, татко! Какво говориш! Ако знаеш как ме нараняват твоите думи! Остави ми поне утехата и вярата, че той ме е обичал и все още ме обича. Какво би спечелил той, ако измами една бедна робиня?…

— Искрено исках да ти спестя тази мъка, но трябва да знаеш всичко. Този младеж… ах, дъще, приготви се за най-жестокия удар.

— Какво е станало с този младеж? — попита развълнувано Изаура. — Кажи, да не е умрял?

— Не, не, но… се е оженил.

— Оженил се! Алвару се е оженил! Ох! Не, не е възможно! Кой ти каза, татко?

— Самият той, Изаура, чети това писмо.

Изаура взе писмото с треперещи ръце и пробяга с тревожен поглед по редовете. След това, без да каже нито дума, без да пророни сълза, бледа като смъртник, с втренчен поглед, полуотворена уста, няма и неподвижна, остана дълго време в това положение. Стоеше вкаменена като жената на Лот^[1], загледана в прокълнатия град, обгърнат от пламъци. После се хвърли конвулсивно в прегръдките на баща си и избухна в ридания.

Неудържимият плач я ободри. Тя вдигна глава, избърса сълзите и, изглежда, възвърна спокойствието си, но то бе ледено, страшно и гробовно. Сякаш душата и беше отлетяла от този смазващ удар и от Изаура остана само един призрак…

— Аз съм мъртва, татко… аз съм жив труп… правете с мен каквото искате…

Това бяха последните думи, които тя произнесе с мъртвешки глас в мрачната тъмница.

— Хайде, дъще — рече Мигел и я целуна по челото, — не се опечалявай така, ти ще живееш щастливо.

Мигел имаше добро и чувствително сърце, но лишеният му от фантазия ум не можеше да си представи какво значи една силна любов и въобще не можеше да осъзнае жертвата, към която тласка дъщеря си. Той гледаше на щастието и живота от неговата положителна и материална страна, не разбираше как сърцето може да диктува чувствата и не допускаше, че терзае душата на Изаура. Искаше тя да живее, но не схващаше, че след толкова изстрадани мъки той й нанася милостивия последен удар, който ще я довърши и ще съкрати страданията й.

Малвина седеше в гостната и очакваше резултата от разговора между Мигел и дъщеря му. Застанали със скръстени ръце до вратата, Роза и Андре очакваха нейните нареждания.

Малвина усети как сърцето й болезнено се свива, когато на вратата се появи Изаура, подкрепяна от баща си, бледа, разстроена, чорлава, едва крепяща се на краката си. Като дух, извикан в същата гостна, където навремето блестеше млада и красива, в същата гостна, която сякаш още пазеше ехото на нежния й мелодичен глас.

Горката робиня и сега беше хубава. Слабостта подчертаваше изпъкналите и скули, изтъкваше още повече строгите черти на нейната антична красота.

Големите й черни очи тъжно проблясваха като свещи в мрачна гробница. Пуснатите разбъркани коси падаха по раменете и хвърляха нежна сянка като бръшлян, обвил мраморна статуя, повалена от времето. Изаура представляваше прекрасен модел за скулптура на древната Ниоба^[2].

— Това е Изаура! Господи, горката — прошепна Малвина при вида й и избърса сълзите си, натежали на миглите. Тя едва не поиска милост за нещастницата от мъжа си, но се сети за недостойното държане и долните намерения, които Лионсиу подло бе приписал на Изаура, затова се опита да запази невъзмутимо спокойствие.

— Е, Изаура — каза Малвина меко, — взе ли вече решение? Съгласна ли си да вземеш за съпруг мъжа, когото ти даваме?

Вместо отговор Изаура наведе глава и впери поглед в пода.

— Да, госпожо — отвърна вместо нея Мигел.

Изаура реши да се примири с вашето решение.

— Много добре. Не бива да страда повече от това ужасно отношение. Аз не мога да го позволя, докато съм тук. Покойната господарка не я отгледа за това с такива грижи и нежност. Изаура, въпреки твоето падение аз още ти желая доброто и няма да допусна такъв скандал. Даваме ти едновременно и свобода, и един прекрасен съпруг.

„Прекрасен!… Господи! Каква подигравка“ — помисли Изаура.

— Белшиор е добър, безобиден, смирен и работлив. Вярвам, че ще се разбирате с него. Освен това заради свободата никоя жертва не е голяма, нали, Изаура?

— Безусловно, госпожо. След като така желаете, примирявам се смирено със съдбата си. „Вадите ме от тъмницата — продължи мислено тя, — за да ме качите на бесилото.“

— Много добре, Изаура. Виждам, че си кротка и разумна. Андре, повикай господин Белшиор. Иска ми се аз самата да му съобщя, че ще се осъществи най-после дългогодишната му мечта. Вярвам, че господин Мигел също е останал доволен от съдбата, която избрахме за дъщеря му. Винаги е било по-добре да се измъкнеш от робството и да се омъжиш за бял мъж. По-добре така, отколкото да бягаш и да се скиташ прокудена по света. Изаура, като доказателство, че ти желая доброто, искам да ти стана кума на сватбата, която ще сложи край на твоите страдания и ще върне отдавна загубеното спокойствие в този дом.

След тези думи Малвина отвори едно ковчеже за бижута, сложено на масата, извади скъпа златна огърлица и я закачи на врата на Изаура.

— Приеми това, Изаура — каза тя, — това е сватбеният ми подарък.

— Благодаря ви, милостива господарке — отвърна Изаура и прибави на себе си: „Палачът метна примката на врата на жертвата.“

В този момент влезе Белшиор, придружен от Андре.

— Ето ме, господарке — обади се той, — какво желаете за вашия покорен слуга?

— Да ви поздравя, господин Белшиор — отговори Малвина.

— Да ме поздравите! Но аз не знам за какво!

— Аз ще ви кажа. Изаура ще бъде освободена и… познайте останалото.

— И положително ще си отиде… ох… какво нещастие!

— Виждам, че няма да се сетите. Изаура е готова да се омъжи за вас.

— Какво говорите, господарке… Извинете, но не мога да повярвам. Вие ми се подигравате.

— Казвам ви самата истина. Ето я тук, да каже дали лъжа. Пригответе се бързо, господин Белшиор, защото утре ще вдигнем сватбата.

— Ох, господарке! Вие сте ангел! — възкликна Белшиор, хвърли се в краката на Малвина и се опита да ги целуне.

— Станете, господин Белшиор, трябва да благодарите не на мен, а на Изаура.

Белшиор стана и се хвърли в краката на Изаура.

— Ох! Принцесата на моето сърце! — извика той, улови за краката останалата без сили Изаура и във възбудата си почти я повали на земята. Гледката би била комична за човек, незапознат с трагичната и болезнена предистория на този недостоен фарс.

— Изаура, защо не ме погледнеш? Ето, твоят роб Белшиор е в краката ти! Погледни, той те обожава, днес той се чувства като принц! Дай си ръката, за да я обсипя с целувки…

„Господи! Каква ужасна роля ме принуждават да играя!“ — мислеше си Изаура, подавайки ръка на Белшиор, а той впи устни в нея и зарида като дете.

— Какъв глупак! — обърна се Андре към Роза, докато и двамата наблюдаваха трагикомичната сценка. — На това му викат: на свинче — звънче.

— Бих предпочела да ме омъжат за крокодил.

— Господарят ни има дяволски мозък! Кой би се сетил да омъжи сирена за шаран.

— Завистник! Ще ти се да си на мястото на шарана, затова се цупиш. На ти сега! Остава господарят да те даде за зестра на Изаура.

— Точно това искам! Хващам се на бас, че Изаура не се омъжва по своя воля. А ние… ще се оправим… ще пратя шарана там, дето му е мястото.

— Стига си дрънкал, мислиш ли, че Изаура се интересува от тебе?

— Не се заяждай, Роза, сега ми оставаш единствено утешение, а и ти не си за изхвърляне… и „цацата е риба“.

— Мръсник! Гледай си работата и върви да се утешаваш с друга, но не и с мене.